Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (33)

32.

Джоунс вече ги очакваше, когато Бен и Кристина се върнаха в кантората.

— Как мина? — попита жадно той.

Бен мина край него:

— Не питай.

— Това да не би да значи лошо? — продължи да разпитва Джоунс.

— С Бен не може да се разговаря — отговори Кристина. — В ужасно настроение е. Съдията му се нацупи и той мисли, че е изгубил делото.

Джоунс успя да спре Бен, преди той да се вмъкне в кабинета си:

— Касира ли призовката?

Бен се измъкна от своята унесеност:

— Какво?… А, онази работа. Да, успях.

— Поздравления!

— Но изгубих иска за ДНК.

— Не се будалкай. Да не би да си мислил, че съдията ще реши да изключи най-силното доказателство в делото?

— Е, все пак се надявах…

— Тогава си мечтал. Все пак ще измислиш някакъв начин да докажеш, че Уолъс е невинен.

— Така ли? Бих желал да ми обясниш как. Влезе ли във връзка с Уитман?

— Да. Отрича да е бил където и да е край парка миналия вторник. Казва, че има поне десетина души, които ще свидетелстват, че е прекарал вечерта в дома си. Казва, че ако излезеш публично с тези си обвинения, ще те даде под съд.

— Велик американец. Какво прави Лавинг?

— Опитва се да намери мъжа, с когото Уитман се е срещнал в парка, или някой, който да може да го идентифицира.

— Някакъв резултат?

— Все още не.

— Значи основното е, че процесът започва в понеделник сутринта и ние нямаме никаква защита.

— Имаме Уолъс Барет.

— Никой няма да му повярва.

— Аз му вярвам.

— Аз не гледам телевизия.

Бен отвори вратата на кабинета си и метна куфарчето вътре.

— След като веднъж ДНК експертизата влезе в процеса и съдебните заседатели почнат да слушат брътвежите на някой доктор на медицинските науки за вероятностите, генните идентификатори и какво ли не още, съдебните заседатели ще се объркат толкова много, че в края на краищата ще повярват точно на онова, което медиите са им казвали да вярват в продължение на седмици. Че Уолъс Барет е убил семейството си.

Кристина сложи ръка на рамото му:

— Ще измислиш нещо. Трябва ти време да обмислиш нещата. Потърси вдъхновение от нас! Погледни на света с третото си око!

Бен направи гримаса.

Джоунс влезе в кабинета:

— Сутрешната поща, шефе.

Бен взе купчинката писма и един пакет с размер на книга:

— Благодаря. Поеми обажданията по телефона.

— Дадено. Защо?

Бен леко се усмихна:

— Ще бъда зает да обмислям нещата и да търся вашето вдъхновение!

Той затвори вратата на кабинета след него, свали сакото си и рухна в един стол зад бюрото. Никога в живота си не се бе страхувал от процес, както сега от този. Никога не се бе чувствал толкова безсилен. Никога не бе чувствал толкова отчетливо недостатъците на съдебната система. Знаеше, че Барет не е убил семейството си. Знаеше го! И Лавинг беше събрал силни доказателства, които ясно сочеха кой го е направил. Но той беше почти в невъзможност да го докаже пред съда. Истината нямаше да се чуе. А дори и да се чуеше, никой нямаше да й повярва.

Бен прегледа телефонните обаждания, които Джоунс бе пъхнал в ръцете му. Повечето бяха от репортери, които искаха интервю. Дори някои от голямата телевизия бяха проявили интерес. Майчице, помисли си, Кети Курик е много сладка. И умна при това…

Но не. Медиите вече бяха се намесили твърде много в този процес. Всъщност заради тях трудно успяваше да диша. Как можеш да ръководиш защитата, разследването, как можеш да планираш, дори да мислиш, когато знаеш, както казва Бълък, че очите на света непрекъснато са вперени в теб? Можеш ли да осигуриш честен процес за един човек от тенджерата под налягане?

Бен потърка слепоочието си. Трябваше да види Барет, да му съобщи за изслушването, но точно сега не можеше. Нямаше да издържи едно пътуване до затвора в този момент. Никога не бе обичал да го прави.

