Мойра Фоули-Дойл
Сезонът на злополуките (4)

3

В преддверието вкъщи не заварвам стоварените на пода чанти на Сам и Алис, върху които обикновено са струпани шапки, ръкавици и есенни листа, затова решавам, че двамата са или още на училище, или на път за вкъщи. Тръшвам чантата си в подножието на стълбището и свалям все още мокрите кубинки.

В дневната мама се е свила на кравай като котка върху дивана, дъвче кичур от патладжанената си коса и нахвърля нещо в скицника. Едва ме поглежда, когато влизам.

— Здрасти, мамо. — Кацвам върху страничната облегалка на дивана и почуквам с кокалчетата на пръстите по обувките на майка ми. Това са груби зелени туристическите обувки, които сякаш са прекосили океани и морета.

Тя затваря скицника със замах и ми се усмихва.

— Здрасти, скъпа. — Гласът й е пресипнал. Тази вечер от нея струи някаква странна сладникава тъга. Още е с палтото.

— Добре ли си? — питам. Много е необичайно да не ни прибере с колата след училище, щом не е на работа.

— Пресите се скапаха точно след обедната почивка — казва. — И двете, по едно и също време. Нищо ново под слънцето.

Майка ми е художник. Когато прави гравюри или офорти, използва малкото студио в центъра на Голуей, което е наела заедно с още няколко приятели, защото на тавана у нас, където работи през останалото време, няма място за преса. Таванът е задръстен с платна и бои и там винаги се носи странна миризма на терпентин.

— Така че — продължава тя, размахвайки скицника във въздуха — денят беше отписан и с момичетата отидохме на по питие. Прибрах се едва преди пет минути. — После свива вежди, сякаш чак сега осъзнава, че съм тук. — Защо си цялата мокра?

Не ми се ще да й разказвам как е паднал мостът, затова скалъпвам нещо за избила тръба в момичешката тоалетна, която е намокрила униформата ми и я уверявам, че никой не е пострадал при този измислен инцидент.

Майка ми кима разсеяно.

— И брат ти ли се прибра? — пита, като отмята косата от лицето си и спуска крака на пода. — Кристофър се обади този следобед — добавя после.

Внезапно ми просветва. Очната й линия е леко размазана в ъгълчетата и тя изглежда доста по-млада от възрастта си. Насилвам се гласът ми да прозвучи безгрижно, но се получава по-скоро подигравателно.

— А, значи това било въпросното питие „с момичетата“.

Майка ми прави физиономия.

— Я не ми натяквай, госпожичке. — Но въпреки това се усмихва, смъква шапката от главата ми и ми разрошва косата. — Сезонът на злополуките и без това трудно се издържа — добавя тихо.

Кимам да й покажа, че разбирам за какво говори, но щом чуя майка ми да подхваща тая тема, пак се връща онова странно усещане в стомаха, сякаш летя стремглаво надолу с асансьор.

Кристофър е баща на Сам. Не сме му виждали очите, откакто замина преди четири години. Обажда се горе-долу веднъж годишно, но Сам никога не му звъни. Мама осведомява бившия си съпруг за житието-битието на неговия син и всеки път, когато двамата говорят по телефона, тя излиза „за по питие с момичетата“.

— Та, къде, казваш, е брат ти? — пита тя отново.

— Той не ми е брат — напомням й. — Сигурно скоро ще се прибере. Наложи се да изтърпи последния час по физическо, който, слава богу, на мен ми се размина. — Вдигам пристегнатата с ластична превръзка китка като обяснение.

Майка ми издава звук, който напомня смях.

— Е, тогава ще ти превързвам ръката всеки път, когато имате физическо.

Съгласявам се.

Сам е три месеца и двайсет и четири дни по-голям от мен, което значи, че в училище сме в един и същи курс. Двамата с него си приличаме в много отношения, но ако физическото не беше задължително, лично аз не бих припарила и на километър до футболното игрище, докато Сам игра в училищния футболен отбор близо година — докато не си счупи носа на един мач по време на сезона на злополуките и майка го накара да напусне.

Майка ме отпраща с жест към стълбите.

— Върви да се преоблечеш — казва. — Хайде, къш, къш! Ще си намериш смъртта с тия мокри дрехи.

