Лариса Йон
Безгранично удоволствие

Речник

Егида — Организация на смъртни воини, посветила се на защитата на човешкия свят от злото. Вижте също: Пазители, Наместници, Сиджил.

Съвет — Всички видове и породи демони се управляват от Съвет, който определя законите и налага наказания на всички свои отделни членове.

Дресдийн — Демон, еквивалент на Ангел.

Пазители — Воини на Егида, обучавани в бойни техники, оръжия и използване на магии. Целта на Пазителите е унищожаването на всички демони на земята.

Хароугейт — Вертикални портали, невидими за хората и използвани от демоните за пътуване от едно място до друго на Земята или Шеул.

Инфадре — Самка от всякакъв вид демон, която е била оплодена от Семинус демон.

Малеконсиео — Висш управляващ съвет на демоните, в който влиза по един представител от всеки вид демони. Демонически еквивалент на ООН.

Орджесу — Демоническа сексробиня — порода демони, отглеждани специално с цел предоставяне на секс.

Наместници (Регенти) — ръководители на местните организации на Егида.

С’генезис (Семинус’генезис) — Заключителният цикъл на съзряване на демоните Семинус. След с’генезиса той е способен да се размножава и притежава способност да се превръща в мъжки демон от всеки вид.

Шеул — Царството на демоните. Намира се дълбоко в недрата на земята и е достъпно само от порталите Хароугейт.

Сиджил — Съвет от дванайсет човека, известни като Старейшините, които са върховните ръководители на Егида. Седалището им е в Берлин. Те контролират всички локални организации на Егида по целия свят.

Тер’тасео — Демони, които могат да бъдат взети за смъртни, защото техният външен вид има естествена човешка форма или може да приема такава например като шейпшифтърите.

 

 

Класификация на Демоните, описани от Барадос, Амбър-демон, който дава описание на породата на демоните Семинуси като пример:

Кралство: Анималиа

Клас: Демон

Семейство: Сексуален Демон

Род: Сухоземни

Вид: Инкуб

Порода: Семинус

Едно

Демонът — това е самият господар на въздушната стихия, който може да приема различни форми и да заблуди сетивата ни за известно време, но силата му е ограничена — той може да ни ужаси, но не е по силите му да ни нарани.

— Робърт Бъртън, „Анатомия на Меланхолията“

Ако Ейдолон беше някъде другаде, а не в болницата, то със сигурност щеше да довърши мъжа, който го молеше за спасението си.

Но тъй като това ставаше в болницата, сега се налагаше да спасява копелето.

— Понякога да си лекар е пълна глупост — промърмори той и заби в демона в човешки облик спринцовката, пълна е хемоксицин.

Пациентът изкрещя, когато иглата премина през разкъсания бедрен мускул и от спринцовката в раната започна да навлиза от лекарството, обеззаразяващо кръвта.

— Не му сложи обезболяващо?

Ейдолон само изсумтя в отговор на въпроса на по-малкия си брат.

— Единствено заклинанието на „Убежището“ не ми позволява да го убия. Но то не ми пречи по време на лечението, макар и частично, да дам на копелето онова, което заслужава.

— Никак не можеш да забравиш старата си работа, а? — Шейд отмести завесата, отделяща две от трите отделения за спешна помощ и влезе. — Кучият син си е похапвал новородени. Дай да го махна оттук и да избавя света от този жалък задник.

— Рейт вече го предложи.

— Рейт предлага да се отървем от всичките си пациенти.

Ейдолон измърмори:

— Може и да е за добре, че нашият брат не си е избрал попрището на лекар.

— Или пък аз.

— Ти имаш други причини за това.

Шейд не искаше да си губи времето и да учи в медицинския колеж, още повече че неговият лечителски дар повече подхождаше на избраната от него сфера на дейност — да работи в екипа на Бърза помощ. Той буквално остъргваше пациентите си от асфалта, след което поддържаше жизнените им функции до пристигането им в Централната Подземна Болница, където лекарите ги поемаха за лечение.

Върху обсидиановия под започна да капе кръв, след като Ейдолон пристъпи към огледа на най-сериозната рана на пациента си. Женската на Амбър-демона — демон от същия вид като майката на Шейд — беше хванала пациента им в детската си стая и беше успяла по някакъв начин да го надупчи няколко пъти с металната дръжка на четката за миене на тоалет.

Освен това, независимо от скромните си размери, Амбър-демоните бяха невероятно силни. Особено женските. Ейдолон вече беше имал щастието да изпита тази тяхна сила в леглото и то дори няколко пъти. В действителност, той планираше да вземе точно Амбър-женска като своя първа инфадре, когато вече нямаше да може да се съпротивлява на процеса на окончателното съзряване, който започваше да оказва влияние върху тялото му. От Амбър самките излизаха добри майки и само единици от тях убиваха децата си, родени от демоните Семинус.

Като отблъсна настрана мислите, които все по-често го безпокояха от момента на началото на Изменението. Ейдолон хвърли поглед към лицето на пациента си. Кожата на демона, вместо наситения си червен цвят, в момента беше бледа от кръвозагубата и болката.

— Как се казваш?

— Дърк — простена пациентът.

— Слушай, Дърк. Смятам да зашия тази рана, но това ще боли. Много. Постарай се да не мърдаш. И не викай като треперещо нищожество.

— Дай ми нещо за болката, ти шибан паразит такъв — проръмжа болният.

— Искаш да кажеш лекар — поправи го Ейдолон и кимна към подноса с инструменти, при което Пейдж, една от малкото човешки медицински сестри, му подаде клампите.

— Дърк, приятелю, успя ли да похапнеш от детето на Амбър-демоницата, преди тя да те хване?

Шейд направо излъчваше ненавист, когато Дърк замота глава; острите му зъби бяха оголени, а очите му пламтяха в оранжево.

— Значи, днес определено не е бил твоят ден. Хем не си похапнал както трябва, хем и срещу болката нищо няма да получиш.

Позволявайки си да се усмихне хищнически, Ейдолон стисна повредената артерия на две места. Дърк изригна проклятия, като с всички сили се опитваше да се измъкне от ремъците, които го удържаха върху операционната маса.

— Скалпел.

Пейдж подаде искания инструмент и Ейдолон направи умел разрез между клампите. Шейд се приближи, за да наблюдава как брат му изрязва разкъсаната част на артерията, след което прикрепя равните срезове. Топло потръпване премина по дясната му ръка, покрай татуировките, и се спусна право надолу към върха на пръстите му, покрити с ръкавица, и артерията на мъжа се срасна. Хранещият се с деца демон вече можеше да не се страхува, че ще му изтече кръвта. Макар че изражението върху лицето на Шейд трябваше да го накара да се замисли за шансовете си за оцеляване, след като напуснеше болницата. Не за пръв път Шейд спасяваше нечий живот само за да го отнеме веднага, след като пациента го изпишеха.

— Кръвното налягане спада — погледът на Шейд беше прикован към монитора в близост до леглото на болния. — Може и да е от шока.

— Някъде все още кърви. Налягането трябва да се увеличи.

С голяма неохота Шейд положи широката си длан върху челото на Дърк. Цифрите на монитора отначало рязко паднаха надолу, после скочиха нагоре, като след секунда се стабилизираха. Но тези промени бяха временни. Силите на Шейд не можеха да поддържат живота, ако той просто беше напуснал тялото. Така че, ако Ейдолон не откриеше причината, каквото и да направеше Шейд, резултатът щеше да бъде същият. Бързият оглед върху другите рани не даде никакви обяснения за падането на жизнените показатели, но… ето тук, точно под дванайсетото ребро на пациента, имаше свежа рана. Под тънкия и равен белег нещо се пенеше.

— Шейд!

— Ад и дяволи! — въздъхна Шейд. Той повдигна поглед към брат си и прокара ръка по напълно черните си коси; същия цвят като тези на брат му, но по-дълги от неговите, стигащи до раменете му. — Може да не означава нищо. Може и да не са Гуловете.

Немъртвите. Не чудовищата канибали, както си мислеха за тях хората, а онези, които търгуваха с демонски вътрешни органи и ги продаваха на черния пазар на Отвъдното. Ейдолон леко натисна върху белега, надявайки се, че брат му все пак е прав. В което много се съмняваше — не беше чак толкова зелен.

— Дърк, какъв е този белег?

Порязах се.

— Това е белег от хирургически срез.

ЦПБ беше единственото медицинско заведение в целия свят, където оперираха демони, а Дърк никога досега не е бил техен пациент.

Ейдолон долови тънкия аромат на страха.

— Не. Това беше нещастен случай. — Раненият стисна ръце в юмруци, докато очите му, лишени от клепачи, се разшириха. — Трябва да ми повярвате!

— Дърк, успокой се! Дърк?

Мониторът запищя, предупреждавайки ги за критичното положение, докато хранещият се с деца демон започна конвулсивно да се блъска върху леглото.

— Пейдж, дръж го по-здраво. Шейд, поддържай го жив.

Зловещият вой сякаш се разнесе от всяка пора от тялото на Дърк и малкото оградено пространство на стаята се изпълни с ужасната смрад, наподобяваща на смес от гниещ бекон и земя, което накара Пейдж да повърне обяда си в кофата за боклук.

Линията, показваща сърдечния ритъм на монитора, стана права. Шейд махна ръка от челото на пациента.

— Мразя, когато става така. — Като си задаваше въпроса какво би могло да уплаши Дърк толкова, че той да реши да прекрати работата на собствените си органи, Ейдолон отвори белега с леко движение на скалпела. Вече се досещаше какво щеше да открие, но все пак искаше да се увери.

Шейд бръкна в джоба на медицинската си униформа и извади неизменно лежащото там пакетче с дъвки.

— Какво е изчезнало?

— Торбичката Пен-Тай. Тя се занимава с преработката на хранителните отпадъци и ги връща обратно в тялото. Затова този вид демони не се занимават с уриниране или дефекация.

— Удобничко — измърмори Шейд. — Какво може да прави някой с нея?

Пейдж все още прикриваше уста с хирургическа салфетка. Лицето й имаше зеленикав оттенък, макар че вонята от пациента им почти се беше разсеяла.

— Съдържанието на торбичката се използва при някои вуду-проклятия; онези, които оказват влияние на дейността на червата.

Шейд поклати глава и протегна лентичка дъвка към сестрата.

— Нима не остана нищо свято? — Той се обърна към Ейдолон. — Защо просто не са убили и него? Другите ги бяха убили.

— Той е представлявал много по-голяма ценност, но оставен жив. Тези демони, в продължение на няколко седмици, могат да си отгледат друг такъв орган.

Който отново може да бъде взет. Шейд произнесе тирада, съставена предимно от ругатни, които Ейдолон Никога досега не беше чувал през своя вече почти стогодишен живот. — Сигурно е работа на Егида. Болни копелета!

Които и да бяха тези негодници, явно имаха много работа. За последните две седмици в болницата бяха постъпили дванайсет обезобразени тела, като степента на насилие ставаше все по-голяма. При някои от жертвите си личеше, че ги бяха рязали, докато са били все още живи и в съзнание.

За съжаление, демоническото общество изобщо не се интересуваше от този факт, а онези, които това ги вълнуваше, не желаеха да си сътрудничат със Съветите на другите видове демони и да организират общо разследване. Ейдолон все повече се безпокоеше от това и то не само поради факта че е замесен някой, който беше на „ти“ с медицината, а и защото разбираше, че онези касапи можеха да хванат и някого от неговите познати — беше просто въпрос на време.

— Пейдж, съобщи на момчетата от моргата да приберат тялото. И им кажи, че са ми нужни копия от отчета за аутопсията. Възнамерявам да разбера кои негодници стоят зад всичко това.

— Ей, док! — Ейдолон не беше успял да направи десетина крачки, когато иззад своето триъгълно бюро го извика Нанси — вампирката, която работеше като медицинска сестра, още преди да я превърнат в такава преди трийсет години. — Позвъни Скалк и каза, че води Круентус. Приблизително време на пристигане — до две минути.

Ейдолон едва не застена. Круентусите живееха, за да убиват. Желанието им да унищожават всичко живо беше толкова велико, че понякога самите те се разкъсваха един друг на парчета, по време на процеса на чифтосване. Техният последен пациент — Круентус — беше успял да се освободи от оковите си и разруши почти половината болница, преди да го хванат и натъпчат с успокоителни.

— Приготви втората стая за преглед, снабдена със златните ограничители, и извикай д-р Юрий. Той обича Круентусите.

— Освен това тя каза, че ще доведе и необикновен пациент.

При тези думи той вече наистина застена. Последният необикновен пациент на Скалк беше куче, блъснато от автомобил. Наложи се да вземе песа със себе си вкъщи, защото, ако го пуснеше на воля в отделението за спешна помощ, беше все едно да предложи свежо месо на някои членове от персонала на болницата. И сега тази проклета улична твар беше успяла да изгризе три чифта от обувките му и беше припознала дома му за своя собствена територия.

Шейд се разкъсваше между желанието да се скара със Скалк, неговата сестра Амбър-демон, и потребността си да пофлиртува с Нанси, с която вече беше успял да преспи два пъти. Във всеки случай, поне Ейдолон знаеше за толкова.

— Направо ще я довърша. — Изглежда, раздразнителността беше надделяла.

— Няма, ако аз успея първи да се добера до нея.

— Ти нямаш право да я докосваш.

— Ти никога не си казвал, че не мога да я убия — уточни Ейдолон. — Ставаше дума само за това, че не трябва да спя с нея.

— Вярно — и Шейд сви рамене. — Тогава я убий. Майка ми никога не би ми го простила.

Предположението на Шейд беше вярно. Макар Ейдолон, Шейд и Рейт да бяха чистокръвни демони Семинуси, родени от един отдавна мъртъв баща, техните майки бяха от различни видове демони. И сред тях само майката на Шейд имаше майчински чувства и се опитваше да защити детето си.

Отраженията на червени мигащи светлини затанцуваха по тавана и оповестиха пристигането на автомобила на Бърза помощ. Малко по-късно стаята беше залята от по-силната червената светлина, което накара надписите по сивите стени да изпъкнат. Безличният сиво-кафяв цвят не беше първият избор на Ейдолон, но заклинанията се задържаха в него много по-добре, отколкото във всеки друг. А в болницата, където всеки беше нечий смъртен враг, трябваше да се използва всяко преимущество. Затова символите и заклинанията бяха малко изменени, за да се увеличат защитните им свойства.

И бяха изписани не с боя, а с кръв.

На подземния паркинг се появи линейката на Бърза помощ и в кръвта на Ейдолон рязко се плисна гореща вълна от адреналин. Той обожаваше работата си. Обичаше да управлява своето собственото адско късче така, че то да бъде максимално близко до същността си до Рая.

Болницата, разположена под шумните улици на Ню Йорк и скрита със заклинание точно под носа на нищо неподозиращите хора, беше негово творение. Дори много повече от това. Тя беше неговото обещание пред всички демони, без значение къде живееха — в недрата на земята, на повърхността й или сред хората — че към тях ще се обръщат без дискриминация, независимо от вида, към който принадлежаха.

Вратите на приемното отделение на Бърза помощ се отвориха настрани и парамедикът — колега на Скалк верволф, който ненавиждаше всеки и всичко, вкара носилката с внимателно свързания към нея Круентус. Ейдолон и Шейд тръгнаха след тях. И макар че всеки от братята беше висок около метър и деветдесет, Люк се извисяваше над тях поне с още десетина сантиметра, което ги караше да се чувстват джуджета.

— Круентус — проръмжа Люк. Той ръмжеше винаги, дори когато беше в човешка форма, както сега например. — Намерен в безсъзнание. Открита фрактура на десния крак. Пробит череп отзад. И двете рани вече се затварят. Не се затварят дълбоките, разкъсни рани на корема и гърлото.

Ейдолон изви вежда, когато чу последната информация. Само злато или оръжие със заклинание можеха да нанесат незарастващи рани. Всички останали наранявания щяха да зараснат сами, когато Круентусът дойдеше в съзнание и способността му към регенерация се усилеше.

— Кой е извикал помощ?

— Намерил ги е някакъв вамп. Круентусът и… — и Люк посочи с пръст към автомобила на Бърза помощ, от който Скалк сваляше втората носилка… — това.

Ейдолон рязко спря, Шейд — също. За няколко секунди и двамата много внимателно разглеждаха човешката жена, лежаща в безсъзнание. Някой от парамедиците беше разрязал дрехите й от червена кожа и сега те лежаха под нея. Създаваше се впечатление, че жената сякаш беше одрана. От дрехите й бяха останали само сутиен и бикини в черен цвят и разни кобури, прикрепени към раменете и глезените. Тръпка премина по тялото на Ейдолон. По дяволите, не, само не и това!

— Ти си довлякла в моето отделение на Бърза помощ убийца от Егида? За какво си мислеше, в името на всичко нечестиво?

— А какво ще ми заповядаш да направя с нея? Нейната колежка вече е храна за плъховете.

— Круентусът се е справил с една от Егида? — попита Шейд и когато сестра му кимна, премести поглед върху ранената жена. Обикновените хора не представляваха заплаха за демоните, но онези, които бяха в Егида — гилдия от воини, заклели се да изтребят всички демони — не бяха обикновени. — Никога не съм си мислил, че ще благодаря на Круентус. Трябвало е и тази да превърне в храна за плъхове.

— Това вместо нас могат да го направят и раните й. — Скалк започна да изрежда нараняванията й, всички от които бяха сериозни. Най-лошата от тях беше пробитият бял дроб — той имаше всички шансове да убие жената най-бързо от всички други рани. Скалк беше направила всичко, за да понижи налягането в дробовете и към момента убийцата на демони беше в стабилно състояние, а цветът на лицето й — в норма. — И, — добави Скалк — аурата й е много слаба, тънка. От известно време тя не е била напълно здрава.

Към тях се приближи Пейдж. Кафявите й очи светеха от нещо подобно на благоговеен страх.

— Никога по-рано не съм виждала Бъфи. Искам да кажа, жива.

— Аз съм виждал. Няколко. — Зад гърба на Ейдолон се разнесе гласът на Рейт. — Но те не останаха живи за дълго. — Рейт — много приличащ на братята си, ако не се вземеха под внимание сините очи и изрусената коса, дълга до раменете — хвана носилката. — Аз ще я изнеса извън пределите на болницата и ще се избавя от нея.

Да се избавят от нея. Трябваше да постъпят точно така. В края на краищата, точно това направиха воините от Егида с техния брат Роуг — загуба, която и досега оставаше като отворена рана в душата на Ейдолон.

— Не! — изрече той, изцяло протестирайки и срещу собственото си решение. — Почакай!

Колкото и съблазнителна да беше мисълта да разреши на Рейт да направи онова, което беше предложил, само на три вида същества можеше да бъде отказана помощ, ако следваха Устава на ЦПБ, написан от Ейдолон собственоръчно. И воините на Егида в този списък ги нямаше — недоглеждане, което трябваше да поправи в най-близко бъдеще. След като заемаше длъжност, еквивалентна на длъжността на шеф на болницата, Ейдолон имаше правото на решаващ глас. Той можеше да обрече жената на смърт, но сега с нея им се явяваше рядка възможност. Личната вражда с воините на Егида трябваше да бъде отместена настрана.

— Отведете я в първи кабинет.

— Ейдолон, — изрече Шейд с глас, пълен с неодобрение, — в този случай да я хванем и пуснем на свобода не е добра идея. А ако това е клопка? Ако на нея има някакво проследяващо устройство?

Рейт се огледа с такъв вид сякаш очакваше убийците от Егида — или Пазители те, както се наричаха самите те — да се появят от нищото.

— Ние сме под защитата на Небесното заклинание.

— Само в този случай, ако нападението става в рамките на болницата. Ако разберат къде се намираме, те ще могат да си поиграят с нашето здание също както го направи Осама бин Ладен с кулите.

— Ние ще я излекуваме, а за останалото ще се притесняваме после. — И Ейдолон забута носилката с жената към подготвения кабинет. По петите го следваха двамата му братя-параноици и Пейдж. — Така ние ще имаме възможност да узнаем за тях повече. А получаването на тези знания в този момент превишава всички заплахи.

Ейдолон освободи ремъците, удържащи пациентката на носилката, и повдигна лявата й ръка. Сребърният, леко потъмнял пръстен на един от пръстите й изглеждаше достатъчно обикновено, но когато го свали, защитният надпис, гравиран на обратната му страна, потвърди съпричастността й към Егида. Това накара сърцето му да се свие. Ако слуховете бяха верни, то всяко ювелирно украшение със защитно заклинание даваше на Пазителите допълнителни възможности: по-добро нощно зрение, съпротива към някои заклинания, способност да виждат през мантии-невидимки и още Бог знае какво.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — Рейт дръпна завесата и скри зяпащия от коридора персонал.

Съдейки по количеството на зяпачите, сътрудниците си бяха предали новината един на друг. Ела да погледнеш Бъфи — нощният кошмар, криещ се под леглата ни.

— А ти не си толкова страшна сега, нали, малка убийце? — промърмори Ейдолон, докато си слагаше ръкавиците.

Горната й устна леко потрепна сякаш жената можеше да го чуе. Внезапно Ейдолон почувства увереност, че за нищо на света нямаше да изгуби пациентката пред него. Смъртта не обичаше силата и упоритостта — все качества, които просто се излъчваха от тази смъртна жена. И съвсем несигурен как да се отнесе към възможността за оцеляване на ранената, Ейдолон разряза презрамките на сутиена й и пристъпи към оглед на раната на гърдите. Шейд, който се мотаеше наоколо в очакване да започне смяната му, беше стабилизирал жизнените й показатели. Магическото му докосване облекчи нейното затруднено, бълбукащо дишане.

— Пейдж, направи анализ на кръвта и определи групата. А дотогава дай човешка първа група.

Медицинската сестра пристъпи към изпълнението на възложената й работа. Ейдолон разшири със скалпела най-сериозната рана на Унищожителката. През направения отвор на гърдите й, от наранената тъкан на белия дроб, забълбука кръв, изпълнена с мехурчета, когато Ейдолон вкара пръсти в тялото на жената, за да срасне разкъсаните краища.

Рейт беше кръстосал силните си ръце пред гърдите. Мускулите на бицепсите му потрепваха сякаш мъжът нямаше търпение да обвие ръце около гърлото на Унищожителката на демони.

— Цялата тази ситуация ще ни излезе през носа, но вие двамата сте прекалено тъпи и инатливи, за да го разберете.

— Каква ирония, — с безизразен глас проговори Ейдолон, — че точно ти четеш на нас лекция за инат и тъпотия.

Рейт показа на брат си среден пръст, а Шейд се разсмя.

— Някой е станал със задника нагоре. Търсиш си дозата ли, братле? Видях горе един достатъчно вкусен на вид наркоман. Защо не закусиш с него?

— Върви на…

— Млъкнете! — сряза ги Ейдолон. — И двамата. Нещо не е наред. Шейд, погледни това — и той насочи светлината на медицинската лампа над главите им към раната. — Аз не съм бил в медицински колеж от няколко десетилетия, но съм се занимавал с лечението на достатъчно количество хора, за да мога да разбера, че това не е нормално.

Шейд погледна към органите на жената — плетеница от вени и артерии, които грубо се преплитаха с удивителната тъкан на нервните окончания на мускулите и видоизменената структура на белите дробове.

— Впечатлението е такова, че тук сякаш е избухнала бомба. Какво е това?

— Нямам представа. — Той никога не беше виждал нещо подобно на бъркотията, която гледаше сега във вътрешностите на жената. — Я виж това. — Ейдолон посочи към черната капка, която приличаше на съсирена кръв. Пулсиращ и трансформиращ се съсирек от кръв, който буквално пред очите им поглъщаше здравата тъкан. — Впечатлението е такова, че това се опитва да заеме доминиращо положение.

Ейдолон отново хвърли поглед към пихтиестата маса. Дъхът му буквално секва и той се олюля на пети.

— Всички кръгове на Ада! — въздъхна Шейд. — Тя е шибан демон.

— Ние сме шибани демони! Тя е нещо друго.

И Ейдолон за пръв път си позволи внимателно, без да бърза, да огледа почти голата жена, като започна от пръстите на краката с черен педикюр и завърши с разрешената коса с цвят на червено вино. Гладката кожа покриваше мускули, който дори и сега, когато тя не беше в съзнание, показваха натренираност. Беше на около двайсет и пет години, в самия си разцвет и ако тя не беше техен смъртен враг, Ейдолон би казал, че жената е достатъчно чувствена. Той докосна с пръсти парчетата срязани дрехи. Винаги беше имал слабост към жени в кожа. В най-добрия случай — към кожени мини поли; но и панталоните с ниска талия също не бяха зле.

Рейт хвана с пръсти брадичката й, повдигна лицето й и внимателно започна да го оглежда.

— Мислех, че в Егида има само хора. Тя изглежда като човек. Мирише на човек. — Кучешките му зъби проблеснаха, когато прокара език по кървавите рани на врага й. — И на вкус е като човек.

Ейдолон усети някаква много странна преграда, която разделяше напречно дебелото черво.

— Какво съм казвал за навика ти да опитваш пациентите на вкус?

— Е, и какво? — невинно попита Рейт. — Трябва да разберем дали е човек, или не е.

— Човек е. Членовете на Егида са хора. — Шейд поклати глава, от което камъкът в обицата на ухото му проблесна под силната светлина на лампата за прегледи. — Тук нещо не е наред. Тя сякаш е заразена и сега мутира в демон. Може да е някакъв вирус.

— Не, така се е родила. Един от нейните родители е демон. Виж! — и Ейдолон показа на брат си генетическото доказателство — органите бяха формирани в резултат на съюза между човек и демон; нещо, което се срещаше доста по-често, отколкото можеше да се предположи, макар че смъртните доктори го диагностицираха като „някакъв синдром“. — Нейните физически аномалии могат да бъдат в резултат на родова травма. Или може би тези два вида са били генетически несъвместими. Най-вероятно тя се е родила с някои особености, които или внимателно е прикривала, или просто се е опитвала да не им обръща внимание. Например прекалено острото зрение. Или телепатическите способности. Но аз съм готов да заложа стетоскопа си, че точно това е станало причина за проблемите.

— Какви например?

— Всякакви. Може би е започнала да губи слуха си или е започнала да се изпуска в гащите си пред публика. — Развълнуван, защото подобни неща правеха неговото късче от Ада по-интересно, Ейдолон погледна към Шейд, който в този момент сложи длан върху главата на жената и затвори очи.

— Усещам го произнесе той с дрезгав от напрежение глас. Опитваше се да проникне дълбоко в тялото й на клетъчно ниво. Някои брънки на ДНК-то й сякаш са разделени на парчета. Можем да ги сраснем обратно. Можем да…

Рейт изсумтя отвратено:

— Дори не си го мисли. Ако вие двамата я излекувате, тя може да се превърне в някакъв вид супер убийца. Само това ми трябва — точно такава да започне да ни преследва.

— Той е прав — съгласи се и Шейд. Черният огън в очите му угасна. — В зависимост от това към кой вид демони е принадлежал един от родителите й, може да се получи така, че да я направим почти безсмъртна.

Проблем можеше да стане дори изборът на лекарства или успокоителните и всичко това заради неразпознаваемата демоническа ДНК. А нещо напълно безобидно, например аспирин, би могло просто да я убие.

Докато Ейдолон обмисляше всичко, продължаваше да разглежда жената.

— Ще се заемем с лечението на раните й, а останалото ще оставим за после. Тя трябва да има избор по въпроса дали да иска, или не демоническата й половина да бъде интегрирана в нея.

— Избор? — усмихна се Рейт. — Смяташ ли, че тя е давала избор на жертвите си? Мислиш ли, че Роуг е имал избор?

И макар Ейдолон често да си мислеше за загиналия им брат, да чуе името му, произнесено на глас, беше подобно на удар в корема.

— А ти даваш ли избор на жертвите си?

— Аз трябва да се храня.

— Ти трябва да пиеш кръв. Не е задължително да убиваш.

Рейт се отблъсна от стената.

— Такъв си задник. — Той ядосано замахна с ръка, обърна подноса, пълен с медицински инструменти, и излезе от стаята.

Шейд се наведе, за да помогне на Пейдж да ги събере от пода.

— Не трябваше да го провокираш.

— Не беше ли точно ти този, дето дърдореше за някакъв наркоман?

— Той знаеше, че се шегувам. От няколко месеца е чист.

На Ейдолон му се искаше да споделя увереността на Шейд. Рейт обичаше понякога да бяга от реалността, но поради факта че вампирите бяха имунизирани срещу алкохола и наркотичното опиянение, единственият вариант за Рей да постигне подобно безсъзнателно състояние, беше да изпие кръвта на наркоман.

— Вече ми омръзна да го дундуркам — изрече Ейдолон, докато подаваше на брат си още един поднос с инструменти. — Да не говорим за това, че постоянно трябва да вадя задника му от неприятности.

— Трябва му време.

— Ами деветдесет и осем години не са ли достатъчни? Шейд, след две години ще започне неговият Преход. А той не е готов. Заради него всички ни ще избият.

Шейд замълча. Вероятно защото нямаше какво да отговори. Беше невъзможно брат им да бъде контролиран. Като единствен в историята на Семинус-демоните, когото беше износила и родила вампирка, Рейт беше самотен и не знаеше как да контролира поривите и инстинктите си. И тъй като над него по най-ужасния и невъобразим начин бяха издевателствали вампирите, които го бяха отгледали, то Рейт изобщо не знаеше как трябва да живее.

Не че Ейдолон имаше право да го съди. Последният половин век той не се занимаваше с нищо друго, освен с медицина. И ако не успееше да намери своята половинка и да се обвърже с нея и то в рамките на няколко месеца, щеше да изгуби своята същност и да се превърне в чудовище, което действаше само според първичния си инстинкт.

Може би трябваше да позволи на Бъфи да го убие сега, за да приключи с всичко това?

Ейдолон погледна към жената, към нейното измамно невинно лице и се запита: доколко лесно и без угризения на съвестта би го довършила тя?

Само че преди Унищожителката на демони да го направи, на него му предстоеше първо да я излекува.

— Пейдж, скалпел!

 

 

Завръщането в реалността ставаше бавно, в лека мъгла от черни петна, премесени с точки светлина с различна големина. Топлата, притегателна тъмнина не искаше да я пусне и примамваше Тейла обратно в забравата. Докато внезапната болка не я изтръгна рязко от небитието. Болеше я всеки милиметър от тялото й. Главата й тежеше сякаш прекалено голяма, за да може вратът й да се справи с размерите й. Тя със стон отвори очи.

Пред нея преминаваха някакви сенки. Тя постепенно фокусира зрението си и… хей… сигурно се беше озовала в друга реалност, защото тъмнокосият мъж, гледащ към нея, сигурно беше Бог. Устните му проблясваха чувствено сякаш току-що ги беше облизал. Те се движеха, но жуженето в ушите на Тейла поглъщаше думите му. Тя се намръщи и се опита да се концентрира върху тях. Името. Той искаше да узнае името й. Наложи се да се замисли за няколко секунди, преди да си спомни.

Страхотно!

Сигурно беше получила удар по главата. Което, без съмнение, можеше да обясни болките в нея.

— Тейла — изграчи тя, учудена от какво я боли така гърлото. — Тейла Манкузо. Според мен. А според теб звучи ли като истина?

Той се усмихна и ако тя не умираше на нещо, което наподобяваше маса, то щеше да оцени извивката на устните му и блясъка на белите му зъби. Мъжът изглежда имаше страхотен зъболекар.

— Тейла? Чуваш ли ме?

За чуване го чуваше, но жуженето в ушите й все още си стоеше.

— А-аха.

— Добре. — Той сложи ръка върху челото й, като с това й позволи да хвърли бегъл поглед върху мускулестата му ръка, украсена със сложна, спираловидна татуировка. — Ти си в болница. Има ли нещо, за което трябва да зная? Алергии? Медицински показания? Наследствени болести?

Тейла премигна. „Наследствени“ ли каза? Дали миглите можеха да болят? Защото нейните наистина я боляха.

— Това е пълна загуба на време. — В нея се беше втренчил друг човек мъж с екзотична външност, вероятно родом от Средния Изток.

— Върви се занимавай с пациентите си, Юрий. — Красавецът доктор с очи с цвят на еспресо отмести Юрий настрани. — Тейла, в състояние ли си да отговаряш на въпросите ми?

Точно така. Алергии, наследственост, поносимост към лекарства.

— Хм, не. Нямам алергии. — Родители също. А за своите медицински показания не искаше да говори.

— Е, добре тогава! Смятам да ти дам нещо, което да ти помогне да заспиш и ако това лекарство не те убие, то след като се събудиш, ще се чувстваш по-добре.

Това би било добре. Защото, ако тя не се чувстваше така, сякаш беше премазана от камион, то определено би се нахвърлила върху д-р Готин.

По дяволите, фактът, че Тейла искаше да се нахвърли върху д-р Готин, говореше за тежката травма на главата повече, отколкото всичко друго. Симпатичната медсестра й инжектира нещо, което направо й отнесе мозъка. Така че, ако искаше да си помечтае как се чука със загорелия и невероятно привлекателен татуиран доктор, то тя напълно и изцяло можеше да се отдаде на тези видения. Но пък той явно беше зад предела на нейните лиги, защото на Тейла щеше да й е необходим телескоп, за да го вижда…, а той продължаваше да се смалява.

Щеше да му се отдаде. Отново и отново.

— На бас, че можеш да накараш една жена да се откаже от всичките си сексуални играчки. — Нима беше казала това на глас? Съдейки по самодоволната усмивка върху лицето му, то да, тя току-що беше облякла в думи неконтролируемите си мисли. — Казвам го под въздействието на лекарствата. Не се възбуждай.

— Пейдж, добави още един милиграм — произнесе докторът с дълбок, кадифен глас.

По вените й се разля топлина от системата, чийто абокат беше забит в горната част на дланта й.

— М-м-м, опитвате се да се избавите от мен, а?

— Това вече го обсъждахме.

Проклятие, мъжът говореше някакви безсмислици. Нямаше значение. Очите й не можеха повече да се отворят, а тялото не я слушаше. Изглежда само слухът й не беше изчезнал и докато се възнасяше към небитието, Тейла дочу още една фраза:

— Рейт, вече ти казах. Не можеш да я убиеш.

Аха! Красавецът доктор я защитаваше. Тейла би се усмихнала, ако лицето й не се беше превърнало в заледена маска. И съдейки по всичко, слухът също я напускаше, защото докторът не би могъл да добави към изречението си онова, което й се стори, че добави:

— Засега.

Две

Съвсем наблизо някой правеше секс. И Ейдолон го усещаше. Чувстваше го. Това беше талашът на неговия вид — всеки демон Семинус на разстояние около 25 метра би го усетил. Той вървеше, а ароматът на възбудата се усилваше все повече и повече, като заставяше лялото му да се присвива от напрежение, а плътта му — да пулсира. В болницата все някой правеше секс по всяко време и този някой обикновено беше Рейт, но този път Ейдолон усещаше само аромата на жена.

Обикновено такава възбуда действаше като сигнален маяк за инкубите, но Ейдолон винаги успяваше да се пребори с желанието си да открие жената и да се възползва от нея. Във всеки случай това му се отдаваше до неотдавна. Но преди няколко месеца беше неговият стотен рожден ден и Изменението му започна. Съпротивата му се превръщаше в нещо все по-тежко и по-болезнено. Ето и сега, в този момент, членът му беше точно такъв — напрегнат и болезнен.

Проклятие! Беше най-добре Рейт или Шейд да намерят тази жена и да удовлетворял фантазиите й, преди те да отвлекат или съблазнят него.

Ейдолон стремително крачеше по слабо осветения коридор и кимаше към персонала, с който се разминаваше. Когато стигна до стаята на Унищожителката на демони, ароматът на възбудата стана почти непоносим. Дочул ниския и протяжен стон, Ейдолон едва се сдържа, за да не застене сам.

Изруга и премина между двата демона, охраняващи стаята, въоръжени със сънотворно, което бе достатъчно да приспи дори демон Гаргангюа, и влезе вътре.

Тейла лежеше върху болничното легло, стиснала юмруци, докато гърдите й тежко се повдигаха. Дишането на Ейдолон едва не спря, когато тя възклика и приповдигна бедра сякаш приемайки в тялото си въображаем любовник.

А неговият брат стоеше до леглото в краката й и се усмихваше доволно. Трябваше да се сети!

— Разкарай се от главата й, Рейт!

— Ти просто завиждаш, защото не притежаваш такава дарба.

Ейдолон си пое дълбоко дъх и се помоли на два Бога за търпение, за по-сигурно. Поради променливото настроение на брат си, с него невинаги можеше да се говори лесно, по ако това негово настроение се преплетеше с някой от инстинктите му — секс, жестокост или жажда за кръв — то това „нелесно“ се превръщаше в „невъзможно“.

— Рейт…

— Охлади се, големи братко! Тя убива демони. Искам да проверя как се отнася към секса с такива като нас — и той изкосо го погледна. — Например към секс с теб. Аз съм по-придирчив към партньорките си, затова се наложи да й подхвърля твоя образ.

Ейдолон едва не се разсмя. Думите „Рейт“ и „придирчив“ бяха взаимно изключващи се. Шейд и Ейдолон предпочитаха секса с човекоподобни партньорки, макар че неговите собствени предпочитания щяха скоро да се променят. Докато Рейт, с изключение на хората и вампирите, беше готов да чука всичко живо. Макар че последното не беше толкова задължително.

Тейла замята глава и Ейдолон внезапно си представи как тя щеше да направи абсолютно същото, когато той навлезете в нея; щеше да зарови пръсти в червените й коси и щеше да я чука, докато тя не свършеше… Докато не започнеше да го моли да спре, а после щеше да я застави да свърши отново просто за да й покаже, че може. Членът му потрепна и Ейдолон стисна зъби. Такъв ход на мисли можеше да го отведе направо в Ада.

— Достатъчно — изръмжа той съвсем наясно, че брат му щеше да усети аромата на възбудата му, ако това не спреше. — Шевовете й ще се отворят.

Аргументът му не беше много основателен. Беше изминал цял ден откакто я беше зашил, като добавка към изцеряващото му докосване. Другите специалисти я бяха изкъпали във възстановяваща вода, бяха й дали да пие лечебни отвари и й бяха направили амулети. Така че тя щеше да се изправи на крака веднага след като действието на сънотворното приключеше. Което му напомни, че трябва веднага да приготви ремъците. Заклинанието на „Убежището“ нямаше да позволи на Тейла да нарани някого, но тя можеше лесно да нанесе щети на болницата.

— Знаеш ли, мислех, че с Изменението малко ще се отпуснеш. Но ти се държиш така, сякаш са ти напъхали кол в задника. — Рейт избута с лакът Ейдолон и се насочи към вратата. Но след малко спря и разбиращо се усмихна. — А може би не. Ейд, братле, миришеш като девственик в бордей, който не може да реши коя курва да оправи и той направи гримаса. — Фу! Братче, тя е шибана Бъфи! По-скоро бих оправил труп с едномесечна давност.

— Рискът си е твой.

Рейт изсумтя.

— Затова пък няма да се наложи после да се прегръщаме. — Той се протегна към дръжката на вратата, но пак спря. — О, звъня Джемела. Иска да се свържеш с нея. Върви им на някои.

— Това не е онова, за което си мислиш.

Джем беше демоница и работеше в човешка болница, но регулярно му звънеше. И то основно за да сподели сведения за демоническата активност, която се случваше в болницата. Ейд се опиваше да я уговори да работи за него, но тя смяташе за свой дълг да върви по стъпките на родителите си, като използваше уменията си за недопускане на раждането на хибриди, заради които у човешките лекари биха могли да възникнат неуместни въпроси.

— Ти си знаеш. Макар че си струва да го направиш. Тя е горещо парче.

Рейт излезе от стаята, без да бърза, а Ейдолон се обърна към Унищожителката на демони. Макар че брат му си беше тръгнал, Тейла все още се извиваше върху леглото. Чаршафите се бяха смъкнали, а болничната нощница се беше вдигнала до талията й и откриваше черните, копринени бикини. Не му трябваше да се докосва до нея, за да знае, че са влажни. Ароматът й; нейният сексуален аромат беше толкова гъст, че беше въпрос само на време кога ще замае главата му.

— Дявол да те вземе. Рейт! — прошепна той и се приближи до леглото.

Обективност и професионализъм!

Аха, защото ерекцията, опънала плата на панталона му… о, да, това беше дяволски професионално.

Ейдолон се опита да успокои пулса си. Повдигна още по-нагоре нощницата й и методично огледа най-сериозните рани. Изглеждаха добре. Почти бяха зараснали. Беше се наложило да зашие само една от тях, така че движенията на Тейла не я бяха отворили отново.

— Да — прошепна тя и хвана ръката му, когато той положи длан върху гърдите й. Жаждата й го шибна с поток от картини — преплетени ръце и крака, потна кожа, и о, Боже, помогни! — вълната от желание се понесе по репродуктивната му система.

Успокой се, Ейд!

Той се опита с другата си ръка да махне пръстите й, но желязната й хватка само се усили. Тейла придърпа ръката му към гърдите си. Стегнатата й плът, изгарящо гореща, се озова под дланта му. Нито един термометър не би понесъл такава температура. Зърното й настръхна при докосването му и членът му се втвърди в отговор. Дори ако беше от камък, нямаше как да бъде по-твърд.

Ейдолон бавно си пое дъх и се опита да се успокои. Майка му принадлежеше към Юдициусите — демони, известни с безстрастната си логика. Тази логика му се отдаваше трудно, но Ейдолон я беше довел до съвършенство за изминалите години. Първо — докато растеше, а после — докато служеше като всички Юдициуси като Носител на Справедливостта.

Но всичките тези години просто изчезнаха, когато погледна към Тейла. Дори насън, от всяка нейна пора се излъчваше съблазнителна, смъртоносна сила. Тя можеше да обвие крака около него и той би се молил тя да го стисне и да му причини болка. Идиот! На братята му се харесваха подобни жени, като тази Унищожителка на демони, но вкусовете на Ейдолон винаги са били по-изтънчени.

— Тейла? — Той се опита да пребори желанието си и да издърпа ръка. Тя убиваше такива като него. Тя беше палач. — Унищожителке? Събуди се!

Тейла поклати глава и сляпо се протегна по посока на гласа му. Ейдолон стисна лицето й в ръцете си, удържа я неподвижна и повдигна клепачите й с палци. Зениците й бяха с еднакъв размер, реагираха на светлината, но жената сякаш изобщо не го виждаше.

По дяволите, тя имаше красиви очи! Зелени, заобиколени със златисти петна и толкова изразителни, че Ейд се запита дали тя изобщо успяваше да скрие мислите си от някого. Бледи лунички обсипваха меката й и нежна кожа. Високите скули правеха лицето й да изглежда издължено, въпреки тъмното петно от вече преминаващата синина. Ейдолон насочи поглед към устните й — леко подпухнали и разтворени, когато тя отчаяно стенеше.

Искаше му се да завладее тази уста. Искаше да почувства как тези устни се обвиват около члена му.

Човешката медицина изискваше етика. Тук, в ЦПБ, ако той, или някой друг лекар се чукаше с всеки пациент, който влезете през тези врати, това нямаше ни най-малко да обезпокои някого.

Моралният кодекс не беше негова грижа. Лекарите не спяха с пациентите си не защото това беше „неправилно“, а защото положението на болницата беше на кантар. Демоните не бяха от най-доверчивите същества. Много от тях не вярваха и дори презираха онези, които бяха облечени с власт. А скалпелите на лекарите можеха да убиват. Ако бяха тръгнали слухове, че докторите насилват пациентите си, много по-малко демони щяха да влизат през вратите на неговата болница.

Затова, почти целият персонал беше решил да държи лапите, зъбите и ноктите си при себе си. Е, разбира се, имаше изключения.

Проклятие! Той самият нямаше нищо против да направи изключение с правилната жена. Но убийцата от Егида нямаше как да стане „правилна“ колкото и да спореше с това пулсиращият му член.

— Док?

Тейла гледаше право в него. В очите й светеше странна смес от решителност и похот — толкова силна, че се наложи Ейдолон рязко да си поеме дъх. Тя повдигна ръка, зарови пръсти в косата на тила му и притегли главата му надолу с такава сила, че Ейд едва успя да се подпре с ръце от двете страни на нейната глава, преди устните им да се срещнат. Езикът на Тейла се плъзна в устата му, сплете се с неговия и Ейдолон заръмжа, опитвайки вкуса й. Силен и дързък, като аромата на желанието й, но в него се усещаше и нежност; сякаш дълбоко под цялата тази напористост се криеше заровена невинност.

Заровена най-вероятно под труповете на подобните нему, убити от нея.

Сякаш студена тръпка премина през гърдите му и той се отдръпна. Самоконтролът му се държеше на косъм. Най-много от всичко Ейдолон се страхуваше да не изгуби самообладание, когато започнеше Изменението. И явно заради с’генезиса, той беше готов да се възкачи на врага си като разгонен самец.

Но когато ръката й погали члена му, на звяра вътре в него му стана все едно коя е тя или с какво се занимава. В края на краищата той беше демон-Семипус, принадлежащ към вида на инкубите, живеещи заради секса и съществуващи, за да лъжат и мамят с всички средства, след като с’генезисът им завършеше. Сигурно сега не беше моментът да се бори със собствената си природа, а навярно точно тя беше удачното оръжие срещу неговия враг.

Пръстите на Тейла го стиснаха през панталоните на болничната униформа и мамка му, но на Ейдолон му омръзна да анализира реакциите на собственото си тяло, емоциите и инстинктите си. Беше време да започне да чувства.

Затова се изви към докосванията й и цялото му тяло потръпна от желание.

— Моля те — прошепна тя в устните му, — моля те. Докосни ме.

Ейдолон застена, сложи ръка върху бедрото й и я повдигна така, че ерекцията му се притисна до другото й бедро.

Дотук беше с професионализма!

Тейла никога не беше сънувала подобен сън. А това вероятно беше сън, защото, ако бодърстваше, никога нямаше да бъде толкова възбудена. Освен това изобщо не се надяваше, че ще успее да го направи с доктора. И особено с толкова съблазнителен като този, който я целуваше и галеше бедрото й толкова изкусно, че някои жени биха могли да свършат доста пъти само от това.

Тя разтвори колене и обви крака около кръста му. Това движение го накара да изгуби равновесие и той, с едно изпъшкване, постави коляно на леглото, за да не падне върху нея.

— По дяволите! — Доктор Сладък се откъсна от устните й. — Тейла, будна ли си?

— Млъкни и действай — прошепна тя и го придърпа за колана на панталона.

Той изсъска, защото тя отново го стисна за члена. О, да! Тейла прецени на пипане дебелината и дължината му и за миг се замисли дали нямаше да я заболи при навлизането му. След това си спомни, че всъщност това е само сън. А насън никога не болеше.

— Тейла — прошепна той във врага й — ти си ранена. Трябва да бъдем вни…

Тя стисна плътта му. Докторът прекъсна думите си и отново простена. После бавно погали с длан копринения връх, потърка с ръка и отново го стисна между пръстите си. Дрезгавото, накъсано дишане на лекаря гъделичкаше кожата на врата й, докато го галеше, но когато Тейла улови с върха на пръста си капката, събрала се на връхчето на члена му, нещо вътре в него се скъса. Стената, която го сдържаше, се срути и изведнъж се оказа, че ръцете му са навсякъде, докато устните му измъчваха скулата, брадичката, гърлото й…

Остър глад, сякаш не се беше хранила от години, се зароди в кръвта й, докато ръцете му я галеха. Пръстите му леко се плъзгаха по места, чието докосване би могло да предизвика болка, но спомените й се рееха някъде далеч на края на съзнанието й и изчезнаха напълно, когато езикът му започна да описва влажни кръгове върху врата й.

Ръцете му се изместиха по-надолу, плъзнаха се по бедрата й и се насочиха към местенцето между краката й. Той започна бавно, без да бърза, да гали нежната плът между тях. Тя се изви и се притисна към ръката му. Изпитваше необходимост да почувства докосването му на точно определено място, но той не се подчиняваше и нарочно продължаваше с това мъчение. Изострено. Възхитително.

Тейла искаше да види очите му, но докторът притисна носа си към врата й, спусна се към ключицата и леко захапа кожата. Заровила пръсти в тъмните му коси, тя притисна главата му към себе си, наслаждавайки се на докосванията му и на това как мъжът се опиваше от плътта й. Пък макар и само насън.

Може би тук, в света на фантазията, тя най-накрая щеше да намери удоволствието, което винаги й се изплъзваше по време на секс в реалността. Тук нейното минало не означаваше нищо. Тук страховете й нямаха почва.

Насън бяха от значение само изкусните докосвания на мъжа и когато пръстите му започнаха да обхождат всички падини и издатини на набъбналата й плът през бикините, тя с радост посрещна горещия трепет на възбудата, обхванала цялото и тяло.

Да… о, да…

Тейла отметна тава и разтвори по-широко крака. Пръстите на мъжа се промъкнаха под копринената материя и тя затрепери, когато той нарисува кръг около входа на тялото и; един път, втори… Влажността само усилваше възбудата й от този еротичен масаж. Беше хубаво, толкова хубаво, че тя едва не падна от леглото, когато докторът вкара пръста си в нея. Той го плъзна дълбоко в тялото й и бавно го извади обратно, след което отново го вкара пръстът му й даряваше такова наслаждение, което нито един мъж не можеше да й достави с пениса си.

— Толкова си влажна. От дрезгавия му глас по тялото й отново премина нещо, подобно на електрически разряд. — От теб се носи аромат на желание.

О, Боже, тя го желаеше!

— Сега! — Тейла повдигна бедрата си в безсрамна покана. — Моля те.

От звука на разкъсания плат сърцето на Тейла се забърза в очакване. Той се премести, насочил члена си между краката й. Леглото се разтресе и с усещанията на Тейла се случи абсолютно същото, когато докторът се отърка в нея — върхът му се плъзна по нежните й гънки. Всяко плавно, влажно движение докосваше болезнения й клитор под нужния ъгъл.

Тя изхлипа, но докторът пое звука с устните си и се тласна навътре. Жадното й лоно се сви около нахлулия му член; той я запълваше така, че на Тейла започна да й се струва, че още малко и ще се превърне в треперещо кълбо от похот. Никога не беше изпитвала нищо по-чудесно от това.

Отчаяно опитвайки се да достигне до оргазъм, тя здраво го стисна с крака за кръста и заби пети в дупето му. Докторът изръмжа в отговор, подпря се на лакът до главата й и бързо се задвижи в нея. Тейла пъхна ръце под халата му и започна да гали раменете, силните мускули на гърба му, стегнатите половинки на дупето му, които се напрягаха под пръстите й.

— Силно. Още.

Той най-накрая успя да се откъсне от нея.

— Силно? — От мощния и рязък тласък леглото се премести. — Кажи ми колко силно.

Нямаше възможност да отговори, след като той повдигна бедрата й и нахлу в нея още по-рязко, подливайки масло в огъня, бушуващ в кръвта й.

— Така — едва успя да изговори тя, докато дишаше тежко. — Точно така.

Мъжът отметна глава и макар че очите му бяха затворени, а зъбите оголени, върху лицето му се беше появило изражение на първобитен екстаз. Прекалено погълнат от това зрелище, Тейла едва усети, че нещо я докосна по врата. Медальон. Той се беше изплъзнал изпод отворената риза и сега сребърната висулка, обвита от змии, дразнеше кожата й с прохладна, остра ласка.

Изведнъж мъжът се изправи, без да излиза от нея и тя стисна крака около кръста му, когато той я понесе през стаята. Гърбът й се вряза в стената и медицинското оборудване издрънча от силата на неговия напор.

Този доктор явно отлично обслужваше лежащо болните.

Той се търкаше в нея, понякога напълно излязъл, преди отново да я изпълни с резки, силни и дълбоки движения. Наслаждението пронизваше Тейла, потрисайки я със своята сила. Пръстите му се бяха впили в двете половинки на дупето й и я притискаха към него, а той я захапа за рамото, за да я задържи.

Това беше най-еротичното преживяване в живота й.

Горещината обхвана долната част на корема й, докато докторът нахлуваше в нея, и ако това не беше сън, Тейла никога нямаше да повярва, че нечий член можеше да пулсира така.

Напрежението нарастваше, завързвайки всичко вътре в нея на възел. Никой мъж не беше успял да я накара да се чувства толкова добре.

Хвана го за косата и го накара да повдигне глава, за да я погледне. Дъхът й спря. В очите му тлееше страст, неприкрит глад и нещо заплашително, но дишането и се накъса заради цвета им. Преди те бяха кафяви, с дълбокия цвят на черно кафе.

А сега бяха златисти. Хипнотизиращи. Порочни. Двайсет и четири каратов чист секс.

О, този сън й харесваше! В него, нейният любовник просто олицетворяваше секс; от вълшебния си член до хипнотичния поглед, умелите устни, пръсти и дори аромат, наподобяващ на тъмен шоколад и който сякаш специално привличаше жените.

— Свършвай! — изръмжа той. — Обязди ме! Ороси ме е влагата си!

Той завъртя бедра, нахлу дълбоко и тя извика, озовала се толкова близо до оргазма, че по тялото й пробяга тръпка. Почти, почти… да! О, да, тя почти го направи.

Той потръпна. От вика му в ушите й зазвъня, а наслаждението стана още по-остро. Горещото му семе ороси чувствителната й плът отвътре и на нея започна да й се струва, че я галят милиони малки пръсти, които я караха да трепери и да се задъхва.

Но все пак, не свърши.

А трябваше. Сън ли беше, или не, но този мъж направи с нея нещо, срещу което не трябваше да устои пито една жена.

Докторът продължаваше да се движи. Мускулите му потръпваха, а бронзовата му кожа блестеше от пот. Татуировката на дясната му ръка сякаш се беше превърнала в живо същество, ядосано от факта, че тя не можа да получи онова, което искаше.

— Можеш да спреш. — На Тейла й се искаше да завие от неудовлетвореност.

Трябваше да обмисли трезво нещата, защото сега цялото тяло я болеше като чуждо и беше толкова напрегнато, че й се искаше да удари някого, само и само за да получи поне малко облекчение.

— Ти не свърши — каза той и отново влезе в нея със замах.

— Аз никога не свършвам.

— С мен няма как да не свършиш. — Докторът удвои усилията си. — Сигурно това се дължи на раните ти…

— Аз не свърших. Осъзнай го и прибери егото си обратно в панталоните.

Мамка му! Дори насън всички мъже пръскаха слюнки, когато работата опреше в мъжкото им достойнство. Насън… Потокът на мислите й прекъсна и Тейла най-накрая осъзна какво каза мъжът.

Раните? Тя промуши ръка между телата им и докосна чувствителното място в областта на ребрата си. Какво се беше случило?

— Док? — Той не отговори. Беше потънал прекалено дълбоко в нея и това заплашваше да я доведе до онова ужасно състояние на границата между оргазма и разочарованието. — Стига! Моля! Какво се е случило с мен?

Той я погледна с тъмните си очи. Какво беше станало със златистите? И със съня?

Круентус.

Отговорът му я върна към реалността и този път, когато тя си пое дъх, беше дяволски болезнено. Пред очите й прибягнаха картини. Канализацията. Кръв. Болка. Джипът. Не! О, не! Беше истина!

Сърцето й болезнено заблъска в наболяващите я гърди и тя обходи с поглед полутъмната стая и медицинското оборудване. Странните знаци по стените. Не, не знаци. Надписи. Езикът й беше непознат. Странни, древни на вид предмети украсяваха стъклените лавици на затворените шкафове. А какво беше това на стената… череп!

Къде беше?

Лоното й се сви около все още твърдия член вътре в нея. И кой беше този мъж, който току-що я беше изпукал толкова задоволяващо?

Въздухът опари гърлото й, когато Тейла се опита да вдиша, за да проясни малко главата си. Докторът изглежда беше осъзнал, че тя всеки момент щеше да получи пристъп на паника, защото излезе от тялото й и внимателно я постави на пода. Босите й крака стъпиха на студената повърхност. Що за болница беше това — с каменни подове? Болничната й нощница се смъкна надолу и прикри тялото й.

— Къде съм? — изхриптя тя.

— Ти си в болница. — Докторът от нейния сън, този, който току-що й беше сложил най-приятната инжекция в живота й, я доведе до леглото, като здраво я държеше за лакътя. Тя вървеше и неоспоримото доказателство за онова, което се беше случило, се стичаше надолу по бедрата й. Незнайно защо, кожата й тръпнеше и Тейла искаше да я почеше. — Ти си се сблъскала с демон Круентус и си била ранена.

Тя издърпа ръката си.

— Ти откъде знаеш за демоните? Що за болница е това? И кой си ти!

— Седни. Ще ти обясня всичко.

— О, не! Не трябва да ми говориш с такъв тон. — Тя се отдръпна назад, когато той пристъпи към нея в опит да я накара да се приближи към леглото. Надвисна върху й и закри червеникавата светлина на лампата. — Не се приближавай!

— Тейла, трябва да ме изслушаш. — Гласът му стана мрачен и дълбок и раздразни нервните й окончания.

Врата се отвори и в стаята влезе някой… не, нещо в болничен халат.

— Докторе — каза нещото и проблесна с уста, пълна с остри зъби, — трябвате ни в реанимацията.

Демон! По кожата й изби студена пот.

Що за място е това, по дяволите?

Тя се обърна към Ейдолон и видя, че очите му са станали същите както в съня й. Само че този път това не беше сън. Стаята бясно се завъртя и тя изведнъж осъзна.

— Ти — прошепна тя. — Ти също си демон.

Незабелязано, той се беше оказал много близо до нея и в ръката й се заби игла. И изведнъж Тейла разбра, че нито може да помръдне, нито да извика. А беше обкръжена от чудовища, които я завързваха за леглото.

Единствено викът в главата й не спираше.

