Мелиса де ла Круз
Маскарад (46)

Глава 39

Караха се заради нея. През замъгленото си съзнание Блис чуваше баща си и Чарлс Форс да се карат заради нея зад затворената врата на болничната стая.

Какво се бе случило?

Тя смътно си спомни черно-виолетовия пламък, който изпълни цялата библиотека с гъста непрогледна мъгла, и се досети, че нещо е станало с нея. На врата й имаше марля. Дали е била ухапана? От среброкръвен? По челото й изби студена пот. Ако е била нападната от покварен, защо бе още жива?

Блис се опита да вдигне ръка към врата си, за да провери раната, но не успя да помръдне. Обзе я паника, докато не осъзна, че ръцете й са завързани за леглото. Но защо?

Стаята беше луксозно обзаведена като в хотел, с модерна бяла пластмасова мебелировка, която Блис много добре познаваше. Намираше се в клиниката за синьокръвни на д-р Пат. Със свръхчувствителния си слух долови шепота на баща си и Чарлс Форс в коридора.

— Не е била покварена, Чарлс. Много добре знаеш какви са признаците. Видя врата й! Не е имало достатъчно време.

— Разбирам, Форсайт, но знаеш как изглеждат нещата отстрани. Не мога да допусна Лорънс да се хване за това. Тя ще бъде тествана, както и всички, които са били там онази нощ.

— Тя е жертва! Това е възмутително! Няма да ти позволя!

— Нямаш избор — каза Чарлс с тон, който не търпеше по-нататъшни възражения. — Знам колко си загрижен, но както сам каза, изглежда, че й няма нищо.

Настъпи продължителна тишина, после двамата мъже се върнаха в стаята на Блис. Тя моментално затвори очи и се престори, че спи.

Усети ръката на баща си как я гали по челото и чу как той прошепна кратка молитва на непознат език.

— Здравей — каза тя, отваряйки очи.

Влязоха мащехата й и Джордан и се скупчиха до леглото. Както обикновено, Боби-Ан беше облечена кичозно — в кашмирен пуловер с надпис „Версаче“ на гърдите. В едната си ръка държеше носна кърпичка, която от време на време допираше до очите си, макар да не се виждаха никакви сълзи.

— О, миличка, толкова се притеснихме! Слава богу, че си добре!

— Как се чувстваш? — попита баща й.

— Уморена — отвърна Блис. — Какво стана?

— Имаше експлозия в Хранилището — обясни Форсайт. — Не се тревожи, беше толкова дълбоко, че червенокръвните са го помислили за слабо земетресение.

Блис и за секунда не се бе притеснила, че хората може да са открили най-тайното скривалище на вампирите.

— Какво стана с мен? — попита тя.

— Точно това се опитваме да разберем. Какво си спомняш?

Тя въздъхна и се загледа през прозореца, от който се виждаше празната офис сграда от другата страна на тротоара. Всички компютри вътре бяха включени и светлинките им примигваха, макар работното време отдавна да бе изтекло.

— Не много. Само някакъв черен пушек… и…

Очи, червени очи със сребърни зеници. Звярът, оживял… Той се бе обърнал към нея… Каза й…

Тя поклати глава и силно стисна очи, сякаш за да пропъди злото присъствие.

— Нищо… нищо. Нищо не помня.

Форсайт въздъхна, а Боби-Ан отново заподсмърча.

— О, горкото дете…

Джордан наблюдаваше мълчаливо Блис с крайчеца на окото си.

— Боби, може ли да ни оставите насаме за малко? — попита Форсайт.

Когато Боби-Ан и Джордан излязоха, той се обърна към Блис.

— Блис, това, което ще ти кажа, е много важно. Била си нападната от среброкръвен.

— Не-е-е-е — прошепна Блис. — Но нали от Комитета казват, че това са само митове…

— Сгрешили са. Сега го осъзнахме. Всъщност Присила свика събрание, защото искаше да ни представи доказателства, че… Сега няма да говорим за това. По някакъв начин среброкръвните са оцелели и ние трябва да приемем реалността.

— Но как е станало?

— За съжаление, това значи, че някой от нас е виновен. Няма как да се завърнат, ако някой синьокръвен не ги прикрива, не им помага. Сигурно е член на някое от най-старите семейства, достатъчно могъщи, за да прикрият такова сериозно злодеяние, така че Михаил да не се усети.

— Какво ще стане с мен? — попита Блис с треперещ глас.

