Саманта Йънг
Всяко малко нещо (9)

9.
Вон

Той беше предложил да отворят бутилката вино от офиса на Бейли, за да се успокоят нервите й. Но не беше само заради нея. И той имаше нужда от укротяване. Адреналинът бушуваше в тялото му и в този момент искаше да изразходва този адреналин с Бейли.

Дори не помисляй за това.

Беше бесен на Стю Девлин, задето беше влязъл с взлом в хотела.

За това може да мислиш.

Гневът го разсейваше.

За Вон Стю беше мъртвец.

Освен това беше ядосан и на Бейли. Толкова ядосан, задето се беше изложила на опасност и дори не даваше вид да съжалява, че го изпълваше животинско желание да я чука, за да я накара да се смири.

Дотук с това, че гневът го разсейваше.

Миниатюрното потниче и шорти, в които беше облечена, не подобряваха нещата и той се почувства ужасно, че мисли за секс, когато някой беше нахлул в хотела й и я беше нападнал.

Вон сграбчи виното с ясното съзнание, че не беше предложил да седне и да пие заедно с нея, само за да се успокоят нервите й. Все още не искаше да я оставя сама и имаше усещането, че тя също не желаеше това.

Като се показа от офиса, тя тъкмо се задаваше по коридора. Вон беше благодарен да види, че се е преоблякла в джинси и дебел пуловер. Подаде му якето и кимна към виното.

— Изчакай да взема две чаши от кухнята.

Като се върна, не носеше само чаши, а и лед, увит в кърпа за съдове.

— За челюстта ти — подаде му го.

Той го прие с признателност, понеже не изгаряше от желание да има синина, която персоналът и гостите му да гледат. Няколко секунди по-късно двамата заключиха хотела и излязоха от градината на дъсчената алея. Мълчанието помежду им не беше точно комфортно, но не беше такова между двама души, които не знаеха какво да си кажат.

Създаваше усещането за мълчание между двама души, които се бояха какво можеха да кажат един на друг.

Или може би той влагаше прекалено много смисъл в това.

— Значи просто си се разхождал и си видял вратата? — попита Бейли.

— За щастие, да.

Но имаше нещо повече. Беше приел сериозно предупреждението от Джесика по отношение на Девлин, така че по време на среднощната му разходка мислеше също и за Бейли.

Почувства дълбоко в себе си, че нещо не е наред, когато вдигна очи и видя вратите на хотела широко отворени. Заля го страх, какъвто не беше изпитвал никога преди, щом влетя в сградата и чу боричкането в офиса. И като зърна Бейли под Девлин, като го видя как замахва, за да стовари юмрук върху лицето й, Вон беше завладян от непозната досега ярост.

Беше лоша идея да се върти около жена, която събуждаше подобни емоции, но в момента Вон не вземаше решения; горещата кръв, течаща във вените му, го правеше.

Продължиха смълчани по пътя си, докато не наближиха неговия хотел. Бейли спря на мястото, където парапетът прекъсваше, за да отстъпи място на рампата, водеща към плажа. Седна в горния й край.

Той последва примера й, като запази известно разстояние помежду им и отвори виното. Бейли подложи чашите и той наля, като през цялото време чувстваше погледа й върху лицето си.

— Няма да му позволя да ми причини това — промълви тя, като се постара да прикрие треперенето на гласа си. Не успя.

Вон поднови на ум обещанието си да унищожи Стю Девлин и притисна леда по-силно към челюстта си.

Прочисти гърло.

— Да ти причини какво?

— Да ме уплаши. Да ме кара да се страхувам в собствения си хотел.

— Би могла да инсталираш охранителна система — предложи и я наблюдаваше, когато тя вдигна чашата към устните си. Ръката й трепереше.

Определено щеше да унищожи шибаняка.

— Това значи да му позволя да победи — заяви тя, преди да отпие.

— Няма да посмее да го повтори. Дори той не е такъв глупак.

Бейли изръмжа.

— Знаех, че е идиот, но… чак толкова. Няма начин баща му да има нещо общо с това.

— Подозирам, че си права. — Иън Девлин беше змия, но по-умна змия от сина си.

Бейли изгълта цялата чаша вино и после му подаде да я напълни отново. Той го направи, без да задава въпроси.

— Радвам се, че си бил там — промърмори, докато той й наливаше.

Това му подейства шокиращо и той насочи очи към лицето й.

