Васил Райков, Георги Данаилов
Заключената планета (2)

1

Юли се разболя. Нищо особено. Обикновено детско заболяване. Само големите му кафяви очи станаха още по-големи и бледите страни на лицето му станаха още по-бледи.

— Нищо особено, Юли — каза лекарят.

— Нищо особено, Юли — каза майка му.

— Само че… няколко дни ще лежиш и пълна почивка — добави лекарят.

— Чу добре, нали? Пълна почивка! — повтори майката.

Юли прие всичко без възражения, но предчувствуваше, че му предстоят скучни дни.

— Довиждане! — каза лекарят и махна с ръка. — Към обяд ще се обадя пак. — Строгото му и важно лице изчезна в синкавия здрач на екрана.

Юли постави палец на носа си, разпери пръстите си и ги раздвижи по посока на големия стенен телевизионен екран.

— Невъзпитано момче! — каза майка му и почервеня от неудоволствие. Впрочем Юли не забеляза това, защото екранът, от който го гледаше възмутеното лице на майка му, беше черно-бял.

— А пък той е ужасен — заяви момчето. — Заради него трябва сега…

— Лягай веднага и се завивай!

Юли се пъхна в леглото и издърпа завивката до носа си. Навън остана само рошавата му коса и очите, които гледаха жално към екрана. Майката не издържа и се усмихна. Момчето веднага използува отстъплението.

— Мамо, кога ще си дойдеш?

— Знаеш колко съм заета, нали? Докато не свърша опита…

— Но аз съм много болен.

— Престани да капризничиш!

— Много съм болен — не така уверено повтори Юли.

— Знам, знам. Глезльо!… Все пак, ако си послушен, ще помоля професора да ме освободи утре.

Очите на момчето светнаха.

— Кажи му, че и аз го моля.

— Това сигурно ще помогне — усмихна се пак майката. — А ти оздравявай бързо. Най-добре е сега да поспиш.

Тя му изпрати една целувка. Юли й отговори. После екранът изгасна.

Няколко минути момчето лежа неподвижно. След това изрита завивките и навири босите си крака. Спусна ги, пак ги изправи. После се опита да задържи възглавницата на носа си. Не успя. Тогава скочи от леглото и седна пред командното табло на телевизионната стена. Натисна първия клавиш — Зоологическата градина. Не можеше да я понася вече. Пожела само да узнае как са новородените лъвчета. Те спяха.

Юли натисна втория клавиш — урок по физика. Скука и формули. Натисна третия — средновековен град. Островърхи къщи, тесни улички и смешните рицари с тежките брони. Колко наивни са били хората! Правило им удоволствие да се ръгат едни други с метални прътове и уважавали онзи, който успее да натръшка всички върху прашната земя.

Юли натискаше клавиш след клавиш, но не спираше за дълго поглед върху образите. По едно време започна да натиска клавишите много бързо. Въобрази си, че свири на пиано, което вместо тонове възпроизвежда образи. Над телевизионната стена светна червена лампа. Момчето се усмихна и още по-настървено продължи играта. Тогава се разнесе гласът на телевизионния техник:

— Повреда ли имате? Повреда ли имате?

Юли включи микрофона.

— О, да! Много голяма повреда.

— Изключете! — нареди техникът.

Момчето натисна командното копче.

— Всичко е наред — обади се гласът след малко.

Тогава Юли започна пак да натиска безразборно клавишите. Отново се появи червената светлина и същият безизразен глас попита:

— Повреда ли имате? Повреда ли имате?

Зачервен от удоволствие, Юли включи микрофона и извика:

— Глупав робот! Глупчо!

Телевизионният техник не се засегна. Той беше един добродушен и съвсем безобиден робот.

Когато и това забавление омръзна на момчето, то се мушна в леглото. Опита се да заспи. Не му се спеше. Поиска да види баща си. Не успя да установи връзка. Омърлуши се.

На обяд се появи лекарят.

— Как сме, Юли? Май по-добре, а? Хайде да премерим сега температурата и пулса!

Юли извади малка сребриста топка от чекмеджето с надпис „Домашен лекар“, след която се повлече тънка жичка. Обхвана топката с ръка и загледа към образа на лекаря.

— Искаш да ме убедиш, че имаш само тридесет и четири ли? — усмихна се едрото лице в екрана. — Я стисни по-здраво!

— Така-а-а… Пулс — добър, температура — няма. Добре. Изплези сега езика! Повече де! Така-а-а…

Последното нареждане Юли изпълни с видимо удоволствие.

