Рик Янси
Безкрайното море (12)

11.

Още по времето, когато едва можех да ходя, баща ми ме питаше:

— Каси, искаш ли да полетиш?

И аз вдигах ръце над главата си. Шегуваш ли се, старче? Дяволски си прав, че искам да полетя.

И той ме хващаше за кръста и ме подхвърляше във въздуха. Главата ми се отмяташе назад и аз се стрелвах като ракета към небето. За един миг, който траеше цяла вечност, имах чувството, че ще продължавам да летя, докато не достигна звездите. Крещях от радост и заради онзи ужасяващ страх, който човек усеща на увеселителните влакчета, а пръстите ми се опитваха да сграбчат облаците.

Лети, Каси, лети!

Брат ми също познаваше това чувство. Дори по-добре от мен, защото спомените му са по-пресни. Дори след пристигането, татко продължаваше да го изстрелва в орбита. Видях го да го прави в Лагера, няколко дни преди Вош да се появи и да го убие в калта.

„Сам, момчето ми, искаш ли да полетиш?“ Той снижаваше гласа си от баритон до бас, като някой от едновремешните улични мошеници, подмамващи хората, макар че атракцията, която предлагаше, беше безплатна — и безценна. Моят баща — ракетна площадка. Баща ми — зоната за приземяване. Баща ми, който като някакво спасително въже пречеше на Самс — и на мен самата — да полетим в нищото на дълбокия космос. Сега самият той беше изчезнал в небитието.

Чаках Сам да попита. Това е най-лесният начин за съобщаване на ужасни новини. Също и най-подлият. Той обаче не попита. Каза ми:

— Татко е мъртъв.

Малка топка под планината от завивки, широко отворени, кръгли и празни очи, като плюшеното мече, притиснато към бузата му.

„Плюшените мечета са за бебета“ — каза ми той през първата нощ в „Хотел Ад“ — „Сега съм войник.“

В леглото до неговото, изпод завивките, към мен със сериозно лице гледа още един мъничък войник — седемгодишното момиченце, което наричат Малката. Момиченцето с очарователно лице на кукла и тревожни очи, което не споделя леглото си с плюшена играчка — тя спи с автомат.

Добре дошли в постчовешката епоха.

— О, Сам — оставих поста си до прозореца и седнах до пашкула от завивки, в който бе увит. — Сами, не знаех как…

Той ме удари по бузата. Стиснатият му юмрук беше с големината на ябълка. Не го очаквах. Пред погледа ми избухнаха ярки звезди. За миг се уплаших, че може да е отлепил ретината на окото ми.

Добре. Разтрих бузата си. Заслужих си го.

— Защо го остави да умре? — попита ме той. Не заплака, нито закрещя. Гласът му беше нисък, ожесточен и треперещ от ярост. — Трябваше да се грижиш за него.

— Не го оставих да умре, Самс.

Баща ми, който кървеше и пълзеше в калта.

— Къде отиваш, тате? — и Вош, надвесен над него, наблюдавайки го как се влачи, както някое садистично хлапе с мрачно задоволство наблюдава муха, на която току-що е откъснало крилете.

— Удари я отново — обади се Малката от леглото.

— Ти си затваряй устата! — озъби й се Сам.

— Вината не беше моя — прошепнах аз, прегърнала с ръка мечето.

— Той е бил мекушав — каза Малката. — Така става, когато станеш…

За две секунди Сам се озова отгоре й. След това настана бъркотия от юмруци и колена, сред праха, вдигнал се от одеялата.

— За Бога, в това легло има пушка!

Избутах Малката настрани, прегърнах Сам и го притиснах силно към гърдите си, докато той размахваше ръце, риташе с крака, плюеше и скърцаше със зъби, а Малката му крещеше неприлични думи и му обещаваше, че ще го очисти като куче, ако някога отново я докосне. Вратата се отвори със замах и Бен нахлу в стаята, облечен в онзи нелеп, жълт суитшърт.

— Всичко е наред! — надвиках крясъците. — Аз ще се оправя!

— Малката! Фъстък! Остави!

В мига, в който Бен излая заповедта, сякаш натисна някакъв невидим бутон и двете деца млъкнаха. Сам се отпусна. Малката се облегна на таблата на леглото и скръсти ръце на гърдите си.

