Том Роб Смит
Секретният доклад (3)

Западната част на Тихия океан
Териториални води на СССР
Охотско море
Затворнически кораб „Стария болшевик“

7 април 1956 г.

Застанал на палубата, офицерът Генрих Дувакин захапа със зъби грубите си ръкавици, за да ги свали. Пръстите му бяха премръзнали и едва се движеха. Той духна върху тях и разтри ръцете си, за да възстанови кръвообращението. Изложено на хапещия вятър, лицето му се беше вкочанило, а устните му посинели. Дори косъмчетата в носа му замръзваха и когато си бъркаше в носа, те се чупеха като миниатюрни ледени висулки. Впрочем можеше да понесе подобни дребни неудобства, защото шапката му чудотворно го пазеше от студа — тя беше подплатена с еленова кожа и ушита от някого, който знаеше, че животът на човека, който ще носи шапката, зависи от качеството на неговата работа. Три дълги ивици пазеха ушите и врата. Завързани под брадата, те му придаваха вид на загърнато в студа дете, а меките му момчешки черти само подсилваха това впечатление. Свирепият солен вятър не бе успял да напука гладката му кожа, а пухкавите му бузи не бяха засегнати от недоспиването и лошата храна. Макар да беше двайсет и седем годишен, често го взимаха за по-млад и това впечатление за физическа незрялост не беше в негова полза. От него се очакваше да има заплашителен и свиреп вид, но заради неговата мечтателност той не изглеждаше твърде подходящ за пазач на борда на печално известния затворнически кораб като „Стария болшевик“.

Приблизително с размерите на средна баржа, „Стария болшевик“ си оставаше работно магаре. Бивш холандски кораб, кръстосвал океаните, той е бил закупен през 30-те години от съветските органи на Държавна сигурност, прекръстен и приспособен за техни цели. Предназначен първоначално за внос на колониални стоки — слонова кост, пикантни подправки и екзотични плодове — сега той превозваше хора до най-смъртоносните трудови лагери на системата на ГУЛАГ. Близо до носа му се издигаше четириетажна надстройка, в която се намираха каютите на пазачите и екипажа. Най-високо беше мостикът, откъдето капитанът и екипажът управляваха кораба — малък, задружен колектив, който странеше от пазачите и не се интересуваше какво превозва корабът.

Капитанът отвори вратата, излезе на мостика и огледа пътеката разпенена вода, която оставаше зад кораба. Помаха на Генрих, кимна му и извика:

— Всичко е чисто!

Бяха преминали през пролива Лаперуз, единственото място, където се приближаваха до японските острови и рискуваха да срещнат чужди съдове. Бяха взети всички мерки корабът да изглежда цивилен. Тежките картечници на палубата бяха демонтирани, а униформите криеха под дълги палта. Генрих се чудеше защо толкова старателно крият истинското предназначение на кораба от очите на японските рибари. Нима те нямат подобни кораби с подобни екипажи?

Генрих сглоби отново картечницата и я насочи към стоманения капак на люка. В трюма, наблъскани като сардели, лежаха на нарове петстотин души — първият превоз осъдени от транзитния лагер в залива Находка на южния бряг на Тихия океан до най-северната му точка — Колима. Двете пристанища се намираха на една брегова линия, но разстоянието между тях беше огромно. До Колима не можеше да се стигне по суша — мястото беше достъпно само със самолет или кораб. Северното пристанище Магадан служеше за входна врата към цяла мрежа от трудови лагери, плъзнали от Колимското шосе към планините, горите и мините.

Петстотин затворници беше най-малката група, която Генрих трябваше да надзирава. През тази част на годината по Сталиново време корабът превозваше четири пъти повече затворници, за да не се задръстват транзитните лагери, и без това препълнени през зимата, когато влаковете продължаваха да пристигат натоварени, а корабите спираха. Навигацията в Охотско море започваше след като се стопят ледовете. А през октомври то замръзваше отново. Ненавременното плаване можеше да завърши сред ледовете. Генрих беше слушал за кораби, тръгнали прекалено късно през зимата или прекалено рано през пролетта. Ако нямаха възможност да се върнат обратно или да достигнат целта си, пазачите се спасяваха по леда, влачейки шейни с консерви и сухари, а затворниците изоставяха в трюмовете да умират от глад или от студ — което настъпи първо.

Но сега затворниците нямаше да бъдат изоставени да умрат от глад или студ. Вече не ги разстрелваха и не изхвърляха телата им зад борда. Генрих не беше чел секретния доклад на Хрушчов, който заклеймяваше Сталин и жестокостите на ГУЛАГ. Беше прекалено изплашен. Носеха се слухове, че докладът има за цел да разкрие контрареволюционерите: хората да пренебрегнат предпазливостта, да се издадат, да започнат да критикуват и по-лесно да ги арестуват. Генрих не вярваше в това — промените изглеждаха истински. Отдавна установената практика на безнаказана жестокост и равнодушие към отговорността беше заменена с някакво объркано съчувствие. В транзитните лагери присъдите на затворниците бяха спешно преразгледани. Хиляди осъдени на лагери в Колима бяха освободени също така внезапно, както преди внезапно бяха арестувани. Тези освободени хора — повечето жени, получили свободата си след амнистията от 1953 година — седяха на брега, гледаха морето и стискаха в ръцете си половинкилограмовото парче ръжен хляб — порция, която бяха получили при освобождаването и която трябваше да им стигне, докато се доберат до дома. За мнозина от тях този дом бе на хиляди километри. Без лични вещи, без пари, само с дрипите на гърба и порцията хляб, те гледаха морето и се опитваха да осъзнаят, че могат да станат и да си тръгнат и никой няма да ги застреля. Генрих ги гонеше от брега, сякаш бяха досадни птици, и ги караше да си тръгнат, но нямаше представа как ще го направят.

През последните седмици началниците бяха изпаднали в паника дали няма да ги изправят пред трибунал. В старанието си да покажат колко много са се променили, те пренаписаха правилата на затворниците, отправяйки отчаяни сигнали в Москва, че се съобразяват с новите изисквания за справедливост. Генрих се държеше предпазливо, не задаваше въпроси, правеше каквото му наредят и не изразяваше никакво мнение. Ако му кажеха да бъде строг със затворниците, щеше да бъде строг. Ако поискаха да бъде мил и учтив, щеше бъде такъв. С това детско лице му се удаваше по-лесно да бъде мил, отколкото жесток.

