Дж. П. Дилейни
Момичето преди (6)

6.

Изправени сте пред избор дали да дарите малка сума на местен музей, който набира средства за важно произведение на изкуството, или на организация за борба с глада в Африка. На кого ще изпратите парите?

• На музея

• На организацията за борба с глада

Сега: Джейн

— Удивително е как творбата се разгръща с техническа точност, следвайки широк спектър типологии — заявява мъж с кадифено сако, който гордо сочи към блестящия покрив от стъкло и стомана с чаша шампанско в ръка.

— Смесица от некартезианска структура и социална функционалност… — допълва задълбочено една от присъстващите.

— Загатва за практичност и после я отрича…

Като изключим професионалния жаргон, тържествата за завършване на новите сгради не се различават особено от приемите за откриване на изложби, които посещавах на времето. Официални костюми, изобилие от шампанско, артистични бради и маркови очила. Тази вечер сме се събрали за освещаване на нова концертна зала от Дейвид Чипърфийлд. Постепенно свиквам с имената на най-известните британски архитекти: Нормън Фостър, покойната Заха Хадид, Джон Посън, Ричард Роджърс. Много хора ще уважат събитието тази вечер, бе обяснил Едуард. Предвидени са фойерверки и светлинно шоу, които ще се виждат чак в Кент.

Разхождам се сред множеството с чаша шампанско в ръка и надавам ухо. Едуард ме покани да го придружа на тържеството, но не искам да му натрапвам компанията си. Така или иначе, не би било трудно да завържа разговор, стига да искам. Повечето от присъстващите са мъже, с високо самочувствие и позамаяни от алкохола. Мнозина ме заговарят с „Познавам ли ви отнякъде?“ или с „Къде работите?“, или просто небрежно подхвърлят: „Здравейте!“.

Забелязвам, че Едуард ме търси и се отправям към него. Той се отделя от групата.

— Слава Богу — казва тихо. — Ако трябва да изслушам още една реч за значението на програмните изисквания, направо ще полудея. — После ме оглежда одобрително: — Казвал ли ти е някой, че си най-красивата жена тук?

— Май няколко души. — Нося рокля с гол гръб на Хелмут Ланг с дължина малко над коленете и леко свободна кройка отзад, така че се движи, докато вървя, комбинирана със семпли балетни пантофки „Клое“. — Макар и не толкова многословно.

— Ела насам — усмихва се той.

Озоваваме се зад ниска стена. Той оставя чашата си с шампанско върху нея и пуска ръка по бедрото ми.

— Носиш бикини — отбелязва.

— Да.

— Мисля, че трябва да ги махнеш. Развалят линията. Не се бой, никой няма да види.

За миг се вцепенявам от изумление. После се оглеждам. Наистина никой не гледа насам.

Свалям бикините колкото се може по-дискретно. Когато се навеждам да ги взема, ме спира.

— Почакай!

С дясната си ръка повдига роклята ми.

— Никой няма да види — повтаря той.

Ръката му се плъзва нагоре между бедрата ми.

— Едуард, моля те — реагирам ужасена.

— Не мърдай — добавя тихо.

Пръстите му шарят напред-назад и почти не ме докосват. Усещам, че жадно се притискам към него. Това не съм аз — мисля си. — Не правя подобни неща. Описва леки кръгове около клитора ми и после без предупреждение пръстът му нежно влиза в мен.

Спира за кратко, за да вземе чашата ми и да я остави до своята, и после ме хваща с две ръце — пръстите на тази отзад се плъзгат навътре-навън, а другата описва кръгове отпред. Шумът от тържеството сякаш заглъхва. Останала без дъх, вече ми е все едно дали някой ще ни забележи. Той е господар на положението. Обливат ме сладостни вълни, независимо от необичайното обкръжение.

— Искаш ли да се уединим? — прошепвам.

— Не — категоричен е той. Пръстите му ускоряват темпо с непоколебима увереност. Напрежението достига връхна точка. Коленете ми се подгъват и той поема тежестта ми. Цялото ми тяло се тресе. Избухват фойерверки — този път истински — светлинното шоу, което се вижда и в Кент. Осъзнавам го едва когато идвам на себе си. Ето за какво били аплодисментите. Слава Богу, не за мен!

Краката ми още треперят, когато той дръпва ръка и казва:

— Извини ме, Джейн. Искам да се видя с някои колеги.

Отправя се към един от тях — най-изявеният британски архитект и член на Камарата на лордовете — като непринудено му подава ръка. Същата ръка, която допреди малко бе в мен.

 

 

Все още съм замаяна, когато гостите се разотиват. Нима наистина го направихме? Нима получих оргазъм сред толкова много хора? Това аз ли съм? Завежда ме в японски ресторант наблизо, от онези, в които сушито се приготвя пред теб на специален бар в средата. Останалите клиенти са азиатски бизнесмени в черни костюми. С нисък поклон, главният готвач приветства Едуард като стар познат. Той му отговаря на японски.

— Помолих го сам да ни избере нещо — споделя с мен, когато сядаме. — Да се довериш на вкуса на итамае^[1] е знак на уважение.

— Говориш свободно японски.

— Наскоро завърших проект в Токио.

— Да, разбрах за него. — Японският му небостъргач е изящна спирала, наситена с чувственост, която сякаш пронизва облаците. — За пръв път ли беше там?

