Сю Графтън
Ж като жертва (28)

26

Седях си в колата пред шерифството и размишлявах на тема автомобилни щанги. В йерархията на оръжията за умъртвяване простоватата автомобилна щанга се отличава с две добродетели — безличност и достъпност. Много хора притежават автомобилни щанги. Може да не са чак толкова разпространени, колкото кухненските ножове за хляб, да речем, но са евтини, продават се навсякъде и притежанието им не буди подозрения. За да си купи щанга, човек не се нуждае от разрешително; не е нужно да чака цели три дни, докато собственикът на местния железарски магазин извършва задължителната проверка в полицията.

През последната седмица бях мернала някъде автомобилна щанга. Съзнавах, че тя е само една от милионите щанги по света и че шансът да съм видяла точно онази, с която са размазали главата на Дундьото е почти нищожен, но ако не друго, щях да пораздвижа сивите си клетки с тази главоблъсканица. Къде, къде видях автомобилни инструменти? В тапицерската работилница на Макфий, а също и в двойния гараж, където Рюъл ходеше да пуши и във втория гараж, където двамата с Долан намерихме мустанга. После в гаража на Корнъл, когато го заварих да сковава къщичка за кученцето на дъщерите си. Въпросът бе дали имаше смисъл да проверявам пак по тези места? Беше си чиста загуба на време, но пък не се сещах с какво друго да уплътня времето си. Докато детектив Ласитър и момчетата му претърсваха местността около Тъли-Бел, убиецът може да е измил кръвта и мозъка от оръжието на престъплението и да го е оставил обратно на мястото му. Значи, ако го намеря, нищо не постигам, но ако не го намеря, пак нищо не постигам. Супер тъпо заключение. Реших да се заема с нещо по-продуктивно.

Запалих колата и потеглих обратно към „Океански изглед“. Реших да звънна на Фелиша и да я питам как е. Искаше ми се да отида на погребението на Дундьото. Лампичката на телефонния секретар мигаше. Набрах шестицата и телефонистката ми съобщи, че лейтенант Долан ме е търсил в 10 часа. В момента бе едва 10:20, така че се надявах да го хвана, преди пак да е хукнал нанякъде. Той вдигна слушалката още след първото иззвъняване.

— Здрасти, лейтенанте. Кинзи се обажда. Как си?

— Бомба съм. Съжалявам, че не бях тук по-рано сутринта, когато си се обадила.

— Няма проблеми, макар че с тези наши постоянни разговори не е необходимо Стейси да се разкарва дотук. Дори ми се струва, че сега разговаряме по-често, отколкото преди да си тръгнете от Куоръм.

— Дано не те чуе. С нетърпение чака да дойде при теб и да се залови за работа.

— Какво ново при вас?

— Нищо особено. Не ни свърта на едно място от скука. Стой така. Ето го и Стейси. Иска да ти каже нещо.

Долан подаде слушалката на Стейси и двамата отново си разменихме любезности, сякаш не бяхме се чували от седмица. Накрая той премина на въпроса:

— Сетих се за този Боум. Нещо около него не ми дава мира. Когато отидох да говоря с него, успя да ме забаламоса и не си свърших работата докрай. Логично е да приемем, че е убита от човек, когото е познавала, така че предлагам да разширим кръга на заподозрените. Искаш ли да го прислушаш?

— Разбира се. Дай ми адреса на автокъщата и незабавно ще го посетя.

Преди да се отправя към Блайт, звъннах на сестрата на Дундьото. Звучеше по-добре: бе тъжна, но не плачеше. Вероятно формалните процедури, съпътстващи смъртта, не й оставяха време да скърби. Иззад гърба й долиташе приглушен говор.

— Май не си сама?

— Дойдоха разни приятели. Всички са толкова мили. Едната ми братовчедка прекара тук нощта, а другата вече е тръгнала от Финикс.

— Кога ще бъде погребението?

— В петък. Ще кремират тялото му веднага щом от съдебна медицина го предадат на погребалната агенция, но тази вечер ще се съберем да почетем паметта му — ако искаш, ела и ти. Петъчната служба сигурно няма да е особено тържествена, но ми се искаше да направя нещичко. Пасторът непрестанно повтаря, че това щяло да бъде „жест на възхвала към живота му“, но това ми звучи малко неуместно, като имаш предвид, че прекара половината от него в затвора.

— Зависи — рекох. — В колко часа довечера?

— Между пет и осем. Взех назаем една огромна кафеварка, а хладилникът е натъпкан с храна.

— Ще гледам да дойда в седем. Какво да донеса?

— Моля те, не носи нищо. Наистина, вече се чудя къде да слагам нещата — каза Фелиша. — Ако случайно срещнеш негови познати, покани ги. Мисля, че той би се радвал, ако хората го почетат.

— Ще имам грижата.

 

 

„Автокъща Франкс“ по нищо не се отличаваше от всички други борси за употребявани коли. Помещаваше се в постройка, която явно е била бензиностанция — автомобилите за продан бяха наредени между платформите, от които някога са стърчали колонките за бензин. Върху предните им стъкла бяха залепени надписи от прозрачно фолио с големи бели букви. Повечето бяха излъскани до блясък — зарадвах се, че предвидливо бях паркирала очукания шевролет на Долан половин пряка по-надолу.

Джордж Боум бе единственият продавач в автокъщата. Седеше зад бюрото си и дъвчеше сандвич с риба тон, надвесен над пликчето от пергаментова хартия, за да не троши. Стана ми неловко, че го прекъсвам точно по време на хранене — аз самата ставам зла като оса в подобни случаи — но той ме сметна за клиентка и скочи ентусиазирано. Настаних се на отсрещния стол, а той загърна остатъка от сандвича в пергамента и го пъхна в кафявия плик, който си бе донесъл от къщи. Забелязах, че дъното му е издуто от ябълка и предположих, че вътре има и няколко домашни сладки или резен кейк.

