Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fatal, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Коста Сивов, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джон Лескроарт
Заглавие: Фатална изневяра
Преводач: Коста Сивов
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Алианс Принт
Излязла от печат: 02.08.2017
Отговорен редактор: Христо Блажев
Редактор: Ганка Филиповска
Коректор: Стойчо Иванов
ISBN: 978-954-28-2368-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8468
История
- — Добавяне
Посвещавам тази книга на Лиза Сойър — муза, най-добра приятелка и истинска любов.
Съдбата си служи със странни средства, за да постигне своето.
Първа част
12 май — 19 май
1
Кейт Джеймисън и Бет Тъли вървяха на запад по брега на „Криси Фийлд“.
Въжетата на Голдън Гейт Бридж се материализираха заплашително през мъглата пред тях, но никоя от двете не им обърна особено внимание. Това беше гледка, на която се натъкваха всеки път по време на разходките си заедно — ритуал, който се опитваха да поддържат поне веднъж седмично, затова едва забелязваха окосената зелена трева на брега отдясно, моста, който се извисяваше величествено пред тях, кайт сърфистите, лодките и бегачите, които минаваха покрай тях. Всичко беше обгърнато във вездесъща тънееща мъгла.
Преди двадесет години бяха съквартирантки в университета на Сан Франциско и макар да бяха поели по различни пътища, продължаваха да бъдат добри приятелки, които винаги имаха за какво да си говорят. Разходката от „Жирардели Скуеър“ до моста и обратно им отнемаше около час и обикновено първата й част биваше запълнена от обсъждане на децата им — двете на Кейт и едното на Бет, всичките тийнейджъри.
Темите им на разговор бяха неизчерпаеми.
Когато стигнеха до моста и тръгнеха да се връщат, изчерпваха приказките за les enfants[1].
Имаха няколко общи приятели, предимно от едно време, както и някои познати от училищата и спортните отбори на децата си или от квартала, и обратният път беше изпълнен с клюкарстване — смях, съгласие, разбиране.
За разлика от обикновено днес, все още на средата на пътя до моста, Бет каза:
— Най-накрая намирам Джини… — седемнадесетгодишната й дъщеря — седнала в хладилника със свинска пържола на коляното си. — След като не получи никакъв отговор, направи още няколко крачки и спря изведнъж. — Земята вика Кейт. Обади се.
— Моля? Извинявай. Какво казваше?
— През последната минута си измислям разни неща, за да видя дали ще забележиш. Трябва да подчертая, че не го стори. Добре ли си?
— Разбира се. — Кейт се подвоуми. — Така мисля.
— Има ли нещо…
— Не. Няма.
— Доброто старо нищо.
— Може би има нещо. Хайде да продължим разходката си, става ли?
— Освен ако не искаш да се връщаме.
— Не. Добре съм. Съжалявам. Да продължаваме.
Извървяха няколкостотин метра в мълчание, преди Бет да се пресегне и да хване ръкава на спортното яке на Кейт.
— Можеш да ми кажеш, знаеш това — каза тя. — Каквото и да е.
— Знам. Но наистина няма нищо. Честна дума. Поне не все още. — Кейт поклати категорично глава. — Никога не трябва да има нещо.
— Звучиш зловещо. — Бет млъкна за миг, след което продължи: — Кажи ми, че не става въпрос за Рон.
Приятелката й отвърна мигновено, сякаш беше ужилена:
— Не! Не, не, не. Рон е чудесен. Винаги е бил такъв. Не става въпрос за него.
— Значи говорим за някого? Или за нещо?
Кимане.
— За нещо. — Бяха стигнали до една пейка и Кейт спря, ръцете й бяха надълбоко в джобовете й. — Може би трябва да поседнем за минутка.
— Разбира се.
Двете се разположиха и Бет зачака.
