Линдзи Рибар
Камъните падат, всички умират (11)

11

Е, двамата с Лия накрая все пак спряхме, но мина доста време, преди да чуем отчетливо приближаване на стъпки към мястото, където се намирахме. Тогава Лия ме потупа по рамото със странно делови маниер, грабна писмото на Хедър от бюрото и изтича набързо от стаята.

Докато възвърна самообладанието си достатъчно, че да я последвам, тя вече вземаше чантата си иззад касата. Хари обикаляше наоколо и я наблюдаваше.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — попита я той. — Да не би да е нещо свързано с Джеси? Изобщо възнамерява ли някога да се върне на работа?

Лия поклати глава.

— Още не е решил. Но не, не е заради него. Просто трябва да… имам малко работа, това е всичко — тя се изправи, погледна право към мен и тръгна към вратата.

Последвах я покорно като кутре и почувствах погледа на Хари върху мен. Вероятно имаше известни предположения. Може би тези предположения бяха верни.

— Къде отиваме? — попитах Лия само миг, преди да забележа накъде се е насочила: далеч от търговската част на града, към жилищната. — Не отиваме у вас, нали?

Тя извъртя очи.

— Отиваме у Джеси, не у нас — и продължи да върви.

— А, чакай малко! — подвикнах аз, вдигнах ръце и отстъпих крачка назад. — Ако възнамеряваш да му признаеш, че си ме целунала, това си е ваша работа. Нямам желание да присъствам на този разговор.

— Божичко — измърмори тя и стисна основата на носа си с два пръста. — Не става въпрос за целувки. Идеята е, че аз искам ти да кажеш на Джеси защо внезапно е ослепял. Сещаш ли се? Цялата история за това как си му откраднал зрението.

— Но не бях аз! Вече ти се заклех…

— Знам — отвърна припряно тя. — Но не прочете ли писмото на Хедър? Тя казва, че е предложила нещо на Скалата. Цвета на косата си. А след това казва, че Скалата не проявила интерес. Не е приела предложеното от нея, затова се е насочила към нещо по-голямо. Какво каза, че си откраднал от Джеси? Състезателния му хъс?

Прехапах устната си. И аз бях забелязал приликата, когато четох писмото за пръв път. Очевидно съм възлагал твърде големи надежди, че Лия няма да обърне внимание.

— А Скалата поиска нещо по-голямо — смирено признах. — Отново. Но това не означава, че вината е моя.

Лия ме изгледа остро.

— Все пак идваш с мен. Джеси не може да прекара остатъка от живота си, без да знае, че зрението му е било откраднато.

А после се обърна и продължи напред. Изтичах да я догоня.

— Лия, стига. Лия! — извиках и хванах ръката й, след като не се обърна. — Нищо няма да му казвам. Нито пък ти. С Хедър сте били приятелки, нали? Значи знаеш колко е важно тази история да се пази в тайна. Не мога просто да тръгна и да разправям на всички…

— Защо не? — попита тя, вбесяващо спокойна.

— Защото… просто така. Не е от нещата, които казваш на всеки наоколо.

Лия само ме изгледа.

— Освен това — продължих аз, — фактът, че ще му кажеш, няма да му помогне. Не мога да го оправя, знаеш това. Щом нещо е откраднато, не може да бъде върнато обратно.

— Освен ако не вземеш зрението на някой друг и не го дадеш на Джеси — настоя Лия. — Хедър каза, че е възможно. Сещаш се, точно преди да откаже да го направи за Рейчъл.

— Ти прочете писмото все пак — казах. — Не можеш да използваш тази вратичка, ако става въпрос за нещо, което Скалата е взела. Хедър е пробвала. Майка й също. Няма да е по-различно и със зрението на Джеси.

— Поне би могъл да опиташ — но накрая въздъхна уморено, сякаш вече знаеше, че е загубена кауза.

Затова дори не отговорих.

— Хей, Аспън? — обърна се към мен Лия след известно мълчание. — Какво ще стане, ако престанете да крадете неща за Скалата?

Свих рамене.

— Ще се срути. Ще се образува гигантска лавина и целият град ще бъде сринат. Камъните падат, всички умират.

Тя се намръщи.

— И Хедър така казваше. Но не ми се струва логично. Скалата не е чак толкова голяма, а е и доста далеч, че да навреди… геология, нали така? Дори да се образува свлачище, то няма да достигне града. Вероятно няма да достигне дори вашата къща.