След като години наред „Стария болшевик“ бе превозвал хиляди политически затворници, осъдени по член 58, мъже и жени, изказали бунтарски мисли или попаднали на погрешно място в погрешно време, или другарували с погрешни хора, сега трябваше да превози особен товар: най-буйните и опасни престъпници, хора, за които всички бяха съгласни, че не заслужават освобождение.

* * *

В тъмния трюм на кораба, сред вонящите тела на петстотин убийци, насилници и крадци, Лев лежеше по гръб на тесния клатушкащ се нар, опрял рамо на корпуса. Отвън се ширеше безкрайното море, огромна бездна ледена вода, от която го делеше само една метална стена, не по-дебела от нокътя на палеца му.

 

 

Същия ден

Въздухът беше застоял и зловонен, нагрят допълнително от парните машини, разположени в съседното помещение. Затворниците нямаха достъп до него, но топлината проникваше през дървената стена, добавена допълнително в кораба. В началото на пътуването, когато студът беше пронизващ, затворниците се бореха за наровете, разположени близо до машините. Но след няколко дни температурите се покачиха и същите затворници започнаха да се бият за най-отдалечените места. Товарният трюм под палубата бе разделен от тесни коридори между редиците високи дървени нарове и приличаше на мравуняк, натъпкан със затворници. Лев си беше извоювал горен нар, за който трябваше да се бори, за да е над болните, заели долните места, и по-далече от миризливите локви, плискащи се на пода. Най-слабите затворници се намираха на най-долните нарове, сякаш пресяти през някакъв филтър в съответствие с Дарвиновата теория. Фенерите, които в първите дни излъчваха слаба, мъждива светлина — като звезди, едва просветващи в градската мъгла — сега бяха угаснали поради липса на газ и беше толкова тъмно, че Лев не можеше да види ръката си дори когато се почесваше по лицето.

Днес беше седмият ден от пътуването по море. Лев стриктно държеше сметка за дните и максимално използваше разрешените посещения на отходното място, за да не загуби чувството си за време. На палубата, под дулото на насочената към тях картечница, затворниците се редяха до отвора за котвата, който водеше направо надолу към океана. Опитвайки се да запазят равновесие при развълнуваното море, блъскани от ледения вятър, клекналите или пристъпващи от крак на крак затворници представляваха отвратителна пантомима. Някои не можеха да се редят на опашката, изпускаха се и оставаха да лежат в собствените си изпражнения, чакайки те да замръзнат, за да се раздвижат отново. Психологическото значение от поддържането на чистотата беше очевидно. Човек можеше да загуби разсъдък, като прекара тук в трюма само няколко дни. Лев се утешаваше, че тези несгоди са само временни. Главната му грижа беше да се поддържа във форма. Много от затворниците се отпускаха, мускулите им се атрофираха от обездвижването и лошата храна, а съзнанието им отказваше да приеме перспективата за десетгодишна работа в мините. Лев редовно правеше упражнения, поддържаше тялото си стегнато и ума готов за задачата, която му предстоеше.

След срещата му с Фраершата в изкопа на черквата „Света София“ той се върна в болницата и разбра, че операцията на Раиса е минала успешно и докторите бяха сигурни, че тя ще се възстанови напълно. След като се събуди от упойката, първите й въпроси бяха за Зоя и Елена. Виждайки колко слаба и бледа е тя, Лев й обеща да направи всичко възможно, за да освободи отвлечената им дъщеря. Когато чу за условията на Фраершата, Раиса едва промълви:

— Направи всичко възможно.

* * *

Фраершата беше съсредоточила в ръцете си властта над криминалната банда. Доколкото Лев можеше да съди, тя не беше просто „торпедо“, сиреч обикновен редник, а имаше „авторитет“ — беше главатар. Членовете на престъпната банда обикновено се отнасяха презрително към жените, но съчиняваха песни за майките си и се избиваха един друг, ако някой ги обиди, въпреки това обаче не смятаха жените за равни. По някакъв начин съпругата на един свещеник, прекарала живота си в сянката на своя мъж, помагайки му в неговата кариера, бе успяла да проникне в криминалния свят. Още по-странно беше, че бе успяла да се издигне и до върха. Фраершата беше преминала техния ритуал на посвещение: тялото й бе покрито с татуировки, а рожденото й име бе заменено с „кликуха“ — бандитски прякор. Станала неразделна част от строго затворения „воровской мир“, тя най-вероятно получаваше средства за своите операции от кражби и черна борса. Ако отмъщението бе основната й цел, тя бе избрала най-добрите съюзници. Бандитските организации бяха единствените, които властта не можеше да контролира. За да се проникне в техните редици, бяха нужни години — агентът трябваше да прекара години под прикритие, да убива и насилва, за да се докаже. Не че властта не можеше да намери подходящи кандидати, по-скоро се смяташе, че криминалните са някакво досадно явление. Бандите имаха своя собствена, затворена система за лоялност и възнаграждения. Никога досега не бяха проявявали интерес към политиката, никога, до появата на Фраершата.

Ако тя бе поискала да бъде освободен мъжът й, преди да почне да убива, това би било възможно. След доклада на Хрушчов наказателната система изпадна в хаос. Що се отнася до двайсет и пет годишната присъда на Лазар, Лев би могъл да поиска специално разглеждане, освобождаване или пускане под гаранция. Усложнения биха могли да се очакват от подновената антирелигиозна кампания на Хрушчов. След тези убийства обаче преговорите за освобождаването на Лазар станаха безсмислени. Сделката стана невъзможна. Фраершата сега беше терористка, която трябваше да бъде преследвана и убита, независимо че Зоя е взета за заложничка. Бандата й бе обявена за контрареволюционна организация. Нещо повече, тя дори не направи опит да обуздае жаждата си за кръв. След отвличането на Зоя хората й убиха няколко чиновници — мъже и жени, служили при Сталин. Някои от тях дори бяха изтезавани, както те са изтезавали своите жертви. Изправени пред възпроизвеждането на собствените си престъпления, висшите представители на властта изпаднаха в ужас. Те поискаха физическото отстраняване на всички членове на бандата и на всички, които са им помагали.