На бюрото му бе поставен семеен портрет в сребърна рамка, на който тържествено позираха Джордж, жена му Тъпи (която изглеждаше жизнена и наперена като гимназистка) и три момчета в различни фази на пубертета, наредени като аптекарски шишета. Ако се съдеше по прическите и дрехите, снимката беше скорошна. Джордж още не бе прехвърлил трийсет и петте, но закръгленото му шкембе вече изпъваше сакото на широкия кафяв костюм, над който главата му стърчеше дребна като грахче. Стейси беше прав за зъбите му — равни, идеално подредени и избелени до седефенобяло. Косата му бе късо подстригана. Около него се носеше ухание на свеж, силен одеколон.

Обясних коя съм и въодушевената му физиономия помръкна, щом разбра, че съм дошла да го разпитвам.

— Значи този бизнес принадлежи на вашия тъст? Не знаех, че работите за него.

— Познавате ли Честър?

— Не, но чух, че сте женен за Тъпи Франкс и направих връзка между имената.

— По какъв повод идвате? Един мъж вече беше тук и ме разпита за Чарийз Куин.

— Това бе партньорът ми, детектив Олифант. Именно той прецени, че трябва да си поговорим още малко.

— Сега пък за какво?

— Интересуват ни имената на момчетата, които са имали контакти с нея. Ако трябва да бъда пределно ясна, става въпрос за сексуални контакти.

Той се усмихна смутено:

— Не мога да направя това.

— И защо не?

— За какво ви е нужно да питате мен? Със същия успех можете да отидете в гимназията и да препишете списъка на завършилите през онази година — тя на никого не отказваше.

— Благодаря за съвета, но предпочитам да чуя имената им от вас. И можете да пропуснете този… как му беше името… Тоби Хект. Корнъл каза, че от години не се е мяркал насам.

— Да, защото е мъртъв. Загина във Виетнам.

— Съжалявам, не знаех. Кой е следващият в списъка?

Джордж поклати глава:

— Не разбирам какво целите. Добре, няколко от съучениците ми може и да са преспали с Чарийз. Какво общо има това със сегашното им положение?

— Тяхното положение изобщо не ме вълнува. Интересува ме Чарийз. Някой я е убил. Затова съм дошла да поговорим.

— Разбирам. Това е естествено. Ако смятах, че някой от тях е способен да извърши убийство, щях да ви съобщя.

— Нека ти обясня нещо, Джордж. Човекът, който е убил Чарийз, преди два дни премаза главата на Дундьо Клифтън. Искаш ли да знаеш защо? Защото Дундьото е знаел твърде много. Нямам представа точно какво, но е било достатъчно сериозно, за да му коства живота. Продължиш ли да си траеш, излагаш се на опасност. Това е глупаво, особено ако единственият ти мотив е да опазиш репутацията на група похотливи смотаняци.

— Много от въпросните смотаняци са ми клиенти. Честно, иска ми се да помогна на властите, но не желая познатите ми да разберат кой ги е злепоставил.

Вгледах се в него като хипнотизирана, защото бе започнал да се поти. За пръв път виждах подобно нещо — на някого да му избие пот, както си говори. Рекох:

— Добре тогава. Нека да опитаме друг подход — ще поговорим за самия теб. Ти имаше ли интимни отношения с Чарийз?

— Тъпи би ме убила.

— Това значи ли, че не си изчукал Чарийз?

— Отказвам да отговоря на този въпрос.

— Което ще рече, „да“.

Той млъкна, извади кърпичка и попи тънката струйка пот, стичаща се по бузата му.

— Джордж?

— Добре де, така е, но да си остане между нас. Разчуе ли се, с брака ми е свършено. Тъпи си мисли, че съм бил девствен. Излъгах я, че тя ми е първата. Тя мразеше Чарийз. Всички момичета я мразеха.

— Слушам те.

— Аз бях задръстеняк — от послушните, добри момчета. Бях неопитен. Преструвах се, че не съм. Когато съучениците ми си приказваха за секс, аз се правех, че отлично знам за какво говорят, а в действителност нямах и най-бегла представа. Тогава се появи Чарийз — държеше се мило с мен. Харесвах я — наистина много я харесвах — така че, когато тя ми предложи да… нали разбираш, да го направим… аз си рекох, какво пък, няма нищо лошо в това. След тази история се харесвах повече, станах по-самоуверен.

— Колко пъти?

— Три. Двамата с Тъпи бяхме гаджета още от деца. Знаех, че ще се оженим и през целия си живот няма да имам шанс да опитам с друга. Не ми се щеше да умра, без да съм спал с друга жена.

— Какво стана после?

— Не съжалявах за стореното, но се страхувах, че Тъпи ще разбере отнякъде. Вече се бях разбрал с баща й да ме нареди на работа във фирмата си.

— Навярно си изпитал облекчение, когато Чарийз е изчезнала?

— Е, иска ли питане? Признавам си, така беше, но същото важи и за много от останалите момчета, включително и за Чистника.

— Чистника ли? — попитах с усмивка.

— Аха. Корнъл. Измислихме му този прякор, защото работеше при баща си и ръцете му бяха вечно изцапани. Колкото и да ги търкаше с катранен сапун, все бяха черни.

Усмивката ми се беше стопила. Изобщо не чух последните му думи, защото разсъждавах върху смисъла на току-що чутото:

— Искаш да кажеш, че Корнъл е чукал Чарийз?

— Естествено. Джъстин си беше поставила за цел да се омъжи за него. Тя беше бедна, майка й и баща й бяха абсолютни…

— Известно ми е — прекъснах го аз.

— За нея Корнъл беше шанс да си уреди живота. Затова не му буташе, за да го принуди да се ожени за нея.

Размислих за момент:

— Някой ми беше казал, че Чарийз страшно си падала по него.

— И още как. Освен това ревнуваше от Джъстин. В сравнение с нея Джъстин си живееше като царица, така че Чарийз реши да й отнеме пая.

— А Джъстин знаеше ли?

— О, не. Не, не. Чарийз не беше вчерашна. Все пак, живееше в дома й и не би рискувала да я изритат на улицата.

— Значи Корнъл е бил поставен в същата деликатна ситуация като теб?

— Абсолютно, ако не и в по-лоша. Всички го сочеха за пример — най-големият отличник, най-добрият спортист, председател на ученическия комитет, изобщо беше звездата на гимназията. Всички го зяпахме с възхищение.

