Рик Янси
Петата вълна (21)

20.

Мой ред бе.

На момичето с раницата и нелепото плюшено мече, застанало само на няколко метра зад него.

Войникът се завъртя, ръката му бе изпъната. Следващите мигове малко ми се губят. Не помня как съм пуснала мечето или как съм извадила пистолета от задния си джоб. Дори не си спомням как съм дръпнала спусъка.

Първият ясен спомен, който имам, е от един разлитащ се на парчета черен шлем.

И от войника, който се строполи на колене пред мен.

И от очите му.

Трите му очи.

Е, по-късно разбрах, че не са три. Това в средата беше почернялата дупка от куршума.

Сигурно се е изненадал, като се е обърнал и е видял пистолет, насочен в лицето му. Сигурно се е поколебал. Колко дълго? Секунда? По-малко от секунда? Но в тази милисекунда, вечността е била навита около себе си като гигантска анаконда. Ако някога сте преживели катастрофа, знаете за какво говоря. Колко трае една автомобилна катастрофа? Десет секунди? Пет? Ако сте участник, тя изобщо не ви се струва така кратка. Струва ви се, че трае цял живот.

Той се захлупи по лице в пръстта. Нямаше и съмнение, че го бях очистила. Куршумът ми бе отворил в тила му огромна дупка.

Но не свалих пистолета. Държах го все тъй насочен към вече половината му глава, докато отстъпвах към пътеката.

После се обърнах и хукнах.

В неправилната посока.

Към лагера.

Глупаво от моя страна. Но в този момент не мислех. Бях само на шестнайсет и това беше първият човек, когото бях застреляла от упор. Трудно ми беше да възприема станалото.

Тичах при татко.

Да ме утеши.

Татковците са за това — да оправят бъркотиите.

Отначало умът ми не възприе звуците. Гората ехтеше от стакатото на автоматичните оръжия и писъците на хората, но те не достигаха до съзнанието ми. То беше заето с главата на Мазния, която се отметна назад, с начина, по който той се свлече в сивата пепел, сякаш всяка кост в тялото му изведнъж бе станала на желе, и с начина, по който убиецът му се обърна в перфектно изпълнен пирует, а дулото на пистолета проблесна на слънцето.

Светът се разпадаше. И отломките валяха навсякъде около мен.

Това беше началото на Четвъртата вълна.

Спрях чак на ръба на лагера. Гореща миризма на барут. Струйки дим, виещи се от прозорците на бараката. Един човек пълзеше към навеса.

Беше баща ми.

Прегърбен. Лицето му беше покрито с пръст и кръв. Беше оставил кървава диря след себе си.

Вдигна глава, като се показах от дърветата.

„Не, Каси“, каза той безгласно. Ръцете му поддадоха, той се преобърна и застина.

Един военен изскочи от бараката. Отиде до баща ми. Спокойно, с котешка елегантност, отпуснати рамене и ръце, които свободно се помахваха.

Аз се скрих в гората. Вдигнах пистолета. Но бях на близо петдесет метра разстояние. Ако не уцелех…

Военният беше Вош. Изглеждаше още по-висок, изправен над смачканата фигура на баща ми. Татко не мърдаше. Мисля, че се преструваше на мъртъв.

Все едно.

Вош тъй или иначе го застреля.

Не помня да съм издала звук, когато той дръпна спусъка. Но с нещо съм привлякла вниманието му. Черната маска рязко се обърна и един слънчев отблясък отскочи от стъклото й. Той повика с показалец двама войника, които излизаха от бараката, и заби палеца си в мен.

Първи приоритет.