Сю Графтън
Ж като жертва (14)

12

Стегнах багажа си за пътуването точно за пет минути. Предполагах, че ще се забавим най-много два дни, а това означаваше четка за зъби, паста, две чисти тениски и една фланела с дълъг ръкав, два чифта чорапи, четири чифта бикини и тениската XXL-размер, която използвах вместо нощница. Натъпках всички тези неща в брезентова раница с размерите на сгънат спален чувал. Тъй като джинсите и маратонките ми бяха на мен, единствените други вещи, от които се нуждаех, бяха анцуга ми, анорака и портативната ми пишеща машина „Смит-Корона“. Долан беше предложил да потеглим „по-ранко“ — в неговите представи това означаваше да тръгнем към девет и половина. Разполагах с достатъчно време, за да направя кроса си и да се отбия във фитнес салона — трупах червени точки, защото не бях сигурна, че в следващите два дни ще мога да отделя време за физически упражнения.

Когато Долан се появи, аз вече го чаках отвън — седях на бордюра и си четях книжка с меки корици, заобиколена от раница, ръчна чанта и пишеща машина. Бях се запасила и с две прихванати с ластици пачки картончета от тези, на които водех бележките си. Явно беше прекарал колата през автомивка, защото каросерията беше чиста, а някой бе събрал от пода фактурите и целофанените опаковки. Вече ме приемаше като колега и не се чувстваше задължен да заобикаля колата и да държи вратата отворена, докато седна. Преборих се и успях да я отворя, а той се пресегна и избута куфара си в ъгъла на задната седалка.

— Може да оставиш багажа си тук, при моя, освен ако не предпочиташ да го сложиш в багажника.

— Тук е идеално.

Набутах пишещата си машина на пода под предната седалка, хвърлих раницата на задната и се настаних. Помъчих се да придърпам вратата към себе си. Пантите само изстенаха, но не отстъпиха. Накрая Долан се пресегна през мен и дръпна с все сила. Вратата се затвори с трясък. Сега дойде ред на следващото изпитание — затеглих заяждащия колан и след дълги терзания успях да го препаша. Видях, че на таблото е оставен неразпечатан пакет цигари.

— Надявам се, че не възнамеряваш да пушиш?

— Не и на затворени прозорци.

— Колко си деликатен. Имаш ли карта?

— В страничното джобче. Смятах да тръгнем по задния път. Бихме могли да поемем по шосе 101 до 405 и оттам да запрашим по магистралата, но с моето калпаво сърце не ми се ще да рискувам — ще взема да пукна на волана.

— Думите ти ме изпълват с бодрост и оптимизъм.

Долан подкара на юг по 101-во шосе, а аз разгънах картата на Калифорния, намерих търсения сектор и отново я сгънах така, че да не се пречка. Според моите изчисления Пийчиз се намираше на 130 километра оттук — пътуването щеше да ни отнеме към час и половина. За моя радост Долан също като мен не беше любител на леките разговори. Седях, зяпах през прозореца и се чудех дали приятелството между Хенри и Мати ще прерасне в нещо по-романтично.

Очертанията на крайбрежието изглеждаха размити в мъгливия въздух. Океанът сякаш излъчваше тревожна светлина, но водата бе спокойна и се диплеше към брега на дълги, лениви гънки. Островите, издигащи се едва на четиридесет километра навътре в океана, едва се виждаха. Към шосето се спускаха стръмни хълмове, а гъсталаците, напоени от дъждовната есен и дългата влажна зима, бяха избуяли в тъмна мъхеста зеленина.

По хълмовете се простираха обширни петна, гъсто обрасли в кактуси, които ми заприличаха на четинести хилки за пинг-понг. Винаги съм смятала, че управителите на калифорнийските затвори могат да освободят всички надзиратели и да засеят пояси от подобни зли растения. Изчезне ли някой затворник, ще се ориентират по ужасения му вой и ще отиват да го приберат, а бегълците ще разнообразяват престоя си в карцера, вадейки тръни от задните си части.

След двадесет минути погледнах към Долан:

— Имаш ли деца?

— Не. Грейс все подхващаше тази тема, но аз не бях особено ентусиазиран. Децата биха променили живота ни, а ние си го харесвахме такъв.