— Кой, освен теб знаеше за тази история?

— Мисля, че Ейдриън също беше наясно. Веднъж влязла в Тъли-Бел и ги заварила. Така разбрала.

— Откъде знаеш това?

— Тя ми каза.

— Защо? Двамата с нея бяхте ли близки приятели?

— Не, не бих казал. Посещавахме заедно младежката група в църквата. Веднъж отидохме на излет, организиран от настоятелството, и аз забелязах, че е разстроена. Попитах я и тя сподели какво се е случило. Смяташе да говори с нашия пастор, но аз я разубедих. Казах й, че не е нейна работа да спасява душата на Корнъл. Той си беше достатъчно голям и разумен, за да се оправя сам.

 

 

Точно в 7 часа същата вечер пристигнах пред къщата на Фелиша. По сумрачната улица, на равни разстояния една от друга, бяха паркирани коли. Нямах си доверие, че ще успея да вмъкна между тях танка на Долан и да го наместя успоредно на бордюра, поради което предпочетох да оставя колата му зад ъгъла и да измина пеша краткото разстояние. Белият пикап на Корнъл бе паркиран точно пред къщата, зад тъмния форд седан на Джъстин. От смалената луна бе останал тънък сърп като изрязано крайче от нокът. Въздухът бе сух и студен. Както обикновено, вятърът шушнеше сред дърветата и огъваше проскубаните палми. Острите им листа шумоляха, сякаш плъхове се прошмугваха през бръшлян. Всички прозорци в малката къщичка на Фелиша светеха. Въпреки предупрежденията й, носех бухнал шоколадов кейк в розова кутия за торти.

Някаква жена отвори вратата, представи се като съседка, пое кутията и я отнесе в кухнята. Застанах на прага и огледах стаята. Преброих осем букета — четири от тях бяха от поувехнали великденчета, останали от предната неделя. Фелиша бе намалила осветлението и бе запалила индийски пръчици и свещи, за да създаде по-мистична атмосфера. Ефектът бе приятен за окото, но въздухът се беше нажежил до нетърпимост. Предполагам, че събирането можеше да се нарече бдение, макар че тялото на покойника го нямаше. Може би определението „посещение“ бе по-уместно. Така го бе нарекла и Фелиша.

Между другото, когато си приготвях багажа не сметнах за необходимо да пъхна в сака и вярната си рокля за всякакви по-официални случаи. Тя е черна, с дълги ръкави и строг силует, но откъде да предположа, че ще ми бъде нужна? Каквато съм си стисната, следобеда се отбих в магазина за бедни и купих един сносен панталон от черна вълна и късо сако в същия цвят, но от абсолютно неподхождаща на панталона тъкан. Взех и чифт черни, сравнително запазени мокасини и един черен чорапогащник (поне той беше неупотребяван). Чантата ми беше кафява, което навярно бе непростимо отклонение от цялостната гама на тоалета ми, но карай да върви. Изглеждала съм и по-елегантно, но се е случвало да съм облечена и далеч по-зле.

Нямаше как да разбера колко души са се отбили и са си тръгнали преди да дойда, но в момента присъстваха толкова малко опечалени, че се почувствах неловко. Пък и те не приличаха на „опечалени“. Би било по-справедливо да нарека групата охотно бъбрещи хора сеирджии и любители на безплатната кльопачка. Бе ясно, че част от присъстващите са роднини на Дундьото. Отличаваха се от останалите по изражението на смътна почуда, изписано по лицата им — явно бяха изненадани, че не е приключил жизнения си път с куршум в челото по време на въоръжен обир.

Зърнах Корнъл, който разговаряше със сестра си. И двамата извърнаха глави от мен; бе повече от ясно, че не са възхитени от появата ми. Огледах се за Джъстин, но не я видях. Не забелязах други познати, с изключение на Фелиша, която бе застанала насред кухнята и разговаряше с някакъв мъж. Надявах се да видя Джордж Боум. Преди да си тръгна от автоборсата му дадох адреса на Фелиша. Очевидно вероятността да се натъкне на Корнъл му бе неприятна и бе предпочел да не дойде, гузен, че е клюкарствал по негов адрес.

Тъй като единствените познати, които видях, преднамерено ми обърнаха гръб, не ми остана нищо, освен да се приближа до масата в другия край на стаята. Твърденията на Фелиша, че къщата е претъпкана с храна, съвсем не бяха преувеличени. Хората бяха надонесли всевъзможни гювечета, задушено, салати, плата с резени студено месо, сирена и соленки, чипсове и сосове в допълнение към купищата сладки, кейкове и пайове. Една огромна купа за пунш от оловен кристал бе пълна с кораловочервена течност, която подозрително приличаше на пунш с червен ром. Сред чиниите стърчеше самотна бутилка сухо бяло вино. Издърпах тапата и напълних една чашка от прозрачна пластмаса до ръба, а после отпих пестелива глътка, за да не помислят, че съм дошла да се наливам безплатно.

Тръгнах между хората, надявайки се да спипам Ейдриън в някой ъгъл, за да си поговорим. Забелязах, че Корнъл излезе на двора да запали цигара, което бе добро дошло за мен — нямаше да ми се пречка. Прекосих дневната и влязох в кухнята. Фелиша мина покрай мен с поднос сладки в ръка. Докоснах рамото й и я попитах:

— Как си?

Червената й коса беше опъната назад, разкривайки лицето й.

— Засега се крепя. Предполагам, че трудното ще дойде после, когато хората се разотидат по домовете си. След малко ще ти обърна внимание. Трябва да оставя това на масата.

— Ейдриън да е идвала насам?

— Мисля, че мина оттук и излезе навън — рече тя. — Седрик би се радвал, че дойде да го уважиш.

— На всяка цена бих дошла — казах, а тя отмина.

Оставих чашката си с вино на плота и отворих мрежестата врата. Ейдриън седеше на най-горното стъпало на задната веранда. Приседнах до нея. Разделяше ни само чантата, висяща през рамото ми.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма. Просто съм потисната, нормално е.

— Налага се да ти задам един въпрос.

