Джон Лескроарт
Фатална изневяра (23)

23

Тереза Болейн успя да заспи някъде между два и три часа, но въпреки това се събуди в 6:20. Обмисли възможността да продължи да спи — някой като че ли беше налял бетон в очите й и те отказваха да стоят отворени, но след като се въртя петнадесетина минути в леглото, най-накрая се отказа, облече си халата и отиде в кухнята да си направи кафе.

Навън просветляваше, но след цяла седмица студ гледката през прозорците й беше блокирана от гъста мъгла.

Нямаше нищо против това.

Не изгаряше от желание за закуска, но по навик си приготви такава и я остави на плота в средата на кухнята — портокалов сок, мюсли с резенчета банан, пресни боровинки и обезмаслено мляко. Докато кафето й се приготвяше, отиде до предната врата и си взе вестника.

Върна се в кухнята, наля си кафе и прегледа набързо новините. Никъде не се споменаваше нищо за Питър и за разследването около убийството му.

Изпи си кафето и остави чашата. Нямаше спомен да е яла от зърнената си закуска, но нея я нямаше. Прегледа за втори път „Кроникъл“, този път по-бавно, без да знае какво се надяваше да открие. Дори да имаше някаква статия, каква полза от нея? Никаква, разбира се. Нямаше представа защо въобще търсеше такава.

Наля си още една чаша кафе и изключи зарядното на мобилния си телефон. Включи телефона и видя, че има едно гласово съобщение — сержант Маккафри й се беше обаждал снощи.

Беше си изключила телефона с надеждата да поспи.

Какво им ставаше на тези ченгета? Това ли беше тормозът, за който беше слушала толкова много? Вече беше разговаряла няколко пъти с тях и им беше казала всичко, свързано с Питър, макар че, разбира се, не им беше споменала за истинската им връзка, поне за онази през последните няколко месеца — от момента, в който се прегърнаха, след като видяха дупките от куршуми в офиса му, и станаха интимни. Тереза знаеше, че тази връзка няма нищо общо с убийството му.

В гласовото си съобщение Маккафри я молеше да му се обади възможно най-скоро. Казваше, че има още няколко въпроса, които искаше да обсъдят.

Съмняваше се в това.

Смяташе, че инспектор Маккафри има намерение да продължи с глупавите си обвинения относно смъртта на Питър. Напълно сигурна беше, че щеше да продължи със стратегията, която партньорката му, инспектор Тъли, беше подхванала вчера, като направи коментар за изневерите на шефа и.

Тереза не можеше да повярва дори за миг, че Питър се срещаше с някоя друга, освен с нея.

Нямаше представа какво целяха инспекторите с подобни нападки към мъжа, когото обичаше. Може би смятаха, че има нещо общо със смъртта му. Това беше абсурдно, но вероятно бяха отчаяни и не можеха да разгадаят случая, затова се нуждаеха от заподозрян, от когото и да е.

От друга страна, Тереза познаваше Питър по-добре от всеки друг. Защо да не сътрудничеше на полицията за намирането на онзи, който го беше убил?

Коя беше мистериозната жена? Може би точно нея трябваше да потърсят. Каква беше причината за обажданията й? Когато зададе този въпрос на Питър, след като станаха любовници, той не се опита да я излъже. Обясни й, че жената не представлява романтичен интерес за него, а по-скоро ставаше въпрос за нещо друго — намекна за изнудване, което може да застраши кариерата му, нещо, което беше променило изцяло светогледа му и беше довело до решението му да се разведе с Джил.

По дяволите, каза си Тереза, тя беше голямо момиче. Не биваше да позволява на инсинуациите на полицаите да я гневят. Можеха да я обвиняват колкото си искат, но въпреки това Питър щеше да си остане мъртъв. Каквито и да бяха намеренията и надеждите й, него вече го нямаше. Но това не означаваше, че не трябва да помогне. В крайна сметка така я бяха възпитали родителите й — да е надеждна личност, макар и малко скучновата, изключително учтива и услужлива.

Тереза беше перфектната секретарка.

Часът беше почти 7:30. Все още беше доста рано, но Маккафри казваше да му се обади по всяко време.

Жената набра номера на дисплея и от другата страна й вдигнаха на второто позвъняване.