— Малцина оцеляват след нападение на среброкръвен и винаги съществува опасност от поквара.

— Поквара?

— Понякога среброкръвните не изконсумират жертвите си докрай, а източват достатъчно кръв, за да ги отслабят. Но след това кръвта на хората става отровна за тях и те са принудени да се хранят със собствения си вид, за да оцелеят.

Точно както се е случило с Дилън, помисли си Блис. Превърнали са го в чудовище, покварили са го, а после са го убили, за да не издаде тайните им.

— Според нас причина за трагедията в Роноук е, че някои от нашите вече са били покварени, когато напуснаха Стария свят.

— По какво се разбира дали някой е покварен?

Той не отговори, а се зае да свали превръзката на врата й.

Блис го погледна тревожено. Какво искаше да й покаже? В чудовище ли се бе превърнала?

Той й подаде малко огледало от масичката с медицински принадлежности.

Тя го обърна към себе си, обзета от страх какво ще види.

Кожата на врата й обаче беше гладка и нежна като преди.

— Какво значи това?

— Няма никакви знаци, значи отровата не е била достатъчно силна. Синята ти кръв е успяла да възвърне баланса и да те излекува сама. Да те предпази от поквара. Кроатан не е успял да те превърне в един от своите.

Тя кимна с облекчение. Беше оцеляла… Не беше сигурна как, но беше жива.

— Ще ти направят още няколко теста — предупреди я Форсайт. — Един от Старейшините ще ти ги направи. Ще поискат да споделиш спомените си с тях. Да им покажеш какво си видяла. Но аз съм сигурен, че ще минеш проверката.

Баща й се канеше да излезе, но Блис имаше още един въпрос.

— Татко, ако някой е покварен, по какво може да се разбере?

— Трудно е да се каже, но сме забелязали, че покварените имат засилен интерес към Черната магия и започват да се занимават с мрачни заклинания.

 

 

По-късно вечерта Нан Кътлър, една от най-високопоставените синьокръвни, дойде да посети Блис. Нан беше от елегантните, болезнено слаба дама от кръга на Присила. Имаше дълга бяла коса с гарваново черен кичур в средата. В града я познаваха като неуморим радетел на благотворителността и клиент на ателиетата за висша мода. Но когато влезе в болничната стая, нямаше и следа от онази фасада. Беше достолепен вампир, преживял столетия. По лицето й можеха да се видят фините сини линии.

Нан се представи и приседна на леглото.

През последните няколко часа Блис вече усещаше крайниците си и се чувстваше доста по-добре.

— Хвани ръката ми, дете мое — каза Нан мило.

Блис сложи двете си ръце в нейните — меки, гладки, без бръчки.

— Сега затвори очи и нека да се върнем към изминалата вечер. Покажи ми какво видя.

Проникване. Нан щеше да използва проникване, за да прочете мислите й. Блис трябваше да отвори съзнанието си и да допусне в него възрастната жена.

Тя кимна и затвори очи.

Заедно отново проследиха случилото се. Блис чакаше на канапето до рецепцията. Появи се Ренфийлд, който носеше папка за Присила Дюпон. Скайлър влезе и я попита дали е виждала Оливър. Няколко момичета от „Дюшен“ търсеха книги за следващото заседание на Комитета.

Изведнъж падна мрак. Цялото помещение бе обвито в ужасен дим.

Блис зачака да се появи чудовището, но всичко, което успяха да видят, беше плътен черен пушек.

Тя отвори очи и видя, че Нан пише нещо в тефтера си.

— Добре — каза възрастната жена. — А сега, ако обичаш, вдигни косата си и ми покажи задната част на врата си.

Това пък какво означаваше?

Блис направи каквото искаха от нея.

— Добре — кимна Нан, — пусни косата си.

След като жената излезе, баща й дойде и я прегърна силно.

Какъвто и да беше тестът, явно го бе издържала.

Задната част на врата й…

Част от теста…

Блис се сети, че Кингсли винаги държи косата си дълга и пусната, така че вратът му не се виждаше. Дали бе модна прищявка? Или криеше нещо?

Кингсли винаги носеше онази книга. Той я научи да залъже звяра от кошмарите си.

Кингсли Мартин бе член на прастара фамилия. Една от най-могъщите и най-престижните.

Блис затвори очи и отново видя звяра. Той й бе казал нещо. Една-единствена дума.

Сега.