Лариса Йон
Безгранично удоволствие (11)

Десет

Ейдолон здраво стисна волана и се опита да не обръща внимание на растящото си желание, докато разпитваше Джем. Когато тръгваше, Тейла се намираше във водовъртежа на объркването и гнева, в опит да осъзнае жестоката истина. Образът й се беше запечатал в мозъка му и го караше да се гърчи от неудовлетвореност. Това беше проклятието на неговия вид — когато Семинусите се възбуждаха, можеха да мислят единствено за освобождаване.

— Разкажи ми всичко, което знаеш за Тейла каза той и обърна по посока на Гринуич Вилидж, където живееше Джем. — Майка й човек ли е била?

— Да.

— Тогава, ако майка ти е почувствала демоническата й същност, защо не са унищожили Тейла или не са я осиновили веднага след раждането й? — Способността на родителите на Джем — Сензор-демони — беше да откриват демоническото у хората и това им позволяваше да откриват демоническите бременности, резултатът от кои то беше раждането на мелези. А след това се решаваше какво да правят с детето.

— Когато Тейла се с родила, нищо не е показвало, че тя е наполовина демон. Веднага след раждането демонските флуиди са се изпарили. — Джем поглади с ръце бедрата си, сякаш черните й, мрежести чорапи можеха да се измачкат, а черната й кожена минипола — не. — Ейд, аз от много години следя Тейла. И никога не съм усещала демона в нея. Мислех, че може би демоническа кръв е текла в някого от нейните предци по майчина линия затова мама не я е почувствала. Но днес усетих нещо. — Тя замълча за момент. — Нещо не е наред.

Да, нещо определено не беше наред, включително и обяснението на Джем, но той щеше да поразмисли върху това после.

— Мисля, че нейната демоническа ДНК така и не се е сляла напълно с човешката. Сигурно ухапването на Алу е послужило като тласък на спящите гени. — Той я погледна за малко.

— Защо си я следила толкова години?

— От любопитство.

Отново лъжа.

— И защо точно днес реши да му се поддадеш?

Тя прехапа долната си устна, като с това напомни на Ейдолон за Тейла и по тялото му премина гореща вълна — едва ли и до Лава-демон можеше да бъде по-горещо.

— Родителите ми изчезнаха — каза тя. — Мисля, че в това е замесена Егида.

Боже, май Егида беше пуснала пипала навсякъде!

— И ти какво? Смяташе да похитиш Тейла ли?

— Ако е необходимо, за да чуя отговор на въпросите си — отвърна Джем като му хвърли поглед, който говореше, че за него ще е по-добре да не я защитава. — И аз ще получа тези отговори.

Ама че работа! Списъкът с тези, на който Тейла беше нужна, растеше не с дни, а с часове. И това никак не му харесваше, по дяволите!

— Защо смяташ, че родителите ти са похитени от Егида?

— Защото някой убива демони и продава органите им на черния пазар, а и на теб ти е прекрасно известно, че в това е замесена Егида. Моите родители ги държат като заложници.

По гърба му пробяга тръпка.

— За какво?

От зловещото мълчание на Джем тръпките обхванаха цялото му тяло.

— Те искат да работя за тях. Да им изрязвам органи за продажба. Очевидно искат да разширят полето си на действие и затова им е нужда помощ при събирането на запасни части. Затова се опитах да се свържа с теб. Исках да знаеш. Но днес, когато ми позвъниха и казаха, че родителите ми са при тях, времето ми изтече.

— Копелета!

— Това е много прилична дума в сравнение с тези, които бих избрала аз. — Тя отпусна глава назад и се загледа в тавана на купето. Гърдите й помръднаха и в деколтето на червения корсет вдлъбнатината между тях стана отчетливо видна. Нежните, леко напръскани с лунички закръглености се движеха в такт с дишането й точно както при Тейла, когато тя лежеше на леглото, а той я водеше към оргазъм.

Заради тръпките, обхванали тялото му преди минута, внезапната горещина се усещаше още по-остро. Пламъкът сякаш лижеше кожата, прегаряйки мускулите му, и се добираше до костите.

