Саманта Йънг
Всяко малко нещо (22)

22.
Вон

Последното, което искаше, беше да ходи на сватба.

Когато обаче сватбата беше на негов приятел и тържеството се провеждаше в собствения му хотел, беше малко трудно да се размине с присъствието.

Освен това Бейли щеше да бъде там. И въпреки това колко смазващо беше усещането да кажеш на някого, че го обичаш и да не чуеш същото в отговор, Вон нямаше да се отказва.

Той беше Вон Тримейн. Не беше създал империя от хотели, като се отказва при първата, че дори втората и третата спънка. Всичко опираше до целеустременост и настойчивост.

Все трябваше да съществува начин да я придума да му даде шанс, без да се ровят в миналото и в неща, които вече дори не бяха от значение. Планът му беше да й остави малко време, но не много и после да я прелъсти. Щеше да се превърна в константа в живота й. Щеше да продължи да участва активно в живота на града, ако това щеше да помогне да я спечели и просто щеше да е около нея при нужда. Времето щеше да докаже, че не се кани да ходи никъде.

— Как вървят нещата тук? — Вон влезе в хотелската стая на Купър. Беше предоставил стая на приятеля си безплатно, понеже Джесика искаше традиционен старт за брака им и беше помолила Купър да отседне някъде другаде за нощта преди сватбата им.

Купър беше облечен в смокинг. В костюм изглеждаше напълно различен човек. Много изискан. Но също така имаше вид, все едно го задушава. Сестра му Кат и синът й Джоуи бяха в стаята при него. Също и готвачът му самотник Кросби.

Кросби изглеждаше пет милиона пъти по-притеснен от Купър. Седеше на едно кресло и дъвчеше нервно несъществуващите си нокти.

Колкото до Кат, тя се усмихваше с нежност към брат си и изглеждаше зашеметяващо в синята си лятна рокля, която подхождаше на очите й. Гъстата й тъмна коса беше прибрана назад от лицето в някакъв вид сложен кок и за пръв път Вон отчиташе реално колко красива беше сестрата на Лоусън.

— Вуйчо Купър не харесва този смокинг. И аз не харесвам моя — Джоуи направи физиономия.

Вон се усмихна широко на малкото момче, което представляваше умален вариант на вуйчо си. Джоуи беше кумът на Купър.

— Е, изглеждаш добре — Кимна към майката на момчето. — Изглеждаш чудесно, Кат.

Изненадата заличи самонадеяността в усмивката й и в реакцията й пролича неочакван свян.

— Благодаря. И ти не изглеждаш зле, Тримейн.

— Без такива — изръмжа Купър. — Първо моята псевдосестра, а сега и истинската. Не, Вон. Просто не.

Той се подсмихна.

— Както става ясно, на един мъж не е позволено да направи комплимент, без да бъде обявен за похотлив.

Купър му се начумери.

— Като става дума за теб, да.

— Това е оскърбително. Аз съм съвършеният джентълмен.

— Когато един мъж има толкова много приятелки, колкото имаш ти, другите мъже гледат да предпазват близките си жени от него.

— Ти сериозно ли? — Вон се подсмихна. После се замисли за това колко много Джесика искаше двамата с Бейли да оправят нещата помежду си. А Купър винаги искаше да удовлетворява желанията на Джесика. Прокашля се и преглътна ненавистта си да обсъжда на всеослушание лични неща.

— Е, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, отсега нататък възнамерявам да имам една-единствена приятелка. Само се налага да я убедя в това.

— Бейли?

Той кимна.

Това му спечели глуповато широка усмивка.

— Добре. — Купър го тупна по рамото. — Време беше.

— Да, ами, тя не е точно навита, но… работя по въпроса.

Кат му се подсмихна.

— Надявам се да имаш много търпение, Тримейн. Познавам Бейли Хартуел цял живот и знам, че като забие пети в земята, трудно ще я убедиш в друго.

— Наясно съм. Заключи, че съм… — млъкна заради Джоуи, който слушаше внимателно. — В миналото не съм бил особено добър човек и отказва да промени мнението си.

— Ако промениш начина, по който гледат на теб хората в този град, можеш да промениш и решението на Бейли Хартуел — увери го Кат.

Боже, надяваше се да е така.

— Предполагам, ще го разберем — погледна към Купър. — Имаш ли всичко, от което се нуждаеш?

Нервният младоженец пое рязко въздух и издиша.

— Да, така ми се струва.

— Без нерви, Лоусън. Няма причина за тях. Тя те обича.

— Да, знам, просто искам да го свършим бързо, преди да й е дошъл умът и да си промени решението.

— Няма да се случи, така че спокойно.

— На Кросби може и да му дотрябват нови нокти — пошегува се Кат. Мъжът не беше казал и дума, откакто Вон влезе в стаята.

Кросби се начумери към Кат и дръпна ръка от устата си.

