Пол Каланити
И дъхът стана въздух (3)

Част II
Надявайки се да не спра, доде съм жив

Ако бях писател, бих водил дневник с коментари за смъртта на различни хора: тези, които учат другите как да умират, в същото време биха ги научили и как да живеят.

Мишел дьо Монтен, „За това, че да философстваш, значи да се учиш да умираш“

С Луси лежахме един до друг на болничното легло и плачехме. Снимките от томографа все още светеха на монитора на компютъра, заличавайки напълно моята идентичност на лекар — това вече нямаше никакво значение. Ракът бе поразил множество органи и диагнозата ми бе очевидна. В стаята бе тихо. Луси ми каза, че ме обича. „Не искам да умирам“, прошепнах й аз. Казах й отново да се омъжи, не можех да понеса мисълта, че ще бъде самотна. Казах й, че трябва веднага да погасим ипотеката. Почнахме да звъним на роднините ни. След известно време Виктория влезе в стаята и обсъдихме снимките и евентуално лечение. Когато тя заговори за връщането ми в резидентурата, я прекъснах.

— Вик, никога вече няма да се върна в тази болница като лекар. Не го ли разбираш?

Една глава от живота ми бе приключила; всъщност може би това бе краят на цялата книга. Вместо да бъда пастирът, насочващ другите към предстоящия им преход, аз се чувствах като овцата, изгубена и объркана. Тежкото заболяване не просто променя живота, то го разтърсва из основи. Не получих никакво просветление, нямаше лъч светлина, който да озари Това, Което Е Действително Важно; не, пътят пред мен бе бомбардиран. Сега трябваше да се опитам да се ориентирам сред отломките.

Брат ми Джийван дойде в болницата.

— Ти постигна толкова много — каза ми той. — Знаеш го, нали?

Въздъхнах. Той искаше да ме ободри, но думите му ми се сториха кухи. През целия си живот бях работил, за да изградя един потенциал — потенциал, който сега щеше да остане нереализиран. Възнамерявах да направя толкова много неща и бях стигнал толкова близо. Сега бях физически неспособен, моята личност и бъдещето ми се сриваха като кула от карти, и се изправях пред същите екзистенциални проблеми, с които се сблъскваха и моите пациенти. Диагнозата „рак на белите дробове“ бе потвърдена. Детайлно планираното бъдеще, за което бях работил толкова много, вече не съществуваше. Смъртта, с която често се бях срещал на работа, бе дошла на частно посещение при мен. Ето ни, най-накрая лице в лице, но нищо не ми се струваше познато. Стоях на кръстопътя, където би трябвало да мога да тръгна по стъпките на безбройните ми пациенти през годините, но виждах само необитаема, ужасяваща, сияйно бяла пустиня. По-лошото бе, че всички познати следи в нейните дюни бяха заличени от пясъчна буря.

Слънцето залезе. На следващата сутрин щяха да ме пуснат да си отида у дома. В края на седмицата ми бяха записали час при онколог, но медицинската сестра ми каза, че лекарката ще се отбие при мен по-късно вечерта, преди да си тръгне, нищо че трябвало да вземе децата си от училище. Името й бе Ема Хейуорд и тя искаше да се запознае с мен още преди назначената ми консултация. Познавах я донякъде — бях оперирал някои от нейните пациенти, но бяхме общували само по служебни въпроси.

Родителите ми и братята ми обикаляха из стаята, а Луси седеше до леглото и държеше ръката ми. Вратата се отвори и Ема влезе: престилката й бе измачкана след дългия работен ден, но усмивката й бе свежа. След нея влязоха още един онколог и един резидент. Ема бе само няколко години по-възрастна от мен, но в тъмната й дълга коса вече имаше сребристи нишки, което е типично за хората, прекарващи много време със смъртта. Придърпа си стол до леглото ми.

— Здравейте, казвам се Ема. Съжалявам, че днешната ми визита ще е кратка, но просто исках да се отбия и да се представя.

Здрависахме се, въпреки че ръката ми бе прикачена към система.

— Благодаря, че дойдохте — казах аз. — Знам, че трябва да прибирате децата си от училище. Това е семейството ми.

Тя кимна на Луси и на родителите и братята ми.

— Съжалявам, че ви се случва това. На всички ви — каза Ема. — След няколко дни ще имаме повече време да го обсъдим. Вече уредих в лабораторията да изследват малка проба от тумора ви. Това ще ни помогне да определим по-нататъшното лечение. След като излязат резултатите от тестовете, ще реша какво да назнача, химио- или друг вид терапия.

Преди осемнайсет месеца бях постъпил в болницата заради апандисита си. Тогава се отнасяха с мен не като с пациент, а като с колега, и се консултираха с мен почти по всеки повод. Очаквах и сега да бъде същото.

— Разбирам, че сега не е подходящо — казах аз, — но ми се искаше да обсъдим кривата на преживяемост на Каплан-Мейер.

— Не — отвърна Ема, — това не е възможно.

Тишина. Как се осмелява, помислих си аз. Именно така лекарите — лекарите като мен — правят изводи за прогнозата. Имам право да знам.

— Ще обсъдим лечението ви по-късно — продължи тя. — Ще поговорим и за връщането ви на работа, ако желаете. Традиционната комбинация при химиотерапията — „Цисплатин“, „Пеметрексед“ и „Авастин“ — често провокира периферна невропатия, затова е възможно да заменим „Цисплатин“ с „Карбоплатин“, за да предпазим нервите ви, което е важно за вас като хирург.

Връщане на работа? За какво говори тя? Да не бълнува? Или аз се заблуждавах за диагнозата и прогнозата си? И как можем да обсъждаме всичко това без реални данни за преживяемостта?

Земята, която през последните няколко дни се бе разтърсвала и пропадала няколкократно под краката ми, отново се разклати.

— По-късно ще поговорим за подробностите — продължи Ема. — Разбирам, че сега трябва да обмислите много неща. Просто исках да се запознаем преди консултацията ни в четвъртък. Искате ли да поговорим за още нещо сега, освен за кривата на преживяемост?

— Не — казах аз, опитвайки се да овладея световъртежа си. — Много благодаря, че се отбихте. Високо го оценявам.

— Ето визитката ми, а тук е номерът ми в болницата. Не се притеснявайте да звъните, ако искате да обсъдим нещо преди срещата ни в четвъртък.

Семейството ми и приятелите бързо прозвъняха колегите ни лекари, за да разберем кои са най-добрите онколози, специалисти по белодробен рак в страната. Най-големите онкологични центрове бяха в Хюстън и Ню Йорк. Имаше ли смисъл да се лекувам там? Плюсовете и минусите на едно такова преместване за постоянно или временно можехме да обсъдим и по-късно. Колегите ми откликнаха достатъчно бързо и повечето от тях бяха на едно мнение: Ема бе смятана не само за един от най-добрите лекари — световноизвестен онколог, когото викаха като специалист по белодробен рак в един от най-големите национални консултантски онкологични бордове, но освен това бе известна като състрадателен човек, лекар, който знае кога да притисне пациента си и кога да отстъпи, за да му даде въздух. За кратко се замислих за живота си, за поредицата от събития, тласнали ме да обиколя половината свят и да завърша резидентурата си на място, определено по случайност от компютър, където се озовах със страшна диагноза точно в ръцете на един от най-добрите онколози в света.

Ракът прогресираше и по-голямата част от седмицата прекарах в леглото; все повече отслабвах. Не само теглото ми, но и личността ми, повлияна от тази телесна промяна, се изменяше до неузнаваемост. Ставането от леглото и отиването до банята вече не беше автоматично действие, а акт, който изискваше огромни усилия и старателно планиране.

Физиотерапевтът ми даде списък с приспособления, които щяха да облекчат престоя ми у дома: бастун, специална седалка за тоалетна, дунапренови възглавнички за подпиране на краката, докато си почивам. Предписаха ми цяла купчина нови обезболяващи лекарства. Когато излязох от болницата, куцукайки, се зачудих как, за бога, само преди шест дни бях успял да изкарам 36-часова смяна в операционната. Нима състоянието ми се бе влошило толкова само за една седмица? Да, в известна степен. Освен това бях използвал и някои номера и не отказвах помощ от другите хирурзи, за да изкарам тези 36 часа. И дори тогава се измъчвах от нетърпима болка. Дали потвърждението на най-големите ми страхове — чрез компютърната томография и резултатите от тестовете, които бяха показали не просто рак, а на практика скорошната ми неизбежна смърт — ме бе освободило от задължението да служа, от дълга ми към пациентите и неврохирургията, от мисията ми да се боря за добруването на хората?

Да, струваше ми се, че е така, и в това бе парадоксът: също като състезател, който пресича финиша и се строполява на земята, останал без сили, така и аз бях изгубил нуждата си да лекувам другите и се бях превърнал в инвалид.

Когато имах пациент със странни симптоми, се консултирах с други специалисти и се информирах подробно за предполагаемото заболяване. Сега ми се струваше, че ситуацията е абсолютно същата, но докато четях за химиотерапията, която включваше в себе си огромно количество активни вещества и лекарства от ново поколение, насочени към конкретни мутации, в мен възникнаха прекалено много въпроси, които ми пречеха да проведа собственото си проучване. (Александър Поуп: „Малкото познание е опасно; отпий дълго от извора на познанието или изобщо не се докосвай до него“.) Без нужния медицински опит в тази сфера не можех да осмисля новата информация, не можех да намеря мястото си на кривата на Каплан-Мейер. Оставаше ми само да чакам търпеливо консултацията с Ема.

Но през повечето време най-вече си почивах.

Седях и се взирах в снимката, на която бяхме с Луси: още студенти, танцуваме и се смеем. Бе толкова тъжно, тези двамата, които планират съвместния си живот, без да подозират колко са уязвими. Моята приятелка Лори, която бе загинала в автомобилната катастрофа, се канеше да се омъжва. Нима не бе жестоко?

Семейството ми положи всички усилия да ми помогне в преобразуването на живота ми — от този на лекар в такъв на пациент. Сключихме договор с аптека, доставяща лекарства по домовете, поръчахме перило за повдигане за леглото и купихме ергономичен матрак за облекчаване на болките в гърба ми. Нашият финансов план, според който в следващата година моите доходи трябваше да нараснат шест пъти, сега ми се струваше особено ненадежден и се налагаше да вземем други предохранителни мерки, за да предпазим Луси.

Баща ми казваше, че тези промени са капитулация пред болестта: щях да победя това нещо, някак си щях да се излекувам. Колко пъти бях чувал подобни заявления от роднини на пациенти? Никога не знаех какво да им кажа и сега също не знаех какво да кажа на баща си.

Каква би могла да бъде другата версия на моята история?

 

 

След два дни с Луси отидохме в болницата за консултацията с Ема. Родителите ми останаха в чакалнята. Една от медицинските сестри измери жизнените ми показатели. Лекарката и нейната сестра се появиха точно в уреченото време. Ема се настани на стола срещу мен, за да проведем разговора си лице в лице, очи в очи.

— И отново „здравейте“ — каза тя. — Това е Алексис, моята дясна ръка. — Посочи към сестрата, която седеше зад компютъра и водеше записки. — Знам, че имаме много неща за обсъждане, но първо: как се чувствате?

— Предвид обстоятелствата, не чак толкова лошо. Наслаждавам се на „отпуската“ си. А вие как сте?

— О, при мен всичко е наред — отвърна Ема и се умълча. Обикновено пациентите не питат лекарите как са, но тя бе не само мой лекар, а и мой колега. — Тази седмица работя в стационара, така че знаете как е — добави с усмивка.

С Луси знаехме. Амбулаторните лекари понякога работят в стационара, добавяйки още няколко часа към и без това натоварения си ден.

След още малко любезности се заехме с обсъждане на различни варианти за лечение на рака на дробовете. Ема ми обясни, че има два възможни пътя. Традиционното лечение бе химиотерапия, която се насочва към унищожаване на бързо размножаващите се ракови клетки — основно ракови клетки, но също така и клетките в костния мозък, фоликулите на космите, вътрешностите и т.н. Ема ми разказа за резултатите от последните проучвания и за най-новите методи за борба с рака, но не каза нито дума за кривата на преживяемост на Каплан-Мейер. Бяха развити и по-нови терапии, които унищожават молекулярните дефекти в самия тумор. Бях чувал слухове за подобни опити — от дълго време това бе Свещеният граал в сферата на онкологията — и се изненадах, че науката е стигнала толкова далече. Тези лекарства, както се твърдеше, значително удължаваха живота на някои от пациентите.

— Получих повечето от тестовете ви — каза Ема. — Имате мутация PI3K, но никой не е съвсем сигурен все още какво означава това. Тестът за най-разпространените мутации при пациенти като вас все още не е готов. Ако се окаже, че имате мутация в гена EGFR, ще може да приемате лекарството „Тарцева“ вместо химиотерапия. Резултатите ще бъдат готови утре, в петък, но вие се чувствате достатъчно зле, затова ще ви назнача химиотерапия за понеделник — в случай че тестът за EGFR се окаже отрицателен.