Бейли се беше втренчила в чашата вино и отказваше да срещне погледа му.

Упорито момиче.

Подсмихна се, развеселен от нея.

— И аз се радвам, че бях там.

Сега вече очите й срещнаха неговите и личеше, че тя също е шокирана. Забеляза леката му усмивка, но предполагаше, че не й беше убегнала и искреността му, защото тя се изсмя изненадано и поклати глава.

— Вон Тримейн се появи, за да ме спаси. Този облог бих го изгубила.

Почувства силно бодване в гърдите. Нима тя си мислеше, че би допуснал да й се случи нещо?

Какво друго да си мисли? Държиш се с нея като пълна гадина.

Отпи от виното си, устремил поглед към притъмнелия океан. Обичайното умиротворение, което му носеше, беше погълнато от водовъртежа от емоции, подбуждани от жената до него.

— Допада ми да мисля, че умея да разчитам хората — отрони тя. — Но ти си много труден за разчитане. За мен ти си като леда в ръката ти. Все едно не те е грижа за нищо и никого, освен за хотелите ти. Но Джесика и Купър се кълнат, че си добър човек. И тази вечер ти се хвърли в моя защита. Обаче… ето те тук… леда пак го има.

Вон се вгледа съсредоточено във виното си и почувства сърбеж под кожата си; желание да изгуби контрол. Би могъл да изгълта цялата бутилка вино и после да обвини него за действията и думите си.

Тази мисъл, може да се каже дори изкушение, го накара да остави чашата извън обсега си.

— Може би не те бива чак толкова да четеш хората, госпожице Хартуел. Все пак гаджето ти, с което бяхте заедно от десет години, въртеше любов зад гърба ти.

В мига, щом думите напуснаха устата му, потрепери.

Настъпи напрегнато и мъчително мълчание, но Вон усещаше изгарящия й поглед върху себе си. Събра кураж и се обърна да посрещне укора в очите й.

— Съжалявам. Създал съм си навик да се държа гадно с теб.

Бейли повдигна вежди заради признанието му. И после в тези нейни красиви очи се вмъкна нещо едновременно печално и пакостливо.

— Може би причината е, че аз имам навика да се държа като кучка с теб.

Той се изсмя, преди да е успял да се спре.

Усети, че го наблюдава и като спря да се смее, установи, че се е втренчила смаяно в него по начин, по който не го беше правила никога. Вон изпитваше неудобство заради очевидното й любопитство.

— И аз се смея от време на време, госпожице Хартуел.

— Е, около мен никога. И престани да ми казваш госпожица Хартуел. Умолявам те.

Разшава се и усети как се разгорещява още повече, когато думите й пробудиха призрака на отдавнашна сексуална фантазия, свързана с нея.

По дяволите.

— Защо те притеснява? Така се казваш. — Гласът му прозвуча по-дрезгаво, отколкото му се нравеше, и почти издаде възбудата му.

— Заради начина, по който го произнасяш. — Тя повдигна рамене и пийна от виното си. — Така или иначе в момента това ме кара да се чувствам като стара мома.

— Заради Том ли? Липсва ли ти? — Защо я попита това, по дяволите?

Тя изглеждаше точно толкова изненадана, колкото него, от личния въпрос и за момент Вон реши, че няма да отговори.

Но после тя го направи.

И отговорът й го шокира до крайност.

— Не. — Тъга помрачи очите й. — Липсва ми приятелят ми. Но не и гаджето. Онова, за което скърбя, са всички години, изгубени с него… защото това е във вреда и на двама ни.

Вон изучаваше лицето й, докато тя се взираше в океана. Не му убегна потрепването на мускулче на деликатната й челюст, все едно беше стиснала зъби, за да се пребори с прииждащите емоции.

Искаше да научи какво имаше предвид тя. Може би се дължеше на това, че беше така открита с него, а може би просто на прекалената близост с жена, която желаеше от толкова дълго, но както изглеждаше, самоконтролът на Вон отсъстваше напълно.

— Какво означава това?

Тя изпусна уморена въздишка.

— Том и аз… Ние… Ние нямахме това, което имат Джес и Купър. Задържах се с него, защото беше нещо сигурно. Останах, защото той е човек, който заслужава някоя като мен. И обратното. Не бяхме един за друг и аз го знаех, обаче си мълчах. Той изневери, защото аз си мълчах.

— Няма как да вярваш на това — той звучеше ядосано.

Бейли присви очи към него.

