Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (25)

24. Завършеци

На другата сутрин бързо опаковах нещата си и зачаках господин Кадам. Седях в креслото, нервно потрепвайки с крак напред-назад. Последната нощ ме беше убедила, че трябва да направя нещо по въпроса с Рен. Присъствието му беше смущаващо.

Знаех, че ако прекарам още време с него, щеше да ме убеди да започна сериозна връзка с него, а категорично не можех да допусна това.

В крайна сметка щях да бъда съкрушена. О, за известно време всичко щеше да е страхотно. Наистина, наистина прекрасно. Но никога нямаше да продължи дълго. Той беше истински Адонис, а аз не бях Хубавата Елена от Троя. Никога нямаше да се получи. Трябваше да бъда реалистка и отново да поема контрол над живота си. Реших, че когато се върнем в къщата, с него ще си поговорим като жена с тигър.

После, ако той все още не иска да се предаде, щях просто да се прибера у дома, както беше предложил господин Кадам. Може би разстоянието щеше да помогне. Може би Рен просто имаше нужда да прекара известно време разделен от мен, за да осъзнае, че една връзка между нас би била грешка. С това решение се подготвих да го видя отново, когато напуснехме хотела.

Чаках господин Кадам дълго време. Бях на път да се обадя в стаята му, когато, най-сетне, на вратата се почука. Господин Кадам стоеше там сам.

— Готова ли сте, госпожице Келси? Съжалявам, че тръгваме толкова късно.

— Няма нищо. Господин Прекрасния вероятно не е искал да бърза, нали?

— Не, всъщност тази сутрин вината беше моя. Бях зает с… разни книжа.

— Е, всичко е наред. Не се тревожете за това. Какви книжа?

Той се усмихна:

— Нищо важно.

Господин Кадам ми задържа вратата и излязохме в пуст коридор. Точно започвах да се отпускам до вратата на асансьора, когато чух една врата на хотелска стая да се затваря. Рен тръгна надолу по коридора към нас. Беше си купил нови дрехи. Разбира се, изглеждаше прекрасен. Отстъпих една крачка назад от асансьора и се опитах да не го поглеждам в очите.

Рен носеше чисто нови, нарочно избелени, убийствени дизайнерски джинси в индигов цвят. Ризата му беше с дълъг ръкав, с копчета на яката, колосана и очевидно висококачествена. Беше синя с тънки бели райета, които идеално си пасваха с очите му. Беше навил ръкавите и оставил ризата си неприбрана и разтворена на яката. Кройката, освен това бе спортна, така че ризата прилепваше плътно към мускулестия му торс, което ме накара неволно да си поема дъх през зъби, оценявайки мъжкото му великолепие.

Прилича на избягал модел. Как да му се не види, ще бъда в състояние да отхвърля това? Светът е толкова несправедлив. Сериозно, това е все едно да откажеш да излезеш на среща с Брад Пит. Момичето, което наистина би могло да го направи, трябва да спечели приза за идиотка на века.

Отново преминах бързо през списъка си с причини да не бъда с Рен и на няколко пъти повторих: „Той не е за мен“. Хубавото в това да виждам съблазнителната му външност и да го гледам как се движи като обикновен човек беше, че засили решимостта ми. Да. Щеше да е трудно, защото той беше толкова невероятно великолепен, но сега за мен беше още по-очевидно, че не сме един за друг.

Когато той дойде при нас до асансьора, поклатих глава и промърморих:

— Връзва се. Той е тигър от триста и петдесет години, а при все това, когато се освобождава от проклятието, има скъпи вкусове и изострено чувство за мода. Невероятно.

Господин Кадам попита:

— Какво беше това, госпожице Келси?

— Нищо.

Рен повдигна вежда и се ухили.

Вероятно ме е чул. Глупав тигърски слух.

Вратите на асансьора се отвориха. Влязох вътре и се отдръпнах в ъгъла, надявайки се да оставя господин Кадам между двама ни, но очевидно той не получаваше безмълвните мисли, които препращах ожесточено към него и остана до бутоните на асансьора. Рен се приближи до мен и застана твърде близо. Бавно ме огледа от горе до долу и ми отправи многозначителна усмивка. Мълчаливо поехме надолу с асансьора.

Когато вратите се отвориха, той ме спря, свали раницата от рамото ми и я преметна на своето, оставяйки ме без никакъв багаж. Тръгна напред до господин Кадам, докато аз бавно се влачех отзад, като спазвах дистанция между нас и внимателно държах под око високото му тяло.

В колата господин Кадам говореше достатъчно и за тримата. Толкова се вълнуваше, че Рен може отново да бъде човек. Сигурно е било голямо облекчение за него. В известен смисъл господин Кадам беше също толкова прокълнат, колкото Рен и Кишан. Не можеше да има собствен живот. Да съсредоточава времето и вниманието си в служба на братята се беше превърнало в единствената му цел в живота. Беше роб на тигрите толкова, колкото те — на проклятието.

Хрумна ми мисълта, че аз самата също съм заплашена от опасността да се превърна в робиня на един тигър. Ха! И вероятно щеше да ми хареса. При тази мисъл забелих очи. Отвращавам себе си. Толкова съм слаба, по дяволите! Беше ми омразна мисълта, че той трябва само да присвие пръст към мен, да ме повика да дойда при него и вероятно ще го сторя. Яростно независимата страна от личността ми пламна от гняв. Дотук беше! Стига толкова! Ще обсъдя всичко с него, когато се върнем, и се надявам, че все още можем да бъдем приятели.

Това беше до голяма степен насоката на мислите ми по време на целия обратен път. Унасях се в блянове, а после спирах, дръпвах си една лекция и повтарях упоритата си мантра. Опитах се да чета, но непрекъснато препрочитах един и същ абзац отново и отново. Накрая се предадох и подремнах малко.

Прибрахме се късно вечерта. Хвърлих един поглед на красиво осветения дом-мечта на Рен и въздъхнах дълбоко. Чувствах го като дом. Щеше да е много трудно да го напусна, когато дойдеше моментът, а имах потискащо предчувствие, че времето щеше да дойде прекалено скоро.

Макар че бях подремнала по време на пътуването, сметнах, че ще е добре да се опитам да си почина малко. Заставих се да престана да се измъчвам заради избора си, измих си зъбите и се преоблякох по пижама. Внимателно извадих Фаниндра от раницата си. Поставяйки една възглавничка върху нощното шкафче, наместих твърдото, навито на пръстени тяло на Фаниндра възможно най-удобно с глава, обърната към гледката от басейна. Ако аз бях застинала змия, именно това бих искала да гледам.

След това извадих гадата и Златния плод. Увивайки Златния плод в мека хавлиена кърпа, сложих него и гадата в чекмеджето на тоалетката си. Когато погледнах плода, осъзнах, че съм гладна. Искаше ми се една среднощна закуска, но бях твърде мързелива, за да сляза долу да си я взема. Пъхнах плода в чекмеджето. Не трябваше да забравям да помоля господин Кадам да заключи Плода и гадата при семейния Печат на Рен, където и да беше той. Трябваше да сме сигурни, че е в безопасност.

Докато се вмъквах в леглото, забелязах малка чиния със солени бисквити, сирене и резени ябълка на нощното шкафче до Фаниндра. Не я бях забелязала преди.

Хм. Господин Кадам трябва да е вмъкнал чинията вътре, докато съм била в банята.

Признателна за грижовността му, аз изядох бързата си закуска, а после угасих светлините. Сънят отказваше да дойде. Умът ми не ме оставяше да си отдъхна. Страхувах се да се изправя пред Рен на другия ден. Страхувах се, че не мога да кажа онова, което трябваше да бъде казано. Около четири сутринта най-после се унесох и спах до обяд.

Не бързах да ставам, а когато най-после го направих, беше следващият следобед. Знаех, че отбягвам Рен и нашата дискусия, но не ме беше грижа. Без да бързам, взех душ и се облякох. Когато събрах кураж да сляза долу, стомахът ми вече ръмжеше и ме болеше от глад.