— Божичко, няма ли да се откажеш най-сетне? Не усещаш ли, че моментът не е подходящ?

— Ти избираш — или ще поговориш с мен, или ще говориш пред ченгетата — както си решиш.

— По дяволите. Какво искаш? Писна ми от тази история.

— И на мен. За съжаление, тя още не е приключена.

— За мен е приключила, така че давай с въпроса и да свършваме. Време е да се прибирам у дома.

— Знаеше ли, че Корнъл се е занасял с Чарийз?

Тя ме погледна в упор и бързо отмести очи. Дълго време мълча, но аз реших да я изчакам. Накрая каза:

— Отначало не знаех.

— А после, какво се случи?

— Нужно ли е да говорим за това? Оттогава минаха осемнайсет години.

— Разбрах, че си отишла в Тъли-Бел и случайно си ги заварила.

— Браво на Джордж Боум. Защо е нужно да ме питаш, след като вече знаеш отговора?

— Защото искам да го чуя от теб. Хайде. Просто ми разкажи какво се е случило тогава. Ти самата каза, че вече са минали години, така че е без значение.

— О, за бога — рече тя с неприязън. — Бяхме отишли там, аз и още няколко хлапета. Ходехме да шпионираме как се чукат и се забавлявахме с разни детински игри. Играехме на криеница, значи е било петък вечер. Корнъл и Чарийз бяха в една стая на втория етаж. Прокраднах се вътре, защото си търсех скривалище, и ги видях. Ужасих се, а Корнъл направо си глътна езика.

Тя млъкна. Помислих, че няма да каже нищо повече, но тя отново подхвана:

— Предполагам, че съм била наивна, но искрено харесвах Чарийз. Не се досещах, че ме използва, за да се добере до брат ми.

— Тя какво ти обясни?

— Какво би могла да каже? Видях ги от ясно по-ясно. Не че тя беше от хората, които биха тръгнали да се извиняват за постъпките си. Казах й, че е боклук, но тя не се впечатли. Не й пукаше за моето мнение, всъщност ничие мнение не я засягаше. След това я умолявах да го остави на мира, но тя беше луда по него. Мразех я за това. За малко да му съсипе живота.

— Как?

Поредното мълчание.

— Защо не попиташ него? В крайна сметка, аз нямам нищо общо с това.

— Нека да отгатна — рекох. — Съобщила му е, че е бременна.

Тя упорито мълчеше.

— Познах, нали?

— Да. Беше твърдо решена да се омъжи за него. Първо каза на мен и чак тогава на него.

— Защо?

— Защото си въобразяваше, че ще се застъпя за нея пред Корнъл. Казах й да си го избие от главата, но тя ме заплаши, че ако не успея да го убедя, щяла да каже на мама и на татко.

— Някой друг знаеше ли?

— Не. Тя бе уверена, че той ще се ожени за нея, за да избегне срама. Сключеха ли брак, щяха да поставят всички пред свършен факт — най-вече Джъстин.

— И той беше склонен да се съгласи, така ли?

— Нямаше друг избор. Знаеш какви ужасни моралисти са нашите, особено майка ми. Ако научеха, щяха да го избият на чест и сами биха го принудили да се ожени за нея.

— И какъв беше планът?

— Нямаше план. Тя бе обмислила всичко предварително. Трябваше да избягат заедно. Знаеше някакво място, на което щели да им издадат свидетелство за граждански брак, при все че бяха непълнолетни.

— Представям си как се е чувствал Корнъл.

— Беше ужасно уплашен. Казах му, че е тъпанар. Та той дори нямаше гаранции, че бебето е негово. Беше достатъчно неколцина негови приятели да се закълнат, че също са я чукали и щеше да отърве кожата.

— Много благородна идея, Ейдриън. Сама ли измисли този ход?

— А какво трябваше да направя? Не можех да я оставя да съсипе живота на брат ми! Пък и това си беше чистата истина. Защо той да е жертвата? Корнъл беше само един от многото, които преспаха с нея. Защо той да плаща за всички?

— Добре, разбирам позицията ти. Съществува само един малък проблем.

— Какъв?

— Тя не е била бременна.

— Бременна беше.

Поклатих глава:

— Лично четох доклада от аутопсията.

Тя се втренчи в мен и бавно, някак безжизнено вдигна ръка към устата си:

— О, господи. Значи си е измисляла?

— Очевидно, да. Когато изчезна, какво си помисли ти? Че си е тръгнала, за да му спести срама ли?

— Не знаех, че лъже. Реших, че вероятно е отишла да направи аборт.

— Стига действително да беше бременна.

Наруших последвалото дълго мълчание с нов въпрос:

— Когато чу, че Медора е подала сигнал в полицията, не се ли притесни, че ще я издирят?

— Надявах се да не успеят, но действително бях разтревожена.

— Е, имало е начини да ги пратите за зелен хайвер.

— Кого да пратим за зелен хайвер?

— Полицаите, които са я издирвали.

— Нямам понятие за какво намекваш.

— За телефонното обаждане.

Тя ме изгледа с недоумение, но не я познавах достатъчно добре, за да преценя дали се преструва.

— Някаква жена се обадила в шерифството. Представила се като майката на Чарийз и заявила, че дъщеря й се е прибрала при нея у дома и че била жива и здрава. Областният шериф в Ломпок и тукашните му колеги били на път да свържат неизвестната жертва на убийство с изчезналото тукашно момиче, но след това обаждане нещата се разсъхнали.

— Не съм била аз. Заклевам се. На никого не съм се обаждала.

— Не аз съм човекът, когото трябва да убеждаваш.

Надигнах се и изтупах задницата на панталона си.

— Ще продължим разговора си по-късно.

— От все сърце се надявам да не говорим повече.

Когато влязох обратно в кухнята, нервите ми бяха обтегнати като струни. Бях навлязла в опасна територия, но път назад нямаше. Тези хора бяха пазили тайните си твърде дълго. Крайно време беше да сритам няколко врати и да разкрия кой какво е спотайвал. Интересно къде е бил Корнъл в нощта на убийството на Дундьото. Определено си струваше да проуча този въпрос.

