Линдзи Рибар
Камъните падат, всички умират (6)

6

На следващата сутрин се успах. Пропуснах бекона, пропуснах кафето, очевидно бях пропуснал и измъкването на Бранди от стаята ми, защото когато най-после се събудих, другата половина от леглото беше празна — имаше само сгънат лист хартия върху калъфката на възглавницата. Потърсих опипом очилата си, за да мога да я прочета:

А., взех колата, за да прибера Тео. Може би ще идем на езерото, за да поговорим за разни неща, само 2-мата.

Среща по-късно? Обичайната вечеря в 6? Б-/

П.П. Снощи беше супер. Скоро отново?

Целувки

Да, по дяволите! Тя искаше още, освен това не се налагаше да ходя до езерото днес. Слава богу, защото наистина започваше да ми писва да се мотая там.

Проверих телефона си, в случай че ми е пратила и съобщение, но не беше. Може би не е искала звукът да ме събуди. Вероятно точно затова беше написала и бележка на ръка. Мисълта за тези вероятности ме накара да се усмихна.

Беше почти обед, когато най-сетне слязох долу и включих кафеварката. Докато чаках кафето да стане, баба се появи.

— Ах. Чудех се кога ли ще те видя.

— Какво става? — попитах. — Скалата пропука ли се вече? Защото съм готов да я поправим, когато кажеш.

— Някой е твърде ведър тази сутрин — отвърна баба и ми се усмихна така, сякаш едва ли не… е наясно.

Но нямаше как да знае, нали? Двамата с Бранди бяхме толкова тихи. Болезнено тихи на моменти. А и дори да знаеше нещо, не исках да знам какво точно. Защото… блякс.

— Не съм твърде ведър — отвърнах. — Е? Скалата?

— Не и преди мръкване — каза тя. — Няма да се пропука преди това.

— О, добре — казах. — Ще почакаме. Откъде знаеш кога ще се случи?

— От опит — каза тя. — На всеки Ден на независимостта стотици хора се събират върху Скалата. Всичките тези тела, цялата тази тежест… Разбира се, че ще има пукнатини на следващия ден. Но не веднага все пак — добави тя и погледът й отново заблужда. — Скалата се държи, доколкото може. Не ме моли за помощ, докато не се озове в безизходица.

— Аха.

Все още не ми беше съвсем ясно как точно се осъществява цялата тази комуникация със Скалата. Въпреки това не попитах. Нямаше смисъл сега, когато заради кофеиновия дефицит в мозъка си вероятно нямаше да успея да осмисля отговора.

И като стана дума за това…

Първата глътка кафе винаги беше като заставане под студен душ след дълъг ден под августовското слънце.

— На езерото ли ще се видиш с приятелите си? — попита баба. — Твоята млада дама тръгна доста рано тази сутрин.

Моята млада дама. Да, тя определено знаеше. Силно се постарах да не допускам тази мисъл съвсем да ме затормози.

— Не — казах след още една бърза глътка. — Мисля да остана тук днес.

— Е, поне излез да постоиш на слънце — предложи тя и кимна към прозореца. — Денят е прекрасен.

Знаех, че има предвид времето, но не можех да престана да мисля, че денят е прекрасен и във всяко друго отношение. Все пак бях прекарал нощта с Бранди, която на практика беше любовта на живота ми, по дяволите. Бях прекарал нощта с Бранди, а сега държах прекрасна чаша с черно кафе в ръцете си. Всичко беше идеално. Всичко.

Освен…

Не, не всичко. Защото историята с Бранди не беше единственото, което се случи снощи. Снощи също така беше и вечерта, в която за трети път се бях опитал да открадна нещо от Лия — и третият път, в който се провалих.

— Да — съгласих се. — Излизането звучи добре. Обади ми се на мобилния, когато стане време за ритуала, става ли?

 

 

Лия я нямаше в „Уотърлемън Букс“, когато отидох там. Видях само стареца — същият, който подреждаше книги при предишното ми идване тук.

— Мога ли да помогна? — попита той, щом приближих касата. След това присви очи и намести очилата с телени рамки в основата на носа си. — Ах. Крадецът на телефони. Струва ми се, че ще е по-добре да си вървиш, синко.

— Не съм… — но не довърших. Вече ми беше писнало да се оправдавам за глупавата история с телефона. — Вижте, просто трябва да се видя с Лия. Тя тук ли е?

Старецът въздъхна.

— Не, днес съм само аз. Дори госпожа Луелън е извън града за смените през уикенда. Има роднини в Торонто или… при всички положения някъде в Канада. Все опява как щяла да се премести там. И тя, и Лия, и Джеси, всички ще ме напуснат до края на лятото, само гледай — той направи пауза загледан в мен. — Няма шанс да си търсиш работа, нали?