— Тя започна — нацупи се Сам.

— Тъкмо си мислех да нарисувам един голям, червен кръст върху покрива — каза Бен и прибра пистолета си. — Благодаря ви, че ми спестихте това усилие — той ми се ухили. — Може би Малката трябва да спи в моята стая, докато Катализатора не се върне.

— Добре! — отвърна Малката.

Тя скочи от леглото, отиде до вратата, завъртя се на пети, върна се до леглото, грабна автомата и задърпа Бен за ръката.

— Да вървим, Зомби.

— След минутка — меко отвърна той. — Сега Дъмбо е на пост. Вземи неговото легло.

— Сега то е моето легло — тя не можа да се сдържи и преди да излезе изсъска: — Задници!

— Ти си задник! — изкрещя Сами след нея. Вратата се затвори по онзи бърз, буен начин, по който се затварят само хотелските врати. — Задник.

Бен ме погледна и повдигна вежда:

— Какво е станало с лицето ти?

— Нищо.

— Аз я ударих — обади се Сами.

— Ти си я ударил?

— Затова че е оставила баща ми да умре.

В този момент Сам избухна. Този път в сълзи, без да размахва юмруци и следващото нещо, което видях, беше как Бен коленичи и по-малкото ми братче плаче в прегръдките му, а Бен го успокоява:

— Хей, всичко е наред, войниче. Всичко ще бъде наред.

Той галеше късо подстриганата му коса, с която все още не бях свикнала — Сами не приличаше на себе си без гъстата си, рошава коса. Бен повтаряше отново и отново онова глупаво име, с което бяха кръстили Сам в лагера. Фъстък, Фъстък. Знаех, че не би трябвало да е така, но ме дразнеше, че всички, с изключение на мен, имат военни имена. Бях си харесала Наглата.

Бен вдигна брат ми и го сложи в леглото. После откри Мечо да лежи на пода и го сложи върху възглавницата. Сам го събори. Бен го вдигна отново.

— Наистина ли искаш да уволниш Пухчо? — попита той.

— Името му не е Пухчо.

— Редник Мечо? — предположи Бен.

— Само Мечо и не искам да го виждам никога повече! — Сам се зави през глава. — Сега си вървете! Всички. Просто си вървете! Махайте се!

Направих една крачка към него. Бен цъкна с език и посочи с глава към вратата. Последвах го и излязохме от стаята. Край прозореца на коридора се беше изправила една едра сянка — пълното, мълчаливо хлапе, наречено Кекса, чието мълчание не беше от мрачния, зловещ вид, а по-скоро беше като дълбоката тишина на планинско езеро. Бен се облегна на стената, притиснал Мечо към гърдите си. Устата му беше полуотворена и той се потеше, въпреки ниската температура. Щом като едно скарване между две хлапета го беше накарало да се измори, значи Бен беше загазил, което означаваше, че бяхме загазили и всички ние.

— Не е знаел, че баща ви е умрял — каза той.

Поклатих глава:

— Хем знаеше, хем не знаеше. Нали разбираш, това е едно от онези неща.

— Да — въздъхна Бен, — онези неща.

Между нас се спусна тежко като олово мълчание с размера на Нюарк.

Бен разсеяно галеше главата на Мечо, както някой старец гали котката си, докато чете вестника.

— Трябва да се върна при него — казах аз.

Бен пристъпи странично към вратата, препречвайки пътя ми.

— Може би не трябва да го правиш.

— А може би ти не трябва да си пъхаш носа в…

— Това не е първият човек в живота му, който умира. Ще се справи.

— Това е жестоко. Говорим за човека, който беше и мой баща, Зомби.

— Знаеш какво имам предвид.

— Защо хората винаги казват това, след като са казали нещо особено жестоко? — тъй като имам известни проблеми с това да не казвам, каквото мисля, продължих: — Случи ми се да узная какво е да се „справиш“ със смъртта, когато си сам. Когато си съвсем сам и няма нищо друго, освен огромна празнота на мястото, където преди е било всичко. Щеше да е наистина, ама наистина хубаво, ако тогава там имаше някой друг с мен…

— Хей — меко започна Бен. — Хей, Каси, не исках…

— Не, не искаше. Наистина не искаше.