Всъщност знам отговора. Преди да продължи, Едуард прилежно подрежда пръчиците една до друга.

— Прекарах там година след смъртта на жена ми и детето — продължава тихо. Тази първа интимна изповед ме изпълва с вълнение. — Допадна ми не толкова мястото, а културата — еталон за мярка и самодисциплина. Ние свързваме аскетизма с бедност и лишение. В Япония той е идеал за красота. Наричат го шибуи.

Скоро ни поднасят супа. Паничките от цветен бамбук са изключително леки и се побират в дланта.

— Ето тези панички, например — обяснява той, като вдига едната. — Поизносени са и дори не са еднакви. Това е шибуи.

Опитвам от супата. В този миг усещам, че нещо шава в устата ми.

— Пропуснах да ти кажа, че са живи — допълва той.

— Кои? — питам стъписано.

— В бульона има малки скариди. Широуо — новородени. Готвачът ги пуска в последния момент. Считат се за страхотен деликатес.

Той прави знак на главния готвач зад масата за суши, който отново се покланя.

— Специалитетът на шеф Атара е икизукури — живи морски дарове. Надявам се, че ти харесва.

Сервитьорката оставя на масата друга чиния, с едра риба върху нея. Люспите й с меден отблясък изпъкват на фона на гарнитурата от бяла ряпа. Едната страна на рибата е изкусно нарязана на сашими, до самия гръбнак. Клетата твар е още жива — извива опашка, подобно на скорпион, и пляска безпомощно с нея, отваря уста и върти очи ужасено.

— О, Боже! — възкликвам.

— Опитай! Вкусно е, гарантирам. — Той се пресяга и щипва късче бледо месо с пръчиците.

— Едуард, не мога да ям това.

— Няма нищо. Ще ти поръчам друго.

Прави знак на сервитьорката, която се суети наоколо. Но бульонът в стомаха ми заплашително се надига. Новородени. Думата се забива в главата ми.

— Джейн! Добре ли си? — поглежда разтревожено към мен.

— Не… не съм…

Едно от странните проявления на скръбта е, че те връхлита точно когато най-малко очакваш. Мигом се пренасям в родилното отделение. Държа в ръце Изабел, повита с пелена, и отчаяно се опитвам да съхраня последните искрици топлина — моята топлина — в крехкото телце. Очичките й са скрити зад нежните торбички на клепачите. Чудя се какви ли са на цвят — сини като моите или тъмни като тези на баща й.

Премигвам и споменът изчезва, но тежкото чувство на отчаяние и провал ме притиска като оловна плоча и внезапно се разхлипвам.

— О, Господи! — удря се по челото Едуард. — Какъв глупак съм! Широуо!

Той светкавично се разпорежда на японски, посочва ме и сменя поръчката. Но вече е късно за това, късно за всичко. Вече съм на вратата.

Преди: Ема

— Благодаря, че дойде, Ема — казва инспектор Кларк. — Само с една бучка захар, нали?

Кабинетът на инспектора е като тясна кутийка, претъпкана догоре с папки и документи. На бюрото има стара фотография, на която е с отбора по ръгби, вдигнал триумфално огромна купа. Чашата нес кафе, която ми подава, е с картинка на Гарфийлд — нещо твърде весело за полицейско управление.

— Благодаря — отговарям притеснено. — За какво ме повикахте?

Инспектор Кларк отпива от кафето си и оставя чашата на масата. После премества по-близо до мен чинийката с бисквити.

— Двамата мъже, обвинени по случая, не се признават за виновни и са подали заявление да ги пуснат под гаранция. Това ни връзва ръцете по отношение на съучастника Грант Луис. Но с Дион Нелсън, който те е изнасилил, може да направим нещо.

— Чудесно — казвам, макар че не разбирам защо е трябвало да ме вика. Новината е неприятна, разбира се, но би могъл да ми я съобщи и по телефона.

— Като жертва — продължава инспектор Кларк, — имаш право на лично изявление, онова, което често се нарича изслушване на жертвата. Преди съдът да реши дали да го пусне под гаранция, можеш да разкажеш за наранената си психика и за това как ще се чувстваш, ако Нелсън е на свобода до началото на процеса.

— Как ще се чувствам ли? — кимам безучастно. — Вече останах без чувства. Най-важното е накрая да влезе в затвора.

— Проблемът е там, Ема, че Нелсън е умен и непредвидим — кротко добавя инспектор Кларк, забелязал равнодушието ми. — Самият аз ще се чувствам много по-спокоен, ако остане зад решетките още сега.

— Едва ли ще посмее да го направи отново, когато е пуснат под гаранция — добавям и в миг проумявам думите на инспектора. — Да не би да мислите, че съм в опасност? — поглеждам го втренчено. — Че може да ми затвори устата.

— Не искам да се тревожиш, Ема. За щастие, случаите на сплашване на свидетелите са много редки. Но когато целият процес виси на показанията на един-единствен свидетел, по-добре да заложим на абсолютната сигурност.

— Какво трябва да направя?

— Напиши изявление за изслушването в съда. Мога да ти помогна с някои насоки, но колкото по-лично, толкова по-добре. Все пак трябва да ти напомня — добавя той след малко, — че щом изявлението ти бъде прочетено в съда, то придобива юридическа стойност. Защитата има право да те подложи на кръстосан разпит за всяко изречение по време на процеса.