— Ще отида да проверя дали всичко за тържеството е готово. — Вон се запъти към вратата. — Церемонията е след трийсет минути, така че те съветвам да поемаш към естрадата.

Десет минути по-късно Вон беше уверен, че персоналът му държи всичко за тържеството под контрол. Движеше се през хотела и вежливо поздравяваше гостите, като тъкмо се канеше да тръгва за церемонията.

В този момент изпитваше изненадващо необятна радост от мисълта за предстоящия щастлив семеен живот на Купър и Джесика и се надяваше да успее да обърне нещата с Бейли.

Тази надеждата беше разбита на парченца, щом влезе във фоайето и видя кой стои на рецепцията.

— Оливър?

Изпълни го ужас, когато Оливър Спенс му се усмихна широко и разпери ръце. Беше облечен в смокинг.

— Чух, че имало сватба.

Мамка му.

— Оливър, какво правиш тук? — забеляза двете жени, стоящи зад стария му приятел и ужасът му се усили.

— Отегчен съм — Оливър приближи до него и прехвърли ръка през раменете му. — Снощи присъствах на някакво скучно благотворително мероприятие и се натъкнах на баща ти. Каза ми, че твои приятели щели да се женят в хотела ти и пробуди любопитството ми. Та реших да се присъединя към купона и също така да ти донеса подарък — направи знак към двете жени зад него и те приближиха на петнайсетсантиметровите си токчета, като полюшваха пресилено бедра.

— Вон, това е Карън — Вон обгърна с ръка тънката талия на великолепната брюнетка. — А това е Петра — кимна към зашеметяващата блондинка. — Карън и Петра се готвят за нюйоркската седмица на модата.

Модели. Вон не беше изненадан. И двете бяха по-високи от него и Оливър на своите петнайсетсантиметрови токове, което значеше, че без обувки ръстът им беше метър и седемдесет и осем или метър и осемдесет.

— Налага се да поговорим. Насаме.

Оливър се намръщи и го последва през фоайето.

— Какво не е наред?

— Какво правиш тук?

— Казах ти.

— Точно сега не ми е нужно това, Спенс. Не ми трябва Петра. Имам да ходя на сватба.

— Стига глупости, Вон — изпухтя Оливър. — Необходимо ми е време надалече от Ню Йорк, ясно ли е? Вече откачам там. И не съм идвал тук от толкова дълго. Нямам за цел да ти се пречкам.

— Не можеш да дойдеш на церемонията.

— Разбира се, че не. Не познавам тези хора. Тук сме само за тържеството. Нали нямаш компания за купона?

— Не, но…

— Чудесно — Оливър перна Вон по гърба. — Петра е истинска сладурана. Тя е най-добрата приятелка на Карън. О, казах ли ти, че фамилията на Карън е Де Хавиланд? Не само е преуспял модел, но също така е внучка на Фредерик Де Хавиланд.

— Корабният магнат?

— Самият той. Синя кръв в изобилие. Майка ми я обожава, което би трябвало да е обезкуражаващо, но наистина съм луд по това момиче. Възможно е тя да е бъдещата госпожа Спенс. Този път наистина.

— Радвам се за теб, Оливър. Но закъснявам.

— Върви, върви — отпъди го приятелят му. — Ние ще бъдем тук и ще чакаме да започне веселбата.

Наясно какъв инат умееше да бъде приятелят му и че скоро няма да успее да се отърве от него, Вон въздъхна и се запъти към портиера, като направи знак на Оливър да го последва.

— Алонсо, това е близък мой приятел, господин Спенс. Ще се погрижиш ли господин Спенс и приятелките му да бъдат настанени на маса в бара? И каквото поръчат, да бъде записано на моя сметка.

— Разбира се, господине.

Оливър го тупна по гърба.

— Някога да съм ти казвал, че те обичам?

— Веднъж — Вон кимна и приглади смокинга си. — Като се беше надрусал и ме взе за корейско момиче на име Нари, което беше срещнал при пътуването си в Сеул.

— Наистина ли? — приятелят му звучеше заинтригуван. — Не мога да си спомня случая. Нито пък момичето. Но пък аз и без друго не помня почти нищо от Сеул. Боже, паметта ти си я бива.

— Опипваше ме. Трудно се забравят такива неща.

Приятелят му отметна глава назад и се засмя, а Вон не успя да се спре и се присъедини към него. Ужасът, който беше изпитал, се поуталожи малко. Оливър беше пристигнал само за да облекчи отегчението си, но наистина никога не беше предприемал нищо свръх засрамващо на публично място. Пазеше тези моменти за времето им насаме. Щеше да се държи прилично. Вон беше сигурен в това.

— Ще се видим след малко.

— Ще те чакаме.

