Холи Блек, Касандра Клеър
Бронзовият ключ (13)

Глава тринадесета

До петък оставаха четири дни. Кал, Аарън и Тамара не спираха да се тревожат както за плана на Алма, така и за изпитанието. Майстор Руфъс сипеше загадъчни реплики в часовете и им даваше странни домашни. Тази седмица Кал се научи:

а) как да хваща огън, който Тамара е пуснала срещу него;

б) да диша, след като Аарън е използвал въздушна магия, за да го удуши;

в) да суши дрехите си, след като майстор Руфъс хубаво го е намокрил.

Последното, уви, не се правеше с магия.

Фактът, че всички са скапани, изобщо не му помагаше. Тамара непрекъснато се взираше в пламъците на свещи и камини, сякаш се опитваше да зърне лицето на сестра си там. Аарън обикаляше из трапезарията в очакване да го замерят с храна. Пакостник пък подскачаше при вида на сенки. Нещата станаха толкова зле, че животното умираше от страх.

От друга страна, Джаспър не бе свършил кой знае какво по въпроса за слуховете. Селия твърдеше, че Дрю не е имал много приятели. Бил затворено момче и понякога питал по-големите ученици как да се оправя с майстор Лемюъл. Алекс Страйк му казал да отиде при майстор Норт, ала той не го послушал. Вероятно му наредили да се крие и да не се оплаква на директора. Колкото до човека, пуснал слуховете за Аарън, Джаспър не знаеше нищо. Обеща повече информация в края на седмицата.

В четвъртък вечер Кал вече бе готов за петъка, без значение колко лош щеше да се окаже. Беше готов на всичко, за да получи някакви отговори. Ала в трапезарията майстор Руфъс им съобщи, че ще имат нощен урок, тъй като Алма се е върнала.

— Тамара, урокът е за магията на Хаоса, тъй че… — започна той, но тя го сряза.

— Искам да гледам — рече, — ще бъде интересно. Малцина виждат магията на Хаоса на живо, но аз съм видяла много. Искам да разбера как действа.

Той кимна, макар да личеше, че не е доволен. Разбира се, майстор Руфъс по принцип изглеждаше гробовно, така че може би това не означаваше нищо.

След като приключиха с лишеите, гъбите и облачно сивите подземни шейкове, се събраха в класната стая. Майстор Руфъс сновеше напред-назад. Алма се бе облегнала на къс жезъл, докато говореше.

— Както знаете, обратното на хаоса или бездната е магията на душата. В последния урок се научихте да виждате душата на другия. Сега искам да се научите да докосвате душата на друг човек, макар и съвсем леко.

— Вече възразих за това — обади се Кал, — странно е и зловещо. Дори не знаем какъв е ефектът върху другия.

Алма въздъхна тежко.

— Както вече казах, те губят съзнание. Нищо повече. Но ако си толкова страхлив, нека Аарън започне. Може да се упражнява върху теб.

— Аз, ъ-ъ-ъ… — заекна Кал.

Тамара стана от мястото си срещу каменната стена.

— Аз ще го направя.

— Не! — възрази Кал. — Защо всички искате да ме докарате до безсъзнание?

— Причината сигурно е във физиономията ти — поклати глава Тамара, сякаш той се държеше по-глупаво от обикновено. — Имах предвид, че ще позволя на Аарън да се упражнява върху мен. Съгласна съм да докоснат душата ми.

— Защо? — попита Аарън притеснен. — Та аз не искам да те нараня.

— Искам да видя как действа — сви рамене тя. — Може и да не разбера, но може и да успея. А ако се боиш да ме нараниш, ще ти кажа, ако се случи.

Кал се поколеба. Почувства се глупаво, задето възрази срещу процедурата. Да се научи как да приспива хората, бе страхотно, стига да не объркаше нещо с душите им. Ако някой го дразнеше, можеше да го тупне леко и всичко да приключи. Така щеше да държи Джаспър постоянно в несвяст.

— Добре де, хубаво — рече Кал, — и аз искам да се науча как става.

Тамара го изгледа кръвнишки, но Алма се ухили.

— Лесно е — каза тя.

Но не беше. Алма бе наясно с теорията, но не бе практикувала, а за последен път бе експериментирала с Макар преди почти две десетилетия. Смяташе, че за целта е нужно съсредоточаване, първо, за да видиш душата, а после да я докоснеш с най-тънката нишка на Хаоса.

Кал се ядоса, задето се падна да се упражнява с Алма, а Тамара остана за Аарън. Побиха го тръпки само при мисълта да докосне душата на някого, без да го познава добре. Ала нямаше друг избор, освен да опита. Затвори очи и опита да направи каквото му се казва, да види душата на Алма, както бе видял тази на Аарън. Но не беше същото. Аарън бе един от най-добрите му приятели. Все едно да играе на криеница в пълен мрак, размахвайки ръце напосоки. Без да иска, успя да хване душата й. Не просто я докосна, усети сребристото й присъствие да се мята като риба на сухо.

Преди да отдръпне мислите си от нея, долови желязна воля, безкрайна тъга и внезапен ужас. Изпъшка и погледна тъкмо навреме, за да види как тя подбелва очи.

Рухна върху натрупаните възглавници, които майстор Руфъс бе донесъл от другия край на Магистериума. В този момент видя как Аарън хваща Тамара, която грациозно се отпусна в ръцете му. Задържа я за миг, после тя отвори очи и се разсмя.

Руфъс изтича до Алма.

— Още е в несвяст! — констатира мрачно той. — Но е добре. Справихте се чудесно.

Кал бе успял. Беше докоснал чужда душа. Но никак не му стана добре от това.