— Кой ще го чете?

— Обикновено прокурорът или следователят по делото. Но изявленията винаги имат по-голяма тежест, ако прозвучат от устата на жертвата. Съдиите също са хора. А и ти ще създадеш много силно впечатление.

За миг лицето на инспектор Кларк сякаш омеква и очите му се навлажняват. Той се прокашля и продължава делово:

— Ще подадем искане за специални мерки. Това означава, че ще дадеш показания зад параван по време на изслушването. Нито ти ще гледаш Нелсън, нито той ще те вижда.

— Но ще бъде там. И ще слуша какво говоря.

Инспектор Кларк кима утвърдително.

— Ами ако съдията не се съгласи и го пусне под гаранция? Няма ли да стане още по-зле?

— Ще вземем всички необходими мерки, за да те предпазим — уверява ме инспекторът. — Все пак е добре, че се премести. Нелсън не знае новия ти адрес.

Поглежда ме с благ, внимателен поглед.

— И така, Ема. Съгласна ли си да напишеш изявление, което да прочетеш в съда?

Затова ме покани, мисля си. Нарочно не се е обадил по телефона. Знаел е, че ще му откажа.

— Ако това ще помогне… — добавям плахо.

— Добро момиче.

От всеки друг подобна реплика би ме подразнила, но инспекторът въздъхва с такова облекчение, че дори не се засягам.

— Изслушването е в четвъртък — добавя той.

— Защо толкова скоро?

— Адвокатът му е много настойчив. За сметка на данъкоплатците, разбира се.

Инспектор Кларк се изправя.

— Можеш да започнеш веднага. Ще се погрижа да ти намерят празна стая.

Сега: Джейн

Няколко дни след случката в ресторанта получавам две пратки. Голяма тясна кутия, на която се откроява емблемата на „Уондърър“ от Бонд Стрийт, и малък пакет. Вдигам кутията на масата. Независимо от размерите, тя е лека като перце.

Изваждам отвътре официална рокля, увита в тънка шумоляща хартия. Ефирната материя пада на дипли и гали кожата.

Веднага се качвам горе и я обличам. Роклята нежно ме обгръща, а тъканта игриво следва извивките на тялото ми. Забелязвам, че е скроена по диагонал.

Липсва й само колие, мисля си. Нетърпеливо отварям пакетчето. Вече се досещам какво е съдържанието му.

Намирам картичка с изискан, почти калиграфски надпис. Джейн, прости ми, че се държах като безчувствен глупак. Едуард. До нея — изящна кутийка, наподобяваща раковина. Бисерна огърлица от три реда изпъква на фона на тъмното кадифе. Перлите не са големи, но имат необичаен цвят и форма. Овалните бледожълти зрънца се преливат в седефени отблясъци.

Цветът е абсолютно същият като този на стените във Фолгейт Стрийт 1.

Когато за пръв път си слагам колието, имам чувството, че е късо, твърде късо. Прилепва на шията ми и сякаш ме задушава. За разлика от свободата, която ми дава чувствено надиплената рокля. Ала съчетанието им е изумително. Откривам го пред огледалото.

Вдигам косата си нагоре. Да, така е по-добре — бухнала на една страна. Правя си селфи, за да го пусна на Миа.

Едуард също трябва да ме види. Изпращам снимката и на него. Няма за какво да ти прощавам. Но благодаря.

Следва светкавичен отговор. Добре. Защото съм на две минути от теб.

Слизам долу и заставам уверено пред прозореца, с лице към вратата. В очакване на моя любовник.

 

 

Обладава ме на каменната маса, още с роклята и перлите. Шеметно и напористо, без встъпление и излишни любезности.

Никога не съм имала подобна връзка досега. И никога не съм се любила другаде, освен в леглото. Упреквали са ме, че съм студена и сдържана, дори без сексуална фантазия. Но ето че съм тук. И правя това.

След бурния секс, Едуард се преобразява и пак влиза в ролята си на грижлив и галантен кавалер. Приготвя спагети, подправени със зелен зехтин и прясно козе сирене, и обилно поръсени с черен пипер.

Обяснява ми, че зехтинът се нарича „лакрима“. Първите капки, нежни като сълза, които се издигат до повърхността, преди да се пресоват маслините. Всяка есен му изпращат по няколко бутилки от Тоскана. Черният пипер идва от Теличери, западното крайбрежие на Индия.

— Понякога използвам и пипер от Камбоджа. Не е толкова лютив, но е много ароматен.

Секс и обикновена истинска храна. Простите неща са съвършени.

От спагетите не остава и следа и той зарежда съдомиялната. Едва тогава вади документ от коженото си куфарче.

— Донесох ти резултатите. Реших, че ще ти е интересно да разбереш как се справяш.

— Издържах ли изпита?

— Стигаш до осемдесет — сериозно казва той.

— А колко трябва да е?

— Няма точни критерии. Но се надяваме с времето да слезеш до петдесет или дори по-ниско.

Думите му прозвучават като упрек.

— Къде бъркам?

Той старателно преглежда документа, който прилича на счетоводна таблица — дълги редове цифри.