Зомби? Защото нямаше чувства и беше мъртъв отвътре като зомби? Познавах такива хора. Наричах ги сбърканяците — торби с прах в човешка форма. Нещо незаменимо важно вътре в тях се беше счупило. Бяха загубили твърде много. Болката е била твърде голяма. Те се влачеха с празни погледи, с отпуснати челюсти и мърмореха под носовете си. Дали и Бен беше такъв? Беше ли сбърканяк? Тогава защо беше рискувал всичко, за да спаси Сам?

— Където и да си била — бавно каза Бен, — и ние сме били там.

Думите му ме жегнаха. Защото бяха истина и защото и някой друг ми беше казал практически същото нещо: „Не си единствената на този свят, загубила всичко“. Този някой беше изгубил всичко. Глупачката, на която отново трябва да й бъде напомняно, че не е единствената. Животът е пълен със своите малки иронии, но измежду тях има и такива, които са с размера на онази голяма скала^[1] в Австралия.

Беше време да сменя темата.

— Катализатора тръгна ли?

Бен кимна. Продължаваше да гали мечето. Това ме подразни. Издърпах го от ръцете му.

— Опитах се да изпратя Кекса с нея — каза той и се засмя тихо. — Тоя Катализатор.

Чудя се дали осъзнаваше как беше произнесъл името й.

Тихо, като молитва.

— Нали знаеш, че нямаме резервен план, ако тя не се върне?

— Тя ще се върне — твърдо отвърна той.

— Какво те кара да си толкова сигурен?

— Защото нямаме резервен план.

Сега на устните му се появи широка усмивка — беше дезориентиращо човек да види старата усмивка, която озаряваше класните стаи, коридорите и жълтите, училищни автобуси, върху новото му, променено от болестта, куршумите и глада, лице. Беше като да завиеш зад някой ъгъл в непознат град и да видиш някого, когото познаваш.

— Това е безсмислен довод — изтъкнах аз.

— Нали знаеш, някои мъже се чувстват застрашени, когато са заобиколени от хора, които са по-умни от тях самите. Но мен това ме прави само по-самоуверен.

Той стисна ръката ми и закуцука по коридора към стаята си.

Останах сама в коридора с едрото хлапе и мечето. Пред мен беше затворената врата. Поех си дълбоко дъх и влязох в стаята. Седнах до издутината под завивките. Не го виждах, но знаех, че е там. Той не ме виждаше, но знаеше, че съм тук.

— Как умря той? — чу се приглушен глас.

— Застреляха го.

— Ти видя ли това?

— Да.

Баща ни, пълзящ, докато ръцете му се забиваха в пръстта.

— Кой го застреля?

— Вош — затворих очи.

Идеята беше лоша. Тъмнината само направи сцената по-ясна в съзнанието ми.

— Къде беше ти, когато той го застреля?

— Криех се.

Протегнах ръка да дръпна завивките. Не можах да се насиля да го направя. Където и да отидех. В гората, някъде встрани на пустата магистрала едно момиче дърпаше отвътре ципа на спалния чувал и виждаше отново и отново как баща й умира. Криеше се тогава, крие се и сега, и вижда отново и отново как той умира.

— Той съпротивляваше ли се?

— Да, Сам. Бореше се упорито. Спаси живота ми.

— Но ти се скри.

— Да — притиснах силно Мечо към корема си.

— Като голяма пъзла.

— Не по този начин — прошепнах аз. — Не беше така.

Той отхвърли завивките и рязко се изправи. Не можах да го позная. Никога преди не бях виждала това хлапе. Лицето му беше грозно, разкривено от яростта и омразата.

— Ще го убия! Ще го застрелям в главата!

Усмихнах се. Или поне се опитах да го направя.

— Съжалявам, Самс. Аз съм преди теб.

Спогледахме се и времето сякаш изчезна — времето, което бяхме изгубили в кръв и времето, което си бяхме купили с кръв, времето, когато аз бях просто доминиращата по-голяма сестра, а той досадното малко братче, времето, когато аз бях нещото, заради което той си заслужаваше да живее, а Сам онова, заради което си заслужаваше аз да умра. В този момент той се спусна в прегръдките ми, а мечето остана смачкано помежду ни по същия начин, по който ние бяхме в капана на времето преди и на времето след.