Промъкнах се надолу по стълбите и чух някой да тропа в кухнята. Облекчена при мисълта, че сигурно е господин Кадам, завих зад ъгъла и за свое удивление открих Рен, съвсем сам, да се опитва да направи сандвич. Беше разпръснал материали за сандвичи из цялата кухня. Всеки зеленчук от хладилника и почти всеки продукт бяха подредени на плота. Той стоеше там, потънал в мисли, опитвайки се да реши дали да използва кетчуп или чили сос върху сандвича си с пуешко и патладжан. Носеше една от кухненските престилки на господин Кадам, която беше омазана с горчица. Въпреки опитите си да запазя тишина, се изкикотих.

Той се усмихна, но задържа вниманието си върху сандвича.

— Чух те да ставаш. Доста се забави да слезеш. Помислих си, че може да си гладна и слязох да ти направя сандвич.

Засмях се язвително:

— Ъх, не някой от тези. Ще си направя с фъстъчено масло.

— Добре. Ъмм, кой от тези буркани е фъстъченото масло?

Той посочи към колекция от сосове и подправки. Беше отделил всички бутилки, като бе поставил настрана онези с етикети на английски и беше оставил близо до себе си всичко останало.

Объркана, аз се обърнах към него:

— Не можеш да четеш английски, нали?

Той се навъси:

— Не. Мога да чета на петнайсетина други езици и да говоря трийсетина, но не мога да разбера какви са тези шишета.

Ухилих му се самодоволно:

— Ако го помиришеш, вероятно ще разбереш какво е, Тигърски нос.

Той вдигна поглед, ухили се, после остави двете бутилки, приближи се до мен и ме целуна право по устата.

— Виждаш ли? Ето защо трябва да си ми под ръка. Трябва ми умно гадже.

Той се върна към сандвича си и започна да отваря шишета и да ги мирише.

Изпелтечих:

— Рен, не съм ти гадже!

Той само ми се ухили в отговор, откри фъстъченото масло и ми направи най-дебелия сандвич с фъстъчено масло, който бях виждала някога. Отхапах една хапка и не можах да си отворя устата.

— Рен, кфошкажш змалкофляко с тва?

Той се разсмя:

— Какво?

— Ляко, ляяяякккко! — Имитирах пиене.

— О, мляко! Окей, почакай секунда.

Наложи му се да отвори всеки шкаф в кухнята, за да намери чаша и естествено, те бяха в последния шкаф, който избра. Наля ми една пенлива чаша и аз веднага пресуших половината, за да прочистя лепкавото фъстъчено масло от устата си. Разделяйки филиите хляб, избрах онази с най-малко фъстъчено масло, сгънах я наполовина и изядох нея.

Рен седна срещу мен с най-големия, най-странно изглеждащ сандвич на планетата и го захапа лакомо. Примигнах към него и се засмях:

— Ядеш „Дагууд“.

— Какво е „Дагууд“?

— Гигантски сандвич, кръстен на герой от един комикс.

Той изсумтя и отхапа нова голяма хапка. Реших, че е подходящо да говоря сега, когато той не можеше да ми отговори.

— Рен, има нещо важно, което трябва да обсъдим. Чакай ме на верандата по залез-слънце, става ли?

Той замръзна, със сандвича на половината път до устата му.

— Тайно рандеву? На верандата? По залез-слънце? — Изви вежда към мен. — Келси, нима се опитваш да ме прелъстиш?

— Надявай се — промърморих сухо.

Той се засмя:

— Е, целият съм твой. Но бъди мила с мен тази нощ, прекрасна девойко. Новак съм във всички тези тънкости на човешкото битие.

Раздразнена, отвърнах рязко:

— Не съм твоята прекрасна девойка.

Той пренебрегна забележката ми и отново се зае с обяда си. Взе и другата половина от зарязания ми сандвич с фъстъчено масло и изяде и нея, като отбеляза:

— Хей! Това нещо доста си го бива.

След като свърших, отидох в кухнята и започнах да разчиствам бъркотията на Рен. Когато приключи с яденето, той стана да ми помогне. Работехме добре заедно. Сякаш всеки от нас знаеше какво ще направи другият, още преди да го е сторил. За нула време кухнята стана безупречна. Рен свали престилката си и я хвърли в коша за пране. После се приближи зад мен, докато прибирах няколко чаши, и обви ръце около кръста ми притегляйки ме към себе си.

Подуши косата ми, целуна ме по шията и промърмори тихо в ухото ми:

— Ммм, определено праскови и сметана, но с дъх на някаква подправка. Ще отида да се преобразя в тигър за малко и да подремна, а после ще запазя за теб всичките си часове тази вечер.

Направих гримаса. Той вероятно очакваше сеанс с гушкане и милване, а аз планирах да скъсам с него. Той искаше да прекара малко време с гаджето си, а моето намерение беше да му обясня как не ни е писано да бъдем заедно. Не че някога изобщо сме били официално заедно. И въпреки това имах чувството, че късаме.

Защо това трябва да е толкова трудно?

Рен ме залюля и прошепна:

— „Как сладко-сребърно звънти в нощта гласът на влюбените! Сякаш нежна неземна музика за тънък слух.“

Обърнах се в ръцете му, шокирана:

— Как запомни това? Това е от „Ромео и Жулиета“!

Той сви рамене:

— Внимавах, когато ми го четеше. Харесваше ми.

Целуна ме по бузата:

— Ще се видим довечера, надала — и ме остави да стоя там.

През остатъка от следобеда не можех да се съсредоточа върху нищо. Нищо не задържаше вниманието ми за повече от няколко мига. Репетирах няколко изречения пред огледалото, но всичките ми звучаха твърде неубедително: „Вината не е в теб, а в мен“, „Има много други момичета“, „Имам нужда да намеря себе си“, „Различията ни са твърде големи“, „Не съм жената за теб“, „Има друг“. Да му се не види, дори пробвах с: „Алергична съм към котки“.

Никое от оправданията, които ми хрумваха, нямаше да свърши работа при Рен. Реших, че най-доброто, което можех да направя, беше да бъда пряма с него и да му кажа истината. Такава си бях. Гледах нещата в лицето, справях се с трудностите и продължавах с живота.

Господин Кадам отсъства цял ден. Джипът липсваше. Надявах се, че ще е наблизо, за да ме поразсее, може би да ми даде някакъв съвет, но той беше изчезнал безследно.

Залезът настъпи твърде бързо и аз нервно се отправих към горния етаж. Влязох в банята, разпуснах плитките си и разресах косата си, докато се разпиля по гърба ми в свободни вълни.

Сложих си гланц за устни и очна линия, а после затършувах из дрешника си за нещо по-добро за носене от обикновена тениска. Очевидно някой добавяше дизайнерски дрехи към гардероба ми. Излязох с черна, къса, набрана памучна блузка, гарнирана с черна коприна, и впити черни панталони до глезените.

Най-благоразумно щеше да е да си придам възможно най-скромен вид, което вероятно щеше много да улесни нещата за него, но не исках последните му спомени от мен да са, че съм била съкрушена и неспретната, облечена в недодялани дрехи.

Имам си някаква женска гордост, в крайна сметка. Все още искам да се гърчи от разкаяние. Поне мъничко.

Удовлетворена от външността си, минах покрай Фаниндра, потупах я по главата и я помолих да ми пожелае късмет. Отворих плъзгащата се остъклена врата и излязох навън. Въздухът беше топъл и изпълнен с уханието на жасмин и дървесния аромат на джунглата. Гледах как слънцето се спуска под хоризонта, оставяйки небето обагрено в карамфилово розово и мандаринено оранжево. Светлините на басейна и фонтана се включиха с щракване отдолу, докато аз се облегнах назад в подплатената с възглавници двойна люлка във вътрешния двор и се залюлях леко, наслаждавайки се на лекия, благоуханен бриз, докато облъхваше кожата ми.

Въздъхнах и изрекох на глас:

— Липсва само едно от онези плодови, тропически питиета с ананас, череши и чадърче. — Нещо изсвистя и се приземи до мен на една странична масичка. Беше извита, покрита с кристалчета от скреж чаша, която съдържаше студено червено-оранжево питие, украсено с чадърче и череши! Вдигнах го да видя дали е истинско. Отпих предпазливо от чашата и вдигащият мехурчета сладък сок беше съвършен.