Ема веднага ми стана симпатична. В неврохирургията аз постъпвах по същия начин: винаги имах планове А, Б и В.

— При химиотерапията основният ни избор е между „Карбоплатин“ и „Цисплатин“. Изследванията показват, че препаратът „Карбоплатин“ се понася по-добре от пациентите. „Цисплатин“ е по-ефективен, но е значително по-токсичен. И особено силно действа на нервите, въпреки че всички данни за него са доста остарели и нямаме пряко сравнение със съвременните химиотерапии. Засега не са провеждани подобни проучвания. Какво е мнението ви по тези въпроси?

— За мен не е толкова важно да съхраня ръцете си за хирургията. Ако не мога да оперирам, ще си намеря друга работа или пък изобщо няма да работя. Ще мисля за това по-късно.

Ема се умълча за известно време.

— Позволете да ви задам един въпрос: хирургията важна ли е за вас? Искате ли да се занимавате с това?

— Принципно, да. Прекарах почти една трета от живота си, за да стана хирург.

— Добре, тогава предлагам да изберем „Карбоплатин“. Не мисля, че ще промени шансовете ви за оцеляване и не мисля, че ще повлияе драстично на качеството на живота ви. Имате ли други въпроси?

Тя бе уверена в избрания път на лечение и бях готов да я следвам. Може би, усещах аз, в мен дори покълваше мисълта, че бих могъл отново да оперирам. Почнах да се успокоявам леко.

— Може ли да започна да пуша? — пошегувах се аз.

Луси се разсмя, а Ема завъртя престорено очи.

— Не. Имате ли сериозни въпроси?

— Кривата на Каплан-Мейер…

— Няма да обсъждаме това — прекъсна ме Ема.

Не разбирах съпротивата й. В края на краищата аз също бях лекар и постоянно работех със статистиката в практиката си. Е, щом тя отказваше да говорим по темата, сам щях да си намеря нужната информация.

— Добре — казах аз. — Мисля, че всичко друго ми е ясно. Чакаме резултатите от теста за EGFR утре. Ако е положителен, започвам да пия „Тарцева“, ако е отрицателен, в понеделник минавам на химиотерапия.

— Точно така. И другото, което искам да знаете: сега аз съм вашият лекуващ лекар и ако имате някакви въпроси, каквито и да е, веднага се обръщайте към мен.

Отново изпитах силна симпатия към нея.

— Благодаря — казах аз. — И успех в стационара днес.

Тя излезе от кабинета, но буквално след секунда отново подаде глава през вратата и каза:

— Може да откажете, естествено, но тук има някои хора, които набират средства за лечението на болни от рак хора като вас. Те ще се радват да ви помогнат. Не е нужно да отговаряте веднага, помислете за възможността и ако решите, обадете се на Алексис. Но не е задължително да правите каквото и да било против волята си.

Когато си тръгвахме от болницата, Луси ми каза с усмивка:

— Тя е чудесен лекар, но… мисля, че те харесва.

— И?

— Според редица проучвания лекарите определят по-зле прогнозното състояние на пациентите, към които проявяват по-личен интерес.

— От нещата, за които трябва да се притесняваме, мисля, че това е в най-най-долната част на списъка — усмихнах се аз.

Започнах да осъзнавам, че този близък контакт със собствената ми тленност промени едновременно всичко и нищо. Преди да ми открият рака, разбирах, че все някога ще умра, но не знаех кога. След поставянето на диагнозата също разбирах, че ще умра, но отново не знаех кога. Просто го осъзнавах по-ясно. Проблемът изобщо не бе от научно естество. Осъзнаването на факта, че наистина сме смъртни, вдъхва страх. Но няма друг начин да се живее.

 

 

Постепенно медицинската мъгла около мен започна да се разсейва — сега поне имах достатъчно информация, за да се заровя сам в литературата по темата. Данните не бяха съвсем убедителни, но все пак разбрах, че хората с мутацията EGFR имат средно с около година повече живот от другите пациенти, при това голяма част от тях живеят достатъчно дълго време; липсата на тази мутация предполагаше близо 80% шанс за смърт в рамките на две години. Явно яснотата за остатъка от живота ми още не бе на дневен ред.

На следващия ден с Луси отидохме в банка за сперма, за да замразим полови клетки. Отдавна говорехме, че в края на резидентурата ми е време да си имаме деца, но сега… Не бе съвсем ясно какъв ефект щяха да имат върху сперматозоидите ми лекарствата за рака, затова, за да запазим шанса си да имаме деца, се налагаше да замразим сперма преди началото на лечението. Една млада жена ни разясни всичко за различните начини на заплащане на процедурата, вариантите за съхранение на спермата и законовите форми за правото на собственост. На бюрото й имаше множество разноцветни брошури с различни развлечения за млади хора, болни от рак: групи за импровизация, акапелно пеене, музикални вечери и т.н. Завидях на щастливите им лица, давах си сметка, че повечето от тези хора явно имат лечими форми на рак и статистически шансовете им за оздравяване са много добри. Само 0.0012% от трийсет и шест годишните хора имат рак на белите дробове. Разбира се, няма онкологично болни, които да са за завиждане, но има просто рак и има РАК, и трябва да си от най-големите каръци, за да се разболееш от последния. Когато жената ни помоли да уточним какво искаме да се случи със сперматозоидите „в случай на смърт“ на един от нас — кой ще притежава законовото право върху тях — Луси се разплака.

Думата „надежда“ се появява в английския език примерно преди около хиляда години и първоначално е съчетавала в себе си смисъла на „увереност“ и „желание“. Но това, което желаех — живота, не бе това, което бях уверен, че ми предстои — смъртта. Дали, когато говорех за надеждата, нямах предвид, че искам да продължа да изпитвам нереални желания? Не. Медицинската статистика използва числа не само за да описва преживяемостта, но и за да измерва доверието ни в тези числа с помощта на „инструменти“ като ниво на доверие, доверителен интервал^[1] и граници на доверие. Така че, дали имах предвид, че искам да продължа да вярвам в статистически неправдоподобен, но все пак вероятен изход — толкова малък шанс за оцеляване, почти невлизащ в доверителния интервал и дори негоден за нуждите на статистиката? Това ли бе надеждата? Можем ли да разделим кривата на екзистенциални части, от „смазан“ до „песимист“, „реалист“, „обнадежден“ или „фантазьор“? Дали пък числата не си бяха просто числа? Може би и аз, както всички други пациенти, вярвах, че ще стана изключение от статистиката? Хрумна ми, че отношенията ми със статистиката се промениха в мига, в който станах част от нея.

По време на резидентурата ми безброй пъти бях обсъждал с пациентите и близките им песимистични прогнози. Това е една от най-важните задачи на всеки лекар. По-лесно е, когато пациентът е 94-годишен дядо в последен стадий на деменция и кръвоизлив в мозъка. Но за пациенти като мен, 36-годишен, в последен стадий на рак, е направо невъзможно да се намерят нужните думи.

Причината, поради която лекарите не дават на пациентите точни прогнози, е не просто защото не могат да го направят. Разбира се, ако очакванията на пациентите са абсолютно неразумни и нереалистични — някой например смята да доживее до 130 години, а друг мисли, че безобидната пигментация на кожата му е знак за неизбежна смърт — лекарят може да ги върне в границите на реалността. Това, което пациентите търсят, не е някакво научно знание, пазено в тайна от тях от лекарите, а смисълът на своето ново съществуване, което всъщност сами са длъжни да намерят.

Прекаленото задълбаване в статистиката е все едно да се опитваш да утолиш жаждата си със солена вода. За съжаление, все още не съществува лекарство срещу страха от смъртта.

 

 

Когато се върнахме у дома от банката за сперма, ми позвъниха от болницата и ми съобщиха, че имам — както предполагаше и Ема — поддаващата се на лечение мутация EGFR. За щастие, химиотерапията бе отменена и „Тарцева“, малкото бяло хапченце, стана моето лекарство. Скоро усетих прилив на сили. И въпреки че вече не знаех какво точно е това, го почувствах: лекия прилив на надежда. Мъглата, обвиваща живота ми, се разсея още мъничко и тук-там просветна синьо небе.

В следващите седмици апетитът ми се върна. Почнах да наддавам. Появи ми се силно акне, което бе доказателство за добра реакция на лекарството. Луси винаги бе харесвала гладката кожа на лицето ми, но сега бях покрит с пъпки, които постоянно се пукаха и от тях течеше кръв, тъй като приемах лекарства за разреждане на кръвта. Всяка част от мен, която доскоро бе определяна като красива, изчезна, но честно казано — предпочитах да съм грозен и жив, отколкото красив и мъртъв. Луси твърдеше, че ме обича въпреки акнето и всичко останало, но аз знаех, че личността на човека се определя не само от ума му, а и от телесния му вид. Мъжа, който обичаше разходки в планините, къмпингуването и бягането, който изразяваше любовта си със силни прегръдки и с лекота подхвърляше във въздуха своята смееща се племенница, вече го нямаше. Това не бях аз. В най-добрия случай можех да се надявам някога отново да стана този човек.

През първите ни срещи с Ема — два пъти в седмицата — разговорите ни преминаваха от медицински теми („Как е обривът ви?“) към по-екзистенциални. Традиционната история за болните от рак — че човек трябва да напусне работа, да прекарва повече време със семейството си и да се подготви за смъртта — бе един от възможните подходи към случващото се.

— Когато научат диагнозата си, някои пациенти напускат веднага работа, други, напротив, се потапят напълно в нея — каза Ема. — И двете са съвсем нормални реакции.

— Бях планирал четиридесетгодишната си кариера: първите двайсет години — учен и хирург, вторите двайсет — писател. Сега, когато вероятно съм във втората част от живота си, просто не знам с какво да се захвана.

— Е, не мога да ви посъветвам за това. Но ако искате да се върнете към хирургията, можете да го направите. Главното е да прецените кое е истински важно за вас.

— Ако знаех колко години приблизително ми остават, щеше да ми бъде по-лесно да реша. Ако са две — ще се заема с писане, но ако са десет, ще се върна към науката и хирургията.

— Знаете, че не мога да ви кажа число.

Да, знаех. От мен зависеше — както често ми повтаряше тя — да определя житейските си приоритети. Част от мен бе съгласна с нея, да, аз самият никога не давах на пациентите си конкретни прогнози, но нима нямах усещане каква ще е съдбата им? Как иначе щях да вземам решения, свързани с живота и смъртта?

След това си спомних случаи, в които бях грешал. Веднъж посъветвах родителите да изключат животоподдържащите системи на сина си, а две години по-късно те дойдоха и ми показаха видео в Youtube как момчето свири на пиано. Донесоха ми и кексчета за благодарност, че съм спасил детето им.

Срещите ми с онколога бяха най-важните от всички консултации, които имах с други лекари, но не бяха единствени. По настояване на Луси тръгнахме на терапия за двойки, при която единият партньор е болен от рак. С жена ми седяхме един до друг в кабинета без прозорци и говорехме как диагнозата ми бе натрошила на парченца съвместния ни живот, настоящ и бъдещ, за болката от това едновременно да знаеш и да не знаеш бъдещето, за трудността да си правиш каквито и да било планове, за нуждата да се поддържаме взаимно. Истината бе, че ракът бе спасил брака ни.

— Вие двамата се справяте с тази трудна ситуация много по-добре от всяка друга двойка, с която съм работила — каза терапевтката след първия ни сеанс. — Не съм сигурна, че мога да ви помогна с нещо.

Щом излязохме от кабинета, избухнах в смях: ето, поне в едно нещо превъзхождах другите. Годините в служба на смъртоносно болни пациенти най-накрая дават плодове! Погледнах Луси, като предполагах, че също се усмихва. Вместо това тя натъжено поклати глава.

— Нима не разбираш? — попита ме тя и ме хвана за ръката. — Щом се справяме с всичко това по-добре от всички останали, значи няма как да стане по-добре.

Ако бремето на смъртността не става по-леко с времето, щях ли поне да привикна с него?

 

 

След като ми поставиха смъртоносната диагноза, започнах да възприемам света по два различни начина: вече гледах на смъртта и като лекар, и като пациент. Като лекар знаех, че не бива да правя гръмки заявления от типа: „Ще победя в битката с рака!“, или да питам: „Защо точно аз?“. Знаех много неща за медицинската помощ, възможните усложнения и методите за лечение. От своя онколог и от собственото си проучване скоро научих, че белодробният рак, четвърти стадий, днес е болест, чиято история може да бъде променена, също като СПИН в края на осемдесетте: макар все още да убива много хора, бяха почнали да се появяват нови лекарства, които — за първи път — удължаваха значително живота на пациента.

Медицинското ми образование и опитът ми като лекар ми помогнаха да се ориентирам в морето от информация и да приема ограниченията на това, което тя можеше да ми предостави за прогнозата ми, но въпреки това не ми бе особено полезна като на пациент. Информацията не можеше да ни каже какво да правим по-нататък. Струваше ли си да имаме дете, нито как щеше да се отглежда нов живот, докато моят угасваше. Не можеше да ми каже дали има смисъл да се боря за кариерата си, да не отстъпвам от амбициите, които бях гонил така упорито години наред, без да имам сигурността, че разполагам с достатъчно време да ги осъществя.