Три

Тъмнината се спусна и подобно на нож на гилотина отряза Тейла и нейната спътница от дневната светлина. Някъде наблизо лаеше куче, чуваха се звуците от престрелка — най-вероятно поредната разправия между банди, — но Тен и Джанет не бяха ченгета и затова не им обърнаха внимание. А и на ченгетата не им пукаше. Тази част на Ню Йорк беше подобна на страна от третия свят в състояние на война, където задълженията на ООН се изпълняваха от полицията, която отдавна беше напуснала бойното поле.

Тен стоеше до входа на шахтата към канализацията и без да си дава сметка, галеше джоба на якето си, в който лежеше стенга — извит във формата на буквата S двустранен нож, чиито остриета бяха изработени от различни метали. С помощта на златната страна можеше лесно да се разправи с демон, например с Круентуса, когото преследваха в този момент. Затова оръжието трябваше да бъде под ръка.

— Изглежда, всичко е чисто — изрече Тен и Джанет повдигна тежкия капак на шахтата. Оглеждайки се на всички страни за последен път, двете бързо се спуснаха по стълбата в лабиринта от тунели, изпълнени с острия мирис на гнило. Нямаше осветление, но тъмнината не беше проблем; не и за Пазителите на Егида.

По навик, следствие на постоянното пребиване в опасност, Джанет започна да потрива медальона си разпятие, на обратната страна на който беше гравирано защитното заклинание на Егида. По същия начин Тейла въртеше по навик и пръстена си, макар че в този момент той не помагаше — тя винаги прекрасно виждаше в тъмнината, дори без да използва магия.

Тей се наведе и докосна тъмното петно на тухлената стена.

— Кръв — прошепна тя. — Той е тук.

Звукът на извадените от кожените ножници оръжия се отрази с ехо от стените на тесния проход. Жените тръгнаха по следите на кръвта. В едната си ръка Текла държеше кинжал, а в другата — стенг. Не обръщаше внимание на шляпащите звуци от обувките им и игнорира плъховете и стичащата се вода по стените. Цялото й внимание беше приковано към знаците, звуците и мириса, способни да я доведат до целта. Зрението й беше обострено, слухът й беше изцяло концентриран напред, но улавяше единствено тихи звуци, като например шумът, издаван от пълзящите по стената насекоми.

Тук, долу, Тейла беше хищникът.

Тя живееше заради това. Живееше заради този кеф и този адреналин, бушуващ във вените й по време на преследване.

Живееше заради това, защото единствено омразата караше сърцето й да тупти.

Напред в тунела пробяга сянка и по гърба на Тейла плъзна тръпка. Пред нея Джанет се приведе към земята. Тей притисна гръб към стената и се обърна с лице към уширението, където се пресичаха няколко тунела.

Сърцето й заблъска в гърдите, когато с едно плавно движение застана в арката под разширената част.

От тъмнината в нея се взряха три горящи очи. Проблеснаха два реда остри зъби. Пронизителният вой на демона се вряза в мозъка й — и, мамка му! — това не беше Круентус.

— Демон Краучер — извика Тейла към спътницата си, която изруга и застана до нея.

— Какво, не можеш да намериш дом, чиито обитатели да тероризираш, а, шибан кучи син такъв! — С едно плавно движение Джанет извади от чантата си, закрепена около кръста, „метателен нокът“ и го хвърли към демона.

Той пронизително закрещя и хвана звездата, дълбоко забита в окото му. Останалите му две очи горяха с ненавист. Тей замахва със стенга, за да отсече главата му, но с крайчеца на окото си забеляза някакво движение и се обърна натам. Джанет някак неестествено се препъна и като купчина се срина на земята. На мястото, където тя беше току-що, стоеше Круентус. От кокалестите му гърди се разнасяше ръмжене.

— Твойта майка! — Тей замахна с кинжала назад, като едновременно с това хвърли стенга си към Круентуса. Нямаше нужда да се оглежда, за да се увери, че кинжалът се е забил дълбоко в гърлото на Краучера.

Минус един. Оставаше още един.

Златното острие на стенга намери целта си и остави тънък разрез върху корема на Круентуса. Дяволското изчадие отстъпи и прикри с ръка раната си сякаш се боеше, че вътрешностите му ще се изсипят. Тен се завъртя и удари с крак демона в корема.

Съществото се вряза в стълбата. Тейла се хвърли към него и замахна със стенга си. Неочаквано Круентусът замахна с ръка и ноктите му раздраха рамото на Джанет.

— А-а! Копеле! — Джанет измъкна изпод якето си любимото си оръжие томахавката. Демонът избегна атаката й, а острието едва докосна коляното му.

— Ей, тъпак! — Тей замахна, но внезапно извика и отстъпи. Десният й крак се вцепени, а мускулите и се превърнаха в желирана мека маса. Ръката й също се вцепени и стенгът със звън се удари в земята; секунда преди самата Тейла също да се присъедини към него.

Само не отново! Не и сега!

— Тейла! — закрещя Джанет, когато ноктестите пръсти на демона се обвиха около гърлото й.

Стиснала зъби. Тей запълзя към тях. Демонът разтърсваше спътницата й подобно на териер, заловил плъх.

— Ей! — Пръстите на Тейла се свиха около парче тухла. — Ти, гаден кучи син такъв, погледни ме!

Тя хвърли тухлата със здравата си ръка и острият й край се вряза в тила на чудовището. От раната бликна черна течност. Демонът заръмжа, пусна Джанет и се обърна. Очите му горяха в оранжево от ярост.

Курва! — проскърца той. — Мръсна човешка курва! Ще пирувам с вътрешностите ти, ще ги изсмуча от путката ти, докато крещиш. — Той провря между зъбите си тънкия си език и издаде неприличен, засмукващ звук.

— Мъже — процеди Тейла и се опита да достигне изпуснатия си стенг. — И няма значение към кой вид принадлежите, всичко, което правите, е свързано със секса.

Оголвайки зъби в усмивка, от която се набръчка цялата му тъпа муцуна без козина, демонът вдигна томахавката на Джанет и каза:

— Не със секс. Със смърт.

И замахва. Тъпият звук на острие, навлязло в плът прониза Тейла подобно на ноктите на върколак. Главата ни Джанет, която почти до края беше отрязана от собствената й томахавка, се наклони настрани и докосна рамото й държеше се само на тънка ивица мускули и кожа. В сините й очи застина почуда, която бързо беше изместена от булото на смъртта.

— Джанет! Не!

 

 

Не!

Тейла отвори очи. Тялото й се тресеше от ужас. Върху слепоочията й беше избила пот и капките се стичаха в косата й, докато разумът й бавно осъзнаваше, че в затъмнената болнична стая има медицинско оборудване. Беше в безопасност.

Не, не в безопасност. След като Круентусът беше убил Джанет, беше нападнал и нея. Тя беше попаднала в някакво заведение, което се управляваше от демони. Бяха я зашили.

И, о, Боже!

Тя прави секс с демон.

Тейла преглъща горчивината в гърлото си и се опита да сдържи позивите си за повръщане. Имаше нужда от душ. По-добре от вагинален душ. Или може би от стерилизация на кожата си чрез изгаряне?

Не че можеше да направи нещо от гореизброеното, след като беше завързана за леглото. И беше прекарала в това положение вече няколко дни.

Тей стисна ръце в юмруци и размърда пръстите на краката си. Е, в крайна сметка поне все още можеше да ги мърда. Но колко дълго щеше да продължи това? Пристъпите й ставаха все по-чести. Заради тях умря Джанет, а и тя самата едва не загина. Следващия път може би нямаше да има този късмет.

— Добър вечер. — До леглото й стоеше блондинка в медицинска униформа с отвратителен цвят на фуксия. Как се беше озовала тук, без да я чуе Тейла, си оставаше загадка. — Изглеждате много по-добре, отколкото при приемането ви; с всичките тези рани, кървави отоци и всякакви белези от Круентуса по цялото тяло. И трябва сериозно да се откажете от това, да носите дрехи от червена кожа — сливат се с косата ви.

— Червеният цвят скрива пръските кръв, и коя, по дяволите, си ти? Модна полиция ли? — Гласът на Тейла звучеше необичайно дрезгаво.

Жената поклати отрицателно глава в отговор на лекомисления упрек — бе приела буквално думите на Тейла.

— Сестра Нанси Алеи. Донесох ви вечерята, но няма как да се нахраните, докато доктор Ейдолон не ви махне ремъците. — Тя се усмихна и зъбите й блеснаха. — Изглежда оковите са нужни, отчитайки факта каква безжалостна убийца сте вие и всичко останало.

Тейла внимателно я изгледа.

Търкулнало се гърнето и си намерило похлупак.

Благодаря ги, Нанси. Оттук поемам аз. Върви си вкъщи. Ще се видим утре. — Мъжкият глас предизвика у Тейла тръпка на забранено удоволствие. Той беше за нея като водка за алкохолика. Като чийзкейк за диабетика. Като оргазъм за монахинята. — Здравей, Тейла.

— Здравей, доктор Зло. — Тя не си направи труда да го погледне. Ами, ако просто й се беше присънило колко е привлекателен? Ами, ако имаше рога, копита и бодли като на таралеж?

Нанси тръгна към вратата, опитвайки се да сдържи смеха си. Що за вампирка беше, след като хихикаше и плямпаше като безмозъчна кукла от групата на фенките? Нямаше значение всъщност. И тя щеше да умре сред дъжд от пепел и тлеещи въглени, както всички останали кръвопийци. Единственото, за което мечтаеше Тейла, беше останките на вампирите да не бяха толкова мазни. Убийствено трудно беше да ги изпереш от дрехите си.

Но това беше животът на всеки един от воините на Егида, невъзпетите в химни защитници на целия свят. Тайните Пазители на човечеството. Унищожителите на демони и всякакви други нощни твари.

И всякакви други глупости, които трябваше да вдъхновяват Тейла, но те само й напомняха, че не бе намерила нищо по-хубаво от това, да прекарва живота си сред запълнените с чудовища улички, миришещи на застояла урина.

В края на краищата беше много трудно да се намери прилична работа, когато заповедта за арест виси над главата ти.

Дори да имаше безупречна автобиография и шибана докторска степен до името, това нямаше да промени нищо. Тя пак щеше да прекарва нощите си, патрулирайки в подземните тунели на Ню Йорк, които знаеше много по-добре от всеки друг. И щеше да продължава да унищожава демонската измет.

Такава измет като доктора, чиито стъпки ставаха все по-гръмки, докато се приближаваше. Тей затвори очи. Все още не искаше да го поглежда. Едва когато усети, че горната част на леглото се повдига, се осмели да ги отвори.

По кожата й пробяга тръпка. Облечен в зелена медицинска униформа, той беше точно такъв, какъвто го беше запомнила: мускулите, острите черти на лицето, кафявите очи, в които светеха ум и непоколебимост. Сексуалната татуировка на дясната му ръка блещукаше, а частите на затворените й линии се размиваха, ако се вгледаше по-втренчено в нея.

Тей се бореше с демоните вече осем години от своя двайсет и четири годишен живот, но никога досега не се беше сблъсквала с такъв, чисто мощно присъствие я изпълваше с благоговеен трепет. Създаваше се впечатление, че той е въплъщение на сексуална енергия, затворена в гладка, загоряла кожа.

Проклятие! Демон не трябваше да изглежда като модел от корицата на известно списание.

Още повече че щеше да се наложи да разкраси физиономията му с един десен прав.

— Смятам да откопчая ремъка на китката ти, за да можеш да се нахраниш. Не се опитвай да се бориш с мен. Болницата се намира под защитно заклинание срещу насилие.

Ама, разбира се! Тей изчака, докато освободи ръката й, след което се усмихна и замахва към челюстта му.

Болката беше такава, че едва не отнесе половината й череп. Отпусна се назад, стиснала главата си в ръце.

— Предупредих те.

— Мамка му! — простена Тейла. — Ти просто се надяваше да извърша нещо подобно.

— Само малко.

Когато болката малко поутихна, тя хвърли към доктора намръщен поглед.

— И затова съм все още жива, а? Заклинанието. Сигурно искаш да ме довършиш, но не можеш, нали?

Той присви рамене и написа нещо в картона.

— Аз все още искам да се окажа в теб, така че на твое място не бих обсъждал инстинктите ми.

Тей едва не се задави със собствената си слюнка.

— Не можеш ли да не ми напомняш?

Интересно, ама той сериозно ли? За това, да се озове вътре в нея? Не че това би било възможно пак, но едно беше ясно: щеше да се наложи да го убие при първа възможност.

— О! — произнесе мъжът и от тътнещия му глас тръпки преминаха по онези нейни части на тялото, които изобщо не трябваше да реагират така. — Ти самата помниш всичко прекрасно. — Той сложи картона й настрани и притисна с пръсти китката й, за да измери пулса. — Ти не свърши, но го искаше. Аз исках ти да свършиш. Исках да усетя как ме стискаш в себе си.

Очите му потъмняха, когато погледът му обходи лицето, гърлото и гърдите й под болничната дреха.

— Аз все още усещам аромата на онова, което направихме, аромата на желанието ти. Притисна по-силно с пръсти китката й, където пулсът й се ускоряваше с всяка произнесена от него дума. — Аз усещам желанието ти.

Тей също го усещаше. Усещаше лека болка между краката си, потръпване в напрегнатите си зърна и това как се овлажняваше нежната й плът.

— Интересно — гласът му беше подобен на мъркане — какъв ще е вкусът на желанието ти?

Боже Господи! Начинът, по който й влияеше, как я принуждаваше да желае онова, което никога преди не й е било нужно… не трябваше да е така. И всичко не се свеждаше до това, че той беше враг, но това желание… него не трябваше да го има. Сексът винаги е бил оръжие, инструмент, единствената валута, която никога не подвеждаше. Сексът при нея никога не е бил акт на удоволствие. Всеки път, когато се опитваше да получи оргазъм, всичко завършваше с раздразнение, опустошени надежди и празнота. Тя свършваше фалшиво така, както другите фалшиво се смееха над тъпи шеги.

— Престани да ме докосваш — въздъхна Тейла, — или единственото, което ще почувстваш на вкус, ще бъде юмрукът ми. — Безпредметна заплаха, отчитайки глупавото заклинание, но тя все пак се почувства по-добре.

За нейно облекчение, той пусна ръката й и отстъпи. Възбуденият му член си личеше под униформата отпред. Избягвайки погледа му, Тейла се протегна към кожените колани, обвиващи глезените й, но той поклати глава.

— Остави ги. Аз ти освободих ръцете, за да можеш да се нахраниш, но засега нямаш свободата на придвижване.

— Добре, Хелбой — отвърна му Тейла. — А ако ми се доходи до тоалетна?

— Сестрата ще ти помогне. — Гласът му беше изпълнен с мрачно веселие. — Освен ако не искаш да ти помогна аз.

Благодаря, но съм пас. Тя прокара пръсти през косата си и с копнеж погледна към храната, донесена от медсестрата вамп. — Мога ли да хапна, или…

Той й подаде подноса и макар че коремът й закъркори при вида на онова, което приличаше на сандвич с яйчена салата, Тей застина нерешително.

— Какви са яйцата в салатата?

— Може да са всякакви. На русалка. Харпия. Дявол.

Тейла подозираше, че той просто я дразни, но това нямаше никакво значение. Тя не беше в състояние да сложи в устата си дори малко парченце, докато не зададеше въпроса, който се въртеше в главата й от момента, в който се събуди.

— И така, хм, къде точно се намирам? И какво смяташ да правиш с мен?

— Ти си в Централната Подземна Болница. И както се досещаш, ние не сме специализирани в лечението на хора. Местоположението ни е засекретено, така че по добре не питай.

— ЦПБ? Нещо като съкращение на политическа партия? О, супер. — Доктор Без-Чувство-За-Хумор я погледна с нищо неизразяващ поглед и Тейла въздъхна. — Как се озовах тук?

— С Бърза помощ. Имаме и такова отделение.

— Ама, разбира се! — Тя искаше да си спомни поне някакви откъслечни детайли от пътуването си до болницата, но паметта й сякаш беше пропаднала в огромна черна дупка. — А как е Круентусът? Умря ли?

— Днес го изписват.

Яростта закипя у нея и изгори вътрешностите й подобно на киселина.

— Той уби приятелката ми.

— А твоите колеги убиха много от моите приятели — парира я докторът.

Тейла стисна зъби и се опита да вземе контрола над емоциите си. Ако трябваше да бъде честна, никога не беше смятала Джанет за своя приятелка. Преди много години се беше научила да не се привързва към хора, които всеки ден рискуваха живота си. Но ако той искаше да поговорят за загубите, то тук тя би могла да говори с него на общ език. Сега трябваше да се държи по-умно. А по-умно означаваше да мисли с главата си. Тей се надяваше Пазителите вече да бяха открили тялото на Джанет. Само при мисълта, че боец на Егида се разлага някъде в канализацията, стомахът я присвиваше.

— Е, и къде се учите, за да работите тук? Защото не мисля, че много от вас ще успеят да се промъкнат незабелязани на урок по анатомия.

Пейджърът му завибрира, но лекарят не го погледна.

— Всеки в човешки облик може да учи в обикновено медицинско училище. Аз например имам диплом с научна степен от Харвард. А вече дипломираните специалисти учат другите.

Той прокара пръст по медицинската емблема, избродирана на джоба на униформата му, сякаш се опиваше да убеди себе си, че говори истината. Всъщност тя сама възприе този символ като медицински. Вместо обичайните глупости с крила, около които се бяха увили две змии, се виждаше зловещ на вид кинжал. А гадините, увити около него, изглеждаха така, сякаш всеки момент можеха да нападнат и ухапят. Покритите с пера крила бяха заменени с крила на прилепи, върху които се забелязваха фигури, подобни на татуировката на ръката на доктора. Тей се намръщи. Тя беше виждала този символ и преди…

Медальонът му.

Дизайнът на медальона абсолютно точно повтаряше бродерията върху униформата му.

— Това е малко видоизменен кадуцей — отговори той на неизречения й въпрос. Тейла отмести поглед от избродираното, защото в съзнанието й нахлуха картини на това как медальонът ласкаеше кожата й, докато демонът се движеше в нея. — Дизайнът го изработи моят по-малък брат. Не можехме да използваме човешки медицински символи.

— Аз все още не мога да разбера по какъв начин демоните се изхитрят да постъпят в медицински университет. Нима за това не трябва да имат диплома от колежа или — ей, тази идея трябва да я патентовам! — да докажат, че са хора?

— Не всички, които изглеждат като хора, са такива, Тейла. Приятелите на върха могат да помогнат за всичко. Дори да устроят в медицински университет демон, който не е израснал сред смъртни.

Самата идея, че демоните можеха да обединят усилията си, за да направят нещо нормално, а не чудовищно зло, изобщо не се побираше в главата й. И поради това тя почти забрави, че той не беше отговорил на втория й въпрос. Почти.

— И? Какво ще стане сега с мен? Смяташ да ме оставиш тук, завързана за леглото и да ме използваш в качеството на сексуална играчка?

— Трябва да ти напомня, че точно ти се молеше за секс с мен. Не обратното.

Ето, той пак се върна към ненужни спомени!

— Е и какво? Ти не можа да се съпротивляваш на ранена, слаба жена, бълнуваща за секс ли?

В погледа му проблесна нещо горещо, на което тялото й отговори с неуместна вълна от топлина.

— Смятай го за особеност на моя вид. Аз не можах да окажа съпротива на аромата на тялото ти. Ти имаше нужда. Аз откликнах.

— Но не можа да я удовлетвориш. — Жестоката нападка беше разчетена на това да му причини болка, тъй като тя не можеше да го засегне по друг начин. Но мъжът само леко се намръщи.

— Сигурно е нещо с организма ти. Мога да направя анализи… да опитам отново…

— Не! — На Тейла й беше интересно дали той щеше да може да усети с обонянието си, че тя няма дезодорант. И беше наясно защо не можеше да достигне до оргазъм, но не смяташе да му се доверява. — Просто ми отговори на въпроса. Какво смяташ да правиш с мен?

Докторът най-накрая погледна пейджъра си, след което отново премести очи върху нея.

— Някои от колегите ми искат да те вземат оттук и да те измъчват, докато не проговориш. — Начинът, по който го каза — ей така, между другото, като нещо, което се разбираше от само себе си — я уплаши много повече, отколкото самото съдържание на думите. — Аз не бих искал да го направят. Прекалено много сили изхабих, за да те спася.

Тей остави загадъчния сандвич, осъзнала, че определено няма да го яде.

— Аха, разбирам! Мъчения и убийство след всичките ти усилия би било равносилно на пълен провал.

— Тогава ми дай нещо, Унищожителке на демони.

— И какво? Ще ми разрешиш да изляза през централния вход е валсова стъпка ли?

— Ще направя всичко, за да не те измъчва никой.

— Ако смяташ, че ще ти кажа дори думичка за Егида, явно си надрусан. — Тей погледна към ръцете си. — Къде е пръстенът ми?

— Взет е като частично заплащане на лечението ти.

— Ти… си копеле — прошепна тя. — За мен той е безценен.

Пръстенът принадлежеше на майка й. Стъпвайки в редиците на Егида всеки Пазител си избираше някакво ювелирно украшение, нещо лично — пръстен, часовник или медальон — и върху този предмет се извършваше магическо заклинание.

— Болшинството от онези, които Егида ми отне, също бяха безценни.

Страхотно! Направи великолепно. Ако на враговете им се отдадеше да изяснят по какъв начин действаше магията, затворена в пръстена, и с какви допълнителни сетива даряваше носещия го, демоните можеха да намерят начин да неутрализират заклинанието на Егида.

Стиснала ръце в юмруци, Тейла бе прекалено заета да проклина заклинанието против насилие на болницата.

— Нищо няма да ти кажа.

— Разкажи ми за родителите си.

Тя премигна, изненадана от смяната на темата.

— Защо?

— Ако не искаш да ми разкажеш за Егида, разкажи ми за себе си. Няма да навреди на никого.

Сигурно това беше някакъв номер, но Тей не виждаше нищо лошо в разказа за хора, починали отдавна.

— Никога не съм познавала баща си. Мама умря, когато бях на шестнайсет.

— А ти изобщо виждала ли си баща си? Дори на снимка?

— Що за въпрос пък е това? И макар че това не е твоя работа — не! Дори мама нито веднъж не ми е казвала името му.

Тейла се съмняваше, че майка й знаеше името на мъжа. Била е на хероин, когато е родила Тейла, така че неин баща можеше да бъде всеки неудачник, с когото майка й се беше чукала за поредната доза.

Хелбой стоеше със замислено изражение на лицето сякаш разказът й му беше интересен. Сигурно целият му живот беше оскъден откъм събития и се състоеше само в лечение на демони и секс с човешки пациенти.

— Как умря майка ти?

Спомените, с които Тейла дълги години се бореше, се събудиха и започнаха да се стичат в главата й, подобно на жив организъм. Тя дори не се постара да сподави яростта си. Горчивината беше толкова приятна на вкус, а Тей се нуждаеше точно от това напомняне защо трябваше да ненавижда този мъж.

— Беше убита — изрече тя. — От демон.

 

 

Нанси Ален не смяташе да отнема живота на мъжа, стоящ в пресечната точка на сенчестия тротоар и тъмната алея, макар че той заслужаваше смърт поради собствената си глупост. Скъпото му палто, панталоните и обувките му само дето не крещяха: „Ограби ме, пребий ме, а след това ме наръгай с нож някъде в корема!“.

Не, тя нямаше да го убие. Съветът на Вампирите беше издал ясни указания относно убиването на хора, както и съвети към повечето видове демони. И макар че според тези утвърдени правила тя имаше право на едно убийство на месец, Нанси отдавна не беше убивала никого.

Може би това нежелание да отнеме живот беше свързано с факта, че до превръщането си във вампир, тя работеше като медицинска сестра. И може би защото рядко изпитваше онова удоволствие, което изпитваха вампирите в момента на смъртта на жертвата си.

Тя просто не беше склонна към някакъв вид зависимост, ако не се вземеше под внимание страстта й към шоколада.

Но дори да се случеше да убие, жертвите й бяха копелета, биещи жени, или такива, които блудстваха с деца: такива, които заслужаваха смърт. Ето от това изпитваше кеф. За нещастие, вече не се хранеше и с негодници. Те имаха склонност да се напиват или да се друсат с наркотици и по тази причина, след такава храна, тя сякаш ходеше в мъгла няколко дни. Пушачите бяха още по-лоши — кръвта им беше отвратителна на вкус, а и след това Нанси получаваше страхотен главобол.

Нейният предполагаем донор пъхна ръце в джобовете си, докато наблюдаваше за движението по пътя, на две преки от него. Вероятно в очакване кога ще дойдат да го вземат. Изглеждаше така, сякаш се беше запътил към една от модните вечеринки, устройвани в Манхатън — с отровносини коктейли, струващи повече, отколкото тя изкарваше на месец като медсестра.

Нанси се усмихна и се насочи към мъжа. Бедрата й се поклащаха под прилепналата яркочервена рокля, която почти не прикриваше нищо, но която привличаше погледите както на мъжете, така и на жените. Беше се преоблякла още в болницата, защото правилата бяха такива. Всъщност Нанси не се обличаше толкова предизвикателно.

Тя се усмихна на мислите си и внезапно се зарадва, че беше решила собственоръчно да си набави храна, а не да извършва поредния набег на болничния запас от кръв. Ейдолон не възразяваше, когато сътрудниците му от време на време изпразваха по пакет, но тази седмица Напей вече бе изпила две банки втора отрицателна, защото просто я домързяваше да излезе на лов.

— Такси ли чакате? — попита тя и нейният бъдещ аперитив трепна и се обърна. — Аз извиках преди час, но колата така и не дойде. А трябва да попадна на една вечеринка…

Мъжът я изгледа намръщено. Може би не беше толкова глупав, колкото изглеждаше. А и беше много привлекателен… Кестеняви коси, почти до раменете, пълни устни, леко набола брада. Може би щеше да го чука, докато се храни. Шейд невинаги имаше време за едно бързо чукане в склада на болницата, а Рейт я избягваше сякаш беше прокажена.

А що се касаеше до Ейдолон… Нанси беше готова дори да плати, само и само да обвие крака около него. Жалко, че той беше грешка на природата единственият в историята демон-Семинус, който не чукаше всичко живо, което се движеше. А и доколкото тя знаеше, той търсеше удоволствието си извън пределите на болницата. Никой не беше чувал Ейдолон да прави секс с някого от персонала и никой не го беше изненадвал в такава ситуация.

Непознатият обходи с поглед тялото на Нанси и тя усети как той се отпусна, макар че около него продължаваше да витае някаква мрачна, отвратителна енергия. Може би той беше Тъмна Душа — убиец на себеподобните си. Сериен убиец? А може би социопат? Тъмната му енергия не беше много силна поне досега не беше убил никого, но все един път щеше да го направи.

Може би тя трябваше да постъпи с него така, както той заслужаваше. И да направи услуга на човечеството.

— Можем да отидем заедно, ако ти платиш пиенето.

Той пристъпи по-близо и докосна лакътя й.

— С удоволствие.

Поглеждайки зад гърба му, Нанси провери улицата. Наблизо преминаваха автомобили, вървяха хора. Никой не им обръщаше внимание. Усетила как устата й се пълни със слюнка, тя избута мъжа в пресечката и притисна гърба му към стената на сградата. Той изръмжа и се опита да извади ръце от джобовете на палтото си.

Зъбите я заболяха и започнаха да пулсират в такт с пулса, туптящ във вената на врата му. Напей се повдигна на пръсти, заби зъбите си дълбоко във врата му и зачака мъжът да престане да се съпротивлява; все пак тя беше по-силната.

Убождането на врата й с остра игла беше напълно неочаквано. Както и ударът с коляно в слабините.

Мъжът с тъмна душа отдръпна главата й от гърлото си и захвърли Нанси на тротоара. Обхваналата я слабост превърна крайниците й в безполезни и я остави на милостта на наведения над нея мъж, чиито очи светеха от ярост.

— Гадна кръвопийца! — Той вдигна ръка и я притисна към следите от ухапване на гърлото си. И ако сърцето й все още туптеше, то от вида на пръстена му, обърнат така, че тя успя да види гравираното заклинание на Егида, със сигурност би спряло. — Знаеш ли колко са готови да платят хората, за да получат органи от вампир? Време е да пожънеш онова, което си засяла, кучко.

Мъжът се усмихна и за пръв път, откакто беше превърната във вампир, Нанси изпита страх.

Четири

На практика. Ейдолон нямаше нищо против мъченията. Както болшинството демони. Освен това в задълженията на предишната му работа влизаше причиняването на болка, както и проверка на фактите, дали наказваният си я заслужаваше.

А и, разбира се, той уважаваше измъчванията като вид изкуство истинският майстор би бил в състояние безкрайно дълго да поддържа живота в жертвата, а онези, които бяха изучавали медицина, разбира се, знаеха как да причинят максимум болка като прилагат минимум усилия. Така че, да, на някакво първобитно ниво Ейдолон се наслаждаваше на беседата с колегите си. Но някъде дълбоко в душата му, част от него, изстрадала изграждането на ЦПБ от самата идея до третото крило със серни вани, с голямо удоволствие би се наслаждавала на процеса на изцеляването, а не на разкъсването на части.

— Аз имам идеалното място за измъчване на тази егидовска подлога — произнесе Юрий и вдигна крака върху счупения диван. — Моето подземие подхожда за това просто великолепно.

Ейдолон не можеше да не се съгласи. Беше му се налагало да се отбие до подземието на триетажната къща на Юрий. И макар Ейд съвсем да не се шокира от откритието, че този шифтър-хиена е страстен поклонник на БДСМ, все пак се удиви, видял размерите и съдържанието му.

— Ти нали не искаш да изцапаш с кръв своя блестящ от чистота гумен под?

— После ще го измия с маркуча.

Ерес — Лъжовен Ангел, която получаваше истинско удоволствие от способността си да кара хората да мислят, че е истински ангел — изблъска краката му настрани, освободи си място, седна и отпи глътка от студения си чай.

— Така, така, Юрий… И колко често ти се случва да миеш пода?

— Два-три пъти на седмица. И там невинаги има кръв. Вазелин, мед, урина…

Ейдолон кръстоса ръце пред гърдите си и опря бедро на кухненския плот.

— Мило.

Юрий сви рамене.

— Жените почти винаги сами се съгласяват на това.

— Унищожителката не е от тях.

— В това е зацепката. Аз ще я накарам да проговори. Ако повиси няколко часа на бодливата тел, докато я обработвам с камшика, ще ни се разкрие всичко, чак до вътрешностите си. — Той се усмихна и леко оголи кучешките си зъби. — Които много лесно могат да бъдат измити от пода.

Ейдолон се обърна към вратата, дочул тихо изръмжаване. Там стоеше Рейт, с горящи в златно очи.

— Защо никой не ме е предупредил за събранието на персонала?

Юрий дори не го погледна, докато му отговаряше:

— Защото не се числиш към персонала, мекотело.

— Това е неофициално събрание, Рейт — обясни Ейдолон, преди брат му да се нахвърли върху главния хирург.

Рейт беше облечен в дънки с ниска талия и тениска с Джими Бъфет. Вампът-Семинус проблесна със зъби и влезе в стаята. Ейдолон беше наясно, че гневът му изобщо не беше свързан с това, че не го бяха известили за събранието.

— Вие нали не възнамерявате да измъчвате малката убийца? — Рейт си взе чаша за еднократна употреба и се насочи към кафемашината.

— За някои неща съм съгласен с Рейт — произнесе Ейдолон. — Няма нужда да я измъчваме, за да получим информация. По-добре да й разрешим да излезе оттук и да я наблюдаваме.

И не само да я наблюдавам. Да я докосвам, да я опитам, да я взема… Мисълта премина през мозъка му, съпроводена от образа на голата Тейла, извиваща се под него. Той би се движил в нея дълбоко, рязко… и тя, най-накрая, би достигнала до оргазъм дори ако за това трябваше да правят секс часове наред.

Неотдавнашното фиаско все още го гризеше, призовавайки го към основния му инстинкт, който го караше да иска да опита отново; да взема Тейла пак, и пак, докато не останеше никакво съмнение, че вчерашната случка беше просто досадна случайност.

О, Богове, явно губеше разсъдъка си!

— Значи това е твоят план? Да я шпионираш? — и Юрий забели очи. — Ама че скука!

— Това ще отнеме прекалено много време — поддържа го и Ерес. — Юрий има верига с шипове… — Тя потръпна и Ейдолон долови аромата на желанието, от което неговото собствено буквално скочи с няколко деления нагоре. Буквално. — Аз бих казала, че нежната човешка кожа просто няма да може да устои.

Рейт захвърли все още пълната си чаша в мивката, като при това опръска и стената, и плота.

— Вие можете да се пребиете един друг до пълна каша, но няма да измъчвате жената. Убийте я или я пуснете, но никакви изпечени крайници, одрана кожа или увесване на куката. Това ясно ли е?

Юрий скочи на крака, като почти изби чашата от ръката на Ерес.

— Теб кой те с назначил на главен? Затвори си шибаната уста и се върни в дупката, от която си изпълзял.

Надписите по степите започнаха да проблясват и да пулсират. Ако не беше заклинанието на „Убежището“, в стаята отдавна щеше да има кълбо от вкопчени едни в други нокти и зъби. Вместо това Рейт се взе в ръце, като продължаваше да стиска и отпуска юмруци, и се усмихна.

— Ейд, ти каза ли им, че тя е наполовина демон?

— Тя е какво?

— Наполовина демон — повтори той, разтягайки думите. — Ами ти знаеш, когато един от родителите е човек, а другият демон. Кретен!

Юрий объркано премести поглед върху Ейдолон.

— В Егида работят само хора.

— Винаги сме смятали така. И не мисля, че Унищожителката го знае.

Миналата вечер Ейдолон искаше да й каже. Поне дотогава, докато Тей не разказа, че майка й е била убита от демон. И да й каже в този момент, че баща й може би е бил демон, му се стори много неблагоразумно. — Макар че скоро ще узнае. Демоническата й ДНК се бе активирала и на жената щеше й трябва помощ, за да оцелее.

— Можем да почакаме, докато тя сама дойде при нас и да се опитаме да я примамим на наша страна. Тогава ще имаме нещо много безценно — свой шпионин в редиците на Егида.

Няколко минути Юрий осмисляше чутото, след което тръсна глава.

— Нашите събратя умират, разчленени от някакъв касапин. И в това е замесена Егида. Ние не разполагаме с време. — Той проблесна с очи и се усмихна, оголвайки зъби. Ейдолон отново усети аромата на възбудата, но този път мускусен, с горчива нотка. — Унищожителката ще изглежда много добре във вериги. Цялата една такава безпомощна и окървавена…

Очите на Рейт станаха отново златисти и само Ейдолон разбираше защо.

Преди около осемдесет години мъченията бяха довели Рейт почти до смърт; участ, което техният баща не беше избегнал. Татенцето, според всички факти напълно полудял, си беше платил за своята мания по майката на Рейт; за това, че я беше изчукал и забременил, докато клетата е била в процес на трансформация от човек във вампир и я беше държал заключена до самото му раждане.

Рейт напълно беше заплатил на вампирите за греховете на баща си. Дори можеше да се каже, че татенцето им се беше отървало леко. Докато Ейдолон и Шейд знаеха, че с брат им не беше така. Нали точно те бяха събирали Рейт късче по късче, в буквалния смисъл на тази дума, след като го бяха намерили завързан в склад в Чикаго. Там ги беше отвела болката на Рейт, която Ейдолон и Шейд използваха като маяк, защото я чувстваха като своя.

Ако само го бяха намерили по-рано… Само че Шейд, Ейдолон и Роуг, срещнали се много години преди това, решиха, че ако иска, Рийз сам ще дойде при тях. Ако Ейдолон знаеше, че той не се беше появил в Ню Йорк, защото собствената му майка двайсет години го беше държала като пленник, докато младежът не беше избягал, то той сам би се явил за него. Вместо това Рейт бягаше, докато вампирите не го бяха хванали в Чикаго. И тогава вече беше прекалено късно.

Преди да започне нов спор, Ейдолон измъкна брат си в коридора.

— Ейд, не им разрешавай да направят нещо подобно.

— Няма.

— Дай аз да я убия. Дори точно сега.

— Не — отряза Ейдолон. Но след малко, усетил, че Рейт предлага да я убие просто от милосърдие, а не защото самата идея му допадаше, си пое дъх, за да се успокои. — Аз не се шегувах, когато казах, че можем да я използваме.

Рейт направи рязко движение с глава, за да отметне косата си назад.

— Старче, ако не си забелязал, всички в тази болница горят от желание или да я измъчват, или да й прережат гърлото. Затова, каквото и да планираш, направи го по-бързо.

 

 

Вратата в стаята на Тейла се отвори с грохот и вътре нахлу Хелбой. Той продължаваше да изглежда до неприличие сексуално и по човешки — със светлокафяви панталони и черна риза, която прилепваше към тялото му в раменете и се вталяваше в кръста, като не скриваше развити те мускули на гърди те му.

— Изписана си — И той хвърли върху краката на Тей зелени болнични дрехи.

— Какво, няма дори да поздравиш ли?

Той съсредоточено развързваше китките й.

— Не разполагаме с много време. Освободи и глезените й само с едно бързо движение на ръката си. — Обличай се!

Тей погледна към дрехите.

— А какво стана с моите.

— Разрязани са.

— По дяволите! — Членовете на Егида получаваха компенсация за имущество, унищожено в сблъсъците с демони, но следващата сума щеше да бъде изплатена едва след четири месеца. А Тей беше на границата на закъсването за налични средства.

Тя стана от леглото и оттеглите й мускули започнаха да протестират, изпращайки сигнали за схващане и болка.

Единственото упражнение, което Тейла правеше от — колко дни вече? — нямаше как да прецени, когато в стаята нямаше прозорци — беше разходката в окови до банята, за да си вземе душ и да си измие зъбите. Нищо чудно, че тялото й в момента изказваше недоволството си от този факт. Тей не помоли Ейдолон да се обърне, докато се обличаше — не беше от скромните, а и докторът беше видял и пипнал на практика всеки сантиметър от тялото й; както отвън, така и отвътре. Хелбой я гледаше толкова втренчено, че тя не сдържа, и след като обу бикините си, попита:

— Наслаждаваш се на гледката ли?

Ако жената смяташе, че с думите си ще го накара да се засрами и обърне, дяволски грешеше. Ейдолон я погледна право в очите и отсече:

— Да.

— Кълна се, никога не съм срещала толкова досаден демон като теб.

— Ами ти все още не си се запознала с най-малкия ми брат.

— О, добре! Още един, когото трябва да убия — Тей затегна връзките на панталона си. — Между другото, къде ми е оръжието?

— Ти наистина ли си мислиш, че ние ще ти го върнем, за да продължиш да унищожаваш себеподобните ни?

— Да, определено глупав въпрос, и… — о, Боже! — началството щеше да се вбеси, след като узнаеше за тази загуба.

— Ботите ми, и те ли са срязани?

— Напълно негодни са. Ще вървиш боса.

— Пръстенът ми?

— Вече ти обясних…

— Да, да. Майната му! Ако това беше човешка болница, с такова удоволствие бих те ударила — измърмори Тейла. Пръстенът й трябваше не заради затворената в него магическа мощ; тя и без това имаше великолепен слух и способност да вижда в тъмното, както и дар да гледа през покривалото на невидимост, което не разрешаваше на обикновените смъртни да виждат демоните. Но, дяволите да го вземат, Тейла не искаше у демоните да остане нещо, принадлежало на майка й.

— Побързай!

Тя с неохота го последва в коридора.

Ако не се вземеше под внимание това, че в основата на степите бяха забити халки, а на места се срещаха метални клетки и носилки, то подът на коридора навсякъде беше черен, а сивите му стени — изписани както в стаята й. Чуваха се звуци на медицински уреди; недалеч някой, или нещо, издаваше отвратително скърцане сякаш метал стържеше по метал. Тейла с труд успя да сдържи тръпката си. Ако Замъкът на Дракула беше изчукал обикновена болница, то тази беше копелето, пръкнало се от подобна връзка.

— Къде отиваме?

— На паркинга.

— На паркинга? — Това звучеше доста нормално.

— А ти какво очакваш? Че ще изчезнем оттук по огнена река ли? Или може би с впряг от Адски песове?

Тейла усети, че се изчервява, защото си мислеше точно за нещо подобно.

— Не.

— Имаме няколко изхода за пациенти, но всички те водят до територии, които не са в приятелски отношения с Егида. Затова, ще те отведа до дома ти.

— С автомобил?

— Само защото огнената ми каляска в момента е на ремонт.

— Няма нужда да бъдеш толкова язвителен. — Тя се задържа пред редицата от черепи на стената. Някои от тях приличаха много на човешки, но други определено принадлежаха на демони; по формата на костите и странните зъби можеха да се различат повече от дванайсет вида демони. — Как ти се отдава да държиш това място скрито и далеч от хорските очи?

— Ще ти разкажа, ако ти ми обясниш как Егида крие главния си офис от демоните.

— Добър опит.

Свили зад ъгъла, едва не се блъснаха в демон Сора. Ейдолон хвана Тейла за лакътя и прошепна в ухото й:

— Стой тихо и направи вид на отчаяна.

Отчаяна ли? Никакъв проблем. Освен това нещо в гласа му намекваше, че ще е по-добре да не спори. Тей нямаше избор, освен да се довери на Хелбой.

Да се довери на демон? Само мисълта я караше да се втресе.

Кожата на Сора, с цвят на сангрия, стана още по-тъмна — почти черна, като изсъхнала кръв — когато демоницата се втренчи в Ейдолон и започна да мига с клепачи, като напълно игнорира Тейла.

— Аз бих казала, че много съжалявам, докторе — измърка демоницата. — Но щях да излъжа, ако кажа, че не исках да се блъсна във вас.

Опашката й се обви около краката му, подобно на игриво котенце, и преди Хелбой да успее да каже нещо. Сора продължи пътя си. Този вид демони винаги напомняше на Тейла анимационните секси дяволчета, които седяха на раменете на хората.

— Тя е… интересна.

— Новата медсестра.

Двамата вървяха с бързи крачи по слабо осветения коридор, който сякаш беше още по-тъмен заради черния под. Често пътя им пресичаха медсестри или болничен персонал, които ги гледаха подозрително. Тейла поглеждаше пътьом в залите; някои бяха готови за посрещане на пациенти, а други приличаха на лаборатории… И беше много изненадана, когато видя в едно от помещенията тежест и, пътеки за бягане и боксови круши. Болницата явно беше нещо повече, отколкото тя смяташе.

Най-накрая, когато преминаха от стерилната и странната част на болницата в стерилна и още по-странна част, Ейдолон забави крачка и извади от джоба си връзка ключове.

— Къде сме? — Тен прокара пръст по лапата на приличаща на горгуля от Атуя, охраняваща проход с арка.

— В административния корпус. Право напред е изходът на паркинга.

Звукът от стъпки те му отекваше с ехо по коридора, докато преминаваха покрай неголеми кабинети и стаи, разделени на отсеци, както във всеки един от обикновените офиси, които тя беше виждала по телевизията. И не би се удивила никак, ако зад бюрата седяха хора в костюми.

— Къде е кабинетът ти?

— По-напред по коридора, вдясно. Трябва да погледна нещо.

Влязоха в стаята и вратата зад гърбовете им се затвори с тихо щракване.

Ейдолон веднага започна да пуска щорите на прозорците, които гледаха натам, откъдето бяха влезли.

С няколко натискания на бутоните по клавиатурата, върху монитора се появи изображение от камерите за наблюдение на подземния паркинг.

— Там няма никого. — Хелбой изключи монитора. — Можем да тръгваме.

— Една секунда — изрече Тейла и се отвърна от него.

Паркинг за служещи… В болница за демони…

В това нямаше смисъл: просто не се побираше в главата й. Тейла имаше усещането, че беше прочела цяла книга от корица до корица, но не беше запомнила нищо, освен първа и последна глава. Беше прекарала последните осем години си живота си като изучаваше демоните, методите на преследването им, как да им противостои и как да ги убива.

Нито един от уроците на Егида не я беше подготвил към участието й в шоуто „Животът на демоническия лекар такъв, какъвто е“. Предполагаше се, че демоните трябваше да живеят в канализацията или в някакво друго огнено измерение. Те не ходеха на работа. Не спасяваха живот. Демоните изтезаваха, измъчваха, изнасилваха и убиваха.

Разбира се, имаше и изключения; онези, които в Егида наричаха адски изчадия с бели якички демони, маскирани като хора и живеещи сред тях, за да получат мощ, сила и способност да манипулират смъртните. Но те не бяха толкова много. И под тяхната човешка обвивка се криеха уродливи същества с нокти и зъби, както у всеки друг демон.

— Унищожителке? — разнесе се до нея гласът на Ейдолон; толкова близо, че дишането му размърда кичур от косата й. „Как успява да се движи толкова тихо?“ Или може би си се движеше нормално. В последно време с Тейла често се случваше нещо подобно… губеше сила, слух, а понякога дори губеше способността си да различава вкусовете.

И нещо много по-лошо от това — създавате се впечатление, че либидото й излизаше извън контрол. Дори сега Тейла усещаше възбуда от близостта на Хелбой. Тя се отдръпна, но ръцете на Ейдолон се отпуснаха върху раменете й и я обърнаха.

— Какво искаш? — изрече тя.

— Защо спря така изведнъж? — В тъмните му очи беше застинало подозрение. — Моят брат смята, че пребиваването ти в болницата може да се окаже капан. Прав ли е?

— Ти си параноик.

Ейдолон притисна Тейла към стената, удържайки я със собственото си тяло така, че тя едва можеше да се помръдне.

— Аз съм внимателен, но не съм чак толкова търпелив, така че отговори на въпроса!

— Не съм спряла. Просто главата ми се върти от всичко това. Доволен ли си? — и Тей яростно го изгледа. — А ти какво, свършваш, когато насилваш жена ли?

— Аз свършвам, когато вземам жена. Ти не свършваш, нали?

— Млъкни!

— Имаш проблеми с мъжете? А с жените?

Когато жената яростно си пое дъх, Ейд се усмихна, и от тази насмешка Тейла затрепери от безпрекословното женско осъзнаване на неговата привлекателност, която не обръщаше внимание на истинската му същност.

— Била ли си и с жени?

Тейла поклати глава, но не много убедително. Да, тя не стигна до края, но разочарованието й от невъзможността да получи оргазъм с мъж я беше подтикнало към експеримент: дали щеше да успее да свърши от докосването на жена.

Няколко унизителни минути насаме с бисексуална Пазителка й бяха доказали, че проблемът й изобщо не се коренеше в половата принадлежност на партньора й.

— Откъде такъв интерес към сексуалния ми живот?

Ейдолон наведе глава към врата й и дълбоко вдъхна.

— Ароматът ти е толкова тежък, вълнуващ…

О, Боже! Тей се опита да отстъпи от притегателното му присъствие, но докторът само засили захвата си.

— Ти чака и не ми отговори — напомни му Тейла, вложила във въпроса си цялата си воля. — Откъде такъв интерес към сексуалния ми живот?

Горещото му дишане затопли врата й, когато Ейдолон заговори с глас, пълен с еротични обещания.

— Защото ти си единствената за цялата история жена, която не можа да достигне до оргазъм по време на секс със Семинус.

— Аха! Гордостта ти е наранена. — Интересно, какво беше Семинус? Тей смяташе, че знае за всички възможни демони.

— Не, ти разпали любопитството ми. — Ейдолон прокара ръце отстрани по бедрата й и започна да ги гали. Ерекцията му — огромната издутина в района на копчетата на дънките му — се притисна към корема на Тейла. Тя напрегна коремните си мускули в опит да се отмести от него, но докосването на твърдата му плът към напрегнатото й тяло само подчерта интимността на контакта. — Можеш ли да си доставяш удоволствие сама? Свършваш ли, когато се галиш?

Страните на Тей пламнаха.

— Не е твоя работа.

— Значи, да. — Той плъзна ръка надолу, докато не напипа под тънката материя на дрехите й нежните гънки. — Направо виждам как го правиш — прошепна Ейд. — Краката ти са широко разтворени, плътта ти е влажна и набъбнала, пръстите ти са покрити с нектара на възбудата ти. За какво мислиш, докато свършваш, Тейла?

— Престани — едва успя да изрече тя.

— Защо? Възбуждам ли те?

— Ти ме отвращаваш, демоне.

Ейдолон се разсмя. Дори за секунда не повярва на думите й. Тя също не си вярваше. От нарастващото напрежение между краката й, Тей искаше да се заизвива, за да усети по-плътно докосванията му. По въпреки това не прекратяваше опитите си да се измъкне от ръце те му.

— Интересно, какво ти се струва по-отвратително: фактът, че съм демон, или това, че този факт изобщо не те вълнува, когато докосвам тялото ти?

Тейла изръмжа и вдигна коляно, по Ейдолон навреме се отдръпна и избегна удара, насочен към слабините му. Болката веднага прониза главата й и се разпространи в нея, подобно на паяжина от пукнатини при удар по стъкло.

Вратата в кабинета се отвори.

— Ад и шибани дяволи!

Притиснала длани към слепоочията си, Тейла погледна към вратата, където с каменно лице стоеше огромен мъж, който много приличаше на Ейдолон — включително до татуировката на ръката. Беше малко по-едър от него, почти с неговия ръст и тъмна, дълга до раменете коса. Черната униформа, наподобяваща военната, само подчертаваше зловещия вид на новопристигналия, който не се смекчаваше от стетоскопа, висящ около врага му. Или може би точно заради стетоскопа… Изглеждаше така, сякаш можеше с еднаква лекота да дари или отнеме живот.

— Разкарай се, Шейд.

— По дяволите! — Шейд затвори вратата, при това не толкова шумно, колкото очакваше Тейла, с оглед на външния му вид на убиец. — Какво правиш с нея?

— Рейт ти е казал, иначе нямаше сега да си тук.

— Проклятие, Ейд, и аз съм длъжен да участвам в приемането на решения. Това е и моя болница. — Шейд тръгна към Тейла, която инстинктивно се приготви да отрази атаката. — И аз имам право на собствено мнение по въпроса как да се избавим от Унищожителката и давам гласа си за варианта на Юрий.

Да се избавят ли?

Ейдолон се придвижи към Тейла и застана между нея и брат си.

— Рейт е против това решение.

— Да, но той иска смъртта й. Й теб откога те е грижа какво иска Рейт?

— Стига, братко! Ще си поговорим после — отряза го Ейдолон рязко и предупреждаващо.

За секунда на Тей й се стори, че Шейд обърна внимание на предупреждението, но миг след това видя как той подуши въздуха; ноздрите му затрепкаха, а очите му — малко потъмни от тези на Ейдолон — придобиха цвета на разтопено злато.

— Невероятно! Можех да очаквам това от Рейт, но от теб? — Той потръпна от отвращение. — Вземам си думите обратно. Дори Рейт не би се докоснал до тази егидовска курва, освен ако не трябва да убие кучката.

Тя не успя да се обиди. Юмрукът на Ейдолон се вряза в лицето на демона. Разнесе се хрущене и върху стената плисна кръв. Тейла с любопитство наблюдаваше как боята попива гъстата течност подобно на гъба.

— Това е моята болница и последната дума е моя. — Ейдолон с такава сила стисна челюсти, че тя чу пукането им. — Никой, освен мен, няма да се докосне до Унищожителката.

— Егидовската курва ти е благодарна за това — измърмори тя, но изглежда демоните не я чуха.

— Ти си дяволски твърдоглав. — Шейд притисна към кървящия си нос опакото на дланта си. — Ти повече не си Носител на Справедливостта, Ейд. Не е задължително да играеш по правилата.

Изглежда напрежението беше спаднало и Ейдолон погледна към брат си.

— Дори не можеш да си представиш колко искам всичко да е толкова просто.

— Това е от с’генезиса, нали? Той ти обърква главата и влияе на разума ти?

Последва дълга пауза, след което Шейд отвори уста, за да добави нещо, но Ейдолон го спря, като положи длан върху скулата на брат си. Това напомни на Тейла за сцена от Стар Трек — филма, който тя веднъж гледа — в който Скок се опитваше да проникне в съзнанието на някакво момиче от Вулкан. Шейд затвори очи и след няколко секунди кръвта престана да капе от носа му. Тейла се чувстваше като воайорка; искаше да се обърне, но не можеше. Как при братята се получаваше толкова бързо да преминат от кървава схватка към проява на родствени чувства?

Пулсиращата болка в главата й най-накрая утихна и тя се прокашля:

Хей, този хомо-трогателен момент свърши ли? Защото ми е интересно как Слугата на Мрака под номер Едно успя да удари Слугата на Мрака под номер Две, без да получи повреда на черепа?

Устните на Ейдолон трепнаха в усмивка.

Малко видоизмених заклинанието на „Убежището“, затова то не действа върху мен и братята ми.

— Тоест, вие можете да пребиете тук всеки, когото си поискате?

— Не. Само един друг.

Нима те толкова често размахваха юмруци, че дори бяха изменили заклинанието заради това?

— Да растеш в едно семейство с вас, сигурно е било весело. — Такъв живот определено не би наподобявал на този в приют; такъв, който тя познаваше не откъм добрата му страна.

Шейд отстъпи от брат си и й хвърли поглед, изпълнен със злоба.

— Не сме расли заедно. — После се обърна към брат си. — Нанси не дойде днес на работа. И не си вдига телефона. Бъди внимателен!

Ейдолон кимна, отвори вратата и брат му излезе. След което се обърна към нея и каза:

— Да вървим Унищожителке. Ще те заведа у вас.

Пет

Двамата пресякоха без повече приключения подземния паркинг. Но едва седнали в сребристото, скромно на вид спортно БМВ, Ейдолон сложи в ръката на Тейла някакъв камък. И в същия миг тя ослепя напълно. Въпреки че напрегна цялата си воля и желание, не можете да разтвори пръстите си.

Кожата й стана лепкава от пот.

— Какво направи с мен?

— Действието на камъка е само временно. Ще взема артефакта веднага след като се отдалечим от болницата.

Автомобилът потегли и притисна Тейла към седалката — машината явно се движеше по наклонената рампа към излаза на паркинга. След като БМВ-то излезе на равна повърхност, Той се замисли дали заклинанието на „Убежището“ все още беше в сила, но после реши, че не е много удачна идея да се сбие с Ейдолон докато той шофираше, а тя беше сляпа.

В миришещото на скъпа кожа купе настъпи тишина. Тей започна да потропва в такт с крак. Потропа с пръсти по подлакътника. Прехапа устни.

Всичко, за което се сещаше, само и само да съхрани дишането си равно и спокойно, макар че й се искаше с всички сили да се бори с тъмнината, тишината и неизвестността.

— Трябваше да ти бия успокоително.

— Уверена съм, че скоро ще съжалиш, че не си го направил. — Например, когато му прережеше гърлото при първа възможност.

— Вече съжалявам.

В този миг на Тейла ужасно й се прииска да го изпепели с поглед.

— Не съжаляваш ли за още нещо? Че ме спаси? Не мога да разбера, защо не ми разреши да умра?

— Аз съм лекар.

— Глупости.

— Не съм лекар?

— Ти си демон, умнико, така че само не ми казвай, че Хипопотамовата клетва означава нещо за теб.

— Хипократовата. И да, не означава.

— И първо, това беше сарказъм, а второ — ти не отговори на въпроса ми.

Тей усети как автомобилът рязко се поднесе на завоя и Ейдолон се напрегна по-силно, отколкото трябваше при тази маневра.

— Аз не съм задължен да отговарям на въпросите ти.

— Боже! — промърмори тя. — Ненавиждам демоните.

Ейдолон се изсмя и Тей потръпна от този звук.

— Не ти позволих да умреш, защото това би противоречило на правилата на болницата, които аз сам написах. И които не мога да наруша, ако не искам да загубя уважението на персонала си.

Звучеше като истина, но от друга страна, демоните можеха да лъжат толкова лесно, както убиваха.

— Знаеш ли какво си мисля?

— О, но моля те… — насмешливо произнесе лекарят. — Осветли ме.

Ама че задник!

— Мисля, че ми съхрани живота, за да получиш някаква информация за Егида. От твоя страна би било глупост да изпуснеш такъв шанс.

— Да, това беше първоначалният план. Но след като не си провесена на бодлива тел в подземие с лесно миещ се гумен под, можеш и сама да се досетиш, че планът се е променил.

По тона на доктора Тей си направи извода, че част от думите му, където се споменаваше подземие с гумен под, съответстваха на действителността. Действителност, принадлежаща на единствената книга, която стоеше в дома й на рафта — поокъсан екземпляр на роман от Стивън Кинг.

— Тези изменения свързани ли са някак си с онези глупости, за които спомена брат ти? Играй по правилата, Носителю на Справедливостта? — Когато Ейдолон не отговори, Тей реши да го притисне, защото тишината буквално я побъркваше. — Кои са Носителите на Справедливост?

— Моята бивша работа. Израснал съм сред Юдициусите.

— А-а-а. Демоните на Отмъщението.

— Демони на Правосъдието — поправи я докторът. — Демоните на Отмъщението могат да призоват, без значение демон или човек, за да отмъстят. Демоните на Правосъдието служат само на други демони — Съвета на видовете. И за разлика от Демоните на Отмъщението, преди да предприемат каквото и да било, те са задължени да разгледат делото от всички страни.

Интересно. Демоните си имаха полиция.

— И какво става след това?

— Наказанието зависи от тежестта на престъплението. Но ако ние изясним, че подалият искане за наказание е лъгал, този, когото той обвинява, сам решава какво трябва да бъде наказанието на обидилия го.

— Ние? Значи ти все още се занимаваш с това?

— Не, тъй като аз не съм Юдициус и моят дар на Носител на Справедливост не ми е бил вроден. Дариха ми го, докато си стъпя на крака.

— На теб харесвало ли ти е да бъдеш демоническо ченге?

— А ти винаги ли си толкова разговорлива?

Гей сви рамене и болничната й рубашка прошумоля.

— Има ли още нещо, с което можеш да се занимаваш? Е, освен управлението на автомобил?

Последва кратка пауза.