Най-накрая приятелката й започна:
— Не знам какво точно се случи. В събота бяхме поканени на вечеря в къщата на съдружника на Рон. Познаваш ли Джеф и Бина Кук? Не? Е, това няма значение. Не става въпрос за тях. Освен нас бяха поканили още една двойка, която не познавахме. Приятни хора. Нормални. Като нас, имам предвид като мен и Рон. Съпругът е адвокат, а съпругата е красива жена, две деца, ипотека, обичайното.
— Добре. И?
— След като се навечеряхме, се разположихме удобно в дневната, за да довършим виното си и да поговорим, както обикновено се случва на подобни събития. Нищо сериозно, само повърхностни теми. След което всички си пожелахме приятна вечер и си тръгнахме.
Връхлетя ги неочакван повей на вятъра, който остави след себе си облаче прах и боклуци. Когато отмина, Бет се обърна към приятелката си.
— Пропуснах ли нещо?
— Нали ти казах? Нищо не се е случило.
— Освен онова, което е завладяло съзнанието ти.
Кейт се опита да напъха още по-надълбоко ръцете си в джобовете на якето.
— Двамата с Рон се прибрахме и си легнахме, но час по-късно се намирах в дневната, увита в юрган и е изцъклени очи. Не можех да изгоня мисълта от главата си, че желая да правя секс с онзи мъж. Искам да кажа, че тя се беше насадила като някаква огромна и непреодолима… знам ли, нужда. Не можех да се отърва от нея и оттогава не ми излиза от ума. Имам чувството, че ме поглъща изцяло. Не мога да мисля за нищо друго. Подлудява ме.
— Може би просто си разгонена, скъпа.
Кейт поклати глава.
— Няма нищо общо с разгонването. Двамата е Рон… е, три пъти през изминалата седмица. Казвам ти, че не е това проблемът.
— Нещо случило ли се е между двама ви — теб и онзи мъж — по време на вечерята?
— Не. Нищо. Това се опитвам да ти обясня. Едва сме говорили един с друг. В интерес на истината, дори нямаше някаква основателна причина да го забележа или пък той мен. Той не е по-красив от Рон, а жена му е просто сладка.
— Ти си нещо повече от просто сладка, Кейт. Сигурен съм, че те е забелязал.
— Добре де, може и да е. Но на практика е просто поредният мъж. Един нормален, средностатистически човек, попаднал пред погледа ми. — Кейт се извърна на пейката и сложи ръка върху тази на Бет. — Не си мисли, че не осъзнавам колко абсурдно е всичко това.
— Не си направила нищо, нали? С него?
— Не. Господи, не. Не можах… имам предвид, не че бих сторила подобно нещо. Бих наранила Рон и бих объркала живота на децата. Наясно съм с това, разбира се. Не бих позволила да се случи. Вероятно дори не биваше да ти казвам, но не знам какво да правя. Никога досега не ми се е случвало нещо подобно, не и откакто се омъжих. Обичам Рон. Наистина. А не знам нищо за този мъж. Даже не ми направи кой знае какво впечатление. Но после някак си, след като се прибрахме у дома, мисълта беше в главата ми и… — Жената сложи ръце върху челото си, след което ги прокара през косата си. — Не знам какво беше това. И още е.
— Е, аз знам, Кейт, наистина. Това е нещо глупаво и опасно.
— Наясно съм. Навярно затова ти го споделям. Защото искам да го чуя от твоята уста.
— Добре. Вече го чу — отвърна Бет. — Разбираш ли, че съм права?
— Да.
— Добре. Защото съм изключително сериозна, Кейт. Това не е нещо, с което да си играеш. Можеш да си пофантазираш малко, няма проблем. Но ако нещата загрубеят, поговори с Рон.
— Това е добър съвет.
— Естествено, че е. Вече не сме в гимназията. Подобни неща могат да разрушат живота на много хора.
— Разбрах те. Наистина. Убеди ме. Няма да правя нищо глупаво. Не би било много трудно, тъй като дори не знам фамилията на мъжа или как да се свържа с него.
— Добре. Продължавай в същия дух.
— Ще го сторя.
— Обещаваш ли?