Също като моите пациенти, и аз се срещнах лице в лице с тленността си и трябваше да отговоря на въпроса какво придава значимост в живота ми, и за това ми бе нужна помощта на Ема. Разкъсвах се между ролите си на лекар и пациент, а в търсене на отговори или се задълбавах в науката, или се насочвах към литературата. Пред лицето на смъртта исках да преосмисля и преоткрия стария си живот или пък — защо не? — да си създам нов.

 

 

По-голямата част от седмицата обаче се занимавах не с когнитивна терапия, а с физиотерапия. Преди изпращах на физиотерапия всичките си пациенти, но едва сега, с изненада, осъзнах колко трудна е всъщност тя. Лекарите имат принципна идея какво означава да си болен, но преди те самите да се разболеят, не могат да разберат това преживяване напълно. То е като да се влюбиш или да родиш дете. Човек не оценява правилно купищата документация, която е свързана с всеки случай, или редица други дребни неща. Например, когато ти слагат система, усещаш ясно в устата си соления вкус, щом течността почне да тече. Казват, че това го изпитва абсолютно всеки пациент, но след единайсет години занимания с медицина още не знаех какво представлява.

По време на физиотерапията дори не вдигах тежести — започнах с повдигане на краката си. Упражнението се оказа уморително и унизително. Мозъкът ми си бе наред, но се чувствах като съвсем различен човек. Тялото ми бе слабо и отпуснато; мъжът, който с лекота пробягваше полумаратонски разстояния, бе останал някъде далече в миналото. А това също влияе върху личността и чувството ти за идентичност. Пронизващата болка в гърба влияе върху представата ти за самия теб; постоянната умора и гаденето — също.

Карън, моят физиотерапевт, ме попита какви са целите ми. Избрах две: да мога отново да карам колелото си и да тичам. Изправих се с инат срещу обхваналата ме слабост. Ден след ден упорствах и всяко, дори най-дребното, укрепване на телесната ми сила разширяваше границите на моя свят, създаваше вероятност за мои нови самоличности. Постепенно увеличавах броя на обиколките, увеличавах тежестите, удължавах времетраенето на тренировките, докато ми се доповръщаше. След два месеца можех да седя половин час, без да се уморявам. Отново излизах на вечеря с приятели.

Един следобед с Луси отидохме на Канада роуд, любимото ни място за каране на велосипеди. (Преди карахме там, но сега хълмовете бяха прекалено голямо изпитание за мен.) Едва успях да се справя с девет километра. Не можеше да се сравни с предишните петдесеткилометрови походи, които правехме някога през лятото, но поне можех да балансирам на две колела.

Какво бе това: победа или поражение?

Чаках с нетърпение срещите с Ема. В нейния кабинет се чувствах като предишния човек. Извън кабинета й не можех да разбера кой съм всъщност. Тъй като не работех, не се възприемах като себе си — неврохирург, учен, млад човек с блестящо бъдеще. У дома, в омаломощеното си състояние, не се чувствах като добър съпруг на Луси. Изведнъж се превърнах от субект в обект във всяка сфера на живота си. Според философията на XIV век думата „пациент“ означава просто „обект на действие“, и аз напълно се чувствах като такъв.

Като лекар бях автор, творец на различни дейности; като пациент представлявах просто обект на нечии други действия. Но в кабинета на Ема с Луси можехме да се шегуваме, да си общуваме на медицински жаргон, свободно да говорим за мечтите и надеждите си, да се опитваме да планираме бъдещето си. Два месеца след първата ни среща Ема продължаваше да отказва да ми даде каквито и да било прогнози и всеки път, когато й цитирах някакви статистики, ми казваше да се фокусирам върху действителните си цели, върху това, което е важно за мен.

Това леко ме разочароваше, но все пак се чувствах като човек, а не като вещ, подлежаща просто на втория закон на термодинамиката (всички процеси в природата се стремят към ентропия, разрушение и упадък и т.н.).

 

 

Пред лицето на смъртта се налага да се вземат много решения бързо и категорично. На първо място за нас бе въпросът: трябва ли с Луси да имаме дете? Въпреки че в края на резидентурата ми в брака ни имаше силно напрежение, любовта ни бе все така силна. Връзката ни бе дълбока, споделяхме едни и същи ценности и осъзнавахме какво е истински важното в живота. Ако изграждането на здрави човешки отношения е крайъгълен камък, придаващ смисъл на живота, според нас присъствието на дете в тези отношения добавя ново измерение в този смисъл. Винаги бяхме мечтали да станем родители и инстинктите ни продължаваха да ни тласкат да го направим, да добавим още един стол край семейната маса.

И двамата много искахме дете, но мислехме за другия. Луси се надяваше, че ми остават още поне няколко години живот, но — давайки си сметка за прогнозите за състоянието ми, смяташе, че сам трябва да реша дали искам да изживея оставащото ми време като баща.

— От какво се боиш, какво те натъжава най-много? — попита ме тя една нощ, докато лежахме в леглото.

— От това да те напусна.

Осъзнавах, че детето ще донесе радост в семейството ни, и не можех да понеса мисълта Луси да остане напълно сама, без мъж и без дете, но настоявах, че това решение трябва да бъде нейно — вероятно щеше да й се наложи да отглежда детето сама и да се грижи и за двама ни, докато състоянието ми се влошава.

— Как мислиш, детето няма ли да ни лишава от времето, което сме длъжни да прекараме заедно? — попита тя. — Не ти ли се струва, че раздялата с него няма да направи последните ти часове още по-мъчителни?

— Но нима няма да си е струвало? — отвърнах аз.

И двамата разбирахме много добре, че животът не е опит да се избегне страданието.

Още преди години бях стигнал до идеята, че Дарвин и Ницше са на едно мнение по следния въпрос: отличителна характеристика на живия организъм е борбата. Да опишеш живота по друг начин, е като да си представиш тигър без ивици. След толкова много години редом със смъртта най-накрая осъзнах, че леката смърт невинаги е най-добрата смърт.

 

 

Обсъдихме темата за детето с роднините. Те ни дадоха благословията си. С Луси решихме да имаме дете и да продължим да живеем, вместо да стоим и да се готвим за смъртта.

Тъй като приемах токсични лекарства, единственият възможен вариант за зачеване бе изкуственото оплождане. Затова с Луси отидохме при специалист в клиника по репродуктивна ендокринология в Пало Алто. Лекарката бе компетентна и отговорна в работата си, но нямаше никакъв опит в работа със смъртоносно болни пациенти и това бе очевидно. Поговорихме малко, тя сведе очи към документацията ни и попита:

— От колко време се опитвате да имате дете?

— Принципно не сме се опитвали изобщо.

— А, да… разбира се.

След известно мълчание тя попита отново:

— Имайки предвид ситуацията ви… предполагам, че искате да забременеете бързо?

— Да — отвърна Луси. — Искаме да започнем веднага.

— Тогава ви предлагам да започнем с оплождане in vitro.

Когато й съобщих, че бихме искали да минимизираме количеството на ембриони, които ще бъдат създадени и умъртвени, лекарката леко се смути. Повечето хора, които идват в подобни клиники, ценят преди всичко ефективността. Но аз предпочитах да избегна ситуацията, в която след смъртта ми Луси трябва да носи отговорността за половин дузина ембриони — последните остатъци, напомнящи за нашата връзка и споделените ни геноми, последния спомен за моето присъствие на земята — замразени някъде в някакъв фризер. Би било прекалено болезнено да ги унищожи и невъзможно да направи крачка към превръщането им в човешки създания. Те щяха да бъдат просто технологични артефакти, с които никой нямаше да знае как да постъпи.

След няколко опита за вътрешноматочна инсеминация обаче стана ясно, че все пак ще ни се наложи да създадем няколко ембриона in vitro и да се имплантира най-здравият от тях. Другите щяха да умрат. Дори в зачатието на нов живот смъртта играе главна роля.

 

 

Шест седмици след началото на лечението ми трябваше да мина на скенер, за да се прецени ефективността на „Тарцева“. Когато излязох от томографа, лекарят ме погледна и каза:

— Принципно, колега, не би трябвало да го коментирам с вас, но ето тук има компютър и ако искате, може да погледнете снимките.

Написах името си и заредих изображенията.

Акнето, което имах, бе добър знак. Силата на тялото ми също се подобряваше, въпреки че все още болката в гърба бе ужасна и бързо се уморявах. Спомних си думите на Ема, че дори неголямо нарастване на тумора — стига наистина да е неголямо — може да се смята за успех в моето състояние.

(Баща ми, разбира се, предвиждаше, че ракът ще си е отишъл. „Снимките ти ще са чисти, Паби!“, казваше той, наричайки ме с галеното ми име.) Повторих си, че дори малко увеличение на тумора може да се смята за добра новина, поех си въздух и кликнах с „мишката“.

Дробовете ми, преди осеяни с безброй тумори, сега изглеждаха чисти, с изключение на едно образувание с големина един сантиметър в десния горен дял. Имаше видимо, значително подобрение в размера на тумора.

Заля ме гигантска вълна на облекчение.

Ракът се бе стабилизирал.

На другия ден се срещнахме с Ема, но тя отново отказа да говори за прогнози, само отбеляза:

— Сега, след като очевидно състоянието ви е по-добро, можем да се срещаме на всеки шест седмици. Следващия път ще обсъдим идеите за бъдещето ви.

Почувствах, че хаосът от последните няколко месеца отстъпва назад и животът ми отново добива някакъв порядък. Успокоих се и мрачната визия за бъдещето постепенно се разсея.

През този уикенд щеше да има сбирка на неврохирурзи, випускници на Станфорд, и нямах търпение да отида, за да имам възможността да бъда донякъде пак предишният човек. Но преживяването ми там само подчерта поразителния контраст между моя минал и настоящ живот. Бях заобиколен от успех, възможности и амбиции, от връстници и от по-възрастни колеги, чийто живот следваше вече съвсем различна от моята траектория, чиито тела можеха да издържат осемчасова операция на крак. Чувствах се като хванат в капана на някаква объркана коледна приказка: Виктория говореше за грантове, предложения за работа, публикации, които би трябвало да бъдат и мои. По-възрастните колеги разказваха за живота, който никога вече нямаше да имам: успешна кариера, завидни повишения, нови къщи.

Никой не се интересуваше от моите планове, което бе добре, защото нямах такива. Макар да можех да ходя без бастун, несигурността продължаваше да ме измъчва: какво щеше да стане с мен, с какво щях да се занимавам и за колко време? Инвалид, учен, учител? Биоетик? Отново неврохирург, както споменаваше Ема? Неработещ татко? Писател? Какъв можех — или по-скоро, какъв трябваше да стана? Когато бях лекар, разбирах донякъде с какво се сблъскват пациентите със смъртоносни заболявания и винаги ми се искаше да бъда редом до тях именно в тези моменти, когато обмислят отговорите на тези променящи живота им въпроси.

Дали в такъв случай подобно тежко заболяване не е най-съвършеният дар за млад човек, стремящ се да разбере смъртта?

Какъв по-добър начин да я разгадаеш от това да я преживееш?

Но не си бях представял, че ще бъде толкова тежко, нито колко огромно пространство ми предстои да проуча и проумея, колко необятна е територията на мрачната дама. Винаги си бях представял работата на лекаря като свързване на два участъка от релсов път, за да може пациентът да измине в безопасност пътуването си. Не бях очаквал, че срещата със собствената ми тленност ще ме обърка и ще ме отклони до такава степен от пътя ми. Мислех си какъв бях в младостта си: човек, който иска „да изкове в ковачницата на душата си несътвореното съзнание на своя народ“^[2]. Сега поглеждах в душата си и там откривах всичките си инструменти прекалено крехки, пламъка — прекалено слаб, за да изкова дори собственото си съзнание.

Изгубен в безграничната пустиня на своята тленност, постепенно изгубих вяра, че ще намеря отговорите, които търся в науката — нито междуклетъчните молекулярни пътища, нито безбройните криви на статистиката за преживяемост ме водеха донякъде, затова отново се обърнах към литературата.

Прочетох „Раково отделение“^[3] на Александър Солженицин, „Неудачниците“^[4] на Стенли Джонсън, „Смъртта на Иван Илич“^[5] на Лев Толстой, „Разум и космос“^[6] на Томас Нейджъл, книги на Вирджиния Улф, Кафка, Монтен, Робърт Фрост, Фулк Гревил, мемоари на болни от рак — изобщо всичко от всеки, писал някога за човешката тленност.

Надявах се, че книгите ще ми разяснят смъртта, че ще ми помогнат да намеря начини да преоткрия себе си и да продължа напред. Привилегията да преживея лично всичко това ме бе отдалечила за известно време от литературата и научната работа, но сега си давах сметка, че за да мога да проумея личните си впечатления от случилото се, трябва да ги изразя отново със средствата на езика. Хемингуей е описал този процес по подобен начин: според него първо трябва да се сдобием с богати лични впечатления, после да ги осмислим и накрая да ги опишем. За да продължа, ми бяха нужни думи.