— Някакви съжаления?

— Не обичам да си губя времето със съжаления. А ти? Смяташ ли да си родиш дете?

— Трудно ми е да си го представя, но не отхвърлям подобна възможност. От друга страна, кандидат-татковците не са се струпали на опашка пред портата ми.

При Пердидо поехме по 126-то шосе, отдалечавайки се от океана. Жиците на далекопроводите изчезнаха. Далечните планински върхове бяха напудрени със сняг, в странен контраст с тучното зелено на полетата край пътя. Портокалите висяха сред клоните на цитрусовите дръвчета като коледни топки. Крайпътните сергии бяха обковани в дъски, но след месец-два собствениците им щяха да наредят щайгите с плодове.

Преминахме през две селца, които изглеждаха непроменени от години. Единственият поминък на жителите им бе селското стопанство. Този участък от пътя бе известен като „Кървавата алея“ — две тесни платна, пресечени от няколко неочаквани пешеходни зебри, където обикновено ставаха жестоките катастрофи. Държах Долан под око, да не вземе да ми свие някой номер точно сега.

— Стига си се притеснявала — рече той.

След Палмдейл свърнахме на изток от 14-то шосе и поехме по 18-то. Стари, килнати билбордове оповестяваха, че в околността се продават парцели. В началото на потънала в прах пътека, чезнеща в близкия храсталак, бе забит знак, който се опитваше да ни убеди, че това е „213-та улица“. На следващата крайпътна табела бе изписано: НУТАРИАТ. МОЛИМ, ЗАПОВЯДАЙТЕ — ЗАВЕЩАНИЯ, ДОГОВОРИ, РАЗВОДИ, ЗАВЕРКИ. Според картата пътят, по които се движехме, минаваше покрай западната граница на пустинята Мохаве на надморска височина от 1500 метра.

Пак се загледах в картата.

— Ха, никога не съм предполагала, че Мохаве е толкова обширна. Направо е огромна.

— Шейсет и пет хиляди квадратни километра, ако включиш териториите й в Невада, Аризона и Юта. Какво знаеш за пустините?

— Знам един-два любопитни факта, но не мога да кажа, че съм експерт по въпроса.

— Напоследък чета за скорпионите. В книгата твърдят, че те били първите животни с аеробно дишане. Имат зачатъчен мозък, но зрението им е слабо. Вероятно първо трябва да докоснат нещо, за да го възприемат. Ако видиш два скорпиона един до друг, или правят любов, или единият изяжда другия. Усещам, че в поведението им е заложена някаква поука, но не мога да определя точно каква е. Вероятно има нещо общо с естеството на истинската любов.

Незнайно защо, разказът му ме накара да се усмихна. Подминахме крайпътен знак, на който пишеше „ПИЙЧИЗ — НАСЕЛ. 897“. Из цялото градче бяха пръснати храсти юка; единствената му забележителност бе невероятният брой закрити магазини. От дясната ни страна се издигна планинската верига Сан Габриел. В скалните пукнатини и процепи бе навял сняг, който ги открояваше в бяло, сякаш природата бе патинирала върховете. Хребетът бе обточен от гори, които образуваха преграда срещу ветровете, а под тях се гушеха групички отрупани със сняг иглолистни дървета. Някаква необичайна пролетна буря бе довяла до пътя купчинки сивеещ сняг. Край банкета бяха отбили пет коли — петте двойки родители стояха и разговаряха помежду си, а домочадието им се захласваше от възторг из преспите. Повечето хлапета бяха твърде леко облечени, но, както и в океана, щяха да продължат играта си, докато зъбите им започнеха да тракат и устните им посинееха.

Минахме покрай бензиностанция, която предлагаше бензин, гуми, бира и сандвичи. Край нас пробягаха и две кафенета и един бар в каубойски стил, но не видях нито един мотел. Вместо това бяха скупчени шест каравани, отцепени от пътя с ограда от преплетени метални елементи, а по-нататък следваха два офиса за недвижими имоти, настанени в двойни каравани с по едно празно асфалтирано петно отпред — очевидно паркинг. Какво прихващаше хората, та да тръгнат да се местят в Пийчиз? За мен това бе неразрешима загадка. Какви ли бяха мечтите им, та Пийчиз, Калифорния да им се види като обетована земя?