— Ейд?

Стиснал зъби, той се опита да се съсредоточи върху пътя, а не върху члена си, който стесняваше дънките му.

Джем сложи ръката си върху бедрото му.

— Ейд, добре ли си? Ейд?

В ушите му зазвъня гласът на Тейла.

— Хелбой, добре ли си? Хелбой?

Пръстите стиснаха бедрото му и той мислено започна да ги уговаря да се плъзнат по-нагоре. И да стиснат по-силно. От гърлото му се отрони нисък стон и той се обърна към жената на седалката до него. Черната й коса със сини кичури беше вързана на две опашки, а в профил толкова приличаше на Тейла… В ушите му звънтеше, картината пред очите му се размаза и макар да знаеше, че тази жена не е Тейла, не можеше да се сдържа повече — тя приличаше на нея и миришеше като нея…

Ейд свърна толкова рязко, че автомобилът зад тях наби спирачки и бясно натисна клаксона. БМВ-то спря извън платното.

— Какво, по дяволите, правиш? — извика Тейла. Той не си направи труд да изгаси двигателя, а й се нахвърли, изпращайки самоконтрола си по дяволите. Желанието жужеше в главата му и като през прекъсване чуваше раздирането на дрехи, звукът на разлетели се на всички страни копчета и стоновете на Тейла. Този път той щеше да я накара да свърши. Длъжен беше. Това беше предназначението, за което беше роден.

Ейдолон затвори очи и си пое дълбоко дъх, опитвайки се да попие в себе си аромата й. От нея миришеше толкова добре. Горчиво и в същото време сладко, като на цветя и плодове; аромат, който винаги щеше да му напомня за нея.

— Трябва да те ненавиждам. Тейла — каза той и промуши едното си бедро между нейните, а другото опря в лоста на скоростите.

Тя застина.

— Ейдолон? — Дланите й се опряха върху гърдите му. — Ейдолон! По дяволите!

Гласът не принадлежеше на Тейла. Той не галеше нейната гръд. Премигвайки бързо, той наведе очи, сигурен, че те горяха със златиста светлина. И се намръщи. Тейла гледаше към него отдолу нагоре и върху лицето й беше изписано безпокойство. Кожата й… не, не беше нейната.

Джем! По дяволите!

Майната му! Ниско под корема му сякаш се беше събрало олово и го теглеше надолу. Членът му беше толкова твърд, че му се струваше, че всеки момент ще се взриви. Тялото му беше така наелектризирано, че дори жената под него да беше само някакъв манекен, на него му беше все тая.

— Всичко това е от Изменението, нали? — тихо попита Джем и думите й го извадиха от сексуалния транс.

Ейдолон застена и се измъкна от кълбото от крайници, в което се бяха сплели двамата с Джем, и се върна на седалката си.

— Извинявай. — Той разтри лицето си с ръка и почувства потта, покрила кожата му. Цялата дясна половина на лицето му го болеше. Погледна към огледалото за обратно виждане и видя върху скулата си тъмно петно. Рисунъкът под кожата му пулсираше и се гърчеше сякаш се опитваше да се измъкне навън.

— Не се извинявай. Толкова отдавна никой не се е натискал с мен, че бях забравила колко е приятно — и тя закопча копчета, които бяха останали здрави. — Но това, че ме нарече Тейла, направо ме охлади.

Ейдолон отново застена. От къде накъде изведнъж взе Джем за Тейла? Всъщност, нямаше значение.

Унищожителката не означаваше нищо за него. Той не трябваше да я желае така. Сигурно с’генезисът го караше да полудява. Последния път, когато изгуби самоконтрола си, беше на двайсет — по време на първия си цикъл на съзряване. В крайна сметка поне тогава знаеше, че когато дните му на безкрайна похот приключеха, щеше да стане по-силен, по-голям и по-събран. С две думи — по-добър.

Но този път всичко щеше да бъде различно.

— Трябва да отида в болницата. Можеш ли да седнеш зад волана? — Ръцете му трепереха прекалено силно, за да може да шофира.