И така, в тежките времена литературата ме върна към живота. Нарастващата несигурност в бъдещето ме убиваше: каквото и да правех, сянката на смъртта ме следваше неотстъпно и затъмняваше смисъла на всяко мое действие. Но помня онзи миг, когато преливащата от мен тревога изведнъж отстъпи назад и наглед безкрайното море от неувереност се раздели и пред себе си видях тясна ивица суша, по която можех да мина. Една сутрин се пробудих от силна болка, неспособен да си правя планове за нищо повече от закуската. В главата ми се появи обичайната мисъл: „Не мога да продължавам така“. И в този момент си спомних нейния антипод, думите от романа на Самюъл Бекет „Няма думи“, който бях чел още в университета: „Ще продължа“. Станах от леглото и направих крачка напред, като си повтарях цялата фраза отново и отново: „Не мога да продължа. Ще продължа“.

Тази сутрин взех твърдо решение: щях да положа усилия и да се върна към хирургията. Защо? Защото можех да го направя. Защото това бях аз. Защото трябваше да се науча да живея по друг начин, да почна да възприемам смъртта като натрапник, който ще ме следва неотлъчно; да, щях да умра, но докато настъпеше сетният ми час, щях да продължа да живея.

 

 

През следващите шест седмици фокусирах физиотерапевтичните си занимания към упражнения, насочени към възстановяване на уменията ми в операционната: да стоя дълги часове прав, да манипулирам с миниатюрни инструменти, умело да вкарвам транспедикуларни винтове.

Новата компютърна томография показа, че туморът се е смалил още повече. Докато разглеждаше снимките от скенера с мен, Ема каза:

— Все още не знам колко време ви остава, но мога да ви кажа следното: пациентът, с когото имах консултация преди вас, е от седем години на „Тарцева“. Разбира се, предстои ви много път, преди да свикнете до такава степен с рака си, но като ви гледам, да говорим за едни десет години живот, вече не ми се струва изобщо налудничаво. Може би няма да изкарате чак толкова, но изобщо не е абсурдно, повярвайте ми.

Такава бе и моята прогноза. Не, не прогноза, а по-скоро моето оправдание. Оправдание за решението ми да се върна към неврохирургията, да се върна към живота си. От една страна, вътрешно ликувах при мисълта за десет години. От друга, някак си ми се искаше Ема да бе казала: „Неврохирургията е прекалено сложна, избери нещо по-просто“. За свое огромно изумление, бях стигнал до извода, че въпреки мрака на последните няколко месеца, те ми бяха донесли известна лекота — вече не усещах задължението да нося огромния товар, свързан с неврохирургията; и част от мен искаше да има отново оправдание да се откаже от това бреме.

Неврохирургията е много сложна област от медицината и никой нямаше да ме обвини, че не се връщам към нея.

(Хората често ме питат дали неврохирургията може да се смята за призвание, и моят отговор е „Да“. Не можеш да я възприемаш просто като работа, защото ако е такава, то тя би била най-ужасната работа от всички.)

Някои от моите преподаватели разкритикуваха желанието ми отново да се занимавам с медицина: „Не е ли по-добре да прекарваш повече време със семейството си?“. („А вие не трябва ли също да го правите?“, ми се искаше да им отвърна. Взех решение да се върна към неврохирургията, защото за мен тази работа бе свещена.)

С Луси бяхме достигнали върховете на кариерите си: пред нас се простираше Силициевата долина със своите безгранични възможности и сгради, на които бяха изписани имената на компаниите, създали най-големите биомедицински и технологически постижения на новото време.

Желанието отново да взема в ръка хирургическия свредел обаче бе прекалено голямо. Моралният дълг има тежест, нещата, които имат тежест, са под влияние на гравитацията, така че дългът да понеса моралната си отговорност ме притегли обратно в операционната. Луси напълно подкрепи решението ми.

Обадих се на ръководителя на резидентската програма и му съобщих, че съм готов да се върна. Той бе изключително доволен. С Виктория обсъдихме как да бъда представен в колектива и да вляза отново в ритъм. Помолих край мен винаги да има колега резидент, за да може да ме замени, ако се наложи. Освен това щях да поема само по един случай на ден. Нямаше да се занимавам с пациенти извън операционната и нямаше да бъда на повикване. Щяхме да подходим постепенно с натоварването. Графикът на операциите бе насрочен и видях, че съм назначен за частична лобектомия — една от любимите ми операции. Често епилепсията се предизвиква от нарушена работа на хипокампуса, който е разположен дълбоко в темпоралния лоб. Отстраняването на хипокампуса може да премахне епилепсията, но операцията е много сложна: нужно е внимателно да се изреже хипокампусът от меката мозъчна обвивка, деликатното прозрачно покритие на мозъка, непосредствено до продълговатия мозък.

Прекарах нощта преди операцията, заровен в учебниците, припомнях си анатомията и стъпките на хирургическата намеса. Спах неспокойно, сънувах наклона на главата, долепения до черепа трион, начина, по който светлината се отразява от мозъчната обвивка, след като продълговатият мозък бъде отстранен. Станах от леглото, облякох си риза и си сложих вратовръзка. (Бях върнал хирургическите си престилки преди месеци, понеже предполагах, че повече няма да ми потрябват.) Пристигнах в болницата и за първи път от осемнайсет седмици облякох познатата синя престилка. Отначало поговорих с пациента, за да съм сигурен, че не са се появили някакви последни въпроси, после започна процесът за подготовка на операционната. Пациентът бе интубиран, аз и наблюдаващият ме хирург бяхме почистени и дезинфектирани и готови да започнем. Взех скалпела и направих разрез точно над ухото, много бавно, като се стараех да не пропусна нещо и да не сгреша някъде. С помощта на електрокаутер^[7] задълбочих разреза до костта, а после повдигнах и разтворих кожата с куки. Всичко ми се струваше познато, паметта на мускулите не ме подвеждаше. Взех свредела и направих три дупки в черепа. Докато правех това, колегата ми обливаше свредела с вода, за да го поддържа хладен. После взех краниотома, свредела за по-скосено дооформяне, съединих трите дупки и освободих голямо парче от костта. Отчупих го с познатия силен звук. Там се виждаше сребристата dura mater, твърдата мозъчна обвивка. За щастие, не я бях повредил със свредела — начинаещите често правят тази грешка. Използвах остър нож, за да отворя обвивката, без да нараня мозъка. Отново успех. Започнах да се отпускам. Приших обвивката с неголеми шевове, за да не пречи на основната операция. Мозъкът нежно пулсираше и влагата по него проблясваше. Огромните средни мозъчни вени се виждаха на повърхността на темпоралния лоб, чисти и непокътнати. Познатите прасковидни мозъчни гънки ме подмамваха мълчаливо.

Внезапно зрението ми се замъгли. Оставих инструментите и отстъпих крачка назад от операционната маса. Мракът се разсея и ме обзе странно чувство на лекота.

— Извинете ме — казах на хирурга наставник. — За малко да изгубя съзнание. Мисля, че трябва да полегна. Джак, моят младши резидент, ще довърши вместо мен.

Джак дойде бързо и аз се оттеглих. В стаята за почивка си сипах портокалов сок и полегнах на дивана. След двайсет минути ми поолекна. „Неврокардиогенен припадък“, прошепнах си аз. Автономната нервна система спира сърцето за кратко време. Или, както е известен по-често, нервен срив. Новобрански проблем. Не си бях представял точно така завръщането си в операционната. Отидох в съблекалнята, метнах в коша мръсната си униформа и облякох ризата си. На излизане си взех няколко чисти хирургически престилки. „Утре ще бъде по-добре“, обещах си аз.

Така и беше. Всеки ден, всяка операция, която правех, ми се струваше все по-позната, но работех по-бавно отпреди. На третия ден свалях дегенерирал диск от гръбнака на пациента. Взирах се в изпъкналия диск, но не можех да си спомня какво точно трябва да направя. Колегата, който присъстваше на операцията, предложи да го извадим с клещи парченце по парченце.

— Да, знам, че обикновено се прави така — промърморих аз, — но има и друг начин…

В продължение на двайсет минути се опитах да си спомня по-елегантния начин за провеждане на тази операция, който знаех. На следващата фаза изведнъж ми хрумна и се развиках:

— Елеватор! Чук. Клещи на Керисън.

Махнах целия диск за половин минута.

— Ето така го правя аз — обърнах се към колегата.

През следващите две седмици силата ми се възстановяваше, както и техниката, и бързината ми. Ръцете ми си припомниха как да работят с миниатюрни кръвоносни съдове, без да ги увреждат, пръстите ми отново можеха да правят старите номера, които някога знаеха. След месец оперирах практически с нормално натоварване.

Занимавах се само с операциите. Бях оставил административните задачи, визитациите на пациентите, нощните дежурства и дежурствата през уикендите на Виктория и другите старши резиденти. За щастие, вече бях усъвършенствал всички тези умения и ми оставаше да овладея само тънкостите на сложните операции, за да се почувствам завършен специалист. В края на деня обикновено бях преуморен до смърт, мускулите ми пареха, възстановявах се бавно. Но истината бе, че работата не ми доставяше радост. Удоволствието, което преди получавах от хирургията, бе заменено от неспирна борба с умората, болката и гаденето. И това бе съсипващо.

Вечер се прибирах вкъщи, нагълтвах се с шепа болкоуспокояващи и се просвах в леглото до Луси, която също се бе върнала от пълен работен ден. Тя беше в първото тримесечие на бременността и трябваше да роди през юни, тъкмо когато щях да завърша резидентурата си. Имахме снимка на детето ни на стадий бластоцист^[8], направена непосредствено преди имплантацията. („Тя има твоята клетъчна мембрана“, пошегувах се с Луси аз.) Но все още възнамерявах да възвърна живота си и да го насоча по избраната траектория.

Половин година след поставената ми диагноза имах още един стабилен скенер и отново започнах да си търся работа. Щом ракът ми бе под контрол, се надявах, че разполагам с поне няколко години активен живот. Струваше ми се, че отново имам шанс да осъществя кариерата, за която бях работил толкова години, но заради заболяването си бях изгубил надежда, че ще постигна. Буквално чувах победоносните фанфари.

* * *

На следващата среща с Ема обсъждахме живота ми и докъде ме бе довел той. Сетих се за Хенри Адамс^[9], който се опитва да сравни научната сила на двигателя с вътрешно горене с екзистенциалната сила на Дева Мария. За мен научните въпроси засега бяха решени, оставаше ми да се справя с екзистенциалните, но ми се искаше да обсъдя положението със своята онколожка. Съвсем скоро бях научил, че докато се бях лекувал, позицията за хирург — невробиолог в Станфорд бе заета, което ме разстрои силно. Споделих го с Ема.

— Конкуренцията във вашата сфера — особено за преподаватели и хирурзи — е особено сериозна, но вие го знаете. Съжалявам — отвърна тя.

— Предполагам, че научните експерименти, които всъщност ме интересуват, са такива, за които е нужен срок около двайсет години. Сега знам, че нямам толкова време, и почнах да се съмнявам, че ми се иска да стана учен. За няколко години не може да се постигне нещо такова.

— Вярно е. И само помнете, че се справяте прекрасно с болестта. Работите отново и скоро ще имате дете. Откривате какво е истински важно за вас, а това не е лесно.

По-късно същия ден една от по-младите преподавателки, бивша моя резидентка и близка приятелка, ме спря в коридора.

— Привет! — каза тя. — В последно време на събранията на катедрата обсъждаме често какво да правим с теб.

— С мен? Защо?

— Мисля, че някои преподаватели са притеснени за приключването на резидентурата ти.

За завършване на резидентура са нужни две условия: да отговаряш на националните и местните професионални изисквания — които вече бях покрил, и благословията на факултета.

— Защо? Не искам да звуча надуто, но аз съм добър хирург! Не по-лош от…

— Знам. Според мен те просто искат да поемеш пълно натоварване в работата. Държат се така, защото те харесват и имат големи очаквания за теб. Наистина.

Осъзнах, че преподавателите са прави. През последните няколко месеца работех основно като хирург. Използвах рака си като извинение да не се занимавам с пациентите. От друга страна, ракът си е доста добро оправдание, по дяволите! Въпреки това отново започнах да идвам в болницата по-рано и да си тръгвам по-късно, като добавих още четири часа към вече 12-часовия си работен ден. През първите два дни ми се струваше, че няма да се справя, борех се с постоянни пристъпи на гадене, болка и умора и от време на време полягах на някое свободно легло, за да подремна, когато останех без сила.