Легнах до него и двамата заедно казахме неговата молитва. Ако умра, преди да се събудя… После му разказах историята за това как беше умрял баща ни. Как бе откраднал оръжието на един от лошите и сам беше очистил дванадесет заглушители. Как се беше изправил пред Вош и му беше казал: „Можеш да смажеш телата ни, но никога духа ни.“ За това как се беше пожертвал, за да мога аз да се измъкна и да спася Сам от злата галактическа орда. За да може един ден Сам да събере останките на човечеството и да спаси света. Не исках спомените на Сам за последните мигове на баща ни да са за един пречупен кървящ мъж, който пълзи в калта.

След като заспа, се измъкнах от леглото и се върнах на поста си до прозореца. Ивица паркинг, грохнал крайпътен ресторант („Всяка сряда ядене на корем!“) и сивата магистрала, която се губи в мрака. Земята е тъмна и тиха, такава каквато е била преди да я изпълним с шум и светлина. Нещо свършва. Нещо ново започва. Това тук беше преходният етап между двете. Паузата.

На магистралата, до един джип, който беше влязъл в разделителната лента, звездната светлина проблесна върху форма, която няма как да сбъркам — дулото на автомат. За миг сърцето ми спря да бие. Сянката, която носеше оръжието, се стрелна към дърветата и аз видях лъскава смолисточерна коса, толкова права, че чак дразнеше. Разбрах, че сянката е Катализатора.

Двете с Катализатора не започнахме както трябва и оттогава взаимоотношенията ни само се влошаваха. Тя се отнасяше с ледено презрение към всичко, което казвам, все едно лъжех или бях глупава, или просто луда. Особено след като стана дума за Ивън Уокър.

Сигурна ли си? В това няма никакъв смисъл. Как може той да е едновременно човек и извънземен?

Колкото повече се разпалвах, толкова по-студено се държеше тя, докато накрая двете започнахме да се отбягваме, като двете страни на химическо уравнение. Като E=mc²^[2] — онзи вид уравнения, които правят масивните експлозии възможни.

Думите, които разменихме при последната ни раздяла, са идеален пример за това.

— Знаеш ли, за Дъмбо ми е ясно — казах й аз. — Заради големите уши. А Фъстъка, защото Сам е толкова малък. За Малката също разбирам. Виж това за Зомби не ми е много ясно — Бен не ще да ми каже откъде идва. Предполагам, че прякорът на Кекса има нещо общо с това, че той е нисък и дундест. Но защо Катализатора?

Отговорът й беше поредният леден поглед.

— Това ме кара да се чувствам малко изолирана. Нали се сещаш — аз съм единственият член на бандата без уличен прякор.

— Бойно име — поправи ме тя.

Гледах я втренчено цяла минута:

— Нека позная — национална стипендия, клуб по шах, отбор по математика, най-добрата в класа? И свириш на някакъв инструмент, може би цигулка или чело — нещо със струни? Баща ти е работил в Силиконовата долина, а майка ти е била професор в колеж — предполагам, че по физика или химия?

Тя не отговори нищо в продължение сякаш на няколко хиляди години. След това попита:

— Нещо друго?

Знаех, че трябва да спра, но вече бях набрала скорост, а набера ли скорост, стигам до край. Такива сме ние от рода Съливан.

— Ти си най-голямото — не, единственото дете. Баща ти е будист, но майка ти е атеист. Проходила си на десет месеца. Отгледала те е баба ти, защото родителите ти през цялото време са били на работа. Тя те е научила на тай чи. Никога не си играла с кукли. Говориш три езика. Единият от тях е френски. Част си от отбора на олимпийските надежди по гимнастика. Веднъж си имала по-ниска оценка от отличен и родителите ти са ти взели комплекта млад химик и са те заключили в стаята за една седмица, през която ти си прочела всички творби на Уилям Шекспир — тя поклати глава. — Добре де, без комедиите — просто нямаш нужното чувство за хумор.

— Чудесно — отвърна тя. — Това е направо удивително — гласът й беше равен като парче алуминиево фолио, което току-що е било откъснато от ролката. — Мога ли сега аз да опитам с теб?