Някой се бе възползвал от отсъствието ми и бе пресушил до дъно чашката ми с вино. Хвърлих я в кофата за боклук. Докато прекосявах коридора, надникнах в спалнята, за която предположих, че е била на Дундьото. Тясното легло бе покрито с едноцветен чаршаф, а възглавницата бе поставена върху сгънатото одеяло в долния му край. Стаичката беше лишена от всякакъв уют, сякаш бе затворническа килия. На прозореца нямаше пердета, а бялата щора бе спусната наполовина. Никакви снимки, никакви лични вещи. Вратата на гардероба зееше отворена, разкривайки гол прът за закачалки. Явно Фелиша се е разшетала, напълнила е няколко кашона и ги е отнесла в магазина за бедни. Изпитах остро разочарование. Надявах се да поровя из нещата му и да задоволя свойственото си любопитство. Дори не знаех какво се надявах да постигна — може би да доловя някакво усещане за личността му; нещо, което да загатне причината за смъртта му. Не допусках да е оставил бележка за последните си срещи, но можеше някоя дребна вещ да съдържа бегъл намек за очакванията му, за надеждите му, за мечтите му.

— Унило е — каза някой зад гърба ми.

Обърнах се. Отляво бе застанала Джъстин и обхождаше стаята с критичен поглед, правейки същата тъжна равносметка като мен. Загледа се в сакото ми.

— Какво?

— Нищо. Навремето имах същото сако.

— Така ли? И моето е поне на десетина години — рекох.

По гръбнака ми пролази страх и преди да се усетя, изрекох още една лъжа:

— Знаеш ли, в петък вечерта мернах Корнъл. Мисля, че минаваше десет часа. Забелязах го на главната улица.

Тя реагира с озадачена, недоверчива усмивка:

— Та той си беше у дома, с децата. Аз бях излязла да свърша една работа за църквата.

— А той е останал сам вкъщи, така ли?

— Не, децата бяха там, нали току-що ти обясних.

— Ама че странно. Сигурна ли си, че не е отскочил до видеотеката да си вземе някоя касета? Мога да се закълна, че беше той.

— Не е възможно. Аз сложих децата да спят, преди да изляза. Когато тръгвах, той разпределяше изпраните дрехи, а в полунощ, когато се прибрах, хъркаше на кушетката.

— Не подозирах, че църквата е отворена толкова до късно.

— Не бях в църквата. Отидох при Адел да разпределим едни брошури. Затова се наложи той да наглежда момичетата.

— Но в събота, когато се отбих у Една, жените от църковния комитет вършеха същата работа.

— Само я довършваха. Започнахме още в петък вечерта.

Помислих си, че Корнъл като нищо може да е взел разстоянието до Креозот и обратно за не повече от час, което му оставяше предостатъчно време да се отбие в Тъли-Бел и да нанесе четиридесетте удара по главата на Дундьото. Нищо чудно и тя самата да е свършила тази работа. Три часа стигаха за всичко. Напрегнах паметта си в опит да си спомня какво ми беше казала Адел, докато плащаше глобата на съпруга си. Бяха му съставили фиш в петък вечерта, защото паркирал неправилно, закъснявайки за прожекция, но не се сещах каза ли ми, че и тя е била с него, или не. Предпочетох да сменя темата:

— Искаш ли малко вино? Отивам да си сипя и мога да донеса една чаша и за теб.

— Не, благодаря. Не пия алкохол. Нагледала съм се на пияни хора около себе си.

— Ей сега се връщам.

На влизане в дневната се сблъсках с някого. Казах „извинете“ и когато вдигнах глава се оказа, че това е Тод Чилтън. Не беше в униформа и в първия миг не го познах. После рекох:

— Ей, как си? Не очаквах да те видя тук. Може ли да поговорим за секунда?

— Разбира се.

Отдръпнахме се в ъгъла. Чу се музика. Явно някой бе намерил касета с любимите парчета на Дундьото. Разнесе се туист от шейсетте години „хайде, мила, танцувай туист…“. Явно никой не смяташе, че е неуместно. Аз самата се зарадвах, че музиката ще заглуши разговора ми със заместник-шерифа. Той наклони глава и постави длан зад ухото си.

— Намериха ли вече оръжието, с което е било извършено убийството? — попитах.

Той поклати глава:

— До шест часа търсихме. После се наложи да преустановим за днес. Няма смисъл да дирим опипом из тъмното. Детектив Ласитър каза, че ще звънне на детектив Олифант веднага щом се събуди утре сутринта. Много канцеларска работа се натрупа, откакто сме все на местопрестъплението.

— Предполагам, че убийството на Дундьото се е превърнало във вестникарска новина.

— О, да. Тази сутрин публикуваха статия на цяла страница, призовават хората да помогнат. Тъкмо разговарях с Корнъл. Наоколо всичко е пясъци и е лесно да се скрие такова оръжие. Преровихме цялата околност зад Тъли-Бел и от утре започваме да търсим в посока към магистралата. Ако желаеш, ела да се включиш. Всякаква помощ е добре дошла.

— Благодаря. Ще се отзова на поканата.

Чилтън се заговори с група познати. Аз се огледах за Корнъл. Ейдриън беше се върнала от верандата. Хвърли ми поглед, изпълнен с омраза, преди да отмине. Май бях сгафила с нея. Не ми се щеше да мисля, че ще предупреди брат си какво знам, но като нищо можеше да го направи.

Фелиша отново мина покрай мен:

— Ще нарежат шоколадовия кейк, който си донесла. Изглежда великолепен.

— След малко ще си взема едно парченце. Да си виждала Корнъл?

Тя се озърна наоколо:

— Преди малко беше тук. Може да е отишъл в кухнята. Видях го да разговаря с Ейдриън. Вероятно е тръгнал да прибере децата от детегледачката. Разправят, че бил страхотен баща.

— Сигурно. Благодаря ти.

Приближих се до прозореца към улицата и надникнах през него. Фордът на Джъстин си стоеше отпред, но пикапът на Корнъл бе изчезнал. Това не ми хареса. Беше си тръгнал прекалено внезапно. Може действително да е отишъл да прибере децата, но от друга страна той знаеше, че полицията търси оръжието все по-усилено.