— Необходими са ти малко повече физически упражнения. Няколко тренировки седмично стигат. Откакто си тук, си отслабнала малко — може да смъкнеш и още. Нивата ти на стрес в общи линии са приемливи — говориш припряно по телефона, но това не е необичайно. Почти не пиеш алкохол, което е добре. Температура, дишане и бъбречна функция — всички са в нормата. Сънят в РЕМ-фаза е достатъчен. Не спиш повече от нужното. Най-важното е, че вече гледаш по-положително на живота. Нивото ти на самоосъзнатост непрекъснато нараства, ставаш по-дисциплинирана и дори почистваш варовика в банята.

Изрича последните думи с усмивка, за да покаже, че поне за това се шегува, но аз вече кипя от възмущение.

— Нима знаеш всичко това за мен?

— Разбира се. Ако беше прочела внимателно условията, нямаше да си толкова изненадана.

Гневът ми се изпарява бързо. Нали в крайна сметка подписах договора — иначе нямаше да живея на Фолгейт Стрийт 1.

— Това е бъдещето, Джейн — добавя той. — Домашната среда ще се грижи за здравето и благосъстоянието на хората. Възникнат ли сериозни проблеми, Иконом се намесва много по-рано от лекаря. Статистическите данни ти позволяват да контролираш живота си.

— Ами ако хората не искат да ги шпионират?

— Няма да го правим. В твоя случай събираме лични данни, защото си още в бета етап. При бъдещите потребители ще следим само общи тенденции. — Той се изправя. — Поработи върху себе си — добавя приветливо. — Опитай се да свикнеш. Ако не си в състояние — това също ще е полезна информация, ще помислим какво да променим в системата, за да стане по-приемлива. Но от това, което виждам, смятам, че скоро сама ще откриеш ползите.

Преди: Ема

Докато се чудя какво да напиша в изявлението, телефонът звъни. Поглеждам към екрана. Едуард.

— Здравей, Ема! Получи ли съобщението ми? — звучи бодро, дори весело.

— Какво съобщение?

— Помолих да ти предадат в офиса.

— Не съм на работа — казвам, — а в полицейското управление.

— Всичко наред ли е?

— Не съвсем — поглеждам бележките си.

Инспектор Кларк ме посъветва да набележа основните точки. КАКВО Е НАПРАВИЛ. КАК СЪМ СЕ ЧУВСТВАЛА. ОТРАЖЕНИЕ ВЪРХУ ВРЪЗКАТА МИ. КАК СЕ ЧУВСТВАМ СЕГА. Взирам се в написаното. Отвратително. Ужасно. Срамувам се. Омърсена. Това са само думи. Не съм си и представяла, че ще стигна дотук.

— Всъщност изобщо не е наред — добавям.

— В кое полицейско управление се намираш?

— Западен Хемпстед.

— До десет минути съм при теб.

Връзката прекъсва. Изведнъж ми олеква. Повече от всичко на света искам някой силен и решителен мъж като Едуард да подреди разпиляния ми живот.

— Ема! О, Ема!

Намираме се в кафене, недалеч от Уест Енд Лейн. Лицето ми е обляно в сълзи. Околните ни хвърлят подозрителни погледи — Кое ли е това момиче? Защо плаче? Какво й е сторил този мъж?, — но Едуард не им обръща внимание. Нежно слага ръка върху моята, за да ме успокои.

Ужасно е да го кажеш за отвратително нещо като това, но се чувствам някак поласкана. Загрижеността на Едуард е съвсем различна от избухливия нрав на Саймън.

— Може ли? — посяга към листа с изявлението.

Кимам и той започва да го чете, като от време на време недоволно се мръщи.

— Какво беше съобщението? — питам.

— Добре че ми напомни. Просто малък подарък. Тоест два.

Той вдига чантата, която е оставил отстрани. Емблемата на „Уондърър“ се откроява върху нея.

— За мен ли е? — не вярвам на очите си.

— Поканиха ме на скучно събитие. Бих искал да ме придружиш. Затова реших да ти купя нещо специално. Но едва ли моментът е подходящ.

Бръквам в чантата и изваждам кутийка с форма на раковина.

Вътре има огърлица. И то каква! Винаги съм си мечтала за късото перлено колие на Одри Хепбърн от „Закуска в Тифани“. Ето го тук. Не съвсем същото — три реда вместо пет и не се закопчава отпред, но вече си представям как прилепва на шията ми — като висока, стегната яка.

— Прекрасно е! — възкликвам.

Пресягам се към по-голямата кутия, но той ме спира. Може би по-късно.

— Какъв е случаят? Къде ще ме водиш?

— Някаква церемония за връчване на архитектурна награда. Голяма скука!

— Да не си спечелил?

— Така ми се струва.

На лицето ми грейва щастлива усмивка.

— Отивам вкъщи да се преоблека.

— Идвам с теб — изправя се и прошепва в ухото ми: — Защото видя ли те в тази рокля, със сигурност ще ми се прииска да те изчукам.

Сега: Джейн

Когато се събуждам, Едуард си е тръгнал. Сигурно така изглежда връзката с женен мъж. Мисълта ме успокоява. Във Франция, където хората гледат по-свободно на тези неща, връзката ни би се приела за напълно нормална.