— Госпожице Болейн. Тереза. Благодаря ви, че ми се обадихте.

— Няма проблем. Извинявам се, ако е прекалено рано, но казахте, че имате няколко въпроса.

— Всичко е наред. Последните няколко дни работя в най-различни часове. Маккафри се подвоуми. — Има едно нещо, за което не сме говорили, но не желая да ви обиждам.

— Не се обиждам толкова лесно, инспекторе. Как мога да ви помогна?

— Този въпрос наистина е сред редовно задаваните. Помните ли какво правехте миналия понеделник вечерта след девет и тридесет часа?

Въпреки намерението й да не реагира точно на такива въпроси, които имаха за цел да я ядосат, Тереза почувства как стомахът я сви и главата й се замая.

— Не съм убила Питър, инспекторе — отвърна тя. — Нито в понеделник вечерта, нито през някоя друга вечер.

— Аз също не мисля, че сте го сторили. Тереза. Но така ще ви елиминираме изцяло от картинката…

— Каква картинка е това?

Маккафри въздъхна в ухото й.

— Вероятните заподозрени. Мисля, че инспектор Тъли вече ви спомена, че за момента те представляват целия свят.

— Не съм го убила, повярвайте ми.

— Вярвам ви. Но ако сте били с някого през онази вечер… Маккафри й проведе кратка реч относно алибитата.

Абсурдно, помисли си Тереза, когато инспекторът приключи.

— След девет и половина в работен ден си стоя вкъщи, вероятно съм чела или съм гледала телевизия. Обикновено си лягам преди десет и половина. Сигурна съм, че и през тази вечер съм си спазила навика. Не съм виждала Питър, след като си тръгна рано от работа. Съжалявам, ако това не ви помага, но наистина не трябва да ме смятате за заподозряна. Честно. Освен това скоро може да ви се обадя за разпечатката.

— Ще ни е от голяма полза, ако го сторите.

— Нищо не ви обещавам, но ще се опитам.

— Разбирам ви.

— Добре тогава. Довиждане. — Напълно изтощена и отпусната на стола, Тереза прекрати разговора. Сложи ръка на свиващия я стомах. — Няма значение — каза си тя. — Няма значение. Няма значение. Няма значение.

* * *

Бина стоеше зад румпела на седем метровата им яхта „Мери Алис“, кръстена на майката на Джеф. Двамата със съпруга й минаха покрай Алкатраз, бяха на половината път до мястото, на което щяха да обядват — „Анкър Кафе“ на Саусалито. Напуснаха яхтклуба точно когато мъглата беше започнала да се вдига и макар все още да отказваше да се махне от западната част на града, небето над тях беше синьо. От Голдън Гейт се носеше приятен ветрец, все още беше студен, но доста по-мек в сравнение с предните дни. Водата беше гладка като тепсия — чудесно време за плаване.

Джеф беше разказал на Бина всичко за срещата си с Бет Тъли в Съдебната палата и за предложението си да помогне в разследването. Не знаеше с какво, но беше готов да го стори. Инспекторката не му се обади вчера и сега споделяше на съпругата си, че не смята, че Тъли ще му се обади днес, утре или когато и да било, защото няма никаква конкретна информация, която да й даде.

— Може би — отвърна Бина — така е по-добре.

— Защо?

— Защото мислих по въпроса, Джеф. Чаках подходящия момент да ти го кажа. Хрумвало ли ти е, че може би не искаш да се замесваш прекалено много в разследване на убийство?

— Защо не? Едно време, когато бях помощник на областния прокурор, бях въвлечен в разследвания на убийства през цялото време.

— Така е. Но едно време се занимаваше с хора, които вече бяха заловени и не представляваха никаква опасност за теб.

— Искаш да кажеш, че в момента някой може да ме застрашава, така ли? Кой може да е?

— Ако знаехме, щяхме да сме разбрали кой е убиецът на Питър. Не мислиш ли?

— Сигурно. Вероятно. Да, предполагам, че си права.

— Онова нещо, което смяташ, че знаеш — този факт, тази следа, каквото и да е, с чието значение още не си наясно, представи си, че изведнъж се сетиш какво е. Не говоря за убиеца, а просто за някаква насока към него. Какво смяташ да правиш с тази информация?

