Луиз Пени
Сенки в снега (12)

Глава десета

— Моля?

По свои груби сметки Гамаш вече бе повторил тази дума и подобните й около милион пъти за последните десет минути. Наклони се напред толкова много, че рискуваше да падне от стола. А огромното дъбово писалище, зад което седеше Кен Хаслъм, още повече увеличаваше дистанцията и влошаваше ситуацията.

— Excusez?

Гамаш усети как столът му едва балансира на предните крака. Облегна се точно навреме. Отвъд пропастта, която представляваше писалището, мистър Хаслъм продължаваше да говори — или по-точно, да движи устните си.

„Мрън-мрън-мрън, убийство, мрън, съвет.“

Хаслъм впери пронизващ поглед в главния инспектор.

— Моля?

Обикновено Гамаш се фокусираше върху очите на хората, но обръщаше внимание и на езика на тялото. Уликите се появяваха в зашифрован вид, а жестовете и израженията бяха един от шифрите. Често думите даваха най-малко информация. Най-злите, най-злобните и отвратителни хора понякога изричаха мили думи. Но ги издаваше прекомерната сладост в гласа, едва забележимо трепване на окото или неискрена усмивка. Или ръце, скръстени сковано пред гърдите; или здраво преплетени до побеляване на кокалчетата пръсти.

За детектива бе жизненоважно да успява да улови всички сигнали и обикновено това му се удаваше.

Но този човек го побъркваше, защото Гамаш наблюдаваше само устата на Хаслъм. Беше се вторачил в нея и упорито се опитваше да чете по устните.

Кен Хаслъм не шепнеше. В този момент шепотът щеше да е добре дошъл вик. Изглежда, мъжът просто движеше устни в синхрон с думите си. Главният инспектор си помисли, че може да е претърпял някаква операция. Да са премахнали ларинкса му.

Но не бе убеден в това. От време на време успяваше да долови някоя дума, например „убийство“. Тази се беше откроила ясно.

Гамаш се напрягаше и физически, и умствено. Мъчеше се да разбере събеседника си. Беше изтощително. Помисли си какво би станало, ако заподозрените осъзнаят, че крещенето, виковете и хвърлянето на мебели не могат да изкарат извън нерви разпитващите, но шепотът върши работа.

— Съжалявам, сър. — Инспекторът говореше английски с лек британски акцент, който бе придобил от времето, прекарано в Кеймбридж.

Офисът на Хаслъм беше в Бас Вил — Долния град. Дотам се стигаше най-бързо със стъклените кабинки, подобни на асансьори, които се спускаха и изкачваха по релсите, монтирани на склона от високата към ниската част на града. Гамаш бе платил таксата от два долара и се бе качил в една от кабинките. Пътуването с нея бе кратко и много красиво, но главният инспектор предпочете да стои в дъното на „асансьора“, далече от прозорците и усещането за свободно падане.

Когато пристигна, излезе на улица „Пти Шамплен“ — очарователна тясна алея, по която не се движеха автомобили, но тълпи от хора газеха в снега. Пешеходците се разхождаха, дебело облечени в студа, и току спираха пред някоя празнична витрина да погледат домашно плетените дантели, картините, предметите от ръчно изваяно стъкло и сладкишите.

Гамаш продължи през „Плас Роял“, където било построено първото селище на брега на реката.

И така стигна до офиса на Кен Хаслъм. На табелата пишеше „Роял Туристс“. Локацията беше чудесна — в масивна каменна сграда от дясната страна на площада. Влезе и заговори усмихнатата любезна рецепционистка, като й обясни, че не се интересува от екскурзия, а иска да говори със собственика на фирмата.

— Имате ли уговорка? — попита жената.

— Боя се, че не. — В същия момент, когато Бовоар се бореше с изкушението да извади служебната си карта от Surete в Монреал, началникът му усети как неволно посяга към вътрешния джоб на сакото си, но се спря. — Надявах се, че може да е свободен.

Усмихна се на рецепционистката. След малко тя му отвърна с усмивка:

— Всъщност той е тук. Ще отида да проверя дали може да ви отдели малко време.

И така, няколко минути по-късно Гамаш се озова във великолепен кабинет, от чиито прозорци се разкриваше гледка към площад „Роял“ и църквата „Нотр Дам дьо Виктоар“, построена като паметник на двете големи победи над англичаните.