За щастие началникът на Лев Фрол Панин беше амбициозен човек. Макар че КГБ и милицията организираха невиждани дотогава хайки в Москва, те не успяха да открият и следа от Фраершата и нейната банда. Призивът за залавянето им завърши с провал. Естествено, пресата не съобщаваше за тези събития, предпочитайки да тръби за поредните успехи на народното стопанство, сякаш статистиката можеше да заглуши слуховете, разпространявани в столицата. Висшите чиновници спешно извеждаха семействата си от града. Вълна от молби за отпуски заля учрежденията. Положението ставаше неуправляемо. Мечтаещ да завоюва славата на един от тези, които са заловили Фраершата, да надене мантията на героичен борец с чудовището, Панин виждаше в Лазар подходяща примамка. Щом не можеха да го освободят по нормален път, без да признаят, че властта се е поддала на изнудване, единственият начин бе да го измъкнат нелегално навън. Панин беше намекнал, че планът му е получил мълчаливо одобрение от най-високо място.

Лазар излежаваше присъдата си в лагер №57 на Колима. Бягството оттам се смяташе за невъзможно. Във всеки случай досега никой не бе успял. В повечето лагери на ГУЛАГ за сигурността им се разчиташе главно на тяхното местоположение — никой не можеше да оцелее извън оградата. Шансовете да се прекосят пеша огромните разстояния бяха нищожни. Ако Лазар изчезне, ще го сметнат за мъртъв. С помощта на Панин няма да е трудно да се проникне в лагера, като се изработят фалшиви документи и се включи Лев като затворник в поредната група престъпници. Излизането оттам обаче няма да е толкова лесно.

Силен удар разтърси корпуса и носът му се отклони встрани. Лев рязко се изправи на нара. Бяха се ударили в ледена скала.

 

 

Същия ден

Генрих се втурна напред и надникна зад борда. Край кораба бавно преминаваше огромен леден блок, който над повърхността не беше по-голям от една кола, но основната му част тъмнееше под водата като огромна синя сянка. Корабът не изглеждаше повреден. От трюма не се чуваха викове на затворниците, явно там не влизаше вода. Той се изпоти под еленовата кожа, но даде знак на капитана, че опасността е отминала.

При първите пътувания през годината често се сблъскваха с ледени късове и тогава старият корпус издаваше зловещи звуци. В миналото тези сблъсъци ужасяваха Генрих. „Стария болшевик“ беше наистина много стар, негоден за търговски транспорт, подходящ единствено за превозване на затворници. Той едва си проправяше път и по чиста вода, да не говорим, че не би могъл да се провира сред ледените късове. Първоначално построен за скорост единайсет възела, корабът рядко вдигаше повече от осем, пухтейки като изтощен кон. С годините димът, който излизаше от единствения му комин, разположен по-назад към кърмата, ставаше все по-черен, коритото се движеше все по-бавно и скърцането ставаше все по-шумно. Въпреки влошаващото се състояние на кораба Генрих постепенно бе загубил страх от морето. Можеше да спи по време на буря и успяваше да се храни дори когато чиниите и приборите му се плъзгаха във всички посоки по масата. Не че беше станал по-смел. Друг, много по-силен страх го бе обзел — страхът от останалите надзиратели.

Още при първото си пътуване бе допуснал една грешка, която никога не успя да поправи и която неговите колеги не можеха да му простят. По Сталиново време пазачите често се сдушваха с „урките“ — професионални престъпници, за прехвърлянето на една или две жени затворнички в мъжкото отделение. Понякога ги подлъгваха с обещания да ги нахранят, понякога ги напиваха. А понякога ги мъкнеха насила въпреки съпротивата и виковете им. Всичко зависеше от предпочитанията на „урките“, мнозина от които изпитваха по-голямо удоволствие от боя, отколкото от секса. За подобни сделки „урките“ заплащаха с доноси за политическите затворници, осъдени за престъпления против държавата. Информацията за подслушани разговори можеше да се превърне в безценни писмени рапорти, когато корабът стигнеше до сушата. Като малка допълнителна награда надзирателите се изреждаха последни върху изпадналите в безсъзнание жени, получавайки облага, стара колкото самия ГУЛАГ. Генрих учтиво бе отказал да се присъедини към забавлението. Нямаше намерение да докладва и дори не бе изразил неодобрение. Просто се бе усмихнал и бе казал:

Това не е за мен.

После съжаляваше горчиво за думите си. От този момент беше напълно изолиран. Първоначално се надяваше, че това ще трае само една седмица. Но то продължи седем години. Понякога, чувствайки се на борда на кораба като в капан насред океана, той направо полудяваше от самота. Надзирателите невинаги участваха в тези оргии, но всеки от тях от време на време го беше правил. На него обаче така и не му предложиха възможност да поправи грешката си. Първоначалната обида беше останала, защото той не се беше измъкнал с някакъв израз като „не съм на кеф“, а бе изразил ясно неодобрение. Понякога, докато се разхождаше по палубата, отчаяно съжалявайки, че няма с кого да размени две думи, той виждаше как останалите пазачи се събират недалеч от него. В тъмнината проблясваха червените светлинки на цигарите им, които му изглеждаха като пълни с омраза очи.

Беше престанал да се страхува, че морето може да погълне кораба или ледовете да го разпорят. Сега се боеше, че някоя нощ ще се събуди със завързани ръце и крака и надзирателите ще го повлекат като ония крещящи и съпротивляващи се жени и ще го изхвърлят зад борда в черния леден океан, където ще се задържи над водата една-две минути, докато светлините на кораба бавно се отдалечават.

За първи път от седем години сега тези страхове го бяха напуснали. Цялата охрана на кораба беше сменена. Може би това имаше нещо общо с реформите, започнати в лагерите. Генрих не знаеше. А пък и нямаше особено значение, защото всички си бяха отишли, освен него. А той остана на борда и за първи път това неравноправие го устройваше. Озова се сред нова група надзиратели, където никой не го мразеше и изобщо не го познаваха. Отново беше чужд и непознат. Чувстваше се прекрасно в тази анонимност, сякаш се беше излекувал от смъртоносна болест. Получил възможността да започне отначало, твърдо бе решил на всяка цена да стане част от колектива.