— Точно за това говоря. Ще се обадя на инспектор Тъли.

— Добре. Но нека обмислим нещата за момент. Обаждаш се на Тъли и я насочваш в правилната посока. Тя отива и разпитва нашия заподозрян, който се оказва, че е хладнокръвен убиец. Някак си по време на разпита на този мъж…

— Или жена.

— Добре, или жена. В двата случая се разбира, че ти си източникът — може би единственият източник — на тази проклета информация…

— Как се случва това?

— Няма значение. Изтичане, късмет, грешка, каквото и да е. Важното е, че по някакъв начин се разбира. Става ясно, че ти си единственият свидетел. Познай какво следва? Не, нека продължа. Изведнъж се оказва, че този случай не е като случаите на убийства, с които си се занимавал едно време, когато заподозрените са били заключени в килия. Вместо това ти си човекът, който заплашва свободата на нашия убиец. Това те прави не просто основният свидетел, но и основната мишена. Не помисли ли за този вариант?

Джеф клекна под рангоута и се премести от другата страна на яхтата.

— Не мисля, че е невъзможно — отвърна той. — Но не мисля и че шансът да се случи е прекалено голям.

— Аз също, скъпи, но „не мисля“ е доста далеч от „невъзможно“. Тъй като говорим за вероятността някой да те убие — някой, който, ще се съгласиш, вече е убил веднъж, ще се чувствам много по-добре с „невъзможния“ сценарий. Затова, ако бях на твое място, просто нямаше да се занимавам. Тъли вероятно няма да ти се обади и това е нещо хубаво. Ако магическата информация, която знаеш — каквато и да е тя — ти изплува на повърхността, напиши й анонимно писмо, но наистина, наистина, скъпи, не искаш да си част от всичко това. И без това е прекалено късно да помогнем на Питър. Остави Тъли да си свърши работата и докато говорим по темата, ето я и другата страна на монетата. Нека се молим да не реши да дойде да души около теб.

— Около мен? Защо да го прави?

— Ти как мислиш?

Джеф се намуси.

— Я не се занасяй.

— Не мислиш, че съм сериозна, така ли?

— Как е възможно да се случи това? Стига. Обичах Питър. Сам отидох при Тъли, за да й споделя онова, което знам.

— Да, така е. Но и двамата знаем, че това не е първият път, в който някой се е опитал да се доближи до разследването, за да е наясно какво се случва в него.

— Тъли не би си помислила подобно нещо. Пределно ясно е, че не правех това. В сърцето си все още съм помощник областен прокурор и тя знае, че съм на нейна страна. Как е възможно да си помисли, че съм убил Питър?

— Добре, тъй като попита, ще ти обясня. Първо, Тъли все още няма друг заподозрян. Второ. Питър е бил изхвърлен в океана, а ти имаш яхта. Трето, да приемем, че научи за това, че най-добрият ти приятел се е пробват с жена ти…

— Само дето не го е сторил.

Бина свали леко очилата си и погледна съпруга си над рамките им.

— Веднага го отрязах, без лоши чувства — отвърна тя. — Но някоя друга жена можеше и да се съгласи.

— Занасяш ли ме? Кога се случи това? Защо не си ми казала досега?

— Защото нищо не се случи. Нищо нямаше да се случи. Престорих се, че приемам опита му за шега, и той се отдръпна. Ами ако не се шегуваше? Не искам да се лаская, но смятам, че беше напълно сериозен.

— Този кучи син.

— Искам да кажа, че… Сам виждаш какво искам да кажа. Просто внимавай.

* * *

— В основи е това — каза Рон.

Семейството се беше събрало в дневната. Рон седеше до Кейт на канапето и я държеше за ръката. Ейдън се беше нацупил на една от табуретките, а Джейни беше седнала на стола от ракита, който я беше погълнал цялата.

Момчето гледаше изпод сбръчканите си вежди.

— Въобще не разбирам — отвърна то. — Няма никакъв смисъл. Някак си, защото ти и господин Кук работите заедно, трябва да знаете нещо за този човек, мъртвеца?

Кейт прочисти гърлото си.