Долан направи обратен завой в широкото, посипано с чакъл ухо на пътя до следващата бензиностанция — колонките й за бензин бяха демонтирани, а витрините бяха закрити с дъски. Земята блестеше като слюда от посипалите се натрошени стъкълца. В крайпътните храсти се вееха дрипави парчета найлон. Кон се върна обратно до групата разностилни каравани. На всяка от тях бе закачена по една малка табелка с поредна буква от азбуката. Голям знак съобщаваше, че сме пристигнали в „КАРАВАНЕН ПАРК ПИЙЧ ГРОУВ“, макар че определението „парк“ бе твърде ласкателно — касаеше се за два реда от по три каравани и едно празно петно в случай че някоя заблудена, седма каравана се престраши да им прави компания. Долан влезе челно в чакъления паркинг, спря до редичката очукани пощенски кутии и слязохме. Изчаках да извърши обичайния си ритуал — да заключи пистолета си в багажника.

— Мисля, че „Е“ е разположена ей там, в дъното — каза той.

Тръгнах след него по коловозите, издълбани в пръстта.

— Чудя се какво търси на това затънтено място? — рече Кон.

— Ще трябва да я попитаме.

Вратата на „Е“ бе широко разтворена. На паянтовата плъзгаща се рамка бе опъната тъничка мрежа, която пропускаше свеж въздух в караваната. Над вратата бе окачен малък надпис с разкривени букви „ГРИЖИ ЗА ВАШИТЕ НОКТИ — ЙОНА“, а под него се мъдреше телефонен номер, изписан в съвсем дребен шрифт. Отгоре бе опънат избелял платнен навес, оформящ закрита веранда, а земята под навеса бе покрита с яркозелена изкуствена трева. Караваната беше стара и малка. В кухненския бокс се бяха разположили две жени — едната седеше на тясно диванче, а другата бе приседнала на висок хромиран стол, разположен до масичка с един крак, която бе закрепена с панти за стената. И двете се обърнаха и погледнаха към нас. По-младата продължи да лакира ноктите на по-възрастната.

— Търсим Йона Матис — каза Долан.

— Аз съм — отвърна по-младата.

Продължи да нанася лак в наситено малиново върху нокътя на левия палец на възрастната жена. На масичката между тях имаше гилза с омекотител за кожички, пили, шишенце с лакочистител, топчета памук, четка и пластмасова купичка във формата на полумесец, пълна със сапунена вода. От дясната страна на по-възрастната жена бе оставен пакет „Уинстън“. Под целофанената опаковка беше втъкнато плоско пакетче кибрит. Пепелникът бе препълнен с фасове.

По-възрастната жена се усмихна:

— А аз съм майката на Йона, Анет.

— Лейтенант Долан от полицейското управление в Санта Тереза. Това е госпожица Милхоун. Тя е частен детектив.

Йона ни хвърли бърз поглед, преди да се заеме с показалеца на майка си. Щом е била на шестнайсет, когато се е омъжила за Франки, сега наближаваше тридесет и пет — беше ми връстница. Добре де, бях мааалко по-голяма от нея, но не ми го пишеше на челото, я. Опитах се да се поставя на нейно място и да си представя какво би ме накарало да живея тук и да си изкарвам хляба като режа кожичките и масажирам краката на хората. Липсваше й нещо съвсем дребно, за да бъде наречена красавица. Разглеждах я с интерес през воала на мрежестата врата и се опитвах да определя кое е несъвършенството в чертите й. Косата й бе лъскава, кестенява, къдрава, дълга до раменете и се нуждаеше от подстригване. Бе разделена на път по средата — това правеше лицето й прекалено дълго. Имаше пълни устни, категорично очертан нос и тъмни вежди, които изглеждаха твърде гъсти. Над горната й устна и на лявата й буза имаше по една бенка. В много отношения все още изглеждаше шестнайсетгодишна — източена и със заоблени рамене. Краката й бяха боси; носеше туника от памучно имприме в ръждивокафяво, а изтърканите й джинси бяха разпорени на коленете.

Анет се приведе към дъщеря си и каза:

— Муцка, щом ти не желаеш, аз ще го попитам.

