Дж. П. Дилейни
Момичето преди (8)

8.

Ваша приятелка ви показва свое произведение. Тя наистина се гордее с него, макар че не е много добро.

Как ще постъпите?

• Критикувате изпълнението честно и безпристрастно.

• Предлагате известно подобрение, за да видите дали ще го приеме.

• Сменяте темата на разговора.

• Насърчавате я от неудобство.

• Казвате й, че се е справила чудесно.

Сега: Джейн

— Имам чувството, че това, което наистина търсите, е извинение — казва медицинската посредничка, жена на средна възраст със сива вълнена жилетка, която излъчва загриженост и съчувствие. — Права ли съм, Джейн? Дали ако ръководството поеме отговорност за всичко, което сте преживели, това ще облекчи загубата ви?

Отсреща виждам доктор Гифърд, а от двете му страни са се разположили управителят на болницата и един адвокат. Лицето му е изпито от тревога. Посредничката Линда се намира в другия край на масата, сякаш за да подчертае неутралната си роля. Теса е седнала до мен.

Макар и смътно, разбирам, че само в едно изречение Линда е успяла да принизи извинението само до кухо признание за страданията ми. Напомня ми за подигравателния начин, по който политиците се извиняват за гафовете си.

Теса слага ръка на рамото ми — знак, че ще продължи разговора.

— Нужно е болницата да признае — казва тя, като произнася думата на срички, — че наистина сте допуснали грешки, които са могли да бъдат избегнати, и именно те са довели до смъртта на Изабел. Това бихме приели от ваша страна, на първо време.

Линда въздъхва — не е ясно дали от професионално съпричастие, или защото усеща, че ще си има работа с костелив орех.

— Мнението на болницата е — поправи ме, ако греша, Дерек — че е по-добре ценните държавни средства да се харчат за лечение на пациенти вместо за съдебни дела и адвокатски хонорари — обръща се тя към управителя, който й кима услужливо.

— Точно така — подхваща Теса. — И ако правехте доплерова ехография на всяка бъдеща майка, днес нямаше да бъдем тук. Наместо това някой е погледнал цифрите и е изчислил, че ще бъде по-евтино да се дават адвокатски хонорари и компенсации за малкото на брой, но все пак важни статистически случаи, които биха повлияли върху репутацията ви. И докато организации като „Стил Хоуп“ не накарат болниците да заплатят за бездушието си с много пари и време, мъртвите раждания няма да намалеят.

Едно на нула за Теса, мисля си.

Намесва се управителят Дерек:

— Ако се повдигне официално въпроса за СИ, доктор Гифърд ще бъде отстранен временно от длъжност и работата му ще се поеме от заместник. Тогава мнозина пациенти ще се лишат от грижите на квалифициран и уважаван специалист като него.

СИ — сериозен инцидент. Бавно и мъчително свиквам с медицинската терминология. Неравномерни сърдечни тонове при аускултация. КТГ. Партограми. Недостиг на персонал в родилния център, където бях, за разлика от същинското родилно отделение, където трябваше да бъда.

Срещата бе организирана от болницата веднага щом Теса отправи официално запитване за медицинската ми документация. Очевидно са искали да видят ефекта от любезното си утешително писмо. Самият факт, че се опитаха да се отърват от мен и сигурно щяха да успеят, ако не беше Теса, ме вбесява почти толкова, колкото проваленият живот на Изабел.

— Стигнем ли до компенсация — обясни ми Теса по пътя към болницата, — ще им излезе солено.

— Убедена ли си? — питам, защото ми е ясно какви смешни суми изплащат при нелепа детска смърт.

— Обезщетението наистина не е голямо, но ти си се лишила от доходи. Имала си добре платена работа. Ако Изабел не беше починала, щеше да си в отпуск по майчинство и пак да се върнеш, нали?

— Може би. Но…

— А сега работиш за благотворителна организация с минимално възнаграждение. Ако добавим и заплатата, която си загубила, сумата набъбва.

— Така реших.

— Решение, което нямаше да вземеш при различни обстоятелства. Не ги жали, Джейн. Колкото повече им струваш, толкова по-голяма вероятност има да се променят.

Фантастична е! Мислим си, че познаваме другия, а всъщност дори не подозираме каква душа има. В службата Теса е мила и приветлива, смее се непринудено и обича клюките. А тук, в задушната приемна на болницата, отблъсква всички нападки с невероятна лекота, като кален боец.

