Стив Бери
Изчезналият орден (57)

55

Даян отвори вратата и покани Лушъс Ванс да влезе в апартамента. Председателят изглеждаше нервен.

— Имаме проблем.

Тя мълчаливо изслуша разказа му за посещението на Дани Даниълс в „Уилърд“.

— Ти не знаеше ли, че е назначен на мястото на Алекс? — попита Ванс, като наблюдаваше внимателно реакцията й.

— Не. Днес не съм слушала новините.

— А никой ли не ти се обади?

Телефонът й бе звънял на няколко пъти, но тя не му бе обърнала внимание.

— Бях тук през цялото време и работех на спокойствие.

Ванс не знаеше за търсенето на златото. Беше в течение само на инициативата на Кенет относно щатските законодателни събрания и призивите за свикване на втори Конституционен конвент. За нейно учудване, Кенет явно бе успял да опази в тайна частта за златото от съвместното им начинание, като не я бе споделил нито с Ванс, нито с Алекс.

— Знае всичко, което си говорихме снощи — каза председателят. — Дума по дума.

Това беше обезпокоително.

— На агента от охраната му се стори, че чува нещо. Помниш ли? А ти му каза, че няма нищо. Явно си сгрешил.

— Не си спомням и някога да си била откровена параноичка.

— Това означава само, че ако Даниълс знае какво сме си говорили, то той знае и какво сме направили.

Целувката. И разговорът за връзката им.

— Той ни следи — продължи Ванс. — Допускам, че си е издействал назначението в Сената като опит за атака срещу нас.

Изчезналият бележник на Кенет изведнъж получи своето обяснение. Явно Даниълс го бе отмъкнал. Имал бе възможността, а сега тя вече знаеше, че има и мотив.

— Какво смяташ да направиш?

— Нищо. Продължаваме по план. Току-що имах среща с моите хора от Комисията за правилниците. Подготвени са да одобрят промяната още утре. Разбират рисковете и са готови да ги поемат. Между гласуването в комисията и това в пленарна зала има период на изчакване от двайсет и четири часа. Няма как да го избегна. А дори да можех, би било глупаво. Ще си помислят, че насилвам нещата. Това ще привлече внимание. Но на хората в Камарата им е писнало от безобразията на Сената. Всички, с които съм разговарял, са готови за промяна.

— А какво ще кажеш за Белия дом?

— Фокс? Този кретен? Преди да разбере какво става, ще бъде оставен без власт. А след това няма да има значение.

Ванс изглеждаше уверен в себе си.

— Даниълс ме разпитваше за смъртта на Алекс — продължи той. — Дори ме заплаши, като си мислеше, че съм замесен. Има ли нещо, което да ни притеснява по тази линия?

— И мен пита същото.

— Не си ми споменавала, че сте говорили.

— След погребението. Дойде вкъщи. Аз го поканих.

— За какво?

— С Алекс бяха приятели. Освен това е бивш президент. Какво да направя, да му обърна гръб? Би било глупаво. Двамата с него не се разбираме. Не очаквах да се отзове на поканата ми. Но той все пак дойде.

И открадна бележника на Кенет, добави мислено тя. Което най-вероятно обясняваше и посещението му.

— Както му казах тогава, Алекс загина при трагична злополука. Няма никакви улики за противното.

— Това ли е официалното заключение?

— Лично шерифът ми го каза. ФБР също хвърлиха един поглед по тяхна линия, понеже става въпрос за сенатор.

Очите й се насълзиха, придавайки достоверност на казаното.

— Нямах желание да те разстройвам. Казвам само, че нещата ескалират. Не очаквахме Даниълс да се набърка. Трябваше отдавна да го няма. Но сега може да предизвика проблеми.

— Със Сената? Вече нищо не могат да направят.

— С хората. Той е популярен и му имат доверие. Освен това знае как да наелектризира тълпите. Това е смъртоносна комбинация.

Аналитичният й мозък започна да прехвърля различните възможности.

— Само че не разполага с време. Всичко ще свърши, преди изобщо да е разбрал какво става и да е събрал подкрепа. И, честно казано, съмнявам се народът да се вдигне в защита на Сената. На хората не им пука за Сената. Обществените настроения са, че всичко би било по-добро от това, което е сега.

Тъкмо на това разчитаха през цялото време. Социолози, политически анализатори — всички се надпреварваха да роптаят против правителството. Кандидати за изборна длъжност се самоизтъкваха като „аутсайдери“, непринадлежащи към вашингтонския свят. После, до стотния ден след встъпването си в длъжност, те се сливаха с фона, ставаха част от системата, осъзнавайки елементарната истина: за да бъдеш ефективен, трябва да се вписваш. Ето защо нещата не се променяха. Ето защо хора като покойния й съпруг ревяха за промяна на дневния ред, но така и нищо не правеха. Къде по-добре беше да работят в рамките на системата — такава, каквато си беше, и да се възползват от начините да я манипулират, контролират и дори заобикалят, стига да бяха достатъчно хитри и внимателни. За постигане на истинска ефективност бе нужно време. Колкото повече човек се задържаше в политиката, толкова повече услуги бе в състояние да натрупа. Които в даден момент започваха да му носят дивиденти. Всеки попаднал в Конгреса рано или късно научаваше тези истини. А онези, които се задържаха най-дълго, бяха хората, които никога не ги забравяха.

Една фундаментална истина никога не се променяше. Всеки искаше да бъде запомнен. Особено президентите. Първият президентски мандат беше за вършене на работа. Вторият — за влизане в историята. При конгресмените правилата бяха различни. Нужни бяха десетилетия, за да оставиш наследство. Лушъс Ванс възнамеряваше да остави своето, предлагайки повече реална промяна от когото и да било.

— Ще спечелиш тази битка — каза Даян.

— Да, ще я спечеля. Но преди това искам да ми отговориш. Преди да направя този скок, искам да съм сигурен: има ли нещо, което ще съжаля, че не съм знаел?

Даян знаеше какво има предвид, но се направи на обидена.

— Съпругът ми е мъртъв. Защо не го оставите да почива в мир? Той загина при трагична злополука.

— А дали има някаква възможност да се е самоубил?

— Никой не е присъствал на случилото се, няма как да знаем. Мога само да ти кажа, че нищо в дните, предхождащи смъртта му, не сочи към самоубийство. Но все пак Алекс умееше твърде ловко да прикрива чувствата си.

— Искам просто да няма изненади. Дани Даниълс е политически играч и може да бъде страховит опонент.

— Теб май те е страх.

— Ни най-малко. Но е добре да познаваш противника си. Той разполага с вътрешна информация за нас. Хубаво е да разберем какво още знае.

Внезапно й хрумна една мисъл. За медальона. Даниълс й беше казал, че Алекс го бил изпуснал, докато му бил на гости. Това сигурно беше лъжа. Най-вероятно Кенет го бе дал на Алекс, а накрая се бе озовал у Даниълс. Което означаваше, че Алекс се бе доверил на стария си приятел. А това на свой ред обясняваше всичките му въпроси и кражбата на дневника. Ванс беше прав. Какво ли още знаеше Даниълс?