Когато слизам долу в по-удобни (и по-сухи) дрехи, двете с майка ми отиваме в кухнята и слагаме пицата във фурната. Сега е сезонът на злополуките и тя е опаковала с вата всички плотове. Преди няколко години купи електрическа фурна, но котлоните са още на газ и тя ги демонтира, затова сега готвим или на фурна, или в микровълновата. Върху покрития с плочки под са метнати афганистански черги менте. Кухнята ни прилича на нещо средно между изолатор в лудница с ватирани стени и палатка на катунари.

Майка ми подава бутилка бира. (Откакто навършихме шестнайсет, тя пийва от време на време бутилка бира или чаша вино с нас вкъщи, така че да не ни тегли тайно да се наливаме навън и да си докараме болен черен дроб още на трийсет. Според мен, ако знаеше за купоните, които вдигаме през лятото, нямаше да е толкова убедена в тази практика.)

— Хайде да го отпразнуваме — казва.

— Какво празнуваме?

Тя се замисля за миг.

— Празнуваме, че не ти се е наложило да ходиш на физическо — казва след малко, — а аз имах само половин работен ден. — Усмихва се, но гласът й секва. — Вдигаме тост за последната седмица от сезона на злополуките — провъзгласява тържествено. Според мен иска да каже, че си струва да отпразнуваме приближаването на неговия край за поредна година, но нещо в тоя тост ми се вижда обезпокоително. Едва ли е редно така открито да говорим за сезона на злополуките. Имам чувството, че ако приказваме за него прекалено често, той още повече ще ни вдигне мерника. Все едно е някакво живо същество, което иска да ни навреди.

Но тъй като усмивката на майка ми е горчива, въпреки че се опитва да го прикрие, а очната й линия е размазана, вдигам бутилката и се чукам с нея.

— За сезона на злополуките.

 

 

Когато Сам и Алис се прибират, цялата къща ухае на разтопен кашкавал, аз съм леко подпийнала, виждам всичко като през стъклена чаша — леко деформирано и размазано — и пея тъжната народна песен, която Беа свиреше край железопътната линия. Сам сяда на масата срещу мен, чуква колене о моите и започва да припява. Гласът му е пресипнал и дълбок и той знае всички хармонии.

Алис отмъква една бира и се качва в стаята си. Майка тъжно гледа подир нея, после отнася своята бира в дневната.

Щом двете излизат, аз се сещам за телефонното обаждане на Кристофър и тъкмо се каня да кажа на Сам, когато парчето пица в ръката ми се разчупва и ме омазва с кетчуп и разтопен кашкавал. Сам ми се смее, после се примъква и облизва от брадичката ми капка сос.

Дръпвам се стъписана назад, после глупаво изпуфтявам като виждам физиономията му.

— Ама че гадост, Сам! — възкликвам и трия брадичка с опакото на ръката. — Направо отврат.

— Напротив, много е вкусно. — Той се ухилва и ми отмъква остатъка от пицата. Усмивката му е широка, топла и истинска; не е отнесена като на майка ми или странна и бледа като на Алис и аз искам тя да се позадържи, така че решавам да не споменавам Кристофър точно сега. Вместо това двамата със залитане се качваме по стълбите до моята стая, аз слагам плоча на грамофона, който навремето беше на баща ми, после двамата лягаме по корем един до друг на леглото. Показвам му един от старите фотоалбуми, който разглеждах предишната вечер, и най-накрая му разказвам за Елси.

Отгръщам внимателно всяка страница, сякаш ако го правя по-бързо, тия малки Елсита по снимките ще се подплашат и ще избледнеят. Тъкмо да разкажа на Сам как минах през реката тоя следобед и как открих в мишия капан малката фигурка Елси, но се отказвам в последната минута — някак успявам да си внуша, че прекалено раздувам тая случка; че съм видяла просто парче плат или клечка. Сам леко докосва с пръст всяка снимка. Поклаща глава.

— Ама че откачена работа — казва. — Представа нямам как е възможно. — Отгръща бавно страницата в албума. — Знаеш ли изобщо нещо за нея? — пита. — Никога не съм я виждал наоколо.

— През междучасията почти винаги е в библиотеката.

Сам отгръща нова страница.

— А, ясно — будката за тайни.

— Точно така.

— Не ми се вярва някога да съм говорил с нея — казва Сам. Поглежда ме иззад албума за миг. — Даже когато писах тайната.