* * *

Петъкът настъпи. Калъм се събуди от Пакостник, който ближеше краката му. Беше гадно, пък и го гъделичкаше. Обърна се в полусън и пъхна краката си под завивката. Но Пакостник скочи на леглото и го близна по лицето.

— Уф, стига де! — викна Кал, закри лицето си с една ръка и бутна вълка с другата. Понякога да знаеш къде те е лизал Пакостник, беше по-лошо, отколкото да си останеш невежа по въпроса.

Още сънен, навлече униформата, питайки се дали може да докосне душата на вълка, та да го приспи за още петнайсет минути. После обаче прецени, че животното е обсебено от Хаоса и на душата му е сторено предостатъчно.

Мина през хола и потропа на вратата на Тамара. Беше неин ред да го придружи на сутрешната разходка. Отвътре се чу стон и след няколко минути тя отвори вратата. Беше също толкова сънена. На ръката си имаше лилава превръзка и Кал се сети да си сложи своята. Излязоха в коридора, залитайки, с каишката, която така и не бяха сложили на Пакостник.

— Днес е денят — каза Тамара и посочи превръзката си. — Всички очакват големи подвизи от нас на изпитанието, но разговарях с други ученици. Майстор Руфъс прекара доста време да ни учи за личната отговорност, а вас двамата — за магията на Хаоса. Мисля, че не сме готови.

Кал внимаваше да не падне. Сутрин кракът го болеше. Трудно му беше да прехвърли тежестта на другия крак, преди да се е отпуснал. И той мислеше, че не е готов, но хич не обичаше да се съгласява с Тамара.

— Може да използваме магията на Хаоса — предложи той, — нашето не толкова тайно оръжие.

— Разбира се — изсумтя тя, — стига да искаш всички да те смятат за лъжец.

— Но защо да съм лъжец? — настоя Кал. — Това е моята магия. И на Аарън.

— Така ли щеше да мислиш, ако не беше Макар? — вирна вежди Тамара.

— Вероятно не — съгласи се Кал, — но аз съм Макар.

Тя направи физиономия — или я е развеселил, или я е ядосал. Никога не беше сигурен какво точно означава изражението й, но знаеше, че често се появява на лицето й, особено ако се навърта наоколо.

Пакостник си свърши работата, докато Кал се наслаждаваше на чистия въздух и подритваше листа. После се прибраха и видяха, че маговете най-после са върнали вещите им, преценявайки, че са безопасни. Кал се изкушаваше да прерови всичко, но взе Мири, прибра го в ножницата и тръгна към трапезарията с Тамара. Аарън вече беше на масата с Джаспър и Раф. Беше се навел над чинията, сякаш се опитваше да изчезне.

Тамара седна на един стол и погледна Джаспър.

— Е? Научи ли нещо полезно?

— Махай се, Раф — рече Джаспър.

— Защо? — викна Раф. — Защо, за бога?

Взе чинията си и се премести на друга маса. Джаспър го изпрати с вдигнати вежди.

— Не му обръщайте внимание. Сутрин винаги е кисел — каза той. — Така или иначе, вече говорих със Селия. Трябваше да използвам целия си чар, за да изкопча нещо от нея.

Аарън се притесни от тази информация, Кал завъртя очи.

— Моля те, без повече мъжки съвети — помоли Аарън, — само ни кажи какво е казала, ако изобщо е казала нещо.

Джаспър бе леко обезсърчен.

— Няма слухове за други Макари освен двама ви. Но пък за вас се говори много, трябва да знаете. Как сте победили Врага. Как сте започнали да експериментирате със силите си. Дали имате гаджета.

— Че за какво са им гаджета? — попита Тамара смаяна.

— Благодаря за доверието, Тамара — отвърна Кал.

— Само исках да кажа… просто нямате време.

— Когато става дума за любов, намираш време — отсече Джаспър и ги погледна надменно.

— А слуховете? — изстена Тамара. — Кой ги е пуснал?

— Още не знам — поклати глава Джаспър. — Селия смята, че е някой от големите ученици.

— Мислиш ли, че може да е Кимия? — затаи дъх Тамара. — Тя се държа ужасно с Аарън.

— Но защо да измисля такива неща? — попита Аарън. — Нали ме познава? Поне малко.

— Мисля, че не е тя — отвърна Кал. — Просто изглеждаше изумена, че Аарън може да не е онзи, за когото го е мислила. Не се държеше като човек, пуснал мълва за него.

Джаспър подхвърли една гъба и я захапа.

— Минала е само седмица. Ще разбера повече.

— Супер! — каза Аарън. — Ако оцелеем след изпитанието днес, може и да се сдобием с отговори.

Кал почти бе забравил за изпитанието и изпъшка.

Майстор Руфъс ги изпрати, когато си тръгваха от трапезарията. На лицето му бе изписана зловеща усмивка, а от рамото му висеше огромна торба.

— Хайде, чираци. Мисля, че ще ви хареса това, дето сме ви подготвили.

* * *

На Кал не му хареса.

Върнаха се в огромната зала, където се провеждаха повечето контролни изпитания, включително битката с уивърните по време на Желязната година. Но този път тя бе в пламъци. Буквално. Може би не цялата, но по-голямата част. Кал усети как жегата го обхваща мигновено и го пече като кекс откъм краищата.

Насред залата горяха огньове, но в определена схема. Някои пламтяха паралелно и помежду им оставаха пътеки. На Кал му напомняха лабиринти от храсти и дървета, между които хората се лутат. Този лабиринт обаче беше огън.

— Огнен лабиринт! — ахна Аарън. Тамара бе зяпнала, а очите й шареха с движението на пламъците. Огънят се издигна, после се снижи, разхвърчаха се искри. Кал се питаше дали Тамара мисли за сестра си.