Стегнах се леко и се подготвих за атаката.

— Можеш да опиташ.

— Винаги мислиш за това как изглеждаш — на първо място косата, а след това луничките. Не те е бивало в общуването, затова си чела много и си водила дневник още от прогимназията. Имала си само една приятелка и си била зависима от нея, което означава, че всеки път, когато си се карала с нея, си изпадала в дълбока депресия. Ти си любимото момиче на татко и никога не си била толкова близка с майка си, която винаги те е карала да чувстваш, че каквото и да направиш, никога не е достатъчно. Това, че тя е била по-красива от теб, също не е помагало. Когато тя е умряла, си се почувствала виновна, защото тайно си я мразела и си изпитала облекчение, че вече я няма. Ти си упорита, импулсивна и донякъде свръхемоционална, затова родителите ти са те записали на нещо, което да помогне за координацията и концентрацията ти, като балет или карате — вероятно карате. Искаш ли да продължавам?

Е, какво можех да направя? Имах само две възможности — да се засмея или да я ударя с юмрук в лицето. Или може би три — да се засмея, да я ударя в лицето, или да я погледна с някой от нейните стоически погледи. Избрах номер три. Идеята не беше добра.

— Добре — продължи Катализатора. — Не си мъжкарана, нито лигла. Ти си в сивата зона между двете. Да си по средата означава, че винаги тайно си завиждала на другите два вида, но най-вече си запазила възмущението си за красивите момичета. Имала си увлечения, но никога гадже. Преструваш се, че мразиш момчетата, които харесваш, и харесваш момчетата, които мразиш. Винаги, когато си край някой, който е по-красив, по-умен или по-добър от теб по какъвто и да е начин, ти ставаш заядлива и саркастична, защото те ти напомнят колко обикновена се чувстваш. Да продължавам ли?

— Разбира се. Защо не? — чух се да казвам с изтънял глас.

— До появата на Ивън Уокър ти дори никога не си държала ръката на момче, с изключение на уроците на открито от часовете в началното училище. Ивън е бил достатъчно мил и невзискателен и на всичко отгоре почти ослепително красив. Той се е превърнал в празно платно, което ти да можеш да изрисуваш със своя копнеж за идеалната връзка с идеалното момче, което ще успокои страховете ти и никога няма да те нарани. Той ти е дал всички онези неща, които си си представяла, че красивите момичета получават, и които ти никога не си имала. Така че да бъдеш с него — или представата за него — е било предимно като един вид отмъщение.

Хапех долната си устна. Очите ми пламтяха. Стисках юмруците си толкова силно, че ноктите ми се бяха впили в дланите. Защо, о, защо не избрах втората възможност?

— Сега вече искаш да спра — каза тя.

Не беше въпрос.

Повдигнах брадичка. Бойното ми име щеше да бъде Наглата!

— Какъв е любимият ми цвят?

— Зелен.

— Не е вярно. Жълт — излъгах аз.

Тя сви рамене. Знаеше, че лъжа. Катализатора — човешката „Страна на чудесата“.

— Сериозно, защо избра „Катализатор“?

Това беше. Така щях да я поставя в отбранителна позиция. Е, всъщност тя никога не заемаше отбранителна позиция. Аз самата го бях направила.

— Аз съм човек — отвърна тя.

— Аха — погледнах през цепнатината между завесите към паркинга два етажа по-долу. Защо ли го направих? Дали наистина съм си мислила, че ще го видя да стои там и да ми се усмихва — той, който умее да се промъква навсякъде, все едно ми казва: „Видя ли? Казах ти, че ще те намеря.“ — Така ми каза и един друг човек. И като пълна глупачка, аз му повярвах.

— Не си била чак такава глупачка, като се имат предвид обстоятелствата.

О, сега тя стана и любезна? Пуска ми малко аванта? Не знаех кое е по-лошо — ледената девица Катализатор или състрадателната кралица Катализатор.

— Не се преструвай, Катализатор — отсякох аз. — Знам, че не ми вярваш за Ивън.

— На теб вярвам. Неговата история обаче не се връзва.

След това тя излезе от стаята. Просто така. Точно по средата на разговора, преди да сме стигнали до някакво решение. Кой, освен мъжете, прави така?