— Къщата на баба ми — поправих я. — Да, и аз си мислех същото. Но реших, че все пак всичко опира до магия. Скалата е магическа. Предполагам, че може да направи каквото си поиска.

Прехапала устната си, Лия извади писмото на Хедър от чантичката си, където го беше прибрала. Разгъна го и посочи нещо в края на първата страница.

Довери ми се, НЕ бива да се допуска Скалата да се срути. Не бях разбрала истинската причина до, преди да престанем да бъдем приятелки, но просто… довери ми се.

— Истинската причина — повтори тя. — Разказали са ти същото, каквото са казали и на Хедър, когато е била съвсем малка. Но по-късно сама е открила, че не е вярно.

Настръхнах, макар изобщо да не беше студено. Ако не беше истина, че Скалата ще се срути и ще погуби градчето Три Пийкс, за какво беше всичко това?

Нямах представа.

Но не означаваше, че никога не съм имал представа. Ами ако някой ми го е казал и знанието ми е било откраднато? Някак ми се струваше още по-лошо.

Трябваше да се обадя на татко.

В мига, в който си го помислих, телефонът ми звънна и буквално ме накара да подскоча. Но не беше баща ми. Беше Бранди.

Плъзнах пръст по екрана, за да отговоря.

До мен Лия подчертано извъртя очи. Игнорирах я.

— Хей, къде си? — попита Бранди. — Не е спешно, но Тео припира да тръгваме към езерото. Коооори ще идва с нас.

Вратът ми се напрегна при мисълта за езерото. Лодка. Мътна вода. Чувството на безпокойство, когато не съм на твърда земя…

Скапано отразяване.

— Не съм сигурен — заговорих… след това хвърлих поглед към Лия. Лия, която искаше отговори, която искаше да оправя проблема на приятеля й и която ме беше целунала, за бога.

— Аспън? — обади се Бранди.

— А, да! — отвърнах и се постарах тонът ми да подскаже неотложен проблем. — Идвам при първа възможност!

— Гаджето? — попита Лия, щом приключих разговора.

— Да. Трябва да тръгвам. Съжалявам.

— Ами всичко това…

— Трябва да тръгвам! — повторих и направих крачка назад по тротоара. — Чао!

А после се извърнах и побягнах.

 

 

Чак когато завих зад ъгъла и се скрих от погледа на Лия, забавих темпото. Обърнах се няколко пъти, за да се уверя, че не ме е последвала. Защо? Това беше моята загадка. Моето семейство. Не нейното. Без значение колко близка е била с Хедър, без значение какво се е случило със сестра й, цялата тази ситуация не беше неин проблем.

Но определено беше проблем.

Каква беше връзката между нещата, които се предлагаха на Скалата, и онези, които тя приемаше? Трябваше да има връзка. Но… цвят на косата и здрави бели дробове? Състезателен хъс и способността да виждаш? Просто ми се виждаше твърде произволно.

А може би изобщо нямаше връзка. Може Скалата просто да вземаше каквото си поиска, по дяволите. А това беше страховито по ред причини.

Ускорих крачка. Колкото по-бързо се върнех в къщата, толкова по-бързо Бранди щеше да ме разсее.

— Скъпа, прибрах се — извиках аз в мига, в който изритах обувките си и хлопнах вратата след себе си.

От дневната се разнесе смях, последван от гласа на Бранди:

— Насам!

Завих зад ъгъла и ето ги тях: Тео в единия край на канапето, а Бранди в другия. Само че тя беше с лице към него, опънала крака, подпрени в скута му, а той правеше масаж на единия.

— Хей — казах аз, като местех поглед от единия на другия. — Хм.

— Има ли нещо? — попита Бранди, а Тео мушна палец в извивката на стъпалото й. Гледах вцепенен. Самият аз никога не бях я докосвал там. Дори не си бях помислял. — Не изглеждаш много добре.

— Не. Всъщност да. Не, не! Всичко е наред.

Бранди се ухили.

— Защото ако проблемът е в краката ти, Тео може да обслужи и теб.

— В мечтите му — отвърна Тео, без дори да вдига поглед.

Бранди се засмя.

Вратът ме заболя. Стомахът ми се сви. Как така продължаваше да се случва? Толкова внимавах да оставя чувствата между тях само на платоническо ниво. Толкова внимавах. Въпреки всички миниатюрни семенца на привличането, които бях премахнал в течение на времето и от двамата, ето че тя беше вдигнала крака в скута му.

