Коуди Макфейдън
Човекът сянка (50)

50.

Пристигаме в апартамента на Стрийт. Двамата с Бари останахме до края на пиесата на Алън, в която той напълно пречупи престъпника. Не успя да изтръгне от него самоличността на Джак-младши, но за сметка на това получи всичко останало. Разказа как Джак се свързал с него, как са избирали жертвите си и много други подробности. Подписа показанията си, плувнал целият в пот, пречупен, приличащ на развалина, когато Алън излезе от стаята за разпити. Той го беше унищожил.

Драконът одобряваше.

Мобилният ми иззвънява.

— Барет.

— Обажда се Джийн, Смоуки. Помислих си, че ще искаш да научиш, че ДНК-то на Стрийт съвпада с ДНК-то, намерено по нокътя на Шарлът Рос.

— Благодаря ти, Джийн. Това са добри новини. Криминологът млъква за миг.

— Кали ще се оправи ли?

— Така мисля. Ще се наложи да почакаме.

Въздиша.

— Ще те оставям.

— Чао.

— Мястото е чисто — съобщава Алън.

Оглеждам наоколо. Прав е. Апартаментът на Стрийт не е просто чист — той е безупречен. Както е безупречен един човек, който страда от обсесивно-компулсивно разстройство. И е лишен от индивидуалност. Няма никакви снимки по стените — нито на Стрийт, нито на семейство или приятели. Няма картини или плакати. Диванът е удобен. Масата е удобна. Телевизорът е малък.

— Спартански условия — измърморвам аз.

Влизаме в спалнята. Също като дневната и тя е безупречно чиста. Чаршафите са изпънати, ъглите им са по военному прегънати. Има малко бюро и компютър на него.

Тогава го виждам. Нещо, което не се вписва тук. Малък медальон, оставен до учебник. Навеждам се, за да го огледам по-добре. Определено е женски — златен на златна верижка. Взимам го и го отварям. Вътре намирам миниатюрна снимка на красива възрастна жена. Вероятно нечия майка.

— Красива е — отбелязва Алън.

Кимам. Оставям медальона и отварям учебника. Той е по английски език. Вътре има нещо написано: Този учебник принадлежи на Рене Паркър. Може да не е нищо особено, но всъщност е МАГИЧЕСКИ — ха ха! ☺ Той е моето магическо килимче. Не го пипайте, тъпанари!

Подписан е и има дата.

— Това е… откога? Отпреди двадесет и пет години?

Кимам. Сърцето ми започва да бие още по-бързо. Това е. Това е ключът.

Това ще ни покаже лицето му.

Докосвам учебника и прокарвам пръсти върху написаното.

В крайна сметка наистина ще се окаже магически.