Виртуалното съществуване не изисква физическа планета…

Кой беше Ивън Уокър? Погледът ми се местеше между магистралата и малкия ми брат. Кой си ти, Ивън Уокър?

Бях идиотка, че му се доверих, но бях ранена и сама (толкова сама, че мислех, че съм последното човешко същество в шибаната вселена) и доста се бях смахнала, защото вече бях убила един невинен човек, а този Ивън Уокър не отне живота ми, когато можеше да го направи, а вместо това го спаси. Затова, когато в съзнанието ми зазвъня предупредителен сигнал, аз не му обърнах внимание. Освен това, не ми помогна особено и фактът, че той беше невъзможно красив и вманиачен да ме накара да почувствам, че съм по-важна за него, отколкото е самият той за себе си. Той ме къпеше, хранеше, учеше ме да убивам, казваше, че съм единственото останало нещо, за което си заслужава да умре и искаше да ми го докаже, като умре за мен.

Той се е родил като Ивън, тринадесет години по-късно се е събудил, за да разбере, че е някой друг и после, по собствените му думи, се е събудил отново, когато е видял себе си през моите очи. Той е открил себе си в мен, а след това аз открих него в себе си и разстоянието помежду ни се беше стопило. В началото той ми казваше нещата, които исках да чуя, а накрая ми каза нещата, които имах нужда да чуя — че основното оръжие за унищожаването на оцелелите човешки същества са самите хора. А когато и последният „заразен“ е мъртъв, Вош и неговата компания щяха да спрат Петата вълна. Да направят чистка. Да изчистят къщата, за да е готова, преди да се нанесат в нея.

Когато казах на Бен и Катализатора за всичко това — като изключим частта за Ивън вътре в мен, която щеше да прозвучи твърде двусмислено за Периш, те ме гледаха доста подозрително, разменяха си многозначителни погледи и ме караха да се чувствам неприятно игнорирана.

— Един от тях се е влюбил в теб? — попита ме Катализатора, когато свърших. — Това не е ли все едно ние да се влюбим в хлебарка?

— Или еднодневка — изстрелях в отговор аз. — Може би им допадат насекомите.

Бяхме се събрали в стаята на Бен. Беше първата ни нощ в хотел „Уокър“, както го кръсти Катализатора — подозирам най-вече, за да ме дразни.

— Какво друго ти каза? — попита Бен.

Той се беше опънал в леглото. От „Кемп Хейвън“ до хотела бяха шест километра и половина, а той изглеждаше така, сякаш току-що беше спринтирал на маратонска дистанция. Хлапето, което превърза двама ни със Сам — Дъмбо — не отвърна нищо, когато го попитах за Бен. Не каза, че той ще се оправи, не каза и че ще се влоши. Разбира се, Дъмбо беше само на дванадесет.

— Какви са възможностите им? Слабите им страни?

— Те вече нямат тела — отвърнах аз. — Ивън ми каза, че това е бил единственият начин да извършат пътуването. Някои са били „инсталирани“ — самият той, Вош, другите заглушители, други са още на кораба-майка и чакат ние да изчезнем.

Бен потри уста с опакото на ръката си:

— Лагерите са били създадени, за да отделят най-добрите кандидати за промиване на мозъка…

— И за да ликвидират онези, които не са — довърших аз. — След като Петата вълна започнела, всичко, което трябвало да направят, било да седнат и да оставят глупавите човешки същества да им свършат мръсната работа.

Катализатора седеше до прозореца, тиха като сянка.

— Но защо въобще им е нужно да ни използват? — чудеше се Бен. — Защо просто не „инсталират“ достатъчно от войниците си в човешки тела и не ни довършат?

— Може би няма достатъчно от тях — предположих аз. — Или пък задействането на Петата вълна е било най-малкият риск.

— Какъв риск? — обади се сянката-Катализатор, нарушавайки мълчанието си.

Реших да не й обръщам внимание. Имаше много причини за това, но най-важната беше, че е рисковано да се заяждаш с Катализатора. Тя можеше да те унижи с една-единствена дума.

— Ти беше там — напомних на Бен. — Чу Вош. Те са ни наблюдавали от векове. Но Ивън доказа, че дори и един план, създаван хиляди години, пак може да се обърка. Не мисля, че някога им е хрумнало, че когато се превръщат в нас, те наистина се превръщат в нас.