— Е, къде ходи? — попита Бранди.

— Не беше нещо важно — отвърнах и се наместих така, че да мога да разтъркам леко раменете й.

— Супер — каза тя и вдигна лице. — Спайдърменска целувка?

Наведох се, а тя се надигна нагоре. Беше доста странно да се целуваме наопаки, а не след дълго вече се кикотеше, допряла устни до моите. Затова се отдръпнах и се заех с масажа на раменете й.

— Да знаете, това е най-прекрасният ден — обяви тя. — Два масажа едновременно от двете ми най-любими момчета…

Добре. Дотук. Постарах се раздразнението да не проличи на лицето ми, отново проникнах в материята на тениската й и с един отривист замах й отнех удоволствието от масажа на стъпалата.

— Оу! — извика тя и размърда крака в ръцете на Тео.

— Извинявай — каза той притеснен. — Твърде силно ли те натиснах?

— Да — каза тя и седна изправена. Отпуснах хватката около раменете й, но цената не беше висока предвид края на проклетия масаж на Тео. — Просто… изведнъж ми дойде прекалено. Хей, не трябва ли да тръгваме? Ти каза, че искаш да се видиш с Кори.

Лека усмивка се прокрадна върху устните на Тео.

— Да. Трябва да потегляме. Аспън, имаш ли нужда да се преоблечеш?

Езерото. Лодките. Почти бях забравил.

— Така, сега наистина не изглеждаш добре — Бранди стана и долепи длан до бузата ми. Беше толкова топла. Изглеждаше притеснена. — Може би ще е по-добре да останеш у дома днес. Почини си. Пийни малко вода за разнообразие.

И да я оставя сама с Тео? Вече си представях как Тео прави тройка с Кори и Бранди по средата на езерото.

— Не, само ми дайте секунда да…

— Хей, човече, остани тук — този път и Тео се изправи и също изглеждаше загрижен. Не лицемерно. Не беше сякаш се опитваше да се освободи от мен, за да може отново да отмъкне Бранди за себе си. Беше просто загрижен. — Все пак сме в лятна ваканция. Гадно е да си болен през лятната ваканция. Вземи някакви лекарства и ще се видим по-късно.

Можех да се доверя на Тео, нали? Още повече, можех да се доверя на Бранди. Тя не беше от хората, които ще си позволят да кръшкат, защото имат нещо повече от приятелски чувства към някой друг.

За разлика от теб, обади се едно гласче в съзнанието ми, на което безмълвно наредих да мълчи.

На тях казах:

— Добре. Може би е добра идея. Поздравете Кори от мен.

— Непременно — обеща Тео и тръгнаха.

Не бях чул баба или леля Холи, когато се прибрах преди малко, но проверих, за да бъда сигурен. Къщата беше празна. Не можех да отлагам повече. Трябваше да се обадя на татко.

Той отговори на второто позвъняване.

— Аспън — гласът му беше пълен с топлина. — Чудех се кога ще те чуя! Как е в горната част на щата?

— Добре — отговорих.

— А Холи?

— Още… тъгува — казах. Всъщност през повечето време ми се виждаше по-скоро пияна, отколкото депресирана, но нямаше нужда да го уведомявам за такива неща. Освен това разговорът щеше да тръгне в съвсем друга посока, не в тази, която аз исках.

— Тате?

— Какво има?

Седнах на канапето, където Тео беше седял досега. Преметнах свободната си ръка на възглавниците.

— Някога крал ли си спомени от мен?

Последва дълга пауза. После гласът на татко прозвуча колебливо:

— Кое те кара да мислиш, че бих направил нещо подобно? Имаме правило…

— Просто отговори на въпроса. Спомени. Крал ли си от тях?

Татко звучно преглътна.

— Само когато съм го смятал за необходимо. Когато е било за твое добро.

— След погребението на Хедър, нали? — попитах. — Баба казва, че смъртта й ми се е сторила подозрителна и съм се опитал да открия какво всъщност се е случило. Не си спомням нищо от това. Мама също! — добавих аз, щом изведнъж в съзнанието ми съвсем ясно изникна един телефонен разговор, проведен скоро след като ни беше напуснала. — Мама каза, че съм плакал. Не си спомням да съм плакал. По дяволите, тате, какво става?