— Струва ми се — добавя тя, — че се опитвате морално да изнудите госпожица Кавендиш. Повдигането на обвинения ще причини смъртта и на други бебета. Това ли внушавате? Няма що! По-отговорната позиция би била да увеличите персонала си, а не да го намалявате, поне докато не се изясни резултатът от проверката на случая.

Отсреща ни гледат с вкаменени лица.

Накрая доктор Гифърд проговаря:

— Госпожице Кавендиш… Джейн. Най-напред искам да кажа, че ужасно съжалявам за сполетялата ви загуба. Освен това трябва да се извиня за допуснатите грешки. Не успяхме да се намесим навреме. Не твърдя, че Изабел щеше да живее, ако бяхме открили проблема по-рано, но във всеки случай щяхме да й дадем по-добър шанс.

Той говори с наведена глава, като внимателно подбира думите. От време на време ме поглежда неловко. Очите му са зачервени от умора.

— Тогава бях дежурен. Поемам пълната отговорност за случая.

Настъпва дълго мълчание. Управителят Дерек гримасничи и театрално вдига ръце във въздуха, сякаш иска да каже: Сега ни изработиха. А Линда добавя предпазливо:

— Трябва ни време да помислим за това. Както и за всички други въпроси, по които се споразумяхме днес.

— Беше мъчително — казвам на Едуард по-късно. — Но не както очаквах. Изведнъж разбрах, че ако продължа с разследването, ще съсипя кариерата на този лекар. А всъщност вината далеч не е само негова. Мисля, че е мил човек.

— Може би, ако не беше толкова мил и изискваше повече от персонала, акушерката щеше да провери резултатите два пъти.

— Не мога да го съсипя само защото е мил шеф.

— Защо не? Ако е нищожество, значи си го заслужава.

Знам, разбира се, че създаването на съвършени сгради като тези на Едуард става с цената на жестоки компромиси. Веднъж ми каза, че половин година воювал с градоустройствените власти, за да не се налага да поставя пожароизвестителна система на тавана в кухня. Техникът получил нервен срив и Едуард постигнал своето. По-добре никога да не го виждам в такава светлина.

В главата ми се прокрадват думите на Керъл. Класическо поведение на нарцистичен социопат.

— Разкажи ми за Теса — предлага Едуард, като си налива вино. Забелязала съм, че винаги пълни чашата наполовина. Предлага и на мен, но му отказвам. — Изглежда състрадателна — отбелязва той, когато свършвам словесния й портрет.

— Така е. Не си поплюва, но има и чудесно чувство за хумор.

— И какво мисли за този доктор Гифърд?

— Смята, че изказването му е било режисирано — признавам.

Там е разликата между отговорност и дълг, Джейн, каза ми по-късно на чаша кафе в „Старбъкс“. Между една лекарска грешка и институционалните гафове на организацията. Готови са дори да пожертват един лекар, за да излязат сухи от водата.

— Значи сега ще трябва да решиш дали искаш мъртвото ти момиченце да се превърне в част от личния кръстоносен поход на тази жена — добавя замислено Едуард.

— Нима мислиш, че трябва да се откажа? — поглеждам го с изненада.

— Решението е твое, разбира се. Но приятелката ти, изглежда, е решила да спечели битката на всяка цена.

Думите му ме карат да се замисля. Вярно е — почти съм убедена, че в лицето на Теса съм открила истинска приятелка.

Обичам да общувам с нея, ала повече от всичко се възхищавам на твърдостта й. Искам и тя да ме хареса, а ако се оттегля от случая, със сигурност ще се отдръпне от мен.

Раздели Ема от приятелите и семейството й…

— Това не те притеснява, нали?

— Не, разбира се — отвръща непринудено Едуард. — Най-важното е да си щастлива. Между другото, май ще сменя този диван.

— Защо?

Диванът е красив — нисък и издължен, с плътна ленена дамаска.

— Откакто живея тук, забелязах, че трябва да внеса някои подобрения, нищо повече. Ето например приборите за хранене — чудя се как съм могъл да избера „Жан Нувел“? Мисля, че така диванът предразполага към леност. Две кресла ще свършат по-добра работа, наистина. Може би ще купя Ел Си 3 от „Льо Корбюзие“. Или стола призрак от колекцията на Филип Старк. Още не съм решил.