Нещо странно става. Тук няма никой друг, така че откъде се взе това питие?

Точно тогава Рен се появи и аз забравих напълно за мистериозното си питие. Беше бос, носеше морскозелена копринена риза и черни памучни панталони с тънък колан. Косата му беше влажна, отметната назад. Седна до мен на двойната люлка и обви ръка около раменете ми. Ухаеше фантастично. Онзи негов топъл летен мирис на сандалово дърво, смесен с жасмин.

Сигурно така ухае раят.

Рен подпря крак на една странична масичка и започна да полюлява двама ни напред-назад. Изглеждаше доволен просто да си седи, да се отпуска и да се наслаждава на ветреца и залеза, затова останахме така известно време, седнали удобно заедно за няколко минути. Беше хубаво. Може би след това все още можехме да бъдем приятели по този начин. Надявах се. Харесвах компанията му.

Той се пресегна и взе ръката ми, преплитайки пръсти с моите. Поигра си известно време с пръстите ми, после поднесе ръката ми към устните си и ги целуна бавно, един по един.

— За какво искаше да говорим тази вечер, Келси?

— Ъъ… — За какво, по дяволите, исках да говорим? Не можех да си спомня, ако ще животът ми да зависеше от това. О, да. Отърсих се от реакцията си към него и се напрегнах.

— Рен, така да се каже, бих предпочела да седнеш срещу мен, за да мога да те виждам. Оттам си по-малко разсейваща гледка.

Той ми се засмя:

— Добре, Келс. Както кажеш.

Плъзна един стол срещу мен, а после седна. Навеждайки се, взе ходилото ми и го вдигна на скута си.

Рязко отдръпнах крак:

— Какво правиш?

— Отпусни се. Струваш ми се напрегната. — Започна да масажира ходилото ми. Понечих да възразя, но той само ме изгледа.

Изви крака ми на една, после на друга страна.

— Целите ти ходила са в мазоли. Трябва да ти намерим по-добри обувки, ако ще трамбоваш из джунглата толкова често.

— От туристическите боти също ми станаха мазоли. Вероятно няма значение какви обувки ми вземаш. През последните няколко седмици ходя пеш повече, отколкото през целия си живот. Краката ми не са привикнали към това.

Той се намръщи и внимателно проследи с пръст свода на ходилото ми, при което нагоре по крака ми преминаха тръпки. После обви ръце около стъпалото ми и започна да масажира, като внимаваше да избягва всички разранени и чувствителни места. Канех се да възразя отново, но чувството беше приятно. Освен това, можеше да бъде добър начин за отвличане на вниманието по време на неудобен разговор, затова го оставих да продължи. Хвърлих поглед към лицето му. Изучаваше ме любопитно.

Какво си мислех? Мислех си, че ако седи срещу мен, това ще улесни нещата. Глупачката аз! Сега трябва да гледам право в лицето на воина-архангел и да се опитам да остана съсредоточена. Затворих очи за минута. Хайде, Келс. Съсредоточи се. Съсредоточи се. Можеш да направиш това!

— Добре, Рен, наистина има нещо, което трябва да обсъдим.

— Добре. Давай.

Издишах шумно.

— Виждаш ли, не мога… да отвърна на чувствата ти. Или на твоята, ъмм, привързаност.

Той се засмя:

— За какво говориш?

— Ами, това, което искам да кажа, е, че аз…

Той се наведе напред и заговори с нисък, многозначителен глас:

— Келси, знам, че отвръщаш на чувствата ми. Не се преструвай вече, че не ги изпитваш.

Кога е разбрал всичко това? Може би когато го целуваше като ненормална, Келс. Бях се надявала, че съм го заблудила, но той можеше да вижда право през мен. Реших да се правя на тъпа и да се преструвам, че не знам за какво говори.

Махнах с ръка във въздуха:

— Добре де! Да! Признавам, че съм привлечена от теб.

Кой не би бил?

— Но няма да се получи — довърших. Ето, казах го.

Рен изглеждаше объркан:

— Защо не?

— Защото съм прекалено привлечена от теб.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Как може това, че изпитваш привличане към мен, да е проблем? Бих помислил, че е хубаво.

— За нормалните хора… е — заявих.

— Значи не съм нормален?

— Не. Нека го обясня така. Нещата стоят така… един умиращ от глад човек с радост би изял една репичка, нали? Всъщност една репичка ще е истински пир, ако не му се намира нищо друго. Но ако има цяла шведска маса пред себе си, никога не би избрал репичката.

Рен се поколеба за момент:

— Не схващам. Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа… че аз съм репичката.

— А аз какво съм? Шведската маса?

Опитах се да дообясня:

— Не… ти си човекът. Сега… аз всъщност не искам да бъда репичката. Искам да кажа, кой иска? Но съм достатъчно земна и разумна, за да знам какво съм, и не съм пиршество. Искам да кажа — та ти можеш да имаш шоколадови еклери, за Бога.

— Но не и репички.

— Не.

— Ами ако… — Рен направи дълбокомислена пауза — обичам репички?

— Не обичаш. Не знаеш нищо по-добро. Освен това наистина съжалявам, че се държа толкова грубо с теб. Обикновено не съм такава. Не знам откъде идва целият този сарказъм.

Рен повдигна вежда.

— Добре. Имам цинична, тъмна страна, която обикновено е скрита. Но когато съм под голям стрес или съм крайно отчаяна, тя излиза наяве.

Той остави крака ми, вдигна другия и започна да го масажира. Не каза нищо, затова продължих:

— Да се държа коравосърдечно и противно беше единственото, което можех да направя, за да те отблъсна. Беше нещо като защитен механизъм.

— Значи признаваш, че се опитваше да ме отблъснеш.

— Да, разбира се.

— И това е, защото си репичка.

Обзета от безсилен гняв, възкликнах:

— Да! Сега, когато отново си мъж, ще си намериш някоя по-добра за теб, някоя жена, която те допълва. Не си виновен ти. Искам да кажа, бил си тигър толкова дълго, че просто не знаеш как работи светът.

— Правилно. И как всъщност работи светът, Келси?

Долових раздразнението в гласа му, но продължих да упорствам:

— Ами, откровено казано, можеш да излизаш с някой супермодел, преквалифицирал се в актриса. Не ме ли слушаш внимателно?

Той извика гневно:

— О, да, и още как, слушам те внимателно! Това, което казваш, е, че трябва да бъда някой тъп, богат, плиткоумен свободомислещ тип, който се интересува само от богатство, власт и подобряване на положението си. Че би трябвало да излизам с повърхностни, непостоянни, претенциозни, безмозъчни жени, които се интересуват повече от връзките ми, отколкото от мен. И че не съм достатъчно мъдър, или достатъчно съвременен, за да знам кого или какво искам в живота! Това обобщава ли горе-долу нещата?

Изписках една немощно:

— Да.

— Наистина ли се чувстваш така?

Трепнах:

— Да.

Рен се наведе напред:

— Е, грешиш, Келси. Грешиш за себе си, грешиш и за мен.

Беше бесен. Размърдах се неловко, докато той продължи.

— Знам какво искам. Не действам, движен от заблуди. От столетия изучавам хората от клетката си и това ми даде предостатъчно време да определя приоритетите си. От първия миг, в който те видях, от първия път, когато чух гласа ти, разбрах, че си различна. Ти си специална. Първия път, когато пъхна ръка в клетката ми и ме докосна, ти ме накара да се почувствам жив по начин, по който не се бях чувствал никога преди.

— Може би всичко е просто част от проклятието. Някога помислял ли си за това? Може би това не са истинските ти чувства. Може би си доловил, че аз съм тази, която ще ти помогне, и някак си изтълкувал погрешно емоциите си.

— Силно се съмнявам в това. Никога по-рано не съм изпитвал такива чувства към никого, преди проклятието.

Ситуацията не се развиваше, както исках. Почувствах отчаяна нужда да се измъкна, преди да съм казала нещо, което щеше да провали плановете ми. Рен беше тъмната страна, забраненият плод, моята лична Далила — последното изкушение. Въпросът беше… можех ли да устоя?

Потупах го приятелски по коляното и изиграх последния си коз…

— Аз си тръгвам.

— Ти… какво?