Тя кимна.

— Ти добре ли си?

Не, изобщо не беше.

— Необходимо ми е преливане на кръв. Събирах я, защото си мислех, че ако си правя редовно преливане, когато с’генезисът започне, свежата кръв ще ми даде някаква отсрочка.

— Дори идеята ти да проработи, все пак ще е до време — изрече тя с онзи глас, с който говореха всички лекари.

— Зная — озъби се той. Неудовлетвореното желание и невъзможността да промени фактите се бяха смесили в отровен коктейл. Просто ме закарай в ЦПБ. И, Джем, направи ми услуга остави Тейла на мира.

— За нищо на света. Тя ще знае нещо за родителите ми. Трябва да знае.

Той зарови пръсти в косите си.

— Дори това да е така, тя няма да ти каже нищо. Няма да можеш да я пречупиш. Можеш да ми вярваш — прошепна Ейд.

— А ти какво предлагаш? — Тя презрително изсумтя и го тупна по гърди те — там, където на ризата му нямаше копчета. — Да я съблазнявам, докато не си признае, че Егида има пръст в това ли? Откъде да зная дали мога да ти се доверя? Чукането с врага не говори ли за обратното?

Да, тя беше права за това.

— Аз съм инкуб. За такива като мен сексът е оръжие. — Само че сега дори самият той не си вярваше. Защото не беше сигурен, че сексът с Тейла беше продиктуван от желанието да й причини болка, като я накара да пожелае да получи удоволствие от демон… демон, когото тя трябваше да убие.

— Не ме заблуждавай! До с’генезиса вашият вид не е опасен. Е… почти. Твоите братлета не са от образцовите Семинуси.

— Остави я на мира, Джем — тихо изръмжа той.

— Не мога.

Ейдолон чувстваше страха и гнева на Джем като свои собствени. Но за неговия гняв причината беше ревност, което в случая беше съвсем неуместно.

— Тейла е моя.

— Твоя?

— Мой проблем. — Той изскърца със зъби. — Аз ще се оправя с нея.

— Това успокоява. Но залогът са родителите ми. Аз не мога да оставя това просто ей така. И… не се обиждай, но когато това касае нея, ти мислиш с главата, която е под кръста ти.

— Трябват ми само няколко дни. Тя отслабва. И ако се разболее и окаже изолирана от своите колеги-смъртни, то може да стане разговорлива.

Джем почти му се озъби, след като му хвърли мрачен поглед. Обикновено тя добре прикриваше демоническата си същност, но в това изнервено състояние човешкият й облик започна да се пропуква.

— Имаш двайсет и четири часа. След това всички договорености се отменят. И Тейла ще бъде моя. А моят способ на общуване изобщо няма да бъде толкова приятен като твоя.

 

 

Очарователното привличане на пълната луна нямаше нищо общо с прелестта на разгонената женска-варг и Люк знаеше, че с тези две причини следващите три нощи обещаваха да бъдат Рай и Ад едновременно.

Той заключи вратата на обшития със стомана метален контейнер, който стоеше в мазето му, и постави часовник, който нямаше да позволи на никого да го отвори отвътре. Ула, която той беше завоювал в кървав бой с пет други самци, притисна голото си тяло към гърба му, когато звукът от плъзгането на металната напречна греда с ехо се разнесе в помещението.

— Аз все още не разбирам защо трябва да се затваряме тук — прошепна тя в тила му. — Бихме могли да излезем извън града. И да побягаме. Бихме могли да половуваме.

Лов! Само от тази дума кръвта му се развълнува. Люк с удоволствие би се отправил извън града, както предлагаше Ула — чистокръвна вълчица, която беше преди всичко животно, отколкото човек. Родена варг, тя живееше по други правила, за разлика от Люк, който принадлежеше към друг начин на живот.

Люк се беше превърнал във варг — с други думи вълк — на двайсет и четири години, когато стана жертва на атаката на варгите през 1918 г. по време на Първата световна война във Франция. С всяка година човешката му половина отслабваше, но от нея все пак беше останало достатъчно, за да предпочита да живее сред хората, макар и да не контактуваше много с тях.