— При все че съм крадец на телефони?

Старецът се разсмя с пресипнал глас.

— Не ме е грижа какво крадеш, стига да не са книги или пари.

Това ме накара да се усмихна. Този тип си го биваше, макар да беше странен.

— Съжалявам, но не. Всъщност наистина търся Лия. Да не би да казахте, че е напуснала? Другаде ли работи вече?

— Не, не, не е напуснала! Обади се, че е болна — последва нова въздишка. — Джеси е този, който напусна или поне предполагам, че е така, след като пропусна четири от смените си, без дори да се обади. Все пак Лия е намислила да го открие и да го върне обратно, а след това подозирам, че ще ме убеди да не го уволнявам. Винаги е имала слабост към това момче, не ще и дума.

В съзнанието ми проблесна спомена за снимката, която пияната Сейди ми беше показала на партито снощи. Онази, на която Лия изглеждаше необичайно срамежлива, сгушена до Джеси на онази пейка.

— Предполагам — казах.

Той примигна бързо, внезапно стреснат, сякаш беше излязъл от някакъв унес. Втренчи се в мен.

— Съжалявам. Ти си нов тук, нали? А аз бърборя за служителите си, сякаш знаеш всичко за тях. И така. Аз съм Хари, приятно ми е да се запознаем, без значение дали крадеш телефони, или не.

Той подаде ръка и аз я стиснах.

— Лия — напомних му аз. — Някаква идея къде мога да я намеря? Или може да ми дадете номера й?

Хари ми се усмихна мило като на внук, но поклати глава.

— Не раздавам номерата на служителите си. А и нямам представа къде се е дянала. Предполагам на същото място, където и Джеси, макар да ми се струва, че нямаше идея къде може да е отишъл. Най-вероятно на поредното импровизирано пътешествие до някой къмпинг. Времето е подходящо.

Останалите снимки на Сейди се появиха в съзнанието ми. Джеси, кръстосал поглед пред фотоапарата. Джеси, който буквално щеше да е на покрива, стига да не отсъстваше мистериозно от партито. Джеси, чийто състезателен дух бях откраднал по време на последния ритуал на триадата…

— … името ти, синко? — питаше Хари. Бяха ми нужни няколко секунди да асимилирам въпроса.

— О — сепнах се, защото изведнъж се почувствах неловко. — Аспън Куик.

— Куик, значи? — каза Хари и повдигна вежди. — Познавам няколко души с фамилия Куик.

— Като баба ми, предполагам? — отвърнах и още в същия миг съжалих. Дали беше редно да покажеш, че осъзнаваш как някой е много по-възрастен от теб, или е по-добре да се престориш, че изглежда по-млад, отколкото е в действителност? Никога не съм бил добър в преценяването на подобни неща.

Хари само се разсмя.

— Като че ли да — каза той. — Коя е баба ти? Айви^[1] или Лили^[2]? Бях съученик и на двете. Прекрасни момичета. При това с много хубави имена.

Намръщих се.

— Всъщност, нито едната — отвърнах. — Името на баба ми е Уилоу^[3].

Той ме изгледа изпитателно и отново намести очилата си.

— Уилоу — повтори, а името прозвуча тежко и тромаво от устата му. — Не познавам никаква Уилоу. Но може да е по-възрастна или по-млада. Кълна се, че бяха само две. С Айви излизахме известно време, знаеш ли? През цялата последна година в училище. После тя замина за колежа в града. Голяма разправия стана с това. Така и не се върна и изгубихме връзка. Но такива неща все пак се случват.

Всъщност, не. Работата беше в това, че баба имаше навика да не оставя хората да си я спомнят. Очевидно беше постъпила по същия начин и с този човек. Човек, с когото вероятно беше отрасла?

По дяволите.

Все пак казах само:

— Предполагам, че да — и си отбелязах наум да попитам баба дали случайно няма сестри, които е пропуснала да спомене пред мен. — Е, ако видите Лия, предайте й, че съм я търсил, може ли?

— Непременно — отговори Хари, щом се отправих към вратата. — И говоря сериозно за работата, чуваш ли? Само кажи.

Когато стигнах в закусвалнята същата вечер, Тео и Бранди вече бяха там и седяха един срещу друг в обичайното ни сепаре. Щом приближих, Бранди извика:

— Ето те, миличъъъък!

Отново онзи неин тон, онзи, от който не можех да разбера дали се държи иронично или не. Тео реагира с извъртане на очи, затова предположих, че са говорили, Тео знае и няма нищо против.

— Здравей — отвърнах, настаних се до нея и набързо я целунах по устните. Съвсем лека целувка. Все пак Тео беше там, а има огромна разлика между това да излизаш с бившето гадже на своя приятел и да му го натрапваш безочливо. Не исках да бъда чак такъв кретен.