— Значи ти също си оставял тайни? — Не знам защо съм толкова изненадана. Будката за тайни е добър начин да се отървеш от някое бреме, особено ако иначе не може да го изречеш гласно. Аз също оставям по някоя тайна от време на време. Напечатвам я на древната пишеща машина на Елси и пускам листчето в голямата дървена кутия, където ги държи. В края на срока г-ца Бърн, учителката по изкуство, превръща тайните в артинсталация по училищните коридори. Защипва всички листчета с тайни на опънат като простор канап, така че всеки да може да ги прочете. Това обикновено привлича вниманието на местната преса, но г-ца Бърн твърди, че по-главното е катарзисът и общността. Четеш тези тайни и вече не се чувстваш толкова самотен. Четеш собствените си тайни сред стотици други анонимни тайни и знаеш, че си част от една общност, па макар и свързан с нея само чрез тънката нишка на простора, опънат из училищните коридори.

Умирам от любопитство какво е написал Сам на пишещата машина на Елси, но знам, че няма да ми каже. Аз също не бих му казала, ако ме пита.

— Да — отвръща той. — Понякога. — И свива рамене, сякаш да покаже, че това не е кой знае какво. Въпросът гъделичка устните ми. Косата на Сам влиза в очите му. Гъста и чуплива, по-скоро черна, отколкото тъмнокестенява, с един-единствен боядисан в синьо кичур, за който той на шега казва, че го правел да прилича на бунтар. Не че има нужда от това. Убедена съм, че момичетата в училище го зяпат не само защото ни смятат за малко откачени.

Пружината на леглото изскърцва, когато той се намества.

— Ами ти — пита Сам, — някога оставяла ли си тайна?

— Понякога. — Втренчила съм се упорито в снимките пред мен. Все ми е в ума какво ли е написал Сам. Представям си го в будката за тайни, скрит от Елси и останалите в библиотеката зад малък параван, който тя е сложила, а пръстите му с изгризани нокти със звън печатат думи, които не е споделял с никого, даже с мен. После връщам разговора към Елси. — Значи никога не си говорил с нея, дори когато си оставял тайна, така ли? — питам.

— Не — отвръща той и бърчи вежди, сякаш се опитва да си спомни нещо. — Май не.

— Аз също — казвам замислено. — Сигурно защото има нещо потайно и… смущаващо около всичко това.

Сам кимва.

— В такъв момент не ти се ще да се заседяваш дълго и да си бъбриш.

Мисля, че е доста тъжно Елси да вижда всеки ден толкова много хора, а всъщност да не приказва с никой от тях. Питам се дали е самотна. А после се чудя защо не съм си задавала този въпрос досега. От години не съм приказвала с Елси, не истински, и тя сякаш избледня на фона на всичко останало.

Като малки двете прекарвахме много време заедно. Когато татко почина, мама, Алис и аз останахме съвсем сами. Беа още не беше пристигнала в града, а майка ми не беше срещнала Кристофър, така че и Сам го нямаше. Баща ми почина в сезона на злополуките, когато бях на осем — един от най-лошите сезони, на финала на който всички бяхме с множество шевове и счупени кости. Един ван се врязал в колата на татко, когато излизал от магистралата на път за вкъщи след работа. Тогава спрях да говоря за доста дълго време. И макар повечето съученици да ми влизаха в положението, колкото по-дълго траеше моето мълчание, толкова повече от тях губеха интерес да си общуват с мен.

Освен Елси. Помня каква утеха беше, че има поне един човек, който ме разбира; някой, който не се старае да се почувствам по-добре, а беше щастлив да ме накара изобщо да чувствам.

Майка ми срещна Кристофър две години по-късно, когато двамата със Сам бяхме на десет, а Алис — на единадесет. Останаха женени само три години. След заминаването на Кристофър Сам извървя, както казва майка ми, трънлив път. В него се натрупа тъга, много тъга и гняв. Всички го утешаваха, водеха го на разни места и се опитваха да го разсеят, но аз още тогава знаех, че дори това невинаги помага. Затова двамата с него се затваряхме в моята стая, слушахме музика и не продумвахме часове наред. Понякога и с дни. А после се покатервахме върху леглото ми и започвахме да крещим всички псувни, които сме научили (а количеството им беше доста внушително за две тринайсетгодишни хлапета), докато хвърляме разни неща по пода: шишенца с лак, кутии за моливи, фотоалбуми. Двамата със Сам винаги сме били близки, но след всичко това станахме първи приятели.