Обърна се и видя, че един от новите надзиратели пуши на другия край на палубата, загледан в здрачаващия се хоризонт. Сигурно шумът и сблъсъкът с ледения блок го бяха накарали да се качи на палубата. Висок, едър мъж на около четирийсет години, той имаше осанката на лидер. Казваше се Яков Месинг и се оказа крайно неразговорчив. Не говореше нищо за себе си и Генрих нямаше представа дали ще остане на кораба, или пътува само до следващия лагер. Строг със затворниците, въздържан спрямо останалите надзиратели, отличен картоиграч и физически много силен, той без съмнение щеше да стане център на новата група на кораба.

Генрих прекоси палубата, кимна на Яков и посочи пакета цигари.

— Може ли?

Яков му подаде пакета и запалката. Притеснен, Генрих взе една цигара, запали я и смукна дълбоко. Димът раздразни гърлото му. Той рядко пушеше и сега се преструваше, че това му доставя удоволствие, което споделя със събеседника си. Това беше важно, ако искаше да направи добро впечатление. За жалост просто не знаеше какво да каже. Яков допушваше цигарата си и щеше да се прибере вътре. Едва ли щеше да му се отдаде отново подобен случай да остане с него насаме, затова трябваше да подхване разговор.

— Това плаване е спокойно.

Яков не отговори.

Генрих изтърси пепелта зад борда и продължи:

— За първи път ли ти е? Имам предвид на кораба. Знам, че на този кораб си за първи път, но може би си бил на други… Като този…

Яков отговори с въпрос:

— А ти откога си на този кораб?

Генрих се усмихна, доволен, че разговорът потръгна.

— От седем години. През това време много неща се промениха, не знам за добро ли… Тези рейсове по-рано бяха такива…

— Какви?

— Ами… различни… весели… Сещаш се какво имам предвид.

Генрих се усмихна, за да подчертае пикантната страна. Яков остана равнодушен.

— Не. Какво имаш предвид?

Генрих трябваше да обясни. Понижи глас и шепнешком се опита да увлече Яков със своя заговорнически тон:

— Обикновено на всеки два-три дни надзирателите…

— А ти не си ли надзирател?

Опасна грешка. Беше намекнал, че се е държал настрани, и сега го питаха точно за това. Опита се да обясни:

— Искам да кажа ние.

Подчертавайки думата „ние“, той продължи:

— Говорим с „урките“, за да разберем дали са готови да ни предложат списък на някои политически, които са говорили глупости. Предлагаме им срещу това алкохол, цигари… жени.

— Жени ли?

— Не си ли чувал лафа „да се качиш на влака“?

— Напомни ми.

— Редицата мъже, които се изреждат върху затворничките. Аз винаги бях, тъй да се каже, в последния вагон. Всеки по реда си.

Изсмя се.

— Последен е все пак по-добре, отколкото никакъв.

Замълча, загледан в морето, сложил ръце на кръста.

Много му се искаше да види реакцията на Яков. Повтори нервно:

— По-добре, отколкото никакъв.

Примижал в угасващия сумрак, Тимур Нестеров се вглеждаше в лицето на младия мъж, който се хвалеше, че е участвал в изнасилвания. Много му се искаше да го потупат по гърба, да го поздравят и да му кажат, че това наистина са били славни времена. Тимур се намираше тук под прикритието на надзирателя Яков Месинг и неговото инкогнито зависеше от умението му да остава незабележим. Не биваше да се откроява. Не беше тук, за да съди този човек или да отмъсти за онези жени. Въпреки това му бе трудно да отбегне мисълта, че собствената му жена би могла да попадне сред осъдените на кораба. В миналото едва не бяха я арестували. Тя беше красива и би могла да стане жертва на желанието на този младеж…

Тимур хвърли цигарата си в морето и се упъти към каютата. Вече почти беше стигнал до вратата, когато младежът се провикна след него:

— Благодаря за цигарата!

Тимур се спря, изненадан от това странно съчетание от учтивост и лекомислена жестокост. В неговите очи Генрих беше по-скоро дете, отколкото мъж. И тъкмо като дете се опитваше да впечатли възрастните. Посочи небето:

— Задава се буря.

Нощта се спускаше бързо и светкавиците в далечината очертаваха черни облаци, приели формата на огромен юмрук.

 

 

Същия ден

Лежейки по гръб в мрака на трюма, Лев се заслуша в силното трополене на дъжда по палубата. Корабът започна да се надига и накланя от единия борд на другия. Той си представи кораба като къс и дебел стоманен палец, устойчив и бавен. Опита се да предвиди как ще се държи по време на бурята. Единствената му част над палубата освен комина беше надстройката, където се намираха каютите на екипажа и охраната. Лев се успокояваше с мисълта, че корабът поради възрастта си е преживял много бури.

Нарът му се разтресе, когато една вълна се удари в борда и заля палубата — гъргорещ звук, от който му се стори, че палубата за миг се е скрила под водата. Лев седна на нара. Бурята се усилваше. Когато корабът се разтресе от поредния удар, се наложи да се хване за дъските, за да не падне долу. Затворниците се разкрещяха, изхвърлени от наровете, и виковете им отекваха наоколо в мрака. Сега положението му на най-високото място се оказа неизгодно. Дървената рамка беше нестабилна, имаше опасност наровете да се срутят и хората да изпопадат на пода. Лев тъкмо се готвеше да изпълзи надолу, когато една ръка докосна лицето му.

От воя на вятъра и грохота на вълните не беше чул как някой се беше промъкнал до него. Дъхът му беше отровен и гласът дрезгав.

— Кой си ти?

Звучеше властно като главатар на банда. Лев беше сигурен, че не е дошъл сам, хората му сигурно са наблизо, по другите нарове, отстрани и отдолу.

— Казвам се…

Мъжът го прекъсна.

— Не ме интересува името ти. Искам да знам кой си. Защо си с нас? Ти не си от нашите. Не си като мен. Помислих си дали не си политически. Но правиш лицеви опори. Видях, че се упражняваш, и разбрах, че не си политически. Те са се сврели в ъгъла и плачат като деца, че никога няма да видят близките си. Ти си друг. Нервирам се, когато не мога да разбера какво му е на човека на душата. Не ме интересува дали си убиец или крадец. Не ми пука дори да пееш химни и молитви. Просто искам да знам. Затова отново те питам, кой си ти?

