Рик Янси
Петата вълна (78)

77.

Лазя по корем, страхувайки се, че тръбата всеки момент ще се срути под тежестта ми и на всеки завой спирам, за да се ослушам. Без да знам за какво точно. За плач на изплашени деца? За смях на щастливи деца? Въздухът в тръбата е студен, всмукан е отвън и е набутан в подземието — почти като мен.

Въздухът обаче си е на мястото, а аз не съм. Какво каза Ивън?

„Търси го в казармите около плаца.“

Ясно, Ивън. Ето и новия ми план. Намирам най-близката вентилационна шахта и се покатервам до повърхността. Няма да знам къде съм и колко далеч са казармите около плаца и разбира се, базата ще е вдигната по тревога, и ще гъмжи от Заглушители и деца-войници с промити мозъци, търсещи момиче в бял анцуг. А, и да не забравяме — с плюшено мече. Възбудени от наградата, обявена за главата ми! Защо ми трябваше да вземам това проклето мече? Сам нямаше да ми се разсърди, ако го бях оставила. Не съм обещала да водя Мечо. Обещах да пристигна аз.

Така де, стига с тоя мечок!

На всеки няколко метра избор: надясно, наляво или направо? И почивка, за да се ослушам и да изплюя кръвта. Тук вече мога да си кървя на воля: по капките мога да намеря обратния път. Езикът ми обаче се е подул и пулсира ужасно в такт със сърцето ми — живият часовник, който отброява минутите, преди да ме намерят, да ме изправят пред Вош и той да ме убие, както уби татко ми.

Нещо кафяво и малко се е засилило към мен — бърза, сякаш има някаква спешна мисия. Хлебарка. Минах през паяжини, през камари от прах и някакво тайнствено мазно вещество, което сигурно е отровна плесен, но това е първият ми истински кошмар. Паяци, змии? С мед да ги храниш, в сравнение с хлебарките. А тая търчи право в лицето ми. Живо си представям как може да се навре в анцуга ми и пускам в действие единствения инструмент, с който разполагам, за да я смачкам: голата си ръка. Гадост!

Продължавам напред. В далечината нещо светлее, нещо сиво-зеленикаво; „извънземно зелено“, както му казвам аз. Пълзя, сантиметър по сантиметър до решетката, от която струи сиянието. Надничам през процепите й към помещението отдолу. Само дето думата „помещение“ не е твърде удачна в случая. Мястото е огромно, като футболен стадион, с форма на купа, в чието дъно са строени дълги редици от компютърни терминали, обслужвани от над сто човека. Макар използването на думата „човек“ да е несправедливост спрямо истинските носители на това име. Ето ги, нечовешките хора на Вош и макар да не знам какво правят, си мисля: това ще е. Сърцето на експедицията, командната зала на чистката. Една цяла стена е заета от огромен екран, на който се проектира карта на Земята, осеяна с ярки зелени петънца — източникът на болнавата зелена светлина. Сигурно са градове, а зелените точки — струпвания от оцелели.

Вош няма нужда да ни преследва. Вош знае точно къде сме.

Мърдам предпазливо и бавно лазя напред, докато зеленото сияние се смали до размера на точките върху картата в контролната зала. Четири разклонения по-надолу чувам гласове. Мъжки гласове. И дрънкане на метал в метал, както и скърцане на гумени подметки по бетона.

„Движи се, Каси. Не спирай. Сами не е тук, а целта е Сами.“

И тогава един от тях казва:

— Колко каза той?

Другият:

— Поне двама. Момичето и онзи, дето очистил Уолтърс, Пиърс и Джаксън.

Очистил Уолтърс, Пиърс и Джаксън?

Ивън. Той е.

Какво, по дяволите…? Бясна съм му. Нали трябваше да вляза сама, да се промъкна незабелязано и преди да разберат какво става, да прибера Сам. Разбира се, не стана точно по този начин, но Ивън няма откъде да го знае.

И все пак. Това, че Ивън е пренебрегнал грижливо обмисления ни план и е проникнал в базата, означава, че той е тук.

И прави това, което трябва да се направи.

Пролазвам напред, за да чуя по-добре разговора. Надниквам през решетката и виждам двама Заглушители да товарят подобни на очи кълба в голяма ръчна количка. Замръзвам. Едно такова вече съм виждала.

„Окото си знае работата.“

Гледам ги, докато натоварят и изчезнат нанякъде с количката.

„Ще дойде момент, в който лъжата вече няма да върши работа. Когато това стане, те ще затворят базата или поне част от нея. Тази, която няма съществено значение.“

О, Боже. Вош смята да постъпи с „Кемп Хейвън“ така, както постъпи с лагера.

В мига, в който го осъзнавам, писва сирената.