Триша Рейбърн
Черни води (2)

Глава 2

— Патладжан, къпина, боровинков пай. — Пейдж ми протегна каталога с мостри за бои над стойката със салфетки. — Какво ще кажеш?

— Според мен всички изглеждат еднакво — отвърнах.

— Най-после! — Луис, главният готвач на ресторанта, се появи откъм стълбите и тръгна към нашата маса. — Гласът на разума.

— Какво искаш да кажеш с това „най-после“? Разумен е начинът, по който ги сведох само до тези три цвята. Я ти се опитай да откриеш единствения идеален цвят сред осемстотин не по-лоши варианта.

Луис се подсмихваше, докато разполагаше чиниите пред нас.

— Това е една от многото разлики между нас, госпожице Пейдж. Аз никога не бих избирал между осемстотин варианта, когато вече си имаме идеалния цвят.

— Сивото ли? Сивото изобщо не е идеално. То дори не е цвят.

— Не съм съгласен. На подходяща светлина може да изглежда даже… лилаво.

Пейдж отвори уста да възрази, после се отказа и разбута ягодите с вилицата си. Луис махна капачетата на чашите с кафе, смигна ми и тръгна обратно надолу по стълбището.

— Магазин за бонбони — каза тя, когато той изчезна.

— Моля?

— Според него така щял да изглежда ресторантът, ако — когато — го боядисаме. Смята, че щом сменим цвета, трябва да променим и името. „Бонбоните на Марчанд и други сладникави работи.“

Усмихнах се.

— Не е зле.

— С тази подробност, че изобщо не отговаря на истината. Ние сме рибен ресторант. Предлагаме риба, миди и омари от шейсет години и така ще остане и занапред. Една нова фасада нищо няма да промени.

— Права си. Обстановката също има значение, но главното е храната. Като прочутата тукашна закуска „Морска вещица“, за която мечтая от седмици. — И аз отрязах парче от палачинката с пастет от омар.

Пейдж тъкмо се канеше да забие зъби в гевречето си, но спря. Ръката с пълната вилица замръзна пред устата ми.

— Какво? — попитах.

— Това не е „Морска вещица“ — каза тя и в гласа й прозвуча съжаление. — Искам да кажа, че пак има яйца, омар, водорасли и палачинка, но сега се казва „Изгрев над Уинтър Харбър“.

— С това ще свикна още по-трудно от промяната на цвета.

— Знам. — Тя остави геврека и вдигна мострата с цвят на патладжан от масата. — Но какво да правя? Бизнесът запада. Сякаш дъното на океана слиза все по-надолу. Според баба Би единственото спасение е да се разграничим колкото може повече от случилото се миналото лято. И тъй като „Морска вещица“ може да наведе потенциалните ни клиенти на мисълта за сирени убийци… Да го кажем иначе — това е дребна разлика, която може да доведе до големи промени.

Двете с нея не бяхме единствените на терасата за почивка на персонала. В най-отдалечения ляв ъгъл двама сервитьори пиеха сода и разглеждаха нещо по мобилните си телефони. В десния ъгъл момчето помощник в кухнята и миячка на чинии пиеха чай и наблюдаваха как лодките в полупразното пристанище се люлеят на повърхността на водата. Може и да ми се е сторило, но при споменаването на сирени убийци всички те сякаш утихнаха и се сковаха. Почаках, докато продължат да си говорят, после се наведох към Пейдж и сниших глас.

— Според мен хората вярват, че всички събития от миналото лято се дължат на необичайни атмосферни условия.

Местните жители и туристите вече трудно можеха да бъдат изненадани след случилото се в Уинтър Харбър — нещо невиждано дотогава. Като внезапно връхлитащите и строго локализирани бури, например. Удавниците. И върхът на всичко — замръзналото пристанище, което до миналия юли не се беше покривало с лед, даже посред зима. По тоя повод Саймън каза, че хората вярват на онова, което им изнася. Ето защо, без каквито и да е логически доказателства, те приписаха странните събития на променливото настроение на Майката природа.