— Вярно е — съгласи се Бен. — Така че как можем да използваме това?

— Не можем — отвърна Катализатора. — Нищо от онова, което Съливан ни каза, не може да ни помогне, освен ако този Ивън някак не е оцелял след експлозията и не ни даде липсващата информация.

— Нищо не би могло да оцелее след това — поклати глава Бен.

— Имаше евакуационни капсули — казах аз, вкопчвайки се във все същата сламка, в която се вкопчвах, откакто той се беше сбогувал с мен.

— Наистина ли? — Катализатора не звучеше така, сякаш ми вярва. — Тогава защо не те е сложил в една от тях?

— Виж — отвърнах аз, — вероятно не би трябвало да казвам това на някой, който държи в ръцете си мощно полуавтоматично оръжие, но ти наистина започваш да ми лазиш по нервите.

— Защо? — престори се на изненадана тя.

— Трябва да намерим начин да научим нещо повече за това — остро се намеси Бен и така не ми даде възможност да й отговоря, което беше добре, защото Катализатора наистина държеше M16, а Бен ми беше казал, че тя е най-добрият стрелец в лагера. — Какъв е планът? Да чакаме Ивън да се появи или да бягаме? И ако ще бягаме, накъде? — бузите му пламтяха от треската, очите му блестяха, здравата го беше закъсал. — Ивън каза ли ти нещо друго, което би могло да ни помогне? Какво ще направят с градовете?

— Няма да ги взривят — намеси се Катализатора. Тя не изчака аз да отговоря. После не изчака и да я попитам откъде, по дяволите, знае това, и просто продължи. — Ако това е бил планът им, първо тях щяха да взривят. Повече от половината население на света живееше в градските зони.

— Значи, планират да ги използват — каза Бен, — защото живеят в човешки тела?

— Не можем да се скрием в град, Зомби — отвърна Катализатора. — В който и да е град.

— Защо?

— Защото не е безопасно. Пожарите, канализацията, болестите от всичките гниещи трупове, останалите оцелели, които вече трябва да са разбрали как Другите използват човешките тела. Ако искаме да останем живи възможно най-дълго, трябва да не спираме да се движим. Да се движим и да останем сами възможно най-дълго.

О, Господи! Откъде е чула точно това правило? Усетих как главата ми олеква.

Коляното ме болеше. Коляното, простреляно от заглушител. Моят заглушител.

Ще те открия, Каси. Както винаги. Не и този път, Ивън. Не мисля така. Седнах на леглото до Бен.

— Тя е права — казах му аз. — Не е добра идея да оставаме където и да било за повече от няколко дни.

— Или да оставаме заедно.

Думите на Катализатора увиснаха в ледения въздух. До мен Бен се напрегна. Затворих очи. И това правило го бях чувала: „Не се доверявай на никого.“

— Това няма да стане, Катализатор — каза Бен.

— Аз ще взема Малката и Кекса. Вие ще вземете останалите. Шансовете ни ще се удвоят.

— Защо да спираме дотук? — попитах я аз. — Защо не се разделим всеки поотделно? Така шансовете ни ще се учетворят.

— Ще станат седем пъти по-големи — поправи ме тя.

— Е, аз не съм математически гений — намеси се Бен. — Но ми се струва, че ако се разделим, това ще следва точно тяхната стратегия. Изолирай и след това унищожавай — той хвърли остър поглед на Катализатора. — Лично аз предпочитам мисълта, че някой ми пази гърба.

Той се надигна от леглото и се олюля за миг.

Катализатора му каза да ляга обратно долу. Той не й обърна внимание.

— Не можем да останем, но няма къде да отидем. Оттук не можем да стигнем доникъде, така че къде ще отидем? — попита той.

— На юг — отвърна Катализатора. — Възможно най-далеч на юг.

Тя гледаше през прозореца. Разбирах какво иска да каже — един по-силен сняг и щяхме да се окажем в капан, докато не се стопи. Следователно трябваше да отидем някъде, където не вали сняг.

— В Тексас ли? — попита Бен.

