Либа Брей
Леговище за сънища (55)

Мъжете сенки

Седанът с двамата мъже пъплеше равномерно през мокрите пътища. И двамата мъже бяха горе-долу на една и съща височина, нито твърде високи, нито твърде ниски, нито твърде пълни, нито твърде слаби. Носеха еднакви тъмни костюми, изгладени бели ризи с колосани яки и тъмносиви меки шапки, спретнато поставени над ниско подстриганите коси, чийто цвят стоеше между сиво-кафяв и землист в цветната палитра. Външният им вид беше незабележителен. Мъжете държаха да не се набиват на очи, от присъствието им да не остава никаква следа. На собствениците на магазините и кафенетата, в които се случваше да влизат, щеше да им е много трудно да си ги спомнят. Мъжете бяха учтиви. Сдържани. Плащаха сметката, оставяха бакшиш и не създаваха проблеми, защото бяха специалисти по проблеми и по отърваването от такива.

Мъжете пътуваха. Понякога пътят им ги отвеждаше в градчета в средата на страната, в домове с тревожни майки, които изслушваха въпросите им, докато попипваха краищата на престилките си, посивели от годините и от липсата на монети в кутията за бисквити.

Ние идваме по повод онази статия в местния вестник за сина на съседа ви, Ясновидеца? Кога за пръв път е разбрал, че има такава дарба, казахте?

Вие или някой друг да е виждал тези призраци?

Някой да го е чувал да споменава странен сив мъж с цилиндър?

Не, сигурен съм, че не сте в опасност, но тези хора трябва да бъдат наблюдавани. Не бива да се тревожите. Ще се погрижим за това. Вие продължавайте да живеете своя нормален живот.

Но бъдете нащрек.

Усъмните ли се, съобщете ни.

Осветените в златисто прозорци на едно крайпътно кафене ги канеха приветливо за през нощта.

— Пай звучи добре, господин Адамс — рече шофьорът и направи завой към кафенето.

— Бих си поръчал пай, господин Джеферсън — отвърна пътникът.

Вътре беше топло. Неколцина местни се извърнаха от чиниите си с яйца и сандвичи, просто няколко острова на човечност, събрани на едно място самотни души. Мъжете заеха местата си и се сляха с обстановката. Сервитьорката им наля по чаша черно кафе и донесе чиниите с ябълков пай, мъжете изпиха кафето и изядоха пая. Кафенето имаше радио. Радиото беше включено и по него някакво момиче произнасяше проповед, насочваше грешниците към Исус: Нека Светия Дух да бъде вашият сенатор и вашият конгресмен…

— Вие, момчета, от тук някъде ли сте? — попита сервитьорката, докато разчистваше чиниите и оставяше сметката.

— Недалеч от тук.

— И по каква работа?

— Търговци сме… — Господин Адамс погледна към табелката с името на сервитьорката. — Хейзъл.

— О? Какво продавате?

Той се усмихна.

— Америка.

— Момчета, искате ли кафе за из път? — прояви любезност сервитьорката Хейзъл.

Господин Адамс се усмихна с извинение.

— Налага се да тръгваме — каза той, като имитира говора на местните в кафенето. Дори начина, по който говореха, можеше да е издайнически. — Благодаря за пая.

Плати сметката, остави малък бакшиш и заедно с партньора си излезе на свежия въздух вън. Здрачът провесваше неравни гирлянди от зимни облаци над редуващите се хълмове.

— Телефонира господин Хамилтън. Ще се допита до Оракула — съобщи господин Джеферсън. Чистеше зъбите си с клечка за зъби.

— Гадост. Да се погрижим за другата работа.

Подкараха седана към по-неприветливата част на града, надолу по дефилето, където дългите пръсти на неона почти не достигаха. Шофьорът отвори багажника и извади момиче с вързани ръце и крака, накара я да коленичи на земята. Махна качулката й и тя на големи глътки пое жадно въздух, запримигва към непознатите околности. Лицето й беше омазано в сълзи и сополи.

— К-къде сме? — попита момичето.

Господин Адамс се облегна на багажника на седана.

— Отново ще те попитаме: говорила ли си със създание с огромна сила, мъж със сиво лице и цилиндър?

Момичето поклати глава. По лицето й отново се застичаха сълзи.

— М-моля ви, господине. Просто си играех на гледане на карти. Не съм Ясновидка. Н-нищо не знам за т-това. — Тя подсмръкна, не можеше да избърше носа си и сополите й потекоха надолу. — Исках само някой да ми обърне внимание.

Господин Адамс се усмихна.

— И ето ни нас. Целите сме слух.

Момичето захлипа. Досадна работа беше хлипането.

— Съвсем сигурна ли си, че ни казваш истината?

Момичето закима усърдно.

Господин Адамс въздъхна протяжно.

— Жалко.

На премигващата бяла светлина на табелата, указваща посоката за близкия град — КЪМ РАЯ! — докато си поставяше кожени ръкавици, Сянката почти посивя, сянка на сянката. Отвори куфарчето си и извади една жица.

— Какво правите? — попита момичето. От страх спря да плаче.

Господин Адамс уви краищата на жицата около облечените си в ръкавици ръце и я изопна.

— Защитаваме демокрацията.

По-късно Сенките стояха в едно поле под пустото нощно небе, изпъстрено с фалшивата надежда на примигващите светлинки, закъснелия вик за помощ на умиращите звезди. Господин Адамс приключи с облекчаването. Затвори ципа си и избърса ръце с шала на момичето, после го запали. Наблюдаваше как пламъците обвиват тъканта като ято оранжеви птици, разперващи криле към небето. По лицето му имаше следи от сажди. Огънят стана твърде силен, вече не можеше да държи шала и го хвърли на земята.

— Готово — каза той. — Какво следва?

Господин Джеферсън сгъна вестника, така че да се открои малка, оградена с черно статия. Пореден притежател на дарба в пореден безименен град.

Господин Адамс отвори вратата към мястото до шофьора.

— Още път ни чака, преди да стане време да си легнем.

Дългият път прекосяваше притихналата от нощта земя, минаваше през хълмове и се спускаше към потънали в дъжд долини, подминаваше мухлясващи плашила и гробища, телефонни стълбове с дървени напречници, като разперили ръце богове на толтеки. Криволичеше около спящи градове, неми фабрични сирени и училищни звънци. Продължаваше към отдалечаващите се граници на прериите и се появяваше в сънищата на хората от нацията като символ; търсенето на щастие се нуждаеше от безкрайни пътища. По периферията, привлечени от неспокойния копнеж на хората, от притегателната сила на изградената върху блянове страна, призраците надзъртаха през пролуките между дърветата и ги обземаха спомени.

Шофьорът пееше песен за момиче, което се казваше Мами. Мами обичаше своя път към ада, обичаше Дявола, обичаше и него. Пътникът до него четеше вестника от деня и наплюнчваше пръст, когато обръщаше страниците. Статията разказваше за поредния учител, глобен и хвърлен в затвора, задето е преподавал теорията за еволюцията. Един адвокат организирал защитата. Имало хора, които протестирали пред съда с библейски изрази, изписани върху плакати.

— Според теб дали е истина? — попита господин Джеферсън, нарушавайки тишината.

— Кое точно?

— Че сме слезли от дърветата? Просто стадо човекоподобни маймуни в костюми.

И тази теория звучи толкова смислено, колкото всяка друга — рече господин Адамс.

Господин Джеферсън се позасмя и отново подхвана песента си. Далеч напред, на хоризонта, се кълбяха тъмни облаци. Пътят свистеше под колелата на седана, а самите колела се въртяха ли, въртяха.