Дали все още вярваха в това?

— Те наистина го вярват — каза Пейдж, отговаряйки на въпроса ми, който нямах куража да задам гласно. — Поне засега е така. Но баба Би и Оливър снощи ми казаха, че вече започвали да стават подозрителни — и да откачат, — когато същото се случи и в Бостън през есента.

В главата ми започнаха да се мяркат различни образи. Колин Купър, ученик от подготвителното училище „Хоторн“, който се носи по водите на река Чарлз. Матю Харисън, набиращ кандидати за колежа „Бейтс“, удавен в басейна на „Хоторн“.

Паркър Кинг, суперзвезда в отбора по водно поло на „Хоторн“, застанал до моето гардеробче, тичащ през градския парк, надвесил се към мен…

… Как ме целува.

Взех солницата от масата, отвинтих капачката и изсипах половината съдържание в кафето си. После я протегнах към Пейдж и когато тя кимна, изсипах останалото в нейната чаша.

— Времето в Бостън обаче си беше съвсем наред — казах, след като отпих голяма глътка. — Понякога малко по-дъждовно, но иначе нищо необичайно.

— Което още повече притесни хората, когато жертвите там толкова много напомняха на тукашните.

Зарадвах се, че се изрази толкова мъгляво. На персонала на рибената къща нямаше нужда да се припомня за удавените мъже, разтегнали посинели устни в неизменна усмивка.

— Откъде са разбрали? — попитах. — Нали и двете четяхме „Глоуб“ всеки ден. Там никъде не се споменаваше как са изглеждали жертвите, когато са ги открили.

— Сега това има ли някакво значение? Тръгна слух, а слуховете се разпространяват доста бързо. Някой от „Хоторн“ може да го е споменал пред човек от друго училище и така се е разнесло. Повечето летовници в Уинтър Харбър идват от Бостън и сигурно щом са събрали две и две, са решили да изкарат това лято на друго място. Защото не става дума само за нас — целият град пострада.

Апетитът ми се изпари и аз разсеяно побутвах яйцата из чинията, докато обмислях думите й. Ако казаното от Пейдж беше истина, лятото тук ще бъде доста различно от миналото, когато бизнесът процъфтяваше и туристите се множаха. Въпреки че аз се замесих във всичко това едва след първото убийство, извършено от сирените, не можех да не се чувствам отговорна.

— Госпожице Марчанд!

Рязко вдигнах глава. Една млада сервитьорка стоеше на най-горното стъпало на стълбището, кършеше ръце и гледаше зад себе си, сякаш някой я гонеше по петите.

— Луис го направи! Сложи някакъв специален пипер. Ама аз не знаех. А клиентът щом хапна и се задави. Сега заплашва да ни съди.

Пейдж също вдигна глава.

— Луис заплашва да ни съди ли?

— Не, клиентът. — Сервитьорката ахна и впери поглед към долния етаж. — О, не. Той е в кухнята. Отишъл е в кухнята и крещи на Луис. — Тя обърна поглед към Пейдж с треперещи устни и навлажнени очи. — Не може да ме съди. Нямам никакви пари. Нали затова се хванах на работа тук. Това е първият ми ден, имам само два долара от бакшиши и…

Пейдж вдигна ръка. Момичето млъкна.

— Виждаш ли онзи кей там? — Пейдж махна по посока на пристанището.

Момичето кимна.

— Защо не си вземеш почивка и не отидеш там.

— Сега? Ами аз съм на работа едва от час. Луис каза, че ние…

— Луис готви — прекъсна я Пейдж. — Аз съм управителят. Вземи си петнайсет минути почивка. Когато се върнеш, всичко ще е под контрол.

Нямаше да повярвам, ако не го бях видяла с очите си, но след обещанието на Пейдж сервитьорката й се поклони. Буквално — събра длани, сведе глава и се наведе напред.