За краткото време, откакто Едуард се премести при мен, забелязах промяна — не толкова в моите взаимоотношения с него, колкото във връзката ми с Фолгейт Стрийт 1. Усещането, че играя пред невидима публика, се замени с чувството, че не мога да избягам от проницателния поглед на Едуард — сякаш че аз и къщата сме неразделна част от един и същ мизансцен. Животът ми става по-сигурен и по-красив, след като той се грижи за него. Но точно затова ми е все по-трудно да разбера света отвъд тези стени — свят, където цари само хаос и грозота. Ако изборът на прибори за хранене се оказва толкова труден, как ще реша дали да съдя болницата, или не?

— Нещо друго? — питам заинтригувано.

— Тоалетните принадлежности трябва да се слагат на място — казва Едуард, като се позамисля. — Сутринта забелязах, че не си си прибрала шампоана.

— Знам. Просто забравих.

— Е, не е голяма беда. Нужна е дисциплина, за да се живее по този начин. Но навярно вече си открила, че усилията си струват.

Преди: Ема

Страхувах се от очната ставка. Представях си как минавам бавно покрай редицата от мъже в малка осветена стая и двамата с Дион Нелсън се гледаме очи в очи, като на филмова лента. Разбира се, днес всичко се прави по различен начин.

— Нарича се ДСРВ — любезно ме осведомява инспектор Кларк, докато поднася две чаши кафе. — Дигитална система за разпознаване с видеозаписи. Всъщност записваме заподозрения на видео и после системата използва софтуер за лицево разпознаване, за да открие в картотеката още осем души, които изглеждат като него. По-рано губехме няколко седмици, за да направим профил на престъпника. Готова ли си?

Инспекторът вади няколко документа от прозрачен плик.

— Преди да започнем — извинява си той, — трябва да подпишеш няколко формуляра, за да потвърдиш, че си видяла обвиняемия само по време на престъплението.

— Разбира се — отбелязвам небрежно. — Имате ли химикал?

— Ема, не бива да забравяш нещо много важно — казва той с известно неудобство, — трябва да си абсолютно сигурна, че не си го видяла в съда, когато се разглеждаше искането му за освобождаване под гаранция.

— Поне доколкото си спомням, не съм — отговарям и ме хваща яд на мен самата. Ако твърдя, че си спомням Нелсън достатъчно ясно от нападението, че да мога да го разпозная сега, би трябвало да знам дали съм го виждала другаде. Кларк обаче сякаш не забелязва несъответствието.

— Разбира се, напълно ти вярвам. Но трябва да те предупредя, защото това може да бъде изтъкнато по време на процеса — подсъдимият твърди, че двамата сте разменили погледи извън съдебната зала.

— Но това е абсурдно.

— Адвокатката му твърди, че е споделил това с нея. Казва също, че те е забелязала, когато си минала много близо покрай него.

— Не мисля — свивам неодобрително вежди.

— Разбирам. Това е ядосало адвокатката. Направила е официално оплакване плюс изявление, че… хммм… ще повдигне въпроса за истинността на свидетелските показания.

— Истинността на свидетелските показания… — повтарям изумено. — Смята, че лъжа, така ли?

— Опасявам се, че е така. Може дори да свърже това с въпроса за амнезията. Ще бъда честен с теб, Ема — от опит знам, че не е особено приятно, когато защитата ловко се мъчи да открие пробойни в разказа на свидетеля. Но това й е работата. Предупреден значи въоръжен, нали? Ние също ще се подготвим. Разкажи точно какво се е случило и всичко ще бъде наред.

 

 

Подписвам формулярите, разпознавам Нелсън и се прибирам вбесена у дома. Значи някаква си адвокатка ще ме атакува в съда, за да ме разобличи. Обзема ме ужасното чувство, че в опита си да прикрия полицейските грешки, само съм влошила нещата.

Толкова съм потънала в мислите си, че не виждам момчето с БМХ, което кара бавно покрай мен. Когато го забелязвам, откривам, че е хлапак на около петнадесетина години. Инстинктивно се отдръпвам колкото се може по-близо до стената.

Качва колелото на тротоара без усилие. Опитвам се да се изплъзна, но той е отзад и ми отрязва пътя. Навежда се към мен. Свивам се, за да избегна удара, но вместо това хлапето изръмжава:

— Долна лъжкиня! Това е предупреждение, курво! Знаеш от кого!

После небрежно слиза от тротоара, прави обратен завой и отпрашва. Но не и преди да ми направи знак, че ще ме ликвидира. Кучка! — процежда през зъби отново.