— Нима? И откъде би могъл да знаеш ти?

Не обърна внимание на раздразнения й тон.

— Том Сътън се целеше прекалено високо. И това му беше известно. На всички беше известно. И именно заради това всички го смятат не само за мръсник, задето ти изневери, но и за шибан кретен.

— Не знам дали да се лаская, задето получавам комплимент от теб, или да се гневя. Какво изобщо значи това? Че Том е по-малко привлекателен от мен? Не е ли това малко повърхностно?

— Не съм казвал, че е по-малко привлекателен от теб. Няма как да знам дали е така. Знам обаче, че никога не съм прекарвал и един вълнуващ момент в компанията на този човек.

— Твърдиш, че не е достатъчно интересен, за да е с мен.

Той просто остана вгледан в нея.

Бейли не успяваше да прикрие изумлението си.

— Ха. Сериозно ли?

Вон се подсмихна и се наслади на факта, че беше успял да я извади от равновесие.

— Само защото умееш да бъдеш кучка, Бейли, не означава, че не си интересна кучка.

— Кучка съм само към гадини. — Тя изгълта остатъка от виното. Не помоли за повече обаче, а остави чашата настрана и се облегна назад върху дланите си.

— Ласкаеш ме, както винаги.

— Защо се държиш като гадина, Тримейн?

— Бих желал да ти напомня, че ти беше тази, която подхвана кампания за омраза срещу мен.

— Тревожех се за дъсчената еспланада. Мислех, че ще издигнеш някоя грозна модерна сграда и тя ще унищожи онова, което имаме тук. Фактът, че не прояви отзивчивост, не беше от помощ.

— Не ми харесва да бъда разпитван.

— От жена.

— От когото и да било.

— Държа се ужасно с мен.

Той въздъхна, защото му стана криво заради огорчението, което тя се мъчеше да прикрие, но не успяваше.

— Ще ти припомня още веднъж, че ти първа започна да се държиш ужасно с мен.

— В началото се опитах да бъда мила. А ти се държа като върховна свиня.

— Първото, което поиска, беше да видиш архитектурните планове — изпухтя той. — Все едно имаше някакви права върху тях.

— Чувствах, че имам.

— Защото ти си Бейли Хартуел, принцесата на дъсчената еспланада. Не си ми бясна, задето съм върховна свиня, а защото аз съм първият човек, който ти отговаря с „не“.

— О, повярвай ми, не си първият мъж, който ми отговаря с „не“.

Той се напрегна заради горчивината, която долови в тона й.

— Казах човек, а не мъж.

— Какво?

— Човек, не мъж.

Бейли повдигна рамене.

— Няма значение. Нека просто се съгласим, че аз се държах като любопитна кучка, а ти като върховна гадина.

— Минало време ли ще използваме? — подкачи я той.

Очите им се срещнаха и той забеляза начина, по който потрепериха устните й, преди да се предаде и да ги разтегне в широка усмивка.

Непрестанната болка в гърдите му се усили, когато почувства пълното влияние на тази усмивка върху себе си. Мощта й го заля и на него му се наложи да потисне внезапния порив да я сграбчи и да я целува, докато не я остави без дъх.

Мамка му.

Какво правеше с него тази жена, дявол го взел?

Вон отклони рязко очи към водата, тъй като не искаше принцесата на дъсчената еспланада да узнава, че беше способна да го разгроми само с усмивката си.

Бейли

Мили боже, Вон Тримейн беше просто човек.

Не знаех защо, обаче това искрено ме изненадваше.

През последните няколко години в негово присъствие винаги се оказвах в отбранителна позиция, но взломът и адреналинът в резултат на него бяха променили това. И сега успявах да видя ясно Вон.

Той беше просто човек.

С много силен инстинкт за самосъхранение.

От думите му все така болеше, но успявах да зърна разкаяние в очите му още докато ги изричаше. А като му се усмихнах… Видях…

Ами…

Вон ме гледаше така, все едно ме желаеше.

Знаех, че усмивката ми притежава власт, но все пак…

За пръв път от запознанството ми с този мъж усещах размяна на позициите. Докато седях до него, вече не се чувствах като стояща по-ниско провинциална тиква. Чувствах се като привлекателна жена.

Привлекателна жена, която Вон не искаше да намира за привлекателна.

Цялата враждебност помежду ни започна да изглежда логична. Вон имаше право: може би не ме биваше особено да разчитам хората, защото ние бяхме двама души, привличани един от друг, без да го искаме.

