Луиз Пени
Сенки в снега (28)

Глава двайсет и шеста

— Предай на Рен-Мари най-сърдечните ми поздрави — заръча Емил.

С Арман стояха в антрето на старата къща, пред вратата. Във волвото на Гамаш го чакаха опакованият му куфар и разнообразни лакомства от Емил за Рен-Мари. Сладкиши от „Паяр“, пастет и сирене от „Ж. А. Моазо“, шоколадът на монасите, купен от магазина на улица „Сен Жан“. Инспекторът се надяваше повечето неща да стигнат безопасно до Монреал. Но с него и Хенри в колата имаше основание да се съмнява.

— Ще й предам. Навярно ще дойда пак след няколко седмици, за да дам показания, но инспектор Ланглоа разполага с всички доказателства, които са му нужни.

— Самопризнанието също ще помогне — усмихна се Комо.

— Вярно е — съгласи се Гамаш. Обхвана с поглед къщата. С Рен-Мари я бяха посещавали много пъти през последните години, откакто менторът му се бе пенсионирал и се бе върнал с жена си в град Квебек. А когато Алис почина, идваха още по-често, за да правят компания на Емил.

— Мисля да я продам — рече възрастният мъж, като забеляза как Арман оглежда сградата.

Гамаш се обърна към приятеля си и помълча, преди да каже:

— Голяма къща.

— Стълбите стават все по-стръмни — съгласи се Комо.

— Знаеш, че винаги си добре дошъл да живееш у нас.

— Зная, merci, но мисля да остана тук.

Инспекторът се усмихна. Не беше изненадан.

— Имам подозрения, че Елизабет Макуъртър е стигнала до същия извод. Трудно е човек да живее сам в голяма къща.

— Така ли? — Емил погледна приятеля си с нескрито подозрение.

Арман се усмихна и отвори вратата.

— Не излизай с мен. Студено е.

— Не съм чак толкова крехък — сряза го Комо. — А искам да се сбогувам и с Хенри.

Когато чу името си, немската овчарка погледна към възрастния мъж и наостри уши. За всеки случай, ако това имаше нещо общо с кучешко лакомство. Имаше.

Тротоарът бе прясно почистен от снега. Виелицата бе утихнала преди зазоряване и слънцето изгря над девствено белия пейзаж. Градът сияеше и светлината се отразяваше във всяка повърхност, сякаш Квебек бе направен от кристал.

Преди да отвори вратата на автомобила, Гамаш се наведе, загреба малко сняг, стисна го в шепите си и показа снежната топка на кучето. Хенри заподскача развълнуван, сетне застина, втренчен в ръцете на стопанина си, готов да скочи.

Инспекторът подхвърли топката във въздуха и немската овчарка се спусна след нея с надеждата, че този път ще я хване и тя ще остане съвършено цяла в муцуната му.

Бялото кълбо се устреми към земята, кучето го улови и стисна челюсти. Когато се приземи на четирите си лапи, в муцуната му бе останала само шепа сняг. Както винаги.

Но Хенри щеше да се опитва отново и отново, Гамаш бе сигурен. Никога нямаше да изгуби надежда.

— Е — подхвана Емил, — според теб коя е била жената в ковчега на Шамплен?

— Навярно пациентка в психиатричната клиника на доктор Дъглас. Почти със сигурност е починала от естествена смърт.

— Значи я е сложил в ковчега на Шамплен, но какво е направил с неговите останки?

— Вече знаеш отговора.

— Естествено, че не го знам. Защо иначе бих те питал?

— Ще ти подскажа. Пише го в дневниците на Шиники, даже ти ми го прочете онази вечер. Ще ти се обадя, когато пристигна у дома. Ако още не си се сетил, ще ти дам отговора.

— Ужасен човек!

Емил се замисли, сетне се протегна и сложи длан върху ръката на Гамаш, с която той бе хванал дръжката на вратата.

— Merci — промълви главният инспектор — за всичко, което направи за мен.

— И аз ти благодаря. Значи според теб мадам Макуъртър има нужда от малко помощ?

— Да, така смятам. — Арман отвори вратата на колата и Хенри скочи вътре. — Но пък също така си мисля, че нощта може да е ягода.

Емил се разсмя.

— Ще ти кажа нещо, но да си остане между нас. И аз така смятам.

* * *

Три часа по-късно главният инспектор и съпругата му седяха в удобната дневна у дома си, а в камината тихо пращеше огън.

— Обади се Емил — рече Рен-Мари. — Помоли ме да ти предам съобщение.

— О?

— Каза „три мумии“. Това говори ли ти нещо?

Гамаш се усмихна и кимна. За Питсбърг бяха заминали три мумии, но Дъглас бе докарал от Египет само две.