Едно момиче от Златната година, вероятно чирак на майстор Норт, мина покрай тях и внимателно подаде на майстор Руфъс три манерки. Руфъс кимна.

— Тези са за вас — каза той.

На манерките грижливо бяха изписани инициалите им — АС, КХ, ТР.

— Водата е елементът, който съперничи на пламъка. В манерките има малко вода — ще я използвате да очертаете пътя си в лабиринта. Може обаче да я използвате срещу стените или пък за да съхраните магията си. Няма да ви кажа кой е правилният път. Трябва сами да прецените.

Кал бе сигурен, че майстор Руфъс им казва какво предпочита, макар да не си признаваше.

— Абсолютно е забранено да прелетите над лабиринта. Ако опитате, ще бъдете незабавно дисквалифицирани. Ясно ли е? — погледна ги строго майстора.

— Понеже е измама — кимна Кал.

— И е опасно — допълни Тамара. — Жегата се издига нагоре. Въздухът над лабиринта ще е убийствено горещ.

— Вярно е — потвърди майстор Руфъс. — И още нещо. Всеки ще се състезава сам.

Той ги изгледа изпитателно. И тримата бяха смаяни.

— Не в екип, а поотделно.

— Какво? — попита Тамара. — Но ние трябва да пазим Кал? Не сме го изпускали от поглед.

— Мислехме, че това е отборно предизвикателство — намеси се Аарън.

— Ами превръзките за ръце?

Руфъс хвърли поглед към другите майстори, които стояха с чираците си и ги подготвяха за лабиринта. Някои от по-големите ученици сновяха между тях, подаваха манерки, отговаряха на въпроси. Асистенти. Кал видя проблясване на злато и сребро; забеляза Алекс и Кимия. Кимия погледна към тях и махна леко на Тамара, но тя не отвърна на поздрава. Очите й бяха като вкаменени.

— Отборно предизвикателство е — резултатите ви ще бъдат усреднени — каза майстор Руфъс. — Целта на изпитанието е да покаже колко важно е всеки от вас да поема отговорност за образованието на другите чираци в групата. И макар да е добре да знаем как действате като група, има значение и как ще се справяте сами. Не се бойте за Кал — добави той. — Тревожете се за себе си и за резултатите. Всеки ще влезе в лабиринта от различна страна. Трябва да стигнете до центъра. Онзи, който успее, печели свободен ден, който може да прекара в Галерията с останалите от отбора.

Внезапно Кал изпита силен порив да спечели. Цял ден да лежи в топлите басейни, да гледа филми и да яде сладки с Тамара и Аарън. Щеше да е страхотно.

Беше и много доволен, че няма да го наблюдават по време на изпитанието. Не че не оценяваше грижата на приятелите си, но не беше свикнал все да е с компания, отегчаваше се. Изпитанието бе създадено и организирано от майсторите, което означаваше, че никой не е в безопасност. Но едва ли бе по-застрашен от другите.

Гласът на майстор Норт прогърмя над огненото поле, усилен от магията. Той повтори правилата, подчерта забраната за летене и после заизрежда стартовите им позиции. Кал погледна своя тебеширен знак — ВУ9.

— Късмет — пожела той на Аарън и Тамара. И двамата стискаха манерките си и го гледаха разтревожени. Кал усети прилив на топлота, не заради огъня. И двамата му приятели щяха всеки момент да влязат в пламтящ лабиринт, но бяха загрижени не за себе си, а за него.

— Внимавай — каза му Аарън и го потупа по рамото. Зелените му очи го гледаха окуражително.

— Можем да го направим — рече Тамара. Въодушевлението й донякъде се бе върнало. — Ще шляпаме в басейна на Галерията, преди да се усетите.

Двамата с Аарън заеха местата си. Кал чу гласа на майстор Норт да се извисява над пращящите пламъци.

— Ученици… готови. Начало!

Чираците се втурнаха напред. В тунела имаше безброй коридори. Кал следваше своя, който го отведе по-навътре в лабиринта. Навсякъде около него гореше. Виждаше другите ученици като сенки, стрелкащи се през оранжевите и червени пламъци.

Скоро коридорът се раздели на две. Кал пое по левия път. Сърцето му биеше до пръсване, усещаше гърлото си като пламнало от жаркия въздух, който дишаше. Поне нямаше дим.

Огънят гори. Спомни си собствения си ироничен отговор, когато за първи път чу Петостишието. Кал живее. В този момент пламъците се снижиха и той успя да разгледа лабиринта.

Не видя никого. Сърцето му бясно заби, когато осъзна, че няма нито един ученик, освен него. Изглежда, бе сам в лабиринта, макар да виждаше майсторите до стените.

— Аарън? — извика той. — Тамара?

Напрегна слух да чуе нещо над пукота на огньовете. Стори му се, че долавя името си, тихо като шепот. Стрелна се към звука точно когато пламъците край него отново лумнаха, високи като телефонни стълбове. Кал едва не се възпламени, но се измъкна. Крайчецът на ръкава му гореше. Той го угаси с ръка, но очите му смъдяха. Беше почти заслепен и кашляше силно.

Посегна към манерката и я отвори, очаквайки да види познатия отблясък на вода. Вода, от която да почерпи сила и да потуши пламъците.

Манерката обаче бе празна.

Кал я поклати до ухото си с надеждата, че греши и ще чуе познатия плясък на течност. Завъртя я над ръката си с упование за поне една капка. Но нямаше нищо, освен една дупчица на дъното. Изглежда, някой бе пробил манерката.

— Майстор Руфъс! — извика той. — В манерката ми няма вода! Трябва да спрете изпитанието!