Разбира се, че щеше да има враждебност.

А аз си мислех, че е просто тъпак.

Честно казано, би трябвало да съм ядосана от факта, че Вон беше привлечен от мен и не искаше да бъде. Вместо това усетих да ме изпълва вълнение.

Ако вчера бях научила, че ме желае, но не иска да е така, бих заключила, че продължава да ме смята за нещо по-долу от него. Сега, след като се бях вгледала в тези негови леденосиви очи, знаех нещо, което не бях искала да видя преди.

Уязвимост.

Дори ранимост.

С Вон Тримейн се беше случило нещо.

Бих заложила всичко, че имаше замесена жена.

— Някога влюбвал ли си се? — изстрелях.

За известно време той просто ме гледаше. Загрялото ми от виното лице сега вече пламтеше.

— А ти?

Кимнах.

— Колко пъти?

Преди месец бих отвърнала два пъти. Но сега не бях сигурна. Всъщност… Дори не бях сигурна дали някога съм се влюбвала.

— Брои ли се, ако другият човек не споделя чувствата ти?

И именно в този момент се случи.

За пръв път суровият поглед на Вон Тримейн омекна и аз не се чувствах пълна глупачка, задето му разкривах слабото си място.

— Да, Бейли. Мисля, че е възможно да обичаш някого, дори той да не отвръща.

Може би причината беше, че изрече името ми. Или пък беше заради добротата, която преди не бях виждала от него.

Но ми се доплака.

Сведох очи към скута си и се помъчих да контролирам импулса.

— Тогава веднъж. Влюбвала съм се веднъж. А ти?

— Баща ми… Той обичаше майка ми. Според начина, по който говори за нея, не съм сигурен, че аз някога…

Тонът му привлече погледа ми и за пореден път се озовах завладяна от начина, по който ме изучаваше.

— Съжалявам за майка ти. Знам, че си я изгубил, като си бил малък.

Вон насочи поглед обратно към океана. Осъзнах, че го правеше, за да избегне очите на човека срещу него, когато не искаше мислите му да бъдат разгадани.

— Имах баща си.

— Харесвам го. Баща ти. Много го харесвам.

— Това важи за повечето хора. Той е много обаятелен човек.

— И добър баща?

— Много добър баща. Много добър човек.

— Той е много… земен като за привилегирован човек.

— Ами, невинаги е бил привилегирован. Син е на пощенски служител.

Бях изумена.

— Мислех, че си роден със синя кръв.

Вон се усмихна сухо.

— От майчина страна. Не сме точно в топли отношения. Не останали доволни, когато скъпата им дъщеря се омъжила за човек, пробил си път със собствените си ръце.

— Що за отживелица е да се разсъждава така?

— Не и за тях. А и все още има хора, за които потеклото е важно. Да, ако разполагаш с пари и власт, може да си намериш място. Но някои от старите фамилии все още не са осъзнали, че е изтекла много вода от времето на уговорените бракове. Семейство Монтгомъри е едно от тях.

— Монтгомъри? Това е семейството на майка ти? — Боже, бащата на Вон може и да нямаше синя кръв, но тази във вените на Вон със сигурност беше такава.

Беше трудно да не се почувствам смутена от подобна история. Дори аз знаех кои са Монтгомъри. Бяха гиганти на индустриалната революция и в момента притежаваха едномилиардна корпорация, работеща в какви ли не области.

— Да, това е семейството на майка ми. Или поне е било, преди да се отрекат от нея, задето се е омъжила за баща ми.

Романтичката в мен направо се отнесе.

— Но нея не я било грижа, нали?

Каквото и да беше онова, което долови в гласа ми, погледът му отново омекна. В отговор на това усетих пърхане в корема си, също като някоя ученичка при първото й увлечение.

— Обичала ги е. Просто е обичала баща ми повече.

Въздухът помежду ни се сгъсти и ми беше ясно, че съм на ръба да му се нахвърля. А дори не бях пияна.

— И така, Вон Тримейн вярва в любовта — обявих шеговито в опит да облекча напрежението между нас. — Кой би помислил?

Дари ме с онази негова крива полуусмивка и, кълна се в бог, усетих ефекта на тази усмивка от зърната си чак до топлината между бедрата.

Мразех го, задето бях така привлечена от него. И все пак не чак толкова много, колкото го мразех вчера.

Всъщност това предизвикваше у мен известен трепет.