Бяха минали десетина секунди, преди детективът да осъзнае в колко трудна ситуация се намира. Не че не разбираше какво казва Кен Хаслъм, просто въобще не го чуваше. Накрая, когато се провали дори в опитите да чете по устните му, главният инспектор прекъсна събеседника си:

— Desole — вдигна ръка Гамаш. Хаслъм спря да мърда устни. — Може ли да седнем малко по-близо един до друг? Боя се, че се затруднявам да ви чувам.

Мъжът изглеждаше озадачен, но стана и се премести на стола до детектива.

— Бих искал само да разбера какво се е случило на събранието на управителния съвет на ЛИД, когато се е появил Огюстен Рено.

„Мрън-мрън, арогантен, мрън, нямаше как, мрън.“

Хаслъм го изгледа доста строго. Беше хубав мъж със стоманеносива коса, гладко избръснат, с румени бузи, които по-скоро бяха придобили цвят от слънцето, а не от честа употреба на алкохол. След като вече седяха по-близо един до друг, Гамаш най-сетне разбираше какво казва събеседникът му. Човекът продължаваше да говори с глас, по-тих и от шепот, но поне вече бе доловим, а и другите сигнали бяха по-отчетливи.

Хаслъм бе раздразнен.

Не заради Гамаш, а заради случката в ЛИД. Някой добре запознат с Литературноисторическото дружество бе убил Огюстен Рено. А съвпадението, че смахнатият археолог бе поискал среща с управителния съвет в деня на смъртта си и бе получил отказ, не можеше да се пренебрегне с лека ръка.

Но възрастният мъж отново се върна към мърдането на устни:

„Мрън-мрън, мърмор, Шамплен, мрън-мрън, идиотщина, мърмор, състезание.“

— Да, от мистър Хенкок разбрах, че сте си тръгнали от събранието по-рано, за да отидете на тренировка. Ще участвате в надпреварата с канута по реката, която предстои тази неделя.

Хаслъм се усмихна и кимна:

— Отдавна мечтая за това.

Произнесе думите тихо, но отчетливо. С дрезгав шепот. Гласът му бе топъл и Гамаш се зачуди защо този мъж не го използва по-често, особено предвид сферата, в която работи. Неспособността на един екскурзовод да говори определено можеше да се отчете като финансово съкрушителен недостатък.

— Защо се записахте за състезанието? — не издържа и попита инспекторът. Умираше от желание да научи каква е причината човек, и то близо седемдесетгодишен, да си причини подобно нещо.

Отговорът на Хаслъм го изненада. Очакваше да чуе нещо за покоряването на върхове или пък свързано с историята, която явно бе любима тема на този мъж, тъй като състезанията с кану бяха възстановка на някогашните надпревари с пощенски лодки от времето, когато е нямало ледоразбивачи.

„Мърмор, харесвам, мърмор, хората.“

— Харесват ви хората? — попита Гамаш.

„Мрън-мрън“ — кимна Хаслъм и се усмихна.

— Защо тогава не се записахте в някой хор?

Старецът се усмихна.

— Не е същото, нали, господин главен инспектор?

В очите на мъжа се четеше топлота, любознателност и интелигентност.

„Знае — каза си Гамаш. — По някаква причина този човек знае стойността не само на приятелството, но и на другарството. И какво се случва с хората, събрани при извънредни обстоятелства.“

Дясната ръка на детектива започна да трепери и той много бавно я сви в юмрук, ала не успя да изпревари Хаслъм, който проследи движението със замислен поглед. Видя треперенето.

Но не каза нито дума.

 

 

Арман Гамаш бавно се изкачи по лекия наклон на улица „Пти Шамплен“ до кабинките върху релсите. Докато вървеше, размишляваше над разговорите си с Хаслъм и рецепционистката. Жената в крайна сметка му даде поне толкова, ако не и повече информация, отколкото възрастният господин.

Не, мистър Хаслъм не водел туристически обиколки, а ги уреждал по имейл. Предимно елитни частни турове на Квебек за високопоставени личности и знаменитости, които посещават града. Жената бе обяснила, че той е нещо като консиерж. Бил в бизнеса толкова отдавна, че клиентите вече го питали за всякакви необичайни неща, а той винаги се стараел да им ги осигури. Рецепционистката бе побързала да уточни, че никога не ставало дума за незаконни или неморални услуги. Мистър Хаслъм бил много порядъчен човек. Но необикновен.