Сигурно затова Елси вече не ми е била нужна — имах Сам. Само мисълта, че съм я забравила, ме кара да се чувствам много, много зле.

— А ето че сега нея я има на всички мои снимки — казвам на Сам. Лежа на една страна с лице към него и подпирам главата си с ръка. — Според теб тя преследва ли ме? Или пък аз си въобразявам? Мислиш ли, може пък аз нея да преследвам?

— А така ли е? — пита Сам.

— Искам да кажа несъзнателно. Всъщност може аз да я дебна, не тя мен. Възможно ли е да следиш някого без умисъл, несъзнателно?

Сам задържа поглед върху снимката, на която двамата сме на морския бряг заедно с Алис, Кристофър и майка ми. Правена е през една ваканция в Южна Франция, година преди Кристофър да ни напусне, когато за известно време нещата изглеждаха почти нормални. Двамата със Сам сме се ухилили по един и същи начин. И двамата сме с пясъчноруси коси, загорели и еднакво високи — приличаме на близнаци. За първи път съм с бански от две части, но все още приличам на малко момиченце, което се е преоблякло в дрехите на кака си. Майка ми прилича на модел от 20-те години на ХХ в. Заровила е Кристофър до глезените в пясъка, но той пак стърчи над нея. Всеки е преметнал ръка през кръста на другия и по впитите й в кожата му пръсти си личи колко здраво го стиска тя.

Алис стои малко встрани. Вуйчо Сет, който направи снимката, все опитваше да я накара да се присъедини към нас, но Алис винаги е смятала, че семейните ваканции са нещо изключително досадно. На снимката единствена тя е напълно облечена, а тениската и джинсите й изглеждат нелепо и някак не на място в тая плажна сцена. Точно зад нея, до самата вода, стои Елси.

— Може и семейството й точно тогава да е било на почивка на същото място като нас — казвам. Но и сама усещам колко неуверено звучи гласът ми.

Сам обаче не ме слуша.

— Мразя го — казва внезапно.

Бързо покривам снимката с длан и не обръщам внимание на тънкото гласче в главата ми, което настоява да кажа на Сам, че баща му се е обаждал тази сутрин.

— Той не съществува — казвам. После се усмихвам и го побутвам ободрително по ръката. — Може да те приемем за член на нашия клуб. Клубът на без-баща. В него сме двете с Алис. И Беа. Може да си учредим специално място и да си измислим тайно ръкостискане.

Бащата на Беа ги заряза преди три години също така безцеремонно както Кристофър — нас, само дето Беа знае, че той живее в Англия със своята нова преуспяваща съпруга и с новите си малки прелестни дечица, които яздят понита, ходят на балет и като пораснат няма да се превърнат в ексцентрични тийнейджъри, които гледат на карти таро и са същинско житейско разочарование.

— И Мелани — добавя Сам.

Бащата на майка ми почина в сезона на злополуките, когато бях на шест. Не го помня много добре — знам само, че в годината, когато умря, за първи път си дадох ясна сметка какво е сезонът на злополуките. Преди това не бях виждала майка ми да плаче.

— Да, и мама — съгласявам се. После отмествам албума. — Хайде да не мислим повече за това.

Сам се поколебава за миг, но после приема. Двамата лягаме по гръб и се заслушваме в пращенето на плочата, което неизменно съпровожда мелодията. Той посочва един от облаците върху тавана над леглото ми. Татко ми ги нарисува, когато бях на шест, за да мога да откривам най-различни причудливи форми в тях дори когато не мога да видя небето. Оттогава стаята ми е пребоядисвана няколко пъти, но таванът си остана същият.

— Череп и кости — казва Сам.

Поклащам глава.

— Магически жезъл, който пръска искри.

Сам посочва друг облак.

— Мрачно езерце по залез.

Разсмивам се високо. Сам сочи облака, който татко специално се постара да прилича на зайче.

— Прав си — казвам. — Това определено е мрачно езерце по залез.

Когато го поглеждам, неговите вежди са свъсени. Сещам се за угрижената физиономия на Елси.