По времето, когато Вон пристигна, мястото вече беше претъпкано. Всички столове, които бяха подредени пред естрадата на Мейн стрийт, вече бяха заети. Според чутото от Джесика и като видя избраната украса за балната зала, му стана ясно, че тя е минималистка. Покривалата на столовете бяха бели и вързани със сребристи панделки, но това беше всичко.

В задната част на естрадата имаше разположен малък оркестър. Свещеникът чакаше на върха на стълбите заедно с Купър и Джоуи.

Вон потъна сред тълпата хора, застанали прави зад заетите столове и погледна часовника си. Беше горещ следобед. Прекалено горещ, та да стои навън в смокинг прекалено дълго. Набеляза масите с напитките от другата страна на столовете. Сервитьори стояха търпеливо до хладилни шкафове, за които Вон знаеше, че са пълни с бутилки шампанско, портокалов сок и вода. На масите бяха подредени чаши по големина, като войници. Скрит някъде, Вон не знаеше точно къде, беше паркиран кетъринг ванът с хапките за гостите. Облиза сухите си устни и му се прищя вече да държеше в ръка чаша вода.

Сред тълпата се разнесе шепот и Вон завъртя глава заедно с останалите, за да зърне бялата лимузина, пълзяща по Мейн стрийт. Отвътре първо се показа шофьор, който отвори задната врата. Далия слезе и се появи пред тях в синьо-зелена шаферска рокля, която подчертаваше всяка изумителна извивка по тялото й. Беше последвана от Еймъри, която носеше същата рокля, но прекроена от пищна в елегантна, та да пасне на русата и слаба жена. Дъхът му спря щом от лимузината се показа Бейли.

Беше зашеметяваща.

И трите шаферки бяха оставили косите им да се спускат на меки вълни и червено-кафявите къдрици на Бейли изпъкваха срещу цвета на роклята, рокля, която на нея стоеше едновременно елегантно и секси.

Не успяваше да свали очи от нея, наблюдаваше я, докато тя чакаше от колата да слезе четвърта жена, която Вон не разпознаваше.

Това трябва да беше лелята на Джесика, за която беше чувал толкова много. Купър му обясни, че били отчуждени с години и започнали да поддържат контакт едва предишната година. Жената не изглеждаше кой знае колко по-възрастна от Джесика, а лицето й беше елегантно обрамчено от руса коса. Беше облечена в същия цвят като шаферките, но не в рокля. Вместо това носеше секси бюстие и елегантен панталон с висока талия. Лелята и Бейли се наведоха да помогнат на Джесика да слезе от колата. Вон знаеше, че се очаква да има очи единствено за булката и тя наистина изглеждаше прелестно в булчинската си рокля, но не можеше да спре да се взира в Бейли.

Следваше я с поглед, докато вървеше до Джес и държеше шлейфа й, та да не се влачи по земята. Колкото повече приближаваха, толкова по-нетърпелив ставаше Вон. Изпита абсурдната потребност да я има още тук, пред всички.

Стегна се и си каза, че ще трябва да се задоволи само да обхожда с поглед всеки сантиметър от прелестното й тяло.

Като че доловила погледа му, Бейли се намръщи и заоглежда тълпата, а музикантите започнаха да свирят. За изненада на Вон не изпълняваха „Сватбения марш“ на Менделсон, а нещо, което звучеше като „Ще те накарам да почувстваш любовта ми“ на Боб Дилън.

Хубава песен.

И крайно подходяща за момента, когато очите на Бейли най-сетне откриха неговите.

Тя сякаш се поколеба за секунда, вероятно защото той влагаше в погледа си целия си копнеж и решимост.

Бузите й придобиха прелестно розов цвят, тя рязко отклони очи и се съсредоточи върху шлейфа на Джесика. Когато всички бяха готови, шаферките тръгнаха по алеята. Вон се обърна да ги проследи с поглед, да проследи Бейли с поглед, и дъхът му спря като зърна гърба на роклята й. Имаше презрамка през шията й, а гърбът беше гол и тъканта започваше едва на два или три сантиметра над дупето й. Именно в този момент осъзна, че всички рокли се различаваха по мъничко. Тази на Далия не беше с гол гръб, отзад беше изрязана във форма на „V“ в стила на петдесетте години и деколтето й беше леко по-дълбоко.

Тази на Еймъри беше без презрамки и със сърцевидно деколте. Нейната вероятно беше най-строга от трите.

Тази на Бейли беше най-секси. Разбира се, че беше така.

Поглъщаше с очи гладката й кожа с цвят на сметана и си припомняше какво е усещането от допира й, какъв е вкусът й…

С вряща кръв Вон я наруга вътрешно. Беше официално: Бейли Хартуел щеше да бъде неговата гибел.

Вон се помъчи да вкара в релси и да се съсредоточи върху булката, която вървеше по алеята редом с леля си. Не му убегна погледът, разменен между Джесика и Купър, когато леля й хвана ръката й и я подаде на Купър като символ, че му я предава.