Миа, разбира се, е убедена, че ще се окаже поредната катастрофа. Мъж, който толкова дълго е живял сам, никога няма да се промени. Възражението ми я нервира: „Ти си непоправима фантазьорка, Джей. Никога няма да успееш да разтопиш леденото му сърце. По-скоро той ще разбие твоето.“

Но сърцето ми вече е разбито от загубата на Изабел. А Едуард толкова рядко нахлува в живота ми, че Миа едва ли ще разбере колко сериозни са нещата.

А и излиза, че Едуард е прав: наистина има някакво съвършенство във връзката на двама души, които нямат предварителни очаквания или изисквания. Така не се налага да слушам как е протекъл денят му или да спорим кой ще изхвърли боклука. Не обсъждаме съвместни планове и не затъваме в досадно ежедневие. За краткото време, което прекарваме заедно, никога не си омръзваме.

Вчера ме докара до първия оргазъм още преди да свали дрехите си. Забелязвам, че му харесва. Остава облечен, а в същото време снема всичко от мен, с изключение на колието, и ме подлудява с пръсти и език. И като че ли не му е достатъчно той да е под контрол, трябва аз изцяло да изгубя своя. Едва тогава достига върха.

Продължавам да си мисля за странностите му, докато слизам по стълбите. На прага ме очаква куп влажни писма. Попитах Едуард защо няма пощенска кутия — недопустим пропуск за иначе добре уредената къща. Партньорът му Дейвид Тийл го разубедил навремето. Бил убеден, че до десетина години електронната поща изцяло ще замени обичайната кореспонденция.

Преглеждам писмата. Повечето са политически листовки във връзка с предстоящите местни избори. Едва ли ще се регистрирам. Подобни дебати — за библиотеката и редовното събиране на боклука — почти не засягат живота ми на Фолгейт Стрийт 1. Има и няколко писма до мис Ема Матюс. Сигурно са без значение, но за всеки случай ги отделям, за да ги препратя на Камила, агентката.

Последното писмо е адресирано до мен. Пликът е толкова неугледен, че за малко да реша, че е поредната рекламна листовка. Тогава съзирам емблемата на Болничния тръст и сърцето ми сякаш се обръща.

Уважаема мисис Кавендиш,

Резултати от аутопсията на Изабел Маргарет Кавендиш

(починала)

Съгласих се на аутопсия, защото исках да получа отговори. На поредната среща доктор Гифърд ми каза, че тя не е показала нищо, но се съгласи да ми изпрати копие от резултатите. Оттогава мина месец. Навярно са забутали някъде писмото.

Завива ми се свят и сядам, за да го прочета, опитвайки се да разбера медицинските термини. Писмото започва с кратка история на бременността. Как съм усетила болка в гърба и сама съм потърсила лекарска помощ. Това беше седмица, преди да установят, че нещо не е наред. Направиха ми изследвания, чуха сърдечните тонове на плода и ме изпратиха вкъщи с препоръката за топла баня. Изабел риташе доста силно и се успокоих. В писмото се подчертава, че са взети всички правилни мерки по случая, включително оценка на височината на матката от симфизата, съгласно изискванията на Националния институт по здравеопазване. Подробно се описва следващото ми посещение в болницата, когато откриха, че сърцето на Изабел е спряло. Накрая прилагат резултатите от аутопсията. Данните не ми говорят нищо — брой на кръвните телца и разни други показатели. Следва още информация.

Черен дроб — нормален.

Гърлото ми се свива при мисълта, че някой патолог го е държал в ръце. Продължавам надолу.

Бъбреци — нормални.

Бели дробове — нормални.

Сърце — нормално.

Пропускам останалите подробности и стигам до заключението.

Въпреки че на този етап е невъзможно да се постави точна диагноза, налице са признаци за тромбоза на плацентата, която може да предизвика абрупцио на плацентата и оттам задушаване на плода.

Абрупцио на плацентата. Звучи почти като заклинание от „Хари Потър“, но не и като нещо смъртоносно за бебето ми. Името на доктор Гифърд изплува размазано в дъното на страницата. От очите ми бликват сълзи и едва сдържам риданията. Всичко това е прекалено много, за да го осмисля, а и не разбирам повечето думи. Теса, жената, с която работя заедно в офиса, е била акушерка. Решавам да й занеса писмото, за да ми го разясни.

 

 

Теса прочита внимателно документа, като от време на време ме поглежда угрижено. Мъртвото ми раждане не е тайна за нея. Повечето от доброволките в „Стил Хоуп“ си имат лична причина.

— Знаеш ли какво означава това? — казва накрая.

Поклащам глава.

— Плацента абрупцио означава преждевременно отлепване на плацентата. С други думи, зародишът е престанал да получава хранителни вещества и кислород, преди да отидеш при тях.

— Защо не го обяснят по-простичко?

— Може би си имат причина.

Нещо в гласа й ме смущава.

— Когато отиде при тях с болка в гърба — бавно продължава тя, — какво точно се случи?

— Ами очевидно решиха, че се притеснявам излишно, защото ми е първа бременност. Но бяха много мили. Не си спомням да са ми правили всички изследвания, за които говорят…

— Оценка на височината на матката от симфизата всъщност е медицински термин за най-обикновено измерване на корема в сантиметри — прекъсва ме тя. — И макар че е задължително при всяко посещение на бременната, със сигурност не би могло да установи проблеми с плацентата. Пратиха ли те на кардиотокография?