Служителката говореше френски отлично, а шефът й, когато Гамаш успяваше да го чуе, владееше езика още по-добре. Ако името му не беше Кен Хаслъм, детективът можеше да го вземе за франкофон. Според рецепционистката мистър Хаслъм загубил единствената си дъщеря, която починала от левкемия на единайсет години. Съпругата му пък била покойница от шест години. И двете били погребани в англиканското гробище в Стария град.

Хаслъм бе пуснал дълбоко корени в Квебек.

Когато се изкачи с кабинка по релсите, като се насилваше да се любува на прекрасната гледка, но вместо това се бе вкопчил в стената зад себе си, Гамаш прекрачи навън и срещна ледения вятър. Следващата му цел бе ясна, но първо имаше нужда да си събере мислите. Тръгна по тясна алея на име улица „Трезор“, по която дори в мразовития февруарски ден художници бяха изложили за продан кичозно нарисувани пейзажи от Квебек. На барове, изградени от ледени блокове, се предлагаше коктейлът „Карибу“ на туристи, които скоро щяха да съжаляват за неблагоразумието си. Когато се измъкна от уличката, детективът намери кафене „Буад“ и влезе в него, за да се сгрее и да помисли.

Седна в едно от сепаретата с чаша chocolat chaud^[1] и извади бележник и химикалка. Ту отпиваше глътка гореща напитка, ту се взираше празно в пространството, ту си записваше някоя мисъл. След известно време беше готов за следващото си посещение.

Мястото не беше далеч от кафенето. Трябваше само да пресече улицата, за да се озове пред монолитния гигант — базиликата „Нотр Дам“. Във величествената църква с позлатени арки венчаваха, кръщаваха, наказваха, наставляваха и погребваха най-знатните и най-низшите граждани на Квебек.

И макар че в града нямаше недостиг на църкви, всички те бяха спътници, а „Нотр Дам“ бе тяхното слънце.

Мина през портата, качи се по стълбището и спря пред дъската, на която бяха обявени неделните служби. Току-що бе приключила една от литургиите, а следващата започваше чак в шест вечерта. Детективът отвори тежките врати, влезе и усети топлината, вдъхна мириса на свещи и тамян, години наред съпровождали свещени ритуали. Чу ехтящи стъпки по каменния под.

Църквата бе сумрачна, полилеите и стенните светилници едва огряваха огромното пространство. Но в дъното, отвъд почти празните редове пейки, се разливаше сияние. Целият олтар сякаш бе излят от злато. Грееше с особена притегателна сила, а по него ангели пърхаха с криле и строги светци се взираха сурово в посетителите. В центъра бе разположен макет на катедралата „Свети Петър“ в Рим, който приличаше на куклена къща на разглезено от разкош дете.

Пищното великолепие бе едновременно примамливо и някак отблъскващо. Главният инспектор се прекръсти по навик, седна на една от пейките и постоя мълчаливо няколко мига.

— Знаете ли, че родителите ми искаха да стана свещеник? — обади се младежкият глас.

— Предполагам, че от детските си години си развил търпимост към пепел и дим — отбеляза Гамаш.

— Именно. Бяха решили, че всеки, който успява да изтрае баба ми, е или светец, или луд. И в двата случая притежавах добри качества, за да заживея сред йезуитите.

— Но ти взе друго решение.

— Никога не съм го обмислял сериозно — говореше полицай Моран в ухото на Гамаш. — Влюбих се в Сюзан, когато беше на шест, а аз — на седем. Реших, че такава е волята на Господ.

— Познавате се от толкова дълго?

— Струва ми се, че сме били заедно цял живот. Запознахме се в църковната школа.

Гамаш виждаше младия човек във въображението си и се опита да си представи как е изглеждал на седем години. Не беше трудно. Имаше вид на много по-млад от двайсет и пет. Притежаваше интересната способност да изглежда като недоразвит. Моран не се стараеше да го постигне, но му се получаваше, без да иска. Често устата му бе леко отворена, а плътните му устни — леко навлажнени, сякаш всеки момент от тях ще закапе слюнка. Този му вид можеше да бъде смущаващ или обезоръжаващ. Но никога привлекателен.

С времето Гамаш и неговите колеги свикнаха, че изражението на Моран няма нищо общо с мислите и емоциите му.

