Либа Брей
Леговище за сънища (64)

Безумството на сънищата

Лин се събуди на вече познатите улици в някогашния Ню Йорк. Тази част на съня вече не притежаваше предишната енергия и цвят. Когато покритата каруца изтрополи покрай нея, тя беше повече представа за мъж и кон. Гласът на Алфред Ели Бийч затихваше в мъглата:

— Елате… удив… смаян… бъдещето…

Цялата сцена приличаше на овехтял спомен, който се разпадаше и изчезваше.

За миг Лин се притесни, че изобщо няма да стигне до Хенри. Чу се сподавен вик — „Убийство!“ — и след няколко секунди, жената с воала изтича покрай нея, присъствието й беше толкова нищожно, че отвори невероятно малко пространство в стената. Лин бързо се шмугна след нея, молеше се да не се затвори, докато преминава. Без Хенри до нея, призрачното подземие беше мрачно, самотно и страшно. Но в този момент Лин не биваше да се колебае. Най-накрая стигна до подземната железопътната гара. Беше осветена и гостоприемна, сякаш я очакваше, но сега, когато знаеше как е направена, гостоприемството не й действаше успокояващо. Лин натисна клавиш на пианото.

— Хенри? — извика тя. — Хенри? Лин е. Идвам за теб.

Фарът на влака просветна в мрака, обяви пристигането си.

Лин се качи, сама пое на път обратно към Уей Мей и нейния свят от сънища.

Пристигна на поляната и завари Уей Мей, седеше на тревата близо до някаква идея за кучешки дрян и си пееше щастливо. За миг решимостта на Лин се огъна. Уей Мей носеше украшение за коса на кралска наложница като някоя от нейните любими романтични героини от операта. Видя Лин и се засмя:

— Здравей, сестрице! Как си? — попита тя и завъртя глава наляво и надясно, за да покаже с гордост украшението си.

Ден по рано на Лин украшението щеше да й се стори прекрасно и очарователно.

— Сигурно ти е била необходима много енергия, за да го направиш — хладно попита Лин.

— Но си струваше усилието — усмихна се Уей Мей и на Лин леко й прилоша. — Радвам се, че се върна. Хайде да пиеш чай с мен? — Тя наля чаша и я поднесе на Лин.

Лин не я взе.

— Не мога да остана дълго. Дойдох да поговорим.

Уей Мей размаха ръка във въздуха, сякаш разчистваше последните останки от дим в стая.

— За снощи ли?

— Да. И по други въпроси.

— Всичко е забравено, сестричке. Прощавам ти за това, което направи. Знам, че имаше добри намерения. Но не искам да говоря повече за злощастия. Ето. Седни до мен и ще ти разкажа всичко за операта тази вечер, може да изпълняваш която роля си пожелаеш, без ролята, която аз изпълнявам, разбира се.

Лин не помръдна.

— Уей Мей, къде е Хенри?

— Хенри ли? Той е с Луис, разбира се.

— Уей Мей, трябва да го пуснеш.

— Не знам за какво говориш. Той е щастлив с Луис в техния сън.

— Не. Той е уловен в съня. Не можеш да останеш тук, Уей Мей. Нито един от нас не може да живее в сънищата. Ти… причиняваш страдание на хората. Караш Хенри да страда.

— Никога не бих причинила страдание на Хенри.

— Всичко това — посочи с жест Лин — е извлечено от неговата ки. Той ще умре, Уей Мей. И после ще се превърне в едно от онези овъглени, съсипани създания, от онези гладни призраци, пуснати из нашия свят.

Уей Мей запуши ушите си с ръце.

— Говориш безсмислици! Върви си, щом само искаш да ме тормозиш.

Лин трябваше да намери подход, да намери как да проникне през замъгленото съзнание на Уей Мей и да я накара да проумее действията си. Предложи й ръка.

— Искам да ти покажа нещо. Важно е. Ще се разходим ли, сестрице?

При думата сестрице Уей Мей се усмихна.

— Това нова игра ли е?

— Това е експеримент — рече Лин.

— Пак наука — въздъхна Уей Мей. — Добре, войниче. Но после ще играем в нашата опера.

Тръгнаха през гората. За първи път Уей Мей не бърбореше и Лин усети бдителността й.

— Къде ме водиш? — попита Уей Мей.

— Малко по-нататък.

Веднага щом навлязоха сред първите дървета, пред тях се изправи входът на тунела.