— Прибирам се у дома в Орегон. Господин Кадам смята, че и без друго така ще е по-безопасно за мен, след като Локеш е някъде там, решен да ни убие и така нататък. Освен това ти се нуждаеш от време да обмислиш… разни неща.

— Ако си тръгваш, идвам с теб.

Усмихнах му се криво:

— Това един вид обезсмисля целта на напускането ми. Не мислиш ли?

Той приглади назад косата си, издиша дълбоко, после взе ръката ми и ме погледна настоятелно в очите.

— Келс, кога ще приемеш факта, че сме един за друг?

Призля ми, сякаш сритвах предано кученце, което искаше единствено да бъде обичано. Загледах се към басейна.

След миг той се облегна намръщено назад и каза заплашително:

— Няма да те пусна да си тръгнеш.

Вътрешно почувствах отчаян копнеж да взема ръката му и да го помоля да ми прости, да ме обича, но си придадох твърдост, отпуснах ръце в скута си, после казах умолително:

— Рен, моля те. Трябва да ме пуснеш да си отида. Имам нужда… страхувам се… виж, просто не мога да бъда тук, близо до теб, когато размислиш.

— Това няма да се случи.

— Би могло. Има голяма вероятност.

Той изръмжа гневно:

— Няма никаква вероятност!

— Е, сърцето ми не може да поеме този риск, а не искам да те поставям в положение, което може да бъде единствено неловко. Съжалявам, Рен, наистина съжалявам. Наистина искам да ти бъда приятелка, но разбирам, ако не искаш това. Разбира се, ще се върна, когато имаш нужда от мен, ако имаш нужда от мен, да ти помогна да откриеш другите три дара. Не бих изоставила теб или Кишан по този начин. Просто не мога да остана тук с теб и да те карам да се чувстваш длъжен да се срещаш с мен от съжаление, защото имаш нужда от мен. Но никога няма да изоставя каузата ти. Винаги ще съм насреща за двама ви, каквото и да става.

Той процеди:

— Да излизам от съжаление? С теб! Келси, не може да говориш сериозно!

— Сериозна съм. Много, много сериозна. Ще помоля господин Кадам да уреди нещата, за да ме изпрати обратно в следващите няколко дни.

Той не каза нито дума повече. Просто се отпусна назад в стола си. Бях наясно, че е разярен, но смятах, че след седмица-две, когато започне да се връща в света, ще започне да оценява жеста ми.

Извърнах поглед от него.

— Сега съм много уморена. Бих искала да си легна. — Станах и се отправих към стаята си. Преди да затворя плъзгащата се врата, попитах: — Може ли да ти отправя една последна молба?

Той седеше там със стиснати устни, с ръце, скръстени на гърдите, с напрегнато, гневно лице.

Въздъхнах. Дори и разярен, беше прекрасен.

Не каза нищо, затова продължих:

— Ще ми е много по-лесно, ако не те виждам, имам предвид в образа на мъж. Ще се опитам да избягвам по-голямата част от къщата. Тя си е твоя, в края на краищата, затова ще си стоя в стаята. Ако видиш господин Кадам, моля те, предай му, че бих искала да говоря с него.

Той не реагира.

— Е, сбогом, Рен. Грижи се за себе си. — Откъснах очи от него, затворих вратата и дръпнах завесите.

Грижи се за себе си! Това беше недодялано сбогуване. Сълзи набъбнаха в очите ми и замъглиха зрението ми. Гордеех се, че се бях справила с това, без да покажа емоция. Но сега се чувствах все едно отнякъде се беше появил валяк и ме беше прегазил.

Не можех да дишам. Влязох в банята и пуснах душа, за да удавя всякакви звуци. Затворих вратата, при което цялата пара остана вътре, и захълцах. Силни спазми разтърсиха тялото ми. Очите, носът и устата ми течаха едновременно, докато се оставях да почувствам отчаянието на загубата.

Свлякох се на пода, а после се смъкнах още по-надолу, докато се проснах с буза, опряна на хладния мрамор. Оставих емоциите си да ме завладеят, докато се изтощих напълно. Усещах крайниците си безжизнени и унило отпуснати, а косата ми се накъдри и полепна по мокрото ми от сълзи лице.

Много по-късно бавно се изправих, спрях вече изстиналия душ, измих лицето си и се покатерих в леглото. Мислите за Рен отново пробягаха през ума ми и отново рукнаха безмълвни сълзи. Помислих си да сложа Фаниндра на възглавницата си и да я гушна. Толкова отчаяно жадувах за утеха. Плаках докато заспах, надявайки се, че на следващия ден ще се почувствам по-добре.

На другия ден отново спах до късно и станах, чувствайки се гладна и вцепенена. Бях емоционално изтощена. Не исках да рискувам да сляза долу, за да хапна нещо. Не исках да се натъкна на Рен. Седнах на леглото, вдигнах колене към гърдите си и се запитах какво да правя.

Реших да пиша в дневника си. Изливането на всичките ми мисли и емоции върху страниците му ми помогна да се почувствам малко по-добре. Стомахът ми изръмжа от глад.

Иска ми се да имах няколко от палачинките с къпини на господин Кадам.

Нещо се раздвижи в ъгълчето на полезрението ми. Обърнах се и видях закуска, подредена за мен на масичката. Приближих се да я разгледам. Палачинки с тройна доза къпини! Устата ми зяпна шокирано.

Това просто е твърде удобно.

Внезапно си спомних онзи пенлив сок, който бях опитала снощи. Когато поисках нещо за пиене, то се беше появило.

Реших да тествам тези странни явления. Казах високо: „Иска ми се и малко шоколадово мляко“. Висока чаша с шоколадово мляко се материализира от нищото. Този път реших да опитам да си помисля нещо.

Иска ми се да имам чифт нови обувки.

Не се случи нищо. Изрекох гласно: „Иска ми се да имам чифт нови обувки“. Пак нищо.

Може би става само с храна, помислих си. Иска ми се един ягодов млечен шейк.

Появи се висока чаша, пълна догоре с гъст ягодов млечен шейк, с бита сметана и резенче ягода отгоре.

Какво прави това? Гадата_, Фаниндра? Дурга? Плодът? Плодът! Златният плод на Индия! Господин Кадам беше казал, че чрез Златния плод ще бъде нахранен народът на Индия. Златният плод дава храна!_ Извадих плода от чекмеджето и го задържах в ръка, докато си пожелавах нещо друго.

— Една… репичка, моля.

Плодът заблещука и засия като златист диамант и в свободната ми ръка се появи репичка. Огледах я замислено, а после я метнах в кошчето си за боклук.

Промърморих иронично:

— Виждаш ли? Дори аз не искам репичка.

Веднага ми се прииска да споделя тази вълнуваща новина с Рен и затичах към вратата. Завъртях дръжката, но после се поколебах. Не исках да отменя всички неща, които бях казала снощи. Бях искрена, когато казах, че искам да си останем приятели, но по една ирония, аз бях тази, която не можеше да бъде негова приятелка точно сега. Имах нужда от време да го преодолея.

Реших да почакам господин Кадам да се върне; тогава щях да кажа на Рен за Плода.

Нападнах лакомо палачинките си и се насладих на хапването — още по-специално, защото беше вълшебно. После се облякох и реших да почета в стаята си. След известно време някой почука на вратата ми.

— Може ли да вляза, госпожице Келси? — Беше господин Кадам.

— Да. Вратата е отворена.

Той влезе, затвори вратата след себе си и седна на едно от креслата.

— Господин Кадам, стойте където сте. Имам да ви покажа нещо! — Изправих се развълнувано и изтичах до тоалетката. Изваждайки Златния плод, аз го развих и го сложих внимателно на масата. — Гладен ли сте?

Той се засмя:

— Не. Току-що ядох.

— Е, пожелайте си въпреки това нещо за ядене.

— Защо?

— Просто опитайте.

— Добре. — Очите му проблеснаха. — Иска ми се една купа от яхнията на майка ми.

Плодът проблесна и пред нас се появи бяла купичка. Тръпчивият аромат на агнешка яхния с билки изпълни стаята.

— Какво е това?

— Хайде, господин Кадам, пожелайте си нещо друго. Имам предвид, храна.

— Иска ми се едно кисело мляко с манго.