Отправих се към външната врата и излязох. Мразовитият нощен въздух ме блъсна изневиделица след горещината в къщата на Фелиша. Сакото от магазина за дрехи втора употреба, чиято предишна собственица се оказа Джъстин, бе прекалено леко, за да ме предпази от нощния хлад. Наместих каишката на чантата си и се затичах към колата на Долан.

Отключих вратата и се вмъкнах зад волана. Пъхнах стартерния ключ и го завъртях. Двигателят се прокашля и млъкна. Пак опитах. Нищо. Ожесточено натиснах педала на газта и се сетих, че така само давя двигателя. Наложих си да изчакам, преди да пробвам за трети път. Стартерът се завъртя. Натиснах до дупка газта — двигателят изрева и се събуди. Извих рязко волана и гумите изскриптяха по асфалта. Включих парното с надеждата да се постопля. Усещането за неотложност, съчетано със сухия студ, ме караше да зъзна.

Половин минута по-късно излязох на 78-ма магистрала и поех на север към Куоръм. В този вечерен час по шосето нямаше много движение. Стори ми се, че мернах белия пикап на Корнъл четири коли пред мен. Те минаваха от лента в лента и се наложи да се озъртам около и през тях, за да не го изгубя от поглед. Докато се движехме в посока Тъли-Бел колата пред мен намали и видях, че Корнъл е спрял най-отпред. Мигачът му весело блещукаше. Пикапът сви вляво в момента, в който се отвори пролука в трафика.

Докато подминавах отбивката намалих и видях как задните му габарити се отдалечаваха в мрака. Продължих още стотина метра и отбих край банкета. Угасих фаровете, дръпнах ръчната спирачка и оставих двигателя да боботи тихичко, докато спорех със себе си. Би било безразсъдно да го последвам. Тъли-Бел отстоеше на цели три километра от магистралата. Освен че беше усамотен, комплексът бе пълен със скришни места, които той познаваше като петте си пръста, за разлика от мен. Погледнах през рамо и се взрях в мрака; предните фарове на пикапа блещукаха към шосето като ококорени очи. Не беше отишъл в Тъли-Бел. По някаква причина бе обърнал пикапа и беше го паркирал край отклонението за комплекса, с лице към магистралата. Фаровете му угаснаха. След секунди съзрях бледо петънце светлина от дясната страна на четирилентовото шосе. Какво правеше? Заравяше оръжието, с което бе убил Дундьото? Или го разравяше, за да го премести на друго място? Но защо поемаше такъв риск? Отговорът бе прост. Знаеше, че полицаите вече са си тръгнали. Известно му бе, че на следващата сутрин ще се върнат и ще продължат да претърсват местността. Тод Чилтън бе споделил с него коя част от нея са покрили и с коя ще се заемат на другия ден. Ако беше заровил щангата там, щеше или да я закопае в някоя вече претърсена зона, или да я премести от предната част на парцела. Но защо е заровил проклетата щанга тук? Защото е гледал да я остави възможно най-далеч от дома си? Или не е имал време да й измисли по-удачно място? Каквито и да бяха намеренията му, явно бе преценил, че едва ли ще му се удаде втора възможност да ги изпълни.

Пресегнах се към тавана на колата, свалих капачето на лампата и отвинтих крушката. Измъкнах се от колата и само притворих вратата, за да не вдигам шум. Придвижих се до задната част и отворих багажника. Не се тревожех, че лампичката вътре ще светне. Всички жици в задната част на шевролета бяха прекъснати и нито габаритите, нито стоповете му работеха. Прокарах ръка из тъмното пространство, докато напипах пистолета на Долан. Взех го, както си беше закопчан в кобура, и отново се вмъкнах зад волана. Оставих вратата открехната. Затършувах из чантата си, за да открия джобното си фенерче. Включих го и го поставих на съседната седалка. Приведох се и осветих с него пистолета, като се стараех да не подавам глава над нивото на предното табло. Това бе служебният му „Смит енд Уесън“ — деветмилиметров парабел от модела, който побира петнайсет патрона. Натиснах бутона, изкарах пълнителя и се уверих, че бе напълно зареден. Щракнах го обратно на мястото му. Проверих дали предпазителят е спуснат. Претеглих го на ръка — тежеше към 800 грама. Внезапно дланта ми се стори малка за такъв огромен пистолет. Е, тъкмо за компенсация, помислих си.

Свалих си сакото. Кобурът на Долан беше раменен — с велкро и кожена презрамка. Стегнах я под лявата си мишница така, че пистолетът да прилепне плътно под ръката ми. Пак облякох сакото и го подръпнах, за да не се издува над кобура. Вдигнах поглед към огледалото за обратно виждане и зачаках пролука в потока коли. Използвах момент, в който и двете платна бяха празни и направих широк обратен завой, като засякох дори бордюра от отсрещната страна на пътя. Продължих бавно покрай банкета, озъртайки се за някое що-годе подходящо укритие. Сега бях обърната в посока към Креозот, вместо към Куоръм, и Тъли-Бел се падаше от дясната ми страна. Корнъл тихо се трудеше някъде там, макар че не можех да го видя от мястото си.

Изключих двигателя, пъхнах ключовете в джоба на сакото си и слязох от колата. Нямах никакво намерение да поемам глупави рискове — да го нападам или да се опитвам да го задържа. Щях да се промъкна тихичко, да видя какво прави и да се измъкна оттук. Дори и с тази уговорка, стига наблизо да имаше крайпътен телефон, щях да свиря отбой, да звънна на шерифството и да оставя полицаите да поемат нещата в свои ръце.

Входът към изоставения строеж бе преграден с яркооранжеви пластмасови конуси, а на дърводелското магаре, изпречено по средата на пътя, бе закована табела, предупреждаваща, че достъпът е забранен поради извършено престъпление. Някой бе избутал конусите встрани, а магарето лежеше прекатурено.