Но пламъците само лумнаха още по-високо. Взрив полетя към него. Трябваше да отскочи, за да го избегне. Олюля се и падна на едно коляно. Едва успя да не се просне по лице в огъня. Прониза го болка. Когато се изправи, за един ужасен миг се усъмни, че кракът му ще издържи.

— Майстор Руфъс! — извика той отново. — Майстор Норт! Чува ли ме някой?

Защо реши, че ще се оправи сам? Защо се довери на майсторите, че ще го опазят? Ако Тамара и Аарън бяха с него, щеше да вземе от тяхната вода. Но тогава мислите му поеха в друга посока. Ами ако в манерките на Тамара и Аарън също няма вода? Ами ако човекът, който се целеше в него, искаше да е сигурен, че не могат да му помогнат по никакъв начин?

Трябваше да ги намери.

Кал отново тръгна, опитвайки да не обръща внимание на изгарящата топлина. Огнени топки изригваха и летяха в различни посоки като сигнални ракети. Избегна една, когато зави зад ъгъла. Пак зави и се озова пред огнена стена.

Беше в задънена улица.

Кал спря, върна се обратно и отново видя огнена стена. Лабиринтът около него се бе затворил и огънят протягаше пламъци към него, за да го опърли. Въздухът се изпълни с вонята на изгорени дрехи и коса.

Огнената стихия заглуши вика му. Разбира се, че лабиринтът се променяше. Защо иначе му е нужна вода. Сигурно имаше причини да се използва магия.

В този миг една от стените приближи. Кал видя как металните нитове на ботушите му заблестяха в оранжево и червено. Ако не искаше да бъде опечен, трябваше да намери изход от лабиринта. Не можеше да отлети. Тамара бе права, над пламъците въздухът щеше да е още по-горещ.

Въздухът. „Чакай — помисли си Кал. — Огънят се нуждае от въздух, нали? Храни се от него“. Хрумна му нещо.

Протегна лявата си ръка, както правеха маговете, когато призоваваха сила за заклинанията си. Както правеше и Аарън. Протегна ръка, по-далеч от пламъците наоколо, по-далеч от камъните под краката му. По-далеч от водата, дето течеше в ручеите и потоците километри над тях. Протегна се през въздуха към нищото, към сърцето на бездната.

Топлината на огъня изчезна. Вече не чувстваше парене или тръпки по кожата си. Стана му хладно. Хладно като в космоса, където няма топлина, а само празнота. В средата на дланта му се завъртя черна спирала. Тя се издигна като изпуснато кълбо дим.

Огънят гори, водата тече,

вятърът навява, земята сковава.

Хаосът поглъща.

Хаосът се издигна от ръката на Кал по-бързо и по-бързо. Превърна се в черно торнадо, което се завъртя около китката и ръката му. Можеше да го почувства, гъст и мазен като плаващи пясъци, които да те засмучат надолу. Вдигна ръка по-високо, колкото можеше по-високо, докато стигна над пламъците.

„Поглъщай — нареди му той наум. — Погълни въздуха.“

Димът избухна навътре. Кал изпъшка — трясък като звукова вълна мина през въздуха. Пламъците се разлюляха лудешки напред-назад, когато черният дим мина през върховете им и се спусна като облак, поглъщайки кислорода. Огънят се нуждаеше от кислород, за да гори. Кал бе научил това в часовете по химия. Тъмният хаос, който бе призовал, изяждаше кислорода около огньовете.

Вече чуваше и други звуци — чираци, които викаха от ужас и изненада. Огньовете издаваха звук, сякаш са ги обърнали наопаки, а после се разпадаха в купчинки пепел. Внезапно цялата зала бе станала видима. Кал видя другите ученици, разпръснати по пода. Някои стискаха манерките си, други се оглеждаха уплашени.

Димът на Кал все още висеше във въздуха. Тъмен и криволичещ, сякаш бе набъбнал от погълнатия въздух. Кал се задави и си спомни още нещо, което бе научил в часа по химия. Наистина огънят се нуждаеше от кислород, за да оцелее, но така беше и с хората.

Димът взе да се спуска надолу, нави се, търсейки жертви. Майстор Руфъс тичаше из унищожения лабиринт и крещеше:

— Махни го, Кал! Отърви се от него!

Паникьосан, Кал отново размаха ръка и потърси Хаоса. Опита се да го привлече към себе си. Усети съпротива. Искаше да е свободен и да вилнее. Да го остави на мира. Той протегна ръка с такава сила, че усети пръстите си като извити нокти.

— Върни се!

Внезапно тъмният дим на Хаоса се завихри и се стрелна към земята. Кал извика и видя, че лети към Аарън, който също бе вдигнал ръка. Попадна в дланта му и изчезна.

Майстор Руфъс спря на няколко крачки от Кал. Аарън бавно сведе ръка. Кал видя Тамара, чиито бузи бяха изцапани със сажди. Стоеше с отворена уста. Сред купчините пепел и наплашените ученици, двамата приятели се спогледаха.

* * *

По-късно същата нощ Тамара отиде на вечеря в трапезарията сама. Взе храна за Кал и Аарън — подноси, отрупани с лишеи, гъби, грудки и лилавия пудинг, който Кал толкова харесваше.

— Как беше? — попита Аарън.

— Бива — сви рамене тя. Тамара умееше да лъже добре, затова Кал не я изпускаше от поглед. Беше готов да повярва, че истината е много по-лоша, отколкото признава тя.

— Всички имат въпроси, но нищо повече.

— Какви въпроси? — попита Кал. — Дали съм откачил? Дали не ставам зъл?

— Не бъди параноичен — отвърна Тамара.