Изчака, но Йона не реагира и майка й се обърна към Долан:

— Сладурче, да беше ни казал за какво си дошъл, защото ме плашиш до смърт.

Майката на Йона положително бе прехвърлила петдесетте, но човек би предположил, че тя е на трийсет и пет, а не дъщеря й. Носът й бе със същите силни очертания, но явно се бе подложила на хирургическа намеса, за да го изтъни и поскъси. Косата й бе кестенява като на Йона, но с по-равен тон и в по-наситен нюанс, което подсказваше, че редовно я боядисва, за да прикрие белите си коси. Беше я опънала назад в конска опашка. Носеше бяла плетена блузка без ръкави, която подчертаваше големите й гърди, разстилащи се над широка талия и закръглено коремче. Бе облечена в червени шорти, в тон с платнените й сандали с висока платформа. Ноктите на краката й бяха лакирани с малиновочервения лак, който Йона нанасяше на ръцете й. Помислих си, че на нейно място бих поприкрила някои части от тялото си.

— Искаме да зададем на Йона няколко въпроса, свързани с бившия й съпруг. Може ли да влезем? — отговори Долан.

— Вратата е отворена — рече Анет.

Долан бутна плъзгащата се рамка, прекрачи в караваната и се дръпна встрани, за да ми направи място да вляза. Аз пристъпих вдясно и веднага приседнах в крайчеца на облеченото в синя мушама диванче, на което седеше Анет. На задната облегалка бе опряна дълга възглавница — предположих, че вечер то се разтяга и се превръща в двойно легло, а масичката се прибира към стената. Дали и двете живееха в тази каравана, или майката си имаше отделна? С Долан се бяхме разбрали той да води разговора, защото ако почнехме да сипем въпроси от две страни, щяхме да ги объркаме. Моята роля бе да наблюдавам и да си водя бележки на ум.

Отдясно зад кухненския бокс забелязах друга плъзгаща се врата, която вероятно водеше към банята. Аз си падам по малки пространства и не бих имала нищо против да живея тук, само че бих поддържала малко по-чистичко. Миниатюрната мивка и фурничката с два газови котлона, хладилникът джудже, мушнат под плота — всичко това ми харесваше, защото ми напомни на куклена къща, в която бих могла да си редя играчки, да приготвям чай със сладки за приятелките си и да играя на други игри наужким.

Съсредоточих вниманието си върху Йона. Предположих, че прегърбената й стойка е страничен ефект от професията й — сигурно по цял ден се привеждаше над масата.

— Не уточнихте кой от бившите съпрузи, но щом сте полицейски лейтенант, трябва да става дума за Франк. Вторият й съпруг, Ларс, и закона за движение по пътищата не смееше да наруши — няма ли пешеходна пътека, няма да пресече. Направо побъркваше Йона, милият. Това е то животът — потърси си мъж, който да е възможно най-различен от Франк, а той взе, че се оказа по-лош. Страдаше от маниакално-натрапчива психоза, нали така беше? Ужасия. Трябваше да повтори по шест пъти всяко едно нещо, което вършеше, преди да продължи нататък. И най-дребната работа му отнемаше часове. То и аз самата едва не луднах покрай него — каза тя и се втренчи в малкия си пръст. — Муцка, май си мацнала малко отстрани. Ето, виждаш ли?

— Съжалявам.

Йона изтри с нокътя на палеца си излишния лак, осмелил се да загрози пръста на Анет.

— Ще възразите ли, ако запаля? — попита Долан.

Очите на Анет се стрелнаха към лявата ръка на Долан. Той не носеше халка и тя очевидно заключи, че е ерген.

— Не, стига да запалиш една и за мен. Йона изпада в истерия, ако разваля някой нокът, преди да е приключила и с десетте.

Долан протегна ръка и взе пакета „Уинстън“ на Анет. Почука го, взе една от показалите се цигари и я постави между устните й. Докато й палеше, тя кокетно задържа ръката си върху неговата. Кон извади една цигара от своя пакет и също запали — явно „Уинстън“ не му харесваха.

Анет вдъхна дълбоко, издуха нагоре струйка син дим и остави цигарата в пепелника, като внимаваше да не си развали маникюра.

