Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (1)

Пролог
Проклятието

Пленникът стоеше с вързани отпред ръце, уморен, пребит и мръсен, но с гордо изправен гръб, както подобава на наследник на индийска владетелска династия. Похитителят му, Локеш, го наблюдаваше надменно от украсен с пищна резба, позлатен трон. Високи бели колони се възправяха като стражи из стаята. Дори най-лек полъх от ветреца на джунглата не проникваше през прозрачните драперии. Единственото, което пленникът чуваше, бе равномерното звънтене на обсипаните със скъпоценни камъни пръстени на Локеш по облегалката на златния стол. Локеш гледаше надолу, с очи, толкова презрително и тържествуващо присвити, че бяха като цепки.

Пленникът бе принцът на индийско кралство, наречено Муджулааин. Технически, настоящата му титла бе Принц и Върховен закрилник на Империята Муджулааин, но той все още предпочиташе да мисли за себе си просто като за син на баща си.

Това, че Локеш, раджата на малко съседно кралство, наречено Бхреенам, бе успял да отвлече принца, не бе толкова шокиращо, колкото фактът кой седеше до Локеш: Йесубай, дъщеря на раджата и годеница на принца, и по-младият брат на принца, Кишан. Пленникът огледа изучаващо и тримата, но единствено Локеш отвърна на решителния му поглед. Под ризата си принцът усещаше хладния допир на каменния си амулет, а в тялото му бушуваше гняв.

Пленникът проговори пръв, като се помъчи в гласа му да не проличи колко предаден се чувства.

— Защо ти — моят бъдещ баща — се отнесе към мен така… негостоприемно?

Небрежно, почти с безразличие, Локеш залепи на лицето си нагла усмивка:

— Скъпи ми принце, ти имаш нещо, което желая.

— Нищо, което би могъл да искаш, не може да оправдае това. Та нима нашите кралства няма да бъдат съединени? Всичко, което имам, бе на твое разположение. Трябваше само да попиташ. Защо стори това?

Локеш разтри челюстта си, а очите му заблестяха.

— Плановете се променят. Изглежда, брат ти би искал да вземе дъщеря ми за своя невеста. Обеща ми известна отплата, ако му помогна да постигне тази цел.

Принцът насочи вниманието си към Йесубай, която с пламнали бузи сведе глава в смирена поза. Уговорената му женитба с Йесубай трябваше да сложи началото на ера на мир между двете владения. През последните четири месеца той бе отсъствал, надзиравайки военни операции в далечния край на империята, и бе оставил брат си да наглежда кралството.

Предполагам, че Кишан е наглеждал не само кралството.

Пленникът закрачи безстрашно напред, погледна Локеш в лицето и извика:

— Ти заблуди всички ни. Ти си като свита на кълбо кобра, която се крие в кошницата си, в очакване на подходящия момент, за да нападне.

Той плъзна поглед по-нашироко, за да обхване с него брат си и годеницата си.

— Нима не виждате? Вашите постъпки освободиха змията и сме ухапани. Сега неговата отрова тече в кръвта ни, разрушавайки всичко.

Локеш се изсмя презрително и заговори:

— Ако се съгласиш да ми дадеш своята част от Амулета на Дамон, може и да ме убедиш да те оставя да живееш.

— Да живея? Мислех, че се опитваме да се разберем за годеницата ми.

— Боя се, че правата ти на годеник бяха узурпирани. Може би не съм бил ясен. Брат ти ще получи Йесубай.

Пленникът стисна челюст и каза простичко:

— Армиите на баща ми ще те унищожат, ако ме убиеш.

Локеш се засмя:

— Той със сигурност не би унищожил новото семейство на Кишан. Просто ще спечелим на наша страна скъпия ти баща и ще му кажем, че си станал жертва на нещастен случай.

Той поглади късата си, боядисана в краищата брада, после поясни:

— Естествено, разбираш, че дори да те оставя жив, аз ще управлявам и двете кралства. — Локеш се усмихна. — Опълчиш ли ми се, ще сваля насила твоята част от амулета.

Кишан се наведе към Локеш и възрази:

— Мислех, че имаме споразумение. Доведох брат си при теб, само защото ти се закле, че няма да го убиеш! Само ще вземем амулета. Това е всичко.

Локеш изстреля ръката си напред толкова бързо — като змия и сграбчи шията на Кишан:

— Досега трябваше да си научил, че вземам, каквото поискам. Ако предпочиташ гледката от мястото, където стои брат ти, ще съм щастлив да удовлетворя желанието ти.

Кишан се раздвижи в стола си, но не проговори.

Локеш продължи:

— Не? Много добре, вече поправих предишната ни уговорка. Брат ти ще бъде убит, ако не се съгласи с моите желания, а ти никога няма да се ожениш за дъщеря ми, освен ако също не ми предадеш своята част от амулета. Тази тайно сключена уговорка между нас може лесно да бъде анулирана и аз мога да уредя Йесубай да се омъжи за друг мъж — мъж по мой избор. Може би някой стар султан ще поохлади кръвта й. Ако искаш да останеш близо до Йесубай, ще се научиш да бъдеш покорен.

Локеш стисна китката на Кишан, докато тя изпука силно. Кишан не реагира.

Като сгъна и разгъна пръсти и бавно завъртя китката си, той се облегна назад в стола, вдигна ръка да докосне гравираното парче от амулета, скрито под ризата му, и погледна брат си в очите. Неизречено послание премина между тях.

Братята щяха да се оправят един с друг по-късно, но действията на Локеш означаваха война, а делата и нуждите на кралството бяха най-важни и за двамата.

Вълна от гняв заля Локеш, запулсира в слепоочието му и се настани зад черните му, змийски очи. Същите тези очи огледаха подробно лицето на пленника, проучваха го, опитваха се да открият слабост. Разгневен дотолкова, че бе готов да действа, Локеш скочи на крака:

— Така да бъде!

Измъкна от робата си лъскав нож с украсена със скъпоценни камъни ръкохватка и грубо дръпна нагоре ръкава на вече мръсната, някога бяла, бродирана горна дреха на пленника. Въжетата се усукаха около китките му и той изпъшка от болка, когато Локеш прокара ножа през ръката му. Разрезът беше достатъчно дълбок, че от него да бликне капка кръв, да потече по ръба и да капне на мозаечния под.

Локеш откъсна дървения талисман, който висеше на врата му, и го постави под ръката на пленника. От ножа по талисмана закапа кръв и гравираният символ засия в огненочервено, преди да запулсира с неестествена бяла светлина.

Светлината се стрелна към принца и сякаш търсещи опипом пръсти пронизаха гърдите му и с нокти си проправиха път към тялото му. Макар и силен, пленникът не бе подготвен за болката. Извика, когато тялото му внезапно пламна от остра горещина, и падна на пода.

Посегна с ръце да се закрепи, но успя само да подраска немощно по студената, бяла мозайка на пода. Принцът гледаше немощно как Йесубай и брат му нападнаха Локеш, който свирепо отблъсна назад и двамата. Йесубай падна на земята и удари силно главата си в подиума. Принцът долавяше, че брат му е наблизо, сломен от скръб, докато животът изтичаше от отпуснатото тяло на Йесубай. После не усещаше нищо, освен болката.