— Ненавиждах работата си на Носител на Справедливост. Но тъй като съм израснал в дом на Юдициуси, от мен се очакваше да се занимавам точно с това. Моят вид притежава вродена дарба към медицината, затова, след като получих диплома за лекар, веднага подадох оставка от длъжността.

— Твоят брат каза, че сте израснали поотделно. Колко братя имаш?

— Всички ли? И живите, и мъртвите?

Хм-да, странен въпрос.

— Ами… И едните, и другите.

— Общо бяха четиридесет и четири. — От поредния рязък завои Тейла залитна върху кожената седалка. — Останаха двама. Аз съм големият.

— Първородният?

— Не, преди мен от баща ми са били родени двайсет Семинуса, но само един е успял да преживее с’генезиса. Роуг беше убит преди две години. Слушай, ще млъкнеш ли, ако взема артефакта?

— В това можеш да бъдеш сигурен.

Ейдолон взе камъка от ръцете й. Следобедната слънчева светлина веднага я заслепи, както тъмнината преди това.

— Очевидно слънчевата светлина за теб не е проблем.

— Да, демоните от моя вид нямат фобия от слънцето.

Ама, разбира се, това би било признак на слабост, а със сигурност уязвимост у Хелбой нямаше. Тези мускули, квадратната челюст, очите… Всичко в него излъчваше сила. Ум. Секс. Много секс. Напомняне за това беше горещата вълна, преминала през тялото на Тей.

— Ти какво, включил си парното ли? Тук е горещо като в пещ — измърмори тя.

Ейдолон се усмихна сякаш съвсем точно знаеше каква беше причината за повишаването на температурата й.

Тейла въздъхна тежко и започна да гледа през прозореца, където хората се наслаждаваха на топлия есенен ден, седяха по уличните кафета и си говореха един с друг, като дори не подозираха за ужаса, ставащ точно под носовете им. Тя не познаваше тази част на града, през която пътуваха, по се опитваше да запомни имената на улиците. Тази дяволска болница не можеше да остане скрита от очите на хората, както и от бдителното око на Егида.

— Къде живееш? — поинтересува се Ейдолон.

— Да не мислиш, че ще ти кажа.

— Инатливка. Ами, имаш време да премислиш, докато пътуваме.

— Пътуваме закъде?

— Една от медсестрите днес не е дошла на работа. Трябва да я проверя.

— Тя е човек?

— Вампир.

Тей реши да не озвучава мислите си, че вампирката отдавна би могла да е кремирана от Пазители.

Погледна към Хелбой и се замисли дали можеше да го убие толкова лесно, колкото лесно можеше да забие кол в гърдите на вампир. Разбира се, мъжът не приличаше на слабак, но всеки демон си имаше слабо място. Може би това беше татуировката на доктора? Начинът, по които рисунъкът обвиваше силната му, мускулеста ръка по цялата й дължина… до гърлото… Тей си спомни как фигурите се преплитаха, докато Ейдолон се движеше в нея, така че с увереност можеше да каже, че тя беше част от демона. И не само като мастилото, а като продължение на загорялата му кожа. Най-уязвимото място обикновено беше някаква особеност, а Тей възнамеряваше да изясни дали това е така и в случая с доктора.

— Какво означават тези символи? — Тя не можа да се сдържи и прокара пръсти по ясните линии на връхната част на рисунъка — причудливо извити люспи по гърлото му.

От устните на Ейдолон се откъсна нисък, гърлен звук.

— Ако не искаш веднага да спра и да те изчукам точно тук, по-добре си махни пръстите.

Тей отдръпна ръката си толкова бързо, че лакътят й се удари в стъклото. Ейдолон здраво стисна волана, а кокалчетата на пръстите му побеляха от напрежение. Той спря на сигнала на червения светофар и заговори с глас сякаш гърлото му беше продрано от шкурка:

Нарича се дерлюар, или родов отпечатък. Това е историята на моя род. Знакът на гърлото ми е моят собствен. Под него — този на баща ми. А под знака на баща ми — този на дядо ми… И така до края на пръстите. Когато срещнем демони от нашия вид, само един поглед е достатъчен, за да разберем какви се явяваме един на друг.

От факта, че Ейдолон можеше да проследи историята си десетина поколения назад, докато Тейла не знаеше дори името на баща си, душата й се сви. Най-вероятно той беше израснал щастливо в своето мило демоническо семейство; майка му е пекла шибани курабийки, а татенцето го е учило да кара колело. Детството на Тейла не беше толкова щастливо. В най-удачните си дни можеше да се разчита на някакво укритие за през нощта. На Рождество понякога й попадаха изхвърлените от някого играчки — други нямаше. Дните й преминаваха в борба с глада и криене от пияниците. О, да, имаше повод да се самосъжалява. Боже, тя от много отдавна не си беше позволявала да си спомня и нямаше да позволи на някакъв демон да промени това. Нямаше да го позволи на никого. Животът й зависеше от здравината на ключалките, зад които бяха заключени миналото й и хората от него. Никой нямаше право да ги отключва, особено доктор Зло, който в този момент седеше на седалката на шофьора. Ейдолон зави наляво, поради което мускулите на ръката му се напрегнаха и се създаде впечатление, че татуировката му започна да се извива. Ако докторът беше човек, Тей би прокарала език по всяка извивка от нея…

Стегни се, Тей! Концентрирай се! Тя и така се беше концентрирала, само че върху татуировката му. Определено трябваше да се вземе в ръце.

— И… хм… ти си се родил с тези знаци?

— Да, с изключение на моя собствен. Той се появи, когато достигнах до първия стадий на половото си съзряване.

— Първият стадий?

Ейдолон я изгледа със студен, оценяващ поглед; сякаш решаваше колко много информация можеше да й разкрие.

— Стадиите са общо два — най-накрая произнесе той. — Първият настъпва, когато демонът навърши двайсет години. Вторият — с’генезисът — когато навърши сто.

— Това е от с’генезиса, нали? Той ти обърква главата и влияе на разума ти, нали?

Значи, ето за какво говореше Шейд. Какво пък значи Хелбой беше три и половина пъти по-голям от нея.

— Каква е истинската ти форма?

— Тази.

Тей направо зяпна.

— Ти принадлежиш към демоните, които изглеждат като модели на списание „Плейгърл“? Това не е честно.

— Какво по-точно не е честно?

— Всичко. Ти си демон. Злото трябва да изглежда… зло. Грозно. Не би навредило, ако от теб вонеше… — По дяволите! Напълно достатъчно щеше да е, ако той просто не миришеше толкова добре. Въздухът беше пропит с аромата на горчив шоколад и мъж, поради което устата й се напълни със слюнка, а либидото й превключи на по-висока предавка.

— Е, аз не съм съвсем зъл.

Тей изсумтя:

— Всички демони са чисто стопроцентово зло.

— А относно полудемоните? Те също ли са зло?

— Те са отвратителни и заслужават смърт, както всеки демон.

Ейдолон се обърна и я погледна. Устните му се бяха извили в най-злобната насмешка, която Тей беше виждала някога.

— Това обещава да бъде забавно.

 

 

Доктор Джемела Ендри беше до уши в презервативи.

И точно в този момент да чуе гласа на мъжа на мечтите си беше особено унизително.

— Джем!

Тя погледна иззад огромния съд с антисептик в задната част на линейката и се усмихна. Цялата разтреперана.

През улицата към нея вървеше Кайман Морган. Пулсът на Джем туптеше в синхрон с неговата непринудена, широка крачка. Висок и строен, със силни, тренирани ръце и широка гръд, сякаш създадена, за да притиска към нея жените, той възбуждаше в Джем порочни фантазии, чисто действие не се развиваше само сред завивките. Джемела искаше да се озове с него на пода. На кухненския плот. В басейн с кипяща сяра.

Кайнан се спря на тротоара до автомобила на Бърза помощ и свали слънчевите си очила. Беше облечен както обикновено: избелели дъвки, черно кожено яке във военен стил и високи, груби боти. До Кай стоеше още един мъж, с около десет години по-млад от него.

— Здравей. — Джем показа с жест към малките жълти пакетчета, в които имаше презервативи и брошури за безопасен секс като силно се надяваше, че нейната нервозност не се е отразила в гласа й. — Да, днес явно е най-удачният ден аз и Джуди да започнем кампанията „Бъди готов“.

Джуди, отговаряща за обществената работа, махна с ръка, без дори за минута да се откъсне от заниманието си — подготовката на пакетчетата.

— Джем винаги с готовност се отказва от почивката си, ако може да я прекара като убеждава хората от необходимостта да се занимават с безопасен секс.

— Колко благородно — каза Кай и подари на Джем една от своите умопомрачителни усмивки.

Боже, той беше съвършен! Около метър и деветдесет, с къса коса и очи с цвят на нови дънки. Създаваше се впечатление, че дрехите му са шити по поръчка, за да подчертаят атлетичното му телосложение, което тя така искаше да види голо. В болницата, където Джем работеше като стажант — „Мърси Дженерал“ — Кай беше чест посетител. Неговият най-добър приятел — Денис, който беше спасил живота му, когато двамата служеха в армията — беше главен лекар на Бърза помощ. Обикновено Кай се отбиваше в болницата на път за вкъщи, но понякога имаше нужда от някаква медицинска помощ.

Той беше добър човек… Например Кай прибираше безпризорните, изкъпваше ги и им даваше шанс за по-добър живот. От Кайнан дори миришеше на добро… Не само на онзи естествен и мъжки аромат, присъщ само на него, но и на чист, свеж аромат на въздух след дъжд; миришеше така, сякаш той действително беше… достоен човек. Джем не беше срещала подобен на него в света на демоните, а и сред хората това беше изключение. Тази чистота трябваше да отблъсква, но на нея й действаше по съвсем друг начин; тя я привличаше, очароваше… И понякога заставяше демоническата същност на Джем да мечтае за това, как би развратила и опорочила Кай.

Да, демоническата половина на Джем беше истинска кучка.

— Забеляза ли, че Джем си е сменила прическата? — и Джуди хвърли раздразнен поглед към Джем, като при това пъхна в ръцете на случайния минувач пакетчето с презерватив. — Отново.

Кайнан кимна.

— Черните със синьо коси изглеждат по-добре от червените.

— Ами, постоянно ми казват, че приличам на готическия вариант на Парцалената Ани^[1].

Той се разсмя с гъст, нисък смях, който докосна всяка ерогенна зона на Джем. Джуди застина.

— Не я поощрявай. Тя изглежда като насинена готка. Това не подобава на един лекар.

— Мисля, че тя изглежда просто великолепно — отговори Кай и подмигна на Джем. — Не разрешавай на тази старица да те накара да се откажеш от това, което си — и той хвърли на „старицата“ палав поглед. — Ти трябва да се поучиш от Джем. Сигурен съм, че ще изглеждаш убийствено с кожа и вериги.

Джуди се изчерви.

— Кайнан Морган, ти си такъв ласкател. Лори знае ли за това?

— Тя затова и ме обикна. — Кай направо засвети, което ставаше винаги когато заговореше за Лори, и Джем въздъхна. Верността на Кайнан към жена му беше неговото най-привлекателно качество. Джем не можеше да си представи какво е, когато някой те обича толкова силно. Родена от смесена връзка в свят, където и демоните, и хората еднакво силно ценяха чистотата на произхода, Джем живееше самотно зад затворените врати на тези светове.

Дори собствените й родители предпочитаха да си дават вид, че Джем е чистокръвен демон. Когато нещо им напомняше за смесеното й произхождение, техните коментари й причиняваха толкова страдания, че тя мечтаеше да намери някой, кой го поне да можеше да я разбере.

Някакво сборичкване на автобусната спирка я отвлече от самосъжалението. Мъжът крещеше на хората, които чакаха там. Те се отдръпваха, мъжът отново настъпваше към тях и… изведнъж се обърна и погледна право към Джем.

— Какво гледаш, кучко? — С дръзка походка той се приближи към линейката, като цялото му излъчване показваше, че се смята за нещо повече от другите.

— Върви си по пътя, приятел — каза Кайнан; гласът му звучеше успокояващо, но в него се долавяше и предупреждение.

Мъжът извади пистолет от колана на спортните си панталони и го насочи към Кай.

— Разкарай се, готин.

Джем задържа дъха си. Тя би могла да се справи със ситуацията със собствените си сили, но за това щеше да се наложи да открие тайната, която беше най-добре да остане скрита. Приятното дай-да-се-разберем изражение върху лицето на Кай се смени с убийствено и студено. Джем изпитваше едновременно и безпокойство, и признателност за намесата му. Освен това осъзна, че за пръв път от две години, откакто се познаваха, виждаше пред себе си военния, който той е бил някога.

— Дай ми пистолета — заповяда му Кай — и ще можеш да си тръгнеш оттук сам.

— Аз не съм тъп, ти шибан…

Кайнан го удари. Рязко, така като змията се хвърля за смъртоносно ухапване. Ругатните на мъжа се смениха с хриптене, когато Кай го свали на тротоара. След секунда той стоеше над негодника, поставил крак върху врата му, а в ръцете си държеше пистолета му.

— Повикай полиция — изрече Кай със спокоен глас, докато леко разтягаше думите. Сякаш да разоръжи откачалка за него беше нещо обичайно.

Джем се втурна да изпълни командата, като закален в боя войник, следващ заповедите на командира си. Боже, тя наистина беше загубила ума си по Кайнан. Ченгетата явно не бяха далеч, защото едва беше успяла да завърши разговора си с диспечера, когато иззад ъгъла се показа патрулната кола. Полицаите попълваха документите и разпитаха свидетели около пет минути, след което качиха негодника в патрулката и потеглиха.

— Слушай, удобно е да си под ръка — каза Джем, когато ченгетата се скриха от поглед. Джуди, която с треперещи ръце продължаваше като авторобот да слага презервативите в пакетчетата, потвърди съгласието си с кимване с глава.

Кайнан сви рамене.

— Мъжът толкова не беше на себе си, че сигурно нямаше да успее да натисне спусъка дори и да искаше.

Кай явно скромничеше, защото с постъпката си беше предотвратил истинска трагедия.

Телефонът на Джем зазвъня.

— Секунда. — Тя го отвори, надявайки се, че Ейдолон най-накрая е успял да си вдигне задника, за да й върне позвъняването. Тя му беше оставила няколко съобщения… е наистина, някои от тях прие Рейт, на когото можеше да се разчита точно така, както на чудотворното изцеление от само себе си от заклинанието на някаква зла вещица. — Доктор Ендри.

— Привет, Джем.

От този глас кръвта направо застина в тялото й. Опитвайки се да съхрани спокойствие, тя се отвърна от другите и заговори, понижила глас:

— Аз казах, че няма да ви помагам.

— Твоите родители биха искали да премислиш. В действителност те дори те умоляват за това.

Гърдите на Джем болезнено се свиха от резкия недостиг на въздух. Тя не успя да проговори. Единственото, на което бе способна, беше да остане права.

От шока пръстите й се бяха вдървили и едва не изтърва телефона.

— Копеле! — прошепна тя. — Какво си направил с тях? Къде са те?

Онзи, който звънеше, прекъсна разговора.

Джем се облегна на автомобила на Бърза помощ. Кожата й лепнеше от пот. „Какво да правя? Боже, какво да правя сега?“

— Джем, добре ли си? — Кайнан внимателно я гледаше. От тревога за нея очите му бяха станали почти черни. — Мога ли да помогна с нещо?

Тя все пак успя да се усмихне.

— Всичко е наред. Благодаря. — След което се обърна към Джуди, която изглеждаше също толкова разтревожена като Кайнан. Можеш ли да ме закараш до болницата? Колата ми е там. Трябва да си тръгна по семейни причини.

Шест

Тей беше уморена от пререканията си с Ейдолон и затова следващия половин час пътуваха из града в мълчание. След което той отново сложи в ръката й артефакта и не го махна дотогава, докато не се приближиха до разнебитен жилищен комплекс. И нищо, че сградата приличаше на полуразрушен пансион, но тя по никакъв начин не можеше да се сравни с гетото, в което живееше Тейла.

Ейд паркира между ръждясал „Гремлин“ с две врати и пикап „Ел Камино“ без колела и със знак предложи на Тейла да слезе. Тя естествено веднага се възползва. Докато пресичаха паркинга, почти не обръщаше внимание на дупките и неравния асфалт, по който стъпваше с босите си ходила. Влязоха в сградата и тръгнаха надолу, където Тей не очакваше да види квартири. Ейдолон я накара да мине пред него; много умен ход от негова страна, защото Тейла вече се оглеждаше с какво може да го удари отзад и да избяга. Разбира се, в такъв случай никога нямаше да успее да разбере местонахождението на болницата. Във влажните недра на зданието бълбукащите звуци от канализацията и миризмата на плесен й напомниха за бездомния й и самотен живот, когато се налагаше да спи на места, пригодни само за плъховете. Тей намръщено се вглеждаше в тъмнината; светлината идваше само от една самотна лампа в края на коридора.

— Това е подземие.

— Вампирите лошо се съчетават с помещения, в които има прозорци — отговори Ейдолон и спря пред една от трите стоманени врати. Тей потръпна от усещането за боцкане, което подобно на пълзене на мравки премина по гърба й. Тя винаги се доверяваше на интуицията си, която точно сега й казваше, че нещо не е наред. Когато Ейдолон почука на вратата, тя инстинктивно посегна за стенга си и прекалено късно си спомни, че не беше въоръжена.

— И много ли вампири живеят тук? — поинтересува се тя.

— Аз какво, приличам ти на техен посредник на имоти ли? — Ейдолон почука още веднъж. После изруга и се протегна към дръжката на вратата само за да открие, че е заключено.

Отстъпи крачка назад и с един мощен удар изби вратата. Металът се разкъса и нагъна толкова силно сякаш някой беше взривил бомба. Колко сила трябва да имаш, че да направиш това? Добре, че Тейла не рискува и не се нахвърли върху него без оръжие. Беше готова във всеки един момент да си премерят силите, но странните й пристъпи и вцепенения се случваха в най-неподходящото време, затова смяташе да рискува само при явно преимущество за нея.

— Тя ще бъде бясна, ако се окаже, че просто си е полегнала.

Ейдолон изхъмка. Двамата влязоха в тясната квартира, която се явяваше явно опровержение на факта, че всички вампири бяха привърженици на готическия стил. Не, всичко беше още по-лошо. Това място сякаш беше излязло от нечии нощни кошмари.

Смесените цветове на пурпурното и жълтото направо режеха очите; от лилавия килим до кожения абажур е цвят на канарче. Дори стените бяха боядисани в лимоново. Исусе! Това място приличаше на кланица на Мъпет шоу. Явно медсестрата, живееща тук, определено беше луда. И само за това вопиюще отсъствие на вкус определено заслужаваше да умре в мъки.

Тейла влезе навътре, като внимаваше да не стъпи върху ужасния лилав килим.

— Ама тя какво? Одрала е Барни от Мъпет Шоу ли?

Сексуалните устни на Ейдолон трепнаха в лека полуусмивка, докато продължаваше да се движи в квартирата със смъртоносна грация. Тейла го наблюдаваше, презирайки се, че се наслаждава на вида на стегнатите му задни части. Но не отместваше поглед. Дотогава, докато не дочу разнеслия се от кухнята глух удар. Тя отново посегна за сленга си и раздразнено сви юмрук, когато се сети за загубата му. Е, добре. Без него тя също беше опасна. А след заточението в демонската болница, явно сам Бог беше решил да й позволи да нарита нечий задник.

Тихото драскане накара кръвта й да се втурне по вените. Тей тръгна към звука и към вратата, намираща се веднага зад ярколилавата кухня, зад която се разнасяха приглушени стонове. Приготвила се за схватка, Тейла завъртя дръжката.

Вратата се отвори. Зад нея се показа тъмен коридор, дори тунел, по който нощните създания можеха да се придвижват денем. Доколкото се виждаше в оскъдната светлина, по пода на коридора вървеше кървава следа, която стигаше до вратата, до която, точно в краката на Тейла, лежеше обезобразена гола жена.

Медсестрата вампир. Тази, което носеше халат с цвят на фуксия.

Нанси се опитваше да каже нещо, устните й се движеха, но думите така и не можеха да си пробият път през бълбукащата кръв, която изтичаше от разбитата й уста. В корема й, от пубиса до гърдите, зееше огромна дупка. Мили Боже’.

Тей хвана китките на жената — окървавени чуканчета без длани — и я извлече вътре. Мирисът на кръвта на вампирката — остър и метален — навлезе в носа и гърлото й и предизвика гадене.

— Хелбой! — извика Тейла.

Нанси изхлипа и се сви на кълбо. Сърцето на Тей, отдавна загрубяло и обвито в броня, се пропука при вида на страданията на нещастната вампирка. Кой беше способен да сътвори подобно нещо, пък макар и с вампир? Кой беше успял да вземе органите на нещастницата и след това да ампутира дланите й? А зъбите й… вампирските й зъби бяха изтръгнати.

Ейдолон се втурна в кухнята и веднага застина — сякаш не можеше да повярва на очите си. След секунда изражението му стана диво, точно такова, каквото трябваше да има едно въплъщение на злото, както си го представяше Тейла. Смърт, болка, ярост. Иззад човешката фасада се беше появил истинският демон.

— Махни се от нея!

Тейла настръхна от този заповеден вик, но го разбираше — тя беше враг, дори Нанси да не беше нейна жертва.

Ейд се наведе над вампирката и заговори на някакъв непознат, но все пак разбираем за Тейла език. Настойчиви, гърлени звуци направо от Речника на Демоническите проклятия. Нанси застена, когато Ейдолон я повдигна и понесе към гостната, къде го внимателно я положи върху килима с цвят на кожата на Барни.

— Ей, Нанси — заговори отново той, но вече с успокояващ глас; такъв, с какъвто разговаряше с Тейла, когато тя се събуди за пръв път в болницата. Възхищението към таланта му и верността му към дълга накараха Тей да се приближи. Тя видя как Ейд взе в дланите си лицето на вампирката, докато внимателно придържаше главата й. — Аз съм Ейд. Сега си в безопасност.

Тейла си мислеше, че отдавна е изгубила способността си да съчувства на чудовищата, които преследваше, но тази гледка… Неговата нежна грижа помете всичките й защитни бариери. Чувствайки се странно от препълнилите я емоции, без все още да е успяла да ги осъзнае напълно, тя видя как устните на Нанси отново се задвижиха. Ейдолон приближи ухото си към тях.

И колкото по-дълго слушаше, толкова повече се напрягаха мускулите на гърба му.

— Дръж се, Нанси, ще ти помогна! — И той бързо и акуратно започна да опипва тялото й. Опита се да огледа краищата на дупката в корема, но когато нещастницата започна да крещи, Ейд бързо отмести ръцете си.

— Трябва ми лекарската чата, ей сега се връщам — прошепна той. В очите на Нанси застина паника и тя заклати глава. — Всичко е наред. Не отивам никъде. Само на няколко крачки, става ли?

Без да осъзнава замисъла му, защото Ейдолон не носеше никаква медицинска чанта, Тейла продължаваше да го наблюдава. Хелбой взе от кухнята огромен нож, хвърли към нея поглед, който казваше „дръж си устата затворена“ и застана на колене до Нанси, притиснал ножа към бедрото си, за да не го види ранената.

Ейд нежно прокара пръсти по скулата й, след което се наклони и леко докосна с устните си нейните. Жестът беше толкова трогателен, че нещо просто запуши гърлото на Тей.

— Възнамерявам да облекча страданията ти, лирша. Затвори очи.

Нанси се отпусна. Доверчивото изражение смекчи чертите й и за секунда й се стори, че болката стихна. Тя направи онова, което й каза Ейдолон.

Осъзнаването на факта, какво се канеше да извърши Ейд, направо я оглуши; сякаш някой й беше нанесъл удар със завъртане на крак в гърдите и изкарал всичкия й въздух.

— Не! — изхлипа тя, без дори да разбира защо.

С бързо движение Ейдолон стовари ножа върху гърлото на Нанси. Кръвта бликна във всички страни, а главата й се отдели от врата. Цялото тяло на медсестрата се възпламени и се превърна в пепел. Миризмата на хотдога от вампирско фламбе изпълни стаята подобно на невидим дим.

Ейдолон сведе глава и раменете му се отпуснаха. Стоеше толкова неподвижно, че Тей се усъмни дали изобщо дишаше. За кратък миг тя дори успя да си представи, че Ейд беше човек и оплакваше смъртта на любимата си. Струваше й се невероятно, че той беше способен на любов, но… ето я, неприкрита с нищо. И на Тей й се прииска да го утеши. Топлият, нежен цвят на желанието да го направи разцъфна като отровно цвете ужасно, но едновременно с това прекрасно — което трябваше да се отскубне, докато не беше успяло да пусне корени. Тя никога не беше молила за помощ и не беше предлагала утешение. Това би било проява на слабост, заради която можеше да бъде убита.

Ейдолон повдигна глава. Очите му блестяха като разтопено злато. Проблесна нещо сребристо — той беше захвърлил ножа, който се заби в стената. Толкова за хирургията. Мъжът владееше ножа много по-добре, отколкото изискваше една операция.

Все още на колене, той отметна глава и изрева — неистов, груб звук, който накара Тейла да отстъпва дотогава, докато краката й не се опряха в дивана. Яростта и опасността излизаха на вълни от Ейдолон; тя ги усещаше с кожата си и от тях космите по тила й настръхнаха.

Тей погледна към ножа. Само няколко крачки…

Пръстите й едва обвиха дръжката му, когато неговите се затвориха около тях.

— Кучи с… — В същия миг гърбът й се блъсна в стената, а рамото на Ейд подпря гърлото й.

— Какво знаеш за това? — Тя не можеше да говори и едва дишаше под захвата му. — Говори!

При последната дума Ейдолон усили натиска върху гърлото й. Яростта се възпламени в кръвта на Тейла толкова силно, както отсъствието на кислород изгаряше дробовете й. Докторът я беше изненадал, но това нямаше да се повтори.

Удари го под ребрата. Мълниеносно, с всички сили. След което му нанесе удар с крак, който го събори на земята. Но той светкавично се изправи. Трябваше да му се признае, че се движеше чудесно.

Ейд замахна, Тейла блокира удара му, след което заби юмрук в корема му.

— Аз с това живея, задник! Нямаш никакъв шанс!

Без признаци, че я е чул, или просто не го беше грижа, той се хвърли към нея и от удара му тя отлетя към стената. Да, похватът му работеше безотказно.

— Егида ли е замесена в това? — Той завъртя Тейла и я хвърли на пода. От удара зъбите й изтракаха, а шевовете в областта на корема й започнаха да пулсират.

— Не разбирам за какво говориш! — Тей замахна и стовари лакътя си в челюстта му, превъртя се, и оказала се върху него, с всички сили го стисна за бедрата. — Какво ти става?

Ревът му все още отекваше в тялото й, когато Ейд се завъртя, грубо я издърпа под себе си и я притисна с тежестта си към земята.

— С мен ли? Когато някой, вероятно Егида, избива моите сънародници и продава вътрешностите им като магически на нелегалните черни пазари на органи ли?

— И какъв по-точно беше проблемът?

Да, определено не трябваше да го произнася на глас. Тейла се дръпна, преценявайки силата на хватката му.

— Ако в това беше замесена Егида, щях да знам. Не са те.

— Нанси каза обратното.

— И ти й повярва? На вампирката?

Той просто я гледаше. Беше впил напрегнатия си поглед в нея и на Тейла внезапно й се стори, че всичките й мисли просто излетяха нанякъде. Усещането беше дяволски неприятно затова тя се надигна, опитвайки се да се освободи. И когато за пореден път се опита да го удари с юмрук в лицето, Ейдолон още по-силно притисна тялото си в нейното, хвана китките й и издърпа ръцете й нагоре.

— Ти се биеш по-добре от мен, малка убийце, но аз съм по-силен. Освен това ти си ранена, така че не се ебавай с мен!

Тей го изпепеляваше с поглед, борейки се с почти непреодолимото си желание да се изплюе в лицето му. Тя ненавиждаше, когато я удържаха; чувството за безпомощност и уязвимост просто я изваждаха от равновесие. Но Тей особено я вбесяваше това, че Ейд беше по-силен. А те можеха да бъдат равни в схватката, ако тя през последните няколко седмици не беше изгубила толкова много от вродените си таланти.

— Махни се от мен!

— За да ми се нахвърлиш отново ли? — попита Ейд. — Няма да стане.

— И какво, вечно ли ще ме държиш така?

— Трябваше да те убия. Тук, където никакво заклинание нямаше да ми попречи да ти извия врата.

Тей изобщо не се съмняваше в сериозността на думите му, но пък тя никога не пасуваше пред заплахи.

— Опитай, изрод!

Ейдолон внимателно я гледаше, а очите му все още горяха в злато. Той я омагьосваше дори когато я заплашваше. Тейла също не отместваше поглед от него, като постепенно започваше да забелязва къде точно се докосваха телата им. Бедрото на Ейд беше между нейните, мускулестите му гърди бяха притиснати към нейните по-меки форми… Болничните й дрехи се бяха повдигнали толкова нагоре, че ризата му се триеше в голия й корем.

— Ти колко демона си убила? — тихо я попита Ейд. — Броила ли си ги?

Тей изсумтя.

— А колко хора си убил ти?

Той изви едната си черна вежда.

— Нито един.

— Не ти вярвам.

— Защото съм демон? И само заради спортния интерес съм длъжен да убивам хора ли?

— Нещо от този сорт.

— Невежеството ти е отвратително.

— В теб изобщо всичко е отвратително. — Тей се опита да не забелязва колко по детски прозвуча това.

— Бих могъл да ти напомня…

— Няма нужда.

Златото изчезна от очите му и се смени с тъмношоколадовия цвят на желанието, като с това сякаш завъртя Тейла в нов водовъртеж, на който тя нямаше сили да се съпротивлява. А трябваше да го направи; водеше се война и Тейла се сражаваше на страната на тези, които беше задължително да спечелят. Това, че ставащото бе престанало да наподобява бойно поле, не се беше изплъзнало от вниманието й.

Ейдолон галеше китките й, които все още удържаше над главата й и на Тейла й стана интересно дали той го съзнаваше. Усещането беше приятно, макар че с оглед на ситуацията, не трябваше да е такова.

— Какво смяташ да разкажеш на приятелите си от Егида за това, какво се е случило с теб? И за болницата? — Той продължаваше да ласкае чувствителната й кожа.

— Нищо — отвърна тя с равен глас. — Ако узнаят, че са ме задържали враговете, могат да решат, че съм им издала някакви тайни и повече никога няма да ми се доверят. — Най-вероятно щеше да стане точно така, но тя трябваше да им каже.

От чувственото поглаждане на китките й, тя едва не застина.

— И какво ще направят с теб, тези твои приятели?

— Не зная. Може да решат да ме преместят на чиновническа работа.

Макар че Тей се съмняваше в това. Тя смътно си спомни как един от Пазителите беше заловен и зверски измъчван от вампири. Когато мъжът, обезобразен и почти обезкървен, успял да избяга, беше дошъл направо в щаба на Егида. Няколко дни го бяха държали под ключ, изолиран от останалите и когато той най-накрая се беше отправил на дежурство, не се завърна никога. Всички бяха решили, че е загинал в схватка с демоните, но Тей не беше толкова убедена. Ами ако го бяха пренасочили към друг град? Или изгонили от Егида? Или още по-лошо — бяха го изпратили в Сиджил в Берлин за разследване? Сега, когато тя се озова в подобна ситуация, съмненията относно съдбата на мъжа започнаха да се разрастват и да придобиват форма на нещо много голямо, което всеки момент щеше да се стовари върху главата й.

Тей имаше нужда от застраховка. Нещо, което потвърждаваше верността й към идеалите, в случай че работата приемеше съвсем друг обрат.

Върху нея лежеше демон, чието сърце силно и равномерно тупкаше върху гърдите й и беше нейният късметлийски билет. Ако беше необходимо, тя щеше да го предаде на Егида.

— Слушай, Хелбой, ами ако сложим точка на нашата битка и ти ми дадеш възможност да стана?

От подозрението, появило се в очите му, надеждата за подобен изход започна да се изпарява.

— Какво си намислила?

Палецът му взе да описва още по-бавни кръгове върху китката й, а бедрото му се отриваше между краката й дори и при най-незначителното движение на някого от тях. Беше толкова несправедливо, че той караше Тей да чувства всяка клетка от кожата си там, където телата им се докосваха. Тя се усещаше така, сякаш вниманието й беше съсредоточено върху допира им, напълно забравила за външния свят, който сякаш не съществуваше.

И заради това не чу тихото стържене на нокти, докато не стана прекалено късно.

Ейдолон също не можеше да бъде толкова лесно изненадан — инстинктите му бяха прекалено силни, а и твърде често се сблъскваше с опасността. Но с’генезисът беше подчинил всичките му мисли и чувства, както гласът, ароматът и извивките на тялото на Тейла бяха завладели вниманието му. И в крайна сметка нападението остави изненадани и двамата.

Ад и шибани дяволи, както би казал Шейд.

Все още върху Тей, Ейдолон се обърна към чудовището, което ги наблюдаваше от кухнята.

— Тук няма нищо за теб, мършояд. Изчезвай!

Обиратът се промъкна в гостната и подуши, като пое въздух с бледния си хобот. Дългите му, остри нокти се триеха един в друг и издаваха смразяващ чак до вътрешностите равномерен и скърцащ звук. Под прозрачната му кожа се гърчеха личинки. Гледката беше толкова отвратителна, че малцина бяха тези, които можеха да издържат да гледат това същество повече от няколко секунди. Ейдолон не сваляше очи от него, макар че му се наложи насила да преглътне няколко пъти.

Бавно и без резки движения той се надигна от Тейла. Но не й помогна да стане — всяка проява на слабост щеше да привлече Обирата. Изглежда Тей също го знаеше, защото се изправи плавно, движейки се с показно високомерие, докато се приближаваше до него.

Сякаш бяха в един отбор.

В дадената ситуация, той не смяташе да се оплаква или да анализира този факт.

— Аз… гладен. — Змиеподобният език на Обирата се плъзна между зъбите му и опита въздуха на вкус.

— Унищожих вампира, когото преследваш — произнесе Ейдолон, втренчен в малките му червени очички, които постоянно се връщаха към Тейла. — Така че тук за теб не остана нищо.

Ноктите на съществото загракаха по-силно. Личинките под кожата му отново започнаха да се гърчат. Дори въздухът сякаш проблесна от безпокойството, обхванало Обирата.

— Тя беше моя…

Ейдолон пристъпи напред и Тейла направи същото — като демонстрация на сила и единство. Но вниманието на Обирата беше концентрирано само върху Тейла… И на Ейдолон му се искаше тя да не се набива толкова много в очите му.

— Разкажи ни къде усети миризмата?

— Защо съм длъжен да помагам на този, който ме лиши от храна?

Само от мисълта, че съществото би започнало да яде Нанси, докато тя все още беше жива и в съзнание, Ейдолон се вбеси.

— Срещал ли си се някога с Пазителите от Егида? — проговори той с убийствено спокойствие, каквото не усещаше. Обиратът засъска и гладът в очите му се смени с тревога. — Аз съм лекар, грозен задник, и мога да й кажа как точно да те разчлени, за да не могат личинките ти да направят нищо.

Това не беше истина, но съществото, макар и с големи размери, притежаваше малък мозък. А Ейдолон винаги лъжеше добре. Ако удареше Обирата, щеше да се задейства неговата първа степен на защита — личинките — и точно заради това, тези демони бяха един от трите вида, които не се допускаха за лечение в ЦПБ.

— Прессссечката… Сссссссссладка кръв.

Без да изпуска от очи уродливото създание, Ейдолон кимна, отдавайки на Тейла беззвучна команда. И тъй като тя имаше инстинктите на воин, бързо разбра замисъла му — веднага се насочи към кухненската врата, заобикаляйки Обирата. Ейдолон извади ножа от стената, премина покрай демона и влезе след нея в тъмния тунел. Веднага съжали, че не й беше дал обувки, но тя вървеше напълно спокойно. Ако острите камъни под краката й пречеха, Тейла не го показваше с нищо. Ейдолон прекрасно виждаше в тъмнината и както изглеждаше Тен също.

Прокопаният тунел премина в облицован с тухли. Тей се движеше по кървавата следа без да издава звук, което навеждаше Ейд на мисълта, че дори с обувки тя щеше да бъде също толкова безшумна. Макар и ранена, тя вървеше с увереност и смъртоносна грация, на която той се наслаждаваше тайно. А това беше леко — цялото внимание на Тейла беше насочено към обкръжаващото ги; острото й око забелязваше всичко, запомняше, обмисляше…

— В какво ни набута, Хелбой? — прошепна тя.

— Нима не се занимаваш точно с това? Ти постоянно се шляеш в канализацията в търсене на демони.

— Аз не се шляя и определено не правя това с демон.

— Не, ти го правеше с демон и това доста добре ти се получаваше…

Стана му горещо и Ейд си помисли, че е просто жалък. Той винаги се бе гордял, че е по-цивилизован от братята си, но с това явно беше приключено. Само това му трябваше — да се възбуди в шибаната канализация. Ругаейки повече себе си, отколкото Тей, той я хвана за ръката и я обърна към себе си.

— Защо тогава си тук? Можеше да избегнеш всичко това. Можеше да ме оставиш насаме с Обирата и да избягаш…

Тей го измери с тежък поглед.

— Ти обвини Егида в издевателство над вампирката. Аз възнамерявам да докажа, че ние нямаме вина за това.

— Защо?

— Защо го съм уморена да ме обвиняват в нещо, което не съм направила.

Искаше му се да продължи да я разпитва, но вместо това Ейд я пусна.

— Надявам се да си права. За твое собствено благо.

— Това заплаха ли е?

Казано често, не беше сигурен. А Ейдолон много рядко се съмняваше в нещо. Тази жена се оказа ходеща опасност за всичко, което го правеше демон.

— Мисли както искаш.

Тя измърмори нещо за това, колко ненавижда демоните и продължи напред. Следата свърши на пресечката на тунелите. Сигурно някой беше довлякъл тук Нанси и я беше захвърлил за храна на мършоядците — на такива като Обирата. Тялото можеше да е донесено от четири различни посоки, затова не му се искаше да вярва, че някой го е промъкнал през петата — Хароугейт.

Само в Ню Йорк имаше стотина такива портали и един от тях проблясваше в северния тунел, подобно на завеса от паяжина, видима само за демоните. Човек просто би преминал през нея и би продължил пътя си през тунела.

— Какво е това? — загледана във вратата попита Тейла.

Ейдолон подуши въздуха, очаквайки да засече поредната опасност, но не успя да долови нищо, освен обичайния за канализацията отвратителен мирис на разложено. Тейла замръзна в очакване. Гъстите й коси се спускаха по раменете, като й придаваха женственост, която напълно противоречеше на бойната стойка, която беше заела.

— Какво виждаш? — попита я Ейдолон.

— Някакви размити очертания. Виждала съм ги и преди, но винаги съм си мислела, че това е игра на светлината. Този път ги виждам много по-отчетливо. Какво е това?

Ейдолон веднага си представи ужасяваща картина: как Тейла, напълно сляла се с демоническата си ДНК, води Пазителите от Егида през Хароугейт. Той потръпна от ужас. Хората с тъмна душа или безсъзнателно състояние можеха да се възползват от вратите. Без съмнение, Егида, при желание от нейна страна, можеше да намери начин да заобиколи това ограничение. Ако те узнаеха как работят вратите, нищо нямаше да ги удържи от локализирането на болницата, пътешествието буквално за секунда от една точка на планетата до друга, както и да нахлуят в царството на демоните. Много от демоните, особено тези, които не приличаха на хора, се придържаха към ясни и точни правила при посещенията на места, където живееха човешки същества. Но от хората не можеше да се очаква подобно нещо.

Вероятността за подобен развой на събитията буквално го ужаси.

Без да дочака отговор, Тейла кимна, давайки да се разбере, че най-накрая е разгадала загадката.

— Това е врата, нали? Вход към Ада — промърмори тя. Ейд не започна да я разубеждава. Колкото по-малко знаеше тя за неговия свят — толкова по-добре. — Чудесно! Продължавай да ме игнорираш. — Тен забеляза кървавите следи и се обърна към тунела, от кой то бяха дошли. — Някой е довлякъл твоята вампирка дотук.

— Така изглежда.

— Или са минали през вратата.

— В това, което се е случило с Нанси, не са виновни демони.

Тя забели очи.

— Отново стоварваш всичко върху Егида.

— Обикновено са виновни точно те — изръмжа Ейд в отговор. Да, демоните бяха готови да се убиват един-друг и нямаха нужда от врагове — собствените им разправии им стигаха. Но смъртта на Роуг в пожара, устроен от Егида, беше оставила дълбоки белези в душата на Ейдолон.

За част от секундата, преди във вратата да проблесне ярка светкавица, космите на тила на Ейдолон се изправиха.

Прикрила очи, Тейла отскочи настрани, а Ейд застана между нея и Хароугейт.

— Какво става?

— Вратата се задейства — отвърна Ейд и я отмести зад гърба си. Който и да излезеше през нея, нямаше да оцени по достойнство посрещането. — Ти не трябваше да виждаш тази светлина. — Както и останалите хора. Но, както изясни Ейд, Тейла не беше сто процента човек.

— Аха, какво пък…

Четири мъжки демона Найтлиш излязоха от вратата. От хората ги отличаваха само грозните им и ноктести ръце и крака. Както и подобните на кинжали зъби. Тейла се наклони към ухото на Ейд и изхъмка, като едновременно с това зае бойна стойка.

— О, я виж, демони! А аз съм без оръжие.

В тъмнината проблеснаха бледи, сребристи очи, които бяха поне с около трийсетина сантиметра над тези на Ейдолон. Най-едрият от четворката разтвори паст в подобие на усмивка.

— Братя, провървя ни! Днес ловът ни ще е кратък.

— Семинус — изръмжа вторият и огледа Ейд от главата до петите. — Няма знаци по лицето… младок е. Срамно е да се убива такъв.

Най-едрият се приближи, запълнил въздуха наоколо с мирис на гнило, и каза на Ейд.

— Ще вземем човека. Изчезвай оттук и ще останеш жив.

Ейдолон напрегнато се усмихна.

— Човекът е мой. Потърсете храната си на друго място.

— Аз имам по-добра идея — вклини се в беседата им Тейла. — Дайте да убия всички ви и тогава няма да има нужда да си търсите вечеря.

— Ако не включваш в това свое „всички“ мен — отвърна Ейд — съм съгласен с плана ти. — И сложи ножа в ръката й.

Ейдолон нямаше съмнения, че Тейла можеше да се защити и без оръжие, но нараняванията й я излагаха на по-голяма опасност, отколкото му харесваше на него и отколкото тя самата би си признала.

Зейнали с паст и насочили напред ноктите си, демоните се хвърлиха към тях. Тей отразяваше атаките им, проблясвайки с ножа, и движенията й напомняха на танц. И макар че благодарение на своята предишна работа в качеството си на Носител на Справедливостта и спаринг-партньор на Рейт, Ейдолон се биеше добре, Тейла все пак го превъзхождаше. Тя си проправяше път сред демоните, използвайки ножа, като ги разхвърляше с резки удари… Смърт на дяволски сексуални крака. Движейки се сякаш на забавен каданс, ако сравняваше скоростта си с нейната, Ейд събори най-едрия демон и с плавно движение счупи врата му. Тей пропусна момента за атака и се сблъска с Ейдолон, от което и двамата се търкулнаха на пода. До тях лежеше един от четиримата братя, чиято глава, отсечена от резкия удар на Тейла, едва се държеше върху шията. Окървавени и накуцващи, към тях тръгнаха останалите два демона. Единият придържаше счупената си ръка. В Хароугейт отново проблесна светлина и — мамка му! — от нея излезе Круентус. И сякаш това беше малко, отзад се разнесе потракващ звук.

— Гладен… унищожителка…

— Проклятие! — измърмори Ейд, наясно, че ще се наложи да се сражават с всички.

В този миг им налетяха Найтлишите. Яростта просто се изливаше през порите им и разпространяваше горчив аромат. Ейдолон се завъртя, ритна с крак и събори един от братята на земята.

— Аз ще се заема с Обирата — извика Ейд към Тей, която разпаряше гърдите на последния Иайглиш.

— Не повреждай кожата му!

Само че точно такава беше идеята.

Приближавайки се бързо зад гърба на бавното създание, Ейдолон го бутна върху Круентуса, който изрева и се отдръпна. Дори Круентусите бяха достатъчно умни, за да внимават и да не нараняват Обират.

— Тейла! Режи!

Тя застина за секунда, гледайки към Ейд така, сякаш последният си беше загубил ума. За което си плати веднага. Круентусът замахна с нокти и раздра ризата й. Заръмжал, Ейдолон се нахвърли с юмруците си върху чудовището, наслаждавайки се на хрущенето на собствените си кости.

— Давай!

И макар че в очите на Тейла светна неувереност, тя заби ножа си в корема на Обирата почти до дръжката. После го издърпа обратно разпаряйки тялото му така, сякаш то отпред се беше сдобило с цип.

Демонът пронизително закрещя, а Тей отскочи назад, когато от вътрешностите му се изсипаха гърчещите се, подобни на оризови зърна, личинки. Те се движеха невероятно бързо, защото имаха цел — за разлика от недемоническите си събратя, тези се хранеха с жива плът.

Ейдолон хвана Тейла за ръката и се втурна обратно по посока на жилището на Нанси, оставяйки след себе си звуците на битката и крясъците на болка.

След като нахлуха в пурпурния кошмар на Нанси, Тейла затвори вратата и я заключи. От раната, нанесена й от Круентуса, капеше кръв, но тя не й обръщаше внимание.

— Много рискувахме, когато решихме да разпорим този урод — произнесе тя, прегъната на две в опит да възстанови дишането си.

Ние.

Интересно.

— Добре ли си?

Тей веднага се изправи и упорито вирна брадичка.

— Направо чудесно. Имала съм и по-тежки случаи.

— Винаги готова за битка, а?

Тя неспокойно загледа как той плъзна ръката си по страната й и стисна между пръстите си разкъсаните краища на раната. Познатата топлина и потръпване преминаха през ръката му. Очите на Тейла се разшириха от почуда, когато силата заструи по кожата й. Под пръстите на Ейд разкъсаната плът започна да зараства. Още миг и той изтри кървавите следи и от напълно здравата й скула.

— Как… как го правиш?

— Сред демоните от моя вид са разпространени три изцеляващи дара. — Макар изцеляващата им страна да беше страничен ефект, а основният… помощ в репродукцията след с’генезиса. Шейд можеше да предизвиква ранна овулация. Рейт използваше способността си да съблазнява, като проникваше в съзнанието на жертвите си, но този дар му позволяваше да лекува мозъчни разстройства. Ейдолон спомагаше за благоприятните условия за зачеването.

Тей с благоговение се докосна до лицето си. Да, тя беше прекрасна; воин с разрешени коси и кожа, в която беше попила миризмата на неотдавнашната битка. Нейният вид, аромат… всичко това задействаше примитивните реакции някъде дълбоко в тялото му, които едновременно омагьосваха и предизвикваха отвращение. Ейд ненавиждаше всичко в Тейла, но все пак искаше да се озове в нея. Отново и отново.

Тя почти уцели десетката, когато предположи, че самолюбието му е накърнено поради факта че не можа да я доведе до оргазъм. Но желанието да я вземе отново възникна не поради наранената гордост или неугасващия глад, присъщ на Семинусите. Ейд никога досега не беше срещал същество с такава жажда за живот. Нейната жизнена енергия привличаше, вътрешният й огън хипнотизираше, а чувствеността на Тейла го пленяваше и омайваше.

Искаше му се да я изчука, макар че трябваше да я убие.

В нейните очи избухна пламък и тя сякаш чу мислите му. Ейдолон се опита да се вземе в ръце.

— Ще те откарам до дома ти.

— Можеш просто да ме оставиш някъде наблизо.

Въпреки че им се наложи да се сражават рамо до рамо и да се спасяват един-друг…

Невероятно! Той дори излекува раната й, а Тей все още не възнамеряваше да му се довери. Не че я винеше за това.

Но и не смяташе да се предава.

— Не става. Ще те изпратя до вратата.

— Защо? — отстъпи тя крачка назад. — За да разкажеш на приятелчетата си демони, къде живея?

Ейд скъси дистанцията помежду им, притискайки Тейла с преимуществото си в ръст и тегло. Даваше й да разбере, че ако търсеше схватка, той беше готов да й я даде.

— Помниш ли, че ти казах, че колегите ми искат да те измъчват?

— Това няма как да се забрави и — хей! — ти чувал ли си за нещо такова като „лично пространство“?

— Ти не можеш да си позволиш такъв разкош, защото се намираш в опасност. Искам да се убедя, че сътрудниците ми не знаят къде се намира домът ти. И не те причакват там.

— Да го духат!

Може би това се дължеше на демоническата същност на Ейдолон, но думата „духам“ го възбуди. Нямаше какво да се прави — вътрешностите му се присвиха от желание и той можа само да изръмжи:

— Това „да“ ли значи?

— Аха.

— Чудесно! — О, Богове, помогнете му! Ейдолон възнамеряваше да изпрати Унищожителката до дома й. И направо да влезе в леговището на лъва.

 

 

Нищо не довеждаше върколаците до границата на нервния срив по-добре от новолунието. Затова, когато Шейд свърна зад ъгъла на административния корпус на болницата и се блъсна в Люк, очакваше най-малкото ръмжене. Но вместо това върколакът се усмихна — с най-истинска усмивка — и го тупна по рамото.

— Ще се видим следващата седмица, инкуб.

Люк възнамеряваше да се затвори за следващия период на новолунието, поради което ставаше по-раздразнителен от Круентус със зъбобол, но днес… Днес той изглеждаше жизнерадостен.

— Люк, старче, всичко ли е наред?

— Да, по дяволите! — И продължи напред. Шумът от стъпките му ехтеше в коридора.

Странно.

Шейд реши, че си струва да провери запасите от наркотични вещества в отделението на спешна помощ и продължи пътя си. Стигайки до кабинета на Рейт, той се облегна на касата на вратата и видя как брат му си облича поизносеното кожено яке.

— Къде отиваш?

— В Монголия. Ейд иска някаква си специална глупост от мана за своята „Каква ли не“ колекция.

Шейд се разсмя и влезе в стаята, която беше малко по-голяма от шкаф. Ейдолон винаги изпращаше Рейт в търсене на редки артефакти, еликсири и други магически неща, които биха могли някога да им дотрябват. На практика именно в събирането на нетрадиционните и уникални за демоническата медицина експонати се състоеше и работата на Рейт в болницата. Кабинетът на малкия му брат напълно отразяваше случайния характер на находките.

Тъй като Шейд имаше нужда от контрол на всеки детайл, то липсата на порядък в работата на брат му го довеждаше почти до сърдечен пристъп.

Рейт прибра в кобурите на гърдите си набор от ножове, а в този на бедрото си — Глок-а. Две остриета се плъзнаха в държачите, прикрепени към глезените му, а различните шишенца с отрова и светена вода се оказаха разместени в многочислените му тайни джобове. Мъжът се отнасяше сериозно към работата си, особено след като се бе снабдил с врагове във всяка една точка от земното кълбо.

— Вълнувам се за Ейд — неочаквано заговори Шейд. — Той успя да запознае юмрука си с физиономията ми.

Рейт тихо подсвирна и се обърна към брат си:

— Той те е ударил? Ейд? Не е типично за него.

Така си беше. Шейд и Рейт често си устройваха тупаници, но Ейдолон обикновено държеше юмруците при себе си.

— Мисля, че от с’генезиса полудява.

Рейт изсумтя.

— Защото излекува Унищожителката, макар че трябваше да я убие, изчука я, а след това, вместо да я даде на Юрий — аз, разбира се, съм против такова решение, но това би било разумен ход — я закара до дома й?

Шейд изгуби няколко секунди да осмисли невярващо онова, което чу, след което в стомаха му сякаш се разля киселина.

— Ейдолон е изчукал убийцата от Егида? В болницата?

— Аха. Помирисах — от него вонеше на секс — Рейт приседна на края на бюрото и пръсна по земята листи и химикалки. — Кой би могъл да си помисли? Господин Кол-в-задника най-накрая се изчука в болницата. С пациентка. И враг на всичкото отгоре. Аз все още не мога да преценя дали да спретна вечеринка в чест на случилото се, или да го захвърля в огнената яма като наказание за глупостта.

Шейд разтри горната част на носа си в опит да предотврати приближаващата мигрена. Мамка му! Всичко беше по-лошо, отколкото си мислеше. Очевидно изменението беше повлияло върху решенията на Ейдолон и неговите сексуални апетити, което означаваше само едно — големи неприятности. Ако Ейд не можеше да се контролира, то за Шейд и Рейт също нямаше надежда.

— Трябва да му намерим половинка. — Тя нямаше да спре с’генезиса, но щеше да успее да обуздае дивото му желание да оплоди всяка самка от Ада.

— Аха, точно така. Ти често ли си срещал жени, готови да прекарат следващите шестстотин години в нашата компания? Не знам за теб, брат, но… На този свят няма такава, с която бих се съгласил да прекарам остатъка от дните си.

Поредното напомняне на това, защо Семинусите толкова рядко се обвързваха. Този ритуал ги свързваше за цял живот и единственият начин да се прекрати беше убийството на един от партньорите. Страхът пред обвързването често превишаваше ужаса от с’генезиса. Шейд не познаваше нито един женен Семинус. Ейдолон понякога споменаваше за това си желание, но заслужаващите внимание жени се срещаха по-рядко дори от падналите ангели, затова засега при тях не се беше получило нищо.

— Ейд трябва да прекрати да се съпротивлява на Изменението. Може би няма да е чак толкова лошо. Ние познаваме Семинуси, които почти не се измениха след с’генезиса.

Назови ми поне един — отвърна Шейд и започна да повтаря на себе си: Не го казвай, не го казвай…

— Роуг.

Адски огньове!

Шейд мразеше разговорите за Роуг и спомените за караниците им малко преди смъртта на най-големия им брат. Роуг никога не разбра желанието на Ейдолон да защити Рейт, макар че преди осемдесет години той също беше в онзи склад в Чикаго. Когато Роуг загина, Ейдолон почувства опустошение, докато Шейд най-накрая успя да въздъхне свободно.

— Роуг не влиза в сметката. Той беше такова копеле, че трябваше съвсем малко за превръщането му в ходещ…

— Член? — предложи Рейт. — Прав си. Той винаги си е бил такъв. А Ото?

Шейд въздъхна.

— Той е единственият. И все пак му се наложи да се откаже от работата си на ветеринар.

— Не, той продължи да работи там на половин ден. Може би Ейд ще остане в болницата, за да не може Юрий, Великият кретен, да прецака всичко, когато и ти се преродиш?

— Не можем да разчитаме сериозно на това — отвърна Шейд. — Дори ако той не полудее напълно, ще му се наложи да се затвори в кабинета си и да се ограничи с бумащина. — Семинусите след прераждането си не бяха способни да се въздържат при вида на фертилна самка; те веднага приемаха образа на демона, към чийто вид тя принадлежеше, и пристъпваха към съблазняването. Не ставаше ли с добро, Семинусите можеха да прибягнат и до сила.

— Ама че лайна! — Рейт скочи от бюрото. — Ние ще преминем през с’генезиса и вашето мрънкане няма да промени нищо. — Той прокара пръсти по рафта с оръжие, сграбчи една верига и я закрепи към колана си. — Аз нямам търпение. Кога ще…

О, Богове! Да, Рейт явно си имаше приоритети. Разбира се, Шейд възнамеряваше да се бори със с’генезиса както го правеше Ейдолон, но, по дяволите, той не възнамеряваше да събира кръв за преливане с надеждата, че това ще забави Прераждането. Но и нямаше намерение да предизвиква трансформацията. Как му се искаше да се обвърже. Ако не беше…

— Шибаното проклятие ли?

Шейд погледна брат си намръщено.

— Мразя, когато го правиш.

— Аз не съм виновен. Твоите мисли понякога сами се заплитат в главата ми. Рейт приключи запасяването си с оръжие, което добави почти десет килограма към теглото му.

— Проклятие! — Шейд стисна юмруци, за да скрие треперенето на ръцете си, което винаги се появяваше, след като Рейт нахлуеше в съзнанието му. Дарът на Роуг беше същият.

— Сериозно, старче. Тази мисъл просто сама възникна в главата ми.

— И не лъжеш? — Шейд пазеше две големи тайни, които бяха способни да сринат живота на малкия му брат и затова се напрягаше толкова много, когато кучият му син се завреше в главата му.

— Теб ли? Никога, братко. — Рейт вдигна сака си от пода и го метна на рамо. — Хей, ти още ли се срещаш с онази смъртна жена? Руна?

— Нещо такова. — Шейд се съмняваше, че отношенията им, продължаващи вече месец, щяха да се задържат още дълго. И не защото тя стана прекалено досадна, а заради това, че той трябваше да се сдържа прекалено много по време на секс. Хората бяха прекалено крехки, затова обвързването със смъртна жена дори не се разглеждаше. Тя никога не би могла да преживее самия ритуал. А ако това все пак се случеше, децата им щяха да станат мелези, което само по себе си свеждаше към нула извършването на самия ритуал.

— Аз зная, че тя не е точната. Човешките жени няма как удовлетворят всичките ти потребности.

Шейд се усмихна. Нито една самка не беше способна на това.

— След час ще приключа с работата си, след което възнамерявам да се изчукам с Ванта и Айларка. И с Нанси, ако най-накрая се появи… — Шейд въздъхна, дочул тихото изръмжаване на Рейт. — О, само без поредната лекция за вампирите.

— На тях не можеш да им имаш доверие.

— Ти си вампир и аз ти се доверявам.

— Макар че не съм стопроцентов вампир, ти все пак не трябва да го правиш.