— Вероятно мен мислят за откачен — въздъхна Аарън. Странното е, че най-вероятно беше така. Аарън спаси всички, и то от Кал (а това го накара да си спомни списъка с деянията на Черен лорд от миналата година, понеже ако беше избил всички чираци в Бронзовата година, щеше да спечели много точки), но използва магията на Хаоса и сигурно ги бе уплашил.

— Вече сме към края — каза им Тамара, — ще помогнем на Алма, която ще накара Дженифър… признавам и аз не знам точно какво. Но ще разберем кой е убил Дженифър и следователно кой е по петите ти. Затова хапни. Ще ти трябват сили.

— Кой спечели? — попита Кал.

— Какво? — Тамара изглеждаше объркана. — Какво имаш предвид?

— Кой спечели на изпитанието? — повтори Кал. — Кой ще отиде в Галерията? Как избраха победителя? Който е бил най-близо до центъра? Или направо са се отказали?

— Трябва да вървим — каза бавно тя, сякаш се опитваше да изрази съчувствие някому, задето му е съобщила лоша новина, — ти спечели, Кал.

— О! — рече той. Не беше сигурен как да приеме новината. Досега никой не беше го поздравил. Майстор Норт дойде с крясъци над угасналите пламъци, разтърси го за раменете и попита какво си е мислил. Когато обаче Кал му посочи празната манерка с дупка на дъното, изразът на лицето му се промени.

Майстор Руфъс се огледа хладно наоколо, сякаш се чудеше какво да стори с виновника. Кал знаеше какво е чувството, макар да се притесни за миг, когато погледът му се спря на Анастасия.

Понякога, докато гледаше към трапезарията, си мислеше, че не е възможно потенциалният му убиец да се слее с всички останали.

— Тамара е права — каза Аарън и бодна голямо парче лишей, — трябва да отпочинем и да се приготвим за довечера. Вече използвахме достатъчно магия и ми се спи. Иначе ще се строполя, прегърнал някоя обсебена мечка и тя ще ме изяде.

Кал, който спеше, прегърнал обсебен вълк от доста време, се разсмя. После забоде вилица в храната си. Той и Аарън я ометоха за нула време. Вече се чувстваше леко замаян, сякаш в чужда кожа. Спомни си как на Аарън бе му прилошало и бе паднал в несвяст, след като прекали с магията на Хаоса, но никога не се бе чувствал така. Просто стана от масата и легна.

Когато се събуди, увит в чаршафите с все униформата и ботушите, дори не помнеше как е стигнал до леглото. Пред вратата се чуха гласове. Явно вече бяха ги извикали. Стана и отиде до хола.

Алекс седеше на дивана и разговаряше с Тамара. И двамата бяха облечени в черно като нинджи. Кафявата коса на Алекс бе наполовина скрита от тъмна шапка, а Тамара носеше възголям черен пуловер и панталони. Косата й бе сплетена на лъскави плитки, вързани с черни панделки. Алекс й се усмихваше по нов начин, както се усмихваше само на Кимия.

На Кал това не му се понрави.

— Мащехата ми ме изпрати да помогна — каза Алекс и се обърна към Кал, — сигурен ли си, че искаш да го направиш? Цялата среднощна лудория? Това не е шега работа.

— Нямах представа, че и ти ще участваш — рече Кал и Алекс примигна, сякаш изненадан от тона му.

Тамара погледна укорително Кал.

— Той е доведеният син на Анастасия — напомни тя — и е въздушен маг. Може да ни помогне.

Аарън влезе в стаята, също облечен в черно, макар да не беше закрил русата си коса.

— Оставихме те да спиш колкото искаш — кимна той на Кал.

— Днес използва много зловеща магия на Хаоса — добави Алекс, — та ще ми е трудно да правя заклинания с вашето темпо.

Кал и Аарън се спогледаха. Явно никой от двамата не гореше от желание отново да използва силите си на Макар. Кал бе напълно изцеден.

— По-добре си облечи нещо черно — рече Алекс, — не искаме да ни видят на магистралата.

Кал се върна в стаята си. Облече черни джинси и най-тъмния пуловер, който успя да намери. Беше морскосин. Почти неволно взе Мири от нощното шкафче и я пъхна в колана на джинсите. После събуди Пакостник, който спеше на леглото, изплезил език на завивките.

— Хайде, момче — каза Кал, — време е за приключения.

Когато се върна в хола с Пакостник, бяха готови да тръгнат. Алекс отвори вратата. Тамара хвърли поглед назад и го последва. Кал излезе в коридора и се огледа изненадан. Всичко бе нормално — каменните скали, пътят, който вървеше в двете посоки… но във въздуха се долавяше странен отблясък, сякаш вибрираше около тях.

— Камуфлаж — прошепна Алекс. Беше вдигнал дясната си ръка, а пръстите му изписваха сложни движения, като че свиреше на пиано. — Променям молекулярната структура на въздух, та да не ни виждат хората.

Кал погледна Тамара, вирнал вежда, сякаш очакваше потвърждение.

Тя сви рамене, но явно бе впечатлена. Това го подразни. Ако някой бе направил впечатляваща магия днес, определено беше той.

Макар че не биваше да разсъждава за това по този начин.

Не можеше да не се зачуди дали Аарън си мисли същото, особено след като само след секунда от дланта му излетя огнена искра и освети пътя им.

— Да вървим — каза той. — През Портата на мисиите ли ще минем?