Никога не обичаше да го прави, защото не можеше да не си спомни своето първо посещение в една затворническа килия, посещението, което бе завършило толкова ужасно, посещението, което в буквалния смисъл бе променило живота му.

Оня път, когато бе отишъл да посети собствения си баща.

 

 

Ако Бен не познаваше толкова много хора от шерифството, защото работеше в прокуратурата, никога нямаше да успее. Четвъртият ден на процеса продължи до късно и часовете за посещение отдавна бяха минали.

Когато Бен влезе в килията, баща му го посрещна с думите:

— Какво, по дяволите, правиш тук? Не съм те викал!

— Помислих, че може да поговорим.

— Сгрешил си. Стража!

— Успокой се. Никой няма да ни безпокои в продължение на десет минути, каквато и аларма да вдигаш. Отидоха да пият кафе.

— О, ти всичко си уредил, така ли? Браво на теб!

Бен несръчно застана пред него. Нямаше къде да седне, нямаше къде да сложи ръцете си:

— Как… върви?

Баща му изсумтя:

— Ти си адвокатчето, дявол да го вземе! Ти ще ми кажеш.

Лошо начало. Бен отново опита:

— Видях, че „Дейли Оклахоман“ пуска голяма редакционна статия за процеса.

— А, да, те правят такива неща.

— Процесът не върви особено добре, нали?

— Не. Това трябва да те прави много щастлив. — Той се извърна встрани. — Може би твоят клиент ще те повиши!

Бен изруга наум. Бореше се за думите, бореше се за въздух:

— Виж какво, не знам как да го направя или как да го кажа, тъй че само ще те информирам. Ти искаше да научиш за Пъркинс, нали?

Доктор Кинкейд вдигна вежди.

— Някой си Андрю Пъркинс. Искаше да разбереш дали обвинението знае за някакъв човек на име Андрю Пъркинс, нали? Е, знае. Той ще свидетелства, вероятно като техен последен свидетел, за… — Бен отклони погледа си. — … оня доклад, който е писал за СКЕД, преди да се използва. Той очевидно мисли, че ясно е изразил… хм… безпокойството си, че клапанът не е безопасен. — Бен несръчно се изкашля. — В доклада твоето име е в списъка на дистрибуторите.

Доктор Кинкейд сви устни:

— Ти наистина ли се опитваш да ми помогнеш?

— Ами дочух нещо в коридора и помислих, че…

— Опитваш се да ми помогнеш. Накрая си решил, че няма нищо лошо в това да сториш нещо за стария си татко, нали?

Погледът на Бен безуспешно се опитваше да намери очите на баща му.

— Да, опитвам се да ти помогна.

— Е, много е късно!

Ръката му изведнъж се вдигна с такава бързина, че Бен нямаше никаква възможност дори да види юмрука, камо ли да се отстрани. Баща му го удари с цялата сила на всичките си килограми, с такава сила, че върху лицето на Бен остана видим белег.

— Глупава, мързелива, дребна гадино! Не си ли помисли, че вече знам? Как според теб съм прекарал тези седмици, като безделнича и си въртя пръстите ли, докато твоите приятелчета, прокурорите, се опитват да ме разпънат на кръст? Мислиш ли, че съм си седял на задника, докато ти си се борил с чувствителната си дребна съвест? На мен ми беше нужно да знам за Пъркинс преди седмици, преди слушането пред съдебните заседатели! Тогава трябваше да ми помогнеш! Ние можехме да сринем със земята достоверността на неговите данни по-рано, когато това все още имаше някакъв смисъл. Сега всички тайни са на бял свят. По дяволите, Пъркинс е в техния свидетелски списък!

— Съжалявам — каза Бен. Челюстта го болеше, когато я размърдаше. — Не знаех. Аз само… само исках да ти помогна.

— Е, ти прецака цялата работа, Бен. Както обикновено. Ти си едно тъпо, тъпо леке. Винаги си бил и винаги ще бъдеш.

— Знам, че не мислиш така. Ти просто си разстроен, тревожиш се…

— Тревожа ли се? Наистина се тревожа! Знаеш ли какво искат да направят с мен? Искат да ме заключат и да хвърлят ключа в морето! Искат да кажат на хората, че аз съм убиец. Разбираш ли го? Аз съм лекар! Аз спасявам живота на хората! Можеш ли да си представиш какво ми е, когато хората говорят, че съм убиец?