— Няма някого, на когото бих се доверил повече — тихо изрече Шейд. Той обичаше Ейдолон, можеше да му довери живота си. Но при него с Рейт съществуваше ментална връзка; Шейд винаги знаеше за какво си мислеше малкият му брат дори ако той се опитваше да не го показва. Ейд винаги действаше по правилата, дори когато личните му желания не съвпадаха с техните. Докато Рейт правеше точно обратното — слушаше сърцето и инстинктите си, особено ако те не съвпадаха с правилата. В този смисъл Ейдолон беше по-опасен просто защото никога не кривваше от правия път, който невинаги съвпадаше с интересите на семейството.

Рейт изруга.

— Не започвай! Аз изчезвам оттук. Вдигам платната и съм готов за забавления — и той се насочи към вратата. — Направи си услуга и забрави за Нанси. Намери онази, новата медсестра… демон Сора. Тя такива неща може да прави с опашката си…

— Наясно съм.

Проблеснал с кучешките си зъби в усмивка, Рейт се насочи към изхода. Шейд се почеса по брадичката, докато си мислеше, че да се огледа за Сора изобщо не беше толкова лоша идея. Трябваше да изпусне парата. Не успя да постигне нищо, след като поговори с Рейт за Ейдолон, но времето минаваше и Шейд се вълнуваше за големия им брат все по повече.

Прекалено много братя беше изгубил. И не беше готов да се раздели с последните двама.

Седем

Ейдолон не можеше да се отърве от усещането, че Тейла се съгласи прекалено лесно, когато предложи да я изпрати до дома й. От нея не миришеше на лъжа, но това не означаваше нищо — все пак обонянието му подхождаше повече за разпознаване на аромата на възбудата.

А възбудата излизаше от Тейла на едва доловими вълни особено когато тя се разгорещеше от ненавистта си към Ейд. Или беше под него.

Добре дошла в моя свят, Унищожителке!

Желанието препълваше Ейдолон всеки път, когато хвърлеше поглед към жената, която седеше на седалката до него. Тя би го привлякла при всички случаи, но наближаващия с’генезис добавяше острота на усещанията, заради което пулсираше дясната страна на лицето му под кожата; там, където трябваше да се появи новия знак, когато Изменението завършеше. Знак, говорещ на демоническия свят, че той се беше превърнал в ходеща опасност за всяка женска и заплаха за всеки мъж.

Изменението настъпваше прекалено бързо. Ейдолон се надяваше, че експерименталното лечение, замислено от него, ще задържи най-лошите прояви на този процес или поне ще направи трансформацията по-малко опасна и болезнена. А ако извадеше късмет, щеше да открие наречената си половинка и щеше да разкара от главата си тези преживявания. Но шансовете на Ейдолон да намери половинката си бяха прекалено малко, защото той прекарваше цялото си време в болницата, вместо да я търси.

Не, че не се опита. Но тези, които искаха да прекарат живота си със Семинус, бяха прекалено малко, знаейки, че само смъртта беше изход от подобен съюз. А Ейдолон смяташе всички последствия от с’генезиса си за детски глупости в сравнение с вечността в обятията на жените, които бяха готови за такъв съюз. Така че той всъщност нямаше кой знае какъв избор. Времето го притискаше и Ейдолон нямаше представа дали лечението щеше да отложи временно трансформацията, за да му даде възможност да си потърси достойна съпруга. Трябваше да се действа бързо. И желателно веднага след като закараше Тейла до дома й.

— Интересно — произнесе тя и измести поглед от пътуващата пред тях полицейска кола. — Защо ти уби вампирката, а не я закара в болницата?

Яростта отново избухна в него и се наложи да направи три дълбоки вдишвания, за да не си го изкара на Тейла.

— На практика бяха изрязали цялата й кръвоносна система. Аз не бих могъл да помогна на Нанси. — Ейдолон разтри гърдите си сякаш в опит да отнеме болката, която ставаше все по-силна с всяка поредна загуба на приятел.

Тей прехапа устна, като е това накара искрите от гняв в очите на Ейд да се сменят с пламък от друг вид.

— Не разбирам. Вампирите и без това са мъртви. Живи мъртви. Е, или както там ги наричат. Защо им е необходима кръвоносна система?

Ейдолон изобщо не искаше да говори за Нанси, но беседата го отвличаше от невеселите му размишления. И от преживяването.

— Трансформацията от човек във вампир изменя вътрешните механизми на организма. Когато сърцето престане да тупти, функцията му се поема от стомаха. Нови артерии и вени разпределят кръвта на жертвата по тялото на вампира. Без тези вени, той ще умре. Разбира се, този процес е много по-бавен, отколкото ако гърдите на нещастника бъдат пронизани с кол.

— Защо му е на някого да го прави? — поинтересува се Тей и на Ейдолон му се стори, че любопитството й беше искрено. И — проклятие! — той започваше да вярва, че тя не знаеше нищо за тези престъпления.

— Кръвоносната система на вампирите е добре оценена на черния пазар. Тя се използва за заклинания, ритуали и всякакви други неща.

Освен това убиецът се беше наслаждавал на страданията на Нанси, защото, след като са изрязали нужните органи — той или тя — са можели просто да я убият, а не да я оставят да умира в мъчения.

— Значи, тя обвини в случилото се Егида? Точно това ли ти прошепна Нанси, преди да…

— Да.

Тейла поклати глава.

— Не сме ние. Не е Егида. Ние защитаваме хората от злото, а не им даваме в ръцете ново оръжие като търгуваме с органи.

След като Ейдолон не отговори, тя го погледна толкова изпитателно, че той беше дяволски близко до това да се почувства неудобно. А това не се беше случвало никога преди.

— Какво? — рязко запита той.

— Как я нарече? Ами, ти знаеш, преди да…

— Лирша. — Ейд стисна още по-силно волана. — Може да се преведе като „любима“, но това не е съвсем точно.

След малка пауза Тей попита:

— Любовница ли ти беше?

— Не, не моя. На Шейд.

Но Нанси работеше в ЦПБ още от самото й откриване и изпълнителната медсестра винаги му бе харесвала. Сестрата на Шейд — Скалк някога беше казала, че аурата на Нанси е много ярка и много по-цветна от тази на болшинството вампири, което не удиви никого; Ейдолон никога не я беше виждал в лошо настроение.

Тей се обгърна с ръце, сякаш изведнъж й стана прежалено хладно, и опря рамо в стъклото.

— Завий тук и можеш да паркираш на някое от свободните места.

Ейд с отвращение огледа околността. Нямаше представа какво да очаква от местообитанието на Унищожителката, но определено не очакваше да попадне в гето. Дори априлското слънце не можеше да освети покритите с графити стени на полуразрушени сгради.

— Не си струва да оставяш колата си без надзор за по-дълго от половин минута. Иначе, докато се върнеш, ще е окрадена и разглобена за части.

— Всичко ще е наред. — Той паркира между ван за пренос на мебели и ръждясал пикап, в който се виждаше дупка от куршум.

На излизане от колата, Тейла изгледа БМВ-то, а после и Ейд. Хелбой поклати глава.

— Повярвай ми! Хората, преминаващи наблизо, дори няма да обърнат внимание на автомобила сякаш той изобщо не е тук. — Не, машината нямаше да стане невидима в прекия смисъл на думата, но заклинанието за Предпазване, което вървеше към автомобилите за демони, щеше да направи така, че хората да не обръщат никакво внимание на БМВ-то. Щяха да го видят естествено, но нямаше да му обърнат внимание.

— Ти си знаеш. Проблемът си е твой. Оставих ключовете си в щабквартирата, така че се надявам резервният да си е на мястото.

И тя го поведе към зданието, което дори паяците щяха да се притеснят да нарекат свой дом. Тей взе ключовете и двамата се изкачиха до втория етаж по паянтови стълби. Отвори вратата и изруга.

— Мики!

Ейдолон влезе в стаята и дори не се потруди да скрие шока си. Беше истинска кочина. Не мръсна, защото Тейла явно периодически чистеше, а мизерна. Таванът, изпъстрен с петна от плесен и такива от многократно текла вода, беше с някаква странна форма — такава, която сякаш всеки миг щеше да се срути. Сивата боя се лющеше на парчета от стената и приличаше на мъртва кожа, а в балатума на пода имаше дупки с размер на мъжки крак.

Наоколо бяха разпръснати парченца дунапрен от разкъсана възглавница; една от няколко го, разпилени върху оранжевия диван в стил от седемдесетте.

— Какво е станало тук?

— Мики. Моят пор.

— Ти си имаш домашна невестулка? — Упоменатият любимец се измъкна от дупката във възглавницата.

— Това е пор. — Тей се отправи към кухнята, макар че това помещение можеше да се нарече така само със силно въображение. Хладилникът, направен по-вероятно от ръждясало желязо, сякаш беше на умиране. А ако древната печка работеше, той щеше да продаде един от братята си в робство на Нитулите. И сигурно нямаше да бъде зле това да е Рейт.

Какво пък, може би Егида не беше свързана с търговията с демонически органи. Иначе би плащала на воините си повече.

— Сигурно е огладнял — замислено каза Тейла докато пълнеше с храна кутийката от маргарин за пора, който Ейдолон все още оприличаваше на невестулка. — Колко време прекарах в болницата?

— Три дни.

— Бедничкият ми! — занарежда тя с успокояващ глас, който на Ейд произведе обратното впечатление. Когато Тей се наведе, за да постави кутийката на пода, той не успя да откъсне очи от дупето й, плътно обтегнало болничния панталон. Сякаш в самозабрава, Ейд направи три крачки към нея. Начинът, по който тя галеше невестулката — о, да! — точно лака би могла да докосва и него…

Проклятие! Той рязко спря, усетил, че е прекалено възбуден, а да се намира в такова състояние близо до жена не беше най-добрата мисъл. Особено с жена като Тейла.

Порът яростно се нахвърли върху храната, докато пръските от устата му летяха в различни посоки. Тей се изправи и с усмивка се обърна към него. Ейдолон веднага си представи вкуса на устните й.

Трябваше да изчезва оттук.

Тейла извади портокал от пакета, който лежеше върху печката и който тя явно използваше за плот, а след това отвори първия от двата шкафа и извади пакетче маршмелоу.

— Три дни, а сякаш са минали три години. — Тей започна да яде от бонбоните, докато го наблюдаваше. Погледът й не изразяваше нищо и на Ейдолон му слана много интересно какви бяха мислите, които бродеха в красивата й глава.

Той знаеше какво се случва в неговата собствена и беше наясно, че Тейла би го убила за това.

— Слушай, трябва да тръгвам. Ако нещо ти потрябва…

— Например?

Например, ако ти потрябва помощ, когато демоническата ти ДНК вземе връх и започнат да ти растат рога или да се покриваш с кожа.

— Ами, с раната ти. Трябва да се свалят конците.

— Аз сама ще се оправя с тях.

— Искам да проследя хода на лечението ти. — Той извади от джоба си визитка и я сложи на поставката на телевизора, играеща роля на бюро. — Това е телефонът на болницата. Преди да набереш номера, произнеси думите, изписани на гърба.

— Комуникационна система на подземния свят?

— Нещо такова.

— Ти винаги ли така обгрижваш пациентите си, или аз съм особена?

— И едното, и другото.

При други обстоятелства на Ейд би му било все едно дали човекът ще оживее, или не. Но той беше заинтересуван от демоническата трансформация в тялото й, както и от това, че тя бе една от Пазителките на Егида, което правеше нещата невъзможни да я пусне просто току-така. А и не трябваше да забравя, че кръвта му закипяваше дори само след поглед към нея. Богове, изглеждаше толкова крехка, но при това толкова жилава и подвижна, също като демон Трила. Макар че Ейд знаеше от собствен опит колко мека и гъвкава ставаше Тейла в ръцете му. Знаеше как движеше бедрата си срещу неговите. Как дългите й крака го обвиваха, за да го притиснат още по-силно.

А ароматът й… проклятие! От нейния измамно съблазнителен аромат Ейд направи полудяваше; по същия начин, но който цианидът миришеше на бадеми.

Той изгаряше. Желаеше я до болка. И трябваше незабавно да се вземе в ръце. Трябваше да намери своята половинка, преди да е станало прекалено късно, а всяка секунда, прекарана с Тейла, беше чиста загуба на време.

— Трябва да тръгвам — повтори той, но не помръдна от мястото си, видял, че тя тръгва към него.

Без да отмества очи, той гледаше към кървавите бразди, които все още личаха върху нежната кожа на скулата й. Неговата собствена кожа се напрегна така, сякаш му стана с размер по-малка.

— Благодаря ти, че ми спаси живота. — Тя спря на крачка от него. Достатъчно близо, за да може Ейд да долови в дъха й аромата на маршмелоу. — Но това не променя нищо.

— Това променя всичко, Тейла — тихо отговори Ейдолон и посегна към нея. Притисна два пръста към гърлото й, опитвайки се да убеди себе си, че го прави с медицинска цел — искаше да провери дали няма признаци на прогресираща отпадналост, температура или някаква проява на мутиращата ДНК. Ейд беше съгласен с всякаква лъжа само и само за да не си признае, че го прави, защото получаваше невероятно удоволствие от контакта.

— Ненавиждам когато ме докосваш — прошепна Тей, но начинът, по който сърцето й туптеше неистово под пръстите му, издаваше чувствата й.

Той си пое дълбоко дъх, за да усети аромата й, подобно на мъжко псе от Ада, който преследваше разгонена кучка. Прокара палец по ключицата й. Крехка. Слаба. Ейд можеше да счупи тази кост само е едно леко движение на ръката си.

Или да прокара език по гладката й кожа. Толкова силно я желаеше, че това желание граничеше с безумие. Тялото му приятно се напрягаше при мисълта за нещо толкова забранено и опасно, каквото беше връзката с убиец от Егида. Желанието практически беше неуправляемо и пред вътрешния му поглед започнаха да проблясват картини на това как я вземаше отново и отново.

Притиска я към стената… в душа… завързана и безпомощна, разпъната подобно на жертва върху олтар…

Ейдолон се втренчи в очите й. Температурата на тялото му рязко се повиши. От мислите пред очите му падна кървава пелена и най-накрая той започна да действа въз основа на чист инстинкт.

Облиза се. Тей се досети какво се канеше да направи Ейдолон и от учудване разтвори устни; той веднага се възползва и ги покри със своите. За секунда тя замря, но после… да-а-а… обгърна с ръка кръста му и се потопи в целувката.

Започнал страстно да изучава устата й с езика си, Ейд усети лепнещата сладост на бонбоните. Тези тъмни дълбини го мамеха и той искаше да се наслаждава на тази целувка дни наред. Само че тялото му искаше повече и Ейдолон беше убеден, че може да намери по-добро приложение на езика си.

Зарови едната си ръка в гъстата коса на Тейла, без да й даде възможност да се измъкне, а с другата я обхвана за дупето и я притисна към възбудения си член.

Тялото й едва забележимо се стегна и това послужи като единственото предупреждение за надвисналата опасност.

С крайчеца на очите си Ейд забеляза проблясъка на среброто и веднага към гърлото му се притисна нещо остро. Той изсъска, изви китката на Тейла и изтръгна ножа.

— Кучи… — Без да довърши думите си, тя се изтръгна от обятията му. Рефлексите й бяха наред, както и бързината; Тей го показа, като се хвърли към вратата. Ейд скочи след нея и я отблъсна, когато тя вече беше хванала дръжката и така двамата полетяха в спалнята. На нея не й провървя с приземяването — половината й тяло се озова на леглото, притиснато отгоре от неговото.

— Напомни ми следващия път да не те спасявам. Не ми харесва как плащаш за оказаните услуги — изръмжа той.

— Нямам нужда от спасение. — Тей го удари по челюстта толкова силно, че зъбите му изтракаха. — И само за твое сведение, не смятах да те убивам.

С премерено движение Ейдолон хвана китките й в едната си ръка и ги притисна над главата й, като застави тялото й да се извие към неговото. И разбира се, членът му се наля с кръв. Можеше да стовари всичко върху с’генезиса или върху природата на инкуба… Всъщност върху какво го и да е, защото самата мисъл, че точно Тейла действаше на репродуктивната му система като дефибрилатор, беше изключително неприемлива за него.

— Не ли? Защото ти обичаш точно такива предварителни ласки? — Ейд държеше ножа пред лицето й и макар очите й да станаха огромни, тя изглеждаше по-скоро заинтересувана, отколкото уплашена, когато той наведе острието върху яката на болничната риза. — Защото аз не съм против, това е в демоническата ми природа.

— Аз много добре зная, че си демон — изръмжа му в отговор Тейла. Можеше и да повярва, че тя беше наистина толкова ядосана, колкото изглеждаше, ако не се извиваше под него така, че се опитваше да почувства еректиралата му плът.

— За какво ти беше ножът, малка убийце? — Той прокара тъпата страна на острието по кожата под яката й, като остави бледа следа. И това го възбуди много силно; почти толкова, колкото и фактът, че ако тя искаше да го убие — ако наистина го искаше — можеше да го направи. Всичките му съмнения бяха изчезнали по време на сблъсъка с Найтлишите.

— Смятах да разрежа дрехите ти.

— Не ставаш за лъжкиня — и той вкара острието под плата.

С едва забележимо движение разряза ризата й до гърдите. Тей задържа дъха си, но не започна да протестира. Ейд не притежаваше дара на Шейд и не можеше да усети как точно организмът й реагираше на това, но видя как дишането й се учести, зениците й се разшириха, а кожата й порозовя. Усети как отчаяно заблъска пулсът й в китките пол пръстите му и дочу гръмкото туптене на сърнето. Тейла можеше да отрича колкото си искаше, че това я възбужда, но тялото й не искаше да крие истината.

Захапал дръжката на ножа със зъби, Ейдолон издърпа Тейла на леглото — обикновено, двойно легло е метална рамка — и я притисна с тялото си, улавяйки като в капан краката й между своите.

— Копеле!

Тя се дръпна, успя да освободи едната си ръка от захвата му, след което му залепи плесница. Но той знаеше силата й, затова шамарът изглеждаше неубедителен. Адреналинът в кръвта му забушува; тънката граница между секса и насилието се разми. Тей извика, когато той я обърна по корем и седна върху бедрата й. Притисна я с една ръка между лопатките, а с другата взе ножа от устата си.

— Какво става, Тейла? — Разряза ризата й по гърба. — Искаш да ми кажеш, че не го желаеш ли?

— Ненавиждам те — изръмжа тя във възглавницата.

Ейдолон потри бедрата си о дупето й с кръгови движения.

— Това вече го изяснихме.

Тя се дръпна и той я притисна по-силно към матрака.

— Успокой се, Унищожителке, че сама ще се нанижеш на ножа. — Разбира се, той можеше да я излекува, но това щеше напълно да убие сексуалната им нагласа.

— Да ти го начукам!

— Аха, точно с това смятам да се заема.

Ейд леко се измести и пъхна ножа под колана на болничните панталони. Прохладният метал се плъзна по разгорещената кожа на Тей и тя със стон се изви. Звукът отекна точно във възбудения му член и той яростно се нахвърли върху остатъка от панталона й. Този път Тейла не се дръпна нито веднъж и най-накрая се озова под него в цялата си възхитителна голота.

Ейдолон пусна ножа, разтвори краката й, застана между тях на колене и започна да я гали по дупето.

— Не мога да правя секс с теб — прошепна тя.

— Вече го правихме.

— Но аз не мога…

— Ще направя така, че да успееш. — Наведе се напред и я целуна по врата. — Ти ще свършиш, Тейла. Направо умирам да чуя как крещиш от страст.

Отговорът й беше заглушен от възглавницата. Тя започна да се извива, по Ейд положи ръка върху нежната й плът и тя притихна.

— Мокра си. Боже, колко си мокра! — Пръстът му се плъзна във влажната й дълбина и започна да се движи в бавен ритъм.

Но в начина, по който заставяше дробовете си да се свиват и отпускат, за да продължи да диша, нямаше нищо спокойно. И то само поради факта че се движеше в нея.

Хвана с два пръста клитора й и започна да го гали, като редуваше нежните си докосвания с леко притискане. От движенията на големия му пръст върху чувствителната й кожа Тей се извиваше и притискаше към него и когато той ги вкара в нея, докато продължаваше да ласкае клитора й, тя изкрещя.

— Няма да се получи — мрънкаше Тейла, но безсилна да спре, продължаваше да движи бедрата си срещу ръката му.

Вълната от страст и желанието да я обладае увлече Ейдолон. Той затрепери, прокара зъби по гръбнака на Тейла и изрече:

— Но пък е толкова приятно, нали?

— Да — тя толкова силно стисна възглавницата, че кокалчетата на пръстите й побеляха. — О, да…

— Усещам аромата на желанието ти.

Този аромат го подлудяваше; караше го да изпитва нужда да я опита на вкус, да я погълне. Тялото му се нуждаеше от освобождение. Болеше го от желание да обладае жената, която трябваше да ненавижда, а вместо това изгаряше от страст.

Без да е в състояние да чака дори секунда повече, Ейд обърна Тейла по гръб. В дълбините на очите й блесна удивление и на него за кратък миг му се стори, че тя ще започне да се съпротивлява. Наведе се и целуна гръдта й. Тейла затрепери и стисна юмруци, но когато устните му обвиха зърното й, се отпусна с тих стон.

Ейдолон ласкаеше гърдите й, стисна ги, за да отдели внимание и на двете, след което започна да ги облизва и смуче, докато Тей не се заизвива и не зарови пръсти в косите му.

Точно това не му достигаше в болницата, когато бързаше да я вземе колкото се може по-скоро — бавно нарастващото напрежение. Разбиващо се на горещи вълни. Приятният вкус на кожата й с отсенки на цитруса, който усещаше в момента, прокарвайки езика си от гърдите до корема й.

Ейд заобиколи с език пъпа й и усети как мускулите й се свиха под дланта му. Пръстите на Тейла ласкаеха главата му и изпращаха тръпки по гръбнака му, докато спазмите от удоволствието се разбиваха като вълни в топките му.

Придвижи се още по-надолу. Нежните къдрици на лоното й погъделичкаха страната му. Ейд разтвори краката й още по-широко и тя напълно се откри пред пето. Той леко се отдръпна, докато се наслаждаваше на гледката пред очите си — набъбналата й плът го очакваше, само и единствено него.

— Това… Аз не… — Гей пресрещна погледа му и дишането му едва не спря от примесени те страх и желание, светещи в дълбините на зелените й очи. — Аз…

— Ш-ш-ш… Успокой се, Унищожителке! — С едно дълго и бавно движение Ейд прокара език между гънките й. Вкусът на Тейла беше сладък и солен. Меден и пикантен. Като забранен плод.

Гърленият й стон пришпори желанието му. Той започна да я целува по-страстно, като засмукваше клитора й с устни и го галеше с върха на езика си. Бедрата на Тей се извиха нагоре и тя зашепна нещо неразбираемо, когато той нахлу в нея с език.

— Това не е правилно — въздъхна тя и се притисна към устните му. Заби пръсти в косата му и го задържа там, където самият Ейд беше готов да прекара цяла вечност. Но горещината на страстта под кожата му се превърна във вулкан и той се уплаши, че ще стане на въглен, ако не се потопеше точно сега в жарките й и влажни дълбини.

— Моля те…

Моля те, направи така, че да свърша.

Тей не го произнесе на глас, но Ейд се досети за какво го молеше. И макар че много му се искаше Тей да свърши върху устните му, той се отмести и дръпна ризата си, като скъса копчетата. От нетърпение не свали дънките си, а просто свали ципа и нахлу в Тейла с едно рязко движение.

Тя се притисна към него, обви кръста му с крака и започна да го направлява с такава сила и страст, че Ейд дори се изненада от напора. Той беше правил секс с много жени; имаше такива, който правеха секс просто като вид спорт, но Тейла… тя го разтърси до дълбините на душата му. Движеше се така, сякаш искаше да докаже нещо… Внезапно се извъртя и се озова отгоре, стиснала го с бедрата си в желязна хватка.

Тейла усещате, че в основата на врата, сърцето й тупти в същия ритъм, с който мускулите на влагалището й стискаха члена на Ейдолон. Той беше готов да се излее в нея всеки един момент и толкова силно движеше бедрата си, че коленете на Тей се повдигаха от матрака. Плъзнал ръка надолу, той разтвори нежните гънки и започна да ласкае клитора й с пръста си.

— Свършвай! — въздъхна той с рязък глас сякаш тя трябваше да се подчини на командата му.

— Аз искам. Боже, искам… — Гей се задвижи по-бързо, плъзгайки се надолу-нагоре по члена му с такава сила, че шляпащите звуци на поразително мократа и плът почти заглушаваха обърканото гласче в главата на Ейд, което настояваше той да намери приложение на ножа.

И да се пореже.

Да пролее няколко капки кръв, тъй необходима за укрепването на връзката между тях. Ако тя беше неговата…

В името на всичко нечестиво за какво си мислеше? По дяволите, този с’генезиса трябваше да върви с предупредителен етикет.

— Не мога… — Отчаяният вик на Тейла го върна от Ада на земята. По скулата й се плъзгаше сълза и — майка му стара! — той не можеше да го понесе. Тя се тресеше от необходимостта от освобождение и толкова беше стиснала устни, че те бяха побледнели.

— Моля те!

Ейд обхвана с ръце бедрата й и я задържа неподвижна.

— Докосни се. Доведи се сама до оргазъм.

Тен отпусна ръка и отметнала назад глава, започна да гали клитора си. Гърдите й — натежали и порозовели от възбуда, блестяха от потта и потрепваха в такт с движенията й. Само от гледката, как тя се движеше върху него и как се ласкаеше сама, Ейд едва не загуби контрол. Наложи му се да захапе устната си до кръв, за да не свърши.

— Няма да стане! Няма да стане! — Тей отчаяно замята глава и косата й като воал покри лицето й. — Проклятие!

Тя беше загадка. Прекрасна, необуздана загадка. Силна и опасна, по същевременно много уязвима там, където той най-малко очакваше и изобщо не можеше да разбере.

— Ще те накарам! — закле се Ейдолон. Обърна и двамата и толкова бързо излезе от нея, че тя дори не разбра. После обхвана с ръка члена си и започна да се гали с резки движения, като си представяше, че Тей го стискаше в ръката си. Семипусите не можеха да получат оргазъм от мастурбация; той настъпваше само ако те се намираха в тялото на жената, но Ейд искаше да приближи този миг, за да може Тейла да довърши започнатото. Влагата й идеално беше смазала члена му и само с няколко фрикции той достигна до гънката граница между Ада и Рая.

— Разтвори се с една ръка въздъхна той, — а с другата ме докосни.

Тейла се подчини. В мига, в който пръстите й се обвиха около члена му, оргазмът на Ейдолон го погълна. Краката му трепереха, докато той се движеше в ръката й и пусна струя горещо семе върху корема, потрепващата й плът и набъбналия, пулсиращ клитор.

О! — от устните на Тейла се отронваха тихи хлипове. Тя отметна глава и задвижи бедрата си срещу него.

По дяволите, тя беше великолепна! Косите й се бяха разпилели по възглавницата като огнен водопад, кожата й беше покрита с капчици пот, а мускулите й потръпваха. Ейдолон се опитваше да се удържи на разстояние; дишането му все още беше накъсано, но той с възхищение наблюдаваше как Тейла се приближава към оргазма си. Вече нямаше нужда да си помага с ръце. Неговата сперма сама по себе си беше много силен стимулатор.

— Ето така — прошепна той. — Отдай се на удоволствието.

Тей повдигна очи към него, сякаш едва сега си спомни за присъствието му. И изведнъж изхлипа, погледът й стана безумен, а въздухът беше прорязан от отчаян вик. Стените на квартирата явно бяха тънки, защото някой от съседите затропа по парното, изкрещявайки мнението си за сексуалните пристрастия на Тейла. На Ейд страшно му се прииска да се озове до този глупак и го стисне за гърлото.

Още един спазъм сгърчи тялото на Тейла. Какво ставаше, по дяволите? Нито една жена не можеше да противостои на този афродизиак… освен ако тя не беше имунизирана срещу него по наследство от страна на баща си. Макар че за такава вероятност Ейд никога не беше чувал.

Нещо не беше наред. Нещо изобщо не беше наред.

Никога през живота си не е била толкова зле. Тейла се извиваше и стискаше бедра. Тялото й наподобяваше на бомба, готова да се взриви всяка минута, но сънят някак си не можеше да стигне до фитила. Сякаш я бяха облизвали, осмуквали и галели, довеждайки я до границата на оргазма и я бяха оставяли в това състояние дотогава, докато наслаждението не се беше превърнало в мъчение.

— Моля те, спри това!

Тя се извиваше върху леглото и се унижаваше да моли, докато не почувства прохладна и влажна тъкан между бедрата си — Ейдолон избърсваше семето си.

— Прости ми, Тейла… Боже, толкова съжалявам. — Той седеше на колене до нея и нежната му грижа беше най-интимното нещо, което някога й се беше налагало да изпитва. — Не разбирам — измърмори Ейдолон, — не трябваше да става така.

„Изобщо не трябваше да се случва дори“ — искаше да добави Тейла, но не й бяха останали сили.

Когато възбудата й спадна, тя остана да лежи, трепереща, без да има сила да помръдне. Пулсиращата й плът беше чувствителна до болка и все още гореща, но поне вълната на страстта се бе успокоила. Никога досега Тейла не е била толкова близо до оргазъм. Каквото и да беше направил Хелбой с нея, когато излезе и я изпръска…

О, Боже!

— Ти! — Тя толкова рязко се изправи, че почувства леко главозамайване. — Семинус… ти си инкуб, нали?

Ейд здраво стисна зъби, но по очите му нямаше как да не се досети за какво си мислеше той.

— Да. Рядък вид.

Това обясняваше необичайната й тяга към него. Инкубите бяха безпринципни създания, използващи секса за своя изгода. Те вземаха цялата жизнена енергия на жертвата, други крадяха душите, а трети се размножаваха…

Стомахът й се сви.

— Какво направи с мен? Храни се от силата ми? Кълна се, че ако съм забременяла от теб…

— Не се притеснявай. Докато с’генезисът не завърши, аз съм безплоден. След това ще представлявам заплаха само за самките на другите демони.

— На другите Семинуси ли?

— Женски при Семинусите не съществуват — поясни Ейд и пусна ненужната вече кърпа на пода до леглото.

Тей си помисли да не забрави да я изхвърли. Или да я изгори.

— Целта ни е да забременим женските на другите видове. Нашето потомство винаги е от мъжки пол и само чистокръвни Семинуси, макар кръвната линия на майката да оставя отпечатък върху тяхната индивидуалност.

Тейла се прикри с чаршафа, защото под внимателния му поглед започна да се чувства като някакъв научен експеримент. И освен това — трепереше.

— Например?

Ейдолон присви рамене.

— Шейд може да се разтвори в мрака. Рейт се движи с невероятна скорост и за да живее му е нужна кръв. Аз страдам от изострено чувство на справедливост, с което не могат да се похвалят моите братя.

— Защо не оплождате хора? — Тей не можеше да повярва, че толкова просто задава въпросите си сякаш двамата седяха в бар на по чаша бира и фъстъци за мезе. От друга страна, колкото повече узнаеше, толкова по-добре щеше да може да се сражава с тях.

— От такава връзка се раждат кембиони. Безплодни мелези. Необходими са ни други демони, за да не изчезне нашият вид.

— А другите демони… Те не са ли против това да ви помагат?

Матракът се наклони под теглото на Ейдолон, когато той легна до нея. Неуместно близо сякаш бяха любовници. Истински любовници, а не най-неудачната двойка в историята по чукане. Вълк и заек. Хищник и плячка.

Тя въздъхна, осъзнала, че го е недооценила. Той също беше хищник.

— Дори много против. Затова, когато завърши с’генезисът, ние придобиваме способност да се превръщаме в самец от всеки вид.

— Значи, вие сте паразити, които с лъжа завличат жените в леглото?

— Вярно е на думи. Жените нямат ни най-малка представа кой ги чука.

— А какво става, когато се появи Семинус-младши и всички видят, че детето изобщо не прилича на майка си? — Въпросите й нямаха нищо общо с работата. Тейла ги задаваше от чисто любопитство. Дори намираше за забавен факта, че демоните можеха да нравят на глупаци не само хората, но и себеподобните си.

— Обикновено децата на Семинусите ги изхвърлят, убиват или изяждат още в първите часове от живота им. — Тя можеше да се закълне, че върху лицето му се изписа съжаление, но това изражение изчезна напълно, когато той добави: — До пълнолетие доживяват едва десет процента.

Тей потръпна.

— Гадост! Значи затова толкова много от братята ти са загинали?

— Това е основната причина.

— А какво се е случило с онзи, който е преживял с’генезиса?

— Той нямаше шанса да умре по естествени причини — например от ръцете на разгневените мъже на съблазнените самки. Роуг беше убит от Пазителите на Егида.

Шибания! Трябваше да се сети.

— Аз… хм…

— Няма нужда — тихо я прекъсна Ейд. — Не казвай, че съжаляваш, защото това няма да е истина.

Тейла не беше сигурна, че имаше намерение да предложи съчувствие, но се зарадва, че той я прекъсна. Ако Ейдолон беше казал нещо утешително, когато тя му разказваше за майка си, то тя сигурно щеше да се взриви. Така че най-доброто, което можеше да направи за момента, бе да смени темата.

— Брат ти каза, че не сте израснали заедно… Как тогава се е получило, че ти знаеш точното число на роднините си?

— Ние се чувстваме един друг. Усещаме раждането на всеки, поддържаме връзка през пелия си живот и винаги знаем, когато някой от нас умре. — Той отмести поглед. — Всяка смърт оставя зееща рана.

Тя съвсем точно знаеше какво означава това. Смъртта на майка й беше издълбала дълбока рана в душата й, която смъртта на Джанет отново отвори. Тей беше срещала приемни деца, пребити до смърт от родителите си; бездомници, умрели от предозиране; Пазители, разкъсани на части, но никога не си беше позволявала да изпитва съжаление към тях. До Джанет. Сега Тейла приветстваше болката и специално поддържаше това усещане. Макар че с Джанет не бяха близки приятели, тя беше умряла по нейна вина.

— Ти срещал ли си някога баща си? Истинския си баща?

— Убили са го, когато съм бил на две години, почти веднага след раждането на Рейт. — Тя не попита как е станало от опасение, че може да е замесена Егида, но Ейдолон сякаш разбра за хода на мислите й. — Вампири. Отмъстили му за това, което той сторил с майката на Рейт.

Този път й се прииска да узнае подробности, но се разсея върху броенето…

Ейд беше казал, че е имал повече от четиридесет братя, като при това двайсет се бяха родили преди него… Значи, ако баща им е загинал, когато той е бил на две години, то се получаваше, че за този кратък срок беше направил останалите двайсет.

— Еха, изглежда вашият вид се отличава с удивителна плодовитост.

Ейдолон сложи ръце под главата си и впи поглед в тавана.

— Така си е. Затова, веднага след като с’генезисът завърши, ние сме завладени от потребността да оплодотворим колкото се може повече самки, освен ако не намерим половинката си. — Гласът му се промени и стана по-тих. И нещо подсказваше на Тей, че той не беше много радостен от тези промени. — Това е всичко, за което сме способни да мислим. И въпреки това, нашият вид гасне.

— Ще бъде много печално, ако това се случи.

Той присви очи и я изгледа с толкова внимателен поглед, че дишането й се затрудни.

— Внимателно, малка убийце! Съдбата може да те изчука, когато най-малко го очакваш.

Той седна, свали крака от леглото и започна да закопчава дънките си. Мускулите на гърба и ръцете му красиво се движеха и тя все още се наслаждаваше на вида им, когато пъхна ръка под възглавницата и хвана любимата си метална тръба. Всъщност тя притежаваше цяла раница, пълна с различни видове оръжия, но нямаше нищо по-хубаво от това, да държиш истинско парче желязо в ръката си.

Ейдолон беше прекрасен до ужас. Което много усложняваше задачата на Тейла.

Тя стовари парчето тръба по тила му. Дочу се леко хрущене и Ейд падна на пода като торба с пясък.

— Изглежда днес съдбата е решила да изчука теб, Хелбой. — Погледна надолу, чувствайки съжаление, но бързо отмахна глупавите си сантименти като ги приписа на посткоитално задоволство. — И дори още не е започнала.

 

 

Джем нахлу в дома на родителите си в Горен Уест Сайт с надеждата, че позвъняването е било номер. Но разбитата ваза, счупените призови орхидеи на майка й и кръвта по пода на гостната говореха за обратното.

— Кучи син — прошепна Джем, без да се обръща конкретно към някого, макар че основно се ядосваше на себе си.

Само ако беше възприела заплахите сериозно. Ако не беше вдигнала първия път, когато негодникът й позвъни с предложение да изрязва органи за него. Ако не му беше отказала, когато й позвъни отново преди три дни. Ако…

Вече нямаше значение. Вредата беше нанесена.

Но ако нямаше значение, защо онзи телефонен разговор, с двуседмична давност, отново и отново се въртеше в главата й?

— И така, Джем, какво ще кажеш?

Тя хвърли поглед на родителите си, заети с гостите в задния двор. Те бяха устроили ежегодното есенно барбекю за персонала на болницата, в която работеха. Като Сензор-демони, нейните родители бяха тер’тасео — демони, живеещи и работещи сред хората и това не беше лошо, макар че съществуването в тази реалност не беше безболезнено. На всеки шест месеца им се налагаше да се връщат в Шеул, където преминаваха през мъчителен двуседмичен ритуал на регенерация.

— Аз обмислих предложението ви — отвърна Джем понижила глас — и отговорът ми е отрицателен. Няма да ви стигнат парите, за да се съглася да върша тази работа.

— Настоятелно те моля да размислиш.

— За нищо на света!

— Никога не казвай никога, докторке! — В слушалката се разнесе безумен смях. Копелето затвори, а Джем така и остана да стои; гадеше й се и я тресеше.

— Джемела, скъпа, не изглеждаш добре.

Изненадана от майка си, тя подскочи и се обърна.

— Всичко е наред, незначителни проблеми в работа.

— Изглежда, че не са толкова незначителни. — Майка й, чисто човешко име беше Айлин, протегна към нея чаша „Маргарита“. — Изглежда, че на теб ти е нужно повече, отколкото на мен.

Джем изпи напитката наведнъж, макар че рядко посягаше към алкохола. В състояние на опиянение тя рискуваше защитното заклинание, татуирано върху кожата й, за да контролира нейната демоническа половина, да отслаби въздействието си.

В онзи ден тя се ограничи само с една чаша. Но днес, докато обикаляше къщата на родителите си с надеждата, че те просто се бяха скрили в някоя от стаите — макар кръвта в хола да свидетелстваше за обратното — обмисляше варианта да извърши набег в бара на баща си и да изпие всичко, което гореше. Дори точно сега искаше да пусне на воля своя вътрешен демон.

Джем остави за най-накрая старата си стая, в която родителите й не бяха променили нищо, откакто тя ги беше напуснала преди пет години, за да постъпи в медицинския колеж — цели две години по-рано от връстниците си и благодарение на майка си и баща си, които я насърчаваха през цялото време. Те винаги си бяха мечтали, че тя ще се върне вкъщи, след като получеше дипломата си, и ще живее при тях до омъжването си, както правеха повечето от наследниците на Сензор-демоните. Но Джем не беше Сензор и макар че обичаше семейството си, което я беше осиновило, вместо да я убие още като дете, имаше нужда от лично пространство, за да опознае повече себе си и възможностите си.

И изобщо не искаше родителите й да решават вместо нея чия съпруга да стане.

Стаята на Джем, издържана в черни, тъмночервени и сини цветове, просто побъркваше майка й, което беше и целта. Тя винаги е била бунтарка и навярно за тези двайсет и четири години родителите й неведнъж бяха съжалявали, че са я осиновили. Но въпреки всичко, тя никога не се беше съмнявала в любовта им. Майка й всяка вечер я прегръщаше преди сън, а баща й я вземаше на разходка със себе си всяка трета неделя от месеца. Наясно, че й предстои да живее сред хората, двамата бяха направили всичко възможно, за да бъде детството й най-обикновено; включително посещенията в църквата, нощувките при приятелки, екскурзиите. Докато успяваше да не мисли за здраво заключеното подземие, Джем почти вярваше, че всички те са обикновени хора.

Джем не очакваше да намери нещо ново, но все пак претърси стаята си. Както и очакваше, не намери нищо. Нищичко. Вампирите наистина бяха заловили родителите й, шибани гадни копелета. Тя се насочи към вратата и застина, когато се изравни с шкафа.

Не!

Трябваше да го направи! Прекалено дълго го избягваше.

Сърцето й затуптя забързано, когато отвори чекмеджето и започна да опипва с ръка. Пръстите й докоснаха тънкия край на фотоалбума, прикрепен с лепенка към горната част на шкафа. Джем го отлепи и едва не го изпусна — толкова силно трепереха пръстите й.

Тя почти не го беше отваряла. Албумът тежеше повече, отколкото очакваше, пълен с измамни спомени — такива, които биха могли да се случат, но никога не се бяха случили.

Боже, май ставаше за кралица на драмата!

Изпитвайки отвращение към себе си, Джем отвори албума и започна да разглежда фотографиите. На всички имаше хора, които дори не подозираха, че ги снимат.

От голямо разстояние.

Тейла Манкузо и нейната майка, сега вече покойница.

Осем

Бяха й необходими три минути, за да завърже Ейдолон за леглото. Макар идеята да го убие да й се струваше привлекателна, Тейла знаеше, че за Егида той щеше да е много по-полезен жив. В крайна сметка така се убеждаваше сама, само за да не мисли, че му дължеше живота си.

След това си взе душ, нахлузи старите си дънки и блузата без ръкави и още веднъж дали провери докторът диша и дали е вързан здраво. Ейдолон лежеше по гръб с ръце, вдигнати над главата и приковани към таблата на леглото.

Макар и в безсъзнание той беше прекрасен. Преди това Тейла се притесняваше да го разглежда — Ейд би забелязал, че го прави. Но сега, тя най-накрая разполагаше с време, за да се възхити на съвършеното му, като на атлет, тяло.

Силните мускули на голите му гърди преминаваха в стегната стена към корема и говореха за многочасови упражнения. Медальонът във формата на кадуцей се беше плъзнал настрани и сега докосваше едва видим белег на рамото му. Когато Тей се наклони по-близо, видя още няколко, но едва забележими такива. Тя много се съмняваше, че щеше да ги види в по-малко подходящи условия, но сега в прозореца светеше следобедното слънце.

Боже, струваше й се, че върху тялото му има не по-малко от хиляди тънки прореза, които бяха зараснали, но бяха оставили белези.

Тя внимателно прокара пръсти по дясната му ръка и повтори извивките на татуировката, проследи твърдите мускули и пулсиращата мрежа от кръвоносни съдове. Тази ръка се обвиваше около нея. Прегръщаше я. Което не беше правил никой, след като майка й умря.

По дяволите!

Ругаейки се за това, че позволи на мислите си да се отправят в съвсем ненужна посока, Тейла побягна вън от квартирата си.

На улицата беше станало прохладно. Изглежда, майката природа най-накрая беше осъзнала, че сега е есен и топлото трябваше да бъде в средата на деня. Тейла не искаше да губи време и да се връща за якето си. Искаше да има възможност да дойде на себе си, преди да се събуди Хелбой.

Четиресет и пет минути на два влака и един автобус и тя се озова на пет преки на юг от щабквартирата на Егида.

Щабквартирата на Егида се намираше в покрайнините на Ню Йорк. Голямата, триетажна сграда, в която живееха двамата Наместници — шефове на нюйоркското поделение — даваше убежище на десетки Пазители. Най-близкият строеж се намираше на половин миля, но стандартната процедура изискваше всички да влизат в сградата през тайния тунел, чийто вход се намираше в горичката, на четвърт миля от щаба.

Подземният тунел изведе Тейла в скрития от дърветата заграден заден двор, където двама Пазители-мъже тренираха стрелба с арбалет. Трей нямаше да може да уцели дори океана, макар да беше нагазил до колене в него, но затова пък пито един вампир нямаше да има шанс срещу Уорън — Пазителят, който неотдавна беше преведен от Лондон. Още един Пазител — Коул — подхвърляше нещо в ръка.

От взрива тъпанчетата на Тейла едва не се спукаха. Части от тела се разхвърчаха в различни посоки. Тя успя да се наведе навреме и да се изплъзне на един горящ крак.

В близост до малката постройка, където живееха деветимата Пазители, тлееха останките на манекен.

Тей опря ръце на бедрата си и се намръщи.

— Какво правите?

Коул се ухили.

— Тествам нов експлозив. Той няма мирис и е практически невидим. Просто супер. Сработва с помощта на електронни уреди.

— Това трябва да е изобретение на Стефани — отбеляза Тейла и Коул кимна. Стеф беше тяхната главна заклинателка, но тъй като талантът й се проявяваше единствено при работа е електроника, всички трябваше да се приспособят към него.

— Току-що само с един МПЗ-плеър унищожихме цял манекен.

— Защо ни е такава бомба?

— В случай че попаднем в безизходна ситуация. — Той сви рамене. — И за да вземем повече отрепки с нас. Освен това така можем да управляваме взрива дистанционно.

Тейла се намръщи. Това много приличаше на терористите камикадзета.

— Можеш да ме смяташ за старомодна, но по-добре да умра с меч в ръка.

Тя тичешком се изкачи по стълбите на задната веранда и влезе в къщата. Посрещнаха я смях и добродушни шеги, които изпълваха триетажната сграда двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Страничният наблюдател би видял просто група възпитани подрастващи и млади мъже, но Тейла прекрасно знаеше, че всеки от тях за секунда можеше да се превърне в концентриран, смъртоносен воин. Както обикновено, някой печеше нещо. Лори беше научила всички да готвят. Тя беше направила и разписание за тези печива, за да може винаги на масата да имат здравословна и вкусна храна. Дори сега дразнещият аромат на банановия хляб едва не отведе Тейла в кухнята. Четирима Пазители вдигнаха глави от видеоигрите и една нервна, осемнайсетгодишна девойка на име Роза, скочи на крака.

— Тейла! Лори и Кайман се вълнуваха!

Тейла премина покрай телевизора, без да обръща внимание на любопитните погледи.

— Къде са те?

— Сигурно в библиотеката. — Роза я последва. — А къде е Джанет?

— Мъртва е.

Навярно трябваше да се засрами от резкостта си, но отговорът й постигна желания ефект — Роза застина насред коридора, а Тейла забърза и избегна въпросите. Спусна се по стълбите в огромното, многоетапно подземие. Още преди тя да стане Пазител, неголямото и недостроено мазе беше преправено в подземен център със собствена система за безопасност и аварийни изходи. Ако някой атакуваше сградата, воините на Егида можеха да се укриват в подвала колкото дълго си искаха, а ако беше необходимо — можеха да се възползват от запасните изходи.

Двама Пазители се боксираха на ярко осветения ринг; босите им крака тихо се движеха по мекия под. Други двама се катереха по алпинистката стена. Тейла премина покрай тъмната лаборатория, която беше пуста, ако не се вземеха под внимание мистичните реликви, оръжия и магически материали. Вратата на библиотеката се оказа затворена. Тя я отвори и веднага съжали. Кайнан беше навел жена си над облегалката на дивана и се движеше в нея отзад; дънките му се бяха смъкнали около бедрата, а едната си ръка беше пъхнал между краката на Лори. Тя хлипаше, впила нокти във възглавниците, на които Тейла едва ли щеше повече да седне.

Тей тихо затвори вратата и се облегна тежко на стената. Звуците, които Лори и Кайнан издаваха, докато правеха любов, я накараха да потръпне и да си спомни стоновете, които не можеха да сдържат двамата с Ейдолон. Макар че онова, с което се занимаваха те, едва ли можеше да се нарече любов. Не, сексът между тях беше бърз и груб, породен от гнева, хормоните и черна магия. Защото онова, което тя изпитваше, когато Ейд беше наоколо, сигурно се дължеше на някакъв дар на инкубите. Сега, когато Тейла имаше време да помисли, й стана толкова противно, че й се прииска да го убие. Но когато той просто я гледаше, тя се поддаваше на чара му.

Да, той беше образцов представител на доктора-съблазнител, но в мозъка й се блъскаха мисли за майка й, гърчеща се от болка под демона, който я беше изнасилил и убил. Тейла притисна длани към очите си и тръсна глава, опитвайки се да изхвърли спомените.

Само че на тяхно място се появиха съвсем пресни — тя и Ейдолон. Голи. В леглото.

Стига! Можеше да се самоубеждава, че все още е под въздействието на магията на инкуба, но на една малка част от нея, онази дребната, която едва не свърши от ласките му, не й пукаше защо тези мисли не я оставяха на мира. Така или иначе трябваше да бъде по-силна. Ейдолон трябваше да умре.

Когато вратата най-накрая се отвори, от стаята излезе Кайнан и подари на Тейла една от своите зашеметяващи усмивки, макар че сините му очи бяха потъмнели от тревога. Той винаги забелязваше детайлите сякаш разчиташе ситуацията десет секунди напред. До срещата си с Ейдолон, Тей го смяташе за най-красивия мъж, когото беше виждала някога.

— Извинявай — изрече той с дрезгав глас; или поради факта че по време на военните действия в Афганистан беше повредил гласовите си връзки, или че току-що беше правил секс. — Понякога забравяме да заключим вратата.

Понякога ли? Лори някак си беше признала, че когато с Кайнан се увлекат, го всичко става толкова бързо, че двамата започваха дори когато в стаята имаше хора. И едва когато свършеха и откриеха, че тя е празна, разбираха колко са си изгубили главите.

Тей не можеше да си представи, че можеше да изгуби така ума си по някого. Особено ако този някой не приличаше на Ейдолон, който всъщност дори не беше човек, а беше… нещо.

Кайнан задържа вратата, докато Тейла влезе вътре.

— Къде беше? И къде е Джанет?

Очите й изведнъж се насълзиха. Пазители загиваха постоянно. Но чувството за вина заради смъртта на Джанет не я напускаше. Само ако преди няколко месеца им беше разказала за странните си симптоми. Ако им беше казала, че е годна да извършва само чиновническа работа… Ако само, ако само, ако само…

За какво толкова се самоизмъчваше? Но това явно си беше семейна черта; същата пагубна привичка, както всяка друга. В съзнателно състояние, майката на Тейла винаги се кореше за онова, което вършеше дрогирана. А самобичуването беше не по-малко опасно от наркотиците.

Тейла потъна в едно от двете меки кресла, радвайки се, че може да даде отдих на двата макарона, в които се бяха превърнали краката й.

— Ние с Джанет се натъкнахме на някои проблеми.

Лори я потупа по коляното.

— Разкажи ни — меко настоя тя. Утешаващата, майчинска усмивка изобщо не подхождаше на жената-воин, която само с един кухненски нож можеше да разнесе камък по камък цяло леговище на човекоподобни Круа-отровници.

Не току-така й бяха дали прозвището Джун Кливър^[2].

Кайнан прокара ръка по щръкналите си кафяви коси; прическа, която Тейла знаеше, че не се е променила кой знае колко от дните му в армията.

— Тя е мъртва, нали?

— Да.

— По дяволите! — Той се отпусна на дивана, облегна се назад, разкрачи крака и се втренчи във вентилатора на тавана, който раздвижваше въздуха.

— Къде? Трябва да върнем онова, което е останало от нея.

— Влязохме в канализацията на хотел „Аспен“. През няколко квартала на север оттук.

Коремът я присви. Едва ли Пазителите щяха да намерят много, ако въобще откриеха нещо. Тялото на Джанет навярно вече беше отнесено и изядено. Всички Пазители бяха готови за риска да загинат на територията на демоните. Но когато загиваше партньорът ти, оцелелият страдаше най-много.

— Засякохме два съвкупяващи се Круентуса зад един от контейнерите за боклук. Убихме женската, но мъжкият избяга. Започнахме да го преследваме и се натъкнахме на Краучер. Круентусът ни беше устроил засада.

Лори и Кайнан си размениха изразителни погледи. Да, нямаше защо да бъде ясновидка, за да разбере за какво си мислеха. Един Круентус не би могъл да убие двама опитни бойци. Но тя за нищо на света нямаше да разкаже какво се беше случило; как дясната част от тялото й просто отказа. За Егида работеха добри лекари, а и Кайнан — бивш военен медик — нерядко му се налагаше да зашива своите. Но въпреки чувството си за вина, в дълбините на душата си Тейла знаеше, че не трябва да разказва за странните си симптоми. Ако истината излезете наяве, можеха да я изтеглят от заданията и да я преместят на треньорска или чиновническа работа. Или още по-лошо — да я изхвърлят от Егида.

Те бяха единственото й семейство и тя не искаше да се лиши от него. Не можеше. Продължителността на живота на бившите Пазители, без перспектива за работа и без възможност за защита от Егида, се изчисляваше в дни. Не, за своето състояние тя нямаше да каже на никого; просто щеше да продължи да преследва демоните, но сама. Нямаше да рискува живота на други Пазители.

— Не зная какво точно стана — каза тя — но я убиха пред очите ми. Круентусът ме нападна и помня само, че след това се събудих в болница.

— Болница? — Кайнан рязко се изправи напред — сякаш се носеше с деветдесет мили в час на Мустанга си и се беше блъснал в тухлена стена. Тейла дори очакваше да разтрие врата си от подскачането. — Каква болница? Ние щяхме да знаем.

Лори се изправи и в стаята сякаш захладня.

— Знаеш ли. Тей, изглеждаш доста добре.

Да, макар че Егида беше едно голямо семейство, всички бяха все още живи благодарение на силната доза подозрителност. Тейла го разбираше, но реакцията на Наместниците я докачи. Егида беше всичко, което й беше останало и на нея й харесваше, че е част от команда, където всички се уповаваха един на друг и където в боя всеки отмества настрана личните си разногласия. Ти можеш да ненавиждаш партньора си, но той или тя в крайна сметка е човек, а в битката с демоните само това имаше значение.

Сега крехкият пашкул, в който живееше, даде пукнатина и по кожата на Тейла пробяга тръпка на неувереност.

Тя бавно повдигна тениската си и показа белезите си — единият беше зараснал, но другият все още беше възпален и зачервен.

— Това беше болница за демони.

Лори и Кайнан мълчаха, докато Тейла им разказваше всичко, което беше узнала за ЦПБ. Разбира се, пропусна факта, че се беше изпукала с демон.

При това два пъти.

И защото… нещо й подсказваше, че трябва да пропусне да съобщи новината, че точно този демон сега е завързан за леглото й.

— Само това оставаше — каза Кайнан докато се изправяше от дивана. — Демони, шиещи раните, причинени от нас. Промъкващи се в нашите медицински колежи. Изучаващи физиологията и слабите ни места.

— Трябва да я унищожим — Лори толкова бързо ходеше напред-назад в стаята, че Тей очакваше всеки момент да полетят стърготини на всички страни от контакта й с дървения под. — Можем да се обърнем към Сиджил за помощ. Те не могат да игнорират нещо толкова важно. Може да поискат съдействие от правителството.

Правителството можеше да помогне, но не чак толкова явно, разбира се. Тей беше дочула, че няколко правителствени чиновници, заемащи високи постове, знаят за заплахата от подземния свят и работят заедно със Сиджил — дванайсетте членове на Егида, които контролираха работата на щабовете по целия свят. Бивши Пазители и поддръжници на Егида можеха да се намерят във всеки град сред лекари, полицаи, дори таксиметрови шофьори… и те всички бяха готови да предложат помощта си.

— Можем да опитаме да се обърнем към тях. — Намръщен. Кай прокара ръка по косата си. Нервното движение издаваше напрежението му. Сиджил нерядко отклоняваше молбите за помощ, като с това заставяше Наместниците на местно ниво да се обръщат към Наместниците на съседните щабове.

Тейла, ти можеш ли да предположиш къде се намира болницата?

Сигурно в Ню Йорк. Но на практика може да се намира навсякъде — в друго измерение например, а изходът на паркинга може да бъде проход към нашия свят от техния.

Кайнан изруга и погледна часовника си.

— Вие двете измислете план за действие. Аз ще събера отряд и ще приберем останките на Джанет, докато не се е стъмнило.

Той млясна устните на жена си и излезе от стаята, докато Лори продължаваше да мери библиотеката с крачки.

— Как се измъкна от болницата?

Ами-и-и, докторът демон ме хвърли до квартирата на медсестрата вампирка, където ни се наложи да се бием заедно срещу други демони, а след това ме откара до вкъщи, където правихме секс и разговаряхме като стари приятели… Да, това щеше да бъде страхотно обяснение! Мислеше, че е готова да им предаде Ейдолон, но грешеше. И докато не се убедеше, че няма да я изпратят на разпит в Сиджил, щеше да бъде по-добре да остави някои детайли при себе си. Както и доктора, разбира се.

— Уговорих един от лекарите да ме пусне.

— И този лекар просто те… пусна?

Тейла с труд успя да пребори желанието си да се размърда.

— Казах му, че съм Скимер и че ако ме убият, духът ми ще призовава всички Пазители, докато те не открият болницата и не я унищожат. — Тя облиза пресъхналите си устни с надеждата, че Лори ще повярва на разказа й. — Ти нали знаеш колко са тъпи тези демони? Той ми повярва. Реши, че ще е по-безопасно да ме пусне, отколкото да рискува.

За нейно облекчение Лори просто кимна.

— Добра идея. Те не могат да знаят колко рядко се срещат Скимерите. — След което рязко се обърна. — Как се казваше лекарят?

Тейла не го смяташе за важно, но името имаше значение.

— Ейдолон.

— А ти знаеш ли от кой вид демони е той?

Не, тази малка тайна нямаше да я сподели с никого. Лори сигурно щеше да реши — и нямаше да сбърка — че инкубът беше използвал дара си върху смъртна, а Тейла не можеше да допусне репутацията й да бъде компрометирана. Макар и заслужено. Изведнъж й стана горещо, защото да, тя беше напълно и изцяло компрометирана.