— Божичко, какъв кеф. Не мога да ги разбера тия хора, дето непрекъснато се впрягат заради пушенето. За какво е цялата тая дандания? Като не щат, да не пушат. — Погледът й се плъзна към мен. — А ти пушиш ли?

— Навремето, но ги отказах — рекох, надявайки се, че не звуча толкова фанатично, колкото се чувствах.

Тя пак се обърна към Долан:

— Каква каша е забъркал Франк? От години нямаме никаква връзка с него, нали, муцка?

Йона пренебрегна въпроса на майка си и се съсредоточи в работата си.

— Нали знаете, че го освободиха условно? — рече Долан.

Анет направи измъчена гримаса, сякаш я присви корема:

— Предполагах, че рано или късно и това ще стане. Никога не съм го одобрявала. Надявам се, не сте дошли да ни предупредите, че знае къде живеем.

— Вчера разговаряхме с него и той изобщо не спомена Йона.

— Ох, слава богу.

— Безпокоите се, че ще се опита да направи контакт?

— Е, не че се „безпокоя“, но предпочитам да не го прави.

Долан погледна към Йона:

— Кога го видяхте за последен път? Помните ли на коя дата?

Анет се втренчи в дъщеря си и когато тя запази упоритото си мълчание, каза:

— Йона, отговори на човека. Какво е това поведение? Сякаш не съм те възпитала.

Йона метна на майка си смръщен поглед:

— Какво, да не искаш да ти оплескам маникюра?

Анет се усмихна на Долан:

— Беше й жал за него. Родителите на Франк го лишиха от наследство. Баща му е хирург стоматолог, реже венците на хората и е червив от пари, ама е страшно проклет. Тя и майката е същата стока. Имат още три момчета — и тримата свестни и затуй Франк се превърна в черната овца. Той че си е лайно, лайно си е. Йона все ме убеждаваше, че бил сладък, ама аз нищо сладко не забелязах в него. Към края на брака им стана страшно ревнив. То пък един брак — шест месеца.

— Защо се разделихте?

— Не съм длъжна да отговарям — каза Йона.

— Посягал ли ти е някога?

Този път Анет охотно се включи в момента, в който разбра, че Йона не желае да отговори:

— Аз знам за два пъти. По онова време постоянно беше друсан и…

— Често, а не постоянно, мамо. Не преувеличавай.

— Ау, извинявай, как можах да сгреша. Беше друсан често и като се надрусаше, ставаше зъл. Моята му каза, че ако не се вземе в ръце, ще го срита. Тогава живееха във Венис, точно до един от каналите. Само като си спомня пухкавите малки патенца. Миризмата не беше приятна, но пък бяха толкоз сладички. Франк продължи да се налива и отказа да се поправи, така че й изпратих пари, за да се махне оттам.

— Тогава ли се е запознал с Кати Лий Пиърс?

— Ох, ужасяваща история, нали? — каза Анет. — До ден-днешен тръпки ме побиват като се размисля за това. Познавал я едва от седмица, когато се е случило произшествието.

— Така ли го наричате, произшествие? — попита Долан. Усетих, че едва сдържа гнева си.

Йона натопи четката в шишенцето с лак и завинти капачката:

— Не е нужно да ни говорите с такъв тон. Ако искате да знаете, Кати Лий го е нападнала. Тя беше изнудвачка — кратко и ясно. Капризна и избухлива. Франки каза, че била агресивна, особено като се напиела. Въпросната вечер била пияна. Нападнала го просто ей така. — Йона щракна с пръсти. — Втурнала се към него с някаква ножица. Какво е трябвало да направи — да се остави да му я забоде в гърлото?

Физиономията на Долан остана невъзмутима:

— Можел е да я хване за китките. Вижда ми се малко прекалено да наръгаш някого четиринайсет пъти при самозащита — и един-два пъти щяха да свършат работа.

Йона започна да разтребва работното си място:

— Нищо не зная за това.

— Вие самата познавахте ли Кати Лий? — попита Долан. Бе ясно, че се опитва да запази контакта сега, когато тя най-сетне си бе развързала езика.