На мъжа очевидно му беше все едно, че бурята подхвърля кораба като играчка. Наровете се люлееха и не падаха само защото се крепяха от теглото на хората. Затворниците скачаха долу и се препъваха един в друг. Лев се опита да вразуми събеседника си:

— Да поговорим, след като мине бурята.

— Защо? Искаш да направиш нещо?

— Искам да сляза от този нар.

— Усещаш ли това?

Върхът на един нож беше опрян в корема на Лев.

Внезапно корабът се вдигна нагоре, толкова неочаквано, сякаш ръката на някакво морско божество го загреба и го издигна от океана към небето. Движението нагоре спря също така внезапно, водната ръка се превърна в пяна и „Стария болшевик“ рухна надолу.

Носът се заби във вълната и сякаш мощна експлозия разтресе кораба. Наровете се разпаднаха едновременно и се сринаха на дъното на трюма. За миг Лев увисна и пропадна в мрака, без да знае какво има под него. Успя инстинктивно да се обърне по корем във въздуха и да протегне ръце пред себе си. Чу се звук на строшени кости. Без да знае дали е пострадал и дали костите му са здрави, остана да лежи зашеметен и без дъх. Не чувстваше болка. Опипа с ръце наоколо и разбра, че е паднал върху гърдите на друг затворник. Звукът беше от неговите счупени ребра. Лев потърси пулс, но откри само парче счупено дърво да стърчи от гърлото му.

Докато се изправяше на крака, корабът се килна на една страна, след това на друга. Някой го хвана за глезените. Помисли, че това е водачът на бандата, и ритна силно, но после съобрази, че по-скоро някой търси помощ. Нямаше време да разбере какво става, защото корабът отново се издигна към небето, този път още по-рязко. Разбитите нарове се плъзнаха към него. Остри парчета от тях се впиха в ръцете и краката му. Затворниците, които нямаше за какво да се захванат на пода, се изсипаха върху него и той бе затрупан от лавина дървени отломки и мъртви тела.

Притиснат от тази стена от дървета и трупове, Лев отчаяно се опитваше слепешката да се залови за нещо. В това време корабът се беше изправил под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Нещо метално го блъсна в скулата. Лев се претърколи и се удари в горещата преграда, която отделяше трюма със затворниците от ревящата парна машина. Пред стената беше струпана купчина от затворници, изхвърлени от наровете, очакващи корабът да се гмурне отново с носа надолу. Търсейки за какво да се хванат, те изпитваха ужас, че ще бъдат отново запокитени в неизвестността. Лев опипа корпуса — беше гладък и студен. Нямаше за какво да се хване. Корабът спря да се катери и за миг увисна на гребена на вълната.

Лев очакваше всеки миг да бъде изхвърлен напред и да се окаже напълно безпомощен — всички ще се струпат върху него и ще го смачкат. Тъй като не виждаше нищо, се опита да си спомни вътрешното разположение в трюма. Трапът към люка на палубата беше единственото му спасение. Корабът започна да пропада все по-бързо и Лев се хвърли в посоката, където предполагаше, че се намира стълбата. Блъсна се в нещо твърдо — металните стъпала, и успя да ги обгърне миг преди корабът да се вреже във вълната.

Вторият удар прозвуча с ужасна сила, като експлозия. Лев беше убеден, че корабът ще се разцепи като орех, ударен с чук. Очаквайки да бъде залят от вълната, той чу вместо това трясък на цепещо се дърво. След което се разнесоха викове. Хвърли го напред с такава сила, че той се уплаши да не се изкълчи ръката му, с която се държеше за стъпалото. Но вода не се появи. Корпусът бе оцелял.

Лев се огледа и видя дим. Не само го помириса, но го и видя. Откъде идваше светлината в трюма? Шумът от парната машина се засили. Оказа се, че дървената преграда не е издържала и се е разпаднала, а зад нея се откриваше машинното отделение. В центъра му червенееше огнището на парния котел и се издигаше купчина натрошени дървени отломки и сгърчени тела.

Лев примигна, докато очите му привикнаха към светлината. Преградата вече не отделяше затворниците — най-опасните мъже в наказателната система — вече имаха достъп до помещенията на екипажа и капитанския мостик, до които можеше да се достигне през машинното отделение. Старшият механик, покрит с въглищен прах, вдигна ръце, че се предава. Един от затворниците се хвърли към него и го притисна до огненочервената парна машина. Офицерът изпищя и се разнесе миризма на изгоряла плът. Опита се да се освободи, но затворникът го държеше здраво, наслаждавайки се на гледката на живо горящ човек. Очите му изскочиха от орбитите, на устата му изби пяна, а затворникът крещеше ликуващо:

— Превземайте кораба.

Лев позна този глас. Беше човекът от нара, главатарят на бандата, с ножа, който искаше да го убие.

 

 

Същия ден

Лашкан от една страна на друга, Тимур тичаше на зигзаг надолу по тесните коридори на „Стария болшевик“ и се блъскаше в стените, опитвайки се да затвори двата люка, които водеха към машинното отделение. Той беше на мостика, когато корабът се издигна на гребена на вълната, сякаш се покатери по нея, след това пропадна от трийсет метра височина надолу, преди да се вреже в нова вълна. Изхвърлен напред, Тимур прелетя над навигационните прибори и се просна на пода. Стоманената обшивка на кораба завибрира от съкрушителния удар. Когато се изправи и погледна през прозореца, видя само разпенена вода, устремена към него, и си помисли, че корабът потъва, отива към дъното, но само след миг се издигна отново и носът се устреми към небето.

Опитвайки се да установи щетите, капитанът позвъни в машинното отделение. Но отговор нямаше — никой не приемаше сигналите. Машините продължаваха да работят, следователно корпусът не беше пробит, а движението на кораба изключваше вероятността трюмът да е наводнен. Единственото обяснение за прекъсването на връзката беше, че дървената преграда е пометена. Щом затворниците са излезли на свобода, те можеха през машинното отделение да се изкатерят по трапа към мостика. Ако успеят да излязат на горната палуба, ще избият всички и ще поемат курс към международни води, където ще поискат убежище в замяна на антикомунистическа пропаганда. Петстотин затворници срещу трийсет души екипаж, от които само двайсет бяха надзиратели.