— Обичам да оставам в църквата на село, когато всички други вече са си тръгнали. Понякога отивам вечер.

— Разговаряш ли със свещеника?

— Отец Мишел? Понякога. Но най-често просто си седя. Напоследък си представям сватбата ми, която ще е през юни. Виждам украсата и всичките си приятели и роднини. Също и някои от колегите. — Младежът се поколеба. — Вие бихте ли дошли?

— Ако ме поканиш, със сигурност ще дойда.

— Наистина ли?

— Определено.

— Нямам търпение да кажа на Сюзан. Когато седя сам в църквата, си я представям как върви по пътеката към олтара, към мен. Като чудо.

— Вече не ще има самота.

— Pardon?

— Това е от една благословия, която с мадам Гамаш получихме на нашата сватба. Прочетоха ни я в края на церемонията. Вече не ще усещате дъжд, защото всеки от вас ще бъде подслон за другия — зарецитира главният инспектор.

Вече не ще усещате студ,

защото всеки от вас ще бъде топлина за другия.

Вече не ще има самота за вас,

вече не ще има самота,

вече не ще има самота.

Гамаш млъкна.

— Студено ли ти е?

— Не.

Но детективът си помисли, че младият полицай лъже. Беше началото на декември, денят бе студен и влажен, а младежът стоеше обездвижен.

— Може ли да използваме тази благословия и на нашата сватба?

— Ако ти харесва. Мога да ти я изпратя и да прецениш.

— Чудесно. А как завършва? Спомняте ли си?

Гамаш събра мислите си и извика спомените за собствената си сватба. Беше се огледал и бе видял всичките им приятели и голямото семейство на Рен-Мари. И Зора, неговата баба. Тя беше единствената му останала роднина, но бе напълно достатъчна. Нямаше гости на булката и гости на младоженеца. Всички се бяха събрали заедно.

Тогава бе зазвучала тържествена музика, Рен-Мари се бе появила и Арман бе разбрал, че цял живот е бил сам. До онзи миг.

Вече не ще има самота.

А в края на церемонията бяха чули последната благословия:

— Идете в своя дом, за да влезете в дните на единството — каза детективът на Моран, — и нека дните ви бъдат добри и дълги на тази земя.

Настъпи мълчание. Но не за дълго. Гамаш тъкмо се канеше да заговори отново, когато полицай Моран наруши тишината.

— Точно така се чувствам. Не съм самотен, откакто се запознах със Сюзан. Разбирате ли ме?

— Да, разбирам.

— Единственото лошо нещо в представите ми за нашата сватба е, че в тях Сюзан или припада, или повръща в църквата.

— Така ли? Колко необичайно. Според теб защо се случва това?

— Сигурно е от миризмата на тамян. Надявам се. Ако не е от нея, значи Сюзан е Антихристът.

— Това доста би объркало сватбата — отбеляза Гамаш.

— Да не говорим за брака. Попитах я и тя ме увери, че не е Антихристът.

— Е, това е добре. Мислили ли сте за предбрачно споразумение?

Пол Моран се разсмя.

„И нека дните ви бъдат добри и дълги на тази земя“ — повтори наум инспекторът.

— Искали сте да разговаряте с мен.

Детективът изненадано отвори очи, вдигна ги и срещна погледа на мъж на средна възраст, облечен с расо, който стоеше прав край пейката.

— Отец Себастиен?

— Точно така. — Тонът на свещеника звучеше отривисто, рязко, официално.

— Казвам се Арман Гамаш. Надявах се да ми отделите малко време.

Стъкленият поглед беше строг и бдителен.

— Днес е натоварен ден. — Мъжът погледна Гамаш по-внимателно. — Познаваме ли се?

Тъй като свещеникът не даваше вид, че има намерение да сяда, главният инспектор се изправи.

— Не, не се познаваме лично. Но може би сте чували за мен. Аз съм началникът на отдел „Убийства“ в Surete du Quebec.

Лицето на свещеника се проясни, раздразнението се изпари и той се усмихна:

— Разбира се, господин главен инспектор. — Протегна тънката си ръка за поздрав. — Съжалявам. Тук е тъмно, а и вие обикновено не сте с брада, нали?

— Не, в момента съм под прикритие — усмихна се Гамаш.