— Кълна се в бога. — Кейт се прекръсти. — Да пукна, ако лъжа.
* * *
Два дни по-късно, в четвъртък, Кейт излезе да напазарува храна, докато Кармен чистеше къщата. На връщане намери място за паркиране пред едно кафене, зад ъгъла от дома й на „Вашингтон стрийт“. За да убие малко време, а и за да разсее мислите си, които продължаваха да са погълнати от Питър, тя си поръча еспресо и кроасан, след което отново излезе навън. Слънцето беше успяло да проникне през облаците и времето беше топло за яке, затова свали своето и го закачи на облегалката на стола си на уличната маса.
Улови отражението си в прозореца на заведението и изпита приятно задоволство от онова, което видя. Реакцията й я изненада, тъй като не се смяташе за красавица.
Носеше любимите си стари дънки, туристически обувки и бял пуловер с висока яка, който очертаваше по прекрасен начин пълната й пазва и тясната й талия. Блестящата й черна коса стигаше до раменете, а около врата си носеше златно колие, на което висеше талисманче от Санта Фе, което Рон й беше подарил преди два месеца за четиридесет и петия й рожден ден.
Хвърли още един поглед към прозореца, търсеше някаква следа от напрежението, което беше неин неизменен спътник от уикенда насам, от онзи момент, в който събираше чиниите в къщата на Джеф и Бина и две ръце — тези на Питър — нежно, но силно я хванаха за раменете изотзад и я отместиха на една страна.
— Извини ме. Трябва ми кърпата. Съжалявам.
* * *
Кармен беше приключила с чистенето и се беше прибрала у дома си.
Нямаше никого.
Кейт беше седнала на кухненския плот и наблюдаваше как часовникът отброява бавно десет минути, след което извади мобилния телефон от дамската си чанта, натисна бутона „Контакти“ и изведе номера на семейство Кук. Когато видя името им на дисплея, осъзна, че веднъж поеме ли напред, няма да има връщане, затова прибра обратно апарата.
— Стига де — каза си на глас. — Наистина?
С видимо нетърпение тя отметна кичура коса от челото си, стана рязко и бързо закрачи към стационарния телефон в края на коридора. Вдигна слушалката и се заслуша в сигнала за няколко секунди, след което — преди да успее да си промени решението — набра номера.
Бина вдигна още на първото позвъняване.
— Ало?
— Хола, амига. Обажда се твоята отнесена приятелка Кейт.
— Хола и на теб. Защо да си отнесена?
— Току-що погледнах в дамската си чанта и видях, че съм забравила да ти върна ключовете за хижата и яхтата, които специално си напомних да взема в събота с мен.
— О, не се притеснявай. Радваме се, че отидохте на хижата, тъй като двамата с Джеф рядко я използваме. Както и яхтата. Просто си стои там в яхтклуба, със същия успех може да е в Шотландия и пак няма да ни направи впечатление. Можете да задържите ключовете, вместо да ги заемате отново. В крайна сметка ние имаме друг комплект. Считайте ги за ваши.
— Ти си най-добрата. Благодаря ти. — Кейт знаеше, че може да спре дотук, без да е направила нещо непоправимо, но някак си не можеше. — Но да се върнем на темата с отнасянето — продължи тя току-що осъзнах, че не ти се обадих, за да ти благодаря за прекрасната вечер у вас. Фантастична храна, хубави разговори. Винаги си прекарваме чудесно във вашата компания.
— Радвам се, че ви е харесало, ние също си прекарахме чудесно.
— Мисля, че е истинска магия, че Рон и Джеф се разбират толкова добре, а? Цяла седмица се бъхтят на работното си място, а след това се събираме за вечеря и те отново са първи дружки.
— Знам. Големи са късметлии. Да са едновременно партньори и приятели. Не се случва всеки ден. Предполагам, че така става, когато са калени във война, Кейт. След всичките тези години продължавам да се чудя. За момчетата и „Пустинна буря“[2]. Били са заедно там осемнадесет месеца. Представяш ли си въобще колко сериозна е подобна връзка? Бих казала, че двете с теб сме големи късметлийки, че имаме такива мъже.