— Чудато малко момиче елф — казва той.

— Не. Царицата на амазонките.

Той кратко се изсмива на това предложение.

— Чудата малка царица, воин на елфите — поправя се.

— Пират със златно сърце. — Гледам го право в очите.

— Не — отвръща той. — Объркано момче. — Звучи като призрак. По ръцете ми нагоре-надолу пробягват тръпки. Притискам ги плътно към себе си и отвръщам поглед от Сам. Очите му са като речни води. Могат да те погълнат, ако не внимаваш.

— Тогава объркано момче пират със златно сърце — казвам, все едно продължавам да се шегувам.

— Йо-хо-хо — проронва той с половин уста.

Отново вдигаме очи към облаците на тавана и известно време просто слушаме музика. Алис говори по телефона в стаята си. Гласът й достига през стената до нас.

Поглеждам Сам. Лежи по гръб с едната ръка над главата и втренчено гледа тавана. В основата на носа му са посипани едва забележими бледи лунички, а по челюстта му има леко набола брада. Настъпва кратко затишие в паузата между две песни. Оттатък стената гласът на Алис става все по-висок.

Отново поглеждам снимката. Сещам се как я направи Сет, как ни казваше да се укротим, защото от смях фотоапаратът му се тресе. Сърцето ми натежава. Сет почина точно година след като направи тая снимка. Същата година Кристофър си тръгна. Този ще е един от най-лошите, каза Беа, но аз не мога да си представя какво по-лошо може да стане.

В този момент Алис надава крясък и нещо се блъска в стената зад мен. От удара лавицата с книги над леглото ми се разлюлява. Книгите се посипват отгоре ми — гръбчетата им ме дерат, — а после пада и самата лавица, уцелвайки ме право в рамото. Болката избухва като фойерверк. Сам ругае. Аз пъшкам. Той започва да разбутва книгите и лавицата от мен, а аз кривя лице, когато болката се разпростира по цялата лява част от тялото ми.

— Алис, какво става?! — провиквам се изпод камарата книги.

Майка ми се втурва нагоре по стълбите. Двете с Алис едновременно се появяват на вратата. Отмествам събраните съчинения на Артър Конан Дойл от рамото си и предпазливо раздвижвам ставата.

— Съжалявам, съжалявам — повтаря Алис. — Телефонът просто изхвръкна от ръката ми.

— Добре съм — казвам бързо, но злото вече е сторено.

В очите на майка ми има неестествен блясък. Тя промърморва, че отива да ми донесе мазило срещу натъртено, и тръгва с несигурни крачки надолу по стълбите. Сам сваля и последната книга на пода.

Опитвам да се усмихна.

— Кой да предполага, че четенето е толкова опасно хоби! — подмятам. — Досега никога не съм съжалявала за колекцията си луксозни книги с твърди корици. От тук нататък минавам само на меки корици.

Сам обаче не ме слуша. Поглежда Алис със странно изражение.

— Телефонът ти наистина ли е толкова тежък, че да свали лавицата от стената? — пита.

— Моля?

— Просто питам — отвръща той. — Май е по-добре да не хвърляш разни боклуци в сезона на злополуките.

Алис присвива очи.

— О, я стига — сопва му се. — Стига вече с тоя сезон на злополуките. И не хвърлям боклуци, просто говорех с Ник по телефона, когато той ми се изплъзна от ръката.

Сам изобщо не изглежда да е убеден.

— Да, но… — започва той.

Алис обаче въздъхва и го прекъсва.

— Както и да е — казва. — Аз отивам да си лягам. И ще гледам от тук нататък да не причинявам повече „злополуки“.

 

 

Алис не беше първата, която скочи, но беше първата, която падна. Всичко започна с предизвикателство. Стиска ли ти да се изтърколиш по склона. Стиска ли ти да пипнеш коприва. Стиска ли ти да прескочиш поточето.

Мама, татко, вуйчо Сет, който беше брат на мама, и баба Морис, която беше майка на мама, приказваха пред портата със съседите, които живееха през две къщи надолу от баба и дядо Морис. Дядо тъкмо трябваше да се прибере от работа. Кучетата бяха вързани, защото иначе мама не би позволила на Алис и Кара да припарят до тях. Невинаги беше така, само през октомври. Алис се чудеше дали пък мама не се страхува малко от Хелоуин. Или от кучета. Или и от двете. На Алис би й харесало да си има куче.