— Тогава може би не трябва да съобщавате на хората, че сте началник на отдел „Убийства“.

— Прав сте. — Детективът се озърна. — Отдавна не съм влизал в базиликата. От погребението на премиера преди няколко години.

— Бях един от свещениците, които водеха службата — спомни си отец Себастиен. — Прекрасна беше.

Гамаш пък я помнеше като формална, високопарна и много, много протяжна.

— Е? — Отец Себастиен седна и потупа мястото до себе си на дървената пейка. — Кажете ми какво искате да знаете. Или може би сте дошли, за да се изповядате?

— Съжалявам, много съжалявам — повтаряше отново и отново младежът. Гамаш го бе успокоил, че няма вина за това, и бе обещал на Моран да го намери, преди да е станало твърде късно.

— Довечера ще вечеряш с родителите си и Сюзан. — Настъпи мълчание и на главния инспектор му се стори, че чува хълцане. — Ще те намеря.

Отново мълчание.

— Вярвам ви, сър.

— Не — отговори Гамаш на свещеника, — трябва ми само информация.

— С какво мога да ви помогна?

— Става въпрос за убийството на Огюстен Рено.

Свещеникът не изглеждаше изненадан.

— Ужасно. Но не мисля, че мога да съм ви от полза. Почти не го познавах.

— Но сте знаели за него, нали?

Отец Себастиен изгледа Гамаш леко подозрително.

— Разбира се, че знаех за него. Нали затова сте дошли?

— Откровено казано, не знам защо дойдох. Един човек ми препоръча да разговарям с вас. Имате ли представа защо?

Свещеникът настръхна и отвърна оскърбено:

— Може би защото съм един от водещите изследователи на периода на ранното заселване на Квебек и ролята на Църквата по онова време. Но едва ли това е от особено значение.

„Мили боже — помоли се Гамаш, — избави ме от обидчиви свещеници.“

— Простете, но не живея в град Квебек и не съм запознат с работата ви.

— Очерците ми се публикуват по целия свят.

Нещата не вървяха никак на добре.

— Desole. Не съм вещ в тази област, но тя очевидно е от огромна важност и силно се нуждая от помощта ви.

Свещеникът се поотпусна и сякаш прибра бодлите.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита хладно.

— Какво можете да ми разкажете за Огюстен Рено?

— Не беше чак толкова луд, в това съм сигурен. — За първи път някой казваше подобно нещо и Гамаш се приведе заинтригувано към събеседника си. Свещеникът продължи: — Беше запален и упорит и определено много нахален, но не беше луд. Хората говореха за него така, за да го унижат и да уронят авторитета му. Постъпваха жестоко.

— Вие харесвахте ли го?

Отец Себастиен се поразмърда на твърдата пейка.

— Не бих казал. Не беше човек, който се харесва на другите, трудно се общуваше с него. Според мен беше нетактичен. Имаше една-единствена цел в живота и всичко останало за него беше банално и незначително, включително чувствата на хората. Предполагам, че си е създал немалко врагове.

— Възможно ли е някой да го е мразел дотолкова, че да го убие? — попита Гамаш.

— Както знаете, господин главен инспектор, има всякакви причини за убийство.

— Всъщност, mon Pere^[2], установил съм, че има само една. Отвъд всички оправдания, психологически анализи и мотивации от рода на отмъщение, алчност и ревност има една-единствена истинска причина.

— И коя е тя?

— Страх. Страхът, че можеш да изгубиш нещо, което притежаваш, или да не получиш нещо, което искаш.

— И все пак страхът от вечното проклятие не ги спира.

— Не. Нито страхът, че може да бъдат разкрити. Защото не вярват в нито едно от двете.

— Мислите ли, че е невъзможно човек да вярва в бог и да извърши убийство?

Свещеникът наблюдаваше детектива, изражението му бе спокойно, дори някак весело. Погледът му излъчваше мир, гласът — лекота. Но защо стискаше расото си в юмрук?

— Зависи в кой бог вярва — отвърна Гамаш.

— Бог е един, господин главен инспектор.

— Сигурно е така, но хората са различни и възприемат света около себе си несъвършено. Дори бог. Особено бог.

Отецът се усмихна и кимна, но стегна юмрук още по-здраво.