— Какво ще кажеш да не се преструваме, че не знаем за кого става въпрос, Ейдън. Двамата с баща ти обсъдихме въпроса. Искаме да знаете, че между нас няма тайни, и също така искаме да нямаме такива и с вас. Името на мъртвия мъж е Питър Аш. Да, двамата с баща ви го познавахме. — Погледна Рон и го стисна за ръката.

Джейни изхленчи:

— Налага ли се да говорим за него? И за всичко това? По-добре да спрем.

— Опасявам се, че се налага — отвърна Рон. — Това е единственият начин да загърбим случилото се.

— Защо просто не забравим за него, щом вече е мъртъв?

— Защото, Джейни — подхвана баща й, — изглежда, че все още нищо не е свършило. След като Бет говори с мама миналата вечер, стана ясно, че ще продължим да чуваме за Питър Аш. Не знам точно какво, но няма да се свърши толкова лесно.

Ейдън погледна майка си.

— Смятах, че Бет е най-добрата ти приятелка.

— Такава е — отвърна Кейт.

— Защо те тормози тогава?

— Не го прави. Просто си върши работата, задава някои въпроси. Дори не са трудни. Мисля, че случилото се миналата вечер се дължи на това, че не се бяхме виждали от доста време и просто реагирахме по странен начин.

— Значи сега тя смята, че… какво? — попита Ейдън.

— Не е ясно — отвърна Рон. — Може би нищо. В крайна сметка, както каза ти, какво от това, че двамата с Джеф Кук сме имали някакви взаимоотношения с Питър Аш? Голяма работа, нали? Единствената връзка между мен и Джеф е, че работим в една и съща фирма и сме приятели.

— Сигурна съм, че Бет нямаше предвид, че ни подозира — отвърна Кейт. Просто следваше някаква следа, която минава през службата на баща ви.

Джейни въздъхна артистично.

— Ненавиждам всичко това. Не знам как бяхме въвлечени в него.

— И аз, миличка — отвърна майка й. — Объркващо е. Съжалявам, че всички трябва да се справяме с положението.

Рон сложи ръка на коляното на Кейт.

— Достатъчно. Всички ще отгърнем на следващата страница и ще продължим напред. Смятате ли, че можете да се справите? Джейни?

Още една въздишка.

— Ще се опитам.

— Ейдън?

— Да.

— Кейт, предполагам, че и ти. Добре. Достатъчно. Спречкването с приятелката ти Бет не е най-лошото нещо на света дори то да я е накарало да смята, че някак си трябва да ни въвлече в разследването. Всички правим грешки. Напълно нормално е да грешим.

Кейт погледна първо съпруга си, а после и децата и кимна. Каквото и да кажеше Рон, тя щеше да го подкрепи.

— Добре, татко — каза Джейни, — може ли вече да приключваме?

— След малко, скъпа. Има още нещо, което трябва да стане кристално ясно за нашето семейство. Причината за разговора ни е да разберем, че трябва да казваме истината. Винаги и за всичко. Ако Бет Тъли или някой друг повдигне още въпроси към нас, особено за Питър Аш, няма нужда да отказваме да отговаряме или да си измисляме разни неща. Но все пак нека не забравяме, че „не знам“ също е приемлив отговор. Казваме само онова, което знаем.

— Но ние не знаем нищо за убийството на Питър Аш.

— Точно така — отвърна Рон. — Ето защо случилото се между майка ви, мен и господин Аш няма нищо общо с престъплението. Казват, че е бил убит в понеделник вечерта. Всички знаем къде бяхме по това време, така че не може да е никой от нас. Лесно можем да докажем това, имаме и свидетели. Мама и Джейни работеха над срочното домашно. Ти, Ейдън, беше на репетиции. Аз отново работех. Ако се придържаме към истината, няма как да имаме неприятности. Вероятно няма да бъдете разпитвани, но ако все пак се случи, просто помнете честност, честност, честност. Предупреждавам ви, но знам, че никой от двама ви няма да излъже, за което сме много горди с майка ви. — Рон погледна първо сина си, а после и дъщеря си. — Край на лекцията. Някой иска ли да каже нещо?

Не последва никакъв отговор, освен поклащането на глави.

— Добре тогава — каза Рон, — свободни сте.