На третия ден работата отново почна да ми доставя радост, независимо от слабостта на тялото ми. Връзката с пациентите възвърна смисъла на това, което вършех. Между случаите и преди визитациите приемах лекарства против повръщане и нестероидни противовъзпалителни препарати (НПВП). Изпитвах болка, но се върнах отново към предишния си ритъм на живот. Вместо да се просвам на свободните легла, почнах да си отдъхвам на дивана на младшите резиденти, наблюдавах ги как се грижат за пациентите ми и им четях лекции между пристъпите на болките в гърба. Колкото повече нарастваше болката, толкова повече облекчение намирах в работата си. В края на първата работна седмица спах непробудно четиридесет часа.

Но не се предавах и имах своите попадения.

— Извинете, сър — обърнах се един път към лекаря аз, — тъкмо преглеждах плана за утре и видях, че при първата операция е предвидено достъпът да е между двете полукълба. Но ми се струва, че е по-лесно и по-безопасно да подходим париетално-транскортикално^[10].

— Така ли? — каза хирургът. — Нека да погледна отново снимките… Знаете ли какво? Прав сте. Променете го в плана.

На следващия ден:

— Здравейте, сър, Пол е. Тъкмо се срещнах с мистър Ф. и семейството му в реанимацията. Мисля, че ще бъде добре утре да му се направи предна цервикална дискектомия^[11]. Може ли да я назнача? В колко часа ще бъдете свободен?

В операционната също работех с предишното темпо.

— Сестра, пуснете съобщение на пейджъра на доктор С. Ще приключа с тази операция, преди да успее да дойде.

— Разговарях с него по телефона. Той каза, че не е възможно да приключвате с операцията.

Хирургът влетя запъхтян, с изтъркани вече ръце, и веднага погледна през микроскопа.

— Направих малко по-остър ъгъл, за да не закача синуса — казах аз, — но целият тумор е махнат.

— Не засегнахте ли синуса?

— Не, сър.

— Цял ли го извадихте?

— Да, сър. На масата е, за да може да го погледнете.

— Добре. Много добре. Как се научихте да работите толкова бързо? Съжалявам, че не успях да дойда по-рано.

— Няма проблем.

 

 

Има нещо коварно при всяка сериозна болест, и то е, че докато тя се развива, жизнените ти приоритети постоянно се променят. Опитваш се да си изясниш какво е важно за теб и после го правиш отново и отново. Имах чувството, че някой ми е взел кредитната карта и трябва да се науча как да си планирам бюджета наново. Човек може да реши да работи като неврохирург, а след два месеца да разбере, че се чувства по съвсем различен начин. Два месеца по-късно може да му се прииска да свири на саксофон или да отиде в манастир. Смъртта е еднократно и окончателно събитие, но да живееш със смъртоносна болест, е процес.

Хрумна ми, че съм изминал и петте стадии на умирането (отрицание, гняв, пазарене, депресия, приемане), но в обратния ред.

Когато научих диагнозата си, бях готов да умра. Дори се чувствах добре. Приех я. Бях готов. После изпаднах в депресия, защото разбрах, че няма да умра толкова скоро — което, разбира се, е хубава новина, но много объркваща. Странно, но това ме дразнеше. Скоростта, с която се развиваше науката в областта на онкологията, и неяснотата на статистическите данни означаваха, че може да ми остават дванайсет или сто и дванайсет месеца живот. Опасните болести по принцип карат хората да виждат нещата по-ясно. Но с мен не бе така. Знаех, че ще умра — но и преди го знаех. Познанията ми си бяха все същите, но не можех да си правя планове за по-далечно време от обяд. Изборът пред мен можеше да е ясен, стига да знаех колко месеци или години ми остават.

Ако бяха три месеца, щях да ги прекарам със семейството си. Ако бе година, щях да напиша книга. Ако бяха десет години, щях да се върна към медицината.

Онази мъдра мисъл, че живеем само в настоящето, в един-единствен ден, изобщо не ме утешаваше. Веднага почвах да се питам: И как точно трябва да изживея този ден?

В някакъв момент започнах да се пазаря леко с Бог — добре де, не бе съвсем пазарене. По-скоро нещо като: „Господи, чел съм книгата на Йов, но не я разбрах напълно. Ако това е някакво изпитание на вярата, сигурно вече си разбрал, че вярата ми е слаба. Можеше просто да ме накараш да се откажа от горчицата в сандвича си с пастърма, това също щеше да е изпитание за мен. Не беше нужно да стоварваш върху мен ядрена бомба, да знаеш…“. После, след пазаренето, дойдоха изблиците на гняв. „Работих цял живот, за да стигна дотук, и тогава ми стоварваш рак?!“

И най-накрая, може би, стигнах до отрицанието. Вероятно дори пълното отрицание. Може би при липсата на каквато и да е сигурност в нещо, трябва просто да повярваме, че разполагаме с много време пред себе си. Може би само така ще успеем да продължим напред.

 

 

Оперирах до късно нощем или до ранно утро, бях се съсредоточил изцяло върху завършването на резидентурата.

Бяха минали девет месеца от поставянето на диагнозата ми. Тялото ми се съпротивляваше. Когато се прибирах вкъщи, нямах сили дори да седна да ям. Постепенно почнах да увеличавам дозите на „Тайленол“, НПВП и лекарствата против повръщане. Измъчваше ме неспирна кашлица, предизвикана вероятно от раздразнената тъкан по дробовете, останала след изчезването на туморите. Само да удържа на това темпо още няколко месеца, казвах си аз, за да приключа, а после щях да се посветя на сравнително по-спокойната работа на преподавател.

През февруари летях до Уисконсин за интервю за работа. Предлагаха ми всичко, което исках: милиони долари, за да основа научна лаборатория, щях да бъда ръководител на собствена клинична служба, гъвкаво работно време, ако се нуждаех от такова заради здравословното си състояние, безсрочна преподавателска длъжност, привлекателни възможности за работа и за Луси, висока заплата, красив пейзаж, живописно градче и идеален началник.

— Разбирам какво е състоянието ви и предполагам, че имате силна връзка с онколога си — каза ми завеждащият на отделението. — Затова, ако искате да продължите лечението си там, можем да ви поемем пътните разходи, въпреки че тук имаме прекрасен онкологичен център. Може да решите да го проучите. Има ли още нещо, което да ви предложа, за да направя офертата ни още по-привлекателна за вас?

Замислих се за думите на Ема. Отначало не й бях повярвал, че отново ще бъда хирург, но въпреки това бях успял да стана — тази трансформация в убежденията ми приличаше почти на смяна на вероизповеданието. Ема винаги помнеше тази част от личността ми дори когато аз самият бях забравил за нея. Тя бе направила това, което и аз се опитвах да правя като лекар: пое морална отговорност за моята душа и ме доведе до онази точка, от която отново можех да се върна към себе си. Стремях се към висините на неврохирургията и исках да стана не само хирург, но и учен. Практически всеки резидент се стреми към това, но почти никой не успява.

Онази вечер завеждащият отделението ме връщаше с колата си обратно в хотела ми, след като бяхме вечеряли в ресторант, но изведнъж отби и ми каза:

— Искам да ви покажа нещо.

Излязохме от колата и се озовахме пред красиво заледено езеро, в чийто далечен край се отразяваше светлината от прозорците на болницата.

— През лятото можете да плувате или дори да идвате с лодка на работа, а през зимата — да карате кънки или ски — обясни ми той.

Приличаше на приказка. И изведнъж осъзнах: наистина бе приказка, която никога нямаше да стане реалност. Не можехме да се преместим в Уисконсин. А ако след две години болестта се появеше отново? Луси щеше да се окаже тук сама, далече от близките и приятелите си, с умиращ съпруг и малко дете на ръце. Колкото и да се съпротивлявах, си давах сметка, че ракът бе променил уравнението. През последните няколко месеца с всички сили се опитвах да се върна в началната си траектория, опитвах се да откажа на болестта всякакво право върху живота ми. Исках да се почувствам като победител, но вместо това усещах как щипките на рака са се вкопчили в мен и ме дърпат назад. Проклятието му създава странно и напрегнато съществуване, то е предизвикателство; не бива да си нито заслепен, нито обсебен от приближаването на смъртта. Дори когато е отстъпил назад, ракът продължава да хвърля върху живота ти своята дълга сянка.

Когато изпуснах позицията в Станфорд, се успокоих с мисълта, че да се занимаваш с научна дейност, има смисъл само ако пред себе си разполагаш с поне двайсет години. Сега разбирах, че наистина съм бил прав. Фройд започва кариерата си като успешен невробиолог. Когато осъзнава, че на невронауката ще й трябват поне сто години, за да стигне до етапа, на който човешкият разум може да бъде проумян, той зарязва микроскопа. Струваше ми се, че изпитвам нещо подобно. Преобразяването на неврохирургията с проучвания и открития бе като игра на хазарт, в която при моята диагноза шансовете ми бяха нищожни; лабораторията не бе масата, на която исках да хвърля всичките си останали чипове.

Постоянно чувах гласа на Ема в главата си: „Трябва да разберете какво е наистина важно за вас“.

Щом вече не възнамерявах да достигна невиждани висоти едновременно в неврохирургията и невробиологията, какво исках тогава?

Да бъда баща?

Да бъда неврохирург?

Да бъда преподавател?

Не знаех. Но макар да не знаех какво искам, бях научил нещо — нещо, което не бях открил у Хипократ, Маймонид или Ослър: задачата на лекаря не е да спаси задължително пациента от смъртта или да го върне към предишния му живот. Не, тя е да приеме под крилото си болния и неговите близки, когато животът им се разпада, и да работи с тях, докато те се изправят отново на крака и открият какво осмисля живота им.

Вече осъзнавах, без заблуди, собствения си хюбрис^[12] като лекар: отговорността за живота на пациентите, която поемах върху себе си, властта, която имах, когато оперирах, бяха само временна отговорност и мимолетна власт. Щом острата криза отмине, пациентът се пробужда, екстубират го, изписват го и той и семейството му продължават с живота си — и нещата никога вече не са същите. Думите на лекаря могат да облекчат разума така, както скалпелът на неврохирурга може да облекчи страданието на мозъка. И все пак лекарят трябва да продължи да се бори с терзанията и болките на пациента си, независимо дали те са физически, или емоционални.

Ема не ми бе върнала моята предишна личност. Тя бе съхранила способността ми да си създам нова. И най-накрая бе настъпил моментът, в който осъзнах, че трябва да го сторя.

* * *

В едно ясно пролетно утро, на третата неделя от Великия пост, с Луси и родителите ми, които бяха дошли от Аризона за почивните дни, отидохме на църква. Седяхме на дългата дървена пейка заедно с още едно семейство, с което майка ми се заговори, като първо направи комплимент на майката за красивите очи на малката й дъщеря, а после се насочи към по-сериозни теми и прояви, както обикновено, с великолепните си умения на слушател, човек, на когото можеш да се довериш, и отличен медиатор. Докато пасторът четеше от Библията, изведнъж усетих, че се кикотя. В пасажа ставаше дума за Исус, който е разочарован, защото изпълнената му с метафори реч е разбрана прекалено буквално от последователите му.

Иисус й отговори и рече: всякой, който пие от тая вода, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен.

Казва Му жената: господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя.^[13]

… Между това учениците Го молеха, казвайки: Рави, яж! Но Той им рече: Аз имам храна да ям, която вие не знаете. Поради това учениците думаха помежду си: да не би някой да Му е донесъл да яде?^[14]

Именно такива пасажи, в които има очевидна насмешка над буквализма в Светото писание, ме върнаха към християнството след дългия период на религиозно въздържание в университета, където вярата ми в Бог и Исус бе станала, да се изразим по-меко, колеблива. Във времената на непоколебимия ми атеизъм главният ми аргумент против християнството бе провалът му да докаже съществуването на висшите сили по емпиричен път. Свободният от предразсъдъци поглед със сигурност предоставя по-цялостно възприемане на действителността. Бръсначът на Окам^[15] със сигурност разделя свободната вяра от сляпата вяра. Няма доказателство за съществуването на Бог; следователно е признак на неразумност да се вярва в Бог.

 

 

Макар да израснах в ревностно християнско семейство, където молитвите и четенето на Библията бяха вечерен ритуал, аз — като повечето научни натури — стигнах до убеждението за възможната материална концепция на реалността, крайния научен възглед за света, в който има място за метафизика, но не и за старомодни идеи като душа, Бог и брадати бели мъже в роби. Голяма част от двайсетте си години прекарах в опити да възприема тази концепция, но в края на краищата проблемът стана очевиден: превръщането на науката в арбитър на метафизиката означава, че трябва да прогоним не само Бог от света, но и любовта, омразата, смисъла — т.е. да приемем съществуването на свят, който определено не е светът, в който живеем. Това не означава, че ако търсите смисъла на съществуването си, се налага задължително да вярвате в Бог. Но ако допускате, че в науката няма място за Бог, тогава сте принудени да стигнете до извода, че науката не предлага възможност за смисъл, и следователно самият живот няма смисъл. С други думи — екзистенциалните твърдения не означават нищо; всякое знание е научно познание.