Алекс кимна. Тръгнаха, а сенките им изникнаха на стените благодарение на светлината — високия Алекс, после Аарън, Кал и Тамара, а зад тях подтичващият силует на Пакостник. По пътя към портата срещнаха малко хора и точно както Алекс бе предвидил, никой не можа да ги различи. Селия стоеше с Раф и говореше шепнешком. Когато я подминаха, тя се намръщи, но толкова. Дори майстор Норт мина наблизо, заровил лице в купчина документи. Изобщо не вдигна очи. Кал се питаше кога майстор Руфъс ще ги научи на нещо толкова страхотно, но с тъга осъзна, че вероятно никога. Майстор Руфъс не беше човек, който би се затруднил в намирането на собствените си чираци.

Излязоха през Портата на мисиите. Пакостник, който бе свикнал да го разхождат нататък, тръгна към познатите дървета и храсти. Но Алекс махна в обратната посока.

— Натам — извика Кал на вълка с колкото сила смееше, — хайде, момче.

— Къде отиваме? — попита Аарън.

— Алма ни очаква — отвърна Алекс и ги поведе по хълма, който автобусът за Магистериума изкачваше в началото на всяка година. Беше стръмно, но далеч по-бързо за придвижване, отколкото промъкването през гората в Медната година или препъването в Желязната година, когато Кал и Тамара тръгнаха да търсят отвлечения Аарън.

„Пътищата са голяма работа“ — помисли си Кал и се зарече по-често да върви по тях и по-рядко да бъде отвличан от елементали. Завиха зад един ъгъл и завариха ван, паркиран до големи скали. Алма се подаде от прозореца.

— Хлапета, мислех, че няма да дръзнете да се покажете — рече сърдито тя. — Качвайте се!

Алекс отвори вратата на вана и групичката се изсипа вътре. Веднага щом вратата се затвори, Алма запали и подкара твърде бързо, а не се налагаше. Поне така смяташе Кал. Пакостник започна да скимти.

— Мисля, че ще излезем пред камиона, ако минем по шосе 211. Въпросът е как да го спрем, без да го избутаме от пътя. И преди да кажете „какво толкова“, имайте предвид, може да пострадат животните.

Алма имаше неприятния навик да поглежда назад, докато говори, за да провери реакциите им. Кал предпочиташе тя да си гледа пътя, но се боеше да не я стресне и да завие към някоя пропаст.

— Добре — съгласи се той.

— Защо не свършите тази работа сами? Ти и Орденът на Безредието? — попита Алекс.

Алма въздъхна, сякаш въпросът бе много глупав.

— Според вас кого ще заподозрат първи. Орденът работи в горите около Магистериума, откакто ни позволиха да се заселим там и да хващаме, маркираме и понякога дори приспиваме обсебени от Хаоса животни. Ала само когато е необходимо. Асамблеята знае, че сме против убийството на тези безценни тестови обекти, така че нашите членове се нуждаят от желязно алиби.

— Да ти се стопли сърцето от загрижеността й — прошепна Аарън на Кал в рядък проблясък на сарказъм.

Кал бе съгласен с него. Пакостник не беше ценен тестови обект, беше вълк и негов домашен любимец. Щеше му се за животните да има и трети път между смъртта и Ордена.

— А какво е твоето алиби? — попита Тамара.

— Моето? — учуди се Алма. — Е, според документите тази нощ съм прекарала с Анастасия Заркуин, виден член на Асамблеята. Била е твърде мила да ми покаже елементалите. Изгубили сме представа за времето, увлечени в новите си експерименти.

— Ами ние? — попита Кал, връщайки се на въпроса, който смяташе за основен.

— Отговорността си е ваша — рече Алма и излезе от магистралата. Профучаха покрай бензиностанцията, където само преди година чакаха Стъбинс, иконома на Тамара, да дойде и да ги вземе. За миг Кал си представи, че отиват някъде само да се позабавляват. Може би не с Алма.

Алма се изсмя и спря. Излязоха от вана, доволни да подишат чист въздух. Навън бе студено, а въздухът защипа бузите и брадичката на Кал. Бяха на кръстопът. Шосета 211 и 340 се разделяха. И в двете посоки нямаше никого. Луната бе увиснала над тях, огромна и бледа, и осветяваше маркировъчните линии.

— Остават ни около пет минути — погледна към часовника си Алма, — не повече. Трябва да помислим как да препречим пътя им.

Тя погледна Кал, сякаш се чудеше дали от него става добра барикада.

— Аз ще го направя — каза Алекс и отиде до тревата, където пътищата се разделяха.

— Какво смята да прави той? — прошепна Тамара, но Кал поклати глава. Нямаше представа. В това време Алекс вдигна ръце и направи същите движения като преди.

Светлината и цветовете пред него се завъртяха. Алекс се облегна назад и те станаха по-ярки. Кал го гледаше с лека завист. Така си бе представял магията някога — не като смъртоносен мрак, който струи от собствените му ръце.

— Ето ги — прошепна Тамара и посочи в далечината.

И наистина Кал видя голям черен камион да се задава от пресечката на изток, фаровете му бяха като светещи петна в далечината, но бързо приближаваха.

— Побързай, Александър! — извика Алма.

Алекс скръцна със зъби. Явно даваше всичко от себе си. Кал съжали, че понякога е бил рязък с него. Светлината притъмня и цветът се превърна във фигури — жълти и оранжеви барикади от дърво с надпис: ПЪТЯТ Е ЗАТВОРЕН. Буквите бяха черни, огромни, ужасяващо солидни.

— Мърдай, Алекс! — извика Тамара.

Алекс тръгна прегърбен към тях. Изглеждаше уморен. Алма ги дръпна зад вана точно когато камионът спря пред барикадите. Беше най-обикновена машина с осемнайсет колела. Нямаше надпис отстрани. Когато шофьорът слезе от кабината, изглеждаше съвсем невълшебен. Дори носеше бейзболна шапка. Отиде до барикадата и се намръщи.