— Значи не е имало някоя в Ню Йорк? Или историите за изпълненията ти на плейбой са истина?

— В Гугъл ли си ме проверявала, госпожице Хартуел?

И ето ни обратно на госпожица Хартуел.

— Еймъри ми каза.

— Тя ли ме е проверявала в Гугъл?

— Не, арогантна гадино — произнесох през смях. — Като била жива, баба й четяла на глас страниците за елита.

— О, колко вълнуващо за нея.

— Не ти ли харесваше там? Затова ли дойде тук?

— Защо изведнъж взе да задаваш толкова въпроси?

— Ами, нали разбираш, като ми помогна тази вечер, ме накара да те мразя по-малко.

Ухили се и аз изпитах чувство на триумф.

— О, моя грешка.

— Да. Трябваше да си продължиш по пътя, като си видял вратите ми да зеят.

И просто така усмивката изчезна.

— Аз не съм единствената, която не е сигурна в теб — промълвих. — Ако се мъчиш да направиш Хартуел свой дом, подхождаш по грешен начин.

— Какво означава това?

Пренебрегнах нападателния му тон, от който някой друг би се побоял.

— Ти си умен човек. Убедена съм, разбрал си, че онова, което определя Хартуел до голяма степен, е фактът, че в малкия град всеки познава другите и всички играем ролята си. По някакъв начин сме свързани. Аз вземам участие в мероприятията, когато ми е възможно, и неизменно съм готова да бъда слушател, ако някой има желание да говори. Купър подкрепя възрастните дами през улицата, саботира сервиза на Оли, като работи по колите на хора, които не могат да си позволят ремонт, и притежава любимата им кръчма. Джес е нова тук, но тя е лекар. Миналата година диагностицира Анита и с това й осигури повече време със Стария Арчи. Далия помага всяка година за изработването на костюмите за зимния карнавал и също така я ангажират да прави дрехите за много училищни пиеси. Но после идва ред на вас с Еймъри. Еймъри е прекалено срамежлива да участва и градът не я приема като една от своите. Все още е аутсайдер. Колкото до теб, ти също не вземаш участие. Притежаваш всички тези пари и шикозен хотел, а не правиш нищо за града.

— Като се изключи това, че подпомагам градската икономика, и допринасям за повече туристи и бизнес.

Бях го вбесила. Не такива бяха намеренията ми.

— Наясно съм, че го правиш. Всички са наясно. Но стъпвал ли си някога на музикален фестивал или годишното състезание за тикви? Правил ли си дарения за каузите, от които са подкрепяни тези събития? Да ти е хрумвало да се свържеш с Кел Съмърс, наш съветник и организатор на мероприятията, за да го попиташ има ли с какво да помогнеш? Нямаш представа, но нещо толкова просто би накарало хората да погледнат на теб различно и да започнат да те възприемат като един от тях.

— Като помогна за организирането на мероприятие? — Гледаше ме невярващо, но личеше, че слуша това, което му казвах.

— Ще се изразя директно.

— А това не беше директно, така ли?

— Тримейн, всички мислят, че ти се смяташ за по-добър от тях. Намират те за абсолютен сухар. Покажи им, че си забавен и човечен. Това ще ти е от полза.

— Да, това определено беше по-директно.

Ухилих му се.

— Просто се опитвам да помогна.

— Като ме наричаш сухар?

— Да.

Погледна ме развеселено и после насочи очи обратно към океана.

Почудих се дали още обмисляше съвета ми, но като заговори, от устата му не излезе онова, което очаквах.

— Въпреки различията ни, надявам се знаеш, че никога не бих изоставил жена в беда. Никога не бих отминал, след като видя, че вратата на хотела ти е разбита.

При скования му отговор аз докоснах коляното му, без да мисля.

— Знам го.

Той сведе очи към ръката ми и аз осъзнах какво правя.

Отдръпнах я рязко.

— Като влязох в офиса, позвъних на полицията, напълно убедена, че Стю не би ме наранил. Просто се появих пред него и му дадох възможност да ме фрасне, а той го направи. Още не мога да повярвам, че ми причини това и сега се налага да го крия от Купър и Джес, за да не решат да го убият, а дори не знам как да скрия нещо от тези двамата…

Бях прекъсната от силната му и топла длан, която обгърна моята.

Погледнах надолу към голямата и мъжествена ръка на Вон, хванала моята малка длан.

— Бърбориш несвързано.

— Правя го понякога.