— Обрах периферията на тъгата ти — призна татко толкова нежно, че ме побиха тръпки. — Никога не си се справял лесно с тъгата. Не, изразих се твърде меко. Дори терапевтът ти каза, че момчетата на твоята възраст обикновено преодоляват нещата доста по-бързо, че трябва да потърсим по-ефикасни методи…

— Моят терапевт?! — ръката ми вече трепереше, телефонът почти се тресеше. — Кога съм имал терапевт?

Татко мълчеше.

— Ами Скалата?

— Какво имаш предвид?

— Какво ще стане ако се срине? Какво ще стане наистина, не ми пробутвай глупостите за унищожаването на Три Пийкс. Знаел ли съм го? Ти ли ме накара да забравя?

— Караше те да сънуваш кошмари — отвърна татко с леко отчаяна нотка в гласа. — Не знаех как иначе да ги накарам да спрат.

— Кошмари? Стига. Не може да е било толкова зле.

— Определено звучеше зле, когато беше осемгодишен. Казах на Холи, че си твърде малък, за да знаеш подробностите. Но тя не ме послуша и въпреки всичко ти каза.

— Какво ми е казала?

— Аспън… не става дума за града — отговори татко.

Намръщих се в мрака на дневната.

— Как така?

— Ако Скалата се срути, няма да опустоши града. А нас.

Поклатих глава.

— Какво искаш да кажеш? Кои нас?

— Семейството ни — каза той. — Всички потомци на Уилоу. Ако допуснем Скалата да се срути, тя ще погуби и нас.

— Всички произлезли от Уилоу… почакай. Значи само теб, мен, леля Холи и Хедър?

— И всички останали, свързани с нас — заяви татко. — Аспън, когато леля ти ти каза истината, ти беше ужасен. Беше пораснал с убеждението, че Скалата не е опасна за теб, докато си далеч от Три Пийкс. Тогава Холи ти разкри истината, против волята ми, напомням, и започнаха да те преследват ужасни кошмари. Почти не спеше. Започна да се държиш буйно в училище. Преподавателите ти…

— Стой, почакай — прекъснах го и силно стиснах очи. — Откраднал си спомен от мен, защото някакъв некадърен учител не е могъл да се справи с мен? И някакъв некадърен психотерапевт?

— Тя каза, че момчетата на твоята възраст…

— О, на моята възраст. Чудесно. И какво, че съм твърде голям да тъгувам? Така ли?

— Джеръми — изрече непоколебимо той и така ме накара да млъкна на мига. — Убягва ти важното. Винаги си бил такъв. Същото се случи и когато почина майка ми. Твоята баба. Ти беше на шест и беше неутешим. Беше обсебен от смъртта й, не спираше да плачеш и това влияеше на…

— Почакай. Почакай — въздухът наоколо сякаш се вледени. — Да не би току-що да каза баба ми?

— Да…?

— Тя е умряла? Когато съм бил на шест?

— Ами… да. Не си ли спомняш? Заминахме на север за Три Пийкс и разпръснахме праха й в гората край Майското дърво, точно както направихме и с Хедър.

Вероятно халюцинирах. Или може би сънувах. Трябваше да е така. Това беше единственото рационално обяснение. Ощипах се за всеки случай. Не.

— Говорим за твоята майка? Майката на леля Холи? Родната ми баба? — очевидно беше така; майката на мама беше починала четири години преди раждането ми.

— Да, разбира се.

— Тогава коя е Уилоу, по дяволите?

— Какво…?

— Тя… не ми е баба.

— Аспън. Не. Разбира се, че не е. Името на баба ти беше Айви. Знаеш това.

Айви. Стаята се завъртя. Или аз се въртях. Защото не познавах никаква Айви.

— Добре — отсякох. — И кой ти каза, че е по-добре изобщо да не си спомням баба си? Друг терапевт?

— Какво? Какви ги говориш? Аспън…

— Защо си ми откраднал спомена за нея?

— Не съм! — кресна татко. После почти незабавно се успокои. — Не съм го направил. И нямам представа защо си я забравил. Ти я обичаше.

Не бях забравил. Когато забравиш нещо, можеш да си го припомниш. Име, събитие, все нещо ще удари камбанка дълбоко в съзнанието ти. Но името Айви не ми говореше нищо.