— Благодаря, госпожице Марчанд. Толкова ви благодаря — каза и изчезна надолу по стълбите.

Обърнах се към Пейдж.

— Госпожица Марчанд?

— Казах й да се обръща към мен на малко име, кълна се. — Тя взе едно гроздово зърно от чинията и го пусна в устата си. — Сигурно им вдъхвам респект, въпреки че изобщо не съм си го поставяла за цел. Откакто съм дошла, целият персонал е суперлюбезен и внимателен към мен. С изключение на прословутия ни главен готвач, разбира се.

— Дали не е защото Бети ти повери управлението на ресторанта?

— Сигурно.

Наклоних се още по-близо към нея.

— А не мислиш ли, че има нещо общо и с… Така де, дали не се държат по-различно, защото…

— За първи път това лято злата ми сестра не е тук, за да тормози всички ли? А чувството за вина, че изпитват облекчение от този факт, съчетано с искрената им симпатия към мен, ги кара да ходят на пръсти?

Не бих се изразила точно така, ако изобщо успеех да открия подходящите думи, но горе-долу това беше смисълът.

— Да.

— Може и така да е. — Сините й очи се извърнаха към сервитьорите на десетина крачки от нас. Когато заговори отново, гласът й беше малко по-силен. — Тук захладня. Ще ми се да си бях взела сакото.

Двамата сервитьори се спогледаха, после едновременно скочиха на крака. В другия край на терасата момчето от кухнята рипна толкова бързо, че облегалката на стола му се удари в парапета. Миячката на чинии, единствената жена от персонала наблизо, се намръщи и изправи гръб, но остана седнала. След секунда момчето от кухнята вече стоеше до Пейдж и й предлагаше пуловера от гърба си.

— Благодаря. — Тя се усмихна и докосна ръката му. — Много мило, но след минутка влизам вътре.

Лицето на момчето пламна. То кимна и отстъпи назад. Двамата сервитьори бяха замръзнали на най-горното стъпало, готови да хукнат към кухнята, за да й донесат — знам ли — сакото на главния готвач? Някоя грейка? После обаче се съвзеха и се върнаха на масата си, хвърляйки любопитни погледи към нас. Миячката на съдове се отпусна на стола и намусено загледа към пристанището.

Пейдж се наведе към мен и прошепна:

— А може би има нещо общо и с това?

Още преди да успея да отговоря, тя пресуши чашата с кафе и стана.

— Време е да се разбере кой е шефът тук. — Стисна рамото ми, докато минаваше покрай мен. — Ако някога имаш нужда от работа, само дай знак. Те може и да се отнасят уважително към мен, но въпреки това ми трябва квалифицирана помощ.

Усмихнах се. Опитът ми в ресторантьорството се изчерпваше с работата тук миналото лято, когато няколко дни покривах Пейдж и приемах поръчки от време на време. Тя съвсем неочаквано ми предложи работа, защото си допаднахме от пръв поглед малко след идването ми в Уинтър Харбър и тъй като баба й беше собственик на ресторанта, никой не възрази — поне не открито. Е, не може да се каже, че по-голямата й сестра, Зара, ме прие с отворени обятия. Дори се държеше толкова студено, че главата ми започваше да пулсира от болка всеки път, когато тя беше наблизо. Доста по-късно разбрах, че не е само заради ужасното ми притеснение от нея.

Причината бе, че с нея сме свързани. Дори сме един вид роднини. Също като с Пейдж сега.

Щом си дадох сметка, че вниманието на мъжете от персонала вече се е прехвърлило към мен, изгълтах набързо яйцата и кафето и започнах да събирам чиниите. Докато ставах, вятърът промени посоката си и донесе влажен солен въздух. Инстинктивно затворих очи и вдишах. Когато ги отворих, погледът ми спря на паркинга долу.

За разлика от миналото лято, когато „Рибената чорба на Бети“ беше толкова претъпкан, че се налагаше момчето на паркинга да проверява резервациите и да следи за реда, сега там беше почти празно.