Атмосферата преливаше от страст, при това не само от страна на Купър, но и на Джесика. От страстна любов. Такава, за която беше чувал единствено когато баща му говореше за майка му.

Но като насочи внимание към Бейли, вече знаеше, че той чувства същото. Просто имаше нужда — боже, как само имаше нужда — тя да отвърне по начина, по който Джесика отвърна на любовта на Купър.

Сякаш доловила мислите му, Бейли му хвърли поглед. Несигурност. Объркване. Ето какво зърна в очите й. Не страстна любов.

Решен да не се чувства потиснат, Вон си напомни, че беше в състояние да се справи с това. В кариерата си беше имал случаи с далеч по-малко шанс на негова страна и беше успявал да преобърне ситуациите.

Беше бърза, непринудена и лишена от свръхсантименталност церемония, която Вон можеше лесно да преглътне. Оцени опростеността на бракосъчетанието. Досега му се беше налагало да ходи на неимоверно пищни и противни церемонии. Сватбите наистина не бяха любимото му нещо и беше благодарен, задето семейство Лоусън не проточваха тяхната.

Младоженецът и булката минаха по алеята, като се усмихваха лъчезарно на гостите си, а Вон проследи Бейли с Кат и Джоуи от двете й страни. Ако не грешеше, тя избягваше погледа му.

Групичката, водена от Вивиан, организатора на мероприятия на Вон, се срещна с фотографа, който пък ги поведе по пътеката.

— Дами и господа — обяви Вивиан. — Булката и младоженецът биха искали да ви поканят да се насладите на музиката и напитките, докато фотографът направи снимките.

Всички се насочиха към масите и музикантите засвириха. Вон от своя страна издири Вивиан.

— Ще се връщам в хотела. Ти ще се справиш тук, нали?

— Да. Разбира се. И когато тръгнах от хотела, всичко изглеждаше съвсем наред. Можеш да останеш да изпиеш чаша шампанско.

— Да, остани! — до него изникнаха Кел и Джейк и тикнаха в лицето му чаша шампанско.

Нямаше желание да бъде груб, особено пък пред хора, които се мъчеше да направи свои приятели, така че я прие с усмивка.

— За щастливата двойка! — вдигна чаша Кел. Джейк и Вон чукнаха своите в неговата.

— Изчакайте ни! — кметицата Джаклин Роуз и мъжът й Клиф си проправиха път в малкото им кръгче.

Джаклин Роуз беше висока и внушителна жена в края на петдесетте. Вон никога не я беше виждал с друго, освен строг костюм, обувки на висок ток и червено червило. Беше властна натура, директна и ревностна, също като Бейли. Съпругът й, мъж с пет сантиметра по-нисък от нея, с оредяваща коса и кротки очи, беше мълчалив и непретенциозен. Представляваше нейната пълна противоположност.

Джаклин беше добра приятелка с всички в Хартуел и когато Бейли започна кампания срещу хотела му, настрои кметицата срещу него.

Отношенията му с нея не бяха особено непринудени, но сближаването му с Кел и Джейк явно вършеше чудеса с кмет Роуз.

Вон се почувства добре, когато всички вдигнаха чаши заедно и се усмихнаха едни на други.

Преди три години не би му минало през ума да се опитва да се интегрира, но тези хора бяха Хартуел. Да бъде включен като един от тях, като равен на тях, който се радва на щастливото събитие, все едно е негово, го изпълваше с почти необяснимо щастие.

Най-накрая Хартуел наистина се превръщаше в негов дом.

Сега имаше нужда само от едно нещо, за да е абсолютно удовлетворен.

Бейли

Колкото и емоции да бушуваха в мен, докато гледах фотографът да прави снимки на Джесика и Купър, бях наясно, че напрежението в гърдите ми се дължеше и на друга причина.

Не желаех нищо повече от това да се концентрирам напълно върху най-добрите ми приятели, върху булката, която изглеждаше прелестно в роклята си в цвят слонова кост и на младоженеца, който изглеждаше греховно красив.

Заедно бяха наистина зашеметяващи не само заради добрия им външен вид, но и защото бяха така влюбени един в друг, че любовта струеше от тях.

Исках да се съсредоточа върху това.

Обаче не можех.

Защото бях усетила как погледът на онзи дявол ме изгаря от мига, в който слязох от лимузината. Остана втренчен в мен през цялата церемония. И не беше просто вниманието. Беше естеството на вниманието му. Вон Тримейн ме наблюдаваше, все едно искаше да ме плени, да ме пази и да ме задържи завинаги.

Как се очакваше една жена да устои на подобен копнеж и целеустременост в очите на Вон Тримейн? Изражението му беше от онези, които вдъхваха надежда; такова, което караше жената да си мисли, че е възможно да е страхливка, щом се отказва от единствения човек, за когото си струва да се бори.