Плодът заискри отново и се появи малък съд кисело мляко с манго.

— Нима не виждате? Това е плодът! Той храни Индия. Схващате ли?

Той внимателно вдигна плода:

— Какво удивително откритие! Споделихте ли това с Рен?

Изчервих се виновно:

— Не, още не.

Той кимна, зашеметен, и завъртя плода в ръцете си, оглеждайки го от всички страни.

— Ъмм… господин Кадам? Има още нещо, за което исках да говоря с вас.

Той внимателно остави плода и ми посвети цялото си внимание:

— Разбира се, госпожице Келси. Какво има?

Издишах дълбоко:

— Мисля, че е време… да се прибера у дома.

Той се облегна назад в стола си, направи „колибка“ с пръсти и ме погледна замислено за миг.

— Защо смятате така?

— Ами както казахте, налице е проблемът с Локеш, а има също и други… неща.

— Други неща ли?

— Да.

— Като например?

— Като например… ами, не искам да злоупотребявам с гостоприемството ви цяла вечност.

Той се засмя, сякаш за да отхвърли думите ми:

— Глупости. Вие сте член на семейството. Задължени сме ви завинаги, това е дълг, който никога не може да бъде върнат. Тази къща е толкова ваша, колкото и наша.

Усмихнах му се с признателност.

— Благодаря ви. Не става дума само за това обаче; става въпрос също и за… Рен.

— Рен? Може ли да ми разкажете?

Седнах на ръба на дивана и отворих уста да кажа, че не искам да говоря за това, но всичко се изля. Преди да се усетя, плачех, а той седеше до мен, като ме потупваше по ръката и ме утешаваше, сякаш ми е дядо.

Не каза нито дума. Просто ме остави да излея цялото объркване, болка и нежни нови чувства. Когато свърших, той ме потупваше по гърба, докато хълцах, със сълзи, падащи по бузите ми. Той ми подаде скъпа носна кърпичка, усмихна се и си пожела чаша чай от лайка, за да ми я даде.

Засмях се през сълзи на възхитеното му изражение, когато ми подаде чая; после си издухах носа и се успокоих. Бях ужасена, че му бях признала всичко. Какво ли си мисли за мен? После друга мисъл прониза отчаянието ми: Ще каже ли на Рен?

Сякаш четеше мислите ми, той каза:

— Госпожице Келси, не се чувствайте виновна заради онова, което ми казахте.

Примолих се:

— Моля ви, моля ви, не казвайте на Рен.

— Бъдете спокойна, никога няма да злоупотребя с доверието ви. — Той се засмя. — Много ме бива да пазя тайни, скъпа моя. Не се отчайвайте. Животът често ни се струва безнадежден и твърде сложен, за да постигнем добър резултат. Само се надявам, че мога да ви предложа някаква част от покоя и хармонията, които вие дарихте на мен.

Той се облегна назад и замислено поглади късата си брада:

— Може би е време да се върнете в Орегон. Права сте, че Рен има нужда от време да се научи как да бъде отново човек, макар и не точно по начина, по който смятате. Плюс това имам да направя още много проучвания, преди да се отправим да търсим втория дар на Дурга.

Той направи пауза за миг:

— Разбира се, ще уредя да се върнете. Никога не забравяйте, обаче, че този дом е и ваш, и винаги можете да ми се обадите бързо и аз ще ви върна обратно. Ако не е твърде дръзко от моя страна, смятам ви за своя дъщеря. — Той се засмя. — Или може би „внучка“ ще е по-точно.

Усмихнах му се несигурно, прегърнах го през врата и отново захълцах на рамото му.

— Благодаря ви. Толкова ви благодаря. За мен вие също сте като човек от семейството. Ужасно ще ми липсвате.

Той отвърна на прегръдката ми.

— И вие ще ми липсвате. Сега, стига толкова сълзи. Защо не излезете да поплувате и да глътнете малко свеж въздух, докато аз уредя нещата?

Бързо избърсах една искряща сълза от окото си.

— Това е добра идея. Мисля, че ще го направя.

Той стисна ръката ми и излезе от стаята, като затвори тихо вратата след себе си.

Реших да последвам съвета му, преоблякох се по бански и се отправих към басейна. Известно време правих обиколки, опитвайки се да вложа енергията си в нещо друго, различно от емоциите ми. Когато огладнях, се опитах да си пожелая клуб-сандвич и един се появи досами плувния басейн.

Толкова удобно! Дори не се налага да съм в същата стая! Чудя се какъв ли е обхватът на това нещо.

Изядох сандвича си и се излежавах на една плажна кърпа, докато кожата ми се сгорещи, после скочих обратно в басейна и известно време се носих лениво по повърхността, за да се охладя.

Висок мъж се приближи и застана до басейна точно пред слънцето. Дори засенчвайки очи с длан, не можах да видя лицето му, но знаех кой е.

Намръщих се:

— Рен! Не можеш ли да ме оставиш на мира? Не искам да говоря с теб точно сега.

Мъжът излезе от слънцето и аз присвих очи към него.

— Не искаш да ме виждаш? И то след като изминах целия този път? — Той цъкна с език. — Тц, тц, тц. Някой трябва да те научи на малко обноски, госпожичке.

Ахнах:

— Кишан?

Той се ухили:

— Че кой друг, bilautal.

Изписках, стрелнах се нагоре по стъпалата на басейна и изтичах към него. Той разтвори ръце към мен и се засмя, когато го дарих с голяма мокра прегръдка.

— Не мога да повярвам, че си тук! Толкова се радвам.

Той ме огледа от глава до пети със златистите си очи, толкова различни от тези на Рен.

— Е, ако знаех, че ще получа такова посрещане, щях да се върна много по-скоро.

Засмях се:

— Престани да ме дразниш. Как стигна дотук? И ти ли получи обратно шест часа? Трябва да ми разкажеш всичко за това!

Той вдигна ръка и се подсмихна:

— Чакай, чакай. Първо на първо, кой те дразни? И второ, защо не отидеш да се преоблечеш и да седнем да си поговорим надълго.

— Добре. — Усмихнах му се, после се поколебах. — Но може ли да се срещнем тук навън до басейна?

Той наклони глава, объркан, но се усмихна:

— Разбира се, щом искаш. Просто ще те чакам тук.

— Добре. Не мърдай. Веднага се връщам!

Изтичах нагоре по задните стълби до стаята си и бързо взех душ, облякох се и си сресах косата. Освен това поръчах две билкови безалкохолни бири, любезно доставени от Златния плод, и ги занесох долу с мен.

Когато стигнах до басейна, Кишан беше преместил два шезлонга на сянка и се бе отпуснал назад и си почиваше с ръце зад тила и затворени очи. Носеше черна тениска и джинси, а краката му бяха боси. Отпуснах се в другия шезлонг и му подадох една безалкохолна бира.

— Какво си ми донесла?

— Нарича се безалкохолна бира. Опитай го.

Той отпи и се закашля. Засмях се:

— Да не би мехурчетата да те удариха в носа?

— Май да. Обаче е хубаво. Много сладко. Напомня ми за теб. От твоята родина ли е?

— Да.

— Ако искам да отговоря на въпросите ти, преди да падне нощта, предполагам, че е по-добре да започвам.

Той отпи нова глътка от безалкохолната си бира и продължи:

— Първо, попита ме дали съм си върнал шест часа. Отговорът е „да“. Знаеш ли, странно е. В продължение на столетия бях доволен да съм тигър, но след като ти и Дхирен ме посетихте, се почувствах неудобно в черната си животинска кожа. За пръв път от много време поисках отново да бъда жив, не като животно, а в собствения си образ.

— Разбирам. Как разбра, че имаш шест часа и как стигна дотук?

— Преобразявах се на човек всеки ден и освен това бях започнал да се промъквам в близки села да наблюдавам хората и да видя какво предлага съвременният свят. — Той въздъхна печално. — Светът се е променил много, откакто за последно бях част от него.

Кимнах и той продължи:

— Един ден, преди около седмица, се бях преобразил в човек и гледах как децата играят на селския площад. Знаех, че времето ми е почти изтекло, затова се върнах в джунглата и зачаках тръпките, които ме побиват преди промяна. Те не дойдоха.