Уей Мей отстъпи намръщена.

— Защо ме доведе на това прокълнато място?

— А ти защо не влезеш вътре?

— Казах ти! Нещо ужасно се е случило на това място. Сега тя живее тук.

— Жената с воала. Онази, която плаче.

— Да, да. Казах ти вече. — Уей Мей отвърна поглед.

— Откъде знаеш?

— П-просто знам! Усещам… я.

— Защо ти можеш да почувстваш емоциите й, но аз и Хенри не можем?

— Откъде да знам? — тросна се Уей Мей. Скръсти ръце на гърдите си. — Не искам да остана тук. Да се връщаме.

— Знаеш какво се е случило там, нали? Винаги си знаела. Коя е тя?

— Спри!

— Спомни си, Уей Мей. Знам, че не искаш, но трябва да го направиш. Трябва да си спомниш какво се е случило.

— Не искам сънищата ми да бъдат съсипани.

Лин не мръдна.

— Уей Мей, преживяла си ужасно нещастие и аз съжалявам за това. И аз страдам заради твоята болка. Но вече можеш да намериш покой. Можеш да намериш успокоение. Мога да ти помогна.

Уей Мей изглеждаше объркана.

— Аз вече съм намерила спокойствие. Тук. В сънищата.

— Просто влез вътре с мен. Само за това те моля. — Лин пристъпи гърбом към тунела. Усети как кожата по тила й настръхна. — Разходи се поне веднъж с мен в тунела и ти обещавам никога повече да не го споменавам.

Тя направи втора крачка гърбом и Уей Мей зейна ужасено.

— Сестрице! Какво ще ми направи тя?

Лин пак пристъпи заднешком, Уей Мей запуши устата си с юмруци. Очите й бяха огромни.

— Тя ще… ще… недей.

— В науката се нуждаем от експерименти. Докажи ми, че греша. Ела с мен.

И с тези думи Лин влезе в тунела.

— Лин! Моля те!

Викът отекна около Лин. Тя не изпускаше стоящата под слънчевата светлина Уей Мей, но чувстваше мрака зад гърба си.

Уей Мей се приближи. Дишаше накъсано, в гласа й имаше отчаяние.

— Моля те, Лин.

Сърцето й биеше лудо, Лин направи нова стъпка гърбом, още една. Зад нея мракът въздъхна, сякаш силен повей мина през сухи листа, и тя трябваше да напрегне цялата си воля да не хукне отново към светлината.

Уей Мей се поколеба за миг и внимателно пристъпи в мрака, огледа се страхливо в земния гроб. Нищо не се случи и Лин се почуди дали в крайна сметка предположенията й не са погрешни.

— Сестрице? Къде си?

— Тук съм. — Гласът й беше дрезгав. — Ела при мен.

Уей Мей тръгна в тъмното, подскочи, когато светлината запращя по стените.

— Моля те, да се връщаме, Лин.

— Влез още малко навътре — прикани я Лин.

Тухлите оживяха с пращене, засветиха с огромен брой сънища. Уей Мей се приближи към стената като любопитно дете. Постави ръка върху първия сън, после върху втория, взираше се в образа на жената с воала, която тичаше към магазина на Девлин.

Уей Мей запя нежно, сякаш приспивно.

— Ла-ла-ла-ла-ла… Събуди се за мен. Звездна светлина… сладки сънища… — Песента й се превърна в шепот. — Чака… ме.

Фосфоресцираща аура омекоти линиите, очертаващи силуета й, сякаш се надига нещо скрито дълбоко в нея, и тя падна на земята, закрила лице в шепи. Воят, който нададе, едва не разби сърцето на Лин.

— Защо? — изхлипа Уей Мей.

— Съжалявам — бореше се със сълзите и Лин. — Много съжалявам.

— Как можа да ми го причиниш? — трепереше Уей Мей.

— Нека ти помогна.

Очите на Уей Мей просветнаха. Зъбите й се удължиха, заостриха се.

— Нямаш чест! Като онзи мъж, който ме измами.

Зад Лин мракът оживя. По камъка заудряха нокти. Задращиха. И Лин не знаеше кое е по-ужасяващо — мисълта за онова, което може би лежи в необятния мрак зад нея, или създанието, което се преобразяваше пред очите й. Уей Мей се надигна от земята, тръгна бавно към Лин. В това време скромната й туника се превърна в дълга бяла рокля. Кървави петна се появиха и разпростряха по тъканта като зейващи рани. Украшението за глава изчезна, а спретнато сплетената тъмна коса на Уей Мей се разплете. Напада по раменете й, чорлава и изпокъсана. Острите й зъби заблестяха. Морави пъпки се появиха над бялата панделка на гърлото на Уей Мей. Язвителният й глас проряза въздуха.