— Онова, дето следят сърцето на монитора? Да, сестрата го направи.

— На кого го показа?

Опитвам се да си спомня.

— Струва ми се, че се обади на доктор Гифърд и му прочете резултатите. Най-малкото му обясни, че са нормални.

— А други изследвания? Ултразвук? Доплер? — Гласът на Теса звучи ядосано.

— Нищо — поклащам глава. — Отпратиха ме у дома. Посъветваха ме да си направя топла баня и да не се тревожа. Изабел риташе и реших, че са прави.

— Кои те?

— Сестрата, предполагам.

— Тя говори ли с друг? Със старша акушерка? С лекар?

— Доколкото си спомням, не. Теса, за какво намекваш?

— Това писмо ми изглежда като умел опит да те убедят, че причината за смъртта на Изабел не е медицинска небрежност — заявява тя.

Зяпвам:

— Небрежност ли? Нима е възможно?

— Ако изходим от факта, че смъртта на едно жизнеспособно бебе трябва да бъде избегната, обикновено причините за нея са две. Усложнения при раждането, тук случаят очевидно не е такъв. Или — втората и най-често срещана причина за мъртво раждане — недобро разчитане на КТГ от някоя преуморена акушерка или стажант. Болката в гърба може да е симптом за отлепена плацента. В твоя случай е трябвало да се посъветват с по-опитен лекар, който да назначи доплерова ехография.

Вече съм чувала за доплеровата ехография. Една от целите на кампанията ни е да я направим задължителна за всички бъдещи майки. Фактът, че изследването се прави само по изрично лекарско настояване, е една от причините броят на мъртвите раждания в Обединеното кралство да е един от най-високите в Европа.

— Ритането, което си усетила, може да е било признак на физическа болка. Тази болница има лоша слава. Постоянно изпитват недостиг на персонал, особено на опитни лекари. Името на доктор Гифърд изплува от време на време. Самият той е доста претоварен.

Думите й едва проникват в съзнанието ми. Той беше толкова мил — мисля си.

— Знам, че ти се иска да го оправдаеш — допълва тя. — Но това е единственият начин болницата да назначи повече лекари. Трябва да докажем, че са проявили небрежност в работата.

Спомням си как доктор Гифърд ми съобщи лошата вест. Каза ми, че в повечето случаи изобщо не се открива причина за смъртта. Дали още тогава не се е опитвал да прикрие грешките на екипа?

— Какво трябва да направя?

Тя ми връща писмото.

— Помоли ги да ти изпратят копие от всички медицински документи, за да ги прегледа наш експерт. Ако се разкрие, че болницата иска да потули случая, ще трябва да помислим за съдебно обвинение.

Преди: Ема

— Тазгодишната награда на списание „Архитектура“ се връчва на… — Водещият прави драматична пауза и отваря плика. — „Монкфорд и Сие“ — обявява той.

Представителите на фирмата, седнали на нашата маса, ликуват. На екраните се появяват изображения на сгради. Едуард става и се отправя към подиума, като благодари за поздравленията на неколцина доброжелатели.

Нищо общо с приемите, организирани от издателството на Саймън, мисля си.

Щом получава наградата, Едуард пристъпва към микрофона.

— Може би трябва да го прибера в някой шкаф — казва той, поглеждайки неуверено към плакета от плексиглас. В залата избухва смях. Очевидно не е забравил чувството си за хумор! Но лицето му изведнъж добива сериозно изражение. — Знаете ли каква е разликата между добрия и изключителния архитект? Първият лесно се поддава на изкушения.

В огромната зала цари тишина. Насъбралото се множество го слуша с интерес.

— Като архитекти сме обсебени от естетиката — създаваме сгради, които да радват окото. Но ако приемем, че истинската роля на архитектурата е да помогне на хората да устояват на изкушенията, може би…

Той спира за кратко, сякаш разсъждава на глас.

— Може би архитектурата не се отнася само до сградите — продължава. — Приемаме, че градоустройството в крайна сметка е вид архитектура. Магистралите и летищата — също. Но къде е мястото на технологиите? Къде е архитектурата на световната мрежа — този невидим град, в който се разхождаме, крием или играем? А конструкциите на личния живот, съюзите, които ни свързват, правилата и законите, на които се подчиняваме, стремежите и по-низшите страсти. Не са ли и те архитектурни структури в известен смисъл?

— Днес разговарях с млада жена — продължава той след малко, — която е била нападната в дома си. Нахлули са в личното й пространство. Откраднали са нейни вещи. Трагичният факт е оцветил в черно представите й за заобикалящия я свят — дори, бих казал, ги е изкривил.

Той не гледа към мен, но имам чувството, че всички в стаята знаят за кого говори.

— В какво се изразява истинската роля на архитектурата? Не е ли в това да направи подобни неща невъзможни? Да потърси наказание за престъпника, лек за жертвата и промяна на бъдещето? Нима като архитекти трябва да се ограничим само до стените на сградите?

Тишина. Публиката е съвсем объркана.

— „Монкфорд и Сие“ е компания, известна с това, че работи по малък брой проекти за богати клиенти — казва той. — Но сега разбирам, че бъдещето не е в красивите убежища, които ни отделят от грозното в нашия свят, а в изграждането на различно общество.