— Боя се, че се отклонихме от темата — продължи детективът. — Виновен съм. Беше глупаво от моя страна да влизам в спор на религиозна тема с толкова уважаван свещеник. Простете ми, mon Pere. Говорехме за Огюстен Рено и вие казахте, че повечето хора са го смятали за ненормален, но според вас е бил съвсем с ума си. Как се запознахте?

— Натъкнах се на него в подземието на параклиса „Свети Джоузеф“. Копаеше.

— Тъкмо беше започнал ли?

— Казах ви, че беше вманиачен. Напълно губеше разсъдъка си, когато ставаше дума за Шамплен. Но всъщност беше открил нещо.

— Какво?

— Стари монети от около 1620 година и два ковчега. Единият беше доста обикновен и полуразрушен, но другият бе облицован отвътре с олово. Според нашата теория Шамплен, подобно на други важни личности, е бил погребан в оловен ковчег.

— На онова място се е издигал някогашният параклис, преди да изгори в пожара.

— Не сте чак толкова невеж, колкото твърдите, господин главен инспектор.

— О, невежеството ми не знае граници, отче.

— Управата на града незабавно прекъсна разкопките. Рено нямаше разрешително и действията му бяха окачествени като равносилни на ограбване на гроб. Но той се обърна към медиите и вдигна голям скандал. Таблоидите гръмнаха, че най-сетне Шамплен бил открит, но някакви чиновници буквояди спрели разкопките. В пресата отразиха случая като битка между Давид и Голиат. Малкият човек Огюстен Рено, който храбро се бори да открие останките на човека символ на френскоезичния Квебек, срещу археолозите и политиците от властта, които се опитват да го спрат.

— На Серж Шевре сигурно много му е харесало.

Отец Себастиен се подсмихна.

— Главният археолог побесня. По онова време идва при мен десетина пъти, разярен и посинял от яд. Не стана ясно доколко гневът му бе насочен лично към Рено и доколко го бе хванал страх, че той може да се окаже прав; че някакъв любител археолог може да е направил най-голямото откритие, за което всеки професионалист в областта би му завидял.

— Шамплен.

— Бащата на Квебек.

— Но защо е толкова важно? Защо толкова много хора се вълнуват живо от въпроса къде е погребан Шамплен?

— А вие не се ли вълнувате?

— Определено съм любопитен. Ако го намерят, бих посетил мястото и бих прочел всичко за откритието, но не приемам нещата твърде лично.

— Така ли мислите? Чудя се дали сте прав. Виждал съм много хора, които не осъзнават, че вярват в нещо, докато не се окажат на смъртния си одър. Тогава откриват вярата дълбоко в себе си. Винаги е била в тях.

— Но Шамплен е бил човек, а не вяра.

— Отначало да. Но с времето се е превърнал в нещо много повече за някои. Елате с мен.

Отец Себастиен се изправи, поклони се леко пред златното разпятие над олтара и тръгна към изхода на огромната църква. Гамаш го последва. Изкачиха се по дървено стълбище, минаха през скрити коридори и се озоваха в малък кабинет, отрупан с книги и документи. На стената висяха две репродукции. На едната бе изобразен Христос, разпънат на кръста, на другата — Шамплен.

Свещеникът събра списанията, оставени върху два стола, и с госта му седнаха.

— Както ви е известно, Шамплен е бил забележителна личност, но не знаем почти нищо за него. Дори рождената му дата е обвита в мистерия. И нямаме представа как е изглеждал. Онази картина позната ли ви се струва?

Посочи една от репродукциите на стената. На нея Шамплен бе в образа, който всеки квебекчанин и всеки канадец познаваше: мъж на около трийсет с бели ръкавици, облечен със зелен дублет с дантелена яка и въоръжен с меч. Прическата му отговаряше на модата от XVII век — дълга вълниста тъмна коса. Брадата и мустаците бяха добре оформени. Лицето му бе привлекателно, интелигентно, със силни черти и големи мъдри очи.

Самюел дьо Шамплен. Гамаш би го разпознал сред хиляди други лица.

Детективът кимна.

— Това не е той — обяви отец Себастиен.

— Така ли?

— Погледнете. — Свещеникът извади книга от претъпканата библиотека, отвори я и я подаде на госта си. — Познат ли ви изглежда?