Почаках един час, после — два, но все още нямаше промяна. Разбрах, че нещо се е случило. Тръгнах обратно през джунглата и изчаках, докато почувствах как същността на тигъра отново ме завладява. Пробвах пак на следващия ден, и на по-следващия, и времето беше едно и също всеки ден.

Именно тогава разбрах, че ти и Рен сте успели поне отчасти. След това се върнах в селото като човек и помолих няколко души да ми помогнат да се обадя на господин Кадам за негова сметка. Някой най-сетне откри как да се свърже с него и той тръгна да ме прибере.

— Значи ето къде е бил господин Кадам през последните два дни.

Кишан ме огледа от глава до пети, после се облегна назад и отпи одобрително от безалкохолната си бира. Вдигна чаша към мен:

— Трябва да призная, че нямах представа какво пропускам.

Усмихна ми се и протегна дългите си крака, кръстосвайки глезените.

Казах:

— Е, радвам се, че си тук. Това е домът ти и мястото ти е тук.

Той мрачно зарея поглед в далечината:

— Предполагам, че е. Много дълго ми се струваше, че в мен няма човешка искра. Душата ми беше тъмна. Но, ти, скъпа моя — той се пресегна, взе ръката ми и я целуна — отново ме изведе на светло.

Леко положих длан върху ръката му:

— Просто си тъгувал за Йесубай, това е било всичко. Не вярвам, че душата ти е била тъмна или че си изгубил човешкия си облик. Просто е нужно време да се изцелиш, когато сърцето ти е било разбито по този начин.

Очите му проблеснаха.

— Може би имаш право. Сега ми разкажи за приключенията си! Господин Кадам ми разказа основните неща, но искам да чуя подробности.

Разказах му за оръжията на Дурга и той прояви жив интерес специално към гадата. Разсмя се, когато му разказах как маймуните нападнаха Рен, и ме погледна ужасено, когато описах онзи Капа, който едва не ме беше изял. Беше лесно да разговарям с него. Той слушаше с интерес и не изпитвах и помен от нервното пърхане, което чувствах, когато говорех с Рен.

Когато стигнах до края на историята, се загледах в басейна, докато Кишан внимателно изучаваше лицето ми.

— Има нещо друго, за което съм любопитен, Келси.

Усмихнах му се:

— Разбира се, какво друго искаш да знаеш?

— Какво точно става между теб и Рен?

Около гърдите ми се стегна менгеме, но се опитах да се престоря на хладнокръвна:

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, дали вие двамата сте нещо повече от спътници? Заедно ли сте?

Отдъхнах си.

— Не. Определено не.

Той се ухили:

— Хубаво! — Улови ръката ми и я целуна. — Тогава това значи, че си свободна да излезеш с мен. Никое момиче, което е с всичкия си, не би искало да бъде с Рен, във всеки случай. Той е много… старомоден. Студен, по отношение на връзките.

Устата ми увисна отворена за миг от шок, а после почувствах как гняв изблъсква шока и заема мястото му.

— Първо, няма да бъда с никого от вас. Второ, едно момиче трябва да е откачило, за да не желае Рен. Грешиш за него. Той не е старомоден или студен. Всъщност е внимателен, топъл, убийствено привлекателен, надежден, предан, мил и очарователен.

Той повдигна вежди и ме измери замислено с поглед в продължение на минута. Сгърчих се под погледа му, знаейки, че бях проговорила твърде бързо и бях казала твърде много.

Той поде внимателно:

— Виждам. Може и да си права. Онзи Дхирен, когото познавам, със сигурност се е променил през изминалите двеста години. Обаче въпреки това и твоето настойчиво твърдение, че няма да бъдеш с никого от нас, бих искал да предложа да излезем и да празнуваме тази вечер, ако не като… как е правилната дума?

— Думата е „гадже“.

— Гадже. Ако не като гаджета… тогава, по приятелски.

Направих гримаса.

Кишан продължи, настойчиво:

— Нима ще ме оставиш да се оправям сам през първата си нощ обратно в истинския свят?

Усмихна ми се, насърчавайки ме да приема. Наистина исках да му бъда приятелка, но не бях сигурна как да отговоря на молбата му. И само за миг се запитах как щеше да се почувства Рен от това и какви можеше да бъдат последиците.

Попитах:

— Къде точно искаш да отидем да празнуваме?

— Господин Кадам каза, че наблизо в града има нощен клуб с вечеря и танци. Помислих си, че можем да празнуваме там, може би да си вземем нещо за хапване, а ти да ме научиш да танцувам.

Засмях се нервно.

— За пръв път съм в Индия и не знам нищичко за танците или музиката тук.

Кишан изглеждаше още по-възхитен от тази новина:

— Фантастично! Тогава ще се учим заедно. Няма да приема „не“ за отговор. — Той скочи и хукна нанякъде.

Извиках:

— Чакай, Кишан! Дори не знам какво да облека!

В отговор, той викна през рамо:

— Питай Кадам. Той знае всичко!

Той изчезна в къщата, а аз потънах в мрачна депресия. Последното, което исках да правя, беше да се опитвам да бъда щастлива, когато бях емоционално изцедена. Въпреки това бях доволна, че Кишан се е върнал и е с повдигнат дух.

Накрая реших, че, макар всъщност да не ми се празнуваше, не исках да потъпквам новооткрития ентусиазъм на Кишан за цял живот. Наведох се да вдигна зарязаните чаши от безалкохолната ни бира и открих, че са изчезнали.

Не беше ли удивително? Златният плод не само осигуряваше храна, ами освен това разчистваше съдовете!

Станах, за да се отправя обратно вътре в къщата, и усетих нещо. Кожата на ръцете ми настръхна и косъмчетата по тях се изправиха. Огледах се наоколо, но не видях, нито чух нещо. После почувствах как из тялото ми зацвърча електричество. Нещо ме дръпна и привлече погледа ми нагоре към балкона. Рен стоеше там, облегнат на една колона, със скръстени на гърдите ръце и ме наблюдаваше.

Гледахме се в продължение на минута, без да кажем нищо, но можех да почувствам как въздухът между нас се промени.

Стана плътен, задушен и осезаем — както когато въздухът се променя точно преди буря. Почувствах как силата му ме обгръща, когато той полъхна по кожата ми. Макар да не можех да я видя, разбрах, че се задава буря.

Задушният въздух започна да ме тегли, все едно бях в пресечната точка на две подводни течения, опитвайки се да ме всмуче обратно във вакуума от сила, която Рен беше породил между нас. Чувствах се, сякаш трябваше физически да се отскубна от него. Затворих очи и го пренебрегнах, продължавайки нататък.

Когато най-сетне ме пусна, ме обзе ужасно чувство като от разкъсване и аз се устремих сама в някаква бездна. Когато се завлякох до стаята си и затворих вратата зад гърба си, все още можех да почувствам очите му върху себе си, прогарящи огнена дупка между раменните ми лопатки. Вдървено влязох в тъмната си стая, влачейки след себе си разкъсаните нишки на раздялата.

 

 

Останах в стаята си до края на следобеда. Господин Кадам ме посети и изказа възхищението си, че ще изляза за вечерта с Кишан. Намекна, че поводът наистина си заслужава да се отпразнува и че е добре всички да отидем.

Попитах:

— Значи вие с Рен също искате да дойдете?

— Не виждам защо не. Ще го попитам.

— Господин Кадам, може би ще е по-добре просто да излезете тази вечер по мъжки. Само ще ви се пречкам.

— Глупости, госпожице Келси. Всички имаме да празнуваме нещо, а аз ще се постарая Рен да се държи възможно най-добре.

Той се обърна да си върви, а аз възкликнах:

— Чакайте! Какво да облека?

— Можете да облечете каквото желаете. Може да носите модерни дрехи или да се облечете по-традиционно. Защо не облечете онази шарара?

— Не мислите, че ще изглеждам неуместно?

— Не. Много жени ги носят за празнични случаи. Ще бъде напълно приемливо.

Лицето ми посърна и той добави:

— Ако не искате да я облечете, тогава може вместо нея да носите обичайните си дрехи; и двата избора са подходящи.