Той вдига наградата.

— Благодаря за оказаната ми чест.

Разнасят се учтиви аплодисменти, но по лицата на гостите е изписано недоумение.

Аз също пляскам с ръце, по-бурно от всички, защото на моя любовник изобщо не му пука дали му се присмиват или не.

 

 

Тази нощ питам за жена му.

Оставам с роклята, докато се любим, но после грижливо я закачам в малкия дрешник зад преградата. Гола — само с колието — се гушвам в топлата постеля до него.

— Адвокатът ми каза, че семейството ти е погребано тук — отронвам плахо.

— Как…? О, да, разбира се — казва той. — Поземленият регистър.

Мълчанието му е толкова дълго, че решавам, че няма да получа друг отговор.

— Идеята беше нейна — продумва накрая. — Беше прочела за хитобашира и ми каза, че иска да я погребем така, в случай че почине преди мен. Под прага на една от нашите сгради. Разбира се, тогава изобщо не мислехме, че…

— Хитобашира?

— Означава „човешки стълб“ на японски, вграждане в основите. Смята се, че носи късмет на къщата.

— Нали нямаш нищо против да говоря за нея?

— Погледни ме — изведнъж става сериозен. — Елизабет беше съвършена посвоему. Но тя е вече в миналото. И това също е съвършено. Това, което се случва сега, с нас. Ти също си съвършена, Ема. Няма нужда да говорим отново за нея.

 

 

На сутринта, след като си е тръгнал, решавам да проверя в интернет за жена му. Но Иконом не намира нищо.

Каква беше онази японска дума? Хитобашира? Пускам търсачката.

И застивам от ужас. Според интернет при хитобашира под сградите не се погребват починали, а живи хора.

Жертвоприношението, при издигане на нов дом или крепост, датира от дълбока древност. Основите на сградите по цял свят са напоени с човешка кръв и само допреди няколко века този ужасен обичай се е изпълнявал и в Европа. Стара маорска легенда разказва за Тарая, който погребал живо собственото си дете в основите на новата си къща.

Намирам друга статия.

Жертвоприношението се извършва според значението на новата сграда. Обикновената палатка или къща се „откупува“ с животно, къщата на богаташа — с роб, но за храм или мост е нужно специално жертвоприношение, свързано с голяма болка за човека, който го прави.

За миг ми хрумва безумната мисъл, че Едуард може и да е пожертвал най-близките си същества. Но прочитам още нещо, което ме успокоява.

Отглас от подобни практики се среща днес в редица фолклорни обичаи по света: кораб се пуска на вода с бутилка шампанско, под вратата се заравя сребърна монета, а на върха на нов небостъргач се слага вечнозелена клонка. Докато някъде вграждат сърце на животно, Хенри Пърсел е погребан по собствено желание „под органа“ на Уестминстърското абатство. В много общества, особено в Далечния изток, в чест на мъртвите се издигат сгради — традиция, не по-различна от тази, да наричат места като Карнеги Хол или Рокфелер Сентър на името на известен филантроп.

Уф, лягам си! Душа възглавниците, сякаш искам да уловя спомена за него. Чаршафите все още пазят миризмата и отпечатъка на тялото му. В съзнанието ми отекват неговите думи. Това е съвършено. Унасям се в сън с блажена усмивка.

Сега: Джейн

— Преди да се потопите в преливащите се пространства на дома, попадате в тесен коридор, който почти предизвиква клаустрофобия — пример за класическата архитектурна практика с игра на свиване и отпускане и доказателство, че въпреки революционната си визия, къщите на Едуард Монкфорд имат традиционно изпълнение. И още по-важно — именно този факт отличава Монкфорд като архитект, чиято основна цел е да повлияе на това, което потребителят чувства.

Гидът се отправя към кухнята, сподирен от неколцина шумни посетители.

— Трапезарията предразполага към строгост и въздържание. Някои от обитателите твърдят, че дори намалява апетита.

Камила ме предупреди, че от време на време трябва да отварям Фолгейт Стрийт 1 за посетители. Тогава не ми се стори голямо изпитание, но с наближаване на първото посещение мисълта ме изпълни с тревога. Сякаш щяха да разглеждат мен, а не къщата. Дни наред чистех и подреждах, като се стараех да не наруша и най-дребното правило.

— Архитектите и техните клиенти отдавна създават сгради с определено предназначение — продължава мъжът. — Банките са солидни и внушителни, за да вдъхват доверие у потенциалните вложители. Съдилищата налагат уважение към реда и законността. Величието на дворците предизвиква смирение. Но днес някои архитекти използват развитието на технологиите и психологията, за да отидат още по-далеч.

Гидът е много млад, с модерна брадичка, но говори авторитетно като университетски преподавател. Не всички посетители приличат на студенти. Сред тях вероятно има любопитни съседи или туристи.

— Едва ли си давате сметка за това, но в момента сте потопени в сложен ултразвуков бульон. Вълни с различна форма подобряват настроението. Технологията все още прохожда, но вече загатва за голямото си бъдеще. Представете си болница, чиято сграда участва във възстановителния процес, или приют за хора с деменция, който им помага да си възвърнат паметта. Макар и непретенциозен на пръв поглед, този дом е изключително амбициозен.