Парадоксът е в това, че научната методология е продукт на хората, и следователно не може да претендира за неоспорима истинност. Ние създаваме научни теории, за да въвеждаме ред и да манипулираме света си, за да сведем феномените до по-скромни категории, които съзнанието ни може да възприеме. Науката се основава на принципите на възпроизвеждането и изкуствено създадената обективност. Това помага за изграждането на теории за материята и енергията, но от друга страна, я прави неприложима към екзистенциалната природа на човешкия живот, който е уникален, субективен и непредсказуем. Науката предоставя най-полезните инструменти, за да се организира емпиричната, възпроизвеждаща се информация, но силата й да прави това се основава на собствената й противоположност — на неспособността й да обхване основните аспекти на човешкия живот: надежда, страх, любов, ненавист, красота, завист, чест, слабост, борба, страдание и добродетел.

Между тези съществени аспекти и научната мисъл винаги ще има непреодолима пропаст. Нито една мисловна система не може да обхване в себе си напълно човешкия опит. Основата на метафизиката винаги ще бъдат откритията (те, а не атеизмът, както твърди и Окам). И пак само те могат да оправдаят атеизма. Като прототип на невярващия човек може в такъв случай да се приеме лейтенантът от „Силата и славата“ на Греъм Грийн^[16] — той става атеист, защото открива за себе си отсъствието на Бог. Реалният атеизъм трябва да се основава на възгледи, формиращи житейския мироглед. Любимият цитат на много атеисти — думите, произнесени от Нобеловия лауреат, френския биолог Жак Моно, опровергават елемента на откритието: „Древният завет е разбит на парчета; човекът най-накрая знае, че е сам в безчувствената необятност на Вселената, в която той се е появил напълно случайно“.

Завърнах се към основните християнски ценности — саможертва, изкупление на греховете, прошка — защото ми се струваха много интригуващи. В Библията се забелязва напрежение между идеите за справедливост и милосърдие, между Стария и Новия завет. В Новия завет пише, че никога не можем да бъдем достатъчно добри: добротата е върховната добродетел и просто е непостижима. Струва ми се, че основното послание на Исус е, че милосърдието винаги превъзхожда справедливостта.

Възможно е идеята за първородния грях изобщо да не е внушаване на чувство за постоянна вина. Може би по-скоро ни се казва нещо по-проникновено като: „Всеки от нас има своя представа за това какво е добродетелност, но не можем винаги да живеем според нейните правила“. Може би точно в това е посланието на Новия завет? Дори вашата представа за добродетелност да е формирана така ревностно, че да съвпадне с тази в „Левит“^[17], не можете да живеете постоянно според нея. Това не просто е невъзможно, то е абсурдно.

Разбира се, аз не мога да кажа нищо категорично относно Бог, но принципната реалност на човешкия живот противостои твърдо на слепия детерминизъм. Нещо повече — никой, включително и аз самият, не приписва на откровението епистемологическа стойност. Всички сме разумни хора — откровението просто не върши работа. Дори Бог наистина да ни проговори, бихме си казали, че се заблуждаваме или халюцинираме.

И така, мислех си аз, какво тогава трябва да прави начинаещият метафизик?

Да се предаде?

Почти.

Да се стреми към истината с главно И, но да признае, че тази задача е непосилна; или че ако е възможно да се стигне до правилен отговор, то категоричното му потвърждение е невъзможно.

В края на краищата трябва да признаем, че всеки от нас вижда само малка част от голямата картина. Лекарят вижда едната страна, пациентът — друга, инженерът — трета, икономистът — четвърта, гмуркачът за перли — пета, алкохоликът — шеста, човекът за кабелната — седма, овчарят — осма, индийският просяк — девета, пасторът — десета. Човешкото познание не може да се побере в съзнанието на един-единствен човек. То нараства чрез отношенията, които установяваме с другите хора и със света около себе си, и въпреки това цялостната картина никога не се разкрива пред очите ни.

Истината се намира някъде над всички тези връзки, там, където в края на тази неделна служба различните хора — и този, който посява знанието, и този, който го жъне — могат заедно да се възрадват. Защото така се казва и в Библията: „… един сее, а друг жъне“^[18]. Призовавам ви да се опитате да пожънете това, което не сте посели; други са изпълнили задачата си, а вие ще си поделите с тях плодовете на труда им.

Седем месеца след като се бях завърнал към хирургията, минах на поредната компютърна томография. Това щеше да бъде последният ми скенер, преди да завърша резидентурата си, преди да стана баща, преди бъдещето ми да се превърне в реалност.

— Искате ли да погледнете? — попита ме операторът на скенера.

— Не точно сега. Имам прекалено много работа днес.

Беше почти шест часът вечерта. Трябваше да посетя пациенти, да организирам утрешния график за операционната, да прегледам рентгенови снимки, да издиктувам клиничните си коментари от деня, да проверя болните от днешните операции и т.н. Около осем часа седнах в кабинета си и се настаних пред негатоскопа^[19]. Включих го, прегледах снимките от скенера на пациентите ми за следващия ден — два прости случая с гръбнака — и най-накрая написах и своето име. Бързо прегледах образите, сякаш бяха детска книжка със сменящи се картинки, като сравнявах последните си снимки с новите. Всичко изглеждаше същото, старите тумори бяха останали същите… освен, чакай.

Върнах се пак към първите снимки. Погледнах отново.

Ето го. Нов тумор, голям, изпълваше средната част на десния ми бял дроб. Приличаше на пълна луна, леко подаваща се иззад хоризонта. Върнах се на старите снимки и забелязах бледите признаци за неговото присъствие: призрачен вестител на бедствието, което вече бе напълно реално.

Не се разгневих, не се уплаших. Просто така се бе случило. Туморът бе даденост, просто факт, каквото е например разстоянието от Слънцето до Земята. Прибрах се вкъщи и казах на Луси. Беше четвъртък вечерта и щяхме да се видим с Ема чак в понеделник, но с Луси седнахме в дневната, отворихме лаптопите си и направихме план за действие: биопсия, тестове, химиотерапия. Лечението този път щеше да бъде по-мъчително, а шансът за дълъг живот — доста нереална перспектива. И отново „Пустата земя“ на Т. С. Елиът: „Аз зад гърба си в леден вихър чувам как се носи смразяващ кикот и как потракват кости“. Осъзнавах, че щеше да ми бъде невъзможно да се занимавам с неврохирургия няколко седмици, може би месеци, може би дори никога повече. Но с Луси решихме, че няма да приемаме нищо от това за истина до понеделник. Днес бе четвъртък и аз вече имах насрочени за петък операции; възнамерявах да изкарам още един ден като резидент.

На следващата сутрин, в пет и двайсет, излязох от колата си пред болницата, поех си дълбоко въздух, усетих уханието на евкалиптите и… това мирис на бор ли беше? Не го бях забелязвал досега. Срещнах се с екипа на резидентите, готови за сутрешната визитация. Обсъдихме събитията от нощта, новоприетите пациенти, новите снимки от скенера, после отидохме да посетим пациентите си преди редовната среща за обсъждане на смъртността и преживяемостта — сбирка, на която неврохирурзите коментират допуснатите грешки и случаите, които не са се развили добре. След това прекарах няколко минути с един пациент — мистър Р. След като бях отстранил мозъчния му тумор, той бе развил рядко срещан синдром, наречен синдром на Гернстман, и страдаше от някои особени дефицити, характерни за него: неспособност да пише, да назове пръстите на ръцете, да смята, да показва ляво и дясно. Бях виждал това само още веднъж, преди осем години, когато бях студент, при един от първите пациенти, които следях по време на обучението си. Също като онзи пациент, мистър Р. бе в еуфория и аз се питах дали и това бе поредната характеристика на синдрома, която все още никой не бе описвал. Състоянието на мистър Р. обаче се подобряваше: речта му почти се бе възстановила, а аритметичните му способности бяха съвсем слабо засегнати. Вероятно щеше да се възстанови напълно.

Сутринта мина и аз почнах да се подготвям за последната си операция. Внезапно усетих гигантската значимост на този момент. Може би за последен път търках ръцете си? Навярно бе точно така. Наблюдавах как пяната се оттича от дланите ми и изчезва в канала на мивката.

Влязох в операционната, облякох хирургическата престилка и старателно покрих пациента, като се постарах краищата на завивката му да са добре подгънати. Исках тази операция да мине идеално.

Разрязах кожата в долната част на гърба му. Пациентът бе възрастен човек, чийто гръбнак бе дегенерирал, притискаше нервните му окончания и му причиняваше силна болка. Издърпах мазнината, докато не се появи фасцията и можех да усетя върховете на прешлените му. Разтворих фасцията и внимателно разрязах мускулите, като спрях едва когато през раната видях широкия, чист и безкръвен гръбнак. Когато започнах да махам задната стена на прешлените, чиито костни израстъци, заедно с лигаментите^[20] под тях, притискаха нервите, в операционната влезе вторият хирург, който се предполагаше да ме наблюдава как работя.

— Изглежда добре — каза той. — Ако искате да отидете на днешната сбирка на неврохирурзите, мога да повикам друг колега да довърши операцията.

Гърбът бе започнал да ме боли. Защо не бях взел допълнителна доза от обезболяващите преди операцията? Но скоро щях да приключа, почти бях готов.

— Не. Искам да я довърша.

Колегата изтърка ръцете си и заедно се заехме да довършим премахването на костните израстъци. Той започна да маха лигамента, под който се намира твърдата мозъчна обвивка, покриваща гръбначномозъчната течност и нервните окончания. Най-често допусканата грешка на този етап е пробиването на твърдата мозъчна обвивка. Работех от противоположната страна. Изведнъж с периферното си зрение забелязах проблясък на син участък изпод инструмента на другия хирург — обвивката се показа на повърхността.

— Внимавайте! — извиках аз в мига, в който върхът на инструмента му се заби в нея. Бистра прозрачна течност започна да изпълва раната. Не бях имал подобен случай на операциите си повече от година. Поправянето на вредата щеше да отнеме още един час.

— Донесете инструменти за микрооперация — казах аз. — Имаме пробив.

Докато отстраним проблема и махнем притиснатата мека тъкан, раменете ми вече буквално горяха от болка. Хирургът свали престилката си, извини се, благодари ми и ме остави да затворя пациента. Слоевете се съединиха без никакъв проблем. Започнах да зашивам кожата с непрекъснат шев с найлонов конец. Повечето хирурзи използват скоби, но според мен найлоновите конци предизвикват по-рядко инфекции, и исках в тази операция да направим нещата по моя начин. Кожата се съедини идеално, без никакво напрежение, сякаш изобщо не бе имало никаква операция.

Отлично. Поне едно нещо стана както трябва.

След операцията една от медицинските сестри в операционната, с която не бях работил по-рано, ме попита:

— Дежурен ли сте през уикенда, докторе?

— Не.

И вероятно никога повече няма да бъда.

— Имате ли още операции днес?

— Не.

И вероятно никога повече няма да имам.

— Тогава това е щастлив край, дявол да го вземе! Приключихме с работата. Обичам, когато всичко има щастлив край. А вие, докторе?

— Да, аз също обичам, когато има щастлив край…

Седнах на компютъра, за да напиша следоперативните указания, докато сестрите почистваха операционната, а анестезиолозите събуждаха пациента. Винаги заплашвах на шега колегите си, че когато аз отговарям, на моите операции ще звучи само боса нова вместо енергичната поп музика, която всички обичат да гърми.

Пуснах изпълнение на Гец и Жилберто и меките звуци на саксофона изпълниха залата.

След известно време излязох от операционната и почнах да събирам личните си вещи, които се бяха натрупали за седемте години, прекарани в болницата: резервни дрехи за случаите, когато нямаш време да се прибереш вкъщи, четка за зъби, сапуни, зарядни за телефона, чипс и други храни за набързо, модел на череп, колекция от книги по неврохирургия и други подобни.

После размислих и оставих книгите. Тук щяха да бъдат по-полезни.

Докато вървях към колата си, един познат се приближи до мен — искаше да ме пита нещо, но пейджърът му избръмча. Той го погледна, махна с ръка, обърна се и се затича към болницата. „Ще ти се обадя после!“, провикна се той към мен през рамо.

Седнах в колата, завъртях ключа и потеглих бавно. Очите ми се насълзиха. Пристигнах вкъщи, влязох през входната врата, метнах на закачалката бялата си престилка и свалих баджа си. Свалих батерията от пейджъра си, съблякох се и влязох в банята да си взема душ.

По-късно същата вечер се обадих на Виктория и я предупредих, че няма да отида на работа в понеделник, а може би и изобщо повече няма да се върна в болницата, затова да не ме включва в графика за операции.

— Знаеш ли, няколко пъти сънувах нещо подобно, като кошмар — как спираш да работиш — каза тя. — Не мога да си представя как издържа толкова дълго.

* * *

В понеделник с Луси се срещнахме с Ема. Тя потвърди плана, който бяхме начертали с жена ми: бронхоскопична биопсия, тест за благоприятни мутации, в противен случай — химиотерапия. Главната причина, поради която обаче бях дошъл при Ема, бе, за да получа съвет от нея.