— Мексико — отвърна Катализатора. — Или Централна Америка, когато водата намалее. Човек може да се крие в дъждовните гори в продължение на години.

— Това ми харесва — рече Бен. — Назад към природата. Има само един малък недостатък — той разпери ръце. — Нямаме паспорти.

Наблюдаваше я и продължаваше да държи ръцете си във въздуха, сякаш чакаше нещо. Катализатора го погледна безизразно. Бен отпусна ръце и сви рамене.

— Не говорите сериозно — намесих се аз, всичко това ставаше нелепо. — Централна Америка? Посред зима, пеша, при положение че Бен е ранен и с нас има две малки деца. Ще сме късметлии, ако стигнем до Кентъки.

— По-добро е от това да чакаме тук твоят извънземен принц да се завърне.

Това преля чашата. Не ми пукаше дали държи M16 в ръцете си. Сграбчих шепа от нейните копринени кичури и се приготвих да я изхвърля през прозореца. Бен усети какво ще се случи и застана помежду ни.

— Тук всички сме от един отбор, Съливан. Трябва да се държим един за друг, ясно ли е? — той се обърна към Катализатора. — Права си, вероятно той не е оцелял, но ще дадем шанс на Ивън да изпълни обещанието си. И без това не съм във форма за дълго пътуване.

— Не се върнах за теб и Фъстъка, за да се превърнем в лесни мишени при следващия лов на патици, Зомби — сопна се Катализатора. — Прави каквото искаш, но ако стане горещо, аз изчезвам от тук.

— Ето ти един екипен играч — казах аз на Бен.

— Може би забравяш кой ти спаси живота — напомни ми Катализатора.

— О, я ме целуни отзад!

— Достатъчно! — изрева Бен с най-добрия си глас на куортърбек и човек, който дава ясно да се разбере, че той е шефът. — Не знам как сме оцелели досега в тази ужасна бъркотия, но знам, че не това е начинът. И двете престанете с тия тъпотии! Това е заповед.

Той се строполи обратно на леглото, опитвайки се да си поеме въздух, с ръка, притисната към ребрата. Катализатора излезе да намери Дъмбо и двамата с Бен останахме насаме за пръв път, откакто се бяхме срещнали в подземията на „Кемп Хейвън“.

— Странна работа — каза Бен, — човек би си помислил, че след като деветдесет и девет процента от хората ги няма вече, останалите два процента биха се разбирали по-добре.

Хъм, остава само един процент, Периш. Готвех се да му изтъкна това, когато видях, че той се усмихва и очаква да го поправя, знаейки, че ще ми е ужасно трудно да се сдържа. Той си играеше със стереотипа на глупавите шеги по начина, по който някой на възрастта на Сами рисуваше с тебешир на тротоара — с широки и непохватни движения.

— Тя е психопатка — отбелязах аз. — Сериозно, нещо не й е наред. Когато погледнеш в очите й, там вътре няма никой.

— Мисля, че там вътре има много неща — поклати глава той. — Просто са наистина… дълбоко.

Той трепна, пъхнал ръка в джоба на противния си суитшърт, сякаш се преструваше на Наполеон, който притиска раната от куршум, причинена му от Катализатора. Рана, която той сам беше поискал. Рана, с която рискува всичко, за да спаси по-малкия ми брат. Рана, която сега можеше да му струва живота.

— Не може да стане — прошепнах аз.

— Разбира се, че може — възрази той и сложи ръката си върху моята.

Поклатих глава. Той не разбираше. Не говорех за нас.

Сянката от пристигането на Другите падна върху нас и мракът й ни накара да изгубим от погледа си нещо фундаментално.

Но това, че просто не можехме да го видим, не означаваше, че то не е там: баща ми, който ми крещеше да бягам, когато той самият не можеше да го направи; Ивън, който ме извади от корема на звяра, преди сам да влезе в него; Бен, който се беше хвърлил в ноктите на ада, за да изтръгне Сам от тях.

Имаше някои неща — е вероятно, само едно нещо, което не беше опетнено от тази сянка. То объркваше плановете им. Беше неуморимо. Непобедимо.

Те могат да ни избият до последния човек, но не могат да убият — никога не биха могли да убият — онова, което остава в нас.

Каси, искаш ли да полетиш?

Да, тате. Искам да полетя.