Васил Райков, Георги Данаилов
Заключената планета (12)

11

— Юли!

Гласът на неговата майка. Момчето отвори вратата и я прегърна. Нежната й ръка го помилва по косата. Той се сгуши доволен в нея. Все пак всичко беше наред.

— Има много интересно предаване — каза майката.

Юли се намръщи.

— Не ме интересува.

— Грешиш — каза тя и включи телевизора. — Ето, гледай!

Юли погледна разсеяно към екрана.

— Драги зрители, намираме се на космодрума Титания, откъдето ще ви предадем интервю с членовете на космичната експедиция. След няколко часа започва първият в историята полет към друга звездна система. Експедицията се оглавява от прочутия биолог доктор Андри Северин.

Юли почувствува, че ушите му започват да парят.

— В експедицията участвуват още английският физик Роберт Поли, известният руски астронавт Александър Романович и един необичаен за подобни екипажи специалист — полският филолог Ян Разумовски…

Краката на Юли се подкосиха и той седна до майка си.

— Целта на експедицията е да достигне звездата Епсилон от съзвездието Еридан и да провери поддържаната от доктор Северин теория за сходството. Според тази теория, впрочем тя е все още хипотеза, на една от планетите около Епсилон има живи същества, подобни на земните, и (внимание, драги зрители) учените допускат, че може да срещнат и хора там. Хора от плът и кръв като нас. Трябва да ви съобщим също, че днес по предложение на екипажа бе извършено нещо като задочно кръщение на планетата. Тя ще се нарича Юлиус…

Юли не издържа и се хвърли в прегръдките на майка си.

— Впрочем, драги зрители, да дадем вече думата на нашите пътешественици. Представяме ви Роберт Поли — физик от Кембридж.

На екрана се появи образът на висок, много висок млад човек с вирнат нос и закачлив поглед. Той се усмихваше.

— Да, ако се не лъжа, това съм аз… Благодаря за вниманието. Чувствувам се отлично. Ако се интересувате от моята личност, обичам да пия чай, обичам до известна степен физиката и фейлетоните. Не искам да ви тревожа, но след няколко дни излиза от печат една моя книга, хумористична. Сега вече ви е ясно защо бързам да замина, нали?… Ако между зрителите се намира едно момче на име Юли Северин, то аз го моля да приеме моя поздрав. Как си, Юли? Всичко е добре, нали?

Образът изчезна от екрана.

Пред камерата застана широкоплещест, рус, здрав мъжага, чиито светли очи гледаха добродушно и открито.

— Александър Романович, бихте ли ни казали колко космически полета сте извършили досега?

Астронавтът се усмихна.

— Десетина, но как да кажа, в сравнение с предстоящия те са просто шега. Спокоен съм, защото звездолетът ни е с надеждна конструкция. От надежден материал е изградено и нашето отлично приятелство, на което също разчитам много.

— Нещо за вас?

— Какво да кажа?… Всичко ще бъде добре сигурно. Безпокои ме само бъбривостта на Поли, но смятам да си взема повечко хапчета за успокоение. В крайна сметка малко памук в ушите върши почти същата работа. Това е всичко. А, щях да забравя: от няколко дни уча усилено казачок. Роберт смята, че на планетата ще ни се наложи да поиграем именно казачок, а аз съм бил най-подходящият му партньор по национални съображения. Както виждате — няма как!

След него на екрана се появи слаб, свършено рус човек, с изрязани като от длето черти на лицето.

— Какво ще кажете на нашите зрители, Разумовски?

Ян вдигна флегматично рамене.

— Не съм словоохотлив. Ако искате да чуете изискана реч, обърнете се към Роберт Поли. Той може да ви прочете и словото, което смята да произнесе на първото насекомо, срещнато на планетата…

— А как ви е самочувствието?

— Как ли? — Ян незабележимо се усмихна. — Като на мишка в телевизор.

Говорителят се засмя, а Ян използува това и се отстрани от камерата.

Ето го и чичо Андри. Той пристъпи напред и като се обърна към говорителя, започна:

— Моите приятели разказаха вече за експедицията и за всички нас… Бихте ли позволили на мене пък да споделя нещо с един мой приятел, пред когото се чувствувам до известна степен виновен.

— Но, разбира се, доктор Северин!

Гласът на чичо Андри прозвуча дълбок и развълнуван:

— Юли, ти вече знаеш всичко. Прощавай за шегата, която си направих. Но сега може би разбираш, че това не е било само шега. Аз ти разказах всъщност онова, което мога да преживея, което очаквам да преживея, което е действително целта на моя живот. Вярвах във всичко, което ти говорех, затова то не беше лъжа. Позволих си в името на забавността да украся и преувелича на места разказа, но, надявам се, ти ще ми простиш.

Ние няма да се видим много дълго време. Когато се завърна, ти ще бъдеш вече мъж — голям, умен, силен. Тогава ще продължим нашия разговор за мечтите. И аз ще ти разкажа за малкото момче, което се разплака за жителите на една неизвестна планета. Убеден съм, че мъжът, когото ще срещна, няма да се срамува от тези сълзи. Довиждане, мое момче!…

Екранът потъмня.

— Довиждане, мили чичо! — изхлипа момчето.

— Млък! Да не съм чул хълцания! Не стига, че синът се кани да обори собствения си баща, ами ще ме принуждавате да слушам и подсмърчанията на внуците си!

Професор Северин се беше изправил до вратата и колкото и да се мъчеше да изглежда строг и сърдит, не успяваше…