 

 

Едуард ме заварва да ридая сгушена на спалнята. Без да каже нищо, ме взема в обятията си, докато се успокоя.

— Може би се е опитал просто да те сплаши — казва той, когато му разказвам всичко. — Съобщи ли в полицията?

Кимам през сълзи. Обадих се на инспектор Кларк веднага щом се прибрах. Скрих само, че хлапето ме нарече лъжкиня. Инспекторът обеща да ми покаже снимки на хора, замесени с Нелсън, но по всяка вероятност са използвали хлапе, което не е познайник на полицията.

А ти, Ема — добави Кларк, — запиши личния ми номер. Почувстваш ли се застрашена, винаги можеш да ми изпратиш съобщение. Ще проследим връзката и ще изпратим човек на място.

Едуард слуша, докато му разказвам цялата история.

— Значи ченгетата смятат, че това е опит за сплашване? Което значи, че всичко ще спре, ако оттеглиш показанията си.

Гледам го втренчено.

— Искаш да кажеш… че трябва да оставя Нелсън да се измъкне?

— Не казвам, че трябва задължително да го направиш. Това е само вариант. Ако искаш да се освободиш от напрежението… Можеш да загърбиш всичко и напълно да забравиш за Дион Нелсън.

Гали ме ласкаво по косата и прибира зад ухото ми една непослушна къдрица.

— Ще приготвя нещо за хапване — добавя после.

Сега: Джейн

Седя неподвижно, обърната към прозореца, за да може светлината да е върху мен.

В стаята е тихо, чува се единствено мекото дращене на молива, докато Едуард ме скицира. Винаги носи със себе си бележник с кожена подвързия и метален автоматичен молив „Ротринг“, който тежи като куршум. Обикновено скицира, когато си почива. Понякога ми показва рисунките. Ала много по-често въздиша, откъсва страницата и я хвърля в кошчето.

— Какво й има на рисунката? — попитах го веднъж.

— Нищо. Това е въпрос на добра дисциплина — хвърляш нещата, които харесваш, но от които нямаш нужда. Всяка картина, която съзерцаваш, много бързо става невидима за окото.

Някога това изявление щеше да прозвучи странно, дори смехотворно. Но сега сякаш го разбирам по-добре. Тук свикнах с толкова много неща, които отначало ми тежаха. Събувам се веднага щом вляза на Фолгейт Стрийт 1, без дори да се замисля. Подреждам подправките си по азбучен ред, както му харесва, и ги прибирам на място, след като съм ги използвала. Сгъвам блузите и панталоните си според изпитания метод на японския гуру, написал няколко книги по въпроса. Знам, че Едуард заспива трудно, ако използвам банята след него — да не би да забравя там някоя кърпа. Затова ги разстилам след всяко къпане и ги прибирам, когато изсъхнат. Мръсните чаши и чинии незабавно се измиват, подсушават и прибират. За всичко си има отредено място, а онова, което няма къде да бъде прибрано, очевидно е излишно и трябва да се изхвърли. Животът ни заедно е придобил ритмичната точност на часовник — низ от тихи домашни ритуали, които създават хармония.

Едуард също прави компромиси. В къщата няма етажерки, но той все пак ми позволява да оставя няколко книги с твърди корици в спалнята, ако са подредени в каре и краищата им са подравнени. Мръщи се само когато забележи, че купчината леко се е наклонила.

— Май е доста висока?

— Възможно е.

Все още не мога да свикна да изхвърлям книги, дори за рециклиране, но в благотворителния магазин на Хендън Хай Стрийт с радост приемат новите, почти неразлистени книжни дарения.

Едуард рядко чете за удоволствие. Веднъж го попитах защо, а той ми отговори, че думите не са симетрично подредени на страниците.

— Това майтап ли е? Трудно мога да разбера кога се шегуваш.

— Може би само десетина процента.

Когато скицира, често говори, или по-скоро размишлява на глас, и това са най-хубавите ни мигове заедно. Не обича да го разпитвам за миналото, но и не избягва темата. Майка му била разпиляна, хаотична жена, макар и не точно алкохоличка или зависима от разни медикаменти. Всяко друго хлапе с детство като неговото би се развило нормално, но той поема различен път, може би защото е твърде чувствителен или ексцентричен по природа. Разказвам му за родителите си и безмилостно високите им стандарти; за баща си, когото трудно можех да впечатля и който ме поучаваше от служебната си поща да уча още и още, да се развивам, да печеля награди. За навика да се отнасям добросъвестно и старателно към всичко, който остана в мен за цял живот. Решаваме, че се допълваме чудесно. И двамата имаме високи изисквания.