Радвах се, че от луната бе останал само тънък сърп. Самият път тънеше в тъмнина, а небето бе опушеносиво. Докъдето стигаше погледа, земята бе покрита с пясък и чакъл. Очите ми постепенно се нагодиха към тъмнината и започнах да различавам подробности: видях скупчени кълба пустинни бодили, подобни на гигантски надуваеми топки; креозотови храсти; високи, заострени кактуси, чиито разклонения сякаш пробиваха небето; юка; ниски дървета с гладки, източени клони. Право пред мен бе застинала светлина, вероятно от акумулаторна лампа или голям фенер. Вече доближавах, но както бях забелязала преди, тук разстоянията лъжеха окото.

Тихото цвъртене на пустинните жаби, най-вероятно отровни, бе прекъсвано от призивите на невидим бухал. Умът ми неочаквано възстанови ужасяващите подробности от разказа на Долан за насекомите в пустинята Мохаве, като наблегна особено грижливо на навиците на тарантуловия ястреб^[1]. Женската от вида, неумолимо продължаваше умът ми, ужилва тарантулата в точно определена точка, за да предизвика пълна парализа, довлича я до гнездото си и снася яйцата си в корема й. Щом се излюпят, малките си хапват на воля, а когато излязат от ларвовия стадий, разкъсват коремната стена на тарантулата, проникват навътре и изгризват де що видят. Ако е късметлийка, тарантулата е умряла дотогава. Догади ми се. И това е същата тази Природа, която според някои наивници облагородявала духа. Закрачих по-бързо, опитвайки се да оставя зад себе си нескончаемия списък от скорпиони, огнени мравки^[2] и други симпатяги, които Долан бе споменал. Каквото и да се случеше тук, щях да се постарая да остана на краката си.

Пътят се изви в лек завой. Последвах го и внезапно се озовах на пет-шест метра от белия пикап на Корнъл. Двигателят още се охлаждаше и леко припукваше. Зад него бе паркиран форд седанът на Джъстин. Не можех да повярвам на очите си. Когато тръгвах от къщата на Фелиша, той си стоеше паркиран отпред. Очевидно докато съм се мъчила да запаля колата на Долан, Джъстин се е качила в колата си и го е последвала. Когато най-сетне тръгнах, изобщо не се сетих да погледна назад и да проверя дали колата й още е там. Сигурно го е настигнала, задминала го е и е отбила в локалното шосе, водещо към Тъли-Бел, преди него. Тя е прекатурила бариерата и е продължила напред, преди пикапът да навлезе в отбивката.

Протегнах ръка и се облегнах на задния капак на пикапа, за да се закрепя, а после се прокраднах вляво, прикривайки се зад каросерията. Чух отмерен звън на лопата. Той копаеше. Дали заравяха оръжието, или го откопаваха? Надигнах се на пръсти. Фенерът бе поставен на земята. От време на време разкривените им сенки закриваха светлината; силуетите им усилено се движеха напред-назад, докато работата им напредваше. Спореха за нещо, но не успях да различа думите. Чудех се дали са съучастници от самото начало, или Корнъл е извършил убийството сам, а тя е разбрала в някой по-късен момент. Сърцето ми заби силно, а гърлото ми се стегна от горчивия вкус на страха, изгарящ стомаха ми като киселини. Огледах се наоколо и различих две дървета юка и голяма туфа пелин, чийто силует се очертаваше в мрака като двойна палатка.

От отсрещната страна на пътя бе надвиснал пищен разцъфнал храст. Около цветовете му лакомо пърхаха нощни пеперуди, едри като колибри. Крилете им шумно свистяха в смълчания нощен въздух и до мен долиташе звук, сякаш издаван от перката на далечен хеликоптер.

Насочих поглед към светлината, защото внезапно осъзнах, че лопатата е спряла да звънти. Взрях се. Корнъл бе застанал на колене и бъркаше в ямата. Измъкна автомобилната щанга и я уви в парче плат. Двамата започнаха да подбутват пръстта обратно към дупката, решени да заличат всякаква следа. Джъстин грабна лопатата и се зае да потупва и изравнява пясъка, все едно разстилаше глазура с лопатка за торта. Той се приведе, вдигна фенера и го насочи в кръг, за да се увери, че не са забравили нищо. Запътиха се към мен.

Аз се завъртях на пета, приклекнах и безшумно забързах назад по стъпките си, молейки се да достигна завоя преди те двамата да се качат в пикапа на Корнъл. Ако успееха да потеглят твърде бързо с колите си, когато излезеха на пътя, фаровете им щяха да ме осветят и да ме откроят в мрака като хипнотизиран заек.

Затръшнаха се две врати. Свърнах от асфалта и се шмугнах в мрака. Забелязах продълговата падина — улей, издълбан от оттичащите се поройни дъждове. Проснах се по корем, надигнах се на лакти, допълзях до плитката канавка и се претърколих в нея. Долепих глава до земята с ръце, сгънати под тялото ми, и зачаках неподвижно. Включи се само един двигател. Очаквах покрай мен да просветнат фарове, но не видях никакви светлини. Предпазливо надигнах глава и надникнах тъкмо навреме, за да видя отдалечаващите се задни габарити на пикапа. Най-вероятно и двамата бяха тръгнали към Тъли-Бел. Скочих на крака и се затичах. Ако предположението ми бе погрешно и тя бе останала да пази, щях да попадна в сериозна беда. Забавих крачка, докато минавах по завоя. Фордът си стоеше на същото място край пътя както преди, а от нея нямаше и следа.

Доближих се и отворих вратата откъм страната на шофьора. Ключовете се поклащаха от таблото. Скочих вътре и включих двигателя. Свалих ръчната и направих широк завой с изгасени фарове. Фордът се люшна, закачи околните храсти и се качи отново на пътя. Отправих се към изоставения строеж. Ако бяха намислили да скрият щангата някъде из Тъли-Бел, изгледите да бъде открита бяха нищожни.