— Като се нахраниш, не забравяй млякото! — напомни лекарят. — То е стара и изпитана работа, момче, не се муси! И ако има нещо, позвъни ми в кабинета. Довиждане!

— Довиждане!

После Юли обядва. Изяде всичко, което му донесе Томи, домашният прислужник. Само си мислеше, че ако проклетият робот не можеше да се командува от института на майка му, животът щеше да бъде стократно по-хубав. Например той никога не би си поръчал този отвратителен бульон. Като свърши, Юли обърна мълчаливо празната чиния към телевизора за разговори, откъдето го наблюдаваше майка му. Тя се усмихна доволно.

— Сега млякото. Не от какаовото, чуваш ли? От другото.

Юли чуваше, затова посегна към шишето с „Високохранително, допълнително омаслено, витаминизирано, ароматизирано, подсладено мляко. Да се пие при настинки!“ Напълни чашата, после я надигна.

— Всичкото, не хитрувай!

Юли се подчини безропотно с чувството, че никога няма да има справедливост на този свят. Беше ли нужно чашите да се правят прозрачни?

— И ти си глупчо! — заяви шепнешком момчето на Томи, който прибираше съдовете и ги трупаше в подемника на миячната машина. — Всички роботи…

— Радвам се, че си толкова послушен, детето ми — каза в този миг майка му. — Хайде почивай сега, пък аз да вървя в лабораторията. Довиждане!

— Довиждане, мамо! И не забравяй обещанието!

— Няма. Професорът се съгласи вече. До утре!

Най-после Юли остана сам. Но следобедът се проточи още по-скучен. Първо поспа малко, а като се събуди, се чудѝ какво да прави. Разстрои се съвсем. И когато всичко изглеждаше напълно безнадеждно, в стаята се разнесе мелодичен звън. Момчето скочи. Този звън не беше от телевизионните уредби. Най-сетне идваше човек от плът и кръв. Най-сетне истинска, а не автоматична близост. Юли натисна копчето за отваряне на външната врата и зачака с разтуптяно сърце.

Скоро в стаята влезе висок млад човек със светли коси, сини очи, широки рамене и широка усмивка. Юли полетя към него с разперени ръце.

— Чичо Андри! Мили чичо!

Чичото целуна племенника, отдръпна се и го плесна по рамото.

— Я, че си пораснал! Браво! Ще приличаш на мен.

Чичо Андри идваше рядко. Живееше чак в Южна Америка, там се намираше институтът му. Беше известен биолог и страшно весел човек. И най-важното — беше знаменит чичо. Един от тези хора, които веднага и завинаги стават любимци на децата. Никой не разбираше защо това бе така, но всички бяха доволни.

— Ти си още по пижама!

Юли бързо се мушна в леглото.

— Да, защото съм болен.

— Тъй ли?

— Тъй! — каза Юли и притвори трагично очи. — Много съм болен. Сигурно ще умра.

Чичо Андри го перна с пръст по носа.

— От какво?

— Хипертрофия на черния дроб — важно избърбори момчето.

— Аха! Болестта на алкохолиците. Чудесно!

Двамата се захилиха. После Юли изведнъж се сети и разтревожено попита:

— Кога заминаваш?

— Имам малко отпуска и смятам…

— Ура! — изкрещя толкова силно момчето, че веднага в стаята се разнесе гласът на домашния прислужник.

— Трябва ли ви нещо? Трябва ли ви нещо?

Юли натисна копчето за отказ.

— Време е да се поправят потенциометрите на Томи. Гласът му е дрезгав като на пияница от миналия век.

Дълго след това чичото и племенникът разговаряха и се смяха. После играха шах, вечеряха, слушаха музика. Чичо Андри обожаваше старите композитори, а Юли не можеше да не харесва онова, което обичаше чичо му. И все пак предпочиташе да си говорят.

— Колко пъти си ходил в космоса? — подхвана той.

Заслушан в музиката, чичо Андри отговаряше разсеяно.

— Много.

— И какво видя?

— Всичко.

— Дори живи същества?

— Разбира се.

— Къде, бе чичо?

— На много места.

— А те?… Какво правеха?

— Кои?

— Живите същества.

— Ми нищо особено. Тананикаха си.

Момчето опули очи.

— Какво си тананикаха?

— Една песничка.

Юли усети, че ще се пръсне от изненада.

— Каква песничка, бе чичо?

— Май че беше италианска.

Момчето седна в леглото.

— Ей, как лъжеш, как лъжеш!