На страницата имаше портрет на леко пълен мъж, застанал пред прозорец, от който се разкриваше тучен пейзаж. Беше на около трийсет, с бели ръкавици, облечен със зелен дублет с дантелена яка и въоръжен с меч. Прическата му отговаряше на модата от XVII век — дълга вълниста тъмна коса. Брадата и мустаците бяха добре оформени. Лицето му бе привлекателно, интелигентно, с големи мъдри очи.

— Това е Мишел Партичели д’Емери, счетоводител на Луи XIII.

— Но това е Шамплен — възрази Гамаш. — Малко по-едър е и е обърнат на другата страна, но си е същият човек, дори е с еднакви дрехи.

Върна книгата на свещеника със смаяно изражение. Отец Себастиен се усмихваше и кимаше.

— Някой е откраднал този портрет, променил го е леко, за да изглежда мъжът по-безстрашен, по-близък до представата за смел изследовател, и го е нарекъл Шамплен.

— Но защо го е направил? Има толкова картини, на които са нарисувани дребни аристократи и търговци. Нима не съществува портрет на Шамплен?

Свещеникът оживено се приведе към него.

— Няма нито един портрет на Шамплен, нарисуван приживе. Нямаме представа как е изглеждал. И не само това. Защо Шамплен така и не е получил титла или земи тук? Дори не е бил официален губернатор на Квебек.

— Нима сме преувеличили значимостта му? — попита Гамаш и веднага съжали. Отецът отново настръхна, сякаш главният инспектор бе хвърлил кал по идола му.

— Не. Всички документи, с които разполагаме, потвърждават, че той е бащата на Квебек. Има сведения от онова време, писани от францисканците. Францисканските монаси са основали мисията и параклиса. Шамплен им е завещал половината си състояние. Поръчал е построяването на църквата, за да отбележи и увековечи отвоюването на Квебек от англичаните. Знаете, че е мразел англичаните, нали?

— Трудно е човек да не мрази враговете си. Предполагам, че и англичаните са имали същите чувства към него.

— Вероятно е така. Но ги е ненавиждал не само защото са били врагове. Считал е, че англичаните са истинските диваци. Според него са били жестоки, особено към местното население. От дневниците на Шамплен става ясно, че той е изградил особени взаимоотношения с хуроните и алгонкините. Те са му помагали да се научи да живее по тези земи и са му давали подробна информация за плавателните пътища. Мразел е англичаните, защото за тях било по-важно да изколят индианците, отколкото да си сътрудничат с тях. Не ме разбирайте погрешно, Шамплен също е смятал индианците за диваци. Но е разбирал, че може да се поучи от тях, и се е тревожел за безсмъртните им души.

— А бобровите кожи?

— Е, да, имал е и търговски нюх — призна отец Себастиен.

Гамаш отново погледна картината на стената, която висеше редом до разпнатия Христос.

— Значи нямаме представа как е изглеждал Шамплен, кога е бил роден и къде е погребан. Какво още сме научили за него от дневниците му?

— И това е интересно. Почти нищо. В дневниците си предимно е описвал експедициите и ежедневието си, но не е споделял нищо за вътрешния си свят, за мислите и чувствата си. Пазел е личния си живот лично за себе си.

— И не го е описал дори в дневника си? Защо?

Отец Себастиен вдигна ръце към тавана в жест на недоумение.

— Има няколко теории. Според една от тях е бил шпионин на служба при краля на Франция. Друга е още по-интригуваща. Някои хора смятат, че всъщност е бил син на краля. Незаконен, разбира се. Но това би обяснило защо обстоятелствата около раждането му тънат в тайнственост и защо човекът, който е заслужавал да бъде прославян, е обвит в мистерия. Тази теория обяснява и защо е бил изпратен тук, накрая на света.

— Споменахте, че Огюстен Рено е намерил оловен ковчег и някакви монети под едно от светилищата, но разкопките са били прекратени. Възможно ли е да е бил на прав път? Открил ли е Шамплен?

— Искате ли да погледнете?

Гамаш се изправи.

— Да, моля.

Тръгнаха по обратния път, прекръстиха се на минаване покрай олтара и пресякоха главния кораб на църквата, а след това влязоха в малка ниша, подобна на пещера, със свой собствен олтар, върху който горяха свещи.

— Насам — промуши се отец Себастиен зад олтара и се наведе, за да мине през ниска арка.

В грубо изсечена в скалната стена вдлъбнатина бе оставено фенерче. Свещеникът го взе, включи го и огря тясното пространство. Лъчът заигра по камъните и се спря върху ковчег.