Разбира се, всичко си имаше цена и за да не разкъсва смъртни по време на тези три най-неконтролируеми нощи на лунния цикъл, той се затваряше в този бункер — както се беше заклел да прави — докато остатъците на човечността не го напуснеха завинаги.

И тогава Рейт трябваше да изпълни обещанието си.

— Няма нужда да ловуваме — каза той и се обърна към нея така, че всичките метър и осемдесет от пищното й тяло се притиснаха към неговото. — Ще си намерим друго занимание.

В добавка към това от тавана висяха два кравешки трупа — двойна ежемесечна доставка, направена от близката кланица. Нямаше да им се наложи да гладуват.

Ръката й — вече удължена и с остри нокти — обхвана члена му и Люк ниско заръмжа.

— От този съюз ще се родят деца. Чувствам го.

Той издиша рязко. Варгите не сключваха съюзи, докато жената не забременееше и едва тогава връзката им се превръщаше в постоянна. Люк пропусна дългите, сребристи коси на Ула през пръстите си. Ако семето му пуснеше корени, тя щеше да принадлежи единствено на него. Стоте години самота щяха да останат зад гърба му.

— Съветът на Варгите няма да е във възторг. — Не че му пукаше, когато тя така потриваше бедрата си о неговите.

— Само ако децата не се родят варги.

Люк я хвана за косата, накара я да отметне глава и изръмжа:

— Ние няма да убием онези, които се родят хора.

В очите й проблеснаха сребристи искрици, но той не можа да разбере дали бяха предизвикани от раздразнение, или от бързото преобразяване.

— Но законът…

— Ще се наложи да го нарушим. — Той я пусна и сложи ръка върху идеално закръглената половинка на дупето й. — Ние ще ги направим варги. Никой никога няма да узнае, че те са били родени хора.

— А ако някой започне да подозира?

— Ще се избавя от него, преди да е успял да разкаже за подозренията си.

Ула се усмихна, проблясвайки със зъби.

— Безжалостен! Силен! Защитник! Затова исках ти да победиш. — Тя прокара език по следите от нокти по ключицата му, където го беше ранил един от неговите съперници. — Аз не съм забравила какво направи за моята глутница.

Той също не го беше забравил. Срещнаха се преди три години в Австрия, където Люк беше отишъл заедно с Рейт, за да надушат — в буквалния смисъл на думата — нещо за някаква магическа реликва от кожа на варг. Рейт се беше върнал в болницата, а Люк остана с Ула и нейния клан. Той възнамеряваше съвсем да се пренесе при тях, толкова страстно му се искаше да живее сред своите. Но ги атакува вражески клан и когато Ула беше ранена в схватката с грима неприятели, семейството й избяга, спасявайки собствените си кожи. Остана единствено Люк, който я защитаваше до края на битката, в която нейната глутница все пак излезе победител.

Но това, че семейството й я остави в такава трудна минута го накара да разбере, че все още не е готов за живота в глутница. Люк се върна в Ню Йорк разочарован и още по-самотен от всякога.

Ула не го беше забравила. След като беше усетила приближаването на периода си на разгонване, тя сама го беше открила и преди два дни се появи на прага на дома му. Другите самци го бяха предизвикали — разгонената самка-варг беше привлякла всички в района. На Люк му се наложи да се бие, защото не беше в състояние да се противи на привличането й. Също както и на влиянието на луната в този момент.

Мускулите под напрегнатата му кожа се издуха. Ула го отблъсна; върху лицето й беше застинало изражение на екстаз и болка. Тялото й се затресе, а мускулите й затрепериха.

Кръвта пулсираше във вените й. Ставите се огъваха и пукаха, болката почти надделяваше от удоволствието от преобразяването.

Но не, истинската агония щеше да дойде после, след изменението, когато разбереше, че неговата човешка половина ги беше заключила в мазето, като не им разрешаваше да ловуват, не им позволяваше да усетят как челюстите им разкъсваха плътта и чупеха костите, докато кръвта се стичаше в гърлата им.