Чичо Андри го погали по главата и се усмихна.

— Не лъжа, само се шегувам.

И точно тогава Юли зададе съдбоносния въпрос:

— Хубаво ли е да криеш нещо от другите?

Чичо Андри го погледна внимателно.

— И не е ли смешно да заключваш разни работи? — продължи момчето!

— Защо питаш за очевидни неща?

— Знам си аз защо — каза Юли и блестящите му очи придобиха тайнствено изражение. Той се надвеси над младия мъж и сякаш страхувайки се да не чуе някой друг, прошепна поверително: — Дядо крие нещо от нас.

Чичо Андри повдигна вежди.

— И го заключва — продължи момчето, — в голямата каса го заключва.

— Откъде знаеш?

— Веднъж влязох в кабинета, без дядо да ме усети. Отдавна, още преди да тръгне с експедицията. Той седеше пред отворената каса, но като ме видя, затвори я и изруга. Не било възпитано да влизам, без да чукам. Попитах го какво има вътре, а той каза, че е пълна с носове на любопитни момчета.

Чичо Андри се засмя, но Юли остана с възмутено и сериозно лице.

— И оттогава — продължи той — все се чудя какво ли има в нея? Ти как мислиш?

— Не мога дори и да предположа.

— Видя ли? А аз съм сигурен, че вътре се крие някаква голяма загадка!…

— Ама и ти си един фантазьор!…

— Значи не вярваш! — засегна се Юли. — Тогава я кажи кой крие нещо от другите, кой го заключва, кой не обяснява нищо, когато го питат? Кой не споменава никога нито дума за касата в собствения си кабинет? Защо един професор по космография, дето не разбира нищо от електроника, не повика техник, когато механизмът на касата се беше повредил, ами цели четири дни се мъчи сам да я поправи? Не можеше да се говори с него, фучеше из цялата къща и подвикваше на всички. Не позволи даже на татко да му помогне!

— И поправи ли я? — попита заинтересуван чичото.

— След като говори със своя приятел от Индия, физика.

— Да, да, спомням си. Между другото той подари тази каса на дядо ти, когато аз бях почти на твоите години.

— Е, съгласен ли си сега, че в касата има загадка?

Въпросът беше категоричен. Чичо Андри се почеса по темето и вдигна рамене.

— Дядо ти е човек с доста стари навици, Юли. Да не забравяме, че е роден през миналия век. Но той никога не е имал вкус към мистериите. Бъди спокоен, щом се върне, ще го питам и той ще ни разкаже всичко.

— Хич не се надявай! Няма да откопчиш нито дума от него.

Чичо Андри се усмихна и хвана Юли за ръката. Лицето му изведнъж стана загрижено.

— Видя ли, забравихме лекарството. Скачай бързо в леглото, а аз ще го приготвя.

Юли изпи на един дъх жълтеникавата течност с приятна портокалова миризма и се сгуши в завивката. Полежа безмълвно няколко минути, после погледна умолително чичо си.

— Искаш ли да… да отворим касата?… Моля ти се!

— Юли!

— Ти не вярваш, но има някаква тайна. Ще видиш! Дано само не е късно…

— Спи, спи сега…

Скоро Юли се унесе. Чичо Андри изгаси обилната светлина от тавана и остави само бледосинкавото сияние, което струеше от ъглите на пода. След това се отпусна в креслото и затвори очи…

Не бива да се оставя самичко едно болно дете, каза си той. Дори когато има обикновена настинка. Вярно, то всеки миг може да се свърже с близките си. Но не са достатъчни телевизионните екрани и техническите удобства на къщата. А неговата изострена чувствителност и будно въображение?… Нищо не може да замени ласката и спокойствието, което остава от нея…

Чичо Андри протегна ръка и включи фонотеката.

Стаята се изпълни с тиха музика. От време на време той махаше с ръка, като че дирижираше невидим оркестър. Лицето му изразяваше блаженство.

— Чичо, тук ли си?

— Да, Юли.

— Не искам да си ходиш.

— Аз пък не искам да се глезиш. Мъж! И той смята да разкрива разни тайни!

— Подигравай се ти!… Ще видиш, като излезе, че дядо е затворил в касата някой звяр от друга планета!…

Чичото прихна. Юли се усмихна със затворени очи. След малко той заспа. Биологът поседя мълчаливо в креслото, заслушан в музиката, после изключи апарата и се надвеси над леглото. В очите му бликна най-топлото от всички човешки чувства — умилението към спящото дете…