Контролът върху трюма беше загубен. Не можеха да освободят машинното отделение или да спасят огнярите и механиците, които работеха там. Обаче все още оставаше възможността да затворят тези помещения и да блокират затворниците в тях. От машинното отделение имаше два, независими един от друг изхода. Тимур хукна към първия. Към втория се насочи друга група пазачи. Ако някой от изходите беше отворен и попаднеше в ръцете на затворниците, корабът беше обречен.

Завивайки надясно, после наляво, той се спусна по последните стъпала на трапа и достигна основата на пристройката. Право пред себе си видя първата врата в края на коридора. Тя не беше затворена и се люлееше, като се блъскаше в стоманените стени. Корабът рязко се наклони и Тимур се плъзна по колене напред. Тежката стоманена врата се разтвори и зад нея той видя тълпа затворници — трийсет-четирийсет души, които се катереха от машинното отделение нагоре. Видяха се едновременно. Вратата беше по средата между тях: втренчени едни в други и разделени от нея — границата между свободата и плена.

Затворниците се втурнаха напред. Тимур се хвърли към вратата и я достигна в мига, когато безброй ръце я натиснаха от другата страна, бутайки я обратно. Нямаше начин да ги задържи за дълго, краката му се плъзгаха назад. Още малко, и затворниците щяха да излязат на свобода. Той посегна към пистолета си.

Но в това време бурята наклони кораба на единия борд и отхвърли затворниците от вратата, а Тимур обратно го притисна към нея. Тя със скърцане се затвори. Той завъртя бързо заключващото колело и здраво застопори вратата. Ако бурята беше наклонила кораба на другата страна, той би се оказал на пода, стъпкан от затворниците, хукнали навън като побесняло стадо. Сега те блъскаха с юмруци по стоманената врата и сипеха проклятия срещу него. Но гласовете им едва се чуваха, а ударите бяха безполезни. Дебелата стоманена врата беше непреодолима.

Облекчението на Тимур трая кратко, защото откъм кърмата долетяха картечни изстрели. Затворниците, изглежда, бяха преодолели втората врата.

Залитайки, той се затича през изоставените помещения на екипажа. Когато зави зад ъгъла, видя двама залегнали офицери, които стреляха. Когато стигна до тях, извади пистолета си и се прицели в същата посока. Между тях и втората врата се търкаляха трупове. Няколко затворници бяха ранени и молеха за помощ. Вратата към трюмовете под палубата — единственият изход за затворниците — беше подпряна с дървен клин, който стърчеше отвътре и я държеше отворена. Дори Тимур да успееше да стигне до нея, нямаше как да я затвори. Надзирателите, обзети от паника, стреляха безразборно и куршумите им се удряха с искри в стоманената врата, отскачайки в опасни рикошети. Тимур им даде знак да спрат да стрелят.

Локвите по пода повтаряха бурните движения на морето и се плискаха от една страна към друга. Затворниците не се опитваха да се подадат и стояха на сигурно място зад вратата. Изглежда, сред шайката главорези не се намираха двайсетина, готови да жертват живота си и да завладеят коридора. Поне толкова щяха да загинат, преди да успеят да се справят с охранителите.

Тимур грабна една от картечниците и се прицели в стърчащия клин. Започна да стреля по него и го раздроби, като се движеше напред. Клинът се разпадна на трески и вратата вече можеше да се затвори, блокирайки последния изход. Тимур се хвърли напред, но преди да стигне до нея, още три клина подпряха вратата. Вече нямаше начин да я затвори. Останал без патрони, той беше принуден да отстъпи.

На края на коридора се появиха още четирима надзиратели и станаха общо седем — жалка сила, която трябваше да задържи петстотин души. След претърпените загуби затворниците не подновяваха атаките си. Щом сред тях никой не беше готов да се жертва, нямаше начин да напреднат. Вероятно търсеха други пътища. Един от офицерите прошепна:

— Целим се в отвора на вратата! Те нямат оръжие! Клиновете ще изпаднат и ще я затворим.

Трима офицери кимнаха и се втурнаха напред.

Още не бяха направили и няколко крачки, когато вратата рязко се отвори. Обзети от паника, надзирателите откриха огън, но беше безполезно. Затворниците от предните редици се прикриваха с ранени членове на екипажа като с живи щитове — бутаха напред като стенобойни греди телата с обгорени лица, от които на парцали висеше кожа.

Офицерът, който беше най-близо, се опита да отстъпи, стреляйки, без да се цели в ранения. Но затворникът хвърли тялото на моряка върху него и го събори. Надзирателите насочиха огъня към краката на затворниците. Някои от тях паднаха, но бяха прекалено много и настъпваха твърде бързо. Колоната затворници продължаваше да напредва. След няколко минути щяха да превземат коридора, а после и целия кораб. Тимур щеше да бъде линчуван. Замрял на място, той дори не можеше да стреля. Нима могат шест изстрела да спрат петстотин души? Беше толкова безсмислено, колкото да стреля по морето.

В този момент му хрумна една спасителна мисъл. Той се затича към външната врата, която водеше към палубата. Отвори я широко към бушуващото море. Всички охранители носеха предпазни колани. Той закачи куката на въжето, което опасваше пристройката — това съоръжение нямаше да позволи човекът да бъде отнесен в морето.

Обърна се и видя, че живи са останали само двама надзиратели. Наоколо лежаха много убити затворници, но от люка прииждаха все нови и нови. Тимур извика към морето, сякаш го предизвикваше и призоваваше:

— Хайде, идвай!

Корабът хлътна надолу и увлече Тимур в дълбока пропаст. Връхлиташе го огромна водна планина, увенчана от бяла пяна, закриваща небето. Тя се вряза в борда на кораба и заля коридора. Тимур бе повлечен и отхвърлен назад. Наоколо имаше само вода, студена като лед. Студът го парализира и той, напълно безпомощен, не можеше нито да мисли, нито да се движи, докато водата го влачеше надолу по коридора.

Куката на предпазния колан обаче го задържа. Вълната се разби над кораба, който реагира, като се наклони на другата страна, и водата се оттегли толкова бързо, колкото беше придошла. Повален на пода, Тимур си пое въздух и се опита да види последствията от потопа. Тълпата затворници бе пометена на различни страни и отхвърлена назад. Някои лежаха покрай стените, но повечето бяха се изтъркаляла по трапа надолу в трюма. Преди да успеят да се съвземат, той откопча колана си и се втурна напред, мокър до кости, тъпчейки телата на затворниците и надзирателите, загинали в престрелката. Натисна с цялото си тяло вратата, затвори я и я заключи. Край, трюмът беше затворен.