Ула се преобрази преди Люк. Тя стоеше на силните си, покрити със сребриста козина задни лапи и го наблюдаваше със сребристосините си очи. Настръхна, показа му острите си зъби и той заръмжа в отговор, уговаряйки тялото си да побърза. Ароматът й стана по-силен, членът му запулсира, а слюнката му едва не поточе по пода.

Отметнал глава Люк зави, когато последният стадий от трансформацията приключи. Ула се хвърли срещу него, захапа рамото му и раздра кожата на гърдите му с острите си нокти. Той я повали на земята, повече от готов да я обладае, но тя не се даваше. Беше победил съперниците си, но оставаше още една проверка, за да докаже, че е достоен да бъде баща на потомството й.

Люк трябваше да я накара да му се подчини със сила. И когато тя бъдеше задоволена, щеше да му позволи да получи своето. Те щяха да се съвкупяват в животинска и човешка форма следващите три дни, а след това, уморени, най-вероятно щяха да проспят още три.

За пръв път Люк си беше издействал от Ейдолон толкова почивни дни.

Обхванал бедрата й, той я покри с тялото си, когато тя се притисна към обсипания със слама под. Захапа я за тила и стисна кожата й със зъби.

Тя заръмжа, изви се и го перна с нокти по хълбока. Той не почувства нищо, напълно отдаден на усещането на тялото й, на докосванията на черната кожа до сребристата топлина между краката й. С всяко движение, върхът на члена му се оказваше все по-близо и по-близо до онова място, където той искаше толкова много да влезе.

Не чуха шума на отварящата се врата, докато не стана прекалено късно.

— По дяволите! — Гласът принадлежеше на мъж. — Те са двама!

Люк се обърна.

Смъртни.

Егида.

Нахвърли се върху мъжа, застинал на вратата с арбалет в ръка, готов за стрелба. Но за част от секундата Ула се оказа по-бърза от него и успя да удари натрапника в гърдите. Деликатно тънката и къса арбалетна стрела попадна във врата й и тя, разпаряйки гърдите на мъжа с ноктите си, се преобрази в човек.

— Гнусен изрод! — въздъхна Ула, изтърколи се от тялото му и с лекота се изправи на крака. Само че в човешката си форма беше прекалено слаба и затова нямаше никакъв шанс, когато жената, появила се в основата на стълбата, я простреля право в сърцето със стрела със сребърен връх.

Ула падна на пода в локва кръв.

Копелета! Люк изрева от ярост и се нахвърли върху Пазителката с такава сила, че чу приятното изхрущяване на гръбнака й. Още двама от Егида — мъже — се нахвърлиха върху него със стенгове. Люк скочи върху този, кой го се оказа по-близо, като разкъсваше плътта с нокти и хапеше със зъби. След секунда коремът му се взриви от болка — внезапна и остра — едно от остриетата на мъжете беше достигнало до целта си.

— Хвани го — извика нападателят му и Люк получи още един удар в хълбока. Вторият мъж му инжектира нещо — най-вероятно сребърен нитрат — след което болката, подобна на милион разреза от бръснач, изпълни тялото му и блокира дишането му.

Пред очите му всичко потъмня и се размаза. Трябваше да се измъкне оттук. Хвърли се към стълбите и едва успя да се извърне от пътя на тоягата с метален връх, просвистяла покрай главата му.

— Боже, Коул, не го убивай! Той струва не една хилядарка!

По тялото на Люк премина тръпка и козината му настръхна. Те искаха да го заловят жив. Когато замръзнеше Адът! Задъхвайки се от болка и напрежение, той се изкачваше нагоре, слушайки ругатните зад гърба си. Не се забави, за да отвори вратата, а просто премина през нея и на всички страни се разлетяха парчета дървесина. Приземи се на четирите си лапи и хукна надолу по улицата. Нощният въздух му помогна да се съвземе и го дари с прилив на сила и скорост.

Люк нямаше представа от колко време бягаше, следваше сенките и се криеше между паркираните автомобили, но когато адреналинът му затихна, разбра, че се намира в непозната част от града, достатъчно далеч от родния квартал.