— Едно от тези изчадия на Ада, които приличат на хора. Но той ми обясни как да се свържа с него. Този тъпак се оказа достатъчно умен, за да се опита да заслужи доверието ми — продължаваше Тейла, наясно, че говори откровени лъжи. — Готова съм да поспоря, че той дори смята, че аз ще му издам някаква информация.

Яркозелените очи на Лори проблеснаха.

— Страхотно! Умница си ми ти, Тейла!

Вратата се отвори и в библиотеката влезе Джагър — опитен Пазител, унищожил огромно количество демони. На колана си носеше наниз от зъби, изтръгнати от пастта на убитите от него неживи твари.

Тейла срещна погледа на тъмните му очи. Това състезание на силна воля между тях никога не свършваше. Бяха станали съперници много преди да чуят за Егида. Често им се налагаше да се срещат, когато нощуваха у приемни родители, а и по-късно, на улицата, където се криеха като плъхове по ъглите. Веднъж полицейска акция срещу скривалището, където живееха и двамата, ги накара да побягнат, а в тъмната пресечка ги нападнаха демони. За щастие, там се оказаха Кайнан и други двама Пазители. Кай прибра Джагър и Тейла в щаба, а след това им каза, че безстрашните им бойни умения могат да бъдат полезни. Така двамата с Джагър положиха клетва, но нищо не се промени. Тя не се доверяваше на никого; най-малко пък на него. Проклет, гаден скорпион!

— Станал си бавен — каза тя, след като забеляза следата от ухапване върху врата му. — Позволил си на вампир да те докопа?

— И ти също, но на демон.

Джагър й показа среден пръст, на който блесна пръстен. Самодоволният козел беше единственият Пазител, който не криеше символа на Егида върху украшението си. Не, на Джагър му харесваше да се хвали с него и да всява страх в сърцата на демоните, които срещаше на пътя си. На този идиот не му пукаше, че по този начин се превръщаше в мишена, защото винаги се радваше на предизвикателството.

— Кай каза, че може да ти е необходима помощ. С болницата за демони. — Докато Тейла го въвеждаше в курса на нещата, той поглаждаше брадичката си, като триеше пръсти в наболите косъмчета по нея. Когато тя свърши, Джагър погледна към Лори.

— И ти ли си мислиш за същото, за което и аз?

— Заклинание за следене ли?

Колко интересно! Оказа се, че Джагър знаеше много добре възможностите на Наместника на щаба. Сигурно трябваше по-често да се навърта тук. Да, тя си имаше своя квартира, където можеше да се усамоти — нещо, което й беше крайно необходимо — но Тейла не искаше съвсем да изостава от живота. И разбира се, не можеше да не признае, че когато работата касаеше Джагър, в нея се събуждаше ревност. Той беше такъв задник.

„Задникът“ се обърна към нея.

— Ако можеш да се свържеш със своя демон и да му поставиш бръмбар, можем да проследим къде отива и така да открием болницата.

Своя демон? Ейдолон не беше нейният демон. Той беше неин пленник. Тя отново си спомни как лежеше прикован с белезници и вързан за леглото. По тялото й пробяга тръпка и Тейла се опита да се убеди, че причината за нея изобщо не беше от удоволствие.

Лъжкиня!

— Звучи добре. — Тя им се усмихна, но неискрено. Болницата трябваше да бъде унищожена заедно с Ейдолон. За благото на човечеството.

Тя си го повтаряше, докато се насочваше към оръжейната, за да замени оръжието, което беше прибрал в болницата Хелбой. Но защо аргументът „за благото на човечеството“ сега не звучеше толкова правилно, както преди няколко дни?

Девет

Когато тъмнината раззина паст, за да погълне червеното сияние на слънцето, нависнало над хоризонта, Тейла се върна в квартирата си. В този час костюмираните тузари тъкмо напускаха офисите си на „Уолстрийт“, а наркодилърите изпълзяваха от дупките си. Вампирите се събуждаха от дневния си сън и събираха сили, за да се напият с кръвта на нищо неподозиращите смъртни.

Собствената кръв на Тейла бързо и яростно се понесе по вените й, подобно на глутница вълци, преследващи плячка. О, как нямаше търпение да проследи и убие всички, излезли от Ада създания! Но раната й все още напомняше за себе си, а освен това в леглото я очакваше прикован демон.

Влезе в квартирата си, без да забравя за предпазливостта, в случай че Ейдолон беше решил да си поиграе на Худини. Озовала се вътре, Тейла извади от опаковката проследяващия бръмбар — малко, омагьосано топче хартия — и го стисна в дланта си. Стигна до спалнята и замря на прага. Дишането й секна при вида на Ейдолон, лежащ по гръб в леглото й. Почти беше успял да освободи едната си ръка от оковите, прикрепени към горната част на леглото; явно беше изпаднал в ярост при опита си да се освободи. Но онова, което я шокира най-много, беше Мики, уютно свил се на кълбо върху мускулестия му корем и който доволно приемаше ласките на демона.

— О, здравей, Тейла! — нарочно провлачи думите Ейдолон. По интонацията му се създаваше впечатление, че той сякаш се търкаляше някъде на плажа, а не лежеше вързан в тази пародия на квартира. — Надявам се, че си донесла някакъв бургер, защото умирам от глад.

Тей пусна на пода сака с оръжието, което беше взела от щаба.

— Ти се храниш с бургери?

— Само когато свършат запасите от жертвени агнеци и пеленачета.

Умник! В крайна сметка тя се надяваше, че отговорът му наистина беше ироничен.

— Ами тъкмо свърших всичко. Но има остарял маршмелоу и портокали.

Ейдолон я галеше с поглед под полуспуснатите си клепачи, но в очите му светеше глад, който нямаше нищо общо с храната… или чувството на привързаност, за което не трябваше да забравя дори за секунда.

— Мога да измисля какво още ми се иска…

— Дори не го изричай. — Тя усети как порочният му глас отекна между бедрата й. Наложи се да стисне по-здраво зъби, за да не се озове в капана на инкуба. — Ти само за това ли можеш да мислиш?

— В последно време ли? Да — отвърна Ейд и съдейки по гласа му, изобщо не беше радостен от този факт.

— Това някак си е свързано с твоето с’-каквото-й-да-беше-там, за което разказваше ли е?

— С’генезис. Да. Изменението трябва да започне много скоро.

Той почеса коремчето на Мики и порът се обърна по гръб, мъркайки от удоволствие. Да, зверчето си търсеше белята. Макар че, ако трябваше да бъде честна, беше наложително да си признае, че докосванията на Ейд действаха и върху нея по същия начин.

Копеле! Тя се приближи към леглото, давайки вид, че иска да провери дали веригите са здраво закрепени към таблата. Наведе се над него, за да огледа белезниците, от които той едва не се беше освободил, и внимателно прикрепи „бръмбара“ към пейджъра му. Такова беше изискването — магията на Стефани работеше само в контакт с електроника. Гърдите на Тейла се плъзнаха по неговите и дори от този незначителен контакт, тялото й започна да потръпва.

Боже, колко беше приятно да го усеща дори когато Ейд не участваше в процеса.

— Скоро ли ще ме освободиш?

Тя се изправи и го измери с поглед.

— Възнамерявам да те държа в плен толкова време, колкото аз по твоя милост прекарах в болницата. Защо? Чакат те други пациенти, които трябва да изчукаш ли?

— Не, просто искам да нахраня кучето си.

— Ти имаш куче? Защо ти е? За да го изядеш ли?

Ейдолон мълчаливо я погледна.

— Какво? Защо ме гледаш така?

Той се усмихна и отвърна:

— Демоните векове наред са се страхували от вас и сега разбирам колко глупаво е било това от наша страна.

— Извинявай? — Той лежеше тук, вързан с верига за леглото на смъртния си враг, беззащитен, и си позволяваше да я нарича глупачка?!

— Егида. Вие унищожавате всичко, без да подбирате. Дори не разбирате кого и за какво. Вие нищо не знаете за нас.

— Аз чудесно зная какво убивам — парира го Тейла. — Зло. И за това на мен не са ми нужни особени причини.

Ейдолон продължавате да гали Мики. Тишината в стаята се сгъстяваше, докато най-накрая докторът не каза:

— Ние винаги сме смятали, че Егида е организацията, знаеща всичко за нас. Нейните бойци винаги са организирани и натренирани. — Той се замисли за минута, след което едното ъгълче на устните му се повдигна нагоре; сякаш Ейд беше разрешил за себе си голяма загадка. Но това е просто една секта, нищо повече от това, нали? Където слабите и необразованите оцеляват и управляват по-силните. Като при това преследват собствените си цели. И вие, като тъпи овни, безпрекословно следвате заповедите им.

— Значи ти смяташ, че са ми промили мозъка? И аз сляпо следвам указанията на някакво подобие на Дейвид Кореш, защото съм тъпа и не зная нищо за Подземния Ад?

Яростта се стовари с такава сила върху нея, както юмрукът на един от приемните й родители. Ножът, с който Ейд разряза болничната й риза, все още лежеше на пода. Тей го вдигна и прокара пръст по острието, проверявайки колко е остро. Хелбой не я изпускаше от очи, но дори и да беше уплашен, не му личеше. Изведнъж на нея й се прииска той да е ужасен и да го боли толкова, колкото я болеше нея. Но знаеше, че това е невъзможно. Дори ако тя одереше кожата му, Ейд нямаше да почувства и капка от онази болка, която тя изпитваше ежедневно. Но все пак притисна ножа към пулсиращата вена на гърлото му.

— Узнах за истинската същност на демоните много преди да стана Пазител с дрезгав глас отбеляза тя. Наложи се да преглътне няколко пъти, преди да продължи. И започна да натиска острието дотогава, докато на края му не се появи капка кръв. Ейд дори не трепна.

— Когато бях на шестнайсет, гледах как демон измъчва няколко часа майка ми, преди да я убие. След което ми се наложи да живея на улицата и да се отбранявам от такива като него, които искаха да закусят с мен. Или нещо много по-лошо. И се получи така, че зная, че може да е и много по-лошо. Затова не смей да ми говориш, че нищо не зная за злото, ти, кучи син такъв!

— Смяташ ли, че ти си единствената, на която се е наложило да се сблъска със загубата на близък от ръцете на врага? Чувала ли си някога за бар „Бримстоун“? Да, виждам, че си чувала. Преди две години воините на Егида устроиха там истинска касапница. Не оживя никой, включително и моят брат, за когото ти разказвах — Роуг. А той не беше направил нищо, за да заслужи подобна участ. Ти нямаш монопол над болката, Унищожителке.

„Бримстоун“. Преди две години. Тей се покри със студена пот. Тя беше там. Още помнеше как се промъкваше през задния вход на тайното леговище и как цялото помещение вонеше на дим и още по-лошо — на гнилоч с меден привкус като на разлагаща се плът. Демоните пиеха, биеха се и играеха. В центъра на стаята няколко изрода участваха в оргии, докато останалите залагаха на тях. На какво? Тей дори не можеше да си представи. Пазителите се нахвърлиха върху демоните като рояк комари. В нападението участваше цялото подразделение на Ню Йорк. Нито един урод не можа да избяга. Особено след като Пазителите подпалиха клуба.

Тя би могла да е убийцата на неговия брат.

Мики скочи от корема на Ейдолон и избяга. Той положи ръката си върху нейната, но в жеста му нямаше заплаха.

— Ти твърдиш, че аз греша за теб. Ако това е така, можеш ли да признаеш вероятността на факта, че ти самата съдиш грешно за мен? — Гласът му звучеше удивително спокойно, без оглед на това, че Тей можеше да го довърши с едно леко движение на ръката. Да не говорим за това, че го беше халосала по главата, завързала за леглото и вероятно убила брат му.

— Ако аз греша за теб, значи всичко, заради което съм живяла… — Беше лъжа. Тя поклати глава. Тварите, които беше убила през тези години бяха точно твари. И за това нямаше оправдания. И все пак Тейла не можеше да се избави от спомените как Ейдолон се беше склонил над умиращата медсестра. — Аз не греша.

Без да откъсва очи от нея, Ейд леко обърна глава, като с това откри врата си. Тънка струйка кръв потече по кожата му от раната, направена от нея малко преди това.

— Тогава ще се наложи да ме убиеш.

Преди три дни тя щеше да го направи. Преди три дни Тейла щеше да го довърши точно там, където лежеше, ако не беше получила заповед да прилепи проследяващото устройство към пейджъра му. Но той беше спасил живота й. Беше излекувал брат си и беше проявил милосърдие към медсестрата. Вярата на Тей се беше поразклатила и тя не можеше да вземе окончателно решение. Опитваше се да измами сама себе си, като си даваше вид, че не изпитва облекчение от факта, че нямаше нужда да го убива. Това щеше да направи вместо нея някой друг Пазител.

— Ти не ми даде да умра — произнесе тя, докато махаше ножа и се опитваше да сподави желанието си да му даде лепенка. — Затова няма да те убия днес.

— Колко великодушно. — Ейдолон подръпна удържащите го белезници. — Приключихме ли с това? Или смяташ да ми отмъстиш, че те задържах в болницата?

— Би било правилно. В края на краищата ти ми разби леглото.

— Зная още няколко способа, с които да го разбия напълно.

Тей раздразнено изсумтя:

— Демони…

Ейдолон й намигна и тя се обърна, за да не поддаде на обаянието му. Вдигна музикалната кутийка — единственият подарък от майка й, ако не смяташе пръстена — и взе ключа от белезниците. На челото й се появиха капчици пот като недвусмислено предупреждение какво щеше да последва по-нататък. Веднага след това я връхлетя вълната от замайване. Лицето на Ейдолон се разми.

— Тейла?

— Добре съм. — Тя направи крачка към леглото, но усети десния си крак като желе, а ръцете й натежаха като олово. О, да, сега щеше да падне.

Тей се олюля, но успя да седне на пода, преди да се строполи. Колко й беше омръзнало подобно състояние.

Тейла, какво става? Погледни ме! — Ейдолон с такава сила дръпна веригата, че звънтенето на метала като ехо се взриви в главата й. — Погледни ме, дявол да те вземе! — повтори той и командните нотки в гласа му, макар да предизвикаха у нея диво раздразнение, все пак постигнаха желания ефект. Тей обърна глава и погледна към него.

— Млъкни! — изръмжа тя.

— Очите ти не реагират на движение. Пребледняла си.

Стаята се превърна във водовъртеж от сиво-кафяви оттенъци. Тейла страшно искаше да легне и да се наспи. Може би, след като първо повърнеше.

— Дай ми ключа, за да ти помогна.

Аха, сякаш щеше да му позволи да избяга, докато се намираше в такова уязвимо състояние. Ейдолон не можеше да я убие в болницата, но спокойно можеше да го направи тук и сега. Този сладък глас не можеше да я измами дори за секунда и изобщо не я успокои. Защото тя отново и отново си спомняше думите му в дома на Нанси: Трябваше да те убия. Тук, където никой нямаше да ми попречи да ти извия врата.

Ще мине. — Тей рязко се изправи на крака и почти веднага се спъна. Ейд я подхвана за лакътя със свободната си ръка и тя изтърва ключа.

Краката й се подкосиха и Тейла падна по очи върху леглото. Без всякаква възможност за движение.

Ключът падна в пределите на досегаемост на Ейдолон и той, за да го придвижи по-близо до себе си, подскочи няколко пъти върху матрака. Взе го и веднага се освободи.

— Тейла? — Без да обръща внимание на оттеклите си мускули и изтръпналите си крайници, той се наведе над нея и обърна лицето й към себе си. — Чуваш ли ме? Мигни един път, ако е да.

Тя премигна. Очите й бяха пълни с ужас и объркване. Ейдолон знаеше какво с да се чувстваш безпомощен и уязвим, а за толкова силна личност като Тейла това състояние беше в пъти по-тежко. Щеше да е по-добре, ако не му пукаше; той трябваше да бъде ядосан за това, че й позволи да го удари и да го завърже. Но Ейдолон беше преди всичко лекар.

— Всичко е наред промърмори той и ласкаво махна косата от лицето й. — Просто отговори на въпросите ми. Можеш ли изобщо да се движиш? Мигни два пъти, ако е не.

Тя премигна два пъти.

— Възнамерявам да те обърна по гръб. Ако те боли — мигни. — Много внимателно Ейдолон я обърна и намести в по-удобно положение. — Сега ще проверя жизненоважните ти органи. Просто се отпусни и дишай.

Бързият преглед показа, че достъпът на въздух в дробовете й е ограничен, пулсът е в норма, дишането е учестено, но стабилно. Кожата й беше прекалено студена, но кръвта в капилярите постъпваше без затруднения. Дотогава, докато Тейла не проговореше, Ейдолон не можеше да каже с точност в какво се състоеше проблемът. Засега имаше само подозрение, че демоническата й половина се бие в истерия.

И опитваше да се измъкне на свобода.

— Често ли се случва?

Нямаше отговор, макар пръстите на лявата й ръка да започнаха да потрепват. Ейд я хвана и затвори очи, съжалявайки от цялата си душа, че не притежава дарбата на Шейд — да въздейства на функциите в тялото и да определя къде е проблемът. Вместо това всичко, на което беше способен, беше да задейства общия процес на изцеление с надеждата, че това ще проработи.

По кожата му премина вълна от топлина и се понесе към ръката на Тейла.

— Няма да боли — увери я той, усетил накиселяващия аромат на страха и учестения й пулс. — Опитвам се да те излекувам.

От устните на Тей се отрони тих стон. Краката й помръднаха. Ейд се пресегна към стъпалата й.

— Бутни ръката ми.

Тейла успя. Добър признак.

— Става ми по-добре — проскърца тя и Ейдолон усили въздействието на дара си. Но той не можеше да твърди със сигурност, че именно благодарение на него състоянието й се подобряваше.

— Разбираш ли какво става?

Преди шейсет години Ейдолон се намираше в Африка, измъквайки Рейт от поредната каша. Там той се натъкна на лъв, умираш от гангрена, развила се вследствие на огнестрелна рана. Звярът, някога силен и горд, се беше превърнал в слабо създание, но в очите му все още светеше жаждата за живот. Тейла напомняше на Ейд за този лъв, пребиваващ в ужас, че силното му тяло го беше предало, като при това не беше загубил надеждата си за оцеляване. Нещо в Ейдолон се пречупи… По дяволите, това не трябваше да се случва, особено по отношение на тази жена. Но вече беше прекалено късно.

— Често ли се случва? — попита той малко по-рязко, отколкото възнамеряваше.

Тей се замисли за миг. Не беше толкова лесно да признае собствената си уязвимост пред смъртния си враг.

— В последно време все по-често.

— Кога започна всичко?

Тя все още не беше пуснала ръката му; сякаш се нуждаеше от поддръжка и беше забравила кой или какво седи до нея. Както и той.

— Преди няколко месеца. Отначало това беше просто дреболия изтръпваха ми пръстите на ръцете и краката. След това не можех да движа едното или другото в течение на няколко минути.

— А сега?

Тей затвори очи и си пое дълбок, конвулсивен дъх. Без да се замисля, Ейд сложи ръка върху другата й длан и започна да гали студената кожа.

— Тейла, трябва да зная.

— Понякога ми отказват и двата крака. Или цялата страна на тялото. Днес беше много по-лошо от обикновено. Досега не ме беше парализирало напълно. — Тя отвори очи и се опита да повдигне глава. Не успя. — Не съм ходила на лекар.

— Не мисля, че човешки терапевт ще успее да ти помогне.

— Защо? — Тя се опита да стане, но Ейд не й разреши. — Казвай!

— Успокой се…

— О, Боже! — въздъхна тя и още по-силно започна да се мъчи да се изправи. С всяка секунда силите й се възвръщаха. — Заразила съм се с някаква демоническа болест, нали?

— Нещо подобно…

— И какво ще стане с мен? Ти можеш ли да ме излекуваш?

— В болницата взех образец от кръвта ти. Резултатите от анализа ще бъдат готови след няколко дни. Тогава ще видим. — Без съмнение, ако знаеше към кой вид демони принадлежеше баща й, щеше да бъде от голяма полза в дадената ситуация.

Тейла се отпусна, но съдейки по очи те й, тя трескаво се опитвате да съобрази какво се случваше с нея.

— Всичко започна, когато ме ухапа демон Алу. Те пренасят болести. Мога да поспоря, че всичко идва от това — Тя прехапа долната си устна. Този жест предизвика у Ейдолон съвършено неприемлива за дадения момент реакция. — Как смяташ?

— Алу наистина са заразни — уклончиво отговори Ейд.

Известно беше, че ухапването от такъв демон се явява като спусък за дремещите в организма болести. Контактът с подобно създание можеше да провокира активацията на демонските гени. Той кимна и сякаш осъзнаването, откъде може да се е появила заразата в организма й, малко я успокои.

— В Егида има лекари. Добри лекари. Те някога са били Пазители, така че ще са наясно с какво си имат работа. — Гласът на Тейла стана по-изразителен, а думите й бяха изпълнени с вълнение, примесено с надежда. Това би разбило сърцето на Ейд, ако той не изпитваше към нея нещо повече от професионален интерес. Което май не беше точно така. — Би трябвало те постоянно да се сблъскват с подобни проблеми.

Инфекции, проклятия, ухапвания — да. Но излязъл извън контрол полудемон? Едва ли. Ако лекарите от Егида разберяха истината, всичко щеше да приключи най-вероятно със смъртта на Тейла. След диво количество мъчения и болезнени медицински експерименти.

— Ти не трябва да ходиш при човешки лекари, Тейла.

— Защо? — Познатата му вече подозрителност се завърна в очите й и предизвика сенки в зелените им дълбини. Тей отново се опита да седне и този път Ейд не й попречи. Само почувства пробождането на съжалението, когато тя се измъкна от ръцете му. — Нима мога да се доверя на демони?

— Права си. — Ейдолон мразеше да си го признава, но демоните не бяха същества, достойни за доверие. Макар че мнозина, като например видът, към който принадлежеше майка му, живееха по кодекса на честта. Това беше повлияло и на самия него, като беше изгладило строгите му морални принципи, които определено не достигаха на братята му. И точно поради това той не се доверяваше напълно на никого. Дори на близките си. Рейт беше прекалено импулсивен, а Шейд… над него тегнеше проклятие.

— Ти наистина не можеш да се довериш на демоните — продължи Ейд. — И все пак съществува вероятност да ти се наложи да се довериш поне на един от тях, за да оцелееш.

Леко олюляваща се, Тейла се опита да се изправи на крака и той я хвана, за да не падне. В един момент тя залитна към него, но след това, сякаш осъзнала както прави, много плавно, въпреки слабостта си, се отдръпна назад. Дори и да не се намираше в най-добрата си форма, от нея се излъчваше сила и упоритост. Тей беше удивително създание, идеална жена… и тялото на Ейдолон отвърна с поредната ерекция.

Тейла го погледна право в очите и този път той се олюля. Светът му се завъртя, когато си я представи под себе си, умоляваща да снеме изгарящата я болка. Но той не се поддаде на изкушението. Не можа. И от невъзможността да въплъти тези фантазии в живота си толкова силно стисна юмруци, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Мислиш ли, че ще ти се доверя? Аз какво, на идиотка ли ти приличам?

— Можех да те убия точно сега, когато беше напълно безпомощна.

— Сигурна съм, че има някаква причина, поради която го направи. Само все още не съм разбрала каква е.

Нямаше смисъл да се оправдава. Тей не беше права в обвиненията си, но нямаше начин да я разубеди. Тя беше прекалено умна, находчива и достатъчно опитна, за да повярва на нещо друго, освен в онова, в което вярваше сама.

— Състоянието ти е много по-сериозно, отколкото си мислиш. — Паниката отново просветна в очите й. Ейдолон не й разреши да отвори уста, докато не довърши: — Тейла, ти си наполовина демон.

Тя застина. Премигна. Отстъпи крачка назад.

— Какво каза?

— Един от родителите ти, най-вероятно баща ти, е бил демон.

— Ах ти, кучи син такъв! — тихо изрече тя. — За толкова глупава ли ме смяташ?

— Тейла, това е истина. Спомни си детството. Ти винаги си се отличавала с нещо. Може би си имала странни вкусови навици или просто не си можела да живееш без нещо конкретно.

Омразата излизаше от нея на вълни; направо извираше от порите й.

— Затвори си шибаната лъжлива уста. Моята майка…

— … е преспала с демон.

— Не би го направила! За нищо на света не би се съгласила да прави секс с нещо толкова… мерзко.

Мерзко?

— Е, ти лесно се съгласи на това, нали!

Тейла го удари, като с това накара Ейдолон да отстъпи крачка назад. По дяволите, тя имаше просто убийствен десен прав. След миналия такъв удар страната го боля няколко часа.

— Разкарай се оттук! — изръмжа тя. — Докато не съм премислила, дали да те пусна на свобода.

Болката, страхът и гневът й се забиваха в него като ножове. Ейд разбра, че нямаше да има продължение на разговора им.

— Знаеш как да ме намериш, ако ти потрябва помощ. — Той се насочи към гостната. — А ти обезателно ще имаш нужда от помощ.

— Не стой със затаен дъх в очакване на момента — ще се задушиш.

Дишането му спираше само от един поглед към нея дори когато Тей беше бясна. Тя стоеше в рамката на вратата на спалнята с разкопчана риза, в чийто отвор се виждаше вдлъбнатината между гърдите й. Дънките седяха толкова ниско на бедрата й, че между тях и блузата й можеше да се наслади на гледката на нежната, бяла кожа.

Желанието забушува в кръвта му и започна да тупка във вените му в такт с болезнено пулсиращата му от болка скула.

Той изруга. Цветисто и високо. Тази жена беше заплаха за самоконтрола му. А благодарение точно на него, Ейдолон беше останал жив. Ако изгубеше власт над инстинкта и емоциите си, то веднага щеше да стане също толкова мъртъв, като Роуг.

А контролът бавно, но настъпателно ставаше все по-слаб. Прераждането приближаваше все повече.

 

 

За хиляден път Джем провери колко е часът. Тя седеше върху капака на БМВ-то и наблюдаваше входа към дома на Тейла.

Какво ставаше там? Джем беше дошла, за да си размени няколко думи с Унищожителката. И това беше преди половин час — точно когато Тейла влизаше в сградата. Възнамеряваше да я последва, но… видя автомобила на доктора.

Беше глупаво да предполага, че по някакво стечение на обстоятелствата Ейд беше дошъл в тази част на града по работа, която изобщо не беше свързана с убийцата на Егида.

Затова Джем намали оборотите и с нетърпение очакваше появата му. Което й се отдаваше все по-тежко с всяка изминала минута.

Присъщата й подозрителност сякаш се беше изтръгнала от оковите.

Към нея се насочи група подрастващи младежи, чиито солени думи заглушиха звука на клаксоните, сирените на полицейските патрулки в далечината и звуците на семейния скандал от отворения прозорец на близката сграда. Такива като Тейла трябваше да мислят по-малко за злото от страна на демоните и да се съсредоточат на борба с хората, способни на насилие. Подобно на онова, което Джем наблюдаваше, докато раздаваше презервативи. Или виждаше всеки ден в приемната на спешното отделение, където работеше в опит да открие подозрителни рани, странни болести или забременявалия от демони.

Групичката премина покрай нея, без да я забележи, благодарение на заклинанието, пазещо автомобила на Ейдолон. Джем въздъхна облекчено, но не защото се беше изплашила; схватката нямаше да завърши по приятен начин.

За тях, разбира се.

Още една причина да благодари на Кайнан за това, че той неутрализира онова копеле. Иначе, тайната на Джем щеше да бъде разкрита.

Не само пред хората, но и пред демоните, от които тя също се криеше.

Поне докато я смятаха за чистокръвен Сензор — също като родителите й. До този момент избиването на мелезите от някои видове демони не беше нищо повече, освен вид спорт.

Вниманието й беше привлечено от движение в сянката на улицата и тя въздъхна, благодарна на съдбата, че Ейдолон най-накрая излезе от дома на Тейла. Ризата му беше измачкана и липсваха почти всички копчета. Но самият Ейд изглеждаше великолепно. Главозамайващо. И защо досега тя не беше преспала с него? А, да! Защото се беше влюбила в женен мъж, който почти не забелязваше съществуването й.

Джем отмахна мислите си, защото сега беше най-неподходящото време. Не и когато родителите й бяха в смъртна опасност. Отправи молитва към Ада Ейдолон да не е свързан с Егида и доставката на демонически органи на черния пазар.

Тя уважаваше този Семинус и братята му за онова, което бяха направили за ЦПБ. Болницата бе едно от малкото места, където демоните можеха да се обърнат за помощ. Отначало беше тежко, но светът се пълнеше със слухове и постепенно на лекарите от ЦПБ започнаха да се доверяват. Дори се появиха разговори за това дали да не се открие подобна клиника в Париж, където популацията на демони беше два пъти по-висока, отколкото тази в Ню Йорк.

Ако Ейдолон имаше някакво отношение към убийствата за органи за продаване или използваше за тази цел болницата си… ударът по репутацията на всички лекари от Подземния свят щеше да бъде непоправим.

Той пресече улицата. Сърцето на Джем заби ускорено. А това, в присъствието на инкуби, се случваше често с нея. Дори такива „правилни“ като него. Проклятие, тя никога не беше срещала инкуб с такъв самоконтрол. Но все пак Ейдолон беше израснал в семейството на демони на Справедливостта, а те изобщо не приличаха на Семинусите. Той се явяваше нагледен образец на борбата на единството на противоположностите. Джем подозираше, че мъжът постоянно се намираше в конфликт между това кой беше в действителност и какъв искаше да бъде.

Ейдолон не наруши ритъма на крачките си, когато я видя да седи върху капака на автомобила му. Но се намръщи и стисна здраво челюсти.

— Джем! — Той спря до вратата на шофьора. — Какво правиш тук?

— Мога да те питам същото.

Можеше. Но като отчиташе състоянието на дрехите му, отговорът беше очевиден. И къде беше останал хваленият му самоконтрол?

Ейд се затвори.

— Доведох пациент.

— О, я стига! — изсмя се Джем. — За нищо на света няма да повярвам, че лекуваш Пазител от Егида.

— Защо си тук? — Той кръстоса ръце върху широките си гърди и от това движение мускулите на рамене му се напрегнаха, а родовият му знак сякаш оживя. — Искаш да видиш мен или Унищожителката?

— Надявах се да си поговоря с Тейла.

От Ейдолон веднага се разнесе приятен аромат — сладък, и в същото време пикантен, подобен на разтопен горчив шоколад. Мощен коктейл от желание и безпокойство. За нейната демоническа половина този аромат беше също толкова неустоим.

— Откъде знаеш за нея?

Джем се премести от капака към вратата до шофьора.

— Ти нали си чувал, че майка ми работи в безплатната болница в Ийст Сайт? Та тя е наблюдавала бременността на майката на Тейла.

— Значи си наясно, че е наполовина демон?

— Мама е усетила, че бременността й е демоническа — внимателно отвърна Джем.

Ейдолон се усмихна и Джем едва успя да си поеме дъх.

— Влизай в колата! За много имаме да говорим.

 

 

Тейла се облегна на входната врата, безсилна да сдържи треперенето си. Състояние, което напомняше на махмурлук с такава сила, за което много от учащите в колеж можеха да завидят. Тя притисна уста с ръка, борейки се с разбунтувалия се стомах. Защо му беше нужно на Ейдолон така да лъже?

Защото е демон и това е очевидно!

Тогава защо думите му я стъписаха така, че тя още не можеше да се измъкне от емоционалната яма, в която се беше стоварила?

Спомни си детството…

Той не искаше, но спомените нахлуха като лавина. Тя беше силна. Бърза. По мириса усещаше настроението на околните. Необходимостта й от „Витамин С“ беше просто невероятна и граничеща с аномалия. Докторите така и не можаха да намерят обяснение за това.

Не че тези факти доказваха правотата на думите на Ейдолон. Нямаше нито един шанс тя да бъде изчадие на Ада. Това беше просто невъзможно. Тя щеше да почувства. И да разбере.

Тогава защо не беше признала на никого, че притежава удивително остър слух? Способност да вижда в тъмното и невероятна сила? Дори на майка си. И на Егида.

Нима някъде, дълбоко в душата си, тя все пак имаше подозрения?

Не!

Гневът обхвана Тейла и с удара на юмрука си тя едва не проби тънката врата. Ейдолон я беше накарал да се усъмни в собствените си убеждения, в предаността си към Егида, а сега и в собствения си произход.

— Копеле! — изкрещя тя, без да е наясно кого проклина — Ейдолон или баща си; демона или човека.

Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че иска да убие някого. И макар Тейла да не беше убила Ейдолон при първа възможност, повече нямаше да прояви такова милосърдие.

Десет

Ейдолон здраво стисна волана и се опита да не обръща внимание на растящото си желание, докато разпитваше Джем. Когато тръгваше, Тейла се намираше във водовъртежа на объркването и гнева, в опит да осъзнае жестоката истина. Образът й се беше запечатал в мозъка му и го караше да се гърчи от неудовлетвореност. Това беше проклятието на неговия вид — когато Семинусите се възбуждаха, можеха да мислят единствено за освобождаване.

— Разкажи ми всичко, което знаеш за Тейла каза той и обърна по посока на Гринуич Вилидж, където живееше Джем. — Майка й човек ли е била?

— Да.

— Тогава, ако майка ти е почувствала демоническата й същност, защо не са унищожили Тейла или не са я осиновили веднага след раждането й? — Способността на родителите на Джем — Сензор-демони — беше да откриват демоническото у хората и това им позволяваше да откриват демоническите бременности, резултатът от кои то беше раждането на мелези. А след това се решаваше какво да правят с детето.

— Когато Тейла се с родила, нищо не е показвало, че тя е наполовина демон. Веднага след раждането демонските флуиди са се изпарили. — Джем поглади с ръце бедрата си, сякаш черните й, мрежести чорапи можеха да се измачкат, а черната й кожена минипола — не. — Ейд, аз от много години следя Тейла. И никога не съм усещала демона в нея. Мислех, че може би демоническа кръв е текла в някого от нейните предци по майчина линия затова мама не я е почувствала. Но днес усетих нещо. — Тя замълча за момент. — Нещо не е наред.

Да, нещо определено не беше наред, включително и обяснението на Джем, но той щеше да поразмисли върху това после.

— Мисля, че нейната демоническа ДНК така и не се е сляла напълно с човешката. Сигурно ухапването на Алу е послужило като тласък на спящите гени. — Той я погледна за малко.

— Защо си я следила толкова години?

— От любопитство.

Отново лъжа.

— И защо точно днес реши да му се поддадеш?

Тя прехапа долната си устна, като с това напомни на Ейдолон за Тейла и по тялото му премина гореща вълна — едва ли и до Лава-демон можеше да бъде по-горещо.

— Родителите ми изчезнаха — каза тя. — Мисля, че в това е замесена Егида.

Боже, май Егида беше пуснала пипала навсякъде!

— И ти какво? Смяташе да похитиш Тейла ли?

— Ако е необходимо, за да чуя отговор на въпросите си — отвърна Джем като му хвърли поглед, който говореше, че за него ще е по-добре да не я защитава. — И аз ще получа тези отговори.

Ама че работа! Списъкът с тези, на който Тейла беше нужна, растеше не с дни, а с часове. И това никак не му харесваше, по дяволите!

— Защо смяташ, че родителите ти са похитени от Егида?

— Защото някой убива демони и продава органите им на черния пазар, а и на теб ти е прекрасно известно, че в това е замесена Егида. Моите родители ги държат като заложници.

По гърба му пробяга тръпка.

— За какво?

От зловещото мълчание на Джем тръпките обхванаха цялото му тяло.

— Те искат да работя за тях. Да им изрязвам органи за продажба. Очевидно искат да разширят полето си на действие и затова им е нужда помощ при събирането на запасни части. Затова се опитах да се свържа с теб. Исках да знаеш. Но днес, когато ми позвъниха и казаха, че родителите ми са при тях, времето ми изтече.

— Копелета!

— Това е много прилична дума в сравнение с тези, които бих избрала аз. — Тя отпусна глава назад и се загледа в тавана на купето. Гърдите й помръднаха и в деколтето на червения корсет вдлъбнатината между тях стана отчетливо видна. Нежните, леко напръскани с лунички закръглености се движеха в такт с дишането й точно както при Тейла, когато тя лежеше на леглото, а той я водеше към оргазъм.

Заради тръпките, обхванали тялото му преди минута, внезапната горещина се усещаше още по-остро. Пламъкът сякаш лижеше кожата, прегаряйки мускулите му, и се добираше до костите.

— Ейд?

Стиснал зъби, той се опита да се съсредоточи върху пътя, а не върху члена си, който стесняваше дънките му.

Джем сложи ръката си върху бедрото му.

— Ейд, добре ли си? Ейд?

В ушите му зазвъня гласът на Тейла.

— Хелбой, добре ли си? Хелбой?

Пръстите стиснаха бедрото му и той мислено започна да ги уговаря да се плъзнат по-нагоре. И да стиснат по-силно. От гърлото му се отрони нисък стон и той се обърна към жената на седалката до него. Черната й коса със сини кичури беше вързана на две опашки, а в профил толкова приличаше на Тейла… В ушите му звънтеше, картината пред очите му се размаза и макар да знаеше, че тази жена не е Тейла, не можеше да се сдържа повече — тя приличаше на нея и миришеше като нея…

Ейд свърна толкова рязко, че автомобилът зад тях наби спирачки и бясно натисна клаксона. БМВ-то спря извън платното.

— Какво, по дяволите, правиш? — извика Тейла. Той не си направи труд да изгаси двигателя, а й се нахвърли, изпращайки самоконтрола си по дяволите. Желанието жужеше в главата му и като през прекъсване чуваше раздирането на дрехи, звукът на разлетели се на всички страни копчета и стоновете на Тейла. Този път той щеше да я накара да свърши. Длъжен беше. Това беше предназначението, за което беше роден.

Ейдолон затвори очи и си пое дълбоко дъх, опитвайки се да попие в себе си аромата й. От нея миришеше толкова добре. Горчиво и в същото време сладко, като на цветя и плодове; аромат, който винаги щеше да му напомня за нея.

— Трябва да те ненавиждам. Тейла — каза той и промуши едното си бедро между нейните, а другото опря в лоста на скоростите.

Тя застина.

— Ейдолон? — Дланите й се опряха върху гърдите му. — Ейдолон! По дяволите!

Гласът не принадлежеше на Тейла. Той не галеше нейната гръд. Премигвайки бързо, той наведе очи, сигурен, че те горяха със златиста светлина. И се намръщи. Тейла гледаше към него отдолу нагоре и върху лицето й беше изписано безпокойство. Кожата й… не, не беше нейната.

Джем! По дяволите!

Майната му! Ниско под корема му сякаш се беше събрало олово и го теглеше надолу. Членът му беше толкова твърд, че му се струваше, че всеки момент ще се взриви. Тялото му беше така наелектризирано, че дори жената под него да беше само някакъв манекен, на него му беше все тая.

— Всичко това е от Изменението, нали? — тихо попита Джем и думите й го извадиха от сексуалния транс.

Ейдолон застена и се измъкна от кълбото от крайници, в което се бяха сплели двамата с Джем, и се върна на седалката си.

— Извинявай. — Той разтри лицето си с ръка и почувства потта, покрила кожата му. Цялата дясна половина на лицето му го болеше. Погледна към огледалото за обратно виждане и видя върху скулата си тъмно петно. Рисунъкът под кожата му пулсираше и се гърчеше сякаш се опитваше да се измъкне навън.

— Не се извинявай. Толкова отдавна никой не се е натискал с мен, че бях забравила колко е приятно — и тя закопча копчета, които бяха останали здрави. — Но това, че ме нарече Тейла, направо ме охлади.

Ейдолон отново застена. От къде накъде изведнъж взе Джем за Тейла? Всъщност, нямаше значение.

Унищожителката не означаваше нищо за него. Той не трябваше да я желае така. Сигурно с’генезисът го караше да полудява. Последния път, когато изгуби самоконтрола си, беше на двайсет — по време на първия си цикъл на съзряване. В крайна сметка поне тогава знаеше, че когато дните му на безкрайна похот приключеха, щеше да стане по-силен, по-голям и по-събран. С две думи — по-добър.

Но този път всичко щеше да бъде различно.

— Трябва да отида в болницата. Можеш ли да седнеш зад волана? — Ръцете му трепереха прекалено силно, за да може да шофира.

Тя кимна.

— Ти добре ли си?

Не, изобщо не беше.

— Необходимо ми е преливане на кръв. Събирах я, защото си мислех, че ако си правя редовно преливане, когато с’генезисът започне, свежата кръв ще ми даде някаква отсрочка.

— Дори идеята ти да проработи, все пак ще е до време — изрече тя с онзи глас, с който говореха всички лекари.

— Зная — озъби се той. Неудовлетвореното желание и невъзможността да промени фактите се бяха смесили в отровен коктейл. Просто ме закарай в ЦПБ. И, Джем, направи ми услуга остави Тейла на мира.

— За нищо на света. Тя ще знае нещо за родителите ми. Трябва да знае.

Той зарови пръсти в косите си.

— Дори това да е така, тя няма да ти каже нищо. Няма да можеш да я пречупиш. Можеш да ми вярваш — прошепна Ейд.

— А ти какво предлагаш? — Тя презрително изсумтя и го тупна по гърди те — там, където на ризата му нямаше копчета. — Да я съблазнявам, докато не си признае, че Егида има пръст в това ли? Откъде да зная дали мога да ти се доверя? Чукането с врага не говори ли за обратното?

Да, тя беше права за това.

— Аз съм инкуб. За такива като мен сексът е оръжие. — Само че сега дори самият той не си вярваше. Защото не беше сигурен, че сексът с Тейла беше продиктуван от желанието да й причини болка, като я накара да пожелае да получи удоволствие от демон… демон, когото тя трябваше да убие.

— Не ме заблуждавай! До с’генезиса вашият вид не е опасен. Е… почти. Твоите братлета не са от образцовите Семинуси.

— Остави я на мира, Джем — тихо изръмжа той.

— Не мога.

Ейдолон чувстваше страха и гнева на Джем като свои собствени. Но за неговия гняв причината беше ревност, което в случая беше съвсем неуместно.

— Тейла е моя.

— Твоя?

— Мой проблем. — Той изскърца със зъби. — Аз ще се оправя с нея.

— Това успокоява. Но залогът са родителите ми. Аз не мога да оставя това просто ей така. И… не се обиждай, но когато това касае нея, ти мислиш с главата, която е под кръста ти.

— Трябват ми само няколко дни. Тя отслабва. И ако се разболее и окаже изолирана от своите колеги-смъртни, то може да стане разговорлива.

Джем почти му се озъби, след като му хвърли мрачен поглед. Обикновено тя добре прикриваше демоническата си същност, но в това изнервено състояние човешкият й облик започна да се пропуква.

— Имаш двайсет и четири часа. След това всички договорености се отменят. И Тейла ще бъде моя. А моят способ на общуване изобщо няма да бъде толкова приятен като твоя.

 

 

Очарователното привличане на пълната луна нямаше нищо общо с прелестта на разгонената женска-варг и Люк знаеше, че с тези две причини следващите три нощи обещаваха да бъдат Рай и Ад едновременно.

Той заключи вратата на обшития със стомана метален контейнер, който стоеше в мазето му, и постави часовник, който нямаше да позволи на никого да го отвори отвътре. Ула, която той беше завоювал в кървав бой с пет други самци, притисна голото си тяло към гърба му, когато звукът от плъзгането на металната напречна греда с ехо се разнесе в помещението.

— Аз все още не разбирам защо трябва да се затваряме тук — прошепна тя в тила му. — Бихме могли да излезем извън града. И да побягаме. Бихме могли да половуваме.

Лов! Само от тази дума кръвта му се развълнува. Люк с удоволствие би се отправил извън града, както предлагаше Ула — чистокръвна вълчица, която беше преди всичко животно, отколкото човек. Родена варг, тя живееше по други правила, за разлика от Люк, който принадлежеше към друг начин на живот.

Люк се беше превърнал във варг — с други думи вълк — на двайсет и четири години, когато стана жертва на атаката на варгите през 1918 г. по време на Първата световна война във Франция. С всяка година човешката му половина отслабваше, но от нея все пак беше останало достатъчно, за да предпочита да живее сред хората, макар и да не контактуваше много с тях.

Разбира се, всичко си имаше цена и за да не разкъсва смъртни по време на тези три най-неконтролируеми нощи на лунния цикъл, той се затваряше в този бункер — както се беше заклел да прави — докато остатъците на човечността не го напуснеха завинаги.

И тогава Рейт трябваше да изпълни обещанието си.

— Няма нужда да ловуваме — каза той и се обърна към нея така, че всичките метър и осемдесет от пищното й тяло се притиснаха към неговото. — Ще си намерим друго занимание.

В добавка към това от тавана висяха два кравешки трупа — двойна ежемесечна доставка, направена от близката кланица. Нямаше да им се наложи да гладуват.

Ръката й — вече удължена и с остри нокти — обхвана члена му и Люк ниско заръмжа.

— От този съюз ще се родят деца. Чувствам го.

Той издиша рязко. Варгите не сключваха съюзи, докато жената не забременееше и едва тогава връзката им се превръщаше в постоянна. Люк пропусна дългите, сребристи коси на Ула през пръстите си. Ако семето му пуснеше корени, тя щеше да принадлежи единствено на него. Стоте години самота щяха да останат зад гърба му.

— Съветът на Варгите няма да е във възторг. — Не че му пукаше, когато тя така потриваше бедрата си о неговите.

— Само ако децата не се родят варги.

Люк я хвана за косата, накара я да отметне глава и изръмжа:

— Ние няма да убием онези, които се родят хора.

В очите й проблеснаха сребристи искрици, но той не можа да разбере дали бяха предизвикани от раздразнение, или от бързото преобразяване.

— Но законът…

— Ще се наложи да го нарушим. — Той я пусна и сложи ръка върху идеално закръглената половинка на дупето й. — Ние ще ги направим варги. Никой никога няма да узнае, че те са били родени хора.

— А ако някой започне да подозира?

— Ще се избавя от него, преди да е успял да разкаже за подозренията си.

Ула се усмихна, проблясвайки със зъби.

— Безжалостен! Силен! Защитник! Затова исках ти да победиш. — Тя прокара език по следите от нокти по ключицата му, където го беше ранил един от неговите съперници. — Аз не съм забравила какво направи за моята глутница.

Той също не го беше забравил. Срещнаха се преди три години в Австрия, където Люк беше отишъл заедно с Рейт, за да надушат — в буквалния смисъл на думата — нещо за някаква магическа реликва от кожа на варг. Рейт се беше върнал в болницата, а Люк остана с Ула и нейния клан. Той възнамеряваше съвсем да се пренесе при тях, толкова страстно му се искаше да живее сред своите. Но ги атакува вражески клан и когато Ула беше ранена в схватката с грима неприятели, семейството й избяга, спасявайки собствените си кожи. Остана единствено Люк, който я защитаваше до края на битката, в която нейната глутница все пак излезе победител.

Но това, че семейството й я остави в такава трудна минута го накара да разбере, че все още не е готов за живота в глутница. Люк се върна в Ню Йорк разочарован и още по-самотен от всякога.

Ула не го беше забравила. След като беше усетила приближаването на периода си на разгонване, тя сама го беше открила и преди два дни се появи на прага на дома му. Другите самци го бяха предизвикали — разгонената самка-варг беше привлякла всички в района. На Люк му се наложи да се бие, защото не беше в състояние да се противи на привличането й. Също както и на влиянието на луната в този момент.

Мускулите под напрегнатата му кожа се издуха. Ула го отблъсна; върху лицето й беше застинало изражение на екстаз и болка. Тялото й се затресе, а мускулите й затрепериха.

Кръвта пулсираше във вените й. Ставите се огъваха и пукаха, болката почти надделяваше от удоволствието от преобразяването.

Но не, истинската агония щеше да дойде после, след изменението, когато разбереше, че неговата човешка половина ги беше заключила в мазето, като не им разрешаваше да ловуват, не им позволяваше да усетят как челюстите им разкъсваха плътта и чупеха костите, докато кръвта се стичаше в гърлата им.

Ула се преобрази преди Люк. Тя стоеше на силните си, покрити със сребриста козина задни лапи и го наблюдаваше със сребристосините си очи. Настръхна, показа му острите си зъби и той заръмжа в отговор, уговаряйки тялото си да побърза. Ароматът й стана по-силен, членът му запулсира, а слюнката му едва не поточе по пода.

Отметнал глава Люк зави, когато последният стадий от трансформацията приключи. Ула се хвърли срещу него, захапа рамото му и раздра кожата на гърдите му с острите си нокти. Той я повали на земята, повече от готов да я обладае, но тя не се даваше. Беше победил съперниците си, но оставаше още една проверка, за да докаже, че е достоен да бъде баща на потомството й.

Люк трябваше да я накара да му се подчини със сила. И когато тя бъдеше задоволена, щеше да му позволи да получи своето. Те щяха да се съвкупяват в животинска и човешка форма следващите три дни, а след това, уморени, най-вероятно щяха да проспят още три.

За пръв път Люк си беше издействал от Ейдолон толкова почивни дни.

Обхванал бедрата й, той я покри с тялото си, когато тя се притисна към обсипания със слама под. Захапа я за тила и стисна кожата й със зъби.

Тя заръмжа, изви се и го перна с нокти по хълбока. Той не почувства нищо, напълно отдаден на усещането на тялото й, на докосванията на черната кожа до сребристата топлина между краката й. С всяко движение, върхът на члена му се оказваше все по-близо и по-близо до онова място, където той искаше толкова много да влезе.

Не чуха шума на отварящата се врата, докато не стана прекалено късно.

— По дяволите! — Гласът принадлежеше на мъж. — Те са двама!

Люк се обърна.

Смъртни.

Егида.

Нахвърли се върху мъжа, застинал на вратата с арбалет в ръка, готов за стрелба. Но за част от секундата Ула се оказа по-бърза от него и успя да удари натрапника в гърдите. Деликатно тънката и къса арбалетна стрела попадна във врата й и тя, разпаряйки гърдите на мъжа с ноктите си, се преобрази в човек.

— Гнусен изрод! — въздъхна Ула, изтърколи се от тялото му и с лекота се изправи на крака. Само че в човешката си форма беше прекалено слаба и затова нямаше никакъв шанс, когато жената, появила се в основата на стълбата, я простреля право в сърцето със стрела със сребърен връх.

Ула падна на пода в локва кръв.

Копелета! Люк изрева от ярост и се нахвърли върху Пазителката с такава сила, че чу приятното изхрущяване на гръбнака й. Още двама от Егида — мъже — се нахвърлиха върху него със стенгове. Люк скочи върху този, кой го се оказа по-близо, като разкъсваше плътта с нокти и хапеше със зъби. След секунда коремът му се взриви от болка — внезапна и остра — едно от остриетата на мъжете беше достигнало до целта си.

— Хвани го — извика нападателят му и Люк получи още един удар в хълбока. Вторият мъж му инжектира нещо — най-вероятно сребърен нитрат — след което болката, подобна на милион разреза от бръснач, изпълни тялото му и блокира дишането му.

Пред очите му всичко потъмня и се размаза. Трябваше да се измъкне оттук. Хвърли се към стълбите и едва успя да се извърне от пътя на тоягата с метален връх, просвистяла покрай главата му.

— Боже, Коул, не го убивай! Той струва не една хилядарка!

По тялото на Люк премина тръпка и козината му настръхна. Те искаха да го заловят жив. Когато замръзнеше Адът! Задъхвайки се от болка и напрежение, той се изкачваше нагоре, слушайки ругатните зад гърба си. Не се забави, за да отвори вратата, а просто премина през нея и на всички страни се разлетяха парчета дървесина. Приземи се на четирите си лапи и хукна надолу по улицата. Нощният въздух му помогна да се съвземе и го дари с прилив на сила и скорост.

Люк нямаше представа от колко време бягаше, следваше сенките и се криеше между паркираните автомобили, но когато адреналинът му затихна, разбра, че се намира в непозната част от града, достатъчно далеч от родния квартал.

С всяко негово вдишване в дробовете му сякаш се разгаряше огън и му се гадеше.

Ула!

От гърлото му се откъсна вик, който се разнесе по тъмната улица. Той се изправи на крака, опита се да освободи разума си и да открие най-близкия Хароугейт. Север. На няколко квартала оттук. Прекалено далеко, но това беше единствената му надежда.

Побягна към портала, като повече не се опитваше да се крие. Действайки чисто инстинктивно, сви зад ъгъла и се блъсна в жена. От нея миришеше на ярост и болка, които веднага преминаха във вледеняващ ужас. Емоциите й повтаряха неговите собствени, сплитаха се с тях и се усилваха, подтиквайки ги да се взривят.

Неудържимият глад и жаждата да разкъса нещо на части, накара Люк да затрепери, когато надвисна над жената.

— Бягай, Червена шапчице!

В животинската му форма думите приличаха на ръмжене и тя закрещя като актриса във второстепенен филм на ужасите. Пазителите нямаше как да не я чуят. Паниката унищожи последните останки от човечността му. Той се нахвърли върху жертвата си и впи зъби в мястото между рамото и врата й. Жената го заудря с юмруци по гърдите, като се бореше диво и се опитваше да се измъкне, но той я разтърсваше както териер — плячката си.

— Насам!

Гласът на един от Пазителите го изтръгна от убийствената му ярост. Жената застена и се отпусна между челюстите му. В далечината се дочуха стъпки, чието ехо се отрази в близките сгради. Времето му свърши.

Люк тръсна глава и захвърли тялото на нещастницата зад контейнера за боклук, след което се втурна по тротоара, отблъсквайки се от уличните стълбове и знаци, в безразсъдното си желание да се добере по-бързо до Хароугейт. И в болницата.

Изведнъж нещо го събори на земята — сякаш го удариха с юмрук в бъбреците. Още една арбалетна стрела със сребърен накрайник. Кръвта му плисна по тротоара. На Люк му потрябваха всичките сили, за да се изправи, и накуцвайки да се довлече до металния капак на шахтата на канализацията малко по-напред. Остана вкопчен в животинската си форма, която беше много по-силна от човешката.

Всяко поемане на въздух му струваше ужасна болка — сякаш се опитваше да диша под вода, а всяка негова стъпка беше равносилна на агония. Но той се радвате на болката, дори я приветстваше, защото единствено тя му помагаше да остане в съзнание.

Ако го изгубеше, Егида щеше да го залови.

Нещо му подсказваше, че ако се оставеше да го заловя жив, щеше да съжалява ужасно много.

 

 

Демоните и другите създания от подземния свят рядко се предаваха без бой, а днес това много радваше Тейла. Тя трябваше да нарани някого. Да се очисти от онова, което и беше наговорил онзи лъжлив доктор.

Но колкото и силно да удряше Дрекавака — кльощав демон с дълги крайници, огромна глава и зъби, дълги колкото ръката й, Тей не можеше да изхвърли от главата си думите на Ейдолон.

Ти си наполовина демон!

— Не! — изкрещя тя и стовари петата си в гърлото на Дрекавака. Грозната твар падна на пода на изоставения склад търговска точка за наркоманите, където Тейла беше открила демона, шляещ се в търсенето на хора, които да може да зарази със смрадливия си дъх. Циментът под изрода беше нашарен с тъмни петна и тя се замисли дали това не беше кръв, останала след нечие раждане.

Като на майка й, например.

Дала воля на гнева си, Тейла риташе и продължаваше да го прави дори когато демона издъхна и докато шумът от стъпки не я изтръгна от мъглата на безсмислената жестокост.

— Как вървят нещата, малката?

Към нея се насочваше мъж с хищническа походка, който едва доловимо се олюляваше — сякаш тялото му не успяваше да следва движенията му. Празните му очи не издаваха нищо друго, освен факта, че мъжът беше надрусан.

— Това някакво куче ли е? — Той запримига бързо и Тейла разбра, че тялото на Дрекавака току-що се е превърнало в прах. На земята всички демони изчезваха няколко секунди след смъртта си, ако, разбира се, не загиваха в местата, предназначени за съхранение на телата. Например в лабораториите на Егида.

— Още по-лошо — измърмори тя, след което направи крачка встрани и се насочи към изхода. Тя ненавиждаше това място, по го привличаше демоните като е магнит — просто богато на дивеч поле.

Изцапаната ръка на мъжа легна върху рамото й и Тейла застина, стиснала ръце в юмруци.

— Махни си мръсната ръка от мен.

— Или какво?

— Или ще останеш без нея.

Мъжът със силен натиск я накара да се обърне и Тейла просто полудя. Хвана го за яката на скъсаната военна куртка, вдигна го над земята и го притисна към стената на склада. Той се разхили, прекалено не на себе си, за да осъзнава в каква опасност се беше озовал.

— По-леко, кучко! Ако ме искаш, трябва само да ме помолиш.

На Тейла й се догади. Точно с такива мъже майка й висеше постоянно и тя подозираше, че някой точно такъв като него беше станал неин баща. Което тя винаги беше смятала за много лошо. Но сега вече знаеше, че може да има и нещо още по-ужасно.

— Млъкни! Просто млъкни!

— Кучката не иска да играем по правилата. — Той започна да се съпротивлява, но тя го натисна още по-силно в твърдата повърхност, усещайки как се огъват костите на ключицата му, сякаш всеки момент щяха да се счупят. — Ау, мамка му!

От мириса на гнева, подправен със страх, сърцето й забърза ритъма си. Добре! Защото някой трябваше да почувства същото, каквото чувстваше и тя — че светът се руши. Проблемите обичат да си имат компания.

— Е, боли ли? — прошепна тя и изцъклените му очи се разшириха от ужас.

Почти не чу стъпките, докато тялото й се тресеше от покачването на адреналина. Тя беше готова да се бие, но не и да взема пленници.

— Тейла?

Намръщена, тя се обърна.

— Кайнан? Намерихте ли…

— Тялото на Джанет е изчезнало. — Тримата Пазители останаха отзад, докато Кай продължи към нея. Очите му се спряха на наркомана и ръката му легна върху ножницата на гърдите. — Демон?

Тя ахна.

— Какво? Какво каза?