Нямаше време за губене. Вратата към палубата оставаше широко отворена и нова водна планина всеки миг можеше да залее вътрешността на кораба и да го обърне. Тимур се устреми обратно, но една ръка го хвана. Един от затворниците го събори и го възседна, като насочи картечницата към главата му. Нямаше начин да не уцели. Затворникът дръпна спусъка, но дали патроните бяха свършили, или водата я беше повредила, но изстрел не последва.

Получил отсрочка, Тимур скочи и разби с юмрук носа на затворника, превъртя се над него и заби главата му в локвата вода. Корабът отново започна да се накланя, този път Тимур беше в неизгодно положение, защото водата се оттегли, спасявайки затворника, който можеше отново да си поеме дъх. Труповете се плъзнаха обратно по коридора към палубата заедно с Тимур и вкопчилия се в него ранен затворник само на метри от бушуващото море.

Когато заседнаха на вратата, Тимур се протегна и се хвана за предпазното въже, ритна затворника и го изблъска на палубата. Задаваше се нова вълна. Тимур се измести навътре и затвори вратата. През илюминатора видя очите на затворника, втренчени в него. Когато водата се оттегли, него вече го нямаше.

 

 

Същия ден

Застанал в подножието на трапа, Лев наблюдаваше как новоизбраният предводител на бунта блъскаше по стоманената врата, опитвайки се да я отвори. Те се озоваха в капан и пътят към мостика беше отрязан. Главатарят бе загубил мнозина от сподвижниците си, докато се опитваха да излязат на свобода. Излишно беше да се казва, че командваше от задната линия, без да се излага на куршумите. Нахлулата вода бе изхвърлила и него в трюма. Лев се огледа наоколо — стоеше във вода до глезените и тази водна маса се люшкаше от единия борд към другия, заплашвайки да обърне кораба. Не можеше да бъде изпомпана сега в разгара на бунта. Не можеше и дума да става за някакво сътрудничество. Ако нахлуе още малко вода, корабът ще се преобърне. Те ще потънат, заключени в мрака, без никакъв шанс да се измъкнат от прегръдките на стоманения си ковчег. Но смъртно опасното положение на кораба, изглежда, изобщо не интересуваше новия самозван водач. Той явно беше решил да победи или да загине.

Парната машина започна да кашля и да прекъсва. Лев я прегледа, за да прецени повредите. Трябваше да поддържат работата й и той се обърна към затворниците за помощ:

— Трябва да запазим въглищата сухи и огънят да не угасне.

В това време в машинното отделение влезе главатарят на затворниците и изръмжа:

— Ако не ни освободят, ще повредим машината.

— Ако загуби мощност, корабът няма да може да плава и ще потъне. Машината трябва да работи — от това зависи животът ни.

— Както и техният. Ако спрем машината, те ще трябва да преговарят с нас.

— Никога няма да отворят тези врати. Ако повредим машината, те просто ще напуснат кораба. Имат достатъчно спасителни лодки за тях, но не и за нас. Ще ни зарежат.

— Откъде знаеш?

— Правили са го и друг път. На борда на „Джурма“. Затворниците разбили склада, откраднали храна и запалили останалото — чувалите с ориз и дървените рафтове, очаквайки пазачите да се втурнат долу. Но те не мръднали. Оставили ги да се задушат. Всички до един.

Лев грабна една лопата, но главатарят поклати глава.

— Остави я!

Лев не му обърна внимание и започна да гребе въглища и да ги хвърля в пещта. Изоставена, тя беше почти изгаснала. Никой не се помръдна да му помогне, изчаквайки как ще се развие конфликтът. Преценявайки противника си, Лев не беше сигурен, че ще успее да го надвие. Отдавна не беше се бил с някого. Стисна здраво дръжката, готов да се отбранява, но за негова изненада затворникът се ухили.

— Карай! Хвърляй въглища като роб! Има и друг начин да излезем оттук.

Той грабна друга лопата и се провря през разбитата преградна стена в затворническото отделение. Лев се спря, като се колебаеше дали да продължи да хвърля въглища, или да го последва. След малко се чуха звънки удари на стомана по стомана. Лев се промъкна през стената обратно в мрака на трюма. Примижа и видя, че се е качил по трапа и блъска с лопатата по люка. За обикновен човек това би било непосилна задача, но главатарят беше толкова силен физически, че капакът на люка започна да се огъва навън. Рано или късно желязото нямаше да издържи и щеше да се пропука. Лев му извика:

— Ако строшиш люка, водата ще ни залее. Няма да можеш да го затвориш отново. Трюмът ще се напълни и корабът ще потъне!

Застанал на върха на трапа, затворникът извика на останалите, като продължаваше да блъска по люка със страшна сила:

— Преди да умра, ще бъда свободен! Ще умра свободен човек!

Неуморно продължи да блъска на едно и също място, където люкът се беше огънал.

Не се знаеше колко време ще издържи люкът, но след като се счупи, ще бъде невъзможно да се възстанови. Лев трябваше да действа незабавно. Но да се пребори със затворника сам би било непосилна задача. Трябваше му помощта на останалите и той се обърна към тях, за да ги призове:

— Животът ни зависи от…

Но грохотът на ударите и ревът на урагана заглушаваха гласа му. Никой не се размърда да му помогне.

Нагаждайки се към люлеенето на кораба, Лев се вкопчи в долното стъпало, за да се удържи стабилно. Затворникът обгърна с крака стълбата и получи опора, за да продължи да нанася удари по люка. Когато видя, че Лев се катери към него, той го заплаши с повредената лопата. Противникът на Лев имаше предимството, че стоеше по-високо. Единственият шанс на Лев беше да го хване за краката и да го смъкне на пода. Затворникът обаче зае отбранителна позиция и насочи лопатата си към него.

Преди Лев да успее да се изкачи по-високо, куршуми пробиха капака на люка и се забиха в гърба на затворника. Кръв бликна от устатата му и той погледна учудено гърдите си. Корабът се олюля от удара на поредната вълна и затворникът полетя от горното стъпало надолу. Лев се дръпна настрани и той се пльосна във водата на дъното на трюма. Още няколко куршума пробиха люка и изсвириха край лицето на Лев. Той скочи във водата, по-далече от линията на стрелбата.