Завършва поредната скица, оглежда я набързо и обръща страницата, без да я къса.

— Този път ще ме запазиш ли?

— Засега.

— Едуард… — изричам.

— Какво има, Джейн?

— Някои от нещата, които правихме снощи в леглото, ме карат да се чувствам неудобно.

Той прави друга скица и хвърля поглед към краката ми, присвил очи над молива.

— Струва ми се, че ти харесваше — казва накрая.

— В сублимния момент може би. Но после… Просто не искам това да се превръща в нещо обичайно.

Едуард се връща към рисунката и с лекота нахвърля контури на листа.

— Защо да се отказваш от нещо, което ти носи удоволствие?

— Дори и временната наслада може да те отврати. Ако те кара да се чувстваш зле. Точно ти би трябвало да ме разбираш.

Мекият молив не спира нито за миг. Продължава да се плъзга по хартията като писец на сеизмограф, който отразява спокойните земни дихания.

— Бъди по-конкретна, Джейн!

— Грубият секс.

— Продължавай!

— Всичко, което причинява синини. Принуда, връзване, белези по кожата или дърпане на коса, това също. И понеже сме на темата, искам да ти кажа, че не понасям вкуса на спермата, а аналният секс е изключен.

Моливът спира.

— Да не би да ми поставяш правила?

— Може би. Поне известни граници. Разбира се, всичко е двупосочно — добавям. — Чувствай се свободен да ми кажеш всичко, което ти искаш.

— Бих добавил само, че си забележителна жена — връща се към скицата. — Нищо че едното ти ухо е малко по-голямо от другото.

— Тя беше ли навита на всичко това?

— Коя?

— Ема. — Знам, че навлизам в опасна територия, но не мога да се стърпя.

— Беше ли навита? — повтаря думите ми като ехо. — Интересно звучи. Но никога не обсъждам предишните си партньори. И ти добре го знаеш.

— Това „да“ ли означава?

— Приеми го така, както искаш. Само спри да потропваш така с крак!

* * *

В курса по история на изкуството учихме за палимпсестите — средновековни ръкописи върху пергамент. Бил толкова скъп, че когато вече не се нуждаели от него, изтривали оригиналния текст, за да напишат друг на същото място. Но старото писание винаги прозирало отдолу. По-късно художниците от Ренесанса използвали думата пентименти — съжаления, покаяния — за сгрешените или поправени места в картините, покрити с нов пласт боя. С течение на времето боята избледнявала и разкривала и оригинала, и корекциите.

Понякога ми се струва, че тази къща — връзката ни в нея, с нея и помежду ни — прилича на палимпсест или пентимент. Колкото и да се опитваме да покрием образа на Ема Матюс, тя все се прокрадва на пръсти и застава в ъгъла на рамката — бледо изображение със загадъчна усмивка.

Преди: Ема

— О, Господи!

Каменният под е осеян с парчета стъкло. Дрехите ми са разкъсани. Чаршафите — свалени от леглото и запокитени в ъгъла. По бедрото ми е размазана кръв, не знам откъде. В другия ъгъл — счупена бутилка и стъпкана храна.

Пронизва ме тъпа болка, но дори не ми се мисли за това.

Гледаме се един друг като двама оцелели след земетресение или експлозия, сякаш сме били в несвяст и отново сме дошли на себе си.

Очите му шарят по лицето ми. Изглежда ужасен.

— Ема, аз… — гласът му глъхне. — Изгубих контрол — добавя тихо.

— Няма нищо — казвам. — Няма нищо. — Повтарям го отново и отново, както се успокоява побягнал кон.

Притискаме се един към друг, изтощени, сякаш леглото е сал, на който сме се открили след корабокрушение.

— Не беше само ти — добавям.

Всичко започна от една дреболия. Откакто Едуард се премести при мен, се опитвам да поддържам ред, но често просто напъхвам нещата в някой шкаф, секунди преди да се прибере. Тази вечер отвори чекмедже, пълно с мръсни чинии. Помолих го да не се занимава с тях и да си легне.

И тогава… Бум!

Направо побесня.

А последва най-добрият секс в живота ми.

Гушвам се в топлата му прегръдка и нежно шепна думите, които преди малко крещях:

— Да, татенце! Да!