— Да. Един приятел на Франки му поръча да боядиса къщата му и се бяхме преместили там седмица по-рано. Тя живееше в съседната къща. Беше си боклук — мотаеше се из двора по бикини и като го видеше, почваше да си друса циците. Франки беше съсипан от случилото се. Каза ми, че би дал всичко да върне времето обратно, но нямаше как.

— Чух, че сте се върнали при него по време на съдебния процес. Защо го направихте?

— Защото той имаше нужда от мен. Всички други му обърнаха гръб.

— Йона е същата като мен — състрадателна душица. Ларс беше жалка картинка — непрекъснато броеше всичко. Само за едно го биваше — да кълца лук — едно, две, три, четири, пет…

— Това ли е причината, Йона? Франки е предизвикал състрадание у вас?

— Когато не е пиян или надрусан, е добър човек.

— Някога разказа ли ви какво се е случило след убийството на Кати Лий?

— В какъв смисъл?

— Чудя се какво е правил във времето между убийството и момента на арестуването му. Става въпрос за два дни, за които не знаем нищо.

Йона сви рамене:

— И понятие си нямам. В онзи момент вече бяхме разведени.

— Но, муцка, аз си спомням като ми каза, че накрая се озовал при теб. Помниш ли? Нали се беше преместила в онуй апартаментче в Санта Тереза и…

— Мамо!

— Че защо пък да не му кажеш истината? Повярвай ми, лейтенанте, Йона е разумно момиче — не би укривала престъпник. Нахранила го и го оставила да преспи една нощ, а после му казала да си върви по пътя. Умолявах я да звънне на шерифа, но тя рече не, та не. Уплаши се, че ако го предаде, той ще се върне да си отмъсти.

— Майко, няма ли най-сетне да си затвориш голямата уста?

— Просто се опитвам да помогна. Не би било зле и ти да сториш същото. Кажете, за какво са всичките тези въпроси, лейтенанте?

— Мислим, че Франк е имал контакт с младо момиче, което се придвижвало на автостоп из района около Ломпок. Възможно е да я е качил в колата, докато е отивал да навести баща си.

— О, мили боже. Да не искате да кажете, че е убил още някого?

— Това се опитваме да разберем. Трупът й бил захвърлен в една кариера в покрайнините на града. В момента водим разследване, за да разкрием самоличността на жертвата.

Йона се взря в него. Стори ми се, че бе на път да каже нещо важно, но се овладя.

— Защо не попитахте самия Франк, щом сте говорили с него вчера?

Долан се усмихна:

— Каза, че не помнел. Решихме, че може да е споделил нещо с вас.

Йона отново се загледа в ноктите на майка си:

— За първи път чувам тази история.

Когато стана ясно, че няма да каже нищо повече, Долан се обърна към Анет:

— Любопитно ми е, как така се установихте в Пийчиз?

Тя си дръпна още веднъж от цигарата.

— Родом съм от едно градче близо до Блайт. Бабата и дядото на Йона — имам предвид майка ми и баща ми — купиха шейсет акра земя, трябва да е било през 46-та година. В момента сме стъпили на единствения парцел, който ми остана. След като починаха ми хрумна да направя тук караванен парк. Идеята ми се видя разумна, защото тъй и тъй притежавахме земята. Всяка от нас си има по една каравана, а останалите четирима обитатели ни плащат наем. Аз работя на половин ден в барчето, а Йона изкарва по нещичко като маникюристка и се справяме.

— Кой град? — попитах.

Анет ме изгледа изненадано, сякаш бе забравила, че съм там:

— Моля?

— Кой е родният ви град?

— А, една сбутана паланка, казва се Креозот. Сигурно изобщо не сте чували за него. Намира се на две мили оттук, от отсамната страна на границата с Калифорния.

— Ама че съвпадение. Само преди два дни се запознах с един човек от Креозот. Клифтън, викат му Дундьото.

Тъмните очи на Йона се стрелнаха към мен.

Анет мигновено се оживи:

— О, Йона познава Дундьото още от началното училище. Нали с него ходеше, преди да се запознаеш с Франк?

— Никога не съм ходила с него, мамо. Просто излизахме. Има голяма разлика.

— На мен ми приличаше на ходене. По цели уикенди прекарваше у тях, ако не ме лъже паметта.

