Том Роб Смит
Секретният доклад (21)

Съветски съюз
Москва

19 ноември

През първия работен ден ръцете на Лев бяха покрити с брашно, а лицето му гореше от топлината на пещта. Както вадеше поредните изпечени хлябове, чу, че Филип го вика:

— Лев, имате посетител.

В пекарната влезе Фрол Панин, както винаги облечен безупречно. Докато той оглеждаше помещението със снизходителна доброжелателност, Лев отбеляза:

— Готови сме да изпълним всяка ваша поръчка — ръжен хляб със семена от кориандър или с мед вместо захар. Кашерен или безмаслен…

Взе едно от току-що опечените самунчета, разчупи го и предложи от него на Панин. Той прие и отхапа един залък. Човекът, който го беше предал и бе сътрудничил с враговете си, не изпитваше никакво смущение или вина и доволно дъвчеше.

— Много е вкусен.

Панин остави недоядения хляб, изтърси брашното от пръстите си и се огледа дали Филип не е наблизо.

— Лев, няма връщане към сталинизма. Няма да има и масови арести. Лагерите се закриват. Килиите за разпити се унищожават. Промени се извършват навсякъде. И те ще продължават. Но те трябва да се извършват тайно, без да се признават грешките. Трябва да вървим напред… без да се обръщаме назад.

Въпреки всичко Лев се възхищаваше от Панин. Той можеше да направи така, че Лев никога да не напусне Будапеща. Преценяваше всяко свое решение единствено от практическа гледна точка. Не вършеше нищо от коварство или злоба. След като въстанието бе потушено, а Фраершата загина, Лев стана безполезен и затова го оставиха жив.

— Панин, какво искате от мен? Вие победихте.

— Бих казал, че всички победихме.

— Не, аз загубих много отдавна. Опитвам се вече да не губя занапред.

— Лев, каквото и да си мислите за мен, решенията ми винаги са били…

— За общото добро?

Панин кимна и добави:

— Искам да работите за мен. Имаме нужда от хора като вас.

— Като мен?

Лев замълча и попита:

— Ще откриете ли отново Отдела за разследване на убийства?

— Все още не сме готови за това.

— Когато стане, ще бъда на ваше разположение.

— А дотогава ще печете хляб с кориандър?

Панин се усмихна.

— Надявам се, че някога ще мога да ви бъда полезен отново.

Това прозвуча като някакво извинение, прикрито извинение. И Лев го прие.

— Има едно нещо, което можете да направите за мен.

 

 

Същия ден

В приемната на Московската консерватория Лев попита за Пьотър Орлов, един от най-обещаващите млади цигулари в страната. Упътиха го към залата за репетиции. Орлов, който нямаше и трийсет години, отвори двойната, звуконепроницаема врата и попита рязко:

— Да?

— Казвам се Лев Демидов. Фрол Панин ми каза, че можете да ми помогнете.

Когато чу името на Панин, музикантът стана по-любезен.

Репетиционната зала беше малка. Имаше само статив и пиано. Орлов държеше цигулката за грифа, а върху статива бяха сложени лъкът и парче колофон.

— Какво мога да направя за вас?

Лев отвори папката си и извади оттам лист хартия с прегорена дупка в средата. Това бе станало преди седем години в черквата на Лазар. Когато листът бе започнал да почернява, Лев импулсивно бе размислил, бе го извадил на каменния под и бе стъпкал огъня. Обгорялата музика — единственото, което бе останало от творбите на арестувания композитор — беше прибрана в досието на Лазар като доказателство за връзките му с контрареволюционери.

Орлов пристъпи към статива и огледа оцелелите ноти. Лев поясни:

— Не умея да чета ноти, затова не зная дали те могат да дадат представа за цялото произведение. Бих искал да го чуя, ако това е възможно.

Орлов намести цигулката под брадичката си, взе лъка и започна да свири. Лев не бе музикален, но очакваше музиката да е бавна и тъжна. Тъкмо обратното, тя беше бърза и весела и му хареса много.

Трябваше му обаче известно време, за да осъзнае, че Орлов не би могъл да свири толкова дълго по малкото ноти на листчето. Объркан, изчака Орлов да спре.

— Това е много популярна пиеса, една от най-сполучливите нови композиции.

— Трябва да има някаква грешка. Смяташе се, че тази музика е изгубена. Композиторът е починал, преди тя да бъде изпълнена.

Сега беше ред на Орлов да се изненада.

— Изпълняваха я миналата седмица. И композиторът е жив.

* * *

Лев почука на вратата на един апартамент в престижна жилищна сграда. Мина доста време, докато вратата отвори мъж на средна възраст, слуга, облечен в спретнат черен костюм.

— Какво желаете?

— Искам да се срещна с Роберт Мешик.

— Имате ли уговорена среща?

— Не.

— Той не приема никого без предварителна уговорка.

Лев му подаде прогорения лист хартия.

— Мен ще ме приеме.

Слугата се подчини неохотно.

— Почакайте тук.

Няколко минути по-късно се върна, но без листа с нотите.

— Моля, последвайте ме.

Мъжът поведе Лев през няколко богато обзаведени стаи до едно студио в дъното на апартамента. Композиторът Роберт Мешик стоеше до прозореца и държеше в ръката си обгорелия лист. Обърна се към слугата:

— Можеш да ни оставиш.

Той излезе, а Лев отбеляза:

— Чудесно сте се обзавели.

Мешик въздъхна.

— В известен смисъл изпитвам облекчение. Очаквах този момент от много години, да се появи някой с доказателство за измамата ми.

— Познавахте ли истинския композитор?

— Кирил, да, бяхме приятели. Бяхме най-добрите приятели. Учехме заедно. Аз му завиждах. Той беше гений, а аз не.