— Просто ги премести! — извиси се глас от камиона, явно раздразнен и свикнал да се подчиняват на заповедите му. — Имаме си график!

— Ами ако пътят свърши? — попита човекът с шапката. — Хората не слагат знаци просто така.

Кал не знаеше дали илюзията на Алекс е убедителна и при физически контакт. Трябваше да направи нещо. Погледна Алма и присви очи. Внезапно осъзна защо тя учеше двама им с Аарън да докосват души.

— Трябва да ги повалим в несвяст — прошепна той.

Аарън кимна, но изглеждаше уморен. Бяха използвали много магия на Хаоса днес и нямаше да могат да се опират един на друг като противотежест, защото бяха страшно изтощени. Не биваше да отиват твърде далеч.

Кал настръхна. Хаосът бързо долетя до пръстите му, колкото и уморен да беше. Тревожеше го мисълта, че може би изтощението засилва магията и Хаосът ще го погълне, без да забележи.

Другият мъж излезе от кабината и отиде до шофьора. Беше облечен в масленозелено като другите членове на Асамблеята. Кал помнеше, че го е виждал, но не можеше да се сети откъде. Тамара рязко си пое въздух.

Тя го познаваше, разбира се. Вероятно беше някой важен.

Алекс се бе ококорил леко, дори Алма сякаш бе готова да се откаже от цялата работа. Кал трябваше да действа бързо, преди да се паникьоса. Бяха дошли тук да освободят животните, затворени в задната част на камиона. Животни като Пакостник, които бяха в опасност. Само като си помислеше и гледаше вълка, свил се в канавката, той усети нов прилив на решителност.

— На три докосваш душата — прошепна на Аарън. — Ти поеми шофьора, а аз ще се погрижа за другия.

Аарън изкриви уста, а Кал се почуди дали няма търпение да пробва заклинанието. Сигурно мислеше и за животните.

Протегна се с магията си и усети душата на мага от Асамблеята. Беше съвсем различно от експеримента на Алма в безопасния Магистериум, където можеше да загуби колкото си ще време. Душата на мага бе хлъзгава, трудно се хващаше, като че се опитваше да му се изплъзне. Почти я виждаше — сребриста, изумителна със сложните си възли. Стрелна ръка, но без каквато и да е деликатност. Усети как магията на Хаоса се свързва по-скоро като плесница, а не като докосване.

Този път не стисна.

Мъжът се строполи. Когато Кал отново фокусира към себе си, видя, че лежи по гръб. Аарън и Тамара се бяха надвесили над него.

— Знаеш ли кой беше това? — попита Тамара. — Кого нокаутира току-що?

Кал поклати глава. Откъде да знае?

— Бащата на Джаспър — рече Тамара.

— Леле.

Кал знаеше, че бащата на Джаспър е в Асамблеята. Видя го на тържеството, когато почина Дженифър. Не му се вярваше, че е забравил. Сега разбра защо всички изглеждаха особено.

— Страхотно. Джаспър ще побеснее!

— Дай пет! — обърна се той към Аарън.

— Толкова си незрял — каза Тамара и му помогна да се изправи. Пакостник излая и опря лапи върху гърдите на Кал. Бащата на Джаспър лежеше кротко на земята. Масленозелената му роба се бе ширнала на асфалта. Беше съвсем обикновен човек с тъмнокафява коса и добре подрязана брада.

Изнесоха тялото на шофьора в канавката встрани от пътя. Кал зяпаше, а Алекс отиде при безжизнения мъж. Левитира го и го премести към асфалта.

Алекс бе видимо изтощен, пребледнял, като че цялата му енергия бе изчерпана. Кал се огледа наоколо. Къде беше Алма? Не трябваше ли да им помага?

— Ей там е — рече Аарън, сякаш бе прочел мислите му. Алма седеше пред вратата на ремаркето, заключена с верига и огромен катинар. Бялата й коса се развяваше на вятъра. Размахваше ръце и от тях хвърчаха искри. Метална магия. Въздухът миришеше на нажежено желязо.

— О, не — издиша рязко Тамара точно когато катинарът се откърти и вратата зейна. Алма я прихвана отдолу и я завъртя, като че вдигаше решетка.

— Те са тук! — извика и после изпищя. От возилото се спусна глутница обсебени животни — вълци, кучета, невестулки и плъхове, елени и опосуми, дори мечки, огромни животни с многоцветни, въртящи се очи. Пакостник нададе вой.

— Мислех, че ще са в клетки! — викна Алма, когато те се разбягаха във всички посоки. — Бързо! Трябва да ги оградим!

Животните не й обърнаха внимание. Тя хукна подире им, левитира няколко пъти обратно до камиона, но беше трудно хем да ги удържа, хем да ги връща.

— Да ги пратим в бездната — прошепна Аарън.

— Не! — възпротиви се Кал. Не можеше да стори това, макар животните да изглеждаха ужасно. Някои дори идваха към тях. Тримата отстъпиха към вана, който се стори на Кал съвсем малък.

— Бързо — обади се Алекс. Животните се събираха зад него и тичаха из полето, преследвайки се едно друго. Бяха странни и не издаваха звуци като нормалните животни. Кал чу глухо ръмжене, но това беше Пакостник.

— Трябва ни заклинание примка, за да оформим въздуха като ограда около тях.

— Можеш ли да го направиш? — попита Кал.

— Капнал съм — поклати глава Алекс. Наистина изглеждаше зле. Дори бялото на очите му бе посивяло.

— И ние сме така — рече Аарън, сочейки себе си и Кал.

— Тамара, ще ти покажа как да го направиш — обърна се към нея Алекс, — не е толкова трудно.