Анет пак посегна към цигарата си, ръката й закачи ръба на пепелника и по неизсъхналия лак на единия й нокът се образува резка.

— Мамка му. Гледай к’во стана сега.

Тя протегна ръката си към Йона, която разгледа пораженията, намокри показалеца си и приглади резката с леко потупване.

— Очевидно познавате Дундьото много добре — рече Долан.

— През повечето време движеше с разни хлапета от други места.

— С изключение на уикендите, които прекарвахте заедно — отбеляза той.

Тя ядосано вдигна глава:

— Ходехме на разходки с колата ми, разбрахте ли? Харесваше му да я кара. Това не означава, че съм се чукала с него — бяхме само приятели.

— Двамата с Франки познаваха ли се по онова време?

— Откъде да знам? Не съм настойница нито на единия, нито на другия.

На вратата се почука.

— Йона, миличка? Съжалявам, че ви прекъсвам.

На миниатюрната веранда, с вперен в нас поглед, бе застанала някаква жена.

— Това е следващата ми клиентка — рече Йона. — Трябва да я приема.

— Няма проблеми. Ще изчакаме и ще довършим разговора си, когато приключите работа.

Анет се надигна от мястото си зад масичката. Голите й бедра се отлепиха от мушамената седалка с мляскащ звук. Аз станах, за да й направя място, а Долан излезе навън. Анет моментално се заприказва с клиентката на дъщеря си, като енергично размахваше пръсти във въздуха.

— Ей, сладурче, виж само. Този цвят се казва „Черешов юбилей“. Нюансът направо ще пасне на твоя тен.

Събеседницата на Анет бе жена към четиридесетте, която изглеждаше убийствено безцветна и явно си го знаеше, защото не изпадна във възторг от идеята.

Анет захлопа с платформите си по стъпалата на караваната, настигна Долан и го хвана под ръка.

— Йона няма да се забави дълго. Днес съм обедна смяна. Защо не ме придружите до барчето да хапнете нещо — аз черпя.

— Чудесна идея, идваме — включих се аз. — Какви смени работите?

— Обикновено от обяд нататък. Иначе е отворено от пет сутринта до десет вечерта. В целия град има само още едно заведение и хората са или тук, или там — според настроението си.

Тримата закрачихме по коловозите в алеята и прекосихме тясното шосе. Оказа се, че сме единствените посетители.

— Тук предлагаме напитки и студени сандвичи — каза Анет. — Имам и замразени кюфтенца — мога да ви изпържа по едно, ако държите на нещо топличко.

— На мен ми звучи добре. Ти какво ще кажеш, Кинзи?

— Супер.

— А за пиене какво ще си поръчате? Имаме кафе, чай, кола и спрайт.

— Хайде да е кока-кола — отвърна Долан.

— Също и за мен.

Анет зашета зад бара. Включи газовия котлон под тигана, извади от камерата две плоски кюфтета за хамбургери и ги пльосна на тигана.

— След минутка ще бъдат готови.

— Днес е малко празничко, а? — подхвърли Долан.

— Всеки ден е малко празничко.

Тя доприпка до масата ни с чиния, в която бе подредила парченца керевиз, моркови и зелени маслини. В джоба на престилката си беше пъхнала бутилка кетчуп и пластмасово шише с жълта горчица. Нареди нещата на масата. Върна се зад бара, метна готовите бургери в чиниите и ни донесе и тях.

— Забравих да ви попитам по-препечени ли ги предпочитате — каза.

— Така са идеални — уверих я аз.

После се заех да подправя сандвича си с горчица, кетчуп, туршия и лук. Е, не стана като в „Макдоналдс“, но се ядваше.

— Каква е вероятността Йона все още да поддържа контакт с Франк? — попита Долан.

— Продължаваш да мислиш, че е свързан със смъртта на момичето?

— Не зная какво да мисля. Двамата със Стейс се надявахме, че Йона ще ни помогне да намерим отговорите на някои въпроси.

Оттатък пътя, между караваните, премина някаква кола. Излезе на шосето, сви вляво и даде газ. Зад волана беше Йона. Анет се доближи до прозореца и се намръщи замислено:

— Какви са я прихванали?

— Явно не желае да разговаря с нас — рече Долан, преди да захапе хамбургера си.