Една от колите беше маминото черно комби БМВ, което взех за малко, след като ги оставих двамата с татко в къщата край езерото.

Другата беше зелено субару.

— Извинете, госпожице…

Откъснах поглед от паркинга. Край мен стоеше единият от сервитьорите.

— Добре ли сте? — попита.

— Разбира се. — Опитах се да се усмихна, чудейки се дали не чува как думка сърцето ми.

— Мога ли да ви помогна с това?

Проследих погледа му надолу към пода, където около краката ми се валяха парчета счупен порцелан.

— Не се притеснявайте. — В гласа му се преплитаха нервност и опит да ме утеши. — И с мен постоянно се случва.

Погледнах ръцете си. Те бяха празни. Изпуснала съм чинията и чашата за кафе, тресях се… А дори не го бях забелязала.

— Благодаря — казах, — но всичко е наред. Ще отида да взема метла.

Опитах да се съсредоточа, докато събирах останалите чинии по масата и забързах по стълбите надолу. Стоварих купчината край мивката в кухнята, прелетях покрай килера с пособията за чистене и се насочих към летящата врата. От другата страна се шмугнах зад бара, за да проверя външния си вид зад рафтовете с алкохол, после влязох в основния салон.

Там обаче беше празно. Е, не съвсем — няколко двойки и семейни групички седяха пръснати по масите, но след като го нямаше онзи, когото търсех, за мен все едно беше празно.

Сервитьорката, която Пейдж изпрати на кея, вече се връщаше. Почаках, докато погледите ни се срещнат, усмихнах й се и помахах.

— Здрасти. — Очите й бяха сухи, но гласът й още трепереше. — Госпожица Марчанд ли ме вика?

В главата ми като парченца от пъзел взеха да се мяркат отделни детайли. Сребристи очи. Дълга тъмна коса. Крехки мършави фигури. Най-красивата жена, която някога съм виждала, стоеше горделиво на дъното на помръкващото езеро.

Но сервитьорката не говореше за майката на Пейдж. Тя имаше предвид самата Пейдж.

— Не. — Едва се удържах да тръсна глава; видението бавно избледня. — Поне още не. Само се чудех дали не си обслужила един човек, преди да излезеш навън.

— Да. Онзи, който заплаши да ни съди. — Тя пристъпи към мен и огледа салона. — Той върна ли се?

Тъкмо се канех да изясня това, когато нечии стопове осветиха прозорците към паркинга.

— Няма значение — казах, затичвайки се. — И не се притеснявай, госпожица Марчанд вече овладя положението.

Изхвръкнах през главния вход, когато субаруто вече обръщаше и върху задното стъкло ясно се видя стикерът с надпис КОЛЕЖ „БЕЙТС“. За част от секундата се изкуших да се прибера вътре; познатата емблема събуди спомена за болезнените събития от миналата есен и ми напомни за всичко онова, което ми липсваше оттогава.

Както и кой е виновен за тази липса. Но после колата изръмжа, набирайки скорост, и аз се втурнах напред.

Намирах се на половината път до входа на паркинга, когато колата спря. Вратата на шофьора се отвори.

И от нея слезе Кейлъб.

— Ванеса! Добре ли си?

Въсеше вежди и бърчеше чело, докато местеше поглед от мен към ресторанта, пристанището зад него и после обратно към мен. Не ми трябваше много време да съобразя защо е толкова загрижен.

Краката ми бяха като вкопани в земята от мига, когато вратата на колата се отвори. Сега се опитах да ги раздвижа. Нехайно. С лекота. А не като че ме преследват — както всички ние бяхме преследвани миналото лято.

— Здрасти. — Усмихнах се и се опитах да надзърна покрай него към предната седалка. — Добре съм. Видях колата ти и исках да те настигна, преди да си заминал.

Чертите му се отпуснаха. Тъкмо се готвеше да отвърне на усмивката ми, когато нещо го спря и той вирна глава.