— Демон ли е? Тейла? Добре ли си? Искаш ли аз да го довърша?

А, той не говорел за нея! Да го довърши? Него, не нея. Защото тя не беше същото. Макар че в някакъв смисъл, той все пак говореше за нея.

Тейла отново погледна към мъжа, когото стискаше. Лицето му беше посивяло, а дишането — забързано, поради натиска върху гърлото му. О, Боже! Какво смяташе да направи? Той беше човек, а не демон.

Ти си наполовина демон!

— Не! — извика тя, без да знае на кого — на мислите в главата си или на Кайнан. Но все пак пусна наркомана и тъпо наблюдаваше как той се плъзга към земята.

— Не. Той е човек. Боклук, но човек.

„Боклукът“ изпълзя настрани, шепнейки:

— Ненормална кучка! Ненормална!

Кайнан внимателно се приближи, сякаш Тейла можеше да го ухапе.

— Защо не дойдеш за няколко дни да поживееш в щаба?

Смъртта на Джанет е удар за всички ни и трябва да се държим заедно.

— Искаш да ми кажеш, че не трябва да оставам сама ли?

— Ние дойдохме за теб, Тейла. — Топлата му усмивка трябваше да я успокои, но от нея й стана още по-зле. Тя само й напомни колко откъсната от всички се чувстваше.

Откъсната от онова, което я правеше човек.

— Т-трябва да тръгвам. — Подмина ги, като се направи, че не чува вика на Кайнан зад гърба си.

— Никакво преследване, Тейла. Особено сама, докато не получиш разрешение.

Тя избяга. Избяга от своите колеги Пазители, избяга от склада, където се беше родила. Но не успя да избяга от думите на Ейдолон.

Ти си наполовина демон!

Единайсет

Преливането помогна. Когато кръвта от втората банка навлезе в тялото на Ейдолон, всепоглъщащото му желание затихна, а влудяващите тръпки под кожата му преминаха.

О, Богове! Към момента на пристигането си в ЦПБ беше на границата. Съзнанието му не можеше да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху необходимостта да се окаже в Тейла, като му подхвърляше сценарии как точно щеше да стане. Сигурно се беше борил и гърчил в колата, защото Джем на два пъти му предложи услугите си. Но нейната помощ нямаше да е нищо друго, освен просто едно физическо облекчение, за да намали страданията на Семинуса, но ароматът й издаваше възбудата й. Ейдолон знаеше, че от тялото му се излъчваха феромони от типа „Изчукай ме“, което се потвърди веднага след като влезе в болницата.

Всяка жена наоколо я теглеше към него, като някои дори започваха безсрамно да се галят. Докато на него му се искаше да ги изчука… по отделно или заедно, накуп — нямаше значение как.

Ейдолон беше наясно, че щеше да си представя как се движи в Тейла. Сексът с нея беше чист адреналин. Необуздан. Неукротим. Именно за такъв секс винаги беше мечтала демоническата му същност, а съзнанието му — там, където винаги царяха логиката и цивилизоваността — никога не позволяваше това да се случи. Да се окаже в нея, това… беше като усещане за свободно падане; идеалното състояние, в което не се появяваше нито една разумна мисъл и което не оставяше нищо друго, освен способността да усеща. Преди сексът му носеше само телесно удоволствие, а разумът му оставаше безучастен. Ейдолон не знаеше, че в този акт може да участва и съзнанието, при това толкова всеотдайно и всепоглъщащо.

Това разтрисаше. Поглъщаше. Ужасяваше.

Проклятие, той дори беше прибягнал до нож, напълно самозабравяйки се в разгара на страстта.

И беше дяволски близко до това, да се върне в квартирата й.

Вместо това принуди Юрий да му обещае, че няма да му позволи да тръгне след изкушението. Не и сега, когато върху лицето му започваха да се появяват символи. Той не беше сигурен, но подозираше, че сексът по време на с’генезис ускоряваше процеса, ако не го довеждаше и до окончателното му завършване. Затова сега Юрий седеше в лабораторията срещу него, кръстосал ръце върху гърдите си и вдигнал крака на стола на медсестрата.

— Приключи ли? Имам с какво да се занимавам, освен да се правя на бавачка.

— Да, всичко е наред. Благодаря.

Юрий стана и оправи стетоскопа, висящ на врата му.

— Може би трябва да си вземеш няколко дни отпуска, докато не започнеш да контролираш цялата тази гадост?

— Искаш да кажеш, докато не приключи трансформацията ли?

— Признай, че точно заради това си станал нервен и непредсказуем, което никога преди не се е случвало с теб. Държиш се като Рейт. Е, или като Шейд.

Ейдолон извади абоката на системата от ръката си и притисна тампон към мястото.

— Работата не е в разписанието ми или в твоето безпокойство по повод поведението ми. Заради Тейла е.

— Тейла? Вие с нея вече си гукате като гълъбчета и тя престана да е курвата от Егида?

— Юрий! Спри веднага!

От устните на последния се отрони смях, поразително наподобяващ на смеха на хиена.

— Ето, виждаш ли какво прави с теб с’генезисът? Превръщаш се в парцал.

— Какво каза? — изръмжа Ейдолон и скочи на крака.

— Ти не поиска да ми я дадеш. Това мога да го разбера. — Юрий се приближи, докато не се озова нос в нос с него. — Но ти не трябваше да й разрешаваш да си тръгва. Трябваше Малеконсиео да се заемат с нея; твое задължение беше да я изпратиш там.

Малеконсиео беше демоническият аналог на ООН; Съвет, членовете на който се явяваха представители на най-могъществените видове демони. Да, там слюнките на всички щяха да потекат, ако бяха узнали за възможността да разпитат Тейла. Юрий беше прав, но това само подхранваше гнева на Ейдолон. Той си повтаряше, че трябваше да я пусне. Така щеше да има възможност да я наблюдава. И Тейла сама би се върнала за помощ. Но дали това беше цялата истина? Може би той лъжеше себе си, завързан за повода на собствения си член, забравил, че има и мозък?

— Разкарай се! Зная какво правя.

Юрий се озъби и заплашително проблесна с острите си кучешки зъби, но преди да успее да изрече нещо в отговор, вратата на лабораторията се отвори. Доктор Шакван — възрастна сукуба, практикуваща медицината на Друидите, се обърна към Ейдолон:

— Люк е!

Двамата с Юрий се втурнаха към приемната, където на масата за прегледи се блъскаше Люк. От дълбоките му многочислени рани течеше кръв, а Джем и още три-четири медицински сестри се опитваха да го завържат и обездвижват. Той постоянно променяше формата си, подобно на умираща неонова лампа и се превръщаше от звяр в човек и обратно.

— Какво се е случило? — Ейдолон отблъсна медсестрата, като в това време Юрий слагаше латексовите си ръкавици и искаше данните за състоянието на пациента.

Медсестрата, стояща до Ейд, изруга, когато Люк за пореден път успя да издърпа ръката си от кожения ремък.

— Дойде в такова състояние. Нахлу в приемната на отделението и досега не е проронил нито дума.

Ейдолон здраво стисна покритото с козина лице на Люк, опитвайки се да избегне заплашително тракащите му зъби.

— Който и да е! Да донесе намордник! — и той го потупа по бузата. — Люк. Люк! Съвземи се! Старче, погледни ме!

През болката в тъмните очи на Люк бавно започна да си пробива път осъзнаването и той се преобрази в човек.

— Егида — проскърца през зъби той. — Убиха… я. Моята наречена…

Наречена? Ейд не знаеше, че Люк беше намерил половинката си, но той въобще знаеше много малко за недолюбвания шиптър. Затова продължаваше да поглажда врата му с бавни, успокояващи движения, които изглежда действаха.

— Сега си в безопасност. Но за да можем да говорим, ти трябва да останеш в човешката си форма. Ще можеш ли?

Люк изрева и от воя му болничното оборудване затрепери.

— Те я убиха! Шибани зверове… миришеха на… маймуни. Гадове!

Ейдолон кимна към Юрий в безмълвна команда да инжектира успокоително.

— Люк, кажи ни какво направиха с теб!

Тялото на Люк конвулсивно се заблъска, но верволфът успя да погледне Ейд право в очите.

— Те не смятаха да ме убиват — каза той и по гърба на Ейдолон се плъзна тръпна от лошо предчувствие. — Аз им бях нужен жив, док! Жив!

Дванайсет

Следващата сутрин Тейла реши да не си прави труда да навестява щаба им. Тъй като не успя да заспи в леглото, попило аромата на Ейдолон, наложи се да се премести на дивана при Мики. С първите проблясъци на зараждащия се сумрачен ден, опитващ се да се покаже от прозореца на кухнята, телефонът започна да звъни.

Тей го игнорира. Но не можа да остави без внимание чукането по вратата няколко часа по-късно. Отначало, тропането не беше много силно, но постепенно ударите все повече зачестиха, докато накрая под напора им, вратата едва не се счупи.

Тейла отвори и веднага съжали.

— Миналата нощ загубихме Грей и Мишел — каза Кайнан.

О, Боже! Зашеметена, тя се отмести от вратата и рухна върху дивана.

— Как?

— Двамата с Блик и Коул преследвали глутница върколаци и попаднали в засада в някакво здание. Успели да убият самката, но останалите избягали.

Отчаянието се спусна върху Тейла като вледеняващо покривало. Ако се сметнеше и Джанет, за последната седмица бяха изгубили вече трима Пазители. А за изминалата година нито един. И освен това, Тейла беше компрометирана.

— Губим позиции, нали? В тази битка. Губим я…

Кайнан се отпусна на коляно пред нея и стисна ръцете й.

— Не смей да говориш така. Дори не си го мисли! Борбата със злото винаги е волеви маратон, а не спринтьорска дистанция. — Тейла се опита да измъкне ръцете си, но захватът на Кайнан, макар и внимателен, беше силен. — Тей, всеки има подобни настроения. Но ти… Ти си ветеран. Ти си способна да водиш останалите. Помогни ни да преживеем тези трудни времена. Ела в щабквартирата поне за няколко дни. Това ще ти бъде от полза. Не само на теб, а и на всички.

За секунда Тей едва не се поддаде на изкушението. Тя никога не е била прекалено общителна, но в този момент беше самотна както никога. И наистина, имаше чувството, че в обкръжението на останалите Пазители, самотата й само се засилваше. А така никой нямаше да гледа на нея като на пършивата овца в стадото. Не трябваше да разговаря с никого. И разбира се, никой нямаше да й хвърля подозрителни погледи, сякаш знаейки какво бе казал Ейдолон, и да преценява до каква степен в думите му имаше истина.

Добре дошла в клуба!

— Не мога — най-накрая произнесе Тейла. — Искам да остана сама.

Трябваше да събере силите си. И след като утре се събудеше, трябваше внимателно да се приближи до огледалото, за да се убеди, че през нощта не се беше превърнала в демон.

И между другото, за демоните… Интересно, дали Егида беше успяла да намери болницата, благодарение на проследяващото устройство, което тя беше залепила на пейджъра на Ейдолон? Макар че Кайнан щеше да каже, ако всичко беше минало както го бяха замислили.

— Кай… Как мислиш, съществуват ли добри демони?

Кайнан премига от изненада.

— А-а-а… Ами, има например евдемони — добри духове — но те по-скоро приличат на ангели-пазители.

— Но могат ли другите демони — например Круентусите — да не са зли?

— Какво?! Тейла, какво се е вселило в теб?

Ейдолон! Два пъти!

— Мисля… Просто… ами ако не всички са толкова лоши?

Кай докосна с една ръка челото й, а с другата провери пулса й — явно лекарският навик си казваше думата.

— Ще те изпратя в болница. Ти не си на себе си, освен това имаш лека температура.

— Няма нужда да ме водиш при лекарите на Егида…

— Тейла, говориш безсмислици. Няма да е лошо да се прегледаш. Кой знае какво са направили с теб в онази демоническа болница. — Тя се отдръпна и този път Кайнан не възрази. Просто седна до нея. — Това е, нали? Те са се погрижили за теб. Спасили са ти живота. И сега ти им съчувстваш?

— Не мисли, че страдам от извратена форма на синдрома Найтингейл.

Но подозрението гореше в очите му с тъмносин пламък.

— Давам ти срок до утре. След това ела в щабквартирата. И аз все пак ще те покажа на Денис.

Кайнан си тръгна, а Тейла прекара следващите няколко часа просто като не правеше нищо — или спеше, или устройваше набези на бонбоните и портокалите.

И сега, свила се на дивана с Мики върху коленете, заби нокти в оранжевата кожа, заставяйки нещастния плод да се разплаща за нейното раздразнение и досада. Не й трябваше лекар. А може би й трябваше? Миналата нощ на път за дома я връхлетя поредният пристъп. Случайни минувачи се бяха обадили на Бърза помощ, но когато лекарите дойдоха, Тейла отдавна се беше съвзела и скрила.

В минута на слабост си помисли дали да не звънне на Ейдолон. Ами ако той не лъжеше, когато твърдеше, че наистина може да помогне?

Тейла беше отишла толкова далеч, че дори произнесе думите, написани на обратната страна на визитката. Но когато усети гърдите си да набъбват и коремът да я присвива ниско долу само от мисълта, че ще го види, захвърли телефона през стаята. Ако хормоните й бяха толкова неконтролируеми, когато демонът не беше наблизо, какво щеше да стане в негово присъствие?

Тя дори не подозираше, че тялото й можеше да реагира така на мъж; още повече на такъв, който дори не беше човек. Ако някой някога й беше казал, че сърцето й щеше да тупти неистово, на дробовете й нямаше да им достига кислород, а плътта й щеше да я боли от неудовлетвореност, Тейла само би се изсмяла. Но когато Ейдолон я докосваше, се случваше точно това. Тя го желаеше безумно въпреки ненавистта, която изпитваше към него.

Беше станала същата наркоманка като майка си. С една-единствена разлика — наркотикът на Тейла можеше да бъде унищожен.

Телефонът иззвъня и тя подскочи от изненада. С недоволно скимтене Мики се шмугна под дивана. Нещо прохладно капна върху крака й и Тей видя, че в някакъв момент един беше смачкала портокала и сега сокът му, заедно с мека вътрешност, се процеждаше между пръстите й.

Бързо изплакна ръка на мивката и без да се бави, за да се избърше в кърпата, вдигна телефона.

— Да?

— Тей! — Гласът на Джагър я накара да се напрегне. Той рядко звънеше, но когато го правеше, новините не бяха добри. Макар че този път тембърът му беше толкова самодоволен, че Тейла се развълнува още по-силно. — Довлечи се тук!

— В почивка съм.

— Повярвай ми! Заради това ще ти се прииска да дойдеш. — Настъпи пауза. Тей отказа да се включи в играта му и да зададе въпрос. — Хванахме твоя доктор-демон. И той сега не е в най-добрата си форма.

Тейла застина и едва не изпусна слушалката.

— Какво… какво имаш предвид?

— Казвам, че ако не побързаш, то няма да можеш да наблюдаваш как умира.

Тейла не можеше да си позволи разхода за такси, но все пак реши да използва точно този вид транспорт. Нахлу в щаба на Егида през задния вход и стресна десетината Пазители, които гледаха филм по телевизора.

Дръж се спокойно, Тей!

— Къде са те?

— В подземието. — Радостна възбуда озаряваше лицата на всички присъстващи. Атмосферата изобщо не напомняше на тази, която беше описал Кайнан. Пазителите едва не подскачаха на столовете си от очакване и жажда за кръв.

Тейла разбра какво става. Бяха заловили демон и сега той щеше да се разплаща за загубата на Пазителите. Всички получаваха удоволствие, че в този момент измъчваха Ейдолон. Тя също би се радвала. Преди няколко дни. Напълно отвратена, Тей се втурна по стълбите надолу. В спортната зала няколко Пазители се упражняваха в подобряване на бойните си навици с оръжие, но слабата им концентрация не я подлъга — те явно се опитваха да чуят какво се случваше в Камерата — стаята, която почти никой, дори Тейла, не беше виждал отвътре.

Не, тя също често се мотаеше наоколо с останалите, докато се вслушваше и се смееше. Е, добре де, беше истина — защото това бяха само демони. И какво от това, че щяха малко да ги понабият, преди да ги пратят на онзи свят?

Но това, че в този момент биеха Ейдолон, предизвика съвсем други чувства у нея. Затова се наложи на направи няколко дълбоки вдишвания, за да се успокои, преди да отвори тежката стоманена врата.

Стаята беше изградена от бетон от пода до тавана и обвита със заклинания. Лори и Джагър стояха на каменните пейки и погледите им бяха приковани към окървавеното голо тяло, приковано с верига към стената, което се беше свило в позата на ембрион върху окървавения под. Тей едва не изкрещя при гледката и с огромно усилие успя да сдържи напиращия да излезе от гърдите й вик като затисна уста с ръка.

— Дойде прекалено късно — въздъхна Лори. — Джагър направо откачи. Не измъкнахме много. Основно, защото той лъжеше.

— Не, нажеженото желязо в задника малко му развърза езика.

Ох! О… Боже! Тей стигна с препъване до ъгъла на стаята, присви се на две и повърна на пода. Не го бяха били. През цялото това време го бяха измъчвали.

Аз съм такава глупачка! Наивна идиотка!

Без да се изправя, защото все още усещаше главозамайване, Тей огледа стаята: червената жарава в огнището, рафтове с варварски приспособления, гвоздеите, от които висяха камшици, бичове, маркучи… И още много приспособления, на които тя дори не знаеше имената.

— Тейла? — Джагър се приближи и отмести косата й далеч от устните. — Ти нали не се разстройваш? Това е просто един демон, нали?

— Аха — изскърца тя. — Демон. Аз… от вонята е.

От вонята, от гледката, от мисълта, че Ейдолон е минал през всичките тези страдания. Какво беше направила? Мъчителните позиви за повръщане обръщаха корема й, а върху слепоочията й бяха избили капки пот.

— Ти никога по-рано не си присъствала на нашите разпити, нали?

Тейла поклати глава. Дори и да беше присъствала, дали реакцията й щеше да бъде същата? В края на краищата демоните бяха просто твари. Злобни твари, нападащи невинни хора заради едното развлечение.

Забавно, че отново и отново си го повтаряше. Сякаш това можеше да я защити по някакъв начин. Но колкото и да повтаряше като мантрата „Демоните са зло!“, това не променяше нищо.

— Дай да ти взема якето. — Вцепенена, сякаш току-що я бяха цапардосали по главата и отнели възможността да мисли, Тей съблече якето си и го протегна към Джагър.

— Ела тук — каза Лори и тя с омекнали крака се насочи към жената, която беше застанала до тялото. Тей избегна погледа й и приклекна до нея. — Той носеше медальон със странен медицински символ. Знаеш ли какво е това?

Тейла не погледна. Нямаше нужда. Кадуцей. Същият, който галеше кожата й, докато Ейдолон се навеждаше към нея. Целуваше я. Облизваше я.

— Не — излъга тя. — Нямам представа.

Струваше й се, че отново ще повърне. Очите й се насълзиха. Леко и незабелязано изтри с външната част на ръката си сълзата, в която имаше много повече емоции, отколкото във всички онези, които беше проляла след смъртта на майка си.

Тей бавно издиша, удължавайки момента, в който трябваше да погледне. Длъжна беше. Ейдолон го заслужаваше. Сведе поглед надолу и едва не се задуши. Тялото беше покрито с кръв, цялото в синини и обезобразено. Но върху дясната му ръка липсваше татуировката, която украсяваше тази на Ейдолон от върха на пръстите до врата. Мозъкът й отказваше да вярва и да се надява, но сърцето й беше готово да хвръкне. Тейла внимателно обърна лицето на демона към себе си.

О, слава Богу, слава Богу! Облекчението беше такова, че последните сили я напуснаха и Тей падна по дупе. Устните й се повдигнаха в усмивка, която тя скри зад дланта си, преструвайки се, че отново й се повдига.

Това не беше Хелбой, но демонът носеше същия медальон. Сигурно работеха заедно. Да… Някъде дълбоко в съзнанието й проблесна разпознаване, не съвсем ясен спомен… Може би го беше срещнала по-рано, но лицето се размазваше пред очите й.

Това е пълна загуба на време! — понесоха се нечии думи в главата й и тя си спомни. Как се обръщаше Ейдолон към него? Юкий? Не, Юрий. Точно така. Юрий. Но защо тук беше той, а не Ейдолон?

Още един глас се промъкна в съзнанието й. Лори. Тя дърдореше, без да спира за това, как го бяха хванали и измъчвали, но сега, когато скръбта и тревогата й бяха изчезнали, думите на Лори придобиха нов смисъл. Особено ако се вземеха под внимание подозрителните погледи, които хвърляше към Тейла — сякаш се опитваше да прецени каква беше реакцията й на стореното на демона. Но на каква реакция от нейна страна се надяваха? Тялото на Тейла се изпълни с енергия. С дива и необуздана сила. Сякаш беше взела доза чист кокаин. Но вместо истински наркотик, дозата беше заменена с чист адреналин. Тейла имаше нужда от отговори.

— Не ми пука какво сте правили тук. Как го заловихте?

Последва напрегната тишина.

— Загубите повлияха на всички ни — най-накрая изрече Лори сякаш в оправдание на резкия тон на Тейла. Затова свенливо се усмихна и продължи: — Стефани проследи сигнала на устройството, което ти му прикачи, но го изгуби след няколко часа. След това сигналът отново се появи на същото място. И така сега знаем, къде ориентировъчно се намира болницата. Проследихме сигнала до един жилищен район и заловихме демона в дома му. Той се оказа шейпшифтър. — Лори се приближи до Тейла, без да отмества очи от демона. — Припомни ми как се казваше? Той каза името си, но към този момент Джагър беше успял вече да му счупи челюстта и беше невъзможно да се разбере нещо.

Тей не можеше да си позволи и не желаеше да съчувства на съществото, лежащо на пода. И изпитваше огромно облекчение, когато Лори разказваше за страданията му. Защото това не беше Ейд. Не можеше да каже истината. Ако узнаеха, че мъртвият демон не беше Ейдолон, съществуваше вероятност отново да я изпратят при него. Да унищожат болницата е едно, но да измъчват Хелбой беше съвсем друго. Затова, давайки си вид, че не може да сдържи радостта си при вида на мъртвия демон, тя се усмихна и каза:

— Ейдолон.

— Това е той, нали?

— Без съмнение. Измъкнахте ли от него някаква информация за болницата?

Лори поклати глава.

— Той отричаше съществуването й, каквото и да правехме. Затова ти трябва отново да се върнеш там. Нали каза, че той ти е обяснил как можеш да се свържеш с него?

— Да — предпазливо отговори Тейла, досетила се какво се опитва да й каже Лори. — Но не разбирам какво искате да направя, след като попадна вътре. Ти сама каза, че сигналът се губи. Значи, така пак няма да открием болницата.

— Ти ще ни позвъниш оттам.

Тейла трепна.

— Шегуваш се, нали? Мислиш ли, че в Ада има транслационни клетки?

— Разбира се, че няма. Като се върне Джагър всичко ще ти обясни.

Едва след думите на Лори Тейла осъзна, че той беше излязъл, без тя да забележи.

Вратата се отвори и Джагър влезе с нейното яке в ръце.

— Сложихте ли го? — попита Лори и Джагър кимна. Бръкна в джоба на якето на Тейла и извади мобилния й телефон.

— Ето това е тайното ти оръжие. Лори вече разказа ли ти?

— Каза ми, че трябва да позвъня от болницата. Но какво да правя, ако там няма сигнал?

Джагър се усмихна и Тей си помисли, че сигурно всички жени го намираха за привлекателен, но в него имаше нещо… нещо, което не й позволяваше да му симпатизира. От друга страна, нея я привличаха малко мъже. А единственият, към когото почувства нещо, дори не беше човек.

— В това е и прелестта на целия този малък апарат. Всичко, което трябва да направиш, е да го отвориш. На дисплея ще се появят цифри — обратно отчитане на времето. И преди да видиш нулата, трябва да набереш девет-едно-едно. — И той пъхна телефона обратно в джоба й.

— И това е всичко?

— Аха. Набираш номера и по този начин освобождаваш Проследяващото заклинание. То ще се разпространи върху всичко в обхват от сто метра. След като демоните напуснат болницата, следите на придвижването им ще бъдат видни за нашите заклинатели в течение на няколко дни.

— Като мравки — допълни Лори. — Ако болницата е в нашето измерение, ще я открием почти мигновено.

Джагър подаде якето на Тейла.

— След като обратното броене започне, то няма как да бъде спряно. Телефонът ще се самоунищожи, ако не се набере девет-едно-едно.

По дяволите, каква лудост! В главата на Тейла като рефрен се повтаряше само една дума „камикадзе“. Но тя просто сви рамене и пъхна ръце в ръкавите на якето си. Нямаше търпение да се махне оттук, да глътне свеж въздух и да си продуха мозъка.

Лори кимна към Джагър — едва забележимо движение, което Тейла едва не пропусна — и той се хвърли към нея като куршум, изстрелян от пушка. Преди да успее да освободи ръцете си, той я хвана, блъсна я в стената и я задържа неподвижна.

— Ей!

Кракът на Лори се стовари в хълбока й и изкара въздуха й с такава сила, че Тейла дори не успя да простене от изгарящата агония. Джагър я пусна и тя падна на колене, ругаейки се за слабостта си и за това, че им показа болката си. Но още по-силно ругаеше Лори и Джагър.

Тей притисна ръка към раната си и усети как от нея потича топла и лепкава кръв. Мястото на нараняването пулсираше и тази болка се разпространяваше все по-надълбоко и навътре. Струваше й се, че вътрешните й органи се местеха и избухваха. Лори приклекна пред замъгления й, нефокусиран поглед.

— Извинявай, слънце! Реших, че колкото по-бързо — толкова по-добре. Като да ти извадят зъб. — Тя нежно погали ръката й. — Аз разбирам, че това е малко ненормално, но тук се води война, а в една война винаги има жертви. Ние сме единствените, които стоим между хората и Ада на земята. Ти искаш да направиш всичко възможно, за да изтребиш тези твари, нали така? И си готова да пожертваш дори живота си?

Живота — да, далака си — не. Но тъй като не й стигаше въздух, за да го изрече, Тейла просто кимна.

— Това е добре. Мисля, че по това всички си приличаме.

Да бе! Точно в това Тей имаше съмнения. Защото не Лори стоеше в момента с болка в далака. А това й напомни за продажбите на черния пазар на далаци и куп други демонски органи. Ейдолон беше убеден, че това е дело на Егида. И освен това твърдеше, че тя е наполовина демон. Е, ако се лъжеше за едното, можеше да се заблуждава и за другото.

О, Боже, нека той да не е прав и в двата случая!

— Лори — простена Тей — между другото, за войната… Известно ли ти е, че някой лови демони и ги убива за органи.

Лори внимателно я погледна.

— Какво имаш предвид?

От болка на Тей се наложи да направи няколко вдишвания, преди да заговори отново.

— Ейдолон. Той каза, че Егида лови демони. И продава органите им на черния пазар на Подземния свят. Така ли е?

— И ти вярваш в думите на един демон? — попита Лори.

— Опитвам се да стигна до истината. — До цялата истина. — Не ми пука, ако това е така, но демоните са убедени на сто процента. И се смятат за обидени. А ако Егида не е замесена, тогава мисля, че трябва да се изясни чия е тази инициатива. И то бързо, преди да са загинали и други Пазители.

— Ако Егида се занимава с това — отвърна Лори — то това не е чрез нас.

Джагър изсумтя.

— Между другото, това е страхотна идея. Трябва да я вземем предвид. Доста хилядарки можем да заработим.

Лори му хвърли мрачен поглед.

— Джагър, нека Скот да откара Тейла в Куинс и да я остави до ресторанта, който наблюдавахме. Оттам тя ще се свърже с демоническата болница и ще каже, че е получила нараняване в схватка.

— Аха, нали знаете къде да си го заврете? — процеди през зъби Тейла. — Вашият план изобщо не ми харесва.

Не знаеше откъде се бяха взели тези съмнения, но определено не искаше отново да се среща с Ейдолон или с нежеланието си да разбере истината за баща си. И в двата случая нещо недоловимо я присвиваше отвътре, а тя беше свикнала да се доверява на инстинктите си. Дори и при отслабеното си здравословно състояние.

Джагър се наведе над нея, но когато започна да я гали по косата, тя го отблъсна. Той все пак я приближи толкова, че Тей усети аромата на пицата с колбас, която беше обядвал.

— Ти каза, че си готова да направиш всичко възможно за постигането на целта ни, Тей. Премисли ли? Да не си се сговорила с демоните?

— Просто не смятам, че трябва да се действа по този начин. — Тя се изправи, като с това принуди и Джагър да направи същото. — И повече никога не подлагай на съмнение убежденията ми.

— Мисля, че можем да изпратим някой друг — въздъхна Лори.

Да, манипулацията беше прекалено явна, но дори и да го осъзна, Тей налапа стръвта.

— Аз трябва да отида. Те ме познават, дори и да искат да ме убият.

След което накуцвайки, излезе от стаята след Джагър. В главата й се въртяха думите на Ейдолон, казани преди няколко дни: Стадо овци, тъпо подчиняващи се на заповеди!

Тринайсет

— Откри ли половинката си?

Ейдолон разтри върха на носа си, докато държеше телефона на разстояние от ухото си.

— Не, мамо.

— Ти не разполагаш с много време, нали знаеш?

— Зная, мамо.

— Твоят чичо Чуки познава една доста гореща и млада Они, която засега е самотна. А ти знаеш колко ненаситни са те. Могат само да ядат, пият и правят секс. Момичето ще ти подхожда идеално. И ще те предупреди, ако над човечеството се стовари поредната епидемия или стихийно бедствие.

Болката в главата на Ейдолон се засили. Добре, че работеше в болница и имаше неограничен достъп до лекарства.

— Благодаря, но сам ще намеря половинката си.

— Да, добре. Не искам да те изгубя заради това ужасно Изменение. Аз няма да стоя и да гледам как всички самци от Ада ще започнат да те преследват. По-добре да те убия със собствените си ръце. Разбираш го, нали?

— Да, мамо.

— Ела уикенда на обяд, ако можеш. Раван ще доведе вкъщи първия си поклонник и ние сме решили да го разпънем и разпитаме още преди да подадем аперитива.

— Звучи весело. Ще видя дали ще мога да отделя време.

Ейдолон затвори и прибра телефона в джоба си.

— Мамчето отново ли ти досажда за жена?

Облегнат на касата и кръстосал ръце пред гърдите си, на вратата на приемната стоеше Рейт. Светлите му коси бяха събрани и вързани на опашка на тила с кожена лента, която подхождаше на връхната му дреха в стил Индиана Джоунс, която страшно пасваше на работата му в ЦПБ. Той търсеше реликви и магически артефакти много често на доста опасни места.

Ейдолон кимна.

— Отново ме заплаши с убийство.

— Аха, моята също обичаше да ме заплашва със смърт. Само че тя беше сериозна в намеренията си. Дори правеше опити. Веднъж например…

Ейдолон хвърли на брат си обезпокоен поглед, без да е наясно какво да отговори. Рейт често бълваше подобни глупости само и само за да види реакцията на околните, но да се каже какво точно очакваше да види, беше просто невъзможно. За щастие, Рейт смени темата, като заговори за шишенцето със зелена течност, което държеше в ръката си.

— Е? — той подхвърли стъкления съд в ръцете на Ейд, без да се притеснява, че следващата порция от подобен еликсир, получен от кърмеща с мляко отровна фея, можеше да бъде добит едва след хиляда години. Едва не останах без топки, опитвайки се да го получа. Наложи се да съблазня Апостола на Смъртта и да убия тримата й рицари, но, по дяволите, справих се за ден.

Вратата на отделението се отвори и избута Рейт настрани. Шейд влезе, облечен в черната си военна униформа, готов да пристъпи към задълженията си. Той потупа Рейт по гърба.

— Как е в Монголия?

— Студено. Лоша храна. Монголите имат вкус на якове.

— Бързо си получил Невронната Мана — отбеляза Шейд.

— За двайсет и четири часа. Ти беше прекалено зает с твоята-как-се-казваше-там човешка жена — Руна? — и дори не си забелязал отсъствието ми.

Ейдолон изви вежда. Отношенията на Шейд с жените продължаваха прекалено кратко, за да ги обсъжда с някого другиго и затова забележката на Рейт беше много интересна. Освен това го заинтересова и фактът, че той не знаеше нищо за тази интрижка. Но пък Рейт и Шейд винаги са били по-близки един с друг, отколкото с него.

— Не. Тя влезе, когато се забавлявах с Ванта и Айларка — и Шейд сви рамене. — Попитах Руна дали иска да се присъедини към нас, но тя се вбеси и изчезна. Мисля, че няма да иска повече да се среща с мен.

— Мога да си представя — отвърна Ейдолон.

Рейт забели очи.

— О, ти само чуй: моралните принципи на Ейд отново се събудиха и се появиха на всеобозрение.

— Всички ние сме проклети, така или иначе — изрече Шейд и се обърна към големия си брат. — Джем свърза ли се с теб?

— Нито дума от нея. — Ейд започваше да се безпокои. И не само защото отпуснатите от нея двайсет и четирите часа бяха към края си. Трябваше да я убеди да му даде още малко време.

Той не можеше да открие нито нея, нито Юрий, след като двамата си бяха тръгнали от операционната, където закърпиха Люк. Нямаше нито думичка и от Тейла, макар че той очакваше тя да се свърже с него. С течение на времето генетическите проблеми само се усложняваха. Резултатите от анализа на кръвта й бяха дошли от лабораторията и не само че не бяха дали отговори, а се бяха появили и нови въпроси. Не бяха успели да идентифицират ДНК-то й и това го вбесяваше. Ейдолон с години създаваше базата данни на болницата, настоявайки всяко същество — без значение към коя раса, вид или род принадлежеше — да бъде нанесено в каталога. Но в Подземния свят съществуваха хиляди видове и само малка част от тях преминаваха през ЦПБ. Очевидно, демоните, родственици на Тейла, не бяха лекувани в тази болница.

Поне едно можеше да се твърди със сигурност: гените на демона бяха агресивни и ако Тей не започнеше да решава проблема си в най-близко бъдеще, съвсем скоро щеше да стане късно.

— Рейт — уморено каза Ейдолон, — ти пропусна много. — Той с жест покани братята си да го последват и троицата се насочи към стаята за отдих.

Шейд извади от джоба си вечната дъвка, а Рейт се насочи право към кафемашината.

— Какво е новото? Някой от вас е изчукал Джем ли?

— Не. — Ейдолон прокара пръсти през косата си. — Джем смята, че родителите й са заловени от Егида, но не за да ги разрежат на части и продадат на черния пазар. Които и да са похитителите, те ги използват като начин на принуждение — искат Джем да се заеме в изваждането на органи. Очевидно разширяват полето си на действие и им трябват нови сили.

— Задници! — измърмори Рейт, докато си наливаше кафе.

Върху скулите на Шейд затрепкаха мускулчета. Когато заговори, гласът му беше леден:

— Те убиха Нанси!

Рейт не я долюбваше особено, но той винаги приемаше близко до сърцето си онова, което причиняваше болка на Шейд.

— В прах ли се превърна?

— Да.

Без да пролее дори капка от кафето, Рейт се обърна с едно бързо и хищническо движение. Тази негова способност и досега — толкова години вече — не спираше да удивява Ейдолон. Защото, ако не се вземеше под внимание поведението в стил да-вървят-всички-на-майната-си-не-ми-пука и маниера му на подрастващ, Рейт беше смъртоносно опасен кучи син, който прекрасно владееше всички видове древни и съвременни бойни методи, прекрасно известни и на демони, и на смъртни. Никой никога повече нямаше да може да му причини болка.

— Казвах ти, че трябва да убием онази кучка от Егида — изръмжа Рейт.

— Тя няма нищо общо. И не знае нищо. — Ейдолон беше сигурен. Тейла беше шокирана от онова, което бяха сторили на Нанси.

От устните на Шейд се откъсна мрачен смях.

— Изглежда някой мисли с члена си.

— Най-накрая! — В раздразненото мрънкане на Рейт проблесна и искрица веселие — Макар дяволски не навреме.

— Без майтап?

Ейдолон можеше да мисли само за Тейла, въпреки неимоверните му усилия да я изхвърли от главата си и да забрави аромата на кожата й.

Пейджърът на Шейд записука; значи линейката на Бърза помощ беше дошла. Той погледна съобщението, след което разтърси глава и го прочете още веднъж.

— Да ти го…

Рейт го погледна през рамо.

— Не, на другия ни брат — и той оголи зъби в студена усмивка, предназначена за Ейд. — Изглежда на малката Унищожителка много й е доскучало по теб. Ранена е и моли да я доведем до болницата.

 

 

Тейла се намираше в уличката зад китайския ресторант и магазина за вино. Скот беше разлял наоколо кръв от демон Дейва, която Джагър беше събрал миналата седмица от онзи, когото бяха заловили. Тя седеше, подпряна на стената, и притискаше с ръка кървящата рана на корема си. Стомахът й се гърчеше от болка и коктейла от аромат на евтина китайска храна, примесен с кръв.

Тя звънна в болницата от автомата. Странно, но никой не отговори на позвъняването. Тя дочу прищракване, бръмчене, а после само тишина. Не, тя дори не беше сигурна, че е успяла да се свърже. Ако не я болеше толкова, щеше да зареже всичко и да се отправи към вкъщи. И, по дяволите, това шибано задание! Само че сега почти не можеше да помръдне и затова, докато не събереше сили, можеше само да стои и да се надява, че няма да повърне от гадната воня на китайското и Дейва.

Търпението на Тейла беше на привършване, когато почти петнайсет минути след обаждането й се появиха Шейд и самката Амбър-демон, която той наричаше Скалк. Тей не можеше да реши дали да се радва, че на позвъняването й беше дошъл братът на Ейд, който явно не беше сред почитателите й, но пък, поне беше познат. По-добре да знаеш лицето на врага…

Всички мълчаха, докато Шейд я носеше, при това не толкова внимателно, към черния автомобил на Бърза помощ, който изглежда преминаващите не забелязваха. Тей си спомни, че Ейдолон също не се вълнуваше от съдбата на БМВ-то си. Сигурно същото заклинание защитаваше и линейката. Демоните не ги заплашваше нищо: хората не ги виждаха, освен ако самите те не поискаха да бъдат забелязани. Много рядко чудовищата можеха да срещнат някого, който да е надарен с екстрасенсни таланти или да е обучен да открива такива като тях.

Например като Тейла, която придоби способността си да вижда тези изверги в деня на смъртта на майка си.

— Аз ще се кача с нея — каза Шейд на Амбър-демоницата, докато наместваше Тей на носилката.

Скалк хвърли към нея изпепеляващ поглед и затвори вратите, като я остави насаме с Шейд. Меката сиво-червена светлина — същата като в болницата — осветяваше вътрешността на автомобила. Върху стените и тавана й бяха изрисувани заклинания и ако те не се вземеха под внимание, машината беше почти идентична с обикновената Бърза помощ. Човешка Бърза помощ с доктори-демони.

Когато Шейд повдигна края на блузата й е облечените си в ръкавици ръце, тя едва успя да пребори желанието си да го плесне. Не започна да го сравнява с Ейдолон, макар че сигурно трябваше да го направи, отчитайки подобната татуировка по цялата му ръка, здравото мускулесто тяло, суровите, сякаш изсечени от камък черти на лицето и разкошните дълги мигли…

— Нима Ейдолон не ти каза, че трябва да си внимателна? — изръмжа Шейд и Тей забели очи.

— И какво?

— Глупава, инатеста смъртна. — Той обхвана китката й и я притисна с двата си пръста, за да премери пулса й. — И така… Чукаш се с братлето ми, а?

— Не обичаш да обикаляш около темата…

— Не, не обичам.

Обгърна я странна топлина. Сърцето й, което с оглед на ситуацията трябваше да тупти неистово, се успокои. Дишането й стана равномерно. Тей толкова се отпусна, сякаш цялото й тяло се превърна в желе. Удоволствието течеше през нея и кръвта във вените й сякаш се превърна в течна сметана. Не се беше чувствала толкова добре, откак го бе престанала да пуши трева с уличните си приятели.

— Какво правиш с мен? — попита тя, като се надяваше Шейд да не забележи как се преплиташе езикът й.

— Забавям функциите на организма ти, като го провокирам да отделя ендорфини. Това намаля болката. — Сложи стетоскопа в ушите си и приближи кръгчето към гърдите й. — Това също така създава измамно чувство на блаженство, което ми позволява с лекота да те манипулирам.

— Яко! И Хелбой ли може така?

— Ейд притежава друг дар.

— Явно е така — въздъхна тя.

Ейдолон я заставяше да се чувства добре, но по друг начин. Само при мисълта за него, топлите вълни се разбиваха в долната част на тялото й. Интересно дали всички братя си приличаха толкова много, макар и различни? Тейла погледна към Шейд, който поставяше абокат на ръката й, за да може да включи система. Движенията му бяха точни и премерени сякаш можеше да прави това и на сън.

Ейдолон винаги беше съсредоточен, напрегнат, сякаш трябваше да контролира всичко. Шейд се оказа по-отнесен и бавен, но Тей не беше сигурна дали трябваше да се довери на това впечатление. Най-вероятно спокойствието му беше от типа ще-те-смачкам-дори-без-да-се-замислям.

Болезнена тръпка обхвана дясната й ръка; познато чувство, предвещаващо поредното вцепеняване. Тей потръпна и Шейд прокара ръка по корема й. Тя поклати глава в отрицание.

— Това не е раната. А ръката. Дясната.

Намръщен, той докосна рамото й, което вече изтръпваше.

— Свий ръка в юмрук.

Тей опита.

— Не мога.

— Това случвало ли ти се е и преди? — Когато тя се забави с отговора, Шейд я хвана за брадичката и обърна лицето й към своето. — Унищожителке? Отговори!

Тя настръхна от острия му тон. Нямаше да се подчини на демон.

— Вече говорих за това с Хелбой, питай него.

Тей усети рязък аромат. Когато крайниците й отказваха, обонянието й ставаше по-остро… Много странна реакция, която говореше в полза на теорията на Ейдолон за демоническите й корени.

Макар тя да отказваше да го признае.

— Миришеш забавно.

— От гняв е — измърмори Шейд и здраво я стисна за лакътя. — Проблемът с нервните ти окончания. По някакъв начин те се изключват и ти не можеш да контролираш работата на мускулите си. — Голямата му ръка се придвижи към рамото й. — Искам да седнеш.

Тей го направи. Шейд прокара ръка по гърба й, после по рамото. Това не трябваше да е толкова приятно, но беше. Дотолкова, че докато не се отвориха вратите, не забеляза, че са спрели.

И там стоеше Ейдолон. Лицето му беше каменно, а очите — черни и непроницаеми. Гърдите на Тейла я свиха така, че почти не можеше да диша. Защото — о, Боже! — беше забравила колко е красив в докторските си дрехи; широките му рамене изпъваха тънката материя, а от V-образното деколте се виждаше късче загоряла кожа, покрита с тъмни косъмчета. Фигурите на татуировката върху мускулестата му ръка се извиваха в хипнотичен танц и Тей сподави въздишката, отронила се от устните й. От цялата тази прекрасна гледка едва не изпита визуален оргазъм.

Дори да изглеждаше като господин Мрачен, Ейдолон си оставаше най-сексуалният от всички мъже.

— Какво е станало?

— Да, Хелбой, аз също скучах по теб.

Ейдолон я закова на място с раздразнен поглед и посегна към носилката.

— В какво си се забъркала сега?

— Сбила се е с Дейва.

Вкараха я в приемната, където всички присъстващи — човекообразни и не толкова — я гледаха с неприкрита омраза.

— Не съм си търсила белята — запротестира тя.

Шейд намръщено я изгледа, с което й напомни на Ейдолон.

— Аха, просто си се разхождала по демоническия квартал и си попаднала на засада.

— Нещо такова.

— Какво стана с Дейва? — поинтересува се Ейдолон. Тишината беше толкова напрегната, сякаш можеше да бъде срязана с нож. Всички застинаха в очакване на отговора.

Гордостта й изискваше да каже, че го е убила, но тя не беше самоубийца…

— Избяга.

— Аха. — Ейдолон и Шейд я преместиха върху болничното легло и дръпнаха завесите, да се отърват от зяпачите.

— Къде е Рейт? — попита Шейд.

— На лов. — Дълбокият глас на Ейд отекна в тялото й, както преди това докосването на Шейд. Тей беше забравила за съблазнителния му тембър. — Тейла, защо позвъни точно на нас?

Защото така ми нареди началството. За секунда гърдите й се присвиха от чувството на вина, но после погледна към Шейд, който явно искаше да я довърши, а не да я лекува и изрече:

— Имам въпроси относно раната. Защо не зараства? — Истина беше. И тази мисъл й причиняваше болка, защото Тей усещаше как тя все повече я отдалечаваше от единственото семейство, което някога е имала. Ако не можеше да се довери на Пазителите, то нямаше да й остане никой.

— Да, това е доста умно от твоя страна — отвърна Ейд, докато опъваше хирургическите си ръкавици.

Приключил с борбата с латекса, той я приближи. Тей лежеше, без да мърда, докато Ейд опипваше раната й, а брат му я държеше за китката. Благодарение на дара на Шейд, тя не усещаше болка. В действителност, пръстите на Хелбой облекчаваха всяка, освен тази, която започваше да се заражда между бедрата й. И която се усилваше. И може би въображението й играеше шеги, но на Тей й се струваше, че Ейдолон беше започнал да се отвлича от основната си задача.

Дългите му пръсти не опипваха раната, а галеха корема й с дълги, чувствени движения. През тънкия латекс беше видно как се извиваха фигурите по ръката му, как пулсираха и обтягаха материята. Погледите им се срещнаха и в очите му се разгоря златен пламък.

— Ейд! — Шейд щракна с пръсти пред носа на брат си. Той се дръпна, когато Ейдолон изсъска и очите му станаха напълно златисти. — По дяволите, Ейд, старче, вземи се в ръце! Искаш ли да направим още едно преливане?

Известно време брат му просто стоя неподвижно, като само гърдите му се повдигаха. После стисна очи и дълбоко въздъхна.

— Не! Добре съм. — Гласът му беше нисък, подобен на ръмжене, когато отвърна с мрачен поглед на съмняващия се Шейд. — Добре съм.

На Тей й беше интересно дали инцидентът беше свързан със с’генезиса, но не попита, а просто продължи да наблюдава за действията на Ейд, когато той отново притисна пръсти към раната й. Коремът й започна да потръпва, както когато излекува прореза върху лицето й след схватката им с Круентуса в тунела под дома на Нанси.

— Не се получава. Ще се наложи отново да я зашия.

— Защо тя не заздравява като другите рани? — попита Тей.

— Мисля, че това е свързано по някакъв начин с промените от аномалията ти.

Шейд погледна към Ейдолон.

— Ти си й казал? Какво, изчерпахте темите за разговори в леглото ли?

— Тя трябва да знае.

Шейд изговори тирада на непознат език, а Ейд му се озъби в отговор.

— Наясно ли сте, че е невъзпитано да се разговаря на език, който не е познат на околните?

— Разкарай се, Унищожителке! — Шейд пусна ръката й и болката веднага я прониза в корема. В първия момент тя не можа да се овладее и застена, но след това прехапа устна, за да спре.

— Проклятие, Шейд! — Ейдолон грабна от металния поднос някакъв ужасен на вид инструмент, като едва не го обърна целия. — Махни болката й.

— Нас изобщо не трябва да ни е грижа за нея. Ти сам промени устава, като включи в него точка за отказ от лечение на боклуци от Егида.

— Напразно го направих.

— Напразно ли? Ти забрави ли какво се случи с Нанси? С Люк? Тя може да е участвала в това.

— Кой е този Люк? — едва успя да процеди Тейла през стиснатите си зъби.

Ейдолон й отвърна, без да сваля очи от Шейд.

— Парамедик. Верволф. Пазителите на Егида са му устроили неприятна изненада като са нахлули в дома му, където Люк се бил затворил по време на пълнолунието. Убили половинката му, а него опитали да заловят жив.

— Животни — изръмжа Шейд. — Той каза, че от тях е миришело на животни. На маймуни. Но на него все пак му се е отдало да ликвидира няколко от твоите шибани приятели.

Трей и Мишел! Тейла конвулсивно си пое въздух. Кайнан каза, че Пазителите са попаднали в засада.

— Вашият вер лъже. Пазителите са преследвали глутница…

— Ти там ли беше? — Не въпрос. А обвинение.

— Не.

— Да, бе! Направо ти повярвах! — Мракът изпълни очите на Шейд… Истински мрак, появил се отникъде, превърна кафявите му очи в черни, докато той продължаваше да гледа Ейдолон, стоящ срещу него. — А какво, ако тя е участвала в това? Това ще промени ли нещо? Или ще продължиш да пускаш слюнки сякаш…

— Разговорът приключи. — Гласът на Ейд обещаваше големи неприятности. — Отнеми болката й.

Шейд изруга и я хвана за ръката; достатъчно грубо, за да й причини болка, но почти веднага вълната от топлина обгърна Тей.

Нещо се зароди в душата й. Благодарност. Ейдолон не можеше да й причини болка сред стените на болницата; това Тейла го знаеше със сигурност. Но не беше задължен да облекчи страданията й. Ако той искаше Тейла да се мъчи — тя нямаше да има избор.

Затова Тей не можеше да не си зададе въпроса; Ами ако ролите им бяха разменени, дали и тя би постъпила така с него?

— Не — прошепна тя и Ейд се намръщи.

— Още ли те боли? — Ръката на лекаря се протегна към другата й китка, за да провери пулса й. — Какво има?

— Извинявай! — изхриптя Тей. — Разговарям сама със себе си.

Хелбой я погледна изпитателно, а Шейд поклати глава. Но и двамата се върнаха към раните й, докато тя продължи да размишлява по темата кога беше започнала да изпитва към този демон нещо повече от омраза.

А и страхотно беше избрала времето — тъкмо когато трябваше да унищожи болницата заедно с него.

Докато Ейдолон я шиеше, Тей беше съсредоточила цялото си внимание върху заобикалящото я. Не че можеше да види нещо повече, освен сивите стени с кървавочервени надписи и тавана, с висящите от него огромни макари и вериги, но тя все пак попиваше всеки детайл. Ненавиждаше болниците, но сега мирисът на дезинфектант и шумът на медицинските уреди я успокояваше. Така се създаваше илюзия за нормалност в това ужасно място.

Нежното потръпване на кожата й приключи; Ейдолон беше привършил с лечението.

— Това ли е всичко? — попита тя.

— Да.

Шейд махна ръката си.

— Добре. Ще отида да помагам на болните, който наистина го заслужават — И той изчезна зад завесата.

Болката моментално запулсира в корема й.

— Проклет да е! — измърмори Ейд толкова тихо, че Тейла едва го чу.

— Няма нищо. Не мога да го обвинявам. Особено след случилото се с Нанси.

Изненаданият му поглед я прониза.

— Мога да ти дам болкоуспокояващо — грубо предложи той, без да обръща внимание на думите й.

Тей поклати глава.

— Трябва да съм нащрек.

Да изпадне в нирвана насред вражеската територия би било същинска катастрофа. Освен това, след смъртта на майка си, Тей се беше заклела да не докосва наркотици. Тази ненавистна зависимост й беше донесла прекалено много страдания; беше я отвела в сумрака, където демоните наистина съществуваха. Ейдолон приближи помощната масичка с подноса и избра спринцовка.

— Ще ти сложа местна упойка, за да сведа болката до минимум.

Той направи инжекцията и след няколко изгарящи от болка секунди, раната стана като безчувствена.

— Благодаря ти.

Ейдолон отново я погледна изненадано, но не каза нищо, защото само след миг стаята се напълни с малки, кръгли, демонически… неща. Около дузина пухкави топки, големи колкото заек, стремително влетяха в стаята и се опитаха да се скрият зад завесата, като се блъскаха взаимно. Една от тях спря и погледна към Тейла с големите си, постоянно мигащи очи. Оказа се дори мила. За демон. Но Ейдолон също беше дяволски привлекателен за демон. А и за човек, ако трябваше да бъде честна.

Съществата започнаха да се катерят по стойката на системата, върху шкафчето и стола. Тей се усмихна, когато едно от тях изчезна в ръкава на якето й, което Шейд беше преметнал върху облегалката на стола. Те писукаха и пискаха, след което една от пухкавите топки влезе в джоба й и излезе оттам с телефона й. Дребосъкът го отвори, а Тейла издърпа системата от ръката си и се опита да стане от леглото.

— Дай ми това нещо — ласкаво опита тя. Дребосъкът офейка, но Ейд някак си успя да му отнеме телефона.

Завесата се отмести и се появи явно майката на цялото това котило. Ноктите на лапите й драскаха по пода.

— Простете, докторе — изрече тя през зъбите си, големи колкото показалеца на Тейла. След което погледна към нея. — Това е… човек? — Големите й, подобни на котешки очи станаха просто огромни и в тях запламтяха сребърни искрици. — Унищожителката! Чух слуховете.

Ейдолон все още държеше телефона на Тейла, когато се обърна да отговори на демоницата. Този вид живееше под земята и се показваше на божия свят преди Вси Светни.

— Прибери си малките, флитта. Това не те засяга.

Флитта — каквото и да означаваше това — изглежда не чу доктора, а се насочи към Тейла. От зъбите й капеше слюнка.

— Ти — изсъска тя. — Ти трябва да умреш.

Зад гърба й се появи Шейд, който наблюдаваше ставащото с неприкрито веселие.

— Ти уби моите пиленца.

Тейла намръщено погледна към сновящите насам-натам демончета и майка им изкрещя:

— Не тези! Онези, които излюпих миналия път. Всичките. Унищожи ги на парчета, смачка ги… А те едва бяха успели да се излюпят. Ти унищожи дечицата ми!

— Не съм била аз — малко неуверено измърмори Тейла. Неуверено, защото можеше да е била и тя. Колко демонически гнезда беше унищожила? Прекалено много, за да ги брои… или да ги запомни.

— Това беше касапин от Егида, същият като теб.

Един дребосък се втурна към Тей, но Ейдолон го хвана, погъделичка го зад острото ушенце и го предаде на разгневената майка.

— Флитта, тя не е виновна за тяхната смърт. Вземи децата и си тръгвай. Следващата седмица доведи флосса и ще сваля гипса.

Едва сега Тейла забеляза тихото дребосъче в ъгъла на стаята, което влачеше бинтованото си краче. Много внимателно Шейд го повдигна на ръце и го притисна към гърдите си. Тя едва не се задави, когато той започна да си гука с демончетата и те се хвърлиха вкупом след него вън от стаята. Майката хвърли на Тей един последен, убийствен поглед и излезе след Шейд и децата си.

— Уха, тя явно не беше на себе си.

Ейдолон отново дръпна завесата.

— Егида уби децата й.

— Защото тези демони изпълзяват на Хелоуин и изяждат…

— Зеленчуците.

— Какво?

— Точно тези демони са вегетарианци. Обикновено през есента извършват набези на съседните ферми, защото много обичат… тиквите. — Той все още държеше в ръката си телефона й, докато с другата прибираше окървавените инструменти в контейнер с ярък цвят. — Твоите приятели от Егида са унищожили невинни дребосъци, които, ако бяха пораснали, най-страшното им престъпление щеше да бъде изяждането на няколко тикви.

Догади й се.

— Какво е станало с малката?

— Настъпил я е по-голям демон. Ако не беше тази болница, тя щеше да умре. Счупената кост за този вид е равносилна на смърт.

На Тейла й се повдигна. Всичко стана на пух и прах. Само за няколко дни светът й се обърна с краката нагоре. Знанията й за демоните не бяха верни. Демони-вегетарианци? Демони, които лекуваха, а не убиваха? Нейната черно-бяла вселена се украси с милиони оттенъци на сивото.

— Тейла? Добре ли си?

Тя премигна и се завърна от терзанията си в света на мрачната реалност на ЦПБ — болницата, която не трябваше да съществува. Болницата, която Егида искаше да разруши. Тей не можеше да го направи. Тя беше прекалено уязвима и неуверена в чувствата си, за да унищожи ЦПБ със собствените си ръце.

— Върни ми телефона, ако обичаш.

— Ако смяташ да позвъниш и да извикаш помощ, трябва да знаеш, че тук няма сигнал.

— Какво, не сте сложили ретранслатор? — Тя се изправи и той се насочи към нея. Силното му тяло я привличаше така, сякаш имаше собствено гравитационно поле и затова Тей, без да се замисля, направи крачка към него. Ейд й подаде телефона, но когато тя посегна към него, той я хвана китката.

— Защо ти трябва толкова?

Тя преглътна, без да знае какво да отговори. Не защото не можеше да излъже, а защото не искаше да го прави. Не и сега, когато в очите му отново се бяха появили златистите пламъчета. Тя облиза устни и погледът на Ейдолон се премести върху тях.

Притегли я към себе си. В погледа му все още прозираше съмнение и още нещо, нещо мрачно.

— Какво не е наред?

— Няма нищо.

— Ти постоянно облизваш устни. Нервна ли си?

— Пресъхнали са. — Очите му потъмняха още повече. Ейд наведе глава и устните им се оказаха на милиметър едни от други. Тей усещаше топлия му дъх. — Нищо не мога да направя за това.

Желаейки най-накрая той да я целуне, тя не успя да сдържи стона си, а Ейд сякаш очакваше разрешението й. Което беше глупаво. Преди той винаги правеше онова, което искаше. Защо сега му трябваше съгласието й?

— Искаш ли да ти помогна?

— Не — каза Тейла, но повдигна лицето си към неговото и устните им се срещнаха.

Ейдолон ласкаво прокара езика си върху им, което дори не можеше да мине за целувка, но беше напълно достатъчно да загрее кръвта й.

— Сигурна ли си?

— Не. — Тя леко отвори устни и затаи дъх.

— Не зная какво правиш с мен, Тейла — тихо прошепна той, — но нямам сили да му се съпротивлявам.