Тъй като мама беше погълната от разговора със съседката, Алис, Кара и Дарън изтичаха напред. Дарън беше син на хората от съседната до баба и дядо Морис къща и си мислеше, че той е тарторът на махалата и е най-силен от всички, защото беше момче, при това на осем и половина години, а Алис беше хем на седем, хем момиче. Кара беше на шест и не й пукаше кой е тарторът. Тя искаше просто да набере цветя.

Алис каза на Дарън, че не може да го надбяга единствено защото си е ожулила коленете в петък, когато падна в двора на училището. Тогава обаче Дарън вдигна крачолите на панталона си, за да покаже коричките от рани по коленете си. Те бяха още по-големи от нейните.

Това разсмя вуйчо Сет и той се обърна към мама: „Ето, виждаш ли, Мелани — всички деца са с ожулени колене“, но мама просто сви устни, както прави само когато знае, че някой послъгва. Според Алис обаче вуйчо Сет не послъгваше.

Вуйчо Сет прихвана мама през кръста и започна да я върти в кръг около себе си, докато тя най-после се разсмя, но това беше нервен смях. Мама не обичаше да я въртят. Не и когато наближава Хелоуин. Съседката направи физиономия. Алис си помисли, че сигурно е защото според нея възрастните не бива да въртят друг възрастен около себе си, или пък защото вуйчо Сет имаше татуировки по ръцете, а косата на мама беше яркорозова.

Вуйчо Сет имаше руса коса, също като Алис. Татко имаше кестенява коса като Кара. Никой друг, освен мама, нямаше розова коса.

Баба и дядо Морис живееха съвсем близо до парка, където имаше голям хълм, обрасъл с коприва, и поточе, през което можеше да прецапаш и само да си намокриш три четвъртите чорапи. Алис имаше бели три четвърти чорапи с дупчици във формата на цветчета. Чорапите на Кара бяха сини и винаги свлечени около глезените й.

Дарън пръв взе да крещи предизвикателства: „Стиска ли ти да се изтърколиш по хълма и да прескочиш потока“.

Дарън пръв се изтърколи по склона, после една от сестрите му, а след нея едно от другите момчета в махалата.

Когато дойде ред на Алис, тя чу мама да вика: „Алис, не!“, а татко да казва: „Всичко е наред, Мелани, това е просто трева“, а баба Морис да казва: „А, това телефонът ли е? Бързо се връщай, Имелда.“

Сестрата на Дарън първа прескочи потока. Бързо, още преди Дарън да е успял да й демонстрира колко по-храбър е от нея, Алис се завтече и скочи преди него.

Когато се приземи, под краката й се оказа голяма туфа трева, единият от глезените й се изметна, тя внезапно изгуби равновесие и падна право в потока. Кара се завтече да й помогне, но и тя падна, точно в копривата. Кара избухна в плач.

За първи път никой не им се притече на помощ. Всички възрастни се бяха прибрали по къщите. Алис излезе от водата и отиде при Кара. Разплакани и нажулени от копривата, изподрани и мокри, двете закуцукаха обратно към къщата на баба и дядо Морис.

Завариха всички да седят по диваните. Баба държеше телефона, вуйчо Сет протягаше ръка към нея, мама беше скрила лице в шепите си, а татко я беше прегърнал през раменете.

Какво е толкова смешно? — попита Кара. Но Алис знаеше, че мама не се смее. Ръцете й се тресяха и тя имаше вид на прекършено птиче. Широките рамене на вуйчо Сет също подскачаха и той приличаше на голям рус мечок. Татко вдигна очи и поклати глава.

Този път татко, не мама утеши и подсуши Алис и Кара. Татко им каза, че дядо Морис е отишъл на небето, вместо да се прибере у дома за чая. И точно татко, не мама, им навлече по един допълнителен пуловер и им каза да седнат в дневната и да гледат телевизия като послушни момичета, а не да играят навън, защото не било безопасно.

Кара и Алис се спогледаха. Краката на Кара бяха зачервени и смъдяха, а чорапите й се бяха смъкнали около глезените. Чорапите на Алис бяха мокри и зелени от тревата. Дядо Морис беше отишъл на небето и не беше безопасно да се играе навън.