— Видяла си колата ми? — повтори той.

— От ресторанта на Бети. Тъкмо бях в големия салон и поглеждах през прозореца, когато… — Млъкнах и обърнах очи към празното субару. — О!

— Точно така. Аз нямам кола.

— Прав си. Знам това.

Той кимна. Аз кимнах. И двамата мълчахме.

Почти всеки ден през последните осем месеца обмислях какво ще кажа на Саймън, когато пак го видя. През цялото това време не се бях замисляла какво бих казала на по-малкия му брат — и любовта на живота на Джъстин, — когато пак срещна него. Грешка, защото нашата среща беше още по-смущаваща от тази между двама отчуждили се напоследък приятели.

Може би защото отчуждението се дължеше на това, че единият от приятелите беше лъгал другия, както и всички останали свои познати, по въпроса коя — или какво — е всъщност.

— Е, ами ти как си? — попитах най-накрая.

— Страхотно. — В гласа му се усети облекчение. — Много зает, но иначе страхотно.

— Още ли си на яхтеното пристанище?

— По-скоро да, отколкото не. Тая година изчетох доста неща за машините и извънбордовите мотори и капитан Монти бавно, но сигурно ме пуска в дълбокото. — Той замълча. — И Саймън помага. Затова съм със субаруто.

В гърдите ми се разля топлина.

— Той… Дали той… Искам да кажа…

— Той е добре — каза внимателно Кейлъб.

Въздъхнах.

— Рано или късно и сама ще се убедиш. Бети ни зариби с доживотен безплатен обяд тук, а Луис е инструктиран да ни готви каквото и когато пожелаем. Саймън го пропусна този път само защото Монти реши да ходи за риба и някой трябваше да го замести и да върти магазина.

Ако бях обмислила какво ще кажа на Кейлъб при първата ни среща след близо година, никога нямаше да изтърся онова, което казах сега.

— Той ми липсва.

Кейлъб не отговори веднага.

— И ти му липсваш.

Сърцето ми подскочи.

— Той ли ти го каза?

— Не е нужно да ми го казва.

Към нас приближи кола и избибипка, че иска да влезе в паркинга. Двамата с Кейлъб стояхме точно на входа и отстъпихме в различни посоки, за да й направим място. За жалост, физическото разстояние помежду ни само увеличи емоционалната ни дистанция.

— Трябва да вървя — каза той, поглеждайки часовника си.

— Разбира се. Аз също. — Затаих дъх, очаквайки да ме попита къде — дали не отивам в семейната ни къща край езерото, която беше точно до тяхната, но нямаше още дълго да остане наша — но той не го направи. Просто се обърна и пое към субаруто. Нямах намерение да го гледам пак как си тръгва без мен, затова и аз понечих да се обърна.

— Ванеса?

Извърнах се.

Кейлъб гледаше към мен, усуквайки оръфания ръкав на пуловера си.

— Нали току-що пристигаш в града?

— Дойдохме само преди няколко часа.

Той спря да усуква ръкава си. Погледите ни се срещнаха.

— Ще отидеш ли пак там?

Нямаше нужда да уточнява къде. Знаех за какво говори.

Скалите на Хиона. Винаги ходехме там през първия ден от лятната ваканция. Години наред.

Точно там умря Джъстин.

— Едва ли — отвърнах.

Той кимна, после добави:

— Ще се видим някой път.

Този път останах да го гледам как си тръгва. Заради сестра ми. Защото тя трябваше да е тук. Само ако беше тук сега, ние четиримата пак щяхме да се натоварим на колата — както правехме винаги през първия ден в Уинтър Харбър, пък и през всеки следващ летен ден.

Когато субаруто стигна края на главната улица, зави надясно и се изгуби, аз забързах обратно към ресторанта. Заварих Пейдж във фоайето да държи пред стената нови мостри за бои.

— Извинете, госпожице Марчанд — казах, — чудех се дали още наемате персонал.