Да гори в ада дано!

Бях се изчервила под горещото слънце и си пожелах фотографът да побърза, за да можем да се скрием на сянка. Купър завираше в смокинга си, а Джоуи, обикновено така послушно дете, беше на ръба да изгуби търпение. Някой му беше дал кутийка сок, за да се разхлади, но това не помагаше особено.

Джесика се обърна към фотографа.

— Мисля, че толкова е достатъчно!

— Само още няколко — отвърна той.

— Не. Мъжът ми е на път да припадне, а племенникът ми всеки момент ще се съблече гол и ще се хвърли в океана. Достатъчно — хвана ръката на Купър и го поведе покрай недоволния фотограф. — По време на тържеството ще хванете предостатъчно непринудени кадри.

— Но аз исках няколко на плажа.

— Снимките са повече от достатъчно — тонът на Купър беше категоричен.

Фотографът замълча.

Усмихнах се на приятелите си.

— Всички ви обичаме.

Джесика направи физиономия.

— Сигурно вече всички умирате, а?

— Само мъничко.

— Да влизаме вътре.

Поехме към „Парадайз Сандс“ и усетих стомахът ми да се обръща, като си спомних последното си посещение в тази сграда. Кат изостана до мен, а Джоуи бъбреше пред нас с лелята на Джесика.

Кат ме побутна закачливо.

— Тази сутрин чух нещо.

— И какво беше то?

— В общи линии Тримейн обяви, че ще те сваля сериозно.

Сърцето ми се сви и горещата ми пот стана ледена, а кожата по цялото ми тяло настръхна.

— Невъзможно — не можех да си представя Вон да сподели нещо така лично на всеослушание.

— Направи го.

— И не се шегуваш?

— Изобщо не.

Е, това със сигурност обясняваше емоционалния натиск, който ми упражняваше.

— Как смее? — просъсках едновременно ужасена и развълнувана от перспективата.

— О, знам. Великолепен, секси, супер успял, богат мъж, пословичен с необщителността си, държи на теб достатъчно, та да заяви публично чувствата си. Каква гадина.

Начумерих се.

— Точно това е.

— Ако ти не го искаш, аз няма да му откажа — тя повдигна рамене.

Макар да знаех, че се шегуваше, от мисълта за това у мен закипя ревност.

Кат се засмя заради изражението ми.

— Ако погледът ти можеше да убива…

— Млъквай, Кат.

— Оо… — потърка длани и ускори крачка, та да настигне Джоуи. — Това ще е наистина забавно.

— Кое? — попита Джоуи.

— Сватбата, миличък — придърпа сина си до себе си и ме стрелна с поглед през рамо. — Ще има забавления в изобилие.

Показах й среден пръст, а тя отметна глава назад през смях.

— Какво мислиш? Хареса ли ти вечерята? — Джесика пристъпи до мен и ме прегърна през кръста.

Погледите ни забродиха из балната зала. Всичко беше в бяло и сребристо със синьо-зелени акценти. Беше красиво. Стилно. Елегантно. Сдържано. Аранжировките върху масите бяха малки, просто набор от сребристи и синьо-зелени свещи в буркани и букети от бели божури по средата.

— Вечерята беше изключителна. Но как успяхте да си позволите това място? — бях проявила любопитство и попитах Вивиан колко струва да се наеме балната зала за деня.

— С отстъпка, разбира се. Все пак Купър е най-близкият приятел на Вон.

Засмях се заради закачката й.

— Значи е мил с онези, които харесва, а?

— Харесва и теб, наистина много. Научих какво е казал на Купър днес сутринта.

— Иха, новините наистина летят — вгледах се в изпълнените й с надежда лешникови очи и въздъхнах. — Недей, Джес. Аз… Той ме кара да се чувствам достатъчно объркана, без вие да се съюзявате срещу мен.

— Никой не се съюзява срещу теб. Искаме да си щастлива.

— Не съм влюбена в него — обявих.

Тя ме погледна сериозно.

— Знам. Но той е влюбен в теб. И ми се струва, че ако му дадеш шанс, ти също ще се влюбиш в него.

— Знам го — съгласих се. — Наясно съм с това на сто процента. И именно заради това не искам да му давам шанс. Ще ме пречупи, Джес.

— Или ще те обича завинаги по начина, по който заслужаваш — целуна ме по бузата, а гласът й трепереше, когато прошепна: — Ти помогна да бъда спасена, Бейли Хартуел. Искам най-доброто за теб.

Отдръпна се и сълзите, напълнили очите ми потекоха.

— Благодаря за това — простенах и избърсах бузите си с опакото на ръцете. — Отне ми цяла вечност да се гримирам.

Джес се засмя и ми подаде салфетка.

— Имам много.

