Жан-Франсоа Пеи
Тутанхамон (14)

Глава четиринадесета
Сузу изчезва

„И все пак Сака е виновен! — мислеше си Селанке. — Само да ми падне, ще постъпя с него тъй, както той постъпва обикновено с мравките в училище.“

В знак на одобрение Сузу размърда уши и легна под едно дръвче.

„Но с това не се ликвидира въпросът — продължи да си мисли Селанке. — След всичко, което се случи тази сутрин, не можем вече да се върнем в Тикина. Сигурно инспекторът ще изпрати там стражите меджай. Ще ме наложат не с тридесет, а най-малко със сто тояги и после няма да мога да сядам.“

— Дали да не пренощуваме тук? Какво ще кажеш Сузу?

Лисичето погледна с безразличие наоколо.

„Тук или другаде… — сякаш искаше да каже. — Само да сме заедно!“

Двамата приятели се укриха в планината, близо до една изоставена гробница. Те знаеха, че там никой нямаше нито да помисли, нито да посмее да ги търси. Мястото се ползуваше с лошо име. Жителите на Тикина вярваха, че се посещава от зли духове. Селанке обаче бе нощувал вече тук заедно с Малинхера и с Шемзу и не бе видял никакви духове.

„Никакви меджай — си каза момчето, като се излегна до лисичето — няма да посмеят да дойдат тук.“

Постепенно нощта обгърна небето. Нейната мощна ръка в черна ръкавица се разпери над планината, заличи всички подробности, покри грапавините, сля багрите.

В далечината дори и след смрачаването все още проблясваше Нил. От долината се носеше глъчка. Чуваха се викове на селяни, връщащи се от работа, шум от стада, които биваха прибирани в кошарите. От време на време вятърът донасяше и грохота на мелниците. Там още мелеха житото, дарено на фараона от последното разливане на реката.

Селанке опря глава на един камък и протегна ръката си към Сузу. Над тях звездите една по една светваха.

Известно време момчето се позабавлява, като следеше с пръст фигурите, изписвани от звездите по небесната шир. После, когато изгря луната — кръгла и червена, един след друг Селанке и Сузу заспаха.

След четири часа момчето се събуди от някакво странно, мъчително и неясно усещане. Струваше му се, че някой се беше скрил близо до него и го гледаше, като спи. Когато Селанке отвори очи, в първия момент не разбра, че тъкмо това усещане беше прекъснало съня му. Необходимо му беше дори да направи известно усилие, за да си припомни какво се беше случило предната вечер и защо се намираше на това място.

Поиска да стане. На по-малко от двайсет лакти от него нещо в тъмнината се раздвижи. Момчето се прикова неподвижно, като мислеше наивно, че така ще се предпази от вероятната опасност.

Измина малко време. Селанке се сети за Сузу. Той протегна ръка и потърси около себе си. Пръстите му не напипаха нищо. Лисичето беше изчезнало.

Без да мисли за опасенията си, Селанке стана и в същия момент забеляза две големи жълти очи, светещи в тъмнината. Те го гледаха втренчено.

— Мръсно животно — извика момчето. — Изплаши мен, изплашил си и Сузу.

Взе един камък и го запрати по посока на птицата. Големият бухал бавно се издигна, много пъти се извива над момчето и после изчезна в нощта.

— Сузу!… Сузу!… — извика отново Селанке.

— Сузу… Сузу… — отвърна ехото.

Някакъв камък падна и наруши тишината. Изведнъж Селанке помисли, че се е случило нещастие.

Нима не са му разказвали, че някои нощни птици са толкова грамадни и силни, че могат да хващат с ноктите си тройно по-тежки от тях животни?