— Знам, че трябва да е трудно…

Баща му така беше стиснал зъбите си, че едва можеше да говори:

— Не, не е само трудно, тъп, гаден гъз такъв! Невъзможно е! То е повече, отколкото аз — отколкото някой… — Цялото му тяло почна да се тресе, от всяка пора струеше енергия. — Това не е честно!

Сякаш предишният доктор Кинкейд беше изчезнал, а на негово място се бе появил съвършено нов човек, сякаш змията беше захвърлила старата си кожа и сега сияеше в новото си одеяние. Той прекоси малката килия с такава бързина, с такъв ожесточен гняв, че Бен нямаше никаква възможност да реагира, още по-малко да се предпази. Баща му отново го удари, този път със свит юмрук, точно в средата на лицето. Бен падна напред, като изгуби равновесие и не можеше да стои на краката си.

— Носът ми — изпъшка. Той обви баща си с ръце и се опита да избегне падането си.

— Махай се… от мен!

Баща му се опита да го избута, но Бен го държеше здраво.

— Престани! Не знаеш какво правиш!

— Имаш… пълно… право!

Доктор Кинкейд ритна с коляно Бен в стомаха и го улучи в слънчевия сплит. Бен се олюляваше напред-назад, като се опитваше да се задържи на крака.

Той сви ръка, като се опитваше да се предпази, но баща му не му позволи. Доктор Кинкейд вдигна юмрук и още веднъж го стовари върху лицето на сина си.

Този удар свали Бен на колене.

— Престани — прошепна той, останал без дъх. — Недей… — Помещението почна да се върти пред очите му. — Мисля, че носът ми е счупен.

— Добре!

Яростта изпълваше лицето на баща му и сякаш се лееше от очите му. Той цял се тресеше, а тялото му в същото време сякаш се бе вцепенило.

— Тъпо… гадно… леке!

Баща му отново вдигна крак и силно ритна Бен в корема. Бен падна на пода на килията.

— Ще се бориш със съвестта си, а? Ще ти дам една борба!

Кракът му отново се вдигна. Бен не можеше да проговори, не можеше да реагира, само усещаше, че нещо дълбоко в него се скъса и раздиращата го болка отново и отново се връща в тялото му.

— Моля те… престани!

Бен с огромно усилие успя да изговори тези думи. Главата му безсилно се отпусна върху пода.

А после всичко свърши. Както внезапно го бе обхванала, така внезапно яростта му премина. Доктор Кинкейд падна върху матрака в ъгъла на килията, с глава, притисната към възглавницата, вперил поглед в сивата каменна стена.

С огромно усилие, като се бореше с болката, която всяко движение му причиняваше, Бен застана на четири крака:

— Татко?

За свое удивление разбра, че баща му плаче.

— Махай… се! — каза баща му, без да погледне към него.

Бен изтри кръвта от лицето си и бавно пролази до вратата на килията. Когато пазачът пристигна, той вече бе успял да се изправи на крака, въпреки че бе мъчително ясно какво се е случило. Бен не промълви нито дума.

Малко след тръгването на Бен и преди пазачите отново да проверят затворника си, доктор Едуард Кинкейд получи масивен инфаркт. Според лекарите, които се заеха с лечението му, свързаните със стреса хормони бяха нахлули в кръвта му, като бяха предизвикали огромни увреждания на стените на артериите. Увредените артерии бяха попречили на сърцето да изпомпва кръвта, като бяха насочили кръвния поток към сърцето му. Те подчертаха, че това е четвъртият инфаркт, получен от него, че неконтролираният гняв беше нанесъл непоправими вреди върху целия му живот, че Бен не бива да се самообвинява за нищо.

Но той, разбира се, се обвиняваше.

На другия ден Бен си подаде оставката от окръжната прокуратура. След шест седмици — две седмици след като баща му почина и един ден след като лекарят сне превръзката от носа му — Бен се премести в Тълса, за да започне работа в голяма адвокатска фирма. Почваше всичко наново, оставил нещастието и неуспеха зад себе си.

Или поне така мислеше.