Той си тръгна, а аз изпъшках. Беше достатъчно лошо да съм сама и да се опитвам да празнувам с Кишан, но той поне не ме караше да се чувствам, сякаш се давя във водовъртеж от емоции. Сега Рен щеше да е там. Щеше да е истински провал.

Чувствах се стресирана. Исках да облека обикновени дрехи, но знаех, че момчетата вероятно ще носят „Армани“ или нещо от този род и не исках да се откроявам до тях в джинси и маратонки, затова се спрях на роклята шарара.

Измъкнах от дрешника тежката пола и корсажа, прокарах ръка по мънистената украса и въздъхнах. Беше толкова красива. Прекарах доста време в оправяне на прическата и грима си. Подчертавайки очите си с повече спирала и очна линия от обикновено, размазах също и малко пурпурно-сиви сенки върху клепачите си и си изправих косата с помощта на преса. Усещането, докато я приглаждах с дълги движения, беше много успокояващо и ми помогна да се отпусна.

Когато приключих, златистокафявата ми коса беше гладка и блестяща и се спускаше като завеса надолу по гърба ми. Внимателно нахлузих през главата си пурпурно-синия корсаж, а после вдигнах тежката пола. Наместих я на ханша си и оправих проблясващите гънки: харесваше ми усещането от тежестта й. Опипвайки с пръсти сложните фигури от крушовидни перли, не можах да сдържа усмивката си.

Точно се оплаквах, задето Златният плод не може да предоставя обувки, когато на вратата ми се почука. Господин Кадам ме чакаше.

— Готова ли сте за тръгване, госпожице Келси?

— Ами не съвсем. Нямам никакви обувки.

— А, навярно Нилима има в дрешника си нещо, което може да вземете назаем.

Последвах го до стаята на Нилима, където той отвори дрешника й и извади чифт златисти сандали. Бяха малко големи, но затегнах здраво каишките им и ми станаха. Господин Кадам ми предложи ръката си.

— Изчакайте само секунда. Забравих нещо. — Изтичах обратно до стаята си и грабнах индийския си шал, увивайки го около раменете си.

Той ми се усмихна и отново ми предложи ръката си. Излязохме навън до предната автомобилна алея, където очаквах да видя джипа, но вместо това там беше паркиран лъскав „Ролс-Ройс Фантом“ с цвят на платина. Той ми отвори вратата и я задържа, докато се отпуснах в луксозния опушено-кожен салон.

— Чия е тази кола? — попитах, като потърках с ръка излъсканото табло за скоростите.

— О, това ли? Това е моята кола. — Господин Кадам засия от гордост и очевидна обич към превозното си средство. — Повечето коли в Индия са малки и икономични. Всъщност само около един процент от населението притежава коли. Когато сравните автомобилите на Индия с американските коли…

Той изстреля бързо още няколко факта за автомобилите, преди да завърти ключа, докато аз се усмихнах широко и се отпуснах назад в седалката си, слушайки с благоговейно внимание.

Когато той най-сетне запали колата, двигателят не оживя с рев, а измърка. Върхът.

— Кишан вече е на път, а Рен… предпочете да не идва.

— Разбирам.

Би трябвало да се радвам, но с изненада открих, че съм разочарована. Знаех, че е по-добре да не прекарваме време заедно, докато това увлечение, или каквото и да беше, не отмине, и той вероятно просто уважаваше желанието ми да не го виждам, но все пак една част от мен искаше да бъде с него поне за този последен път.

Преглътнах емоцията си и се усмихнах на господин Кадам.

— Няма нищо. Ще се забавляваме и без него.

Кишан се стрелна през вратата. Носеше тънък виненочервен пуловер с шпиц деколте и перфектно изгладени панталони в цвят каки. Косата му беше подстригана на оформени под ъгъл, вълнисти „етажи“, фризирани така, че да му придават драматичен, впечатляващ, холивудски вид. Тънкият пуловер подчертаваше мускулестото му телосложение. Изглеждаше много красив.

Той отвори задната врата на колата и скочи вътре.

— Съжалявам, че се забавих толкова.

Надвеси се и се подпря между предните седалки.

— Хей, Келси, липсвах… — Подсвирна: — Леле, Келси! Изглеждаш зашеметяващо! Ще трябва да гоня другите мъже с тояга!

Изчервих се:

— Моля те. Дори няма да можеш да се доближиш до мен заради тълпите от жени, които ще те заобикалят.

Той ми се усмихна и се облегна назад:

— Радвам се, че Рен реши да се откаже от излизането. Така ще те имам изцяло на мое разположение.

— Хмм. — Обърнах се на мястото си и закопчах предпазния колан.

Спряхме пред приятен ресторант с веранда и Кишан се втурна напред да ми отвори вратата. Предложи ми ръката си, докато ми се усмихваше обезоръжаващо. Засмях се и я поех, твърдо решена да се насладя на вечерта.

Настаниха ни на маса в дъното на заведението. Сервитьорката се приближи и аз си позволих волността да избера чери кола за мен и Кишан. Той изглеждаше доволен да ме остави да предложа храната вместо него.

Забавлявахме се, преглеждайки менюто заедно. Той ме попита кои са любимите ми храни и какво трябва да опита. Превеждаше ми какво пише в менюто, а аз давах мнението си. Господин Кадам поръча билков чай и седеше мълчаливо, отпивайки от него, докато слушаше дискусията ни. След като поръчахме храната, се облегнахме назад и загледахме двойките, които се поклащаха на дансинга.

Музиката беше тиха и бавна, вечнозелени класики, но на различен език. Оставих меланхолията да ме завладее и се умълчах. Когато храната пристигна, Кишан й се нахвърли с наслада, а после щастливо довърши моята, когато се отказах от опитите да ям. Изглеждаше омаян от всичко — хората, езика, музиката и особено храната. Зададе на господин Кадам хиляди въпроси от рода на: „Как да платя?“, „Откъде дойдоха парите?“, „Колко пари да дам на сервитьора?“.

Слушах и се усмихвах, но мислите ми бяха далече. Щом разчистиха чиниите ни и чашите ни бяха напълнени отново, и ние отпивахме и гледахме хората наоколо, господин Кадам прочисти гърло:

— Госпожице Келси, ще ми окажете ли честта за този танц?

Той се изправи и протегна ръка. Очите му проблясваха и той ми се усмихваше.

Вдигнах поглед към него със собствената си просълзена усмивка и си помислих колко много ще ми липсва този мил човек.

— Разбира се, че може, любезни господине.

Той положи дланта ми върху ръката си и ме поведе към дансинга. Беше много добър танцьор. Преди бях танцувала само с момчета от гимназията на разни танцови забави, а те обикновено просто се движеха в кръг, докато песента свършеше. Не беше нищо интересно или вълнуващо, но да танцувам с господин Кадам беше много по-ободряващо. Той ме преведе по целия дансинг, въртейки ме в кръгове, от които полата ми се разперваше. Смеех се и се наслаждавах на времето, което прекарвах с него. Той ме завърташе навън, а после умело ме връщаше всеки път. Умението му ме караше да се чувствам като добра танцьорка.

Когато песента свърши, се върнахме до масата. Господин Кадам се преструваше на стар и задъхан, но всъщност аз бях тази, която дишаше тежко. Кишан потропваше нетърпеливо с крак по пода и веднага щом се върнахме, се изправи, сграбчи ръката ми и ме изведе обратно на дансинга.

Този път песента беше по-бърза. Кишан изглежда, се учеше бързо, като внимателно следеше и имитираше движенията на другите танцьори на дансинга. Спазваше умело ритъма, но твърде много се стараеше да изглежда естествен. Прекарвахме си добре обаче и аз се смях по време на цялата песен.

Следващото изпълнение беше бавна любовна песен и аз понечих да се върна на нашата маса, но Кишан сграбчи ръката ми и каза:

— Изчакай минутка, Келси. Искам да пробвам това.

Той загледа друга двойка близо до нас за няколко секунди; после постави ръцете ми около врата си и обви талията ми със своите. Задържа очи върху другата двойка в продължение на още няколко секунди, а после ме погледна с похотлива усмивка.

— Определено мога да видя ползата от подобен вид танцуване. — Притегли ме по-близо и промърмори: — Да. Това е много хубаво.