„Отнесли са го — простена Селанке. — Отнесли са го, докато съм спал.“

Вбесен от тази мисъл, той се втурна да търси лисичето. Отчаянието намали чувствителността на сетивата му. В един радиус най-малко от петдесет метра той преобърна всеки камък, прегледа всяка дупка. Никъде не намери следа от лисичето. За миг помисли, че Сузу е избягало, но после неволно си представи драмата, от която най-много се плашеше…

Сузу спеше. Сивата му муцунка беше отпусната между лапичките, а коремчето му — малко и закръгленичко, беше открито за ласките на луната. Сузу може би сънуваше, както впрочем беше навикнало. Дебелата му опашка леко помръдваше в такт със сънищата… Бухалът тихо кацна. През целия си живот бе ловил плъхове и полски мишки. Никога птицата не бе виждала по-тлъсто лисиче и по-привлекателен дивеч…

„Ако всичко това е било тъй — помисли Селанке, — Сузу не е имало дори време да извика и да ме предупреди.“

В съзнанието му се появи още една сцена: лисичето висеше във въздуха, а ноктите на грабливата птица, забити в коремчето му, образуваха някаква кървава, болезнена огърлица…

В този миг плачевен вик наруши нощната тишина.

— Сузу! Ти ли си? Ти ли си? — простена Селанке.

Момчето затича колкото можеше по-бързо по посоката откъдето му се стори, че бе дошъл викът.

В същото време край една голяма скала се водеше бесен двубой. Наистина Сузу бе извикало. Скрито под някакъв плосък камък, животинчето подаваше навън само главата и предните си лапички. Бухалът атакуваше с нокти и с клюн, опитвайки се да измъкне лисичето от убежището му. За да запази равновесие, хищникът кръжеше с полуразперени крила. Но при всеки негов опит да доближи едрата си злокобна глава до дупката, лисичето или го удряше с лапи, или хапеше и го принуждаваше да се отдръпне.

В момента, в който Селанке наближи, бухалът тъкмо отново бе понесъл страшен удар. Момчето се хвърли към него и го накара да изостави плячката си. Веднага грабливата птица се устреми към Селанке, обгърна го с хриле и вкопчи нокти в бедрата му. Разтърсено от силната болка и изненадано от внезапното нападение, момчето загуби равновесие и падна. Птицата се спусна върху него и му попречи да стане.

Сега клюнът на огромния бухал беше само на няколко сантиметра от носа на Селанке и всеки момент застрашаваше очите му. Детето се боеше от фаталния удар. То протегна ръце, хвана шията на грабливата птица и се опита да задържи отвратителната й глава далеч от лицето си.

Един миг детето и птицата стояха, без да мръднат, наблизо един до друг. Приличаха на някакво чудовище получовек, полуживотно, като онези, които въображението на художника изписваше в тайнствените сенки на храмовете.

Селанке направи много опити да стане. При всеки от тях само с един удар на силните си крила страшният бухал отново го поваляше.

Момчето дишаше тежко. Мускулите на ръцете му, изтощени от непрекъснатото напрягане, започнаха да отслабват и ужасният клюн се доближаваше неумолимо, сантиметър по сантиметър, към очите му. Колкото повече пристягаше ръце около шията, толкова повече птицата се мъчеше да се освободи и все по-силно забиваше ноктите си в краката на жертвата си. На моменти обаче бухалът отпущаше крака, заставаше неподвижен и фиксираше момчето с големите си жълти очи.

После борбата отново продължаваше.

И все пак постепенно птицата се умори. Нейните движения станаха по-бавни. Селанке помисли, че развръзката наближава и че скоро ще победи. Тази мисъл му вдъхна по-голяма сила и той стисна с всичка сила гърлото на неприятеля, опитвайки се да го удуши.

Хищникът изкряка дрезгаво и направи опит да се отскубне със сила, като пляскаше криле в земята. Той почувствува обаче, че се задушава и предпочете да напусне сражението. Изплъзна се от ръцете на момчето, полетя нагоре и в миг изчезна в нощта.

Селанке едвам се вдигна. За да бъде готов за нова атака, той се въоръжи с един остър камък. После опипа бедрата си. Ноктите бяха издълбали по тях множество дълбоки бразди. Тук-таме по тялото му, овлажнено от пот и кръв, бяха полепени пера.

Тогава Селанке се наведе над скалата, където се бе укрепил Сузу. Скривалището беше празно. Сузу отново бе изчезнал.