— Знам. Просто преди никога не е било насочено към мен.

— Този ми навик вбесяваше Том — почудих се дали вбесяваше и Вон.

Отговорът му беше да стисне ръката ми и после да я пусне.

Несвързаното ми бърборене не вбесяваше Вон.

И просто така отново бях обзета от потребността да се хвърля в обятията му.

Може би се дължеше на отново забушувалия при спомена за Стю адреналин, който продължаваше да циркулира във вените ми. Или може би просто бях идиотка, поддаваща се лесно на съблазън от мъже като Вон Тримейн. Или може би, и това беше по-вероятно, бях от типа жени, които са привличани от някой наранен.

Обичах да спасявам хората. Не в стил аз съм чудотворна героиня, която припка наоколо и се притича на помощ. Просто… Толкова много хора нехаят за болката на другите. Прекалено трудно е да се грижим за мъките на някой случаен човек, предимно защото ние самите имаме мъки, с които да се справяме.

Но аз имах близки същества в живота си. Такива, които ме обичаха. Държаха на мен.

Бях от късметлиите.

По света имаше хора като Джес, Далия и Еймъри, които си нямаха никого. И по тази причина аз им предоставях себе си, защото не познавах друг начин, по който да се изправя пред света. Превръщах наранени непознати в мое семейство с надеждата, че така ще им е по-лесно да търпят болката. И да, не беше напълно алтруистично. Липсваше ми моето собствено семейство. Като се отзовавах на онези, които имаха нужда, изграждах за себе си друго семейство, по-близо до дома.

Все още се опитвах с Еймъри.

Предполагам в известен смисъл още опитвах и с Далия.

Не биваше да правя и Вон част от семейството си.

Не биваше.

— Стю ще си плати за тази вечер. — Острите думите на Вон прекъснаха размишленията ми.

Беше придобил свиреп вид. Решителен. Като покровител. Неочакван покровител.

И именно в този миг ме осени нещо.

Може би аз не исках да спасявам Вон.

Може би… Мили боже.

Нима целях Вон да спаси мен?

Почувствах се смутена от перспективата да изпитвам емоции, свързани с Вон Тримейн. Бях ли склонна да захвърля страховете и несигурността, които той извикваше у мен само след една вечер, в която той ми беше демонстрирал меката си страна? Милата си страна. Страстната си страна.

Желаех ли го? Искрено и дълбоко?

Представих си се гола под него, с ръцете му притиснали китките ми към леглото, докато аз му разрешавах да поеме контрол над всичко.

— Да — прошепнах.

О, мили боже, сега вече бях в беда.

— Какво? — Вон се намръщи.

Осъзнах, че съм го изрекла гласно.

Сърцето ми заблъска в гърдите.

— Най-добре да се връщам в хотела… Ще… Ще повървиш ли с мен?

Дори да беше изненадан от въпроса ми, от уязвимостта, която допуснах той да види, не го показа.

Вместо това, като истински джентълмен, какъвто бях убедена, че баща му го е отгледал да бъде, той се изправи на крака и протегна ръка към мен.

Поех я и не пропуснах да отбележа как цялото ми тяло беше погъделичкано от горещи искри при допира.

Осъзнатост.

Тези искри съществуваха помежду ни от самото начало, но аз отказвах да призная, че е възможно да съм така привлечена от човек, когото не харесвах, особено пък като се предполагаше, че съм влюбена в Том.

Сега вече можех да призная, че у Вон Тримейн имаше много повече от видимото за окото и да, умееше да бъде гадина, но за това си съществуваха причини. Не пропуснах да забележа, че избегна въпроса ми за влюбването. А аз бях Бейли Хартуел. Никой не се наслаждаваше на мистериите повече от мен. Той беше мистерия, която особено държах да разплета.

Вон стисна ръката ми и хватката му се затегна, очите ни се срещнаха и неговите проблеснаха, щом телата ни се отъркаха, когато се изправих. Почувствах през мен да протича същата енергия от по-рано.

Вон ме желаеше.

Заля ме силно вълнение.

Беше трудно да разгадаеш мистерия, без да разполагаш с козове.

В тази ситуация аз обаче имах един коз.

Преди никога не бях използвала секса като коз. Беше нещо, което и двамата искахме, но не бихме могли да го признаем. Досега. За мен това беше като мост, който да ме доближи до мъжа, за когото най-накрая можех да призная, че ме интригуваше като никой друг.