 

 

Бен притисна челото си с ръка. По пръстите му се стичаха сълзи. Боже господи, Бен, каза си той. Ти мислеше, че си приключил с това. Минаха години. Години! Баща ти е мъртъв. Вече нищо не можеш да направиш за него. Всичко свърши.

Не беше свършило, разбира се. Не беше свършило и като че ли никога нямаше да свърши, няма значение колко време е изтекло.

Тик-так, тик-так, тик-так…

Времето продължаваше да върви. Вместо да остави багажа си отзад, Бен продължаваше да го носи, крепейки го върху главата си като някакъв безумен шерп. Години на нещастие, години на вина. Всички онези „бих искал“, „ако можех“. Ако само се бях опитал да го опозная по-добре. Ако само му бях казал какво мисля. Бих искал…

По дяволите!

Тик-тик-тик-тик-тик-тик-тик…

Мислеше, че оставя всичко това след себе си, когато караше по магистралата и се установи в Тълса. Каква шега! Той кандидатства за работа за голяма адвокатска фирма. Когато това не стана, кандидатства в една голяма корпорация. Трябваше да минат години, преди да повярва, че може да работи самостоятелно. Ако въобще беше повярвал. Трябваше да минат години, за да разбере, че не може да напредне достатъчно или не достатъчно бързо, защото единственото, което всъщност се опитваше да направи, беше да избяга от себе си.

Ти, който губиш всяка игра!

Тик, тик, тик, тик, тик, тик…

Ти уби баща си.

Тик, тик, тик, тик, тик…

Вината беше изцяло твоя. Той те мразеше.

Тик, тик, тик, тик, тик, тик…

Има и друго, помисли Бен. Мразя този часовник.

Тик, тик, тик, тик, тик…

С изключение… Бен поклати глава и се опита да се измъкне от тази горчива паяжина. С изключение, повтори си той. С изключение на един безумен проблем.

В кабинета си той нямаше часовник.

Бум!, беше казал гласът от видеокасетата. Следващият си ти.

Бен скочи от стола и се втурна в преддверието.

— Всички вън! Веднага!

Кристина изтърва купчинка книжа.

— Какво…

— Не питай! Хайде! — Бен я завъртя и я избута към вратата. — И ти, Джоунс! Вън!

Джоунс се взираше в екрана на компютъра.

— Дай ми само пет секунди, за да го сейфам.

— Не! Веднага!

Бен го сграби за ревера и помъкна навън и двамата. Ръка за ръка, те побягнаха по улицата.

Не мина и секунда. Още не бяха прекосили улицата и наполовина, когато експлозията избухна през прозорците на кантората и се разнесе в центъра на Тълса. Отначало се появи внезапна светкавица от нажежена до бяло светлина, която беше последвана от порив на ураганен вихър, толкова силен, че прикова тримата към постройката от бели тухли на противоположната страна на улицата. Гърмежът като че ли разтърси земята, мъчителен и оглушителен. Земята се разтърси и тримата паднаха на колене. Във въздуха летяха дървени и метални отломъци. Прозорците не само в кантората на Бен, но и по фасадите на всички околни постройки се изпочупиха.

Бен се обърна и загледа през гъстия черен облак от дим. В зейналата кухина на кантората му ярко избухна силен огън. Основите на сградата се разкриха и почнаха да се пукат, после рухнаха. Разтопената стомана се огъна и се стовари върху земята, като повличаше всичко, свързано с нея. Последваха още няколко взрива с по-малка, но все още разрушителна сила. После стените също рухнаха; из огнения ад полетяха тухли.

А после всичко свърши. След грохота на експлозията настъпи тишина. Чуваше се само пращенето на пламъците.

— Добре ли си? — прошепна Бен.

Кристина кимна. Лицето й беше червено и издраскано от тухлената постройка. Челото й кървеше на две места. Но беше жива.

— Джоунс?

Джоунс се опита да се усмихне:

— Ще живея. Но какво стана, дявол да го вземе?

Бен не можеше да му отговори. Всичко, което успя да направи, бе с усилие да се изправи на крака и да продължи да се взира във виещия се облак дим и огъня, които преди тридесет секунди бяха кантората му.

Бум!, гласеше съобщението. Следващият си ти.