— Върви — отпратих я. — Разплаквай други хора. — Тя се обърна да си върви. — Обичам те, Джес.

Приятелката ми ме дари с широка усмивка.

— Знаеш, че и аз те обичам.

Наблюдавах я, докато се отдалечаваше и тежката й рокля се стелеше елегантно зад нея и почувствах неописуемо щастие, когато Купър я пое в прегръдките си, преди да тръгнат да поздравяват още гости.

Ако някой заслужаваше такова щастие, това беше Джесика Хънтингтън-Лоусън. Джесика Лоусън.

Звучеше наистина добре.

Трябваше да отида до тоалетната, за да проверя грима си, но тъкмо се насочих към изхода на балната зала, когато погледът ми попадна на нежелана гледка.

Млада и много висока блондинка с толкова поразителен външен вид, че спокойно можеше да бъде модел, стоеше съвсем близо до Вон. Усмихваше му се и той не създаваше впечатление да е недоволен. Защо да е? Тя беше близо метър и осемдесет висока богиня с толкова къса рокля, че се виждаха само крака, крака и пак крака.

— Бейли, ето те и теб — до мен изникна Айрис. — Ела и се присъедини към нас, вместо да стоиш тук като наказана.

Напълно забравих за грима си и направо кипях вътрешно, когато Айрис ме поведе към масата им. Вечерята беше завършила, на сцената свиреше група и питиетата се лееха. Бях задържала вниманието си фокуса си върху младоженците. Бях наистина трогната от Тереза, лелята на Джесика, когато говореше за всичкото време, пропуснато от двете им с Джесика, с колко много радост я изпълва да знае, че племенницата й е срещнала някой, който да компенсира изгубеното и как не можела да дочака да бъде част от такова обещаващо бъдеще.

Смях се с Джоуи, който изнесе най-сладката възможна реч на света и направо се задавих, когато Купър сложи точката със затрогващ и секси тост за новата му съпруга.

Всичко това поддържаше вниманието ми, където му беше мястото.

Така че не бях разбрала, че си е довел компания на сватбата!

Какво?

В това нямаше логика!

Може би не беше с него.

— Коя е жената, с която говори Вон? — произнесе остро Далия.

Насочих очи към другия край на помещението, където той продължаваше да стои редом с блондинката. Боже, на тези нейни токове беше по-висока даже от Тримейн.

Изпълни ме грозно и горчиво разочарование.

— О, по дяволите, не — изпъшка Кат.

— Мислех, че е заявил как смята да преследва Бейли? — Айра звучеше озадачено.

— Всички ли са го научили? — изгледах убийствено Кат.

Тя повдигна рамене и ми се начумери.

— Откъде можех да знам, че има проблем със задържане на вниманието? — изражението й омекна. — Съжалявам, Бейли.

— О, милостиви боже — въздъхна Айрис. — Човекът просто разговаря.

— С непозната — изтъкна Далия. — Тя не е от Хартуел, което значи, че я е поканил.

На масата се възцари мълчание, докато аз осмислях чутото. Чувството на ревност беше болезнено и мъчително, като гледах как кимаше на нещо казано от амазонката. Преди никога не бях изпитвала подобна завист. Беше гъста и наситена и ме задушаваше.

Очите ми запариха от сълзи на гняв.

И после, сякаш почувствал вниманието ми, той завъртя глава в моя посока. Огненият му поглед се преплете с моя и ме остави без дъх.

— Не мисля така — отрони меко Кат. — Никой мъж не гледа жена по начина, по който той гледа Бейли, и после да кани друга жена да го придружи на сватба.

Откъснах очи от магнетичния поглед на Вон.

— Като стана дума за покани — вметна Айрис и бързо смени темата. — Ванеса не беше ли поканена на сватбата?

— Беше — отвърнах все още смутена от Вон. — Но не съм я чувала, след като я изгоних от къщата си. Знам обаче, че е отседнала в „Гранд Хотел Хартуел“. — Ани от магазина за хранителни стоки ме беше информирала.

— Не мога да повярвам, че не вижда как Джак се опитва да я изиграе — отбеляза Далия.

— Ванеса вижда само каквото иска да види. — Хвърлих бърз поглед към Вон и отместих очи, като забелязах, че вниманието му още е насочено към мен.

Зареях очи към дансинга и те се спряха върху розова рокля, от която се възхитих искрено. Носеше я висока брюнетка, която не разпознавах. Беше също толкова висока като блондинката и също приличаше на модел. Погледнах към партньора й и докато се поклащаха на музиката и мисълта ме удари със скоростта на кола.

Не.

Нямаше начин.

Как?

Не тук.

Мамка му.

Отблъснах се от масата в инстинктивна реакция да съм по-далече от него.

— Бейли? — обади се Еймъри. — Добре ли си?

Не, не съм добре. Скочих рязко, а краката на стола застъргаха по пода и привлякоха внимание.