— Ще се справя, дори да е трудно — отвърна тя със стоманен глас. — Само кажи какво се иска от мен.

— Леле — викна Аарън. Нещо профуча покрай него — хлъзгаво и тъмно, с блестящи очи. Опря гръб на вана и издърпа Кал до себе си. Пакостник понечи да се стрелне напред, но Кал веднага го извика. Алекс говореше тихо на Тамара и тя кимаше. В един миг вдигна ръце и взе да ги върти. Не мърдаше пръсти като Алекс. Беше по-скоро като свирене на арфа. Кал предположи, че всеки прави магията различно. Усети как силата излиза от Тамара. Вместо въздух обаче лумна огън, който обгради бягащите животни. Оградата изпука, за да ги прихване, но останалите извън нея се пръснаха — едни към гората, други незнайно къде. Бяха уплашени от огъня, с изцъклени от бяс очи и с оголени зъби.

„Какво ли е да носиш хаос в себе си“ — питаше се Кал. Искаше да се протегне и да докосне душите им. Да разбере какво им се е случило. Но нямаше време.

Една лисица се стрелна към шията на Алма и тя я отметна назад. Друга скочи към краката й. Змия се плъзна под вана и изчезна.

— Внимавай! — Алекс издърпа Тамара встрани. Две огромни кафяви мечки блъснаха във вана. Масивните им тела бяха като танкове. Алекс и Тамара тупнаха в прахта, а Кал вдигна ръце да запрати към животните каквото може — огнен откос или черен хаос, вече не бе сигурен. Но беше като да ровиш по дъното на сух кладенец. Ръцете му потръпнаха, ала нищо не се случи.

После едната мечка го връхлетя и с едно движение на лапата го запокити на земята. Кал замаян се извъртя на една страна, а звярът се издигна над него с рев.

Видя как Аарън протяга ръка, но с него стана същото — от пръстите му изскочиха само смътни искри. Нямаше магия.

Кал се пресегна да хване Мири точно когато Пакостник скочи. Челюстите на обсебения от Хаоса вълк се сключиха около врата на мечката и потънаха в гъстата козина. Тя изръмжа. Пакостник се покатери на гърба й, забивайки зъби и нокти в тялото й. Мечката разтърси огромното си туловище и опита да отхвърли вълка, но той не се пусна. Накрая се отърва от Пакостник, който падна със скимтене на земята, и се отдалечи.

Кал скочи на крака. Беше измъкнал Мири. Погледна питомеца си и разбра, че е добре. Аарън бе намерил дебела пръчка и се опитваше да удържи с нея другата мечка. Алекс, който бе скрил Тамара зад вана, тръгна към тях в мига, в който мечката изби пръчката от ръцете на Аарън. Алекс изблъска Аарън и се завъртя към мечката, протегнал ръце. От дланите му бликна въздушна магия.

Ала мечката не беше обикновено животно. Завъртя очи в червено и оранжево и размаха нокти към Алекс. Той извика и падна на едно коляно. На пуловера му бликна кръв, червена и влажна на лунната светлина. Дълбока рана се бе отворила на рамото му.

— Алекс! — Тамара изскочи от другия край на вана и хукна към тях.

Аарън раздвижи ръце, сякаш да се пресегне към магията на Хаоса, но отново нищо.

— Аарън! Дръж! — викна Кал и метна ножа.

Аарън го хвана и завъртя срещу мечката. Кръвта запръска като спрей, когато острието се заби в туловището й. Мечката изрева и присви очи. Точно тогава дойде Тамара. Дланите й горяха в пламъци.

Уплашено от огъня и ножа, животното се втурна да бяга. Но бедата беше сторена. Тамара се бе разсеяла, а огнените огради взеха да се срутват. Обсебените от Хаоса животни се бяха пръснали още по-надалеч, а някои идваха към вана.

Кал закуцука към приятелите. Целият пуловер на Алекс бе окървавен. Чу се ужасеният вик на Тамара. Момчето видя как Аарън поглежда към ръцете си, но в тях нямаше магия. Всички бяха изтощени до крайност. Нямаше какво да сторят, а животните настъпваха.

„Не е точно така“ — прошепна глас в съзнанието на Кал. Имаше какво да направи. Спомни си обсебените на гроба на Врага. Бяха го послушали, понеже душата му ги бе сътворила.

„Трябва да ги овладея — рече си Кал. — Да направя нещо.“

Душата му бе създала и тези същества.

— Ей, вие! — викна той. Гласът му бе слаб и несигурен. — Всички вие! Спрете!

Животните не спряха. Кал преглътна мъчително. Не биваше да се плаши. Всички бяха в опасност. Дори бащата на Джаспър, който лежеше беззащитен в канавката. Кал се надяваше да не са го стъпкали стотиците обсебени от Хаоса катерици.

Пое дълбоко дъх и се пресегна към душата си. Душата, обитавала друго тяло, преди да се пресели в неговото. Тяло, което бе бръкнало в Хаоса и го бе вселило в тези създания.

— Чуйте ме! — извика той. — Обсебени! Знаете кой съм аз!

Животните замръзнаха. Кал също. Чу туптенето на собственото си сърце. Дали щеше да подейства?

— Обсебени! — повтори той. — Върнете се в камиона! Сторете каквото ви се казва!

Заповедта заеча във въздуха и след като той млъкна. Думите отекнаха и в неговата глава. С крайчеца на очите си видя тъмни петна. Животните се движеха. Някои се обръщаха, за да тръгнат в същата посока. Ала погледът на Кал се замъгли. Пресегна се към Аарън, но магията на приятеля му бе толкова слаба, че не успя да го намери. Без Аарън се чувстваше ужасно сам. Напълно отчаян, се предаде и потъна в нищото.