Когато реших, че е неразумно да продължавам повече с колата, вдигнах крак от педала на газта и оставих седана да убие сам скоростта си и да спре. Изключих двигателя и пуснах връзката ключове в джоба си. После отвъртях крушката на тавана и едва тогава отворих вратата. Извадих Долановия „Смит енд Уесън“. Слязох от пътя и заобиколих вляво, приближавайки се към комплекса откъм полето. Тукашният терен не беше толкова пуст. Сгушените сенки се местеха, преплитаха и разделяха. Кълбетата пустинни бодили се търкаляха, тласкани от поривите на вятъра. Забелязах пикапа. Корнъл го беше паркирал между двете недовършени сгради, чиито мрачни силуети нащърбено се издигаха към небето. В горния край на втория корпус проблесна светлина. Придвижих се предпазливо напред. Надявах се Корнъл, също като нея, да е оставил ключовете си на таблото. Ако успея да открадна и тях, мислех си, ще ги принудя да извървят пеша трите километра до главния път. Дотогава аз отдавна ще съм стигнала до Креозот и вече ще се връщам обратно с подкрепления. Щеше ми се да чуя как ще обяснят на Тод Чилтън среднощното си присъствие в оградената зона. В петното тъмнина около пикапа не се долавяше никакво движение.

Докато заобикалях колата забелязах, че стъклото от страната на шофьора е свалено. Надникнах вътре и видях, че ключовете проблясват точно там, където се надявах да ги намеря. Вече си представях как отварям вратата на пикапа, настанявам се зад волана, превъртам ключа, включвам на скорост и потеглям с пълна газ, изоставяйки ги зад себе си. Оказа се, че тържествувам преждевременно. Зад гърба ми нещо прошумоля и едно тихо гласче каза „Опаа!“ в главата ми, но беше твърде късно. Обърнах се, очаквайки да видя Корнъл, но вместо това ме връхлетя Джъстин. Със светлата си пухкава коса и с ледените си зелени очи приличаше на зъл дух, изскочил от тъмното. Вероятно Корнъл я бе оставил да бди на пост. Сигурно се опасяваше, че разни надървени пубери като нищо ще се домъкнат тук, решени да си устроят порно фиеста, за да разнообразят средата на скучната седмица. Навярно не бях успяла да се промъкна достатъчно тихо. Може би особеностите на пустинната акустика са й позволили да чуе всяка моя стъпка и тя просто е излязла да ме пресрещне.

Държеше лопатата в ръце. Вдигна я и я размаха над главата си като брадва. Възхитих се на силата й. Това съвсем не беше лесна работа. Това си беше тежък бел с масивна дръжка — изобщо не предполагах, че има толкова здрави мишци. От друга страна, за нея ситуацията бе въпрос на живот и смърт, така че нищо чудно да черпеше сила от неподозирани резерви.

Както често се случва в кризисни моменти, светкавично развилите се събития се разгърнаха бавно във възприятията ми, сякаш сънувах филм в забавен каданс. Като в серия от прескачащи кадри, ръцете на Джъстин продължиха да се издигат, докато се извиха над главата й. Видях как лопатата запори въздуха надолу към мен. Наведох се вляво и вдигнах дясната си ръка, опитвайки се да се прицеля и да натисна спусъка на пистолета, преди белът да се стовари отгоре ми. Ако повърхността му сочеше отвесно към ръката ми, със сигурност щеше да я отсече до костта. За късмет, лопатата удари с плоското ръката ми под лакътя и пистолетът отхвръкна в мрака. Дори не го чух да тупва на земята. Лопатата отново се устреми към мен. Трептяща болка се разнесе около лявото ми рамо и утихна. Беше странно. Знаех, че ме е улучила, но тялото ми бе толкова напомпано с адреналин, че регистрира болката само за миг. Олюлях се. Коленете ми поддадоха и почти се строполих от удара.

Зърнах пистолета. Беше паднал на два метра от мен. Лопатата отново се стовари, като този път уцели каросерията на пикапа със сила, която изви китката й и тя изпусна лопатата. Втурнах се към нея и я блъснах с всичка сила. Тя се препъна, но успя да се задържи на крака. Издаваше гърлени звуци — вероятно се опитваше да събере сила, за да извика Корнъл на помощ. Грабнах лопатата й и я размахах като сърп, подкосявайки я през пищялите. Тя изкрещя от болка и падна. Корнъл се зададе откъм сградата. Тичаше. Видя ме и в същия момент Джъстин се изправи на крака и се протегна към вратата на пикапа. Отвори я и се метна зад волана, крещейки на Корнъл:

— Качвай се в пикапа! Качвай се в пикапа!

Допълзях до пистолета, грабнах го и свалих предпазителя.

Корнъл се хвърли към откритото ремарке на пикапа и задърпа задната преграда, а Джъстин включи двигателя, даде на заден, смени скоростите, натисна газта, изви волана и потегли. Той се набра на ръце и се претърколи в ремаркето.

Обърнах се с лице към пикапа, протегнах пистолета в изпънатите си ръце и се прицелих. Бях толкова бясна, че въобще не се поколебах. Увещавах се да не прибързвам, да се прицеля внимателно. Говорех на висок глас. Нямаше място за паника. Теренът бе равен и още дълго щях да ги виждам пред себе си. Хванах една от задните светлини в трапчинката на предния прицел, изравних я със задния прицел и присвих очи. Не бях обърнала внимание на патроните, които Долан бе заредил в пистолета си, но ако бях запомнила правилно, обикновеният деветмилиметров куршум с тегло от 100 грана^[3] се изстрелва от дулото със скорост между 33 и 55 метра в секунда, в зависимост от ускорението. Може и да бях посбъркала цифрите, но само с малко. Стрелях. Откатът бе като леко кихване — дулото отскочи нагоре и назад. Пропуснах, коригирах прицела, пак стрелях и чух как гръмна гума. Корнъл се бе проснал на пода на ремаркето. Лекичко изместих мерника и пак дръпнах спусъка. Куршумът изсвистя покрай пикапа. Отново се прицелих и изстрелях още четири патрона, като се стараех да не отиват нахалост. Когато свалих пистолета, и двете задни гуми бяха спукани. Пикапът леко залитна по шосето, намали и спря, сякаш сам решил да се предаде. Предпазливо се доближих до него. Знаех, че в пълнителя са останали достатъчно патрони, за да се справя с Джъстин и Корнъл, ако все още са войнствено настроени.