Инспекторът потръпна развълнувано. Дали това бе той?

— Отворен ли е? — проговори тихо.

— Не — отвърна шепнешком свещеникът. — След цялата шумотевица в медиите властите най-накрая склониха да разрешат на Рено да продължи разкопките, но под тяхно наблюдение. Археолозите бяха бесни, но за пред обществото се изказваха така, сякаш са доволни от компромисното решение. След като направиха рентгенови снимки и прегледаха куп документи обаче, стигнаха до извода, че останките не може да са на Шамплен, а става въпрос за ковчег от по-нови времена, в който е погребан маловажен духовник.

— Сигурно ли е? — обърна се Гамаш към отец Себастиен. Едва различаваше фигурата му в сумрака. — Вие сигурен ли сте?

— Самият аз убедих властите да продължат разкопките. Всъщност изпитвах уважение към Рено. Не беше завършил археология и нямаше опит, но не беше глупав. И беше открил нещо, до което никой друг не бе успял да се добере, включително и аз.

— А откри ли Шамплен?

— Не. Искаше ми се да вярвам, че е погребан в този ковчег. Това щеше да е невероятно събитие за нашата църква, щеше да доведе повече хора и, разбира се, пари. Но когато проверихме по-внимателно и събрахме всички факти, стана ясно, че няма как да е Шамплен.

— Ами монетите?

— Наистина датираха от XVII век и бе потвърдено, че някога параклисът и гробището са били точно тук, но нищо повече.

Мъжете се върнаха в осветената ниша с олтар.

— Отче, според вас какво се е случило с Шамплен?

Свещеникът не отговори веднага.

— Според мен след пожара е бил погребан отново. В архивите се споменава повторно погребение, но не се казва къде и няма официални данни. Тази църква е горяла няколко пъти и с всеки пожар са си отивали безценни архиви.

— Изучавали сте Шамплен почти цял живот. Какво е вашето мнение?

— По-рано ме попитахте защо е толкова важен, защо всичко това е важно и защо търсенето на останките му има такова голямо значение. Има. Шамплен не е бил просто основател на колония. В него е имало нещо различно, нещо, което го правело по-специален от всички останали изследователи преди него. Мисля, че това обяснява защо е постигнал успех там, където другите са се провалили. И защо днес всички го помнят и почитат.

— Какво го е правело различен?

— Знаете ли, той никога не е наричал Квебек Нова Франция. Французите са казвали така на тези земи. Управниците след него също са възприели това име. Но не и Шамплен. Знаете ли как е наричал новите територии?

Гамаш се замисли. Отново бяха в основния кораб на църквата и детективът отправи почти невиждащ поглед в далечината, където се извисяваше позлатеният олтар със светците и мъчениците, ангелите и разпятията.

— Новият свят — промълви накрая.

— Новият свят — потвърди отец Себастиен. — Затова го обичат. Той символизира всичко велико и дръзко, всичко, което Квебек е можел да бъде и все още може. Символизира свободата, саможертвата и далновидността. Не просто е основал колония, а е създал един Нов свят. Затова и го почитат.

— Сепаратистите.

— Всички. — Свещеникът внимателно погледна Гамаш. — Мисля, че вие също.

— Така е — призна детективът. Спомни си онзи портрет на Самюел дьо Шамплен и се замисли на кого му напомня. Не само на пълничкия и преуспял счетоводител, а и на още някого.

Христос. Исус Христос.

Бяха създали образ на основателя, подобен на Спасителя. А човекът, който можеше да го възкреси, бе вече мъртъв. Ако се вярва на жълтата преса — убит от англичаните, които може би криеха останките на Шамплен.

— Възможно ли е да е погребан под сградата на Литературноисторическото дружество?

— Няма никаква вероятност — категорично заяви отец Себастиен. — По негово време там е било пущинак. Не биха го погребали там.

„Освен ако — помисли си Гамаш, — създателят на колонията не е бил чак такъв светец, за какъвто го смятаме днес.“

— Според вас къде е тогава? — попита отново детективът.

Стояха пред портата, на заледените стъпала на базиликата.

— Недалеч оттук.

Преди да се скрие обратно в църквата, свещеникът кимна. С жеста сочеше към другата страна на улицата. Към кафене „Буад“.