Мелиса де ла Круз
Маскарад (5)

Глава 4

Но тя беше точно тук. Скайлър бе сигурна. Жената изчезна през вратата на същата величествена сграда, в която в момента беше Скайлър, само че сега я нямаше.

Скайлър се огледа — беше във фоайето на къща за гости. Много от великолепните плаващи палати във Венеция бяха превърнати в мизерни малки хотелчета, където гостите нямаха нищо против строшените перила и лющещата се мазилка, понеже туристическите брошури им обещаваха да усетят духа на истинската, автентичната Италия.

На рецепцията стоеше възрастна жена с черен шал около главата. Тя погледна Скайлър с любопитство.

— Posso li aiuto? — „Мога ли да ви помогна?“

Скайлър се обърка — нямаше и следа от русата жена. Как е успяла да се скрие толкова бързо? Скайлър я следваше по петите. В помещението нямаше други врати.

— C’era una donna qui, si? — „Една жена влезе тук току-що, нали?“ — попита Скайлър.

Беше благодарна на факта, че в „Дюшен“ изучаваха задължително два чужди езика вместо един и Оливър я бе убедил да избере италиански като втори. „Така ще можем по-лесно да си поръчваме в ресторантите на Марио Батали“, аргументира се той.

Възрастната жена се намръщи.

— Una donna? — Тя поклати глава. Разговорът продължи на италиански. — Тук няма никой друг, освен мен. Никой не е влизал.

— Сигурна ли сте? — настоя Скайлър.

В този момент пристигна Оливър. Слезе от лъскавата моторница, която спря точно до ръба на сградата, и влезе. Беше си дал сметка, че водното такси му върши много по-добра работа, отколкото туристическата гондола.

— Намери ли я? — попита той.

— Влезе точно тук, кълна се. Но тази жена казва, че никой не е идвал.

— Няма жена — поклати глава възрастната дама. — Само старият професор живее тук.

— Професор? — възкликна Скайлър и наостри уши.

Дядо й е бил професор по лингвистика, ако може да се вярва на историческите сведения в Хранилището, където се пазеха всички документи, свързани с историята на синьокръвните.

— Къде е той?

— Няма го от няколко месеца.

— Кога ще се върне?

— След два дни, два месеца, две години… може да е по всяко време. Или пък утре, или никога — въздъхна възрастната дама. — Никой не може да каже. Но имам късмет, че винаги си плаща наема навреме.

— Може ли… може ли да видим стаята му? — попита Скайлър.

Жената сви рамене и посочи към стълбището.

Сърцето на Скайлър биеше лудо, докато се изкачваше нагоре. Оливър я следваше плътно.

— Почакай — каза той, щом стигнаха до малката дървена врата в началото на площадката. Натисна дръжката. — Заключено е. Няма да стане.

— По дяволите! Сигурен ли си?

Скайлър се протегна, натисна дръжката и вратата се отвори.

— Как го направи? — удиви се Оливър.

— Нищо не съм направила.

— Беше заключено.

Скайлър сви рамене и бавно отвори вратата. Озоваха се в малка, уютна стаичка с единично легло, изтъркано дървено бюро и много лавици с книги, стигащи чак до тавана.

Скайлър издърпа една от най-долния рафт. „Живот и смърт в колонията Плимут“ от Лорънс Уинслоу ван Алън. С елегантен почерк беше написано: „На скъпата ми Корделия“.

— Ето — прошепна Скайлър. — Той е тук.

Тя разгледа още няколко книги и видя, че същият човек е автор на голяма част от тях.

— Не, в момента определено не е — каза хазяйката от вратата и Скайлър подскочи. — Но Биеналето свършва днес, а досега той никога не го е пропускал.

Биеналето беше изложба на изкуствата във Венеция, една от най-важните, известни и богати на експонати изложби в целия свят, която се провеждаше два пъти в годината. За няколко месеца целият град беше превзет от колекции на световноизвестни творци, търговци, туристи и студенти, нетърпеливи да се докоснат до историческия фестивал. Скайлър и Оливър не успяха да присъстват на това събитие заради безплодните си опити да открият професора.

— Щом приключва днес, значи трябва да побързаме — каза Скайлър.

Хазяйката кимна и напусна стаята.

Скайлър отново се замисли за жената, която изглеждаше досущ като майка й. Дали тя я беше довела до стаята на дядо й? Дали не й помага по някакъв начин? Или просто бе видяла духа й? Те побързаха да си тръгнат и завариха долу хазяйката да чете вестник на бюрото.

— Благодарим ви за помощта — каза Скайлър и се поклони на възрастната жена.

— Какво? Извинете. Posso li aiuto? — сопна се тя.

— За професора и Биеналето. Ще се опитаме да го намерим там.

— Професорът? Не, не. Професор не тук — каза възрастната жена и започна да се кръсти и да клати глава.

— Не е тук? Какво иска да кажете? — обърна се Скайлър към Оливър.

— Той тръгна… две години — каза хазяйката на развален английски. — Живее тук не повече.

— Но нали казахте… — започна Скайлър. — Нали току-що говорихме горе. Видяхме стаята му.

— Аз никога не виждала вас досега. Стаята заключена — отвърна хазайката с ужасен вид и продължи с отчайващите си опити да говори английски, макар италианският на Скайлър да беше отличен.

— Eravamo giusti qui — възрази тя. — „Току-що бяхме горе“. Хазяйката отново поклати глава и започна да си мърмори под носа.

— Има нещо различно в нея — прошепна Скайлър, докато излизаха.

— Да, изглежда още по-откачена — съгласи се Оливър. Скайлър се обърна отново да я погледне и забеляза, че на брадичката й има бенка с няколко косъма. А жената, с която говориха горе, нямаше такава, беше напълно сигурна.