Въздъхнах и оставих мислите си да се зареят за миг. Из тялото ми внезапно завибрира някакъв звук. Дълбок тътен. Не.

Тихо ръмжене, което едва се чуваше над музиката. Вдигнах поглед към Кишан, питайки се дали той също го е чул, но той се взираше в нещо над главата ми.

Тих, но твърд глас зад мен изрече:

— Мисля, че това е моят танц.

Беше Рен. Можех да почувствам присъствието му. Топлотата му се просмука в гърба ми и аз потръпнах цялата като пролетни листа в топъл бриз.

Кишан присви очи и каза:

— Мисля, че изборът е на дамата.

Кишан погледна към мен. Не исках да правя сцена, затова просто кимнах и свалих ръце от врата му. Кишан изгледа гневно заместника си и се отдалечи от дансинга.

Рен пристъпи пред мен, взе нежно ръцете ми в своите и ги обви около врата си, повдигайки лицето ми болезнено близо до своето. После бавно и чувствено плъзна длани по голите ми ръце и надолу по ханша ми, докато обгърнаха талията ми. Описа малки кръгове по голата долна част на гърба ми с пръсти, стисна талията ми и притегли тялото ми плътно към себе си.

Направляваше ме опитно през бавния танц. Не казваше нищо, поне не и с думи, но въпреки това изпращаше множество сигнали. Притисна чело към моето и се наведе да подуши ухото ми. Зарови лице в косата ми и повдигна ръка да я погали по цялата дължина. Пръстите му играеха по голата ми ръка и по талията ми.

Когато песента свърши, и на двамата ни трябваше минута да се осъзнаем и да си спомним къде сме. Той проследи извивката на долната ми устна с пръст, после посегна нагоре да свали ръката ми, обвита около врата му и ме изведе навън на верандата.

Помислих си, че ще спре там, но той се отправи надолу по стълбите и ме поведе към залесен участък с каменни пейки. Луната караше кожата му да сияе. Носеше бяла риза с тъмни спортни панталони. Бялото ме накара да си помисля за него в образа на тигър.

Издърпа ме под сянката на едно дърво. Стоях много неподвижно и тихо, страхувайки се, че ако проговоря, ще кажа нещо, за което ще съжалявам.

Той обгърна брадичката ми с длан и повдигна лицето ми, за да ме погледне в очите.

— Келси, има нещо, което трябва да ти кажа, и искам да замълчиш и да ме изслушаш.

Кимнах колебливо.

— Първо, нека ти кажа, че чух всичко, което ми каза онази вечер, и обмислям думите ти много сериозно. Важно е да разбереш това.

Размърда се и вдигна кичур коса, пъхна го зад ухото ми и прокара пръсти надолу по бузата ми до устните. Усмихна ми се нежно и почувствах как мъничкото растение на любовта се наслаждава на усмивката му и се обръща към нея, сякаш тя съдържаше живителните лъчи на слънцето.

— Келси — той прокара ръка през косата си и усмивката му се превърна в разкривена ухилена гримаса, — истината е, че… съм влюбен в теб и това е така от известно време.

Дълбоко си поех дъх през зъби.

Той взе ръката ми и се заигра с пръстите ми.

— Не искам да си тръгваш. — Зацелува пръстите ми, докато ме гледаше право в очите. Беше хипнотично. Той извади нещо от джоба си. — Искам да ти дам нещо. — Извади златна верижка, покрита с малки дрънчащи звънчета-амулети. — Това е гривна за глезен. Много са популярни тук и взех тази, за да не се налага никога повече да търсим камбанка.

Той приклекна, обви ръка около задната част на прасеца ми, а после плъзна длан надолу до глезена ми и прикрепи закопчалката. Олюлях се и едва се задържах да не падна. Той леко прокара топлите си пръсти по звънчетата, преди да се изправи. Слагайки длани на раменете ми, той ги стисна и ме притегли по-близо.

— Келс… моля те. — Целуна слепоочието, челото и бузата ми. Между всяка целувка нежно ме умоляваше: — Моля те. Моля те. Моля те. Кажи ми, че ще останеш с мен. — Когато устните му се допряха леко до моите, каза: „Имам нужда от теб“, после с всичка сила притисна устни към моите.

Почувствах как решителността ми рухва. Желаех го, желаех го отчаяно. И се нуждаех от него. Почти се предадох. Почти му казах, че на света няма нищо, което да искам повече от това, да бъда с него. Че не мисля, че е по силите ми да го напусна. Че е по-ценен за мен от всичко. Че бих се отказала от всичко, за да бъда с него.

Но после той ме притисна плътно и прошепна тихо в ухото ми:

— Моля те, не ме оставяй, priya. Не мисля, че бих могъл да оцелея без теб.

Очите ми се напълниха със сълзи и лъскави мокри капки потекоха по бузите ми. Докоснах лицето му.

— Нима не виждаш, Рен? Точно затова трябва да си отида. Трябва да знаеш, че можеш да оцелееш без мен. В живота има и други неща, не съм само аз. Трябва да видиш света, който се е открил пред теб, и да знаеш, че имаш възможности за избор. Отказвам да бъда твоята клетка. Мога да те пленя и да те държа егоистично за себе си, за да удовлетворя собствените си желания. Независимо дали го желаеш или не, това ще бъде погрешно. Помогнах ти, за да можеш да бъдеш свободен. Свободен да видиш и да направиш всички онези неща, които си пропуснал през всичките тези години. — Ръката ми се плъзна от бузата към врата му. — Нима трябва да ти сложа нашийник? Да те окова, за да прекараш живота си, свързан с мен просто от чувство за дълг? — Поклатих глава. Вече плачех открито:

— Съжалявам, Рен, но няма да ти причиня това. Не мога. Защото… аз също те обичам.

Целунах го бързо за последен път. После събрах полите на роклята си и затичах обратно към ресторанта. Господин Кадам и Кишан ме видяха да влизам, погледнаха лицето ми и незабавно станаха да си вървим. За щастие мъжете мълчаха по пътя към вкъщи, докато аз плачех тихо и бършех леещите се сълзи с опакото на дланта си. Когато пристигнахме, Кишан, със сериозно изражение, стисна бързо рамото ми, излезе от колата и влезе в къщата. Поех си дълбоко дъх и казах на господин Кадам, че бих искала да летя обратно на сутринта.

Той кимна безмълвно и аз изтичах горе в стаята си, затворих вратата и се хвърлих на леглото си. Разтворих се в жалка локва от отчаян плач. Накрая сънят ме завладя.

 

 

На другата сутрин станах рано, измих лицето си и сплетох косата си, завързвайки края с червена панделка. Сложих си джинси, тениска и маратонките, и опаковах багажа си в голяма чанта. Протягайки ръка да докосна роклята шарара, реших, че тя съдържа твърде много спомени, за да я взема със себе си, затова я оставих в дрешника. Написах бележка за господин Кадам, с която му съобщавах къде са гадата и Плодът, и го молех да ги съхрани в семейния сейф и да даде на Нилима моята рокля шарара.

Реших да взема Фаниндра със себе си. Вече я чувствах като приятелка. Сложих я внимателно върху юргана си, а после вдигнах фината златна верижка за глезен, която Рен ми беше подарил. Звънчетата пропяха, когато прокарах пръст по тях. Възнамерявах да я оставя на тоалетката, но промених решението си в последната минута. Това вероятно беше себична постъпка, но я исках. Исках да имам нещо от него, нещо за спомен. Пуснах я в чантата си и затворих ципа.

Къщата беше тиха. Безмълвно слязох по стълбите и минах покрай стаята с пауните, където открих господин Кадам да седи и да ме чака. Той взе чантата ми и излезе с мен до колата, после ми отвори вратата и аз се плъзнах на седалката и закопчах предпазния си колан. Запалвайки двигателя, той бавно заобиколи каменната автомобилна алея. Обърнах се да хвърля един последен поглед на красивото място, което чувствах като дом. Когато поехме надолу по пътя с дървета от двете страни, гледах къщата, докато дърветата закриха гледката.

Точно тогава оглушителен, сърцераздирателен рев разтресе дърветата. Обърнах се на седалката си и се загледах в пустия път напред.