— Вие ли го предадохте?

— Не, в никакъв случай. Това е истината. Вие нямате причини да ми вярвате. Когато го арестуваха, аз, естествено, не направих нищо. Нищо не казах. Той и неговият наставник бяха изпратени в лагер. След смъртта на Сталин се опитах да ги открия. Казаха ми, че не са оцелели. Беше ми мъчно. Имах идеята да запиша една от пиесите на Кирил в негова памет. Те бяха изгубени, но това нямаше значение, бях ги чувал много пъти в негово изпълнение. Бяха в кръвта ми. Направих някои малки промени, но композицията имаше успех.

— Ама не сте разкрили кой е истинският автор.

— Бях съблазнен от успеха. Оттогава записах всичките му пиеси, които можах да си спомня, и приех похвалите за тях, повярвах си. Знаете ли, Кирил нямаше семейство. Нямаше никакви близки. Никой не вярваше в него. Никой не познаваше музиката му, освен неговия наставник. И аз.

— Имало е още един човек.

— Кой?

— Жената на свещеника.

— Така ли ме открихте?

— В известен смисъл, да.

След кратко мълчание композиторът попита:

— Ще ме арестувате ли?

Лев поклати глава.

— Нямам такива права.

Мешик се обърка още повече.

— Тогава първото нещо, което ще направя още утре сутринта, ще бъде да го обявя публично.

Лев прекоси стаята и погледна през прозореца. Навън валеше сняг. Долу играеха деца.

— И какво ще кажете? Че държавата е убила един гений, а вие сте откраднали неговата музика? И на кого ще хареса вашето признание? Кой би искал да чуе такова нещо?

— Какво трябва да направя тогава?

Снегът покриваше улиците и къщите.

— Да продължите да свирите.

 

 

Същия ден

Седнала на покрива на блока, където беше апартаментът на Лев и Раиса, Зоя потрепери. Валеше сняг и беше студено. Всеки ден след завръщането си тя се качваше тук, сядаше и гледаше града. Тук не падаха покриви, не се чуваше стрелба и керемидите не се тресяха от преминаващи танкове. Имаше усещането, сякаш не беше в Москва или в който и да е друг град, а в Чистилището. Чувството за принадлежност, което бе изпитала в Будапеща, нямаше нищо общо с някой определен град, нито с революцията, а бе свързано единствено с Малкия. Той й липсваше, понякога дори й се струваше, че някаква част от нея бе изчезнала заедно с него. Беше свалил от плещите й товара на самотата, който сега бе станал по-тежък от когато и да е.

Погребаха Малкия в покрайнините на Будапеща. Не искаше да оставят тялото му в болницата сред другите убити, да стане един от многото, които нямаха близки да скърбят за тях. Лев го пренесе през руското обкръжение. Разкопаха замръзналата земя и го погребаха под едно дърво, далече от пътя, танковете и минаващите камиони. С неговия нож тя издълба името му върху ствола, но като си спомни, че той не можеше да чете, добави и едно сърце.

В началото, когато Зоя за първи път се качи на покрива, Раиса изтича след нея, страхувайки се да не би да се хвърли оттам. Но след като разбраха, че това е само място за усамотяване, Раиса, както и Лев престанаха да й се бъркат и тя прекарваше там дълги часове. Зоя гребна една шепа сняг и се загледа как той се топи на дланта й.

* * *

Раиса разтребваше масата след вечеря, когато на вратата на кухнята застана Зоя. Цялата трепереше от студ, а косата й бе обсипана със сняг. Раиса хвана ръцете й.

— Ти си замръзнала. Искаш ли да хапнеш? Оставила съм ти вечерята.

— Елена легна ли си?

— Да.

— А Лев?

— Още не се е прибрал.

Изписаха Елена от болницата и новината, че Зоя като по чудо се е спасила, я върна към живота. Като видя сестра си, Зоя се разплака от чувство за вина. Елена беше страшно отслабнала. Дори без да й го казват, Зоя се досети, че малката й сестричка едва ли би оцеляла. Елена не зададе никакви въпроси, обезумяла от щастие. Не я интересуваха никакви подробности за случилото се. За нея беше важно, че семейството е живо.

Раиса се наведе към Зоя.

— Искаш ли да поговорим?

В това време се чу да се отваря външната врата и Лев влезе забързан, със зачервено лице.

— Моля за извинение…

Раиса го успокои:

— Идваш навреме, тъкмо ще почетеш на момичетата.

Зоя поклати глава.

— Искам първо да говоря с вас. С двамата.

— Разбира се.

Лев влезе в кухнята, издърпа два стола и седна до Зоя.

— Какво се е случило?

— Винаги съм казвала всичко на Елена. Когато се върнах, тя беше толкова щастлива, че не исках да разваля това. Не искам да й казвам какво се е случило. Не искам да й казвам истината. Не искам да призная, че съм я изоставила.

Зоя се разплака.

— Ще ми прости ли, ако й кажа истината?

Макар че му се искаше, Лев все още не смееше да я прегърне.

— Тя те обича много.

Зоя погледна Лев, след това и Раиса.

— Но ще ми прости ли?

И тримата се обърнаха към вратата. Там стоеше Елена по нощница. Тя си беше вкъщи само от една седмица, но вече се бе променила, понапълняла, със зачервени бузки.

— Какво правите тук?

Зоя се приближи до нея.

— Елена, трябва да ти кажа нещо.

Лев се изправи.

— Не искате ли преди това да ви разкажа една приспивна приказка?

Елена се усмихна.

— Която ти си измислил?

Лев кимна.

— Която аз измислих.

Зоя изтри сълзите си и хвана ръката на Лев.