Лев вдигна глава и видя, че мъртвият затворник лежи по корем, но сега ги заплашваше нова опасност. В капака на люка личаха дупки от куршумите. От всяка вълна, която се разбиваше на палубата, през тях нахлуваше вода. Ако не успееха да ги запушат, водата в трюма ще се покачи и корабът ще се преобърне. На Лев не му оставаше друго, освен да се покатери по стълбата, за да ги запуши. Вълнението продължаваше да подхвърля кораба и водата нахлуваше през люка. Равнището й в трюма бавно се покачваше, заливайки изстиващия парен котел. Повече не можеше да се чака. Корабът се мъчеше да се изправи. Трябваше да действа незабавно.

Лев смъкна дрехите на убития затворник и ги накъса на парчета. Обилни струи вода го заливаха от повредения люк и той стъпи на долното стъпало. Животът му сега зависеше от съобразителността на невидимия стрелец.

 

 

Същия ден

Въодушевен и радостен, Генрих стисна по-здраво ръчките на картечницата. Вълните се разбиваха наоколо и на него му се струваше, че е яхнал гигантски кит. Именно неговата смелост не позволи на затворниците да се измъкнат навън. Той бе спасил кораба. За една нощ се бе превърнал от страхливец в герой. Преди това, когато избухна схватката между надзирателите и затворниците, той се беше скрил в помещението на екипажа. Видя как край него профуча приятелят му Яков, но не предприе нищо да му помогне. Едва когато се увери, че затворниците са загубили и са победени и на кораба всичко е спокойно, той рискува да излезе от скривалището си, но се изправи пред нова опасност. Оцелелите членове на екипажа щяха да го обвинят в дезертьорство и да го намразят както предишният екипаж. Не искаше да бъде осъден на нови седем години изолация. Беше съкрушен от отчаяние, но ненадейно получи възможност да изкупи вината си, когато се чуха удари на метал по метал. Той единствен от пазачите чу, че затворниците се опитват да разбият капака на люка. Искаха да превземат кораба през палубата. Люкът едва ли щеше да издържи дълго на непрекъснатите удари. В нормални условия никой затворник не би се осмелил да го докосне, защото веднага биха го застреляли. По време на бурята обаче картечницата беше изоставена. Това беше случай да се докаже. Окрилен от тази възможност, той напусна скривалището си в надстройката и прекоси палубата. Прицели се и започна да стреля. Обзет от възбуда, изкрещя и пусна втори и трети откос през капака на люка. Беше готов да остане на мястото си, докато утихне бурята. Всички от надстройката щяха да станат свидетели на неговото изключително мъжество. А ако някой затворник се опита да се измъкне навън или дори да се приближи до люка, той щеше да го убие.

* * *

Застанал на мостика, вбесен от глупостта на Генрих, Тимур не можеше да му позволи да започне да стреля отново. Корабът беше във вода почти до самата палуба и капитанът трудно го задържаше над вълните. Ако в трюма влезе още малко вода, със сигурност ще потънат. А бурята не даваше признаци да спира. Тимур най-добре знаеше колко вода е навлязла в кораба, когато беше отворил страничната врата. Беше спасил кораба от затворниците, сега трябваше да го спаси от един надзирател.

Спусна се надолу по стълбите и вътрешно се мобилизира, преди да отвори вратата към палубата. Вятърът и дъждът го удариха, сякаш лично обидени от самото му появяване. Затвори вратата и се закачи към предпазното въже. Разстоянието от надстройката до картечницата беше петнайсетина метра по голата палуба — ако го застигне вълна, тя или ще го блъсне върху палубата, или ще го изхвърли в морето. Предпазното въже едва ли ще помогне, ще го повлече като риба, хваната на въдица, докато се скъса. Погледна към дупките по капака на люка и нещо привлече вниманието му — някой пъхаше отвътре парцали в тях, за да ги запуши. Генрих се готвеше за нов откос.

Тимур се затича по палубата тъкмо когато една вълна се надигна и се насочи към него. Хвърли се напред, хвана лафета на картечницата и насочи дулото към небето. Генрих натисна спусъка. Вълната връхлетя кораба. За миг подсече краката на Тимур и ако не се държеше с две ръце за лафета, щеше да бъде пометен отвъд борда. Водата се оттегли и той отново стъпи здраво на палубата. Устата и носът му бяха пълни със солена вода. Изплю я, хвана Генрих за врата и яростно го разтърси като парцалена кукла. Избута го назад, издърпа от картечницата лентата с патрони и я захвърли в морето.

След като обезвреди картечницата, Тимур се върна и погледна към люка. В дупките бяха натъпкани още парцали. Почти беше стигнал до надстройката, когато усети удара на поредната вълна. Тя го повали на палубата и го обгърна с безбройни въздушни мехурчета. Когато водата се оттегли, той седна, заобиколен от воя на бурята, и се огледа. Картечницата бе избита от стойката си като гнил зъб. Останките й бяха пометени към носа, а Генрих беше заклещен сред огънатия метал.

Тимур имаше достатъчно хлабина в предпазното въже, за което се държеше, за да се издърпа назад и да хване младия пазач. Генрих правеше жалки усилия да се освободи от капана, но беше здраво притиснат. Ако отломките от лафета паднат отвъд борда, той щеше да ги последва. Тимур можеше да го спаси, но не помръдна. Хвърли поглед към морето и забеляза, че започват да се изкачват на поредната вълна и скоро ще се гмурнат в пропастта, където силата, съборила картечницата, щеше да ги помете.

Обърнат с гръб към Генрих, Тимур стисна здраво въжето и се изтегли към надстройката. Корабът се наклони и заби нос във водата. Ала той вече беше до самата врата, вмъкна се вътре и я затвори здраво.

* * *

Вълната повлече Генрих и той се опита да се задържи на повърхността. Водата беше толкова ледена, че той не чувстваше нищо от кръста надолу. Когато се озова извън борда, усети силна болка от удара на стоманения лафет. Сякаш ледената вода го бе прехапала наполовина. За миг зърна отдалечаващите се светлини на кораба, а после и те изчезнаха.