— Ще ти покажа ужаса на твоите желания. Ще ти покажа безумството на сънищата. Ще ти покажа как светът те разкъсва. Ето как твоят сън се превръща в прах.

Воалът се свлече. В ръката й се появи нож. Уей Мей се хвърли и улови Лин за тила.

— Сънувай с мен, сестрице — изръмжа тя и заби ножа. Устата й се открехна и тя вдъхна съня си в устата на Лин.

Лин се съпротивляваше, но накрая всяка съпротива беше безсмислена. Ръцете й увиснаха покрай тялото, отпуснати и дълги, сякаш най-накрая се бяха освободили от тежко бреме.

И след това рухна.

 

 

Мейбъл натисна будилника, Хенри и Лин продължаваха да спят.

Лицето на Джерико беше мрачно.

— Не мога да я събудя.

Тета разтърси Хенри.

— Събуди се! Хайде, Хен! Моля те.

Възцари се зловеща тишина, Тета стана и погледна към останалите.

— Няма да стоя тук, докато някаква вещица убива най-добрия ми приятел. Мисля, че трябва да слезем в тунелите, да открием железопътната гара и онова проклето нещо долу, което е толкова важно. Мисля, че трябва да го изгорим, ако се наложи. Какво от тия страшилки и плашилки може да ни е от полза?

Мейбъл затършува из чекмеджетата, наизвади всевъзможни вещи — ритуални ножове, защитни талисмани, дървена пръчка, камъни и дървена кутия.

— Някое от тези неща върши ли работа? — попита Тета, която оглеждаше едно дървено колело с прикрепени пера.

— Вероятно — отговори Джерико. — Проблемът е, че не знаем как действат. А и Уил винаги е казвал, че всяка култура има свои самобитни вярвания за призраците. Няма гаранция, че африканският амулет ще те защити от китайски призрак, например. Трябва да знаеш повече за онова, срещу което се изправяш.

— Как можем да разберем? — попита Тета. — Двамата, които знаят най-много за нашия призрак, лежат безчувствени.

— Може би някой ще погадае на някоя вещ, щом вече сме стигнали дотам? — подхвърли Сам и погледна към изтегналата се в креслото Ийви.

— Струва ми се, че в момента Злийви не може да прочете и указанията върху консерва с грах — рече Тета.

— Напълно съм в състояние, уверявам ви. — Ийви подсмръкна.

— Страхотно. Някой да донесе на великата пияница кафе. — Сам отвори шкафа с оръжията. — А и няколко от тези ножове няма да ни навредят.

— Съгласен съм. Тези фенерчета също ще дойдат от полза — добави Мемфис и провери батериите на едно от тях.

— Джерико, двамата с Мейбъл останете тук и продължавайте да ги будите — нареди Сам, докато взимаше сакото си.

— Би трябвало да дойда с вас — възрази Джерико. — По-едър съм.

— Известно ми е. Имам очи — сопна се Сам. — Но ако Лин и Хенри пламнат в огън, ще имаме нужда от някой, който да ги замъкне под душа. Или да се пребори с онова, което се домъкне тук.

— Не одобрявам — възрази Джерико.

— И аз нищо не одобрявам от цялата работа, приятел! — повиши тон Сам. — Ако имаш по-добра идея, кажи ми я.

Джерико нямаше по-добра идея, но се засегна, че трябва да остане в музея, вместо да е там, където се развива действието. Все тази роля изпълняваше и вече му беше омръзнала.

— Добре — промърмори той.

— Тета, ще се чувствам много по-добре, ако останеш тук — рече Мемфис.

— Как не. Хенри е най-добрият ми приятел, единственото ми семейство. Само него си имам.

— Имаш мен — нежно каза Мемфис.

— Поете, друго имах предвид…

— Мейбъл не бива да идва. Тета не бива да идва. Защо никой не е така крав… кравалерс… защо никой от вас, негодници, не се погрижи за мен? — нацупи се Ийви, както седеше изтегната в креслото.

— Аз ще се погрижа — заяви Тета. Вдигна я да седне, допря чаша кафе в устата й и буквално го изсипа в гърлото й.