Мъжът до брюнетката погледна към мен и очите ни се срещнаха.

Удостои ме с лека арогантна усмивка, а после, когато аз продължих да се взирам в него, се намръщи.

Той.

Призракът от моето минало.

Понечих се да си тръгна, защото исках глътка въздух.

— Бейли, исках да обсъдя с теб парада в края на лятото — пред мен се изпречи Кел и блокира пътя ми навън. — Мислех си… Миличка, добре ли си? Бяла си като стена.

— Извини ме, моля те — отминах го, спънах се в глупавата си рокля и я наругах.

— О, Бейли — на пътя ми се изпречи Шери. — Имам роднини от Ню Джърси, които искат да дойдат след няколко седмици. Някакви шансове за свободна стая при теб? С отстъпка? Каква грубост!

Чух я да подвиква зад мен, докато крачех забързано с рокля, стисната здраво в ръцете.

— Извинете!

Не!

Сърцето ми започна да блъска като бясно и създаваше усещането, че с всеки удар се качва все по-нагоре в гърлото. Допълваше го и силен пристъп на гадене.

— Извинете! — нечия силна ръка ме стисна и ме принуди да спра.

Озовах се лице в лице с миналото си.

Все още беше красив. Все така излъскан и спретнат. Но около очите и устата му имаше бръчици, които преди не съществуваха и зад неизменния смях в изражението му се беше появила някаква суровост, която също не му беше присъща като млад.

— Оливър — отроних с дрезгав глас.

И именно това тихо изграчване ме избави.

Защо бягах от него на сватбата на приятелите ми?

Вече не бях на деветнайсет! И вече не се броях за по-долу от този мъж. Който и да беше той сега. Който и да е бил тогава. Дори не бях убедена, че съм знаела.

Изпънах рамене назад и овладях изражението си.

— Какво правиш тук?

— Значи се познаваме? — пристъпи към мен и се усмихна. Изпълни ме нова доза гняв.

Мръсникът дори не ме помнеше.

Добре. Поеми въздух и брой до десет. Да не си посмяла да го фраснеш и да правиш сцени на сватбата на приятелите си.

— Какво става? — Вон се появи до нас и го избута деликатно. Погледна го все едно се канеше да го убие.

Блондинката беше плътно по петите му.

Е, не беше ли това мило и озадачаващо?

Не.

Не беше озадачаващо.

Заля ме решимост.

Това беше зов за пробуждане.

— Това е Оливър Спенс — посочих към бившия си.

Вон ме гледаше объркано.

— Знам. Той е мой приятел от Ню Йорк.

Ти да видиш, колко малък е светът! Беше за пръв път — да спя с двама мъже, които са приятели. И фактът, че Вон беше приятел с него ми казваше всичко, което трябваше да знам за мъжа, опитал се така усилено да влезе под кожата ми през последните няколко месеца и почти успял да го постигне.

— Откъде се познавате? — обърна се Вон към приятеля си. Оливър ме изучава известно време и най-накрая челото му се изглади.

— Хартуел! — Разпери ръце и ме прегърна.

Мигом се измъкнах от хватката му.

— О, Хартуел… — По лицето му пробяга разбиране. — Без лоши чувства, нали?

— Никакви — повдигнах рамене. — Просто не прегръщам непознати.

— Е, аз не съм точно непознат — намигна ми.

Направих физиономия. Винаги ли беше така непочтително вбесяващ?

Вон пристъпи между нас.

— Я почакайте, какво става тук? Откъде го познаваш?

Това беше моментът. Именно това беше моментът, когато Вон Тримейн най-сетне щеше да схване, че изпепеляващите му и изпълнени с копнеж погледи вече никога няма да ми подействат.

— Оливър е онзи, за когото ти разказах. Задникът, който заяви, че ме обича, след като не беше така.

Разкритието ми накара Вон да онемее и аз си тръгнах силно удовлетворена.

— Както ми звучи, все пак има лоши чувства! — подвикна Оливър зад мен.

Потрепнах. Боже, какво глупаво хлапе съм била.

Вон

Дотук цялото тържество беше абсолютен кошмар. Първо, не можеше да се отърве от Петра. Лепна му се в мига, щом Оливър я доведе в балната зала за купона след вечерята.

Пробва се безуспешно да се откъсне от малката групичка и в крайна сметка се оказа в плен на манекенката.

Като видя как Оливър изостави Карън на дансинга и тръгна през тълпата, беше напълно изумен, щом видя кого преследва всъщност.

Обзе го чувство за собственост и желание да я предпази, затова го последва, при което чу зад гърба си вбесяващия и писклив глас на Петра.

А после всичко се обърка до крайност.

Оливър е онзи, за когото ти разказах. Задникът, който заяви, че ме обича, след като не беше така.