Казах й, че съм напуснал болницата.

— Добре — каза тя. — Това е нормално. Можете да спрете да се занимавате с неврохирургия, ако искате да се фокусирате върху нещо, което е по-важно за вас. Но не и защото сте болен. В момента не сте по-болен, отколкото сте били преди седмица. Да, това е препятствие по пътя, но все още можете да се движите в избраната от вас посока. Неврохирургията винаги е била важна за вас.

И отново изминах пътя от лекар към пациент, от активно действащо лице в понасящия действието, от субект в обект. Животът ми преди болестта можеше да се представи като линеарен сбор от направените от мен избори. В повечето литературни произведения съдбата на главния герой зависи от човешките постъпки — неговите и на другите персонажи. И макар Глостър в „Крал Лир“ да казва за съдбата следното: „Каквото са мухите за децата, това сме хората за боговете…“^[21], всъщност тщеславието на Лир е това, което поражда драматичността на сюжета. От епохата на Просвещението се смята, че човекът е в центъра на мирозданието. Но сега изведнъж се бях озовал в друг свят, много по-древен, в който действията на хората бледнееха пред мощта на свръхестествените сили, свят, който по-скоро приличаше на старогръцка трагедия, отколкото на пиеса на Шекспир. Нищо не е в състояние да помогне на Едип и родителите му да избегнат предречената им съдба; единственият начин да се свържат със силите, управляващи живота им, е чрез оракулите и гадателите, които боговете са дарили с умението да прозират божествените дела. Да, всъщност бях дошъл при Ема не за план за лечение — имах достатъчно познания, за да знам какво ме очаква, а за успокоение, за утеха от мъдрия оракул.

— Това още не е краят — каза тя. Сигурно бе изричала тези думи хиляди пъти пред хората, търсещи невъзможни отговори. В края на краищата нима аз самият не бях казвал нещо подобно на моите пациенти? — Не е дори началото на края. Това просто е краят на началото.

И на мен изведнъж ми олекна.

Седмица след биопсията ми се обади медицинската сестра Алексис. Не бяха открити поддаващи се на лечение мутации, така че химиотерапията бе единствената ми възможност и бе назначена за понеделник. Попитах сестрата за съставките на химиотерапията, но тя каза, че трябва да говоря за това с Ема. Тя пътувала за езерото Тахо с децата си, но щяла да ми се обади в края на седмицата.

На следващия ден, в събота, Ема ми звънна. Попитах я за съставките на назначената ми химиотерапия.

— А вие имате ли нещо конкретно предвид за тях? — попита тя.

— Основният въпрос, поне според мен, е дали да се включи „Авастин“. Доколкото знам, последните проучвания са доказали ниската му резултатност и лоши странични ефекти, затова в много от раковите центрове се отказват от него. Но аз смятам, че това е просто едно проучване сред много други, предишни, които подкрепят прилагането му, затова все пак съм склонен да го включим. Ако се окаже, че не го понасям добре, можем да се откажем впоследствие от него. Какво мислите?

— Да, прав сте. Освен това е по-трудно да се включи по-късно — има някои особености при здравната осигуровка в това отношение. Така че бих препоръчала да започнем с него.

— Благодаря ви, че се обадихте. Няма да ви откъсвам повече от почивката ви. Насладете се на времето си край езерото.

— Благодаря ви. Но има още нещо, което бих искала да обсъдим — каза Ема и направи кратка пауза, преди да продължи. — Нямам нищо против да обсъждаме заедно плана за лечението ви — вие сте лекар и очевидно познавате материята, а освен това става въпрос за вашия живот. Но ако ми позволите наистина да ви бъда лекар и се отдалечите малко от поемането на отговорността за всички решения, бих се радвала.

Никога не ми бе хрумвало, че мога да престана да нося отговорност за хода на своето лечение. Предполагах, че всички пациенти на даден етап стават експерти по своите заболявания.

Когато бях все още неопитен студент, незнаещ нищо, се случваше да моля пациентите да ми разкажат за болестта си и за средствата, с които се лекуват, да ми обяснят защо пръстите им са сини и какви са тези розови хапчета. Но като лекар не очаквах пациентите да вземат решения за лечението си сами: винаги бях готов да поема отговорност за здравето им. Осъзнах, че в момента правя същото: лекарят в мен бе готов да понесе отговорността за пациента в мен. Може би бях прокълнат от някакъв гръцки бог, но ми се струваше неправилно — дори невъзможно — да се откажа от тази отговорност.

 

 

Химиотерапията започна в понеделник. Заедно с майка ми и Луси се отправихме към болницата — към центъра за вливане. Сложиха ми система, седнах в едно кресло и зачаках. Коктейлът с лекарства щеше да се влее в кръвта ми за четири часа и половина. Прекарах времето в дрямка, четене, понякога се взирах невиждащо пред себе си и от време на време разговарях с майка ми и Луси. Другите пациенти в стаята бяха в различно здравословно състояние: някои бяха напълно оплешивели вече, други — с красиви прически, трети — съвсем отпаднали, четвърти — в цветущ вид, някои — необръснати, тези до тях — спретнати. Но всички лежаха неподвижно, докато в опънатите им ръце се вливаше отровата от системата. Трябваше да идвам на всеки три седмици тук за процедурата.

Още на следващия ден започнах да усещам последствията от химиотерапията: силна умора, немощ, която се бе настанила като че ли дълбоко в костите ми. Храната, която преди това ми носеше удоволствие, сега имаше вкус на морска вода. Внезапно всичките ми любими продукти се оказаха солени. За закуска Луси ми направи бейгъл със сметана, който ми се стори като буца сол. Избутах го встрани.

Четенето ме изтощаваше. Бях се съгласил да напиша няколко страници за изследването, което правехме с В., за два сериозни учебника по неврохирургия, но и това се наложи да отложа. Дните минаваха, като единственото мерило за времето за мен бяха телевизията и почти насилственото хранене. Постепенно се наложи една рутина на ежедневието ми, като гаденето ми отминаваше и почвах да се чувствам нормално само няколко дни преди следващата химиотерапия.

Лечението продължаваше. Изпитвах леки незначителни странични ефекти, които обаче бяха достатъчни, за да ми попречат да се върна на работа. Ръководството на Отделението по неврохирургия ми съобщи, че отговарям на всички държавни и местни изисквания за завършване на резидентурата. Церемонията по връчването на дипломите бе насрочена за една събота, която се падаше приблизително две седмици преди термина на Луси.

Настъпи денят на церемонията. Както си стоях в спалнята ни и се обличах за дипломирането — кулминацията на седемгодишните ми усилия — внезапно ми прилоша. Това не бе типичното гадене, следствие от химиотерапията, което ме заливаше като вълна и също като вълна отстъпваше назад след известно време. Започнах да повръщам неконтролируемо — някаква зелена гадост, чийто варовит вкус рязко се отличаваше от вкуса на стомашния сок. Тази течност идваше някъде от по-дълбоко.

И тогава разбрах, че все пак няма да отида на дипломирането.

Беше ми нужна система, за да се предотврати обезводняване, затова Луси ме закара в Спешното и вливането на течности започна. Скоро повръщането бе заменено с диария. Поговорих си приятелски с резидента Брад, който отговаряше за мен, и аз подробно му описах процеса на лечението си, като обсъдихме всички лекарства и приключихме с предимствата на молекулярната терапия, включително и на препарата „Тарцева“, който приемах. Планът бе прост: да ме поддържат хидратиран чрез интравенозно вливане на течности, докато бъда способен да почна да ги поемам през устата.

Бях приет за вечерта в болницата. Но когато медицинската сестра донесе списъка с назначените ми лекарства, забелязах, че „Тарцева“ не е сред тях. Помолих я да повика резидента, за да поправи грешката. Случват се такива неща. В края на краищата приемах над десетина лекарства, възможно бе някое да бъде пропуснато.

Брад се появи чак след полунощ.

— Казаха ми, че имате въпроси относно лекарствата си?

— Да. В списъка няма „Тарцева“. Добавете я, ако обичате.

— Смятам, че за момента не бива да приемате това лекарство.

— Защо?

— Ензимите в черния ви дроб са завишени, няма да може да обработите лекарството.

Бях объркан; ензимите в черния ми дроб бяха високи вече от няколко месеца. Ако това го тревожеше, защо не бяхме обсъдили въпроса по-рано? Във всеки случай той бе допуснал грешка.

— Ема, моят онколог — и ваш началник — е запозната с тези показатели и не е отменяла приема на „Тарцева“.

Резидентите постоянно вземат самостоятелни решения без участието на наблюдаващия ги лекар. Но сега, бях сигурен аз, след като чуеше за мнението на Ема, той щеше да ме послуша.

— Но вероятно именно това лекарство е причината за гастроентерологичните ви проблеми.

Чувствах се все по-объркан. Обикновено споменаването на разпорежданията на началника на отделението прекратява всякакви по-нататъшни спорове.

— Приемам „Тарцева“ цяла година, без да имам каквито и да е проблеми. Смятате, че лекарството е причина за този пристъп, а не химиотерапията?

— Според мен е възможно, да.

Объркването ми премина в гняв. Някакво хлапе, завършило едва преди две години Медицинския факултет, не по-голямо от моите младши резиденти, се осмелява да спори с мен? Щеше да е различно, ако бе прав, но той говореше пълни глупости.

— Хм… Мисля, че ви споменах днес следобед, че без „Тарцева“ метастазите в костите ми се активизират и ми причиняват непоносима болка. Не желая да се оплаквам, но ми се е случвало да си чупя кости и болката от метастазите е много по-силна. По скалата на интензивност бих я оценил 10 от 10. От типа СКОРО ЩЕ СЕ РАЗКРЕЩЯ пред вас.

— Е, като се има предвид удълженият период на действие на лекарството, това няма да стане до ден-два.

По изражението на Брад виждах, че за него не съм пациент, а просто проблем: кутийка, в която трябва да отметне хиксче, че работата е свършена.

— Чуйте ме — продължи той, — ако вие самият не бяхте лекар, този разговор изобщо нямаше да се състои. Като ви спра лекарството и изчакате малко, ще разберете, че именно то е причина за болката ви.

Какво се случи? Нима този следобед не бяхме разговаряли съвсем приятелски? Спомних си как, когато бях студент, една пациентка ми каза, че преди посещение при лекар винаги си обува най-скъпите чорапи, за да може, когато седи на леглото, само по болничен халат и чорапи, без обувки, лекарят веднага да разбере, че е важна личност, и да се отнесе с нея подобаващо, с уважение. (А, ето, навярно в това бе проблемът: носех от безплатните чорапи, които отмъквах от болницата от години!)

— Както и да е, „Тарцева“ е особено лекарство и ми е нужно разрешение на колега лекар или на началника ми, за да го предпиша. Наистина ли искате да будя някого за нещо такова? Не можете ли да почакате до утре сутринта?

Очевидно това бе краят на разговора ни.

За да изпълни моето искане, той трябваше да добави още една задача в списъка си с неща за вършене: унизително позвъняване на началника му, с което би признал допуснатата от него грешка. Той бе на нощно дежурство. Правилата на резидентурата заставят повечето програми да въведат работа на смени. Заедно с работата на смени идва и известна доза безотговорност: ако отложиш някаква задача с няколко часа, то тя става проблем на друг лекар.

— Обикновено приемам лекарството си в пет сутринта — казах аз. — И двамата много добре знаем, че изразът „да почакаме до утре сутринта“ означава, че с проблема ще се занимае друг ваш колега след сутрешната визитация, вероятно чак следобед. Нали така?

— Добре, ясно — отвърна той и излезе от стаята.

На сутринта разбрах, че така и не ми е предписал „Тарцева“.

Ема се отби да ме види и обеща да уреди назначаването на лекарството. Пожела ми скорошно оздравяване и се извини, че около седмица няма да бъде в града.

В рамките на деня състоянието ми се влоши значително, диарията ми се усили. Вливаха ми течности, но не достатъчно бързо. Бъбреците ми започнаха да отказват. Устата ми пресъхна толкова, че не можех нито да говоря, нито да преглъщам. Следващите тестове показаха, че концентрацията на натриеви йони в кръвта ми е достигнала почти смъртоносно ниво. Спешно ме прехвърлиха в Отделението по интензивна терапия. Част от мекото ми небце и гърлото изсъхнаха от обезводняването и се отлющиха от устата ми. Агонизирах, ту изпадах в безсъзнание, ту идвах на себе си, докато множество специалисти се бяха стекли, за да ме спасят: реаниматолози, нефролози, гастроентеролози, ендокринолози, инфекционисти, неврохирурзи, онколози и отоларинголози. Луси се намираше в трийсет и осмата седмица на бременността си, но седеше по цял ден до леглото ми, а после се настаняваше тайно в бившия ми кабинет, който бе само на няколко метра от Интензивното отделение. Така можеше да ме наглежда и през нощта. Тя и баща ми също участваха в лекарския консилиум.