С изключение… не. Това не беше истина. Бях чувал това име и то наскоро. От човека в книжарницата, където работеше Лия. Айви и Лили, беше казал той — а веднага след това добави, че не познава никоя на име Уилоу. Мислех да попитам баба за това, но после просто се изплъзна от съзнанието ми.

— Там ли си още, сине? — попита татко. — Наистина нямам представа какво се е случило, но можем да го оправим, нали? Ще поговоря с леля ти и…

Прекъснах разговора.

Преди

— Откраднал си го, нали?

Бях на девет и наострих уши, както правех винаги, щом чуех думата откраднал. Изречена от повечето хора, тя означаваше нещо съвсем обикновено — но от мама лесно можеше да се окаже нещо различно.

Измъкнах се от леглото, открехнах вратата и се промъкнах в коридора към светлината от дневната, където родителите ми бяха още будни. Скрих се в ъгъла, така че да не могат да ме видят. Баща ми говореше нещо, но твърде тихо, че да го чуя.

После отново се обади мама:

— Анди, не можеш да продължаваш да правиш такива неща за него.

(За сведение Анди не беше истинското име на татко. Беше го променил официално, когато навършил осемнайсет. Не можех да го виня; все пак кой би искал да носи името Дандилайън^[1] през целия си живот? Очевидно негова е била идеята да ми даде нормално първо име и да се съобрази с традицията в семейство Куик за второто.)

— Просто се опитах да облекча ситуацията — отговори татко малко по-силно и успях да го чуя. — Онова куче беше огромно.

— Да, така беше — съгласи се мама. — Но не в това е въпросът.

— Напротив, точно в това е въпросът! — настояваше татко. — Беше огромно и му се нахвърли. Кълна се, че в него имаше нещо от вълк.

Не знаех за какво се карат мама и татко, но аз си спомнях кучето. Бях се озовал лице в лице с него на връщане от бакалията и в мига, в който ме зърна, започна да лае, ръмжи и да се зъби към мен.

— Толкова съжалявам — беше казала собственичката му, придърпа го за каишката и се опита да го успокои, като го хвана с две ръце. — Взет е от приют и… долу, момче! Раздразнителен е, но… не е злонамерен. Долу, Бени!

Спомням си как си казах, че, разбира се, беше злонамерен. Можеше да ме изяде на една хапка и точно това възнамеряваше да направи. Всяка частица от мен копнееше да избяга, но по някаква причина стоях като закован. Бях прекалено уплашен.

Тогава татко ме потупа успокоително по рамото, обърна се към жената и попита:

— Може ли?

Жената кимна, а татко се наведе и погали кучето. Скачането и лаенето изведнъж бяха заменени от душене и близане и кучето се превърна от потенциален убиец в дружелюбен домашен любимец, който отчаяно търси внимание.

Приближих се малко по малко, докато най-сетне и аз се престраших да го погаля.

Беше хъски. Името му беше Бентън, двете му очи бяха различен цвят, а козината му беше ужасно мека.

— Все пак въпросът не е в това — продължаваше мама. — Не можеш просто да прилагаш магията си, за да оправяш нещата всеки път, щом изникне проблем.

— Стига, Ани, ти видя колко уплашен беше той…

— Страхът е част от живота — отвърна мама. — Неприятно е, но така стоят нещата. А ако винаги се правиш на господин „Поправям всичко всеки път“, щом той се изплаши от нещо, никога няма да се научи да се справя със страховете си сам. Това ли искаш?

Страх. Кучето. Татко прилага магията си, за да оправи нещата. Е, това обяснява защо хъскито Бентън изведнъж стана толкова дружелюбно — татко му беше отнел злобата. Защо мама мисли, че татко е направил нещо лошо?

— Разбира се, че не — отговори с въздишка той.

В този момент се разкашлях. А може би кихнах или нещо от сорта. Не си спомням точно. Помня само, че мама бързо се появи зад ъгъла и ме спипа.

— Нали знаеш, че трябваше да си в леглото преди половин час — смъмри ме.

Местех поглед от мама към татко. Реших, че няма смисъл да споменавам какво съм чул.

— Жаден съм — казах. — Само исках малко вода.

Мама ми донесе чаша с вода и ме изпрати обратно в стаята и аз се замислих за Джофри, мъничкото ни корги, което беше умряло преди почти година. Все още много ми липсваше — но повече от всичко ми липсваше да си имам домашен любимец. Заспах, чудейки се след колко ли време е подходящо да започна да моля родителите си за мое собствено хъски.