Не само му сервира информация, която го накара да иска да убие някого; произнесе го по начин, който даваше да разбере, че казва и нещо друго. Никога няма да ме имаш.

Ярост, болка, болка заради нея, болка заради него и да, ревност, че Оливър беше вкусил нещо, за което вярваше, че му принадлежи, бушуваха в главата му, когато обърна лице към приятеля си.

Оливър се подсмихна, прекалено глупав, за да разчете заплашителното пламъче в очите на Вон.

— Можеш ли да повярваш? Почти бях забравил за нея.

Грешен избор на думи.

— Забравил си Бейли?

— Вече не. Сега си я спомних. Прекарах едно лято с нея. Горещо лято — ухили се. — С много секс. Струва ми се през повечето време дори я обичах. Но ти ме познаваш, Тримейн. Бързо се отегчавам. А и тя е провинциалистка.

Вон не успя да се спре.

Загърби всеки грам наличен контрол, когато замахна и позволи на юмрука си да полети напред. Почувства болезненото и удовлетворяващо стълкновение и чу носът на приятеля му да изхрущява.

Оливър отстъпи с препъване назад.

Вон го удари отново.

Оливър изрева и се хвърли напред, обви ръце около кръста му и го повали на пода, но Вон беше по-бърз, по-пъргав и много по-ядосан. Стовари юмрук още няколко пъти, преди да бъдат разделени.

Опълчи се. Искаше да избие шибаните думи от устата на Оливър. Искаше той да си ги вземе обратно. Не искаше това да е истина.

— Тримейн, успокой се, мамка му — чу гласа на Купър.

Осъзна, че го държи приятелят му и спря да се опъва.

Карън и Петра помогнаха на Оливър да се изправи.

Групата беше спряла да свири.

Балната зала потъна в стъписано мълчание.

Потърси я с поглед.

Бейли стоеше вдясно от него с Джесика за ръка, а очите й щяха да изскочат. Не изгледаше никак покрусена. Дори не шокирана.

Вон изруга.

— Какво беше това, мамка му? — Оливър изплю малко кръв на пода на балната му зала. — Мисля, че ми строши носа. Заради това! — посочи отвратено към Бейли. — Заради някаква шибана провинциалистка, която чуках преди години.

Отново се хвърли към него и Купър не беше достатъчен да го спре, та се наложи Джеф Кинг да го възпре.

— Успокой се, Тримейн — промърмори Джеф тихо в ухото му. — Ако реши да подаде оплакване, няма да има какво да направя.

Вон трепереше и се опитваше да се успокои, но не изпускаше от поглед Оливър.

— Изчезвай от хотела ми.

Оливър се засмя горчиво.

— В това ли се е превърнало приятелството ни за теб? Променил си се, Тримейн — обърса разцепената си устна. — При това не към по-добро.

Извърна се към бившия си приятел, отправи му убийствен поглед и позволи на засрамените момичета от двете му страни да го отведат. Шушуканията се усилваха все повече, докато тримата прекосяваха залата.

Вон се втренчи в Бейли.

Изтръгна се от хватката на Джеф и Купър.

— Добре съм. — Срещна загрижения поглед на Купър и изпита вина, задето спретна такава сцена на сватбата му. — Съжалявам.

Купър поклати глава.

— Няма проблем. Но ако бях на твое място, бих отишъл да видя момичето си.

— Изгубих битката, Лоусън.

— Не мисля така.

Тонът на Купър го накара да насочи вниманието си обратно към Бейли. Сърцето му заби още по-силно, като я видя да приближава.

Купър и Джеф сякаш се изпариха.

— И така… — тя скръсти ръце пред гърдите си отбранително. — Това беше ужасно.

— Съжалявам.

Объркване беляза красивите й очи.

— Защо? — махна към ръката му. — Господин-никога-не-бих-предприел-нещо-толкова-засрамващо-като-да-започна-юмручен-бой-на-сватбата-на-приятеля-си. Това е вторият случай, когато удряш някого заради мен.

Осъзна, че искреността е единственото му средство и отговори:

— Никой не може да се отнася неуважително към теб, принцесо. Никой.

Тя сведе поглед.

— Объркваш ме страшно много.

В този момент, зърнал искрицата надежда, той взе решение, което трябваше да вземе преди много време.

— Тогава нека изясня нещата за теб. Ще ти кажа всичко, което е нужно да знаеш за мен.

Очите й бързо се вдигнаха към неговите.

— Наистина ли?

— Ако не го направя, и без друго ще изгубя шансове с теб, нали? Мислиш, че съм същият като него? — посочи към посоката, в която се беше отдалечил Оливър.

— Вече не знам нищо.

— Да се поразходим заедно.

Бейли помисли за миг. Миг, който му се стори агонизиращ. Най-накрая издиша и кимна.

Вон не знаеше дали да ликува, или да се поддаде на внезапно обзелото го замайване.