— Така е. Доста се забавляваме, нали?
— Всеки път.
— На следващата вечеря сте у нас. Не подлежи на обсъждане.
— Е, щом настояваш. Избери датата и ще дойдем.
— Ще проверя графиците ни и ще ти се обадя отново. О, също така исках да ти кажа, че наистина харесахме другата двойка. Питър и…?
— Джил.
— Джил, разбира се. Джил. Хич не ме бива с имената. Джил, Джил, Джил. Вече го запомних. Каква е фамилията им?
— Аш. Поне той е Питър Аш. Мисля, че нейното име е с тиренце — Корбин-Аш? Нещо подобно. Макар че не го използва през цялото време. По-често се представя като Аш.
— Мислех си, че можем да поканим и тях, ако нямаш нищо против.
— Разбира се, че нямам. Би било чудесно. Наистина започваме да се сприятеляваме с тях. Може би забеляза, че Питър и Джеф имат общ интерес към виното.
— Мисля, че си спомням нещо от това.
— Както и „Джайънтс“[3]. И риболовът на муха. И голфът. Като че ли минаха десетина години, откакто Джеф срещна някого като Рон, с когото да има общи интереси, и тогава изведнъж — бам! — намери си нов приятел. Приятно е да го видя отстрани.
— Как се запознахте с тях?
— В Напа преди няколко месеца. Бяха в същата винарна като нас — ходили ли сте в „Хендритън“ на Света Елена? Невероятна е. Както и да е, те бяха там и просто си паснахме. Бяха точно онова, от което имахме нужда — добави Бина и се засмя — поредното извинение да пием вино.
— Значи, ако ги поканим следващия път заедно с вас, няма да имате нищо против?
— Съвсем не. Знаете, че вас също много ви обичаме.
— Разбира се. Не е необходимо да го споменаваш. Имаш ли номера им?
— Да. Готова ли си да го запишеш?
— Давай.
* * *
Разбира се. Питър Аш можеше да бъде намерен в Гугъл. Кейт знаеше, че Рон никога не използва лаптопа й и никога не би седнал на него, по каквато и да е причина, но въпреки това веднага след като си записа служебния номер на Аш до онзи, който Бина й даде, го махна от екрана. Той беше партньор в адвокатска кантора в центъра на име „Майър, Елдридж и Клайн“.
Ако по някаква случайност Рон погледнеше историята на айпада й и забележеше какво беше търсила, можеше да каже, че просто е била любопитна. Също така провери съпругата, Джил, и установи, че работи като търговец на недвижими имоти.
Сега, след като откри всичко това, какво смяташе да прави с него? Кейт остави лаптопа отворен. На скрийнсейвъра й стоеше снимка на Халф Доум в Йосемити[4]. Можеше просто да го затвори и никога вече да не мисли за това.
Знаеше, че до този момент не беше сторила нищо нередно или непоправимо. Вероятно трябваше да се противопостави на желанието си да сподели всичко с Бет, докато се разхождаха онзи ден, но двете отдавна бяха доказали, че могат да пазят тайните си.
Имаше ли намерение да действа? Да се опита да осъществи фантазията си?
Знаеше, че е глупаво, но не можеше да устои. Трябваше да стори нещо по въпроса.
Защо, запита се, това се случи? Всичко, което каза на Бет, беше абсолютната истина. Обичаше Рон. Той беше чудесен човек, изключително стабилен, добър любовник и може би най-добрият баща, когото можеше да иска за децата си — освен това беше най-добрият й приятел, по-добър дори и от Бет или друга от нейните приятелки. Какво си мислеше?
Отново отвори лаптопа, вторачи се в Халф Доум и пак го затвори.
Прекалено дълго време отдели на това. Държеше се абсурдно. Нямаше намерение да продължава да върви по този път и точка.