Той се обръща и повежда групата към стълбището.

— Моля, последвайте ме един по един, като внимавате по стъпалата.

Оставам долу. Чувам как им обяснява, че осветлението в спалнята засилва циркадните ритми^[2] на обитателите. Когато слизат, се промъквам тихо горе, за да се уединя.

За мой ужас един от посетителите е още в спалнята и е отворил шкафа. Въпреки че е с гръб към мен, предполагам, че рови из бельото ми.

— Какво, по дяволите, правите тук?

Мъжът се обръща. Вероятно е един от туристите. Светлите му очи ме стрелват невъзмутимо иззад очилата без рамки.

— Проверявам как си сгъваш нещата. — Говори с лек акцент. На датчанин или норвежец. Около тридесетинагодишен, облечен с анорак, напомнящ маскировъчно облекло. Рус, с оплешивяло теме.

— Как смеете! — избухвам гневно. — Това тук е лично!

— Обитателите на този дом нямат право на лично пространство. Не забравяй, че си подписала договор.

— Кой сте вие? — за обикновен турист знае твърде много.

— И аз бях един от кандидатите — добавя. — Седем пъти подавах заявление. Щях идеално да се справя. Но той избра теб.

Обръща се към шкафа и започва пъргаво да разгъва и сгъва тениските ми, като опитен продавач.

— Какво вижда Едуард в теб? Може би секс. Жените са негова слабост.

Вече кипя от гняв, ала мисълта, че мъжът в спалнята ми сигурно е откачен, напълно ме парализира.

— Монкфорд черпи вдъхновение от манастири и религиозни общности, но забравя, че жените са изключени от тези места, и то не без основание.

Той взема една пола и я сгъва с три сръчни движения.

— Махни се оттук! За Едуард ще бъде много по-добре, ако си отидеш. Както останалите.

— Кои останали? За какво говориш?

Лицето му се озарява от почти детска усмивка.

— Нима не ти е разказал? Онези момичета преди теб. Нито една от тях не се е задържала, както виждаш. Точно в това е въпросът.

 

 

— Беше луд — казвам. — Направо ме ужаси. Говореше, сякаш те познава.

— Може би донякъде — въздъхва Едуард. — Или поне така си мисли. Защото познава проекта.

Седим в магерницата. Едуард е донесъл вино, отбрана италианска марка. Но аз все още треперя, а и всъщност не пия, откакто се нанесох на Фолгейт Стрийт 1.

— Кой е той?

— В офиса го наричат Преследвача — усмихва се той. — На майтап, разбира се. Всъщност е съвсем безобиден. Някой си Йорген. Изпаднал от курса по архитектура поради психични проблеми и оттогава е обсебен от сградите ми. Бараган, Льо Корбюзие, Фостър — всички те са имали побъркани привърженици, които са вярвали, че имат специална връзка с тях.

— Каза ли на полицията?

— Има ли смисъл? — свива рамене.

— Не разбираш ли, Едуард? Може би този Йорген се е навъртал наблизо, когато Ема Матюс е починала…

— Още ли мислиш за това? — поглежда ме изпитателно.

— Разбира се! Случило се е точно тук.

— Говорила ли си скоро с нейния приятел? — тонът му подсказва, че това не би му било приятно.

— Не е идвал оттогава — поклащам глава.

— Добре. Повярвай ми, Йорген не би наранил никого. — Отпива глътка, а после се привежда да ме целуне. Устните му са сладки и кървавочервени от виното.

— Едуард… — отдръпвам се от него.

— Какво?

— Бяхте ли любовници с Ема?

— Това би ли променило нещата?

— Не — изричам спонтанно, но всъщност имам предвид „да“.

— Имахме кратка връзка — отговаря накрая. — Много преди да почине.

— Беше ли… — чудя се как да попитам. — Беше ли като нашата?

Той се приближава до мен, обхваща главата ми с ръце и ме пронизва с поглед.

— Слушай, Джейн. Ема беше забележителна — казва внимателно. — Но тя е вече в миналото. Това, което се случва сега, това с нас е съвършено. Няма нужда да говорим за нея.

 

 

Въпреки думите му, любопитството продължава да ме гложди.

Убедена съм, че ако знам повече за жените преди мен, ще го разбера по-добре.

Ще пробия тунел през стените, които е издигнал около себе си — през странния невидим лабиринт, който ме държи на разстояние.

На следващата сутрин, след като си е заминал, се сещам за визитката, намерена в спалния чувал на Ема. КЕРЪЛ ЯНСЪН. ЛИЦЕНЗИРАН ПСИХОТЕРАПЕВТ. Има посочен уебсайт и телефонен номер. Каня се да проверя в лаптопа, когато си спомням думите на мъжа в спалнята. Обитателите на този дом нямат право на лично пространство. Не забравяй, че си подписала договор.

Вземам телефона и отивам в отсрещния ъгъл на магерницата, където улавям слаб безжичен сигнал от съседите — достатъчен, за да се свържа с уебсайта на Янсън. Оказва се, че има диплома по интегративна психотерапия и дава консултации при посттравматичен стрес, изнасилване и тежка загуба.

Набирам номера.

— Здравейте! — казвам, когато чувам женски глас отсреща. — Наскоро претърпях тежка загуба. Мога ли да дойда при вас на разговор?