— Мислех си за онова видео, Арман.

Детективът свали полукръглите си очила и попита:

— Искаш ли да го гледаме?

— Ти искаш ли да го гледам?

Замисли се.

— По-скоро не, но ако имаш желание, бих го гледал с теб.

Жена му се усмихна.

— Merci, нямам желание.

Целуна я нежно и двамата потънаха в четивата си. Рен-Мари хвърли поглед над книгата си към Арман.

Знаеше всичко, което й бе нужно.

* * *

Габри стоеше на бара в бистрото с кърпа в ръка и бършеше чаша. Около него приятели и клиенти бърбореха и се смееха, четяха или просто седяха мълчаливо.

Беше неделя следобед и повечето посетители още бяха по пижами. Габри също.

— Много искам да ида във Венеция — мечтаеше на глас Клара.

— Претъпкана е с туристи — отсече Рут.

— Откъде знаеш? — попита я Мирна. — Била ли си там?

— Не ми е нужно да ходя. Всичко, което ми трябва, е тук. — Старата поетеса отпи от чашата на Питър и направи гримаса. — Мили боже, какво е това?

— Вода.

Приятелите се преместиха до камината, за да поприказват с Рор и Хана Пара, а в това време Габри загреба шепа лакрицови бонбони от буркана на бара и огледа салона.

През заскрежения прозорец мярна нещо, което привлече погледа му. Позната кола, волво, бавно се спускаше по улица „Мулен“ към селото. Слънчевите лъчи проблясваха върху пухкавите снежни преспи, а по заледената повърхност на езерцето насред селския площад се пързаляха деца на кънки.

Колата спря в центъра на селото и от нея слязоха двама мъже.

Жан Ги Бовоар и Арман Гамаш. Изчакаха до автомобила. Задната врата се отвори.

Клара се обърна, сепната от тихия тропот по бара. Бонбоните се сипеха от шепата на Габри. Разговорите в бистрото утихнаха и скоро настана пълна тишина. Клиентите поглеждаха ту към Габри, ту през прозореца.

Мъжът на бара не помръдваше, втренчен навън.

Невъзможно! Толкова пъти си бе представял, фантазирал, преструвал, че идва този момент. Виждал го бе ясно като ден, но след това се бе връщал сам в реалността. Без да сваля очи от гледката, излезе иззад бара. Клиентите се отдръпнаха, за да сторят път на едрия мъж.

Вратата се отвори и влезе Оливие.

Габри бе онемял. Само разтвори обятия и светлокосият мъж потъна в прегръдката му. Двамата се притискаха един в друг, люлееха се, плачеха. Селяните около тях ръкопляскаха, някои се просълзиха и се обърнаха един към друг да се прегърнат.

След известно време мъжете се отдръпнаха. Всеки посегна да изтрие сълзите от лицето на другия. Смееха се и се гледаха, а Габри не смееше да отклони очи, за да не изгуби от поглед тази любима гледка за пореден път. Оливие развълнувано попиваше всичко познато и обичано. Лицата, гласовете и звуците, които помнеше добре, но сякаш не бе чувал от цяла вечност. Ароматът на кленови цепеници в камината, кроасаните с масло, прясно изпеченото кафе на зърна.

Всичко, което носеше в сърцето си и което толкова му липсваше.

И ароматът на Габри, на тоалетен сапун. Силните му, сигурни ръце, които го обгръщаха. Габри. Който никога, нито за миг, не спря да вярва в него.

Габри с усилие откъсна очи от партньора си и погледна зад него, където стояха двамата полицаи от Surete.

— Благодаря ви — промълви.

— Благодарностите са за инспектор Бовоар — отвърна Гамаш.

Бистрото отново притихна. Главният инспектор се обърна към Оливие. Искаше да каже нещо пред всички. В случай че са останали някакви съмнения.

— Сгреших — призна. — Много съжалявам.

— Не мога да ви простя — проговори светлокосият мъж с пресипнал глас, докато се опитваше да овладее емоциите си. — Нямате представа какво преживях. — Замълча, взе се в ръце и добави: — Може би след време.

— Oui — съгласи се детективът.

Докато всички се отдадоха на празнуване, Гамаш излезе в слънчевия ден и се потопи в звуците на деца, които играеха хокей, замерваха се със снежни топки или се пускаха с шейни по склона на хълма. Спря се, за да ги погледа, но виждаше само младежа в ръцете си. С огнестрелни рани по гърба.

Открил го бе, но твърде късно.

Арман Гамаш притисна Пол Моран в прегръдките си.

Много съжалявам. Прости ми.

Отговори му само тишината, а някъде в далечината ехтяха виковете на деца, които си играеха.