Когато идвах в съзнание, си давах ясна сметка, че при тази какофония събралите се лекари едва ли ще стигнат до съгласие. В медицината това е известно като проблема КЕКНК: Кой е капитанът на кораба? Нефролозите спореха с реаниматолозите, реаниматолозите — с ендокринолозите, ендокринолозите — с онколозите, онколозите — с гастроентеролозите. Чувствах отговорност за здравето си: когато бях в съзнание, пишех на лаптопа си подробности за състоянието си и с помощта на Луси събирах лекарите, за да ги запозная със записките си.

По-късно, докато бях още в просъница, чувах как Луси и баща ми обсъждат състоянието ми с всеки екип специалисти поотделно. Ние смятахме, че най-правилно ще бъде да се продължи с вливането на течности, докато последствията от химиотерапията не отшумят. Само че всеки лекарски екип държеше на своето, развиваше все по-безумни хипотези и се опитваше да ми назначи тестове, които не бяха нито нужни, нито безопасни. Вземаха ми проби, правеха ми снимки, даваха ми всевъзможни лекарства; започнах да губя представа за времето и всичко, което се случваше около мен. Настоявах да ми обясняват процедурите, но думите им ми се струваха несвързани, а гласовете — далечни и приглушени, и докато някой лекар говореше, внезапно потъвах в мрак и губех съзнание. Отчаяно ми се искаше Ема да е тук и да поеме нещата в свои ръце.

Внезапно тя се появи в стаята ми.

— Върнахте ли се вече? — попитах аз.

— Вие сте в Интензивното повече от седмица. Но не се притеснявайте, подобрявате се. Повечето от тестовете ви показват резултати в нормата. Съвсем скоро ще ви изпишат.

Каза ми, че почти през цялото време е поддържала контакт с лекуващите ме лекари по имейла.

— Помните ли как ми предложихте да ви се доверя и да бъда просто пациент? — попитах аз. — Струва ми се, че идеята е добра. Изчетох много научна и художествена литература, като се опитвах да се ориентирам къде ми е мястото, но така и не го намерих.

— Честно казано, не мисля, че литературата може да ви помогне в това — отвърна тя.

Сега вече Ема бе капитан на кораба и внесе покой в болничния хаос. Сетих се за онези редове от Елиът:

Дамята: Лодката откликва радостно

на ръката умела и веща с платно и гребла

морето е спокойно и сърцето твое ще откликне

радостно

когато го повикат то ще затупти покорно

под властните ръце…

Отпуснах се назад в леглото си и затворих очи. Докато мракът на забвението ме поглъщаше отново, се унесох в сън, вече успокоен.

 

 

Предполагаемият термин на Луси дойде и отмина, без да има контракции, а аз най-накрая бях предвиден за изписване от болницата. Откакто ми бе поставена диагнозата, бях отслабнал с петнайсет килограма, шест от които — през последната седмица. Сега тежах колкото в осми клас, но косата ми през изминалия месец бе оредяла. Бях в съзнание, буден, но изтощен. Костите прозираха през кожата ми, приличах на ходеща рентгенова снимка. Когато се прибрах у дома, дори опитът да си държа главата изправена ме изтощаваше, за да вдигна чаша с вода, трябваше да използвам двете си ръце. За четене и дума не можеше да става.

И моите родители, и родителите на Луси дойдоха в града, за да ни помагат. Два дни след като ме изписаха, Луси получи за първи път контракции. Тя остана у дома, докато майка ми ме откара с колата на консултацията при Ема.

— Притеснява ли ви нещо? — попита Ема.

— Не.

— А би трябвало. Предстои ви дълго възстановяване.

— Да, честно казано, така е. Плаша се, когато се замисля за всичко, което ме очаква. Но съм готов да продължа напред, с малки стъпки, една по една. Готов съм да започна отново физиотерапия и да се възстановя. Веднъж вече го направих, така че имам опит в това, нали?

— Видяхте ли последните си снимки от скенера?

— Не, някак си нямах желание.

— Изглеждат добре. Туморът е стабилен, даже леко се е свил.

После обсъдихме по-нататъшните ни планове за действие: щяхме да спрем с химиотерапията, докато се възстановя достатъчно. В това състояние нямаше да ме приемат и в нито едно клинично изследване. Не можеше да става дума за някакво лечение — не и докато не си стъпех на краката. Отпуснах глава на стената, за да облекча мускулите на врата си. Виеше ми се свят. Нуждаех се отново от гаданието на оракула, исках да измъкне тайни от птиците, от съзвездията, от мутиралите гени или от кривата на Каплан-Мейер.

— Ема — казах аз, — какъв е следващият ни ход?

— Да укрепнете. Това е.

— Но когато ракът се върне… Имам предвид, каква е вероятността…

Спрях. Първото лечение („Тарцева“) се бе провалило. Второто (химиотерапията) за малко не ме уби. Следващото, ако изобщо се стигнеше до такова, едва ли щеше да доведе до значителни резултати. Да, съществуваха и множество не съвсем известни експериментални лечения. Бях обзет от съмнение и това пролича в думите ми:

— Искам да кажа, вероятността да се върна в операционната, да ходя или дори да…

— Остават ви поне пет хубави години — каза тя.

Произнесе думите, но не с убедителния тон на оракул, нито с увереността на човек, който наистина вярва в тях. Изрече ги по-скоро като молба. Като онзи пациент, който можеше да говори само с числа. Сякаш Ема в този момент не говореше на мен, сякаш не бе лекар, а обикновена простосмъртна, която умолява свръхестествените сили, съдбата — или каквото там е, което контролира живота и смъртта ни. Ето ни, доктор и пациент, които понякога общуваха помежду си, следвайки наложената йерархия, сред дух на авторитарност, а друг път — както сега, се държаха просто като обикновени хора, единият от които се взираше в бездна.

Оказа се, че лекарите също се нуждаят от надежда.

 

 

Докато се прибирахме към вкъщи, се обади майката на Луси и каза, че са тръгнали към болницата. Луси имаше силни контракции. („Поискайте предварително епидурална упойка“, й бях казал по-рано. Вече бе страдала достатъчно.) Върнах се в болницата, баща ми ме буташе в количка. Полегнах на едно свободно легло в родилната стая и увих изпосталялото си като скелет тяло с няколко одеяла, за да не треперя. Следващите два часа наблюдавах как жена ми и медицинската сестра минават през ритуала на родилните мъки. Когато контракциите зачестиха, сестрата почна да брои и да насърчава Луси:

— И едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет и десет!

Луси се обърна към мен с усмивка:

— Имам чувството, че съм на състезание!

Лежах на леглото и й се усмихнах в отговор, загледан как коремът й се надига. Щеше да има толкова много отсъствия в нейния живот и в живота на дъщеря ни — но сега поне бях тук.

Някъде след полунощ медицинската сестра ме побутна и ме събуди.

— Почти сме готови — прошепна тя. Събра одеялата и ми помогна да стана и да се настаня на стола до Луси. Акушерката — не по-възрастна от мен, вече бе в стаята. Когато главичката на бебето се показа, тя ме погледна:

— Мога да ви кажа още сега: дъщеря ви има същата коса като вас. И то много.

Кимнах и хванах ръката на Луси, за да я подкрепя в последните минути на раждането. И после, с един окончателен тласък, на 4 юли, в два часа и единайсет минути, се появи тя. Елизабет Акадия — Кейди. Бяхме избрали името й още преди месеци.

— Може ли да я допрем до гърдите ви, татко? — попита ме сестрата.

— Не, прекалено сту-у-уден съм — казах аз, потраквайки със зъби. — Но бих искал да я подържа на ръце.

Увиха я в одеяла и ми я подадоха. Гушнах я с една ръка, докато с другата стисках ръката на Луси, и в този миг усетих същността на живота, във всичките му възможни проявления. Раковите клетки в тялото ми или щяха да загинат, или да продължат да растат отново. Но гледайки към бъдещето, не виждах празно пространство, а нещо много по-просто: чиста страница, на която можех да напиша всичко, което поискам.

 

 

Сега в дома ни бе много по-оживено.

Ден след ден, седмица след седмица, Кейди разцъфтяваше: първото хващане на пръстче, първата усмивка, първият смях. Педиатърът й редовно записваше развитието й и отбелязваше на какво се е научила. От Кейди се излъчваше свежа струя, дъхът на новия живот. Когато седеше в скута ми и се усмихваше, заслушана в тананикането ми, стаята се озаряваше от меко сияние.

За мен времето вече нямаше еднозначен смисъл: всеки ден ме отдалечаваше все повече от последната ми криза, но и ме приближаваше към следващата, а в края на краищата и към смъртта. Може би това щеше да стане по-късно, отколкото си мислех, но със сигурност щеше да бъде по-скоро, отколкото се надявах. Когато осъзнаеш това, има две възможни реакции. Най-очевидната е импулсът да се развихриш, „да живееш на пълни обороти“, да пътуваш, да се наслаждаваш на екзотични вечери, да правиш всичко, което някога си искал, но си се боял да направиш. Част от жестокостта на рака обаче е, че не само ограничава времето, с което разполагаш; той те лишава и от енергията ти и намалява броя на нещата, които можеш да направиш за един ден. А дори и в дните, в които имах такава енергия, предпочитах по-скоро подхода на костенурката. Ходех бавно, размишлявах. В някои дни просто се стараех да остана жив, да бъда тук.

Ако времето се разширява, когато човек се движи с бърза скорост, дали се свива, когато едва се движиш? Сигурно е така: имах чувството, че дните ми значително са се съкратили.

Дните вече на практика почти не се отличаваха един от друг и времето започна да ми се струва статично. Думата „време“ може да се използва в няколко значения; може просто да се интересуваш колко е часът, а може да искаш да кажеш, че минаваш през труден период в живота си; и в двата случая използваш времето като мярка. Сега вече възприемах времето не като тиктакане на часовника, а по-скоро като състояние. Бях завладян от някаква апатия. Появи се и странно чувство за откритост. Като хирург, привикнал с работата с пациенти в операционната, понякога може и да бях пренебрегвал стрелките на часовника, но никога не ги бях смятал за безсмислени. Сега часовете не означаваха нищо за мен, не следях дори кой ден от седмицата е. Медицинското обучение е ориентирано към бъдещето, удовлетворението от работата обикновено остава на заден план: винаги се налага да мислиш за това, с което ще се занимаваш след пет години например. Но сега нямах никаква представа какво щях да правя през следващите пет години. Може би щях да съм мъртъв. Може би нямаше. Може би щях да оздравея. Може би щях да пиша. Не знаех. Затова в моето състояние нямаше смисъл да си губя времето в мисли за бъдещето, нито да правя по-далечни планове от следващия си обяд.

Беше ми все по-трудно да използвам правилно и глаголните времена.

Как трябваше да говоря: „Аз съм неврохирург“ или „Аз бях неврохирург“, или „Преди бях неврохирург и някой ден отново ще бъда“? Греъм Грийн пише, че живеем истински през първите двайсет години, а останалото време е просто отражение на този живот^[22]. И така, в кое време живеех сега? Бях ли преминал отвъд сегашно време в минало перфектно? Бъдещето време ми се струваше още свободно, подходящо за чуждите устни, дразнещо. Няколко месеца по-рано отидох на сбирка в Станфорд по случай петнайсетгодишнината от завършването на випуска ни. Стоях в двора на университета и пиех уиски, докато розовото слънце се спускаше зад хоризонта. Старите ми приятели си разменяха обещания: „Ще се видим на двайсет и пет годишнината!“, и на мен ми се стори грубо да отговоря с: „Всъщност… вероятно не“.

Никой не е вечен. Подозирам, че не съм единственият, който е стигнал до това „минало предварително“ състояние. Повечето амбиции на хората или биват постигани, или изоставяни; и в двата случая принадлежат на миналото. Бъдещето представлява не стълба към житейските цели, а равен път към безкрайното настояще. Парите, общественото положение… цялата тази суета, описана от Еклесиаст, всъщност няма никакво значение; да се стремя към тези неща сега, наистина би било просто гонене на вятър.

Но едно нещо не може да бъде отнето от бъдещето ми: нашата дъщеря, Кейди. Надявам се да живея достатъчно дълго, за да може да си създаде спомени за мен.

Думите притежават дълговечност, каквато аз нямам. Мислех си да й оставя цикъл от писма — но какво бих могъл да й напиша в тях? Не знам какво ще бъде това момиче, когато стане на петнайсет години; не знам дори дали ще хареса галеното име, което й измислихме.

Има може би само едно нещо, което аз, който съм вече минало (освен ако не оцелея, което е малко вероятно), мога да кажа на това дете — олицетворение на бъдещето, споделило за кратко живота си с мен.

Посланието ми е простичко:

В някой от многобройните моменти от живота си, когато трябва да си направиш равносметка коя си и какво си направила, какъв е приносът ти за света, моля те, не пренебрегвай това, че изпълни последните дни на един умиращ човек с безгранична радост — радост, каквато той не бе познавал до този момент в живота си. Тази радост не жадува за нищо повече, тя е съвършена в своята цялост. В това време, точно сега, това е огромно постижение.