Ръката му се отпусна върху тила й и я задържа.

В същия миг по вените й се разтече лава, която я прогори отвътре. Тя се отпусна срещу настоятелния му език, който се плъзгаше по зъбите й, галеше я… Затворила очи, Тейла позволи на тялото си да отговори на ласките му. Засмукваше я водовъртеж от желание, което се превръщаше в наркотик. Толкова отдавна не беше чувствала нищо. Беше емоционално фригидна, студена и застинала, но с всяко докосване на Ейдолон това се променяше. Сякаш най-накрая се беше събудила, но на съвършено непознато място.

Тейла пристъпи в обятията му, стисна с ръце раменете му и го придърпа към себе си. От гърдите му се отрони стон; звук, който говореше, че този мъж изгаря от страст. Това накара пулса й да скочи. Тя помръдна и отърка болезнената си плът о бедрото му, което стана причина той да се отдръпне и изохка.

— Мамка му! — измърмори Ейд. — Усещам аромата на възбудата ти. Братята ми също ще го усетят. — Сложи телефона в ръката й и се обърна. — Унищожителке, ти си опасна!

Тейла направо зяпна от изненада. Тя смяташе, че точно тя трябваше да се опасява от него, защото именно той беше този, който можеше да я съблазни само с поглед или с докосване и с всяка изминала минута тя ставаше все по-слаба.

Реши да затвори телефона, но вниманието й беше привлечено от цифрите, мигащи на дисплея. Това я накара да се вгледа по-внимателно. Беше задействано обратното броене.

Трийсет… Двайсет и девет… Двайсет и осем…

— Тейла? Какво има?

Двайсет и две…

Джагър беше споменал за обратното броене и за момент Тей се обърка. Затвори капака на телефона, а после отново го отвори. Цифрите продължаваха да се сменят една след друга.

Осемнайсет…

Изпитвам ново устройство за активиране. Невидимо и без мирис. Може да бъде скрито в електронни устройства, като например в МРЗ-плейър.

Думите на Коул се завъртяха в главата й и сърцето й наруши ритъма си.

— Изходът! — кресна тя. — Къде е изходът? Бързо!

Притисна се покрай Ейдолон, опитвайки се да преглътне горчивината в гърлото си, докато търсеше вратата, през която я беше вкарал Шейд.

Ето, тук! Втурна се към изхода и когато една от медсестрите се опита да прегради пътя й, като се превърна в пантера, тя просто я отхвърли. Главата й се цепеше, но Тей не обърна внимание на болката. Вратата! Трябваше да се добере до вратата.

— Тейла! — чу вика на Ейдолон зад гърба си.

— Остани там! — Изскочи на секундата, в която плъзгащите се крила се отместиха настрани. Тейла се огледа и позна паркинга, видя и БМВ-то на Ейдолон.

Нетърпима горещина опари пръстите й. Телефонът гореше с оранжев цвят и пулсираше така, сякаш се беше сдобил със сърце. Тейла го захвърли към далечната стена, като вложи в това движение цялата си сила. Върху рамото й се отпусна ръка. Тя се обърна, сграбчи Ейдолон и стиснала зъби, го събори на пода. Успя да го прикрие с тялото си в момента, в който в подземния паркинг проехтя взрив.

Покрай тях прелетя отломък — точно там, където току-що стоеше Ейд. Огън, камъни и метални части като дъжд се посипаха върху им. Тей продължаваше да лежи върху него. Ейдолон се размърда и се претърколи — сега той я прикриваше с тялото си. Когато дъждът от отломки премина и грохотът спря, вниманието на Тейла беше привлечено от силно ръмжене. Повдигна глава и се вгледа в безумно злите, златисти очи.

Четиринайсет

Ейдолон крачеше насам-натам пред вратата на кабинета си и възнамеряваше да откъсне главата на Шейд като на пиле, ако той изречеше само още веднъж: Аз нали ви казвах, че трябва да я убием!

И проблемът беше в това, че Шейд беше прав. Ако бяха предали Тейла на Юрий, паркингът на болницата нямаше да се окаже разрушен, а Тейла отдавна щеше да е на онзи свят.

Стиснал юмруци толкова силно, че чак кокал четата на пръстите му бяха побелели, Ейд отново си зададе въпроса защо тази мисъл го вълнуваше толкова. След взрива той беше готов да я убие със собствените си ръце. Двамата с Шейд я бяха довлекли до административната сграда, бяха я бутнали в кабинета му и бяха останали пред вратата, за да спечелят малко време и да се успокоят.

— В състояние ли си да се заемеш с нея? — попита Шейд. — Можеш ли да се заемеш с нея?

— Не започвай! — Ейдолон отвори вратата. Разбира се, че не беше готов да разговаря с нея, но страшно искаше да се измъкне от упреците на Шейд.

Тейла повдигна глава. Тя седеше на бюрото му с наведени рамене и кръстосани крака и приличаше на наказано дете. Очите й бяха зачервени, но Ейд беше сигурен, че не е плакала. Макар че си личеше, че се опитва да сдържи сълзите си — издаваха го здраво стиснатите й устни и начинът, по който преглъщаше.

Ейдолон се приближи и спря до нея, стиснал юмруци. Така беше по-лесно да не й се нахвърли, несдържал гнева си, или нещо още по-лошо, за което изобщо не искаше да мисли — да прояви съчувствие и да я прегърне. Намери в себе си сили да заговори с безизразен и студен глас, принадлежащ на Носителя на Справедливост, какъвто беше в продължение на няколко десетилетия.

— Можеш ли да ми обясниш защо не трябва да те убия заради онова, което направи?

Тей го погледна право в очите — същността й на воин не й позволяваше да се държи по друг начин.

— Не мога.

— Би било лесно — изрече Шейд, заобиколи бюрото от другата страна и тя се оказа в капан между двамата. — Дай да я изведем на улицата…

— Не — и тя отметна косата от челото си. — Почакайте! Трябва да знаете… Един от вашите лекари, мисля… Юрий?

Сърцето на Ейдолон наруши ритъма си.

— Какво за него?

— Мъртъв е. — Тейла затвори очи и конвулсивно преглътна. — Поставих на пейджъра ти нещо като… магически бръмбар. — Тя погледна към него. Синините под очите й се сливаха с мръсните петна по лицето й. — Сигурно си го дал на Юрий…

— Ад и шибани дяволи! — изруга Шейд. — Попаднал е в лапите на Егида. Какво направихте с него?

Тей мълчеше и цялото хладнокръвие на Ейдолон като Носител на Справедливостта се изпари. Той я хвана за дрехата на гърдите и я изправи. Дясното му слепоочие пулсираше, значи всеки момент можеше да загуби самообладание. И ако това станеше, цялата му злост нямаше да бъде насочена към убийството на Унищожителката. Не-е, той с голи ръце щеше да смъкне дрехите й, а след това щеше да й покаже кой е той, коя е тя… и че му принадлежи.

Проклятие! Скърцайки със зъби, той се взе в ръце и се върна към неприятния разговор.

— Измъчвахте го, нали? — О, Богове! Ейд чуваше туптенето на сърцето й, което раздираше тишината в стаята и му пречеше да мисли ясно.

— Не аз. Когато отидох, той вече беше мъртъв… Не им беше разказал нищо. Във всеки случай нищо ново за болницата. Съжалявам! Наистина съжалявам, че се получи така.

Трябваше да отдаде дължимото на Тейла; тя явно съжаляваше, че беше донесла бомбата в болницата и беше разстроена заради смъртта на Юрий. Пазителите е трябвало да заловят него, Ейдолон. Ако с’генезисът му не се беше пробудил в най-неподходящото време, след операцията на Люк той нямаше да даде пейджъра си на Юрий за нищо на света.

И… О, по дяволите…

Ейдолон пусна Тейла и се обърна към брат си:

— Юрий предложи на Джем да я откара. Опитай да се свържеш с нея.

Ако можеше да се убива с очи, Тей вече щеше да се е превърнала в шепа пепел на пода след погледа, който й хвърли Шейд, преди да хване дръжката на вратата. Той се задържа само за секунда, за да попита:

— Какво смяташ да правиш с нея? Ще я предадеш ли в ръцете на Малеконсиео или ние сами ще се разберем?

Ейд се приближи към брат си и тихо отвърна:

— Аз все още трябва да говоря с нея. — Шейд отвори уста, за да възрази, но брат му не му даде възможност да продължи. — Тя ми спаси живота.

— А ти спаси нея. Така че сте квит. Убий я!

Удряйки с отворена длан по дървената повърхност на вратата с такава сила, че Шейд подскочи, Ейд се наведе толкова близо към брат си, че можеше да чуе туптенето на сърцето му.

— Недей да спориш с мен!

— Ейд, изобщо не ми харесва какво става с теб. Преди година ти би постъпил както е редно.

— Какво пък може би най-накрая съм станал истински Семинус, което означава егоист. Вие двамата с Рейт си живеете така цял живот и какво?

Шейд изсъска някаква ругатня и изчезна зад вратата, като с грохот я затвори след себе си. Ейдолон раздразнено изръмжа нещо след него. Той нямаше навик да използва мръсни прийоми, но в последно време постоянно удряше по болните места на близките си. Макар че точно в момента спорът беше страшно неудачна идея. Особено с Шейд.

Гневът на Ейдолон се разгоря с нова сила, когато си спомни каква беше причината за възникналото напрежение.

— Ти дойде тук, за да могат приятелчетата ти от Егида да открият болницата, нали?

— Да.

Предателството отекна с болка в сърцето му, макар че не можеше да разбере защо, при условие че го очакваше. Те бяха врагове. Но това, че Тей смяташе да разруши делото, над което той толкова усърдно и дълго беше работил през целия си живот… Всичко в него се преобърна.

— Няма нужда да питам защо. Това, че ни мразиш и така е ясно…

— Не те мразя — изхлипа тя. В погледа й имаше толкова отчаяние, че то подобно на скалпел разряза на късчета душата му. — Боже, помогни ми! Аз не те не мразя.

Ейдолон шокирано се отдръпна.

— Лъжеш!

— Не! Ако те мразех, щях да взривя бомбата направо в болницата, а не на паркинга.

Той се разсмя горчиво. И насила.

— Спасяваше собствената си кожа.

— Сигурно аз също щях да мисля така — и Тей втренчи поглед в пода. — Има ли пострадали?

— Да — отвърна злобно Ейд. — Егида не успя да разруши болницата ми, но загинаха няколко от сътрудниците ни. Поне разбираш ли, малка убийце, че твоите хора са те изпратили на вярна смърт?

От гърдите на Тей се откъсна хлипане. И се проляха така дълго сдържаните сълзи.

— Аз бях жертва. В името на една велика цел…

— В името на една велика цел?! — Пред очите на Ейдолон се спусна червена мъгла. Кървавочервена. Той преодоля с една крачка разстоянието между тях и я хвана за раменете, като едва сдържаше желанието си да раздруса. — Ти наистина ли вярваш в това?

Тя го погледна, без да скрива болката, която я раздираше отвътре.

— Длъжна съм да го вярвам.

— Защо?

— Защото, ако аз не съм жертвоприношението на олтара на доброто, значи за тях не означавам нищо. — Тей премигна и по мръсната й скула се плъзна сълза. — Те са всичко, което имам. Ако аз съм само разходен материал…

О, проклятие! Гневът му изтече като вода през решетка.

Без дори да се замисли, Ейдолон я притегли в обятията си и я държа така, докато тя ридаеше върху гърдите му.

Това не трябваше да става. В тази ситуация той трябваше да гърми и трещи и да я накара да заплати с кръв за извършеното. Но да я прегръща, утешава и притиска устните си към тила й, да я гали по гърба… да, тъпа идея. И определено не трябваше да се чувства толкова добре. Ейдолон не беше изпитвал нищо по-хубаво от това. Във всеки случай в облечено състояние.

Тялото й, меко на нужните места, идеално подхождаше към неговото. А фактът, че се озова между бедрата й, когато тя седна на края на бюрото, го накара да си спомни, че и на двамата можеше да им бъде още по-добре. От мисълта членът му набъбна и… о. Богове, трябваше да се вземе в ръце!

— Юрий — прошепна Тейла с треперещ глас — той беше лекар, нали?

— Да. И при това добър. — Тялото й се разтресе и макар Ейд да разбираше, че не е длъжен да го прави, много му се искаше тя да не се чувства толкова виновна. — Освен това беше още и вер-хиена, и жестоко копеле.

— Няма значение. Това, което направиха с него…

„… си го е заслужил.“ Но Ейдолон не го каза на глас. Той беше изгубил талантлив хирург и нямаше да може лесно да му намери заместник.

Вниманието му беше привлечено от звуците, идващи отвън. Ейд я пусна, погледна през щорите и изруга.

— От цялата си душа се надявам, този мъж да не е лекар — каза Тейла, приближила се зад гърба му, докато наблюдаваше как олюляващият се като листо на вятъра Рейт се движеше по коридора. Мъжът се спъна и се подпря с гръб на стената.

— Мамка му! Направо страхотно! — измърмори Ейдолон. — Остани тук!

Отвори вратата и се приближи към брат си.

— Здрасти, брато!

Ейд го хвана за гърлото и го издигна над пода.

— Идиот! Secor des unez!

Рейт се разсмя и проблесна със зъби.

— О-о-о, езикът на Правосъдието. Великият Ейд е бесен.

— Помолих те да оставиш хората на мира.

— Аха, и на мен ми се повдига от проповедите ти, старче.

Ейдолон изръмжа и запрати брат си към другата страна на коридора. Той се удари в стената и се строполи на пода. Но преди да успее да стане, Ейд вече беше седнал върху него и започна да удря главата му в пода.

— Ейд! — Върху раменете му се отпуснаха ръцете на Шейд. — Ейдолон! Дай му да се изправи.

— Той е надрусан!

— Да, наясно съм. Нося „Наркан“.

— О, я стига — махна с ръка Рейт. — Аз получих дозата си право от наркомана, толкова акуратно го пресуших.

Ейдолон все още седеше върху него и скърцаше със зъби от ярост.

— Уби ли го? Наркоманът. Той умря ли?

— Кой да знае?

Шейд приклекна и уморено прокара ръка през лицето си.

— Имаше ли свидетели?

— Не ми пука.

— Рейт…

— Отпуснете се де! — и Рейт прокара език по един от кучешките си зъби сякаш все още облизваше остатъците от кръвта, която беше изпил. — Съветът на Вампирите нищо няма да ми направи, и вие двамата го знаете прекрасно.

Да, нищо нямаше да му направи. Като Семинус с примес на вампирска кръв, Рейт се намираше на границата между двата вида. По онова време Съветите едва не стигнаха до война, докато спореха на кои закони е длъжен да се подчинява той. Наказанията за различните постъпки бяха достатъчно изострени и това беше доста хлъзгава тема за обсъждане. В крайна сметка и двата Съвета стигнаха до компромис с помощта на Ейдолон и Шейд. Рейт не знаеше за това съглашение и ако това зависеше от Ейд, никога нямаше да го узнае.

— Самозабравил се задник! — измърмори Шейд. Притисна с ръка по-малкия си брат към пода и махна със зъби предпазната капачка на иглата.

Рейт изсъска и започна да се извива с всички сили. Ейд достатъчно грубо го обездвижи с коленете си, за да го задържи на място, докато Шейд не му инжектира дозата „Наркан“ — едно от малкото човешки лекарства, които оказваха нужното въздействие и на демоните.

— Омръзна ми да се дундуркам с теб — изрече Ейдолон, като си даваше сметка, че трябва да е по-търпелив и да проявява разбиране.

Ако Рейт беше посегнал на човек, още повече наркоман и още повече мъж, защото човешките жени не му бяха необходими нито за секс, нито за храна, значи, нещо го беше извадило от равновесие; беше разровило спомените за нещастното му детство или за мъченията. А той не говореше много за това. Просто беше споменал, че са го заставяли да наблюдава страданията на жените. Затова, дори самата мисъл за участие в подобни зверства му беше много противна. В резултат на това, Рейт се хранеше с кръв само от демони или от мъже. От време на време си хапваше и от наркомани, за да забрави, но за това винаги се разплащаше Ейдолон.

Рейт ръмжеше, но мъглата от наркотично опиянение се разнасяше от очите му.

— По-добре превключи вниманието към курвата си.

— Колко по-добре щеше да бъде, ако те бяха изяли веднага след раждането ти. — Разкъсван от злост, Ейдолон се изправи, за да не се поддаде на изкушението да го убие. — Шейд, успя ли да се свържеш с Джем?

— Да. И знаеш ли, тя каза да ти предам, че твоите двайсет и четири часа са изтекли. За какво става въпрос? Освен това беше толкова бясна, че едва сдържаше демоническата си същност.

— За нищо — излъга Ейд. — Поне една линейка не преживя ли взрива?

— Не. И изходът от паркинга е напълно разрушен.

— Проклятие! Заклинанието на „Убежището“ възстановено ли е?

— Да. Входът е скрит от човешки очи.

Е, той и така трудно се забелязваше, защото се намираше в подземието на изоставен многоетажен паркинг, закупен от него. Все едно. Ама че каша! Ейд погледна пребледнялата като привидение Тейла, която стоеше в рамката на вратата с изгубено изражение върху лицето.

— Какво, по дяволите, си се втренчила? — заяде се Рейт.

Изветряването на наркотика не способстваше за подобряване на настроението му. Той се надигна с труд, седна и опря гръб в стената. После вдигна глава и хвърли на Тейла изпепеляващ поглед под полузатворените си клепачи.

— Не знаех, че демоните залитат към наркотици — каза тя и Рейт само студено се усмихна.

— Аз и не го правя. Аз налитам на кръв. — Прокара език по вампирските си зъби. — Приближи се и ще ти покажа.

Тей изсумтя.

— Мечтай си!

— А-а-а, значи си много придирчива, когато става въпрос кой от демоните да изчукаш, а?

— Рейт! — изрече Ейдолон. Гласът му беше тих, но в него имаше и предупреждение, което малкият му брат игнорира.

— Какво? Това не е ли малко лицемерно? Като се има предвид колко демоническо има в нея…

— Млъкни!

Този път Рейт го послуша, но Тейла се приближи.

— Какво имаш предвид? — Тя се обърна към Ейдолон. — Аз вече съм наполовина демон. Какво, ще стане още по-лошо ли?

— Ти не си й казал? — Рейт се разсмя. Цялото му наркотично опиянение беше изчезнало. — Нека да я просветя.

— Какво не си ми казал?

— Нищо — отряза Ейд, но Рейт се изправи на крака. Сините му очи блестяха като на котарак, готвещ се за скок.

Ейдолон се вклини между тях, но Тей го хвана за ръката и го обърна към себе си.

— Моля те… Кажи ми!

Той възнамеряваше да забави момента, докато тялото й толкова силно се променеше, че Тей сама да поиска да се обърне за помощ към лекар-демон, но брат му само ускори събитията. Е, може би времето наистина беше настъпило. Егида я беше предала. Колегите на Тейла бяха решили да я подставят и убият, когато трябваше да я защитават и да се грижат за нея. Истината, че принадлежеше и към друг свят, може би щеше да й помогне да види различни възможности.

— Тейла, нека да се върнем в кабинета ми и…

— Не ми пудри мозъка — каза тя и кръстоса ръце. — Каквото и да е, ще се справя.

Ейдолон зарови пръсти в косата си.

— Чудесно! Вече ти казах, че си полудемон. Но не съм ти потвърдил, че ухапването на Алу е активирало процеса на дремещата ти ДНК.

— Дремеща ДНК? — Тя преглътна и облиза устни. — За какво говориш?

— Боже, хората са толкова тъпи! — вмъкна Рейт, опрял рамо на стената. — Той иска да каже, че тази ДНК встъпва в правата си. Което или ще те убие, или ще те лиши от всичко човешко.

Тейла погледна към Шейд, който кимна, а след това към Ейдолон.

— Аз не… това не може да е истина.

От бездушния смях на Рейт температурата в стаята рязко падна.

— Добре дошла, Унищожителке! — каза той. — Добре дошла в Ада!

Петнайсет

Докато Ейдолон, преоблякъл се в дънки и черен пуловер, водеше Тейла през тъмните коридори на болницата, тя не каза нито дума. В главата й като рефрен звучаха думите на Рейт. Единственото, което можеше да направи за момента, беше да остане в съзнание. Не можеше да говори.

Както и да мисли ясно.

Отпред се показа гладка черна арка, обрамчваща врата, която блестеше, както онази, която видя в тунела под квартирата на Нанси.

Ейдолон измърмори нещо на непознат език и я поведе през сиянието. От другата страна на вратата се озоваха в помещение, подобно на пещера от черен мрамор, в чиито полирани стени бяха гравирани карти. Ейд докосна една, която наподобяваше на груба скица на очертанията на САЩ и тя веднага засвети в червено с още по-схематично изображение на Ню Йорк. Няколко докосвания и се появи нова арка.

Тейла направи няколко крачки и излезе от стената на сграда в Южен Бронкс. Веднага се обърна, но не видя никакви следи от врата или някакъв намек, че в стената има скрит подвижен механизъм. Ейдолон извика такси и след петнайсет минути се озоваха до дома й. Тя все още пазеше мълчание, като се опитваше да осмисли фактите.

— Ще дойдеш при мен — каза Ейд. — Тук сме само за твоята невестулка и за багажа ти.

— Не мога. — Звукът в главата й напомняше на скърцане на ръждясал механизъм, пуснат след дълъг престой. Струваше й се, че още малко и ще загуби контрол с реалността; щеше да се озове в нощен кошмар, които нямаше свършване.

Твоят демон или ще те убие, или ще те лиши от всичко човешко!

— Тейла, нямаш избор! Изгуби го, когато реши да взривиш болницата ми. — Ейд плати на таксиметровия шофьор и тръгна след нея към плесенясалия й дом. Поклати недоволно глава, когато под краката му изхрущя изхвърлената от някого спринцовка. — Когато тялото ти започне да се променя, ще имаш нужда от помощ. Трябва да поговорим за много неща.

— Няма за какво да говорим — отвърна Тей, докато се изкачваше по стълбите. Явно отрицанието й помагаше да се държи в ръце. — Не мисля, че…

В този момент косъмчетата по тила й настръхнаха. Инстинктите й закрещяха с всичка сила, адреналинът в кръвта й забушува и тя се прилепи до земята. Огледа цялото помещение от долу нагоре, до самия таван. Демоните често скачаха от тръбите или подпорите, минаващи под тавана, и това беше крайно дразнещо.

Ръката й инстинктивно се протегна към колана, където обикновено носеше прикрепен стенга. Изруга, когато напипала само прохладната си кожа под болничната риза, взета на заем от Ейдолон вместо окървавения й потник.

Ейд приклекна зад нея и прошепна в ухото й:

— Какво става?

— Нещо не е наред — също толкова тихо му отвърна тя. Придвижи се още една крачка напред и погледна към коридора през стълбищната площадка. — Вратата ми е отворена.

Яростта излизаше от Ейд на осезаеми вълни. Той понечи да се втурне нагоре по стълбите, но Тейла го спря, като го хвана за ръката.

— Ще се оправя сама. — По дяволите, имаше нужда от това. Искаше й се да пребие някого само и само за да се избави от обхваналото я вцепенение.

Забеляза движение зад открехнатата врата. Смъртни. Пазители.

Видя двама. Коул и Блик. Двойката, която беше участвала в схватката за залавянето на верволфа, при която бяха загинали Трей и Мишел. В момента мъжете седяха на дивана й и ядяха хамбургери от Макдоналдс.

Собственическият й инстинкт се обади… Хора, в скривалището й, без покана…

Тей затвори очи и се опита да събере мислите си. Държеше се така, сякаш се беше смирила с мисълта, че я очакваше участта да се превърне в демон и Пазителите бяха нейни врагове. Не тези двамата я бяха изпратили с бомба в демоническата болница, затова нямаше смисъл да нахлува като болно от бяс Адско псе. Освен това версията им за събитията от онази нощ много се различаваше от изложената от Люк, а на Тей много й се искаше да вярва именно на старите си бойни другари. Пазителите бяха от добрите момчета. Спасители на човечеството. Те не се предаваха един друг. Не лъжеха. Не се опитваха да убиват своите.

Но интуицията й не беше съгласна с тези доводи.

— Скрий се и не позволявай да те видят — каза Тейла на Ейд. — Не зная защо са тук, но шансът за разговор ще е по-голям, ако решат, че съм сама.

— Пазители? — попита той и когато Тей кимна, рязко си пое дъх. — Ако само посмеят да те докоснат…

— Няма да го направят. — И преди Ейд да започне отново да спори, а тя да осъзнае колко собственически звучеше гласа му, Тей се изправи и влезе в апартамента си.

Коул скочи на крака.

— Тейла… Господи Исусе, какво правиш тук?

— Тук живея. — Тя направи още няколко крачки и сърцето й застина при вида на паниката върху лицата им, която говореше, че мъжете знаеха за мисията й в болницата. Колко още от Пазителите знаеха? Няколкото избрани? Всичките?

Не! Тей не искаше да повярва, че всички до един й бяха обърнали гръб.

— Казаха ни, че си загинала.

— Е, мога да ви уверя, че това не е така.

Коул и Блик се спогледаха… Да, това, че все още дишаше, за тях явно не беше добра новина.

— Страхотно! — отреагира Блик.

— А вие защо сте тук, ако аз съм мъртва?

— За да поприберем. — Коул присви рамене, но Тей забеляза как при това движение охлаби стенга си. — Хайде да те отведем в щабквартирата.

Блик се приближи зад гърба й.

— Да, всички просто ще полудеят, когато те видят.

Звукът на извадено от ножницата острие, който не можеше да се сбърка, проряза въздуха и прекъсна фалшивия им разговор. Тей бързо и силно удари Блик по ръката и изби кинжала му. Коул се завъртя и кракът му я блъсна към стената. В този момент в стаята се появи Ейдолон и се зае с Блик, като й даде идеалната възможност да съсредоточи всичките си сили върху Коул.

От вопъла на Блик в ушите й все още звънтеше, когато стовари юмрука си в лицето на Коул.

— Не го убивай! — извика тя на Ейдолон.

— Как ли пък не! — изръмжа той.

— Недей!

Тъпите удари говореха, че Ейд изобщо не възнамеряваше да се съобразява с думите й.

Коул замахна, но тя успя да блокира ъперкъта му, докато беше разсеяна по Хелбой. От страна на Коул ударите се сипеха един след друг. Настана време да му отговори със същото. Тей се наведе, завъртя се, стовари крак в гърба му и го събори на пода. После светкавично се хвърли към него, оседла го през корема и стовари юмрук в лицето му. Коул рязко повдигна крака, придвижи я напред и ръцете му я стиснаха за гърлото. След което се опита да я махне от себе си. Силите им бяха почти равни. Много често бяха тренирали заедно, но Тей беше ранена, поради което битката не й се отдаваше толкова лесно. Но въпреки всичко тя се бореше с всички сили.

Разтворила устни в опит да си поеме въздух, Тей се протегна към свещника върху ниската масичка за кафе. Пръстите й го докоснаха и в същия миг Коул я удари с юмрук в корема.

Болката прониза цялото й тяло, но тя стисна зъби, успя да замахне и стовари свещника в слепоочието на бившия си колега. Мъжът изохка и се отпусна на пода.

Сподавила стона си, Тей се изтърколи настрани. В стаята се разнесе ревът на Ейдолон. Той захвърли тялото на Блик и се нахвърли върху Коул. Коляното на Хелбой се опря в корема му, пръстите му се обвиха около гърлото на мъжа и той изръмжа:

— Е, изрод, дойде време да запееш като славей.

Тей хвърли поглед към Блик. Макар че целият беше в кръв, гърдите му се повдигаха и отпускаха равномерно. Слава Богу!

— Копеле! — обърна се тя към Коул. — Какво, по дяволите, означава това?

Той й хвърли изпепеляващ поглед, но съдейки по начина, по който започна да дърпа ръката на Ейд, той явно го беше стиснал за гърлото по-силно от необходимото.

— Кучка! — едва успя да изрече Коул. — Ти си демон. Ти уби Джанет!

О, Боже, те знаеха!

— Аз… аз не съм демон. И не съм я убила аз. — Изстреля тя моментално думите на протест. Макар че определено носеше вина за смъртта на партньорката си.

След което се спогледа с Ейдолон.

— Сигурно Юрий е проговорил — каза той.

Нима всички знаеха? Самата тя все още не се беше смирила, че във вените й течеше кръвта на демон, а колегите й вече се опитваха да я убият.

Тей сви крак под тялото си и се опита да се намести по-удобно. Беше насъбрала много въпроси.

— Каква заповед получи?

Коул се изплю и заради кръвта, размазана около устните му, върху лицето му сякаш застина гротескна усмивка.

— Върви на майната си!

Ейдолон докосна с пръст скулата на Коул близо до раната, която започна бавно да зараства, като почти нежно продължаваше да гали кожата му.

— Медицината е толкова забавно нещо — прошепна той. — Докато се учиш да лекуваш едно… — прорезът на лицето му зарасна пред очите й — … разбираш как да причиниш още повече болка.

Кожата му се разкъса като хартиен лист и Коул закрещя. Проклятие, Хелбой си знаеше работата. Тей все още не можеше да реши дали това я плашеше, или възбуждаше, или и двете.

— Отговаряй на въпросите на Тейла, иначе ще започна да режа по-надолу.

Коул звучно преглътна.

— Изпратиха ни да вземем оръжието на Егида и дрехите.

— И?

— И да те убием, ако си оживяла след взрива.

Макар че очакваше подобен отговор, това предателството я прободе като нож в сърцето. Не, прободе не беше съвсем правилната дума. Тя се сражаваше рамо до рамо с тези хора, бяха я ранявали заради тях, рискуваше заради тях. Обединяваха ги общи цели. Как се бяха решили на това?

— Кой ви изпрати? — Тей проклинаше треперещия си глас. — Кой даде заповедта?

— Джагър.

— Джагър няма такива пълномощия.

— Той каза, че е заповед на Кайнан.

Тя се отдръпна назад толкова бързо, сякаш някой й посегна. Не! Кайнан не би постъпил така. Не и с нея. Никога! Веднъж той беше простил на Пазител, пуснал демон.

Но пък, ако беше повярвал, че тя е демон… не, дори в този случай. А като се вземеше под внимание факта, че информацията идваше от Юрий, той не би се подвел толкова лесно. Сведенията, получени от демон след мъчения, не можеха да послужат като основание за смъртна присъда. Но ако все пак можеха, то преди произнасянето й трябваше да бъде проведено всестранно разследване, според чиито резултати решението трябваше да се вземе от Сиджил. Нещо не беше наред. Нещо изобщо не беше наред.

— И вие затова се върнахте, за да претършувате квартирата на Тейла и да я убиете, ако е успяла да оцелее след взрива? — попита Ейдолон.

— Всичко трябваше да изглежда като кражба с взлом.

— А ако аз не се бях върнала тук, но въпреки всичко бях оцеляла?

Окървавените му устни се разтеглиха в студена усмивка.

— Щяхме да те преследваме като демонска курва, каквато си в действителност.

— Грешен отговор. — Гласът на Ейдолон звучеше мрачно и глухо и за част от секундата той просто счупи врата на Коул. — Правосъдието е извършено.

Това трябваше да я шокира. Може би дори да я разстрои. Само че тя усещаше единствено тъпо вцепенение. Нима демоническите й гени си казваха думата?

Тей стоеше и гледаше двамата окървавени Пазители — мъртвия и живия. И сега какво?

Сякаш прочел мислите й, Ейдолон се изправи и каза:

— Вземи си някакви дрехи и невестулката.

— Защо го правиш?

— Тук не е безопасно за теб.

— Наясно съм. Но мога сама да се погрижа за себе си. — Тя много години беше живяла на улицата и знаеше къде може да се скрие.

Разбира се, за това знаеха и много Пазители, включително Джагър.

Ейдолон я хвана толкова светкавично за ръката, че тя дори не успя да мигне. Пръстите му се заровиха в косата й, докато другата му ръка обви кръста й.

— Кажи ми — изрече тихо Ейд, което я дразнеше много повече, отколкото ако крещеше — какво направиха в Егида с Юрий?

Тя насила преглътна.

— Вече ти казах. Измъчваха го.

— Как? С камшик? Нож? Огън? — Захватът му стана по-силен. Той притегли Тейла и дръпна главата й назад. Но не, за да й причини болка. Просто му беше нужно цялото й внимание. — Мислиш ли, че твоите приятели няма да направят същото и с теб, ако те заловят? Аз разбирам, че не можеш да ми имаш доверие, но мисля, че вече доказах, че не възнамерявам да те измъчвам.

— Ти уби Коул…

— За да не се наложи да го направиш ти. — Ейд прокара устни по връхчето на ухото й и Тейла потръпна. — Той би те убил. Може би не днес, но рано или късно би го направил. Върви! Събери си вещите.

Пусна я, но Тей не се върза на опита му за отвличане на вниманието.

— Ти няма да убиеш Блик, докато съм заета, нали?

— Тейла…

— Не! — Тя прехапа устни и погледна към Пазителя, свил се на пода. — Той не е такъв като Коул. Блик е новак, просто е следвал заповедите. Той мисли, че аз съм…

— Демон?

— Ти си копеле!

— Да, наясно съм. Можеш да се упражняваш в ругатни по-късно. Сега трябва да те скрия на безопасно място.

Тей разбираше, че Хелбой беше прав, но хапът се оказа прекалено горчив.

— Отивам да си събера нещата — измрънка тя. — Аз бързо… Не убивай Блик.

Наложи си да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои. После вдигна с треперещи ръце слушалката на телефона, който беше паднал на пода по време на схватката им с Коул, и набра номера.

Джагър вдигна след първия сигнал.

— Отрядът, който си изпратил, за да ме приветства вкъщи, се постара славно, Джаг — произнесе Тейла. — Но ако искаш смъртта ми, ще се наложи да измислиш нещо по-добро. Ела тук и разтреби след себе си.

И тя затвори, наясно, че току-що беше подписала смъртната си присъда.

Обърна се и едва не ослепя от усмивката на Ейдолон. Той изрече нещо на непознат език, докато я гледаше в очите.

— Ти си просто страхотна!

Както и той. Великолепен извън границите на възможното. А тя се канеше да отиде в дома му. Тей нервничеше само при мисълта, че ще се озове насаме с него в интимната обстановка на апартамента му. Направо беше в ужас. И това невероятно я възбуждаше.

— Трябва да вървим.

И то бързо, докато не са я посетили Пазителите, поставили си за цел да я убият.

Тейла взе Мики в ръце и осъзна, че няма път назад.

Шестнайсет

Квартирата на Ейдолон изобщо не приличаше на тъмната и влажна пещера, каквато си я представяше Тейла. И ако съдеше по дрехите и колата му, тя как така беше решила, че той би могъл да живее някъде другаде, а не в небостъргача на Манхатън? Където наемът за един месец сигурно беше много повече, отколкото плащаше тя за две години за нейната дупка…

— Това не е честно — промърмори Тей и пусна сака с дрехите и оръжието си на пода. Ейдолон извади Мики от джоба си и заключи входната врата.

— Какво по-точно?

— Всичко. Ти би трябвало да живееш в канализацията или нещо подобно — каза тя. Гласът й звучеше неуверено, защото започваше да вижда в него не само лошото. А така ставаше все по-трудно да удържа на принципите си.

Още повече че хората, за които тя мислеше, че споделяха убежденията й, се бяха опитали да я убият. При това два пъти. О, и сигурно защото тя самата беше демон. Но това бяха подробности.

— Не успях да намеря канализация с изглед към града. — Той пусна Мики заедно с торбата с тоалетната му на пода.

— А къде е кучето ти? Не си ли го изял все още?

— Докато ти си събираше нещата, позвъних на жената, която го разхожда, и помолих да вземе бълхливата твар при себе си за няколко дни. Не знаех как кучето ще се отнесе към пора ти.

Някъде в дълбините на дома се чу звън на часовник.

— Бълхлива твар? Май не го обичаш много-много, а?

— Не ми дава да скучая. — Ейдолон го каза небрежно и сви рамене, но нежността в гласа му го издаваше. Той обичаше „бълхливата си твар“.

Взе сака й и Тей го последва по коридора с изображения на средновековни замъци и шато в спалнята. Стаята се оказа много голяма, декорирана в дълбоките тонове на кафяво и бордо. Леглото с балдахин сигурно беше правено по поръчка, защото беше направо огромно. Много странно…

След това се досети и едва успя да издиша. Леглото явно можеше да побере повече от двама.

— Това е твоята стая — прошепна тя. — Аз видях стая за гости…

Той пусна багажа на пода и обхвана лицето й в ръце.

— Това не подлежи на обсъждане. — Наведе се към врата й и устните му в нежна ласка докоснаха кожата й. — Ти спиш с мен.

Като истинска двойка. Прекалено интимно.

— Не искам.

Ейд вдъхна дълбоко.

— Не ме лъжи, Тейла. Подушвам желанието ти.

Боже, това негово обоняние беше истински трън в задника.

— Необходимо ми е пространство.

— Леглото е достатъчно голямо.

— Да, в него биха се поместили дори отбор мажоретки.

Тей усети усмивката му във врата си.

— Прилича ми на ревност.

— Сънуваш!

— А ти имаш нужда от почивка. — За нейна изненада, той отстъпи крачка назад, но единият му пръст продължаваше да я гали по брадичката. — Имала си тежък ден. Ако имаш нужда от душ — банята е вдясно. Халатите са в шкафа. — Той повдигна вежда. — В действителност ти не си се сбила с Дейва, нали?

— Не. — Боже, би дала всичко, за да върне времето назад и да започне този ден отначало. — Слушай, за всичките тези глупости за полудемоните… имаш ли доказателства? Или просто се опитваш да ми промиеш мозъка?

Начинът, по който Тейла го питаше направо, само потвърждаваше колко е уморена. И без това всичко беше отишло по дяволите, а тя имаше нужда от честен отговор.

— Ела с мен!

Отново излязоха в коридора и стигнаха до стая, почти толкова голяма като спалнята, но по-уютна. Около стените бяха наредени книжни рафтове. Върху много от кориците имаше надписи на език, който тя не познаваше. В ъгъла стоеше маса. До нея, по цялото протежение на стената, имаше диван. Черният мраморен под отразяваше светлината, но това не правеше стаята тъмна, както можеше да се очаква.

Ейдолон свали една книга от рафта в кожена обвивка и я отвори на празна страница. Затвори очи и прокара ръка над листа. Дланта му засвети и когато я махна, върху страниците й се беше появило пулсиращо, ярко… влажно… изображение на окървавени вътрешни органи.

— Първо, това е истинска гадост. И второ, как го направи?

— Това е медицински справочник. Аз го написах. На тези две страници мога да покажа всичко, което някога съм видял. Това е като жива снимка.

— Страхотно! Но… какво е това?

— Твоят корем отвътре.

Тей се загледа.

— Аз, разбира се, не съм спец по въпроса, но не изглежда много добре. Сигурен ли си?

— Видях го с очите си — мрачно отвърна Ейд. — Това са твоите органи. Деформирани са. Заради сливането на двата различни вида. И не, това не е просто някакъв вроден човешки дефект.

Тейла се отдръпна сякаш се опитваше да избяга от думите му.

— Аз все още не мога да повярвам. Мама не би държала това в тайна от мен. Тя не би ме оставила, ако някой демон…

— Може да не е знаела.

— Но как… — Тейла спря, защото осъзна глупостта на въпроса. — Инкуб.

— Напълно възможно.

Припомни си за какво си говореха в квартирата й, преди да го удари по главата и с надежда го погледна.

— Почакай, ти каза, че от инкубите се раждат само момчета.

— Не, аз казах, че от Семинуси се раждат само момчета. Другите видове инкуби могат да имат деца от двата пола.

Да, тя беше демон, нямаше смисъл да отрича. Мразеше тази дума, но някъде дълбоко в душата си изобщо не беше изненадана. Дори като дете се отличаваше от другите. По-чувствителна. Притежаваше остро зрение. И с възрастта и другите й чувства се обостряха.

А желанието й да се доверява на хората днес едва не й струва живота.

— И какво ще стане сега с мен? Твоят брат каза, че демоническата ДНК побеждава. Ще се превърна в някакво ужасно чудовище ли? — По-скоро щеше да се самоубие, отколкото да позволи на това да се случи.

— Не зная.

— Ти не знаеш? Ти не знаеш? — От гърлото й се откъсна горчив смях. — Ти нали си лекар? Демонически лекар? — И тя махна към книгите на рафта. — Разполагаш с демоническа сила, а не знаеш?

— Нещо все пак зная. Моят брат е прав. — Той облегна бедро на масата. — Демоническата ДНК е агресивна. Тя се опитва да удържи връх, а не да се слее с човешката. Затова имаш проблеми. Не знам в какво точно ще се превърнеш, но определено ще се превърнеш в нещо; изобщо не се съмнявай в това. Или ще умреш.

— Последното е за предпочитане.

Той поклати глава.

— Има и друг начин.

— Аха, мога да се застрелям, преди това да се случи.

— Не. С помощта на Шейд, мисля, че можем да обединим човешката и демоническата ти ДНК. Всъщност това ще ти позволи да приемеш облика, в който е трябвало да се родиш.

— И той… какъв е? А, да! Ти не знаеш. Значи, ако не направя нищо, то или ще умра, или ще се превърна в чудовище?

Няколко секунди се чуваше само тиктакането на старинния стенен часовник.

— Да, нещо такова.

— Уау! — изрече тя тихо. — Бъдещето ми определено не е розово. — И това беше много слабо казано.

Единственото, което й оставаше, беше да чака смъртта.

А като се замислеше, тя не очакваше нищо и от живота…, така че нищо ново под слънцето. Тей прокара пръсти по кориците на книгите на рафта.

— Значи, аз съм като тиктакаща бомба. Имаш ли някакви идеи относно това кога мога да се взривя?

— Не зная — отвърна той и от безсилие подръпна косата си.

— За лекар ти изобщо знаеш много малко.

Изпъкналите златни букви върху дебелия том я накараха да спре.

— „Демоника“ — прочете тя и се намръщи. — Демоническата Библия?

— По същество, това е просто историята от друг ъгъл.

— И какво според мнението на слугите на тъмнината е било в началото?

— Не ти ли е все едно?

— Не. — Тей взе книгата в ръце като почти очакваше тя да я изгори, но фолиантът си остана тежък и студен. — Винаги е по-добре да знаеш какво мисли противникът ти.

Само че той вече не й беше „противник“.

Ейдолон скръсти ръце пред гърдите си, протегна крака и ги кръстоса в глезените.

— Според преданието, след като Сатаната бил изгонен от Рая, получил възможност да създаде своя собствена раса. Но тъй като хората се раждали добри, а после можели да станат зли. Бог настоял при децата на Сатаната да е обратното. Някои от видовете той сътворил като използвал извратеното си въображение, а за основа на другите използвал животни или хора.

— Затова има демони, изглеждащи като хора?

Той кимна.

— Някои видове са хибриди между животни и хора. Шиптърите например. Някои видове са природно по-зли от други. Но има и такива, които се опитват да бъдат добри.

— Добри? Тоест… не са поклонници на Сатаната? И не вървят ръка за ръка с него?

— Мнозина се съмняват дали той изобщо съществува… Както има хора, които не вярват в Бог, така има и демони, който не вярват в Господаря на Мрака.

— Значи ти никога не си го виждал?

— Ти виждала ли си Бог?

— Не всичко е толкова просто.

— Точно така. Когато хората говорят за божествена енергия, те имат предвид ангелите. Ние имаме дресдийни. И само за сведение, много от нас смятат за висш нашия Бог. А има и такива, които се покланят или признават и двата. Двата Бога!

— Според мен това е невъзможно.

— Че ние не всички сме зли ли? Нима не виждаш, че понякога в устройството на света стават грешки и хората се раждат зли? Или стават такива впоследствие?

— Да, виждам.

— Представи си, че в нашия свят става обратното. Всяко действие си има противодействие. Ин и Ян. Крайностите в единия се уравновесяват с обратното в другия. В света на демоните, дори и при най-жестоките видове, понякога се получават отклонения. Аз познавах Круентус, който искаше да работи в болницата — поради което неговото семейство го уби. Светът не е черно-бял, Тейла.

— Повярвай ми, започвам да го разбирам. — Тя разтри слепоочията си, замислена, дали животът й щеше да стане някога отново нормален. Макар че всъщност не знаеше какво е това. От момента на раждането й — недоносена и с тяга към хероин в кръвта (благодарение на нейното мамче!) на пода на изоставения склад — всичко вървеше наопаки.

— Тей, позволи ми да повикам Шейд. Ще ти помогнем.

Тя само поклати глава.

— Не мога.

— От какво се страхуваш?

— Да се страхувам? Е, може би да не изгубя себе си. Да се превърна в това, което винаги съм ненавиждала. По-добре да умра, отколкото да се превърна в нещо, което дори ти не можеш да определиш. — Ейд сякаш разбираше всичко и тя изведнъж си спомни какво разправяше той за собственото си прераждане. — А и не виждам ти да се радваш на своето изменение.

— Това е друго. Аз зная в какво ще се превърна, а ти — не. И ти имаш шанс да станеш по-добра.

— По-добра? Как превръщането ми в демон може да ме направи по-добра?

— Пита смъртната, която своите се опитаха да убият.

Тейла преглътна и скръцна със зъби.

— Върви в Ада!

— Ти все още не си разбрала, нали? Това е Адът.

Тя изсумтя.

— Благодаря ти, че ме развесели.

— Всъщност аз говорех за земята. Тук няма геена огнена, няма врящи казани, няма кръгове или реки от лава. Когато умрем, ние се връщаме на земята, за да продължим да влачим жалкото си съществувание отново и отново по протежение на вечността.

От това, за което говореше Ейд, главата й се замая. Думите му противоречаха на всичко, което й бяха преподавали в часовете в Неделното училище онези няколко пъти, в които приемните й родители или Егида я бяха накарали насила да присъства.

— Това са глупости!

— Ад няма — простичко отвърна Ейд. — Поне както ти го разбираш. Нашият мир е същия, като вашия. Вие умирате и попадате на Другата страна. Ние умираме и попадаме в Долния свят. Ние се раждаме отново на земята, макар че много демони живеят дълбоко под повърхността й, на място, което се нарича Шеул. Това е мястото, където съм израснал. Има много пещери, тясно и тъмно е. Демоните искат да се измъкнат оттам и са готови да направят всичко, ако това ще им помогне да попаднат на земята.

— Всичко?

— Представи си това, което вие наричате Възнесение. Армагедон. Апокалипсис. Според различни човешки религии праведните ще отидат в Рая, а на земята ще остане само злото. Това ние наричаме Прераждане. Земята ще се превърне в Ад. И от геена огнена просто няма да има нужда.

Ейдолон посочи към книгата, която Тей все още държеше в ръка.

— В „Демоника“ се говори, че грешниците ще възкръснат, защото ще им е даден още един шанс да се променят. Когато следващия път умрат, те могат да се отправят към мястото, което вие наричате Рай или на Обратната страна. Когато Прераждането започне, изкуплението на греховете ще стане невъзможно. Точно това иска Злото. Свят, където цифрите са статични, а страданието — вечно. — Ейд й хвърли безстрастен поглед. — Това ще бъде Рай за демоните. Поне за някои.

Това й дойде в повече. Много повече. Черно, бяло, оттенъци на сивото, понякога премесено с червено. Тейла искаше всичко да си остане простичко и не й дремеше по какъв точно начин трябваше да се случи.

— Хелбой?

— Какво?

— Докосни ме. Накарай ме да забравя за всичко.

Той се озова до нея и след секунда тя беше върху него на пода.

Хиляди жени имаха нужда от секс. С него. Но нито една през осемдесетте години на половата му зрялост не беше искала секс за нещо друго, освен за разтоварване. Той не умееше да утешава; способностите му за изцеление бяха ограничени до познанията му по анатомия. Но начинът, по който Тейла се беше впила в него му говореше, че той й е необходим не само за секс. И дори самата тя едва ли го осъзнаваше.

Пълен с отчаяние стон се отрони от устните й, когато болничната й дреха се разкъса и Ейд прокара пръсти по едната й гръд през сутиена и ги обви около сметановата кожа над памучната материя.

— Толкова си красива, Тейла. — И тя наистина беше. Той винаги беше предпочитал да прави секс с човекоподобни жени и искаше най-красивите. Тейла не можеше да бъде отнесена към класическите красавици, но нейната свежа и неизкушена същност притегляше погледите така, както нищо друго.

И явно тя искаше да чуе точно това, защото въздъхна и се изви към него. Би трябвало да се прехвърлят на дивана, но той изгуби способността си да мисли, когато тя обви крака около кръста му. По някакъв начин успя да свали дънките й, а след това и останалите й дрехи, докато тя покриваше с целувки раменете му. Ароматът й стана по-силен и изпълни дробовете му със сладкия мирис на възбуда. Ейд си пое дълбоко дъх и позволи на желанието да го завладее така, че дори главата му се замая.

— Харесва ми, когато очите ти променят цвета си — прошепна Тей и на него изведнъж му се прииска да я целуне… С истинска целувка, а не така, както миналия път, когато за пръв път правиха секс и тя все още не беше на себе си след игричките на Рейт в съня й. Не и така, както в стаята за прегледи, когато го направляваше с’генезиса.

Сякаш прочела мислите му, Тей сведе очи към устата му и облиза долната си устна. О, Богове, прииска му се да нахвърли върху устните й! Но нямаше да може да бъде нежен, а тя имаше нужда точно от това в момента.

Ейдолон наведе глава и като се опитваше се да не докосва новите й шевове, близна зърното. Тих стон се откъсна от нея.

— Ти миришеш на мен — каза той, наслаждавайки се на порочната нотка в аромата на кожата й. Не беше свършвал в нея от онзи ден в болницата, но в тялото й все още се усещаха флуидите му, които я държаха готова и свръхчувствителна. — Само на мен.

Членът му пулсираше до влажния й вход, но той все още се противеше на желанието си да я обладае.

Не и сега. Лекарят в него искаше да я изцели дори повече, отколкото демонът — да свърши.

Подобно нещо не му се беше случвало досега.

И беше дяволски плашещо.

Тейла явно също беше изплашена, защото внезапно го отблъсна.

— Не мога! О, Боже, не мога!

Той се отмести изненадано. Цялото му тяло гореше.

— Какво не е наред?

Тя се отдръпна от него по хлъзгавия паркет.

— Просто… не мога… аз не мога да искам… — Тя скри лице в ръцете си. — Този път всичко е по-различно.

Нещо вътре в него сякаш се вледени въпреки пожара, обхванал тялото му.

— Защото досега ти убеждаваше себе си, че те принуждавам да го правиш не по своя воля?

Тя кимна.

— Извинявай!

— Тейла, погледни ме. — Тя не отвърна и той протегна ръка към нея, като с това предизвика цяла поредица от движения. Тейла грабна дрехите си и се опита да стане, но се подхлъзна на паркета и вместо това запълзя към дивана. Закръгленото й дупе изглеждаше невероятно, а влажната й плът блестеше. Тогава в главата на Ейд нещо даде засечка.

Кръвта се оттегли от мозъка му и остана само животинският му инстинкт. Хвърли се напред, хвана я за кръста и притисна дупето й към слабините си. Членът му се притисна между двете й половинки и той затрепери от желание. Тейла се опита да се измъкне от ръцете му и той й позволи. Ако й беше необходимо да си мисли, че се съпротивлява и ако това беше единственият начин да я получи, какво пък… и той нахлу с един силен тласък в нея. Тя изкрещя от внезапната му атака и задраска с нокти по пода, опитвайки се да се измъкне.

Мирисът на страх, едва различим сред силния аромат на желанието, го прониза право в главата. Мамка му! Той не я изцеляваше, а я плашеше. Разумът му казваше да спре, но бедрата му продължаваха да се движат; сякаш тялото му се противеше на онова, което заповядваше мозъкът.

— Моля те…

По дяволите! Ейдолон заръмжа и се откъсна от нея. В същата секунда тялото му се присви от болка. Все още на колене, той се сгърчи на пода и конвулсивно си пое дъх.

— Хелбой? — Дланта на Тейла легна върху рамото му и той изсъска, разбирайки, че отново е на ръба да полудее от страст.

— Не ме докосвай!

— Но…

От вика му осветителните тела по стените завибрираха.

— Сега не мога да се контролирам! Не се приближавай! — Болката прониза слабините му. Топките му се напрегнаха и запулсираха така, сякаш някой ги стисна с клещи. С треперещи ръце Ейд се пресегна за панталона си. Трябваше да намери жена. И то бързо. Възбудата го подлудяваше и това нямаше да премине, докато не получеше освобождение.

А при мисълта, че щеше да се наложи да прави секс, но не с Тейла, болката му само се усилваше.

— Какво правиш?

Стиснал здраво зъби, той едва успя да процеди думите:

— Болница. — О, Ад… Болката го прониза с остри иглички ниско долу в корема. — Сора… демон… вероятно… — Осъзна, че е говорил на глас, когато пръстите й се впиха в рамото му.

— Ти възнамеряваш… да потърсиш друга?

— Трябва. Боли — въздъхна той, едва превъзмогвайки спазмите. — Не мога да се справя сам с това.

— О! — Тя прехапа долната си устна и Ейдолон застена. — Прости ми! Аз просто…

— Разбирам. По дяволите, разбирам! Ти не можеш да си признаеш, че ме желаеш. — Той отърси ръката й, затвори очи и отправи кратка молитва да успее да се добере до болницата, без да нападне първата жена — смъртна или демон — която види на пътя си. — Следващия път ми направи услуга и си помисли, преди да ме помолиш да те докосна.

Ейдолон започна да се изправя, но Тей го стисна за бедрото. Пръстите й се оказаха прекалено близо до онова място, където той имаше нужда да ги почувства най-много. Върху челото му изби пот.

— Не тръгвай, моля те…

Все още на колене, Тей се обърна, предлагайки му себе си. При вида на това стройно, гладко тяло и начинът, по който тя гледаше към него през рамо, готова да бъде взета, грохотът на кръвта в ушите му заглуши всичко останало.

— Сигурна ли си? — дрезгаво отрони той. — Защото няма да мога да спра.

— Сигурна съм.

Не му трябваше повече. Отпуснал се на колене, Ейд навлезе в нея с един рязък и дълбок тласък, който застави и двамата да извикат. Стегнатите й мускули го стискаха, а влажната горещина го обвиваше подобно на кадифена ръкавица. Той беше прекалено близък до края, а начинът, по който Тейла се търкаше в него, подобно на котка, просто го подлудяваше. От движенията по цялото му тяло пробягваха искри. Темпото стана по-бързо. Ниско в корема му се надигаше лава, която се втичаше като горещ пламък от топките към члена му и… по дяволите, щеше да свърши всеки момент.

— Тейла…

Ейд стисна бедрата й и леко я повдигна, така, че тя да не може да се движи, след което започна да навлиза в нея като бутало. Хлиповете й се смесваха с накъсаното му дишане, докато всичко не потъна в рев от наслада.

Тей го стискаше; приемаше го целия и макар че не свърши, Ейд знаеше, че семето му я сгрява, гали я и й доставя невероятно удоволствие.

Но онова, което й даде той, беше несравнимо с онова, което му даде тя. Усещанията, които му дари, бяха подобни на изблика на адреналин, заради който той работеше в болницата. Звуците, които издаваше, ароматът на възбудата, вкусът на кожата й… Те го лишаваха от мислите и логиката му и го превръщаха в същество, което действаше само въз основа на усещанията и инстинктите си. Пълен екстаз, който той не беше изпитвал никога досега.

С лудо блъскащо се сърце, Ейд рухна върху нея като дишаше тежко. И двамата се простряха на пода, като той се извъртя на една страна, така че тя да притисне гръб в гърдите му. Все още беше в нея, обгърнат от влажното й и топло тяло, докато ръцете му я прегръщаха.

Тейла трепереше въпреки горещината, която изтичаше от тялото му и се вливаше в нейното. Тя все още не разбираше какво се беше случило току-що. Знаеше само, че се чувстваше объркана. Помоли го за утеха, а когато той го направи, тя не успя да се справи с емоциите си, който той събуди в нея. Това, което според нейните разбирания трябваше да бъде просто едно голо чукане, се беше превърнало в нещо друго, което не беше готова да приеме.

Тя подаваше такива противоречиви сигнали, че изобщо не беше за учудване, че Ейд не знаеше дали да продължи, или да спре. И в края на краищата беше решил да смени направлението и да се отправи право в обятията на друга.

Само че той също не беше радостен от такъв обрат на събитията. Болката му беше очевидна. Той стискаше зъби, сухожилията на врата му се бяха напрегнали, беше пребледнял, а по кожата му беше избила пот. Всяка от вените му се беше издула така, сякаш всеки момент щеше да се пръсне.

— Хелбой?

Той прокара език по ухото й.

— Хм-м? — Гласът му беше дрезгав и дълбок.

— Ти изобщо ли не можеш?

— Да. — Той отново започна да се движи с бавни, недълбоки тласъци, от които всичко вътре в нея отново започваше да гори; но не с огъня на тази разпалена жарава, която бяха изпитали върху себе си преди малко. — Аз не мога да свърша от собствената си ръка.

Забавно, защото тя можеше да получи освобождение само така. И дори тогава беше рисковано. С Ейдолон всичко беше възможно. Дори сега, всяко негово плавно движение я галеше отвътре така, както тя никога не беше смятала за възможно. Чувствата й се обостриха, докато цялото й тяло тръпнеше и я заставяше я да трепери от напрежение.

Ейд я притискаше здраво към себе си сякаш се страхуваше, че тя може да избяга. Нямаше да го направи. Никога не беше изпитвала такова удоволствие. Нито един мъж не я беше прегръщал така, че тя да може да се наслади на голотата си.

Горещият дъх на Ейдолон докосна тила й той зарови нос в косата й. Тейла простена, когато езикът му премина по ключицата й.