С всяко негово вдишване в дробовете му сякаш се разгаряше огън и му се гадеше.

Ула!

От гърлото му се откъсна вик, който се разнесе по тъмната улица. Той се изправи на крака, опита се да освободи разума си и да открие най-близкия Хароугейт. Север. На няколко квартала оттук. Прекалено далеко, но това беше единствената му надежда.

Побягна към портала, като повече не се опитваше да се крие. Действайки чисто инстинктивно, сви зад ъгъла и се блъсна в жена. От нея миришеше на ярост и болка, които веднага преминаха във вледеняващ ужас. Емоциите й повтаряха неговите собствени, сплитаха се с тях и се усилваха, подтиквайки ги да се взривят.

Неудържимият глад и жаждата да разкъса нещо на части, накара Люк да затрепери, когато надвисна над жената.

— Бягай, Червена шапчице!

В животинската му форма думите приличаха на ръмжене и тя закрещя като актриса във второстепенен филм на ужасите. Пазителите нямаше как да не я чуят. Паниката унищожи последните останки от човечността му. Той се нахвърли върху жертвата си и впи зъби в мястото между рамото и врата й. Жената го заудря с юмруци по гърдите, като се бореше диво и се опитваше да се измъкне, но той я разтърсваше както териер — плячката си.

— Насам!

Гласът на един от Пазителите го изтръгна от убийствената му ярост. Жената застена и се отпусна между челюстите му. В далечината се дочуха стъпки, чието ехо се отрази в близките сгради. Времето му свърши.

Люк тръсна глава и захвърли тялото на нещастницата зад контейнера за боклук, след което се втурна по тротоара, отблъсквайки се от уличните стълбове и знаци, в безразсъдното си желание да се добере по-бързо до Хароугейт. И в болницата.

Изведнъж нещо го събори на земята — сякаш го удариха с юмрук в бъбреците. Още една арбалетна стрела със сребърен накрайник. Кръвта му плисна по тротоара. На Люк му потрябваха всичките сили, за да се изправи, и накуцвайки да се довлече до металния капак на шахтата на канализацията малко по-напред. Остана вкопчен в животинската си форма, която беше много по-силна от човешката.

Всяко поемане на въздух му струваше ужасна болка — сякаш се опитваше да диша под вода, а всяка негова стъпка беше равносилна на агония. Но той се радвате на болката, дори я приветстваше, защото единствено тя му помагаше да остане в съзнание.

Ако го изгубеше, Егида щеше да го залови.

Нещо му подсказваше, че ако се оставеше да го заловя жив, щеше да съжалява ужасно много.

 

 

Демоните и другите създания от подземния свят рядко се предаваха без бой, а днес това много радваше Тейла. Тя трябваше да нарани някого. Да се очисти от онова, което и беше наговорил онзи лъжлив доктор.

Но колкото и силно да удряше Дрекавака — кльощав демон с дълги крайници, огромна глава и зъби, дълги колкото ръката й, Тей не можеше да изхвърли от главата си думите на Ейдолон.

Ти си наполовина демон!

— Не! — изкрещя тя и стовари петата си в гърлото на Дрекавака. Грозната твар падна на пода на изоставения склад търговска точка за наркоманите, където Тейла беше открила демона, шляещ се в търсенето на хора, които да може да зарази със смрадливия си дъх. Циментът под изрода беше нашарен с тъмни петна и тя се замисли дали това не беше кръв, останала след нечие раждане.

Като на майка й, например.

Дала воля на гнева си, Тейла риташе и продължаваше да го прави дори когато демона издъхна и докато шумът от стъпки не я изтръгна от мъглата на безсмислената жестокост.

— Как вървят нещата, малката?

Към нея се насочваше мъж с хищническа походка, който едва доловимо се олюляваше — сякаш тялото му не успяваше да следва движенията му. Празните му очи не издаваха нищо друго, освен факта, че мъжът беше надрусан.

