Коуди Макфейдън
Човекът сянка (5)

5.

За момент се взирам в помещението, без да влизам. Ужасът, който изпитвам, е чист, истински и от него ми се завива свят. Той е в ядрото на онова, което мразя най-много в живота си от „проклетата злополука“ насам. Той е постоянната несигурност. А едно от нещата, които харесвах най-много в себе си, беше решителността. Някога всичко беше просто — реши и направи. Сега е: ами ако ами ако ами ако, не да не може би, спри не спирай, ами ако ами ако ами ако… и накрая страхувам се…

Господи, страхувам се. През цялото време. Будя се изпълнена със страх, разхождам се обзета от страх, лягам си заедно със страха. Аз съм жертва. Мразя това, но не мога да го избегна и ми липсва безстрашната и решителна жена, която бях някога. Наясно съм, че дори да се излекувам, онази решителност няма да се завърне. Никога.

— Вземи се в ръце, Барет — казвам си отново.

Това е другото нещо, което напоследък правя постоянно: чудя се, без да стигам до някакъв отговор.

— Промени се — мърморя си.

О, да — също така си говоря на глас през цялото време.

— Ти си един луд заек^[1], Барет — прошепвам аз.

Поемам си дълбоко въздух и минавам през прага на вратата.

Офисът не е голям. В него се помещавахме само четирима с бюрата, компютрите, телефоните и малката ни конферентна зала. Корковите дъски са покрити със снимки на смъртта. Преди шест месеца мястото изглеждаше по същия начин като сега. Но чувството, което изпитвам, е коренно различно — от тук до Луната.

Тогава ги виждам. Кали и Алън, които са с гърбове към мен, говорят си и сочат към една от корковите дъски. Джеймс също е там, съсредоточен в някакво досие, отворено на бюрото му, лицето му е добре познатата ми хладна маска. Алън се обръща и пръв ме забелязва. Вижда ме, очите му се ококорват, а устата му зейва. Очаквам на лицето му да се изпише отвращение.

Вместо това той се разсмива гръмко.

— Смоуки!

Гласът му е изпълнен с радост и в този момент разбирам, че съм спасена.