— Вече поръчахме — обяви Бранди. — За теб обичайното, нали? Бургер с всичко, средно опечен, и пържени картофки отстрани?

— Точно така — потвърдих, доволен, че е обърнала внимание. — Как беше на езерото?

— Добре — отговори Тео. — Ветровито, но беше хубаво.

— А има и още нещо — добави Бранди със закачлива усмивка. — Тео има новини.

— Новини? — учудих се.

— О, боже — въздъхна Тео и стисна очи. — Не сега.

— Защо не сега? С какво този момент е по-различен от останалите? — Бранди се обърна към мен, а сините й очи блестяха. — Очевидно не само на мен ми е излязъл късметът снощи.

Тео простена, скри лицето си с длани и се свлече надолу в седалката.

— Сериознооо? — ахнах и аз. — Браво, човече! Но почакай, коя беше? Не е била Нати или…? Защото определено, когато я видях за последно, се занасяше с онази брюнетка, макар че не е задължително да означава нещо. Може да плува и на двата бряга. Може да е от онзи тип хора, които след едно-две питиета започват да се занасят с всички. Или сте правили тройка…

— Не, приятел, Нати е гей — прекъсна ме Тео.

О, ясно.

— Коя е тогава?

— Кори — измънка Тео по-скоро към масата, отколкото към мен.

— Момичето, в чиято къща бяхме — уточни Бранди, буквално трепереща от вълнение. — Когато Тео ми каза, че се е уредил с място за преспиване, пропусна да спомене, че ще се приземи в гащичките на домакинята.

Изкикотих се, а Тео отново разтърка лицето си, толкова засрамен, че почти ми дожаля за него. Почти. Предимно изпитвах щастие, тъй като на Бранди очевидно й беше олекнало. Всичките тези съмнения от снощи, когато се боеше, че отношенията й с мен могат да наранят Тео? Бяха изчезнали. Тео далеч не изглеждаше наранен и се беше уредил с момиче, а това означаваше, че двамата с Бранди спокойно можем да бъдем заедно.

— Супер развръзка — казах. — Е, само за веднъж ли беше, или смяташ да излезеш отново с нея?

Тео разтвори ръце, съвсем мъничко, колкото да зърна усмивка под тях.

— Преди малко й се обадих. Утре ще излизаме. На вечеря. Разходка под звездите. Може да погледаме съзвездията. Обзалагам се, че тук нависоко се виждат много по-добре.

— Приятно — казах. — Романтично. Ще й хареса.

— Чакай — обади се Бранди. — Вечеря и съзерцаване на звездите? Сериозно?

Тео я изгледа в недоумение. Аз също. Като че ли изпускахме нещо.

След няколко секунди в напрегнато мълчание Бранди въздъхна.

— Това беше идеята ти за нашата първа среща. Да не би винаги да прибягваш до този номер?

Тео лекичко сви рамене.

— Е. Върши работа. Което е така, си е така.

Тя пусна поредна въздишка, пълна с болка и отегчение.

— Момчета. Нямам думи.

— Хей — побутнах я с лакът по ръката. — Аз не правя така.

— Да бе — отвърна тя, но все пак се усмихна.

— Ей, ето я и храната — обяви Тео, видимо облекчен.

Но докато ядяхме, усмивката на Бранди бавно беше изместена от… ами по-скоро от тревога. Или може би тъга. Изглеждаше ми унила.

Това не беше добре.

Затова се протегнах, допрях пръсти до връзката на качулката й и установих връзка, потърсих нещото, което я натъжаваше, тревожеше я й я караше да бъде унила.

Ето, точно това, от което се опасявах: нотка на ревност точно под повърхността на мислите й. Не беше остатъчна ревност. Нямаше начин, тъй като бях откраднал всичките й стари чувства към Тео. Не, тези бяха съвсем нови. Толкова нови, че не бяха успели да се задълбочат, дори не толкова, че тя да ги забележи.

Е, сега нямаше да имат този шанс. Издърпах ги с невероятна лекота и ги пуснах просто така в нищото. След това стиснах леко ръката на Бранди, затворих очи за миг и изчаках замайването от достигането да премине. После отново насочих вниманието си към бургера, а Бранди продължи да разпитва Тео за Кори.

И все пак не бях особено съсредоточен във въпросите й, нито в кратките отговори на смутения Тео. Бях твърде ангажиран от мислите за онази мъничка ревност, която току-що бях откраднал от Бранди.

Трябваше да се досетя, че има такава възможност. Наистина трябваше. Разбира се, старата любов на Бранди към Тео напълно беше изчезнала. Но той още си беше Тео, а тя Бранди, което означаваше, че всички неща, които някога са ги привличали един в друг, продължаваха да съществуват. Беше напълно логично всички чувства, които бях откраднал, да могат, стига да им бъде оставена тази възможност, да разцъфнат отново.