— Това някакво куче ли е? — Той запримига бързо и Тейла разбра, че тялото на Дрекавака току-що се е превърнало в прах. На земята всички демони изчезваха няколко секунди след смъртта си, ако, разбира се, не загиваха в местата, предназначени за съхранение на телата. Например в лабораториите на Егида.

— Още по-лошо — измърмори тя, след което направи крачка встрани и се насочи към изхода. Тя ненавиждаше това място, по го привличаше демоните като е магнит — просто богато на дивеч поле.

Изцапаната ръка на мъжа легна върху рамото й и Тейла застина, стиснала ръце в юмруци.

— Махни си мръсната ръка от мен.

— Или какво?

— Или ще останеш без нея.

Мъжът със силен натиск я накара да се обърне и Тейла просто полудя. Хвана го за яката на скъсаната военна куртка, вдигна го над земята и го притисна към стената на склада. Той се разхили, прекалено не на себе си, за да осъзнава в каква опасност се беше озовал.

— По-леко, кучко! Ако ме искаш, трябва само да ме помолиш.

На Тейла й се догади. Точно с такива мъже майка й висеше постоянно и тя подозираше, че някой точно такъв като него беше станал неин баща. Което тя винаги беше смятала за много лошо. Но сега вече знаеше, че може да има и нещо още по-ужасно.

— Млъкни! Просто млъкни!

— Кучката не иска да играем по правилата. — Той започна да се съпротивлява, но тя го натисна още по-силно в твърдата повърхност, усещайки как се огъват костите на ключицата му, сякаш всеки момент щяха да се счупят. — Ау, мамка му!

От мириса на гнева, подправен със страх, сърцето й забърза ритъма си. Добре! Защото някой трябваше да почувства същото, каквото чувстваше и тя — че светът се руши. Проблемите обичат да си имат компания.

— Е, боли ли? — прошепна тя и изцъклените му очи се разшириха от ужас.

Почти не чу стъпките, докато тялото й се тресеше от покачването на адреналина. Тя беше готова да се бие, но не и да взема пленници.

— Тейла?

Намръщена, тя се обърна.

— Кайнан? Намерихте ли…

— Тялото на Джанет е изчезнало. — Тримата Пазители останаха отзад, докато Кай продължи към нея. Очите му се спряха на наркомана и ръката му легна върху ножницата на гърдите. — Демон?

Тя ахна.

— Какво? Какво каза?

— Демон ли е? Тейла? Добре ли си? Искаш ли аз да го довърша?

А, той не говорел за нея! Да го довърши? Него, не нея. Защото тя не беше същото. Макар че в някакъв смисъл, той все пак говореше за нея.

Тейла отново погледна към мъжа, когото стискаше. Лицето му беше посивяло, а дишането — забързано, поради натиска върху гърлото му. О, Боже! Какво смяташе да направи? Той беше човек, а не демон.

Ти си наполовина демон!

— Не! — извика тя, без да знае на кого — на мислите в главата си или на Кайнан. Но все пак пусна наркомана и тъпо наблюдаваше как той се плъзга към земята.

— Не. Той е човек. Боклук, но човек.

„Боклукът“ изпълзя настрани, шепнейки:

— Ненормална кучка! Ненормална!

Кайнан внимателно се приближи, сякаш Тейла можеше да го ухапе.

— Защо не дойдеш за няколко дни да поживееш в щаба?

Смъртта на Джанет е удар за всички ни и трябва да се държим заедно.

— Искаш да ми кажеш, че не трябва да оставам сама ли?

— Ние дойдохме за теб, Тейла. — Топлата му усмивка трябваше да я успокои, но от нея й стана още по-зле. Тя само й напомни колко откъсната от всички се чувстваше.

Откъсната от онова, което я правеше човек.

— Т-трябва да тръгвам. — Подмина ги, като се направи, че не чува вика на Кайнан зад гърба си.

— Никакво преследване, Тейла. Особено сама, докато не получиш разрешение.

Тя избяга. Избяга от своите колеги Пазители, избяга от склада, където се беше родила. Но не успя да избяга от думите на Ейдолон.

Ти си наполовина демон!