Стив Бери
Изчезналият орден (77)

75

Вашингтон, окръг Колумбия

7:25 ч.

Даян влезе за пореден път в жилищната сграда, където се намираше апартаментът на Алекс. Бе решила, че й остават много малко възможности за действие. Вчера тя и Грант бяха претърсили жилището, но не намериха нищо, имащо отношение към тях двамата или към плановете на Ванс. Но сега това нямаше значение. Тя вече не се боеше, че може да бъде разкрита. Движеше я единствено жаждата за мъст.

Преди винаги бе действала изпреварващо, пресмяташе всяка гледна точка, всеки ъгъл на атаката, преди да удари. Гордееше се със способността си да обмисля внимателно всеки ход. Дори преди да убие Алекс, Даян бе прекарала дълги часове в мълчалив размисъл, докато накрая реши, че няма избор. Интересно, с каква лекота се бе спряла на убийството. Вероятно от отчаяние, съчетано с нагласата на човек, който няма какво да губи. Точно състоянието, в което се намираше сега.

Тя стигна до съответния етаж и тръгна по коридора. Вратата на апартамента беше открехната и отвътре се чуваше лек шум. Както вчера, когато бе заварила вътре Дани Даниълс. Даян блъсна вратата и нахълта в жилището. Видя жена. Приблизително на нейната възраст. С тъмна коса. И с очила. Привлекателна. И напълно непозната. Тогава тя се досети.

— Ти си любовницата на съпруга ми.

Жената се бе заела да разтребва, но когато я чу, се спря.

— Госпожо Шъруд? Извинявам се, че…

— След като не оспори твърдението ми, явно си ти. Любовницата на Алекс.

— Не съм му била любовница. Но се обичахме.

— Имаш ли име?

Отговор не последва.

— Хайде де, не заслужавам ли поне да знам коя си?

— Тейсли Форсбърг.

— Наблизо ли живееш?

— Отсреща, през коридора.

— Колко удобно! Не помня да съм те виждала.

— Внимавах това да не се случи.

Даян огледа съперницата си с омраза. Беше добре изиграно, още повече че тази жена не знаеше нищо за аферите й с Грант Брекинридж и Лушъс Ванс.

— Алекс ми каза, че никога не сте спали заедно — обяви тя. — Интересно, как говорите едно и също…

— Съпругът ви беше почтен човек. Уважавах това и бях съгласна да изчакам, докато се освободи.

Колко великодушно!

— А какво правиш тук?

— Винаги съм му помагала да поддържа ред. Очевидно вчера някой е проникнал тук с взлом. Бравата беше изкъртена от касата на вратата. Затова се обадих на домоуправителя, който я поправи. Не видях ваши дрехи или куфар и предположих, че сте си тръгнали. Не очаквах, че ще се върнете.

Даян също не го бе очаквала. Но присъствието на тази жена тук беше светотатство. И макар този апартамент да нямаше никаква сантиментална стойност за нея, тя нямаше намерение да го отстъпи на някаква непозната само защото била влюбена в съпруга й.

— Ти нали съзнаваш, че не си била единствената? — попита тя. — Алекс имаше много жени.

Още щом го каза, Даян видя, че лъжата й не произведе никакъв ефект.

— Не е нужно да го обиждате — каза Тейсли Форсбърг. — Особено когато не може да се защити.

Това порицание я вбеси повече от всичко друго. Съперницата й стоеше невъзмутимо насреща и очевидно се чувстваше у дома си.

— И ако обичате, не се правете на светица — продължи Форсбърг. — Вчера ви видях да се целувате с онзи мъж.

Интересно. Очевидно я бяха засекли с Грант. Което пораждаше логичен въпрос и тя реши да блъфира.

— Дани Даниълс ми каза, че си много наблюдателна.

— Разказал ви е за мен?

— О, да! Той също беше тук вчера. Но не се съмнявам, че си го видяла. Каза ми, че знаеш как съм взела от тук книгите и бележника.

Отговор нямаше. Което си беше потвърждение.

Даян пристъпи към бюрото на Алекс. Беше дошла тук с определена цел, свързана с Дани Даниълс, а сега съдбата й бе подхвърлила още един трофей. Самата любовница. Форсбърг я наблюдаваше предпазливо, с което потвърди, че тактическото предимство беше на нейна страна.

— Не се тревожи — каза тя. — Нашият брак беше приключил, както вероятно сама си разбрала. Аз също не бях най-вярната съпруга.

— Разбрах това едва вчера. Отидох да се видя с президента Даниълс, защото той беше единственият, който си мислех, че може да помогне. Мислех си също, че може би и вие бихте желали да знаете какво се е случило с Алекс.

— Знам точно какво се случи с него. Аз го убих.

По лицето на Тейсли се изписа шок; Даян използва момента, за да издърпа средното чекмедже отдясно на бюрото. Както винаги, пистолетът беше там, зареден и готов. Тя сграбчи оръжието и го насочи към другата жена. Форсбърг замръзна.

— О, господи! Какво правите?

— Какво? Имаш нахалството да прелъстяваш чужд мъж, а нямаш куража да се изправиш срещу съпругата?

Даян заобиколи бюрото, без да сваля пистолета.

— Колко нощи си прекарала тук, в този апартамент? Седнала до него. Колко?

— Моля ви, не ме наранявайте.

— Да те нараня? Ти какво мислиш, че направи с мен? Късно е да се тревожим за чувствата си.

С гръб до стената, Форсбърг нямаше накъде повече да отстъпва. Даян се опиваше от чувството за власт, което й даваше пистолетът. Интересно, не изпитваше и най-малко състрадание. Точно обратното: страхът на другата жена само усилваше гнева й. А тя се нуждаеше от този гняв заради онова, което я очакваше. Но Даян не беше от онези, които се огъват пред предизвикателствата.

Никога. Така че… защо не? Тя дръпна спусъка. Веднъж. Втори път. И двата куршума попаднаха в тялото на Форсбърг. Тя се смъкна на пода; от раните й шуртеше кръв. Кръв рукна и от устата. После — тишина.

Без да губи време, Даян бързо излезе от апартамента, мина по коридора и тръгна надолу по стълбите. Зад нея се чуваше шум от отварящи се врати. Изстрелите бяха привлекли внимание. Но тя щеше да е вече далече, преди някой да я бе видял. Със сигурност в сградата имаше камери и бягството й не бе останало незабелязано. Щеше да бъде разпозната и обявена за издирване, но дотогава щяха да минат поне два часа. Точно толкова, колкото й трябваха. За да довърши започнатото.