Бранди беше избрала мен по своя собствена воля — но ако исках да си остане така, трябваше да съм по-внимателен.

Преди

Бях осемгодишен и заобиколен от увеселителни влакчета. Буквално заобиколен. Издигаха се край мен от всички страни, пълни с хора, които пищяха от радост и страх, и си спомням как си мислех, че най-много от всичко на света искам да съм един от тези пищящи хора.

Тъй като беше делничен ден, опашките за билети не бяха дълги, а това означаваше, че мама се върна, преди да съм изгубил търпение.

— Ето пропуските ни до края на деня — обяви тя и подаде две карти на татко. — И… та-даа! Три билета за Циклона^[4].

Циклона буквално беше Светият граал на увеселителните влакчета. Тео ми беше казал така, а той беше същински експерт на тема Кони Айлънд^[5]. Ходеше там със семейството си от бебе. Що се отнася до мен, това ми беше за пръв път.

— Може ли да пробваме първо Циклона?

Мама и татко се ухилиха един на друг над главата ми и потеглихме. Но щом застанахме най-отпред на опашката, един пъпчив глуповат тийнейджър вдигна ръка.

— Къде си мислиш, че отиваш? — обърна се право към мен.

— Ами на Циклона — отговорих и посочих влакчето надвиснало над мен.

— Застани там — нареди пъпчивият. Останах тотално объркан, преди да видя какво точно ми сочи.

Имаше надпис, който гласеше: „Можеш да се возиш на Циклона само ако си висок над метър и трийсет и седем“ и стрелка, която обозначаваше точно този ръст. Със свито сърце отидох до надписа и застанах до стрелката. Не бях достатъчно висок.

— Съжалявам, не съобразихме — заговори мама, но татко я прекъсна:

— О, стига, не може ли да направите изключение?

Пъпчивия даде знак на друга двойка възрастни да преминат и отново се обърна към татко.

— Не мога, приятелче — заяви. — Мерки за безопасност.

— Той ще бъде в пълна безопасност — заяви татко. — Висок е почти метър и трийсет и пет. Сто трийсет и четири сантиметра и половина. Два сантиметра и половина не са от значение.

— От никакво значение не са — добавих услужливо аз.

— От значение е що се отнася до въпроса дали ще ме уволнят или не — каза пъпчивият.

— Да идем да поговорим за това някъде другаде — предложи мама, но никой не я слушаше.

— Хайде — настояваше татко и се наведе към пъпчивия, сякаш бяха близки приятели. — Ако ни хванат, ще уверя шефа ти, че сами сме го вмъкнали. Хайде…

Физиономията на пъпчивия започна да се променя. Само преди минута беше самодоволен, като че ли беше невероятно горд, задето ни е спипал, но сега вече гледаше заговорнически. Някак конспиративно.

Тогава забелязах, че татко е опрял длан в ръката на пъпчивия. Беше достигнал до съзнанието му и променяше мислите му буквално пред очите ми, а това беше доста яко.

— Само този път — съгласи се пъпчивият. — И ще трябва да се застъпите за мен, както обещахте, в случай че стане нещо. Договорихме ли се?

— Разбира се — отговори татко… и се озовахме от другата страна на бариерата.

Докато чакахме да се качим във вагончето, мама каза:

— Анди — в тона й бяха примесени умора и предупреждение. Подобен тон в повечето случаи водеше до скандал.

— Знам, знам — отвърна татко. — Но той копнее за това от толкова дълго време, а става въпрос само за два сантиметра и половина.

— Бедното хлапе може да изгуби работата си заради теб — настоя мама.

Хвърлих поглед към младежа, който очевидно не беше в беда. Защо мама се беше загрижила за този човек? Беше досаден и имаше глупава физиономия.

— Няма да изгуби работата си — увери я татко.

— Но би могъл — не се отказваше мама.

— Все пак няма — отсече татко. — Нека прекараме един приятен ден. Ще поговорим за това по-късно, насаме.

Мама погледна към мен, а после отново към татко. Бях сигурен, че ще упорства и ще се скарат още там, но вагончето ни пристигна, преди да е успяла да каже нещо. Седнах до татко. Мама беше зад нас до някакъв непознат. Закопчахме коланите си и бях толкова щастлив, че пъпчивият не ме накара да си тръгна от опашката.

По-скоро бях ужасно доволен, че татко накара онзи да промени решението си.

Точно когато влакчето потегляше, аз се облегнах на татко и казах:

— Хей, благодаря.

— За теб винаги, малчо — отвърна той и започнахме да се издигаме нагоре и още по-нагоре в ясното синьо небе над нас.