— Красива си — прошепна той. Леко стисна със зъби чувствителната кожа между рамото и врата й и застина за миг така, без да спира да се движи в нея. След това езикът му облиза ухапаното място. — Искам още веднъж да се опитам да те доведа до оргазъм. Ще ми разрешиш ли?

Тей затвори очи, неуверена дали иска да изпита отново това разочарование. Но тялото й жадуваше за освобождаване, което беше толкова близо… Може би този път щеше да се получи.

— Да — каза тя, а след това загуби способността си да говори. Тласъците му се ускориха и той се забиваше в нея с такава сила, че въздухът шумно излизаше от дробовете й.

Тей усети как членът му в нея набъбна още повече и Ейд застина. Пусна ръка надолу и разтвори нежните й гънки. Излезе от тялото й и започна да се плъзга между тях. Тей застена от острите усещания, протегна ръка, обви пръсти около него и не го пусна, докато той не свърши. Горещото му семе се изля върху чувствителната й плът.

Ейдолон дишаше тежко, притиснал гърди към гърба й, а все още твърдият му член се плъзгаше между бедрата й, като с това само усилваше желанието. Но, както и преди, тя застина на края на пропастта над нищото.

— Достатъчно! — изхриптя тя. — Изтрий това нещо от мен.

Прошумоля плат и Ейд, ругаейки цветисто, започна да изтрива спермата си от тялото й. С всяко движение, с което докосваше клитора й, той удържаше Тейла на края на оргазма.

— Трябва да я затваряш в бутилки — каза тя, когато най-накрая можеше да говори. — Готова съм да поспоря, че нормалните жени биха заплатили за нея цяло състояние.

Той захвърли болничната риза, с която я изтри, настрани.

— Сигурно я продават някъде на черния пазар.

Тя по-скоро почувства, отколкото видя, как се напрегна тялото му.

— Какво?

— Нищо — прошепна той. — Но… какво ако тези негодници са помислили за същото?

Тя се претърколи по гръб и го погледна в лицето.

— Искаш да кажеш, че могат да хванат един от вас? И какво… да го държат прикован? И да го принуждават с ръка да свършва пъти на ден?

Намръщен, Ейд се повдигна на лакът.

— На теб все още ли не ти пука?

— Нямах това предвид. — Тя сложи ръката си върху неговата и се зарадва, когато той не махна своята.

— Съдейки по това, колко им харесва да се гаврят с нас, много се съмнявам, че процесът ще бъде приятен. Най-вероятно ще поставят члена ни в някаква тръба и ще изцеждат спермата ни според времето, за което я изработваме.

Тейла потръпна. Мисълта, че някой можеше да направи това с Ейдолон… Той протегна ръка и свали одеяло от дивана, за да я покрие.

— Тейла? Защо правиш секс, ако това не ти доставя удоволствие?

Трябваше ли така да прецака всичко? Тя се понадигна и се зави.

— Откъде изведнъж такъв интерес към личния ми живот? — Или по-скоро отсъствието на такъв.

Ейдолон се намести на пода и подпря с юмрук брадичката си.

— Интересно ми е от какво се страхуваш.

— Няма нищо за разказване.

— Тогава разкажи как е започнало всичко.

Тревогата в гласа му напомни на Тейла, че за това, което касаеше секса, тя беше пълен профан. И по дяволите, мразеше, когато й го напомняха.

— Знаеш ли какво, Хелбой? Ти започни.

— Справедливо. — Той сви единия си крак и погледът на Тейла неволно се спря върху слабините му, където, все още влажен от тялото й, лежеше полувъзбуденият му член. — Всичко започна, когато станах на двайсет.

— Двайсет? Не е ли малко късно?

— Когато живееш до седемстотин, двайсет са просто капка в морето — поясни той. — Но когато либидото ни се събужда, сексът е просто необходим за процеса на съзряването ни.

— И колко често?

Той сви рамене.

— Първите няколко дни е необходим почти постоянно. За много от нас това е тежък период, но моите родители ми купиха орджесу. — В отговор на неразбиращия й поглед той обясни: — Жена, която винаги е под ръка.

— Секс робиня? Родителите ти са ти купили секс робиня? За да правиш секс вкъщи?

— Беше логично. Не можеха да ми разрешат да умра. И не искаха да се мотая по улиците и да насилвам всеки, който ми паднеше под ръка; което се случва доста често с такива като мен по време на тази фаза. — Той се прозя сякаш това беше нещо напълно нормално. — Освен това, те после заплатиха, за да откупят свободата й.

Тейла не можеше да си представи какво е било детството му, след като той толкова спокойно се отнасяше към сексуалното робство.

— Къде си израснал? Твоите родители приличат ли на хора?

Пръстите му нежно погалиха скулата й.

— Те са човекообразни, но имат зелена кожа и рога, затова не ги пускат от Шеул. Там съм израснал и аз, макар че понякога се измъквах на повърхността. — Той й намигна. — Бях бунтар.

Тейла се разсмя. Не можеше да повярва, че Ейд е бил труден подрастващ.

— И кога се присъедини при нас под слънцето?

— След първата трансформация. — После присви широките си рамене. — Е, стига толкова за мен. Твой ред е.

— Искаш да знаеш кога се лиших от девствеността си ли?

— Да.

Проклятие! Сега вече целият й опит й се струваше просто незначителен.

— Бях на четиринайсет.

Той плъзна ръката си надолу и прокара пръсти по голата кожа на бедрото й, която се подаваше под одеялото.

— За смъртните не е ли рано?

— Аха, но аз бях неуправляемо дете. Майка ми беше на хероин, а дядо ми и баба ми живееха в дом за стари хора. Затова ме възпитаваха настойници, които просто не можеха да се справят с мен. Правех каквото си искам и когато си искам и затова се изчуках с приятеля си, след като се напих на някаква вечеринка. — Погледна към Ейдолон, който не я гледаше осъдително, а просто с любопитство. — Болеше. И свърши за три секунди. Земята не излезе от оста си, така че у мен не остана желание да повторя. След това се появи майка ми и ме взе при себе си. Цели две години бях прекалено заета, за да мисля за момчета.

— И тогава?

Тя не искаше да говори, но докосванията му я успокояваха, уговаряха и полюляваха, увличайки я на място… непознато, но което й се струваше толкова правилно. Начинът, по който Ейдолон я докосваше, пробиваше всичките й защити и оставяше върху нея невидими за очите белези. Не разбираше защо си губеше времето с нея; с врага, който така и щеше да си остане в мръсната канавка, ако Кай не беше решил да я измъкне оттам, но… Сега мотивите му не я вълнуваха.

— Мама беше убита — тихо продължи тя. — Аз попаднах при поредните настойници и една нощ моят нов баща се вмъкна в стаята ми. — Ръката на Ейд, тази, с която я галеше по бедрото, замръзна, а от гърлото му се изтръгна тихо ръмжене. — Сбихме се. Аз избягах. След това го намериха мъртъв и полицията започна да ме търси.

— Радвам се, че си убила копелето!

— Не съм го направила. Оставих го пребит и окървавен, но жив. Мисля, че някое от другите деца, които е насилвал, го е убило, докато е лежал безпомощен и не е можел да помръдне. — Тя сви рамене, но ръката му продължи да я гали.

— И какво стана после?

— Живеех на улицата. Правех всичко, за да оцелея. И не от най-приятните неща.

Помежду им надвисна мълчание. Може би не трябваше да му разказва истината. Може би това го беше отвратило. Аха, демон, който някога е държал секс робиня да изпитва отвращение? Ама че смешно!

Пръстите му обхванаха глезена й и тя отново се озова по гръб. Тежкото му бедро я беше натиснало към пода, а гърдите му се притискаха към нейните.

— Ти и сега ли правиш същото? — прошепна той и топлата му, силна ръка я погали по страната. — Всичко, за да оцелееш? Чукаш се с мен, защото ти е необходим покрив над главата?

Отначало Тей се ядоса. Но след това осъзна, че е прекалено уморена, за да спори. Още повече че той прекрасно знаеше, че тя спи с него не за да има защита, пари или още нещо. Той просто искаше тя да си признае, че нещо се е променило; че желаеше него, а не онова, което той можеше да й даде.

— Моля те, не ме карай да отговарям.

Ейдолон я притисна към себе си. За няколко секунди тя се наслаждаваше на обятията му, защото беше сигурна, че той не го прави често. Както и тя. Никога досега не се беше прегръщала истински с някого. Дори не можеше да си спомни някога да е прегръщала майка си. Не че не я обичаше, но между тях винаги стоеше стената от вина, която майката на Тейла беше изградила със собствените си ръце — от срам, защото я беше изоставила. Стена, която Тей никога не успя да преодолее, колкото и силно да се стараеше да впише майка си в тайната си фантазия. Тази, в която двете бяха добри приятелки и в която заедно печаха курабийки и се смееха над сапунените сериали, седейки събота вечер на дивана.

Да, мечтите й бяха малко старомодни, но все пак по-хубави от реалността, в която тя чистеше повръщаното след нея и криеше дозите с крек от ченгетата. Опитвайки се да избяга от спомените, както и от мъжа, който ги беше събудил, тя отблъсна Ейдолон и… застина, защото подът около тях изведнъж засвети.

— Какво става? — Тей се изправи и видя, че се намират в очертанията на проблясваща синкава пентаграма.

Лицето на Ейдолон сякаш се вкамени и стана напълно безстрастно.

— Разполагай се удобно. Призоват ме за наказание.

— За какво?

— За убийство на смъртен.

Седемнайсет

Той не обичаше вампирите. Особено след онова, което бяха сторили на Рейт и, ако съдеше по съобщенията на очевидците — на баща им, когато Ейдолон е бил на две.

Нишката на предубеждението достатъчно здраво се беше вплела в душата му, но полученото възпитание му позволяваше да мисли достатъчно логично, за да знае, че не всички вампири бяха еднакви. Ейдолон уважаваше Нанси, както и някои членове на персонала на болницата — бивши вампири. И разбира се, той винаги се беше наслаждавал на вампирките, с които беше делил леглото.

Но към заседаващите в Съвета на Вампирите не изпитваше нищо друго, освен презрение. Малодушни, страхливи нищожества — всичките седемнайсет кръвосмучещи пиявици. С каква радост би препарирал всеки един от тях.

Разбира се, не в болницата.

Бяха призовали Ейд през личния му портал, както правеха винаги, макар че сигурно не очакваха той да откликне толкова бързо. За пръв път видя призива още в момента, в който той постъпи. Но преди да тръгне, изгуби няколко минути, за да си вземе бърз душ и да облече халата си. Тейла му задаваше въпроси, но той ги игнорира. Каза й само, че всичко е на нейно разположение и че може да не се притеснява да използва кухнята му.

И ето, той стоеше в покоите на Съвета на Вампирите, а всички членове на това неблагородно събрание внимателно го оглеждаха. Арогантните копелета сядаха в позлатени кресла, всяко от които приличаше на царски трон, разположени в полукръг около портала, през който Ейд беше попаднал в помещението. Червени и черни свещи проблясваха в медните свещници, което добавяше на атмосферата мистика и театралност. Ако вампирите изобщо обожаваха нещо, то това беше показността. В Холивуд бяха измислили цялата тази готическа вампирска глупост, която истинските кръвосмучещи пиявици бяха превърнали в своя отличителна черта.

Ейдолон определено не обичаше вампирите.

По-близо!

Мислената заповед дойде от Главата на Съвета — беловлас вампир на име Комир. Ейдолон се съпротивляваше на принуждението, призовал всичките си сили, за да не пристъпи крачка напред. Да, той беше тук, за да отговаря за престъпление, но това не беше неговият Съвет, така че — да вървят на майната си! — нямаше намерение да им се подчинява.

— Моето уважение към теб си има граници, инкуб — изрече Комир и Ейд се усмихна.

— Към моята лекарска практика или към начина, по който задоволявам жените ви? — Несъмнено Рейт би отговорил точно така. Освен това думите бяха много уместни, тъй като Ейдолон беше тук, за да плаща за постъпката на брат си.

— И към едното, и към другото — каза жената, която стоеше вдясно. Ейд подозираше, че леката дрезгавост на гласа й се усилваше преди оргазъм.

— Тишина, Виктория! — отряза Комир. След това съпроводи с жест заповедта си към единия от двамата яки стражници, стоящи от двете страни на Ейдолон. — Отведете го на платформата.

Платформата беше покрита със следи от кръв на безчислени жертви, към които щеше да се добави и неговата. Отново.

— Почакайте — настоя той. — Една от вашите неотдавна беше убита от немъртви. Какво знаете за това?

Комир се намръщи.

— Какво те засяга?

— Това, че жертвите им винаги попадат в моята болница. Мъртви или на крачка от смъртта.

Виктория въздъхна.

— За ден Егида убива много повече вампири, отколкото подмолни дилъри, организиращи продажба на органи на черния пазар за година. Това не ни засяга. Не го вземай присърце.

Идиоти! Ейдолон свали халата си и се насочи към платформата, съпровождан от охраната.

Опитвайки се да се откъсне от ставащото, той се изкачи по каменните стълби и застана пред дървената конструкция, от която висяха вериги. Да се вглъби в себе си — това беше единственият начин да се справи със ситуацията. И да оживее.

Едрият вампир, чието име Ейдолон не знаеше, се изправи в креслото си.

— Твоят брат Рейт този месец превиши квотата като уби повече хора, отколкото му се полагаше. Ти си дошъл, за да приемеш наказанието от негово име ли?

— Да.

На Ейдолон му беше много любопитно как вампирите винаги узнаваха дали Рейт е убил повече смъртни. Хиляди от тях бродеха по земята и беше абсолютно невъзможно да се проследи всеки един поотделно. Но Съветът водеше точна бройка на жертвите на Рейт. Трябваше да признае, че брат му с радост се хвалеше с всяка от постъпките си, но все пак…

— Инкубът е готов. — Устните на Комир се разтегнаха в зловеща усмивка и откриха кучешките му зъби — също толкова остри, като игли за подкожни инжекции. — Да започваме!

 

 

Двайсет и четирите часа бяха изтекли. Отдавна. И тъй като Ейдолон не позвъни, Джем възнамеряваше да вземе ситуацията под свой контрол. Тя щеше да го направи и по-рано, но трябваше да се задържи в болницата, докато шестнайсетчасовото й дежурство не изтечеше.

Работното й време беше свършило и сега беше време да се срещне с Тейла.

Джем тичаше към квартирата й като прескачаше стълбите по две. Стигна до втория етаж и усети как косъмчетата на тила й настръхнаха. Прокрадна се безшумно до вратата и се ослуша в кънтящата тишина.

Нито звук.

По кожата й пробяга тръпка, когато хвана дръжката на вратата и я бутна. Тя не беше заключена и се отвори с леко проскърцване.

Джем беше обгърната от наситената миризма на свежа кръв и смърт, която се беше пропила в стените и която се смесваше със задушаващия мирис на плесен и влага, присъщи за тази дупка. Влезе по-навътре и видя кутиите, струпани в ъгъла. Не, стаята не беше прекъсвана, но явно някой беше събирал багаж и то бързо. Някой, който искаше да изнесе вещите на Тей.

Върху пода до дивана, боядисан в отвратителен оранжев цвят, имаше… следи от кръв. Хората нямаше да ги забележат, но те бяха там. До неотдавна. Бяха ги почистили преди около час. Къде беше Тейла?

Сърцето на Джем се свлече в стомаха й, когато на стълбищната площадка се чуха гласове.

— По дяволите, старче, ти какво, оставил си вратата отворена ли?

— Разбира се, че не.

Нямаше как да сбърка звука на извадения от ножницата кинжал.

Пазители!

Студът прониза цялото й тяло и стигна до костите. Такъв ужас беше изпитвала само в детството си, когато родителите й и разказваха страшни приказки за Егида. И после, когато беше тийнейджър и я измъчваха нощните кошмари, след като разбра, че родната й сестра е станала Унищожителка. Убийца.

Чудовище.

Джем се втурна в спалнята, но тя се оказа съвсем празна. Нямаше нито мебели, нито кутии.

Нямаше къде да се крие.

— Не изглежда като да е влизал някой — произнесе дълбок глас.

— А и на кого ще му дойде на ум да свие нещо от тази дупка.

Малката квартира се изпълни със смеха на няколко души.

— Давайте да приключваме с това. Имаме да се разправяме с демони, които жадуват да бъдат завързани и…

Гърлото на Джем се сви от ужас. Бяха най-малко петима. Тя лесно би се справила с един, дори с двама. Но с пет тренирани убийци? Те я превъзхождаха както по численост, така и по въоръженост, а тя изобщо не искаше да умира. Затова тихо, като мишка, се промъкна в килера. Фигурите на татуировките, обвиващи гърлото, китките и глезените й, прегаряха кожата й и напомняха за себе си. Демонът искаше да се измъкне навън.

Джем се помоли, това да не се случи тук.

 

 

Тейла прекарваше много ефективно времето си в апартамента на Ейдолон, като завираше носа си навсякъде и оглеждаше всичко. Частично заради това, че искаше да го опознае по-добре, както и за да не мисли за онова, което се беше случило между тях.

Защото това я беше потресло до дъното на душата й. Тя имаше нужда от него. Желаеше го. Тей си беше позволила да спусне малко по-ниско защитната си броня и сега не можеше да я вдигне обратно. Ейдолон беше успял да оголи всичките й уязвими точки и тя трябваше да намери начин да ги скрие отново от външния свят.

Отхвърлила мислите, които старателно избягваше, Тей се върна към занятието си и продължи да оглежда наоколо. Мики я следваше по петите, като цвъртеше, щом откриеше поредния ъгъл или удобен процеп между мебелите.

Гостната на Ейдолон беше много „мъжка“ — в кафяво-зелени тонове и кожена мебел. Което, освен че указваше към скъпите му нужди, говореше прекалено малко за самия него.

Огледът на библиотеката доказваше, че Хелбой изобщо не беше толкова повърхностен, колкото изглеждаше на пръв поглед. Целите стени бяха в рафтове, пълни с книги по медицина и странни фолианти, болшинството от които не можеше да прочете.

Стомахът й се обади още преди да стигне до спалнята и затова Тей промени маршрута си и се насочи към кухнята. Съдържанието на хладилника я изненада. Не че смяташе, че ще с пълен с пакети с кръв и пластмасови контейнери с мозъци, но свежите плодове и зеленчуци, пушеното месо и соевото мляко бяха малко… неочаквани. Е, нямаше как да не види, че до кетчупа, маргарина и буркана с мариновани краставички стояха наредени контейнерчета, надписани на непознат за нея език.

Съществуваше вероятност в тях наистина да има кръв или мозъци.

Тей взе нарязания пушен бекон и застина, дочула шум. Затвори врата на хладилника, взе един от кухненските ножове и тихо излезе в коридора. Придвижвайки се покрай стената, без да се съобразява с лудо биещото си сърце, тя се отправи към звуците от шумното дишане, което със свистене се изтръгваше от нечии дробове.

С нож, готов за действие, Тейла влезе в хола. Ейдолон стоеше на ръце и колене извън пределите на очертания на пода кръг. Цялото му тяло беше в кръв, а главата му беше толкова ниско отпусната, че не можеше да види лицето му.

— О, Боже! — Тя падна на колене до него. — Хелбой?

Тялото на Ейдолон се разтърси от тръпка. Тей искаше да го докосне, за да го успокои, но не виждаше как да го направи — по него нямаше здраво място. Дълбоки разрезни рани покриваха гърба, ръцете, краката му… Дори подпухналите му стъпала бяха разкъсани и приличаха на огромни сурови хотдози. През разкъсаната плът на някои от раните можеха да се видят костите и сухожилията, а кръвта капеше върху пода в гротескно подобие на дъжд и се събираше в локва.

— Ще те откарам в болницата.

Без да я наясно как да го направи, Тей скочи на крака, защото нямаше никакво време за бавене.

— Не. — Дочу зад гърба си тих, бълбукащ глас. Сякаш го бяха бичували не само отвън, а и отвътре. — Позвъни… Шейд.

— Не искам да те оставям сам — отвърна му тя, но неговата единствена реакция беше нова вълна от тръпки. Затова, без да губи повече време, Тей се втурна към входната врата, където по-рано Ейд беше оставил телефона си върху шкафчето.

С треперещи пръсти прегледа списъка с контакти, намери този на Шейд и го набра.

— Ейд, как вървят нещата? — разнесе се гласът на Шейд, малко по-нисък като тембър от този на Ейдолон.

— Тейла е. Слушай…

— Къде е той? Какво си направила с него?

Тей понижи глас и се премести на противоположния от хола ъгъл на коридора.

— Нищо не съм му направила. Но той е в ужасно състояние. Ние сме в апартамента му… Той премина през някакъв портал, а когато се върна… — Изглеждаше така, сякаш беше минал през месомелачка. — Много е зле.

— Проклятие! — На другия край се чу как нещо се разби, при това с такъв грохот, че Тей отдръпна телефона от ухото си. — Включи отоплението на максимум. Сигурно Ейд е в шок и вероятно ще го тресе. Не го покривай с нищо — материята ще попие кръвта от раните му и ще го отслаби още повече. Ще дойда толкова бързо, колкото мога.

Шейд затвори. И едва сега Тейла осъзна, че това явно се беше случвало и преди. От тази мисъл едва не й прилоша. Бързо намери термостата, повиши температурата на максимум и тихото бучене изпълни стаята. После забърза обратно към хола.

— Хей — прошепна тя и се отпусна до треперещия Ейдолон. Той не беше помръднал и все още стоеше на ръце и колене точно както го беше оставила. Демонът не отговори и по стиснатите му челюсти Тейла разбра защо — просто не можеше да разтвори здраво стиснатите си от болка зъби.

Гаденето се надигна към гърлото й. Кой го беше извършил? Друг Семинус? Или защото не трябваше да убиват смъртни? Въпросите я глождеха отвътре, но до идването на Шейд трябваше да се опита да даде сили на Ейдолон.

— Домът ти ми харесва — каза тя. — И аз огледах навсякъде. Надявам се, че нямаш нищо против. Все пак не открих нищо странно.

Опитваше се гласът й да звучи игриво, като се стараеше да не обръща внимание на онова, което не искаше да си признае: че изобщо не беше удивена от видяното в дома му.

Беше просто нормално.

— А, хм… Как мислиш, кога ще разберем що за демон е моето скъпо татенце? Мечтая си той да не се окаже наистина нещо ужасно. — Тя едва не се разсмя от тази мисъл. Преди няколко дни, ако се касаеше за демони, за нея нямаше да има разлика между истински ужасен и не толкова ужасен.

Дишането на Ейдолон малко се поуспокои и вече не беше толкова конвулсивно. Тейла продължи да говори. Беше безсмислена дрънканица за всякакви глупости: за слабите оценки в училище, за любовта й към портокалите, желанието да се научи да кара кънки. Докато пристигне Шейд, Ейдолон знаеше за нея много повече от всеки друг от Егида. Макар че не можеше да каже със сигурност дали той изобщо я чуваше.

Шейд дори не я погледна, когато постави на пода лекарската си чанта и приседна до брат си.

— Ей, старче, тук съм. Ще се оправиш!

Ейдолон застена сякаш присъствието на брат му позволи отново да усети болката. От страданието, прозвучало в гласа му, сърцето на Тейла се обля в кръв.

— Какво са направили с него? — прошепна тя.

Шейд я изгледа с такъв поглед сякаш току-що беше открил присъствието й в стаята.

— Обработили са го с юмруци и деветремъчния камшик. — После погледна към него и добави: — И със зъби.

Тялото й се скова от студ. Винаги беше нейна. Ейд я защитаваше, когато я нападнаха Пазителите. Беше убил, за да я спаси.

— Той не го заслужава.

— Не се безпокой, Унищожителке. — Шейд се отвърна. Изражението на лицето му се смекчи, когато внимателно обхвана в ръце лицето на брат си. — Този път копелетата са си преизпълнили програмата, а?

— Този път? Но Ейд каза, че никога не е убивал смъртни.

— Не е убивал.

Искаше й се да попита с какво тогава беше заслужил подобно отношение, но изражението на студена ярост върху лицето на Шейд не я предразположи към разговор.

С леки докосвания, като с перушинка, Шейд опипваше лицето на Ейдолон. След като приключи, заговори с тих, успокояващ глас и премина по-надолу — към ребрата, корема и крайниците. Зъбите на Хелбой не спираха да тракат, но той самият не издаде звук, макар че сигурно докосванията му причиняваха непоносима болка.

— Унищожителке, отвори медицинската ми чанта и ми подай спринцовката от десния вътрешен джоб.

Зарадвана, че може да се заеме с нещо, тя изпълни молбата му и Шейд, като истински професионалист, инжектира лекарството в рамото на Ейдолон. Макар че като характер можеше да бъде сравнен с разярен питбул, като лекар беше направо невероятен. Тей нямаше как да не забележи, че той излъчваше мъжественост почти със същата лекота като Ейд.

— Това обезболяващо ли е?

— Антибиотик. — Шейд извади някакви системи и пакет с кръв. — Обезболяващите са забранени от правилата.

— Правила? Има ли правила как да преживееш пребиване до смърт?

Вместо отговор, той постави системата с кръв и увеси пакета на дръжката на вратата. След като свърши, постави длан върху тила на Ейд — едно от малкото оцелели места — и започна да го гали.

— Братко, пулсът ти скача и дишането ти е накъсано. Искам да се отпуснеш. — Шейд затвори очи и на нея за момент й се стори, че напрежението напусна тялото на Ейдолон, но след секунда той отново потръпна и дишането му се учести.

Без да се замисля, Тей взе ръката му в своята. Шейд отвори очи и под мрачния му поглед тя я отдръпна; изплашена, че вместо да помогне, може да е причинила болка.

— Не — каза Шейд и я хвана за китката. От гърдите на Ейдолон се откъсна тихо ръмжене и той се намръщи. — А това вече е интересно измърмори Шейд и внимателно сложи ръката й върху тази на брат си. — Изглежда докосването ти го успокоява. Дръж го така, докато не го приспя.

Много нежно Тей започна да гали пръстите на Ейд, онези същите, който бяха спасили живота й и бяха доставили такава наслада. След няколко минути Шейд кимна.

— Унесе се. Трябва да остане в това положение още няколко часа.

— Но с него всичко ще е наред, нали?

— Да. Не е толкова лесно да бъдем убити. Това е само за справка, Унищожителке. — Събра инструментите си и с жест й предложи да го последва до кухнята. Включи водата и си изми ръцете. — Ако Рейт позвъни, нито дума за случилото се. Ако дойде тук — не го пускай да влезе.

— Защо?

Шейд замълча. Тишината продължи толкова дълго, че Тей си помисли, че няма да дочака отговор, но след като подсуши ръцете си, Шейд каза:

— Ейдолон е наказан не за своите престъпления, а за нещо, което е направил Рейт. Но Рейт не трябва да знае за това.

— Значи, това изобщо не е свързано с онова, което се случи в квартирата ми? Не разбирам.

— И няма нужда.

— Не, има. Аз не смятам да навредя на Ейдолон, в противен случай не бих ти позвънила, нали?

Шейд се озъби.

— Ако не го беше направила, аз…

— Но аз го направих — прекъсна го Тей. — Така че обясни ми защо едва не са го убили заради това, което е извършил Рейт?

— Ти. Не. Ми. Харесваш.

— Това е взаимно. Така че казвай направо!

Шейд раздразнено въздъхна в опит да се успокои, в случай че се решеше да говори.

— Рейт е наполовина вампир. И при това Семинус. Законите на едните и другите невинаги съвпадат, затова той се намира толкова близо до ничията зона. Съветите не могат да вземат решение как да го наказват за различните постъпки. Но някой трябва да отговаря за тях.

— Защо Ейдолон?

— Защото Рейт не би могъл да го преживее.

Извратена логика, която пробуди у Тейла инстинктите на защитник. Макар самата тя да не подозираше, че има такива.

— Не разбирам защо Рейт позволява да се случва всичко това? Защо не престане да прави онова, заради което го отнася Ейд?

— Рейт се смята за неприкосновен… Той дори не подозира, че заради него страда брат ни. Ако разбере, какво изтърпява Ейд… — и Шейд поклати глава. — Ще го загубим. Той не трябва да знае.

— Направо да полудееш. Ти трябва да му кажеш. Това трябва да спре. Ами ако следващия път убият Ейдолон?

— Не е твоя работа. Както вече казах — нито дума на Рейт. И ако ти дори му намекнеш за това, аз лично ще те убия, Унищожителке.

Тейла се опря на барплота, наведе се напред и изръмжа:

— Опитай, урод!

Очите на Шейд проблеснаха в злато. Това й напомни за мъжа, страдащ в съседната стая, както и за това, че сега не беше подходящо време да си устройва схватка с демона, който току-що му беше помогнал. Изглежда Шейд си помисли за същото, защото пламъкът в очите му изгасна и те отново станаха тъмнокафяви, почти черни. Но цветът им си остана нестабилен сякаш мрачни сенки кръжаха в дълбините им.

— Толкова приличаш на Ейдолон — тихо каза Тейла. — Но при това сте съвършено различни.

Шейд изсумтя.

— Всички Семинуси имат почти едно и също лице, само поведението им се мени в зависимост от това кой ги е отгледал.

— Но… Рейт е блондин.

— Боядисан блондин.

— И има сини очи.

— Защото това не са неговите очи.

— Не са неговите очи?

Шейд вдигна медицинската си чанта и й даде да разбере, че разговорът им е приключен.

— До утре Ейдолон ще се съвземе. Накарай го да пие повече течности и… — Той млъкна, отмести очи, но след това отново я погледна. — Остани до него. Обикновено той изтърпява това сам.

И си тръгна, като остави Тей, която все още не можеше да успокои туптенето на сърцето си по средата на кухнята. Отдавна неизпитваните от нея емоции бяха толкова силни, че тя едва не се строполи на колене.

Братята неистово се обичаха един друг и ако Тейла не го беше видяла със собствените си очи, нямаше да го повярва за нищо на света. Те се защитаваха и се лекуваха взаимно. И тя изобщо не се съмняваше, че при нужда, щяха да се жертват един за друг. Тей не мислеше, че някой друг, освен майка й, би бил готов да направи това за нея. Но пък майка й през целия си съзнателен живот винаги се е намирала между две дози.

„Какво ли е да имаш семейство като тяхното?“ — замисли се тя, докато си наливаше портокаловия сок, открит в хладилника.

Но… Наложи си да изхвърли тези мисли от главата си, защото не водеха никъде другаде, освен в пресичането на улиците „Самосъжаление“ и „Патетична Идиотка“.

Тейла се върна при Ейдолон, който мирно спеше, въпреки че все още се подпираше на ръце и колене — явно само там нямаше рани. Някои от прорезите бяха започнали да се затварят.

Да, раните му зарастваха, а нейните току-що се бяха отворили.

 

 

Ейдолон се събуди от звъна на телефона. Преди да успее да вдигне слушалката, от апарата се разнесе гласа на Джем и съдейки по него, тя сякаш като по чудо беше оживяла след поредния грандиозен студентски купон, от който се беше събудила пак като по чудо преди няколко секунди насред леха в Централния парк.

— Ейд, Джем е. Струва ми се, че нещо се е случило с Тейла. Не зная какво е, но аз цяла нощ прекарах в дяволския й килер. Сега съм в ЦПБ. Трябва да поговорим. Много е важно. Можеш ли да дойдеш? Ако не, аз мога да намина към теб.

Какво, по дяволите, е правила Джем в килера на Тейла? Тя прекъсна и Ейдолон простена. Устата му беше пресъхнала, а мускулите — отекли, след като се беше наложило да прекара последните дванайсет часа в тази неудобна поза. Завъртя глава, докато вратът му не изпука, и погледна надолу към Тейла, която се беше свила на пода до него. Пръстите й се намираха върху ръката му. Беше донесла една от възглавниците на леглото и сега косата й се беше разпиляла наоколо като лъвска грива. Толкова искаше да я докосне.

Ейдолон все още не я беше виждал спяща. Не вземаше под внимание неспокойния сън под въздействието на успокоителните и обезболяващите препарати на болничното легло. Като лекар прецени стабилността на дишането й, но като мъж обърна внимание на това, как пълните й гърди опъваха тениската му, взета назаем.

Всъщност, върху нея тениската му изглеждаше много по-добре.

Вдъхна приятния й аромат. От нея се носеше мирис на истинска жена, но в него присъстваха леки нотки на безпокойство, заедно с тези на острия акцент на страха. Ейдолон смътно си спомни посещението на брат си и как той я докосна… Нима я беше заплашвал? Внимателно огледа тялото й, а после леко обърна главата й настрани, за да провери другата част на лицето. Въздъхна с облекчение.

След малко се замисли. Защо изобщо се вълнуваше? Тейла беше в състояние да се защити сама. Беше го видял със собствените си очи. Може би трябваше да разбере, дали брат му е оцелял?

Проклятие!

Ейдолон се изправи и потръпна от болезненото прищракване на всичките му стави. Кожата му беше покрита със засъхнала кръв, но тялото под нея беше абсолютно здраво. Ейд бързо звънна на Шейд, за да се убеди, че брат му е наред, и се отправи към банята. След душа, чисто гол, той се върна в стаята, вдигна Тейла на ръце и я отнесе на леглото в спалнята.

Едва успя да я завие, когато тя отвори очи и с дрезгав глас, който отекна в слабините му, попита:

— Хелбой? Ти си се изправил? Имам предвид…

Отсъствието на дрехи върху тялото му явно не остана незабелязано, но начинът, по който Тей се беше втренчила във възбудения му член го накара — за пръв път в живота му — да се смути.

— Да, всичко е наред. Ние се възстановяваме бързо. Почивай! Зная, че не си спала почти цяла нощ.

Той понечи да се отдръпне, но Тейла скочи, обгърна го с ръце и го накара отново да я погледне.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? — Тя неистово прокарваше длани по гърба, гърдите и ръцете му, сякаш в търсене на незараснали рани. — Ти беше в чудовищно състояние. Затова ли имаш толкова много малки белези по тялото?

— Ти ги виждаш?

— Само при определено осветление.

Да усеща ръцете й върху тялото си за него беше много по-болезнено, отколкото мъченията на вампирите. Искаше му се да се впие в нея, но нещо между тях се беше променило през изминалата нощ; беше се появила някаква крехка близост, която се страхуваше да не изгуби, ако й се нахвърлеше с настояване за секс.

И освен това сега поведението й не беше следствие на възбудата, а беше продиктувано от безпокойство за него, Ейдолон. Никой, освен братята му, не се безпокоеше за него. Разбира се, родителите му — Юдициуси, и двете му сестри бяха привързани към него, но това беше в рамките на нормалното — той беше живял с тях в една къща. Ако настъпеше време, когато щеше да бъде логично да го убият, нямаше да се колебаят.

Само братята му. И Тейла миналата нощ. Новите усещания го изненадаха. Той се стремеше към тази жена, освен с тялото и с душата си.

В съвършен разрез с природата на инкуба Ейдолон отстъпи крачка назад.

— Благодаря ти, че ми помогна.

Тя се усмихна.

— Смятай, че това е било в сметката за лечението ми.

Усмивката й отново събуди желанието му. Слабините му сякаш се обляха с кръв и лава, а дясната страна на лицето му започна да пулсира. Това приличаше на лудост. Самоконтролът му отиваше по дяволите. Миналата нощ Шейд му беше прелял кръв, но с’генезисът отново му напомни за себе си. Пристъпите бяха зачестили, което означаваше, че или преливането на кръв не оказваше желания ефект, или процедурата трябваше да се повтаря много по-често.

Няколко секунди двамата продължаваха да се гледат, докато усмивката върху лицето на Тейла бавно угасна.

— Слушай… хм… Шейд каза, че случилото се предишната нощ е заради Рейт. Вярно ли е?

— Шейд е една голяма клюкарка — изръмжа Ейдолон.

— Значи е вярно.

Той въздъхна. Тейла заслужаваше отговор особено след като цяла нощ го обгрижваше.

— За да остане в тайна съществуването на вампирите, те имат квоти за убийство на смъртни. Превишаването им се наказва жестоко.

Тей разтърка очи и се прозя. Ейд дори успя да си помисли, че играта на въпроси и отговори е приключила, когато тя продължи:

— Защо ти, а не Рейт, си момчето за биене?

— Сам реших така. — Шейд също претендираше за тази „почетна“ длъжност, но проклятието, което тегнеше върху него, му беше предостатъчно. — Рейт не би могъл да преживее тези мъчения.

„Във всеки случай, без да изгуби разсъдъка си“.

Тейла поклати глава.

— Аз все още не разбирам защо ти просто не поговориш с Рейт и не го накараш да престане да прави онова, за което наказват теб.

— Прекалено е късно. Ние скрихме това от него още в самото начало. Ако той разбере, че се явява причина за страданията ми… — Ейд конвулсивно си пое въздух. Рейт или ще изперка, или ще обезумее, или едното и другото едновременно. — Затова и работи в ЦПБ. Двамата с Шейд решихме, че ако го натоварваме с работа, той няма да има време да се забърква в неприятности.

— И както виждам, това не е проработило?

— О, работи и още как — процеди Ейдолон. — Само да го беше видяла, преди да открием болницата. Между другото, трябва да отида там. — Той я събори на леглото и я притисна в матрака. — Отдъхни си, докато ме няма.

Тя кимна, затвори очи и веднага заспа. Ейдолон бързо облече синя риза и обу дънките си. След това, през най-близкия портал, се пренесе в болницата, където веднага се насочи към Солис — дежурната медсестра.

— Да си виждала Джем или Рейт?

— Джем — не. Но Рейт неотдавна влезе вътре заедно с Циска — и Солис указа с пръст по посока към стаята за почивка.

По дяволите! Циска — демон Сора — излъчваше секс така, както завод за преработка на ядрени отпадъци — радиация. Рейт не би могъл да й се противопостави дори и да е в кома.

Ейдолон се насочи към кафенето, но използвайки като ориентир аромата на възбудата, се озова пред вратата на затворения килер. Иззад нея се носеше хихикане и ритмично потракване; значи предчувствието му не го беше излъгало.

Той отвори вратата и изобщо не се удиви, виждайки, че Рейт беше заровил лицето си в извивката на врата на Циска. Ръцете на брат му се плъзгаха по гърдите й, а панталоните му бяха смъкнати до коленете. Ейдолон отмести очи, преди да е видял повече, отколкото беше необходимо.

Рейт повдигна глава и го погледна. Очите на малкия му брат горяха със златен огън, а от кучешките му зъби капеше кръв, която Циска бързо облиза с раздвоения си език.

— Трябва да говоря с теб!

Циска повдигна опашка и я потърка о дюкяна на Ейд. Под плата се криеше прекалено еректирал член (благодарение на аромата на женска възбуда). През дънките демоницата се плъзгаше нагоре-надолу по него. Ейдолон изруга и отстъпи крачка назад. Със сладникава усмивка Сора прибра опашката си и я обви около възбудения член на Рейт.

Рейт отметна глава назад и простена:

— Брат, или ми дай още минута, или се присъедини.

Ейдолон неведнъж беше делил жени с братята си — поотделно или и с двамата — но по някаква причина сега можеше да мисли единствено за Тейла. Което никак не беше весело.

— Побързай!

Затвори вратата и остана в коридора. Членът му беше натежал и пулсираше болезнено. Ейдолон си представяше Тейла и гъвкавото й тяло под неговото. Искаше да завие от неудовлетвореност, която беше не само физическа. Това, че така и не беше успял да я доведе до оргазъм не оставяше на мира същността му на инкуб.

Той тихо изруга, каза на дежурната сестра да остави съобщение за Джем, след което се скри в кабинета си, за да си прелее кръв. След десет минути се появи Джем. Имаше такъв вид сякаш току-що се беше измъкнала от леглото. Под зачервените й зелени очи имаше тъмни сенки.

— Къде е Тейла?

Ейдолон усети как в гърдите му се размърда чувството за собственост.

— Аз вече ти казах, че тя е моя. Няма да позволя да й причиниш вреда.

— Тя може вече и да е пострадала. Бях в квартирата й…

— При мен е. В безопасност.

— О, слава на Небесата!

— Небесата нямат никакво отношение към това — сухо отвърна Ейд. — И защо толкова се радваш?

— Копелетата отново звъняха — каза Джем и затвори вратата.

— И?

— Не смятат да чакат повече. Казаха, че им трябвам веднага.

— Какво се е променило?

— Този, който им е помагал преди, сега е извън играта. Съдейки по всичко, ранен е по време на взрив.

Коремът на Ейдолон се присви. Органите за черния пазар можеха да бъдат изрязвани навсякъде — и на земята и в Подземния свят, а копелето, което правеше операциите, можеше да живее навсякъде. Той не вярваше в съвпадения.

— Взривът в болницата.

— Аз също мисля така. Колко са ранените?

— Загиналите са трима, а ранените — седем. Двама са в тежко състояние. — Той зарови пръсти в косата си, без да обръща внимание на болката от свиването на иглата на абоката. — Четирима от ранените могат да работят.

— Значи, един от другите трима е нашият изкормвач.

Яростта изпълваше Ейдолон само при мисълта, че един от тези, на които имаше доверие, беше въвлечен в нещо толкова ужасно. Какво предателство!

Смътно си припомни… Дърк — мъжът, който беше постъпил преди няколко дни. Агресивен, груб… Докато не се паникьоса при споменаването на белега от хирургическа намеса. В този момент това му се стори странно, но сега, когато знаеше, че някой от неговата болница е бил потенциален участник в търговията с органи…

Освен това думите на Нанси все още не му даваха мира. Тя успя да произнесе Егида, но какво, ако се е мъчела да каже и нещо друго? Тя шепнеше, гласът й трепереше…

Кой от персонала беше ранен? Рийвър, Секнет и Пейдж.

О, проклятие!

— Пейдж е!

— Смъртната медсестра?

Ейдолон кимна.

— Нанси се опитваше да ми каже нещо. Стори ми се, че чух Егида. Но тя говореше много неразбрано и може да е казала „работа“. Или нещо от този род. Освен това Пейдж присъстваше, когато един от пациентите ми умря от паническа атака. Сигурно я е познал.

— А това може да означава, че Егида не е замесена. Те не биха взривили онзи, който им е нужен за добив на органи, нали? — Гласът на Джем беше леден, а очите й — потъмнели. Ейдолон за пръв път видя демона й, готов всеки момент да се измъкне на свобода. — Искам да спася родителите си. Трябва да поговоря с Пейдж.

— Тя е в кома. — Ейд я закова с поглед. — Но не се съмнявай, че ще бъда до нея, когато се събуди.

Да, Тейла беше взривила болницата, но изглежда, че с това им беше направила услуга.

Осемнайсет

Тей се събуди от вкусния аромат на нещо пикантно и италианско. Стигнала до извода, че някакъв неизвестен и ужасен демон няма да си направи труда да нахлуе в апартамента на Ейд, за да готви, тя се отправи към разкошната баня, цялата в бял мрамор. Само душкабината му беше по-голяма от спалнята в квартирата й. След като спря водата и излезе, върху леглото я очакваше красив халат.

Усмихна се, оценила по достойнство предвидливостта на Хелбой. Облече предложената дреха и се отправи към кухнята, където Ейдолон стоеше до плота и разбъркваше някакъв бял сос.

— Привет — поздрави тя. — За мъж, който миналата нощ беше близо до смъртта, днес не изглеждаш никак зле.

— Шейд ли ти каза?

— Всъщност той ме предупреди, че не е толкова лесно да те убият.

Ейдолон изсипа в цедката спираловидните макарони и намигайки, се съгласи:

— Така си е. Но не мисли, че ще ти кажа как може да го направиш.

Да го чуе беше обидно, макар че нямаше нищо за учудване. Тей го разбираше. Тя също не би разказала на човека, който притежаваше способности да я убие, как да го направи най-добре.

Седна на високия стол пред барплота, докато Ейд сипваше паста и сос в две чинии. Миришеше невероятно и изглеждаше още по-невероятно.

— Ти продължаваш да ме изненадваш — промърмори Тей, когато той сложи пред нея една от чиниите.

— С това, че умея да готвя ли? Аз съм почти на сто години. За това време можеш да се научиш на много.

— Мисля, че повече ме удиви това, че си такъв… домошар.

Ейд се усмихна и придърпа втория стол.

— Освен това и пера сам.

— И все пак мога да се хвана на бас, че имаш икономка.

Усмивката на Ейд премина в не толкова уверена.

— Може би. А сега хапвай. Като лекар ти го предписвам.

Тейла се усмихна и взе вилицата. Едно парченце й стигна, за да разбере, че това беше храна за Богове. Пастата буквално се топеше в устата, а сметановият сос със сирене се разпадаше на хиляди вкусни съставки, които приятно сгряваха гърлото и корема й.

Кога за последен път беше виждала истинска храна? Егида не плащаше много добре, основно поради това, че финансирането постъпваше от анонимни спонсори и — ако можеше да се вярва на Лори — от няколко правителствени агенции, които постоянно режеха от разходите им. Но, отчитайки количествата на организациите им по целия свят, средствата бяха насочени към поддръжката на групите общо, а не към всяка поотделно. Затова голяма част от Пазителите живееха в щабквартирите, където все пак имаха някакъв покрив над главата, бързо приготовляема храна и консервирани равиоли.

Тей довърши порцията си, докато Ейд едва беше успял да се справи с половината. В този момент тя забеляза защо той беше престанал да се храни. Очите му бяха приковани към полуотворения й халат, от който се виждаха горната част на гърдите и бедрото й по-долу и пламтяха със златен пламък. Тейла остро усети прохладния въздух, ласкаещ кожата й и контрастиращ с горещината от погледа на Ейд. Обещанието за необуздан секс излизаше от него на вълни, а гладът, проблясващ в очите му, нямаше нищо общо с храната в чинията му.

— Боже, Хелбой, какво правим?

Златният огън внезапно угасна. Ейд затвори очи.

— Не зная.

Тя все още усещаше обръщащата я топлина от погледа му, останала върху кожата й като еротичен вариант на слънчево изгаряне.

— Как бих искала…

Какво? Отново да стане дете? И да се пристрасти към наркотиците, които майка й постоянно носеше вкъщи? Или тийнейджър? Отново да живее в приемни семейства и на улицата? Или тази закуска да се беше случила преди месец; когато беше толкова самотна, че само омразата й помагаше да се задържи, вкопчена в живота?

Честно казано, никога досега не се беше чувствала толкова щастлива. До този момент.

— Какво би искала, Тейла? — попита Ейдолон, без да отмества топлия си поглед от нея.

— Нищо.

Той взе ръцете й в своите и я подръпна така, че столът, върху който тя седеше, се придвижи към него. Така на практика се озова върху коленете му.

— Разкажи ми.

— Бих искала… Искам да имам нещо, което да е само мое. Цял живот не съм имала нищо ценно. Имах само Егида и собственото си име, а сега нямам дори Егида.

Той извади от джоба на дъвките си малка, сребърна халка.

— Имаш това.

— Пръстенът на майка ми! — прошепна Тей. Взе го и го сложи на пръста си. Привичната му тежест я успокояваше и сгряваше. Дъхът й секва от препълнилите я емоции.

И в следващия миг вече беше в обятията на Ейд. Той целуваше врата й, мърморейки колко е красива и секси и че е готов да сложи в краката й всичко, което тя би пожелала.

Доплака й се. Никой, нито един човек, никога не й беше казвал нещо подобно и не я беше заставял да се чувства толкова прекрасно.

— Това е някаква лудост — простена тя, когато Ейдолон плъзна ръце под халата й и обхвана натежалите й гърди.

— И какво от това? — Леко я захапа за рамото; точно там, където яката се беше отместила встрани. На нея й се прииска той да беше захапал по-силно, но Ейд близна мястото на ухапването, успокоявайки искрата на болката, като с това пробуди тръпки на желание по цялото й тяло.

— Аз просто отбелязах факта — въздъхна тя. Когато той я докосваше, всичките й проблеми и вълнения изчезваха като с махване на магическа пръчица.

Тейла леко се намести, за да може на Ейд да му е по-удобно и докосна с бедрото си издутината в областта на слабините му. Това направо го накара да простене.

— Трябва да съм в теб. Искам да те вземам отново и отново, докато и двамата не изгубим съзнание.

— О, Боже, да…

Той се раздвижи толкова бързо, че тя не успя дори да премигне и… халатът й вече го нямаше, а съвършено голата Тейла седеше на коленете му. Пръстите й се впиха в езичето на ципа на дънките му и тя го дръпна надолу, освобождавайки напрегнатия му, еректирал член. Той легна върху дланта й — топъл, натежал и твърд — и Тейла обви пръсти около него. Ейд беше толкова възбуден, че тя усещаше в ръката си как тупти пулсът му. Той затвори очи и простена, когато тя го погали с палец и изтри капката прозрачна течност от върха му.

Искаше й се да го опита на вкус. Което не се беше случвало никога досега. До този момент сексът беше една гола потребност за тялото й. Тей не се гордееше с това, но, живеейки на улицата, беше свикнала, че сексът може да е въпрос на живот или смърт. Сега Тейла искаше да достави удоволствие на онзи, който й беше отдал толкова много. При тази мисъл от устата й едва не потекоха слюнки.

Тя се надигна от коленете му и Ейд, не разбрал движението й, също се изправи.

— Не — спря го тя, като сложи длан върху широката му гръд. След това прокара ръка надолу, по здравите му коремни плочки и се отпусна пред него на колене. Дочу как той рязко си пое въздух и простена в мига, в който устните й го докоснаха. Свеж, мускусен аромат, неприличащ на нищо опитвано от нея досега, омая вкусовите й рецептори. Езикът й леко тръпнеше и това усещане се разпространяваше до гърлото, гръбнака, до самата й сърцевина. Когато Ейд докосна косата й, тя го усети с всяка клетка на тялото си.

Всяка нотка на вкуса, аромата, всеки звук — всичко стана по-интензивно. Сякаш тялото й попиваше всичко ставащо и го разделяше на усещания, които я пронизваха и се събираха ниско в корема. Тей доближи бедра, за да не бъде болката толкова остра, но това възхитително напрежение само усили жаждата на чувственото удоволствие.

Искаше повече. Затова жадно засмукваше члена му, стиснала го в основата, докато го обхождаше по цялата дължина.

— Тейла — въздъхна Ейдолон. — Трябва да спреш.

Той стисна раменете й и се опита да я отмести.

— Не! — Решителността и желанието й помогнаха. С една ръка галеше члена му, а с другата — топките, които с всяко нейно движение се свиваха все повече и повече. Тялото на Ейд се готвеше за освобождение. — Имам нужда от това.

— Ти не разбираш…

— Замълчи и ми позволи да го направя! — Тя обхвана с устни върха му и прокара език по гладката му повърхност.

Проклятията на Ейдолон изпълниха стаята, докато семето му изпълваше устата й. Тей гълташе жадно, стенейки от вкуса му върху езика си… толкова остър и порочен, толкова мъжки. Секунда по-късно я обляха една след друга горещи вълни и Тейла извика, усещайки как тялото й сякаш оживява. Кожата й се превърна в един оголен нерв и там, където я докосваха пръстите на Ейд, се зараждаха хиляди микрооргазми.

Еха! Това обещаваше да бъде интересно.

Ейдолон излезе от топлата й и влажна уста. Еуфорията му малко намаля, защото беше притеснен как Тейла щеше да отреагира на семето му. Зениците й започнаха да се разширяват, погледът й стана стъклен.

— О, по дяволите! — прошепна тя. — О, Боже…

Той я хвана под мишниците и я изправи.

— Спермата ми е афродизиак.

Тей затвори очи, обхвана гърдите си и започна да гали с пръсти напрегнатите си зърна.

— Това си е така.

От гледката как Тейла се ласкаеше сама, желанието на Ейд избухна с нова сила.

— На леглото — изхриптя той. — Веднага!

Но тя сякаш не го чу. Вместо това, Тей прокара ръка по корема си и я плъзна между краката си. От устните й се отрони тих стон, който лиши Ейдолон от последните остатъци на самоконтрола му. Той я вдигна на ръце и се втурна към спалнята. Произнесе възхвала към боговете, когато тя притисна устните си към врата му и започна да го смуче. Още не бяха стигнали до леглото, когато кракът й се обви около кръста му и тя сама се наниза върху него.

— Проклятие! — Влажното й лоно буквално го засмукваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Краката на Ейдолон се разтрепериха и той се хвърли към леглото, преди да е успял да се строполи на пода. Тейла седна върху него и започна да се движи, докато не го принуди да свърши — той, но не и тя.

— В друга поза — въздъхна Тей и Ейд я обърна, изправи я на колене и нахлу в нея.

Тялото на Тейла трепереше и то с такава сила, че тя почти го отблъскваше.

— Моля те…

Богове, той почти не можеше да диша и едва стоеше на колене — толкова много сила трябваше да употреби, за да не свърши отново. Ейдолон стисна зъби и започна да се движи по-бързо и по-рязко, докато хлиповете й не го накараха да спре.

— Не, продължавай, Ейд…

Той излезе и вкара пръст във влажното й лоно. В стоновете й звучаха удоволствие и отчаяние. Смазката, принадлежаща и на двамата — нейната влага и неговото семе — Ейд бавно втри върху клитора й.

— О, да… — Тей изви гръб като котка. — Аз сега…

Ейдолон нахлу в нея с едно плавно движение и Тейла извика; вътрешните й мускули стиснаха члена му, за да го задържат. Ейд се движеше в нея, позволявайки на нейната възбуда да определя скоростта и ритъма му.

— Свършвай, Тейла. Направи го за мен.

Тя падна напред върху леглото и отново извика. От разочарование. След което се обърна, обви крака около него и го събори върху себе си. По страните й течаха сълзи, а кожата и косата й бяха мокри от пот.

— Не се получава! — Емоциите се усилваха заради течащия по вените й афродизиак.

— Аз ще изляза, лирша, а ти сама ще се доведеш до оргазъм.

Лицето на Тей стана гневно.

— Не! Не, по дяволите! Аз искам да бъда нормална! Искам да получа оргазъм, когато правя секс с мъж.

— Тей, не всички смъртни жени…

Тя го удари по рамото.

— Аз мога! Зная, че мога. Трябва само да се избавя от него.

Ейдолон застина.

— От него?

Очите й проблеснаха.

— От него. От демона. — Тей изведнъж започна да го удря с всички сили с юмрук по гърдите. — Ненавиждам го — хлипаше тя. — Ненавиждам го…

Ейд затвори очи и й позволи да изпусне парата. Тя го удряше, докато силите й не свършиха и плачът й не се превърна в истерия. След това остана да лежи като треперещо кълбо от плът и сълзи.

Ейдолон се обърна настрани и я притисна в обятията си, за да се наплаче. Струваше му се, че бяха прекарали часове така.

— Тейла, разкажи ми какъв е проблемът.

— Не мога… Не мога да го изхвърля от главата си. — Поредният пристъп от тръпки завладя тялото й. Ейдолон все още не беше излязъл от нея. Беше все още възбуден и затова тази вибрация го накара рязко да си поеме въздух.

— Какво? — едва успя да изговори Ейд, отчаяно желаещ да узнае повече. Защото освен силна възбуда, изпитваше диво желание да убие изрода, нанесъл й тази травма. — Какво не можеш да изхвърлиш от главата си?

Тейла се зарови в гърдите му, мечтаейки той да спре да разпитва и да престане да се държи така, сякаш не му е безразлична. Защото всяко негово докосване, всяка негова дума разрушаваха стената, която тя трябваше да укрепя буквално всеки ден. Хората, на които беше нужна, имаха тенденция да умират… или да се опитват да я убият.

Известно време Тей лежа, заслушана в дишането на Ейдолон и туптенето на сърцето му. Той мълчеше, оставил я насаме с мислите й. Най-накрая тя леко се отдръпна.

— Бях на шестнайсет — започна да разказва Тейла с дрезгав от риданията глас. — Прибрах се вкъщи от училище и чух някакви странни звуци от кухнята. Видях… мама. Тя лежеше на масата. Изнасилваше я…

Ръката на Ейдолон, галеща косата й, застина.

— Демон?

— Разкъсвач на Души.

— О, Богове! — прошепна той. — По-лошо от това няма накъде.

Нямаше как да бъде по-лошо. На Разкъсвачите на Души им доставяше удоволствие да измъчват жертвите си. Те разтегляха този процес колкото се може по-дълго, като предпочитаха да не ги убиват, а да ги накарат да полудеят.

— Аз се опитах да се боря… Но той беше много силен, а аз изпитвах такъв ужас… Завърза ме за стола и ме застави да гледам как отново и отново изнасилваше майка ми. Тя не можеше да вика, защото устата й беше запушена. — Запушена с кухненската кърпа. Полепналите по нея остатъци от макарони от последната им вечеря бяха обагрени в червено. Кожата на майка й беше разкъсана и раздрана, сякаш мечка беше острила в нея дългите си нокти. Мирисът на кръв беше толкова силен, че Тей усещаше вкуса му върху езика си.

— После… О, Боже…

— Продължавай — прошепна Ейд. — Можеш да ми разкажеш всичко.

Тя здраво стисна очи в опит да се отдалечи от картините на онзи ден, но така те само станаха още по-ярки.

— Тя… свърши. Той я насилваше, а тя… изпита оргазъм.

Ейдолон сложи пръст под брадичката й.

— Погледни ме. Погледни ме! — Тя се подчини неохотно. Върху лицето му беше застинала мрачна решителност. — И затова ти не можеш да изпиташ оргазъм с мъж, нали?

Тейла се опита да се извърне, но той обхвана лицето й в длани.

— На нея й харесваше — едва успя да изрече тя с прекъсващ глас. — Измъчваха я, насилваха я, а тя… тя се кефеше.

— Тей, чуй ме. Разкъсвачът на Души те е объркал. И нея също. Те могат да накарат хората да изпитват удоволствие от нетърпима болка. Това е още един начин да унизят жертвата си. И както виждаш, сработило е. Той те е измъчвал толкова години само с тези спомени. — Ейд бавно я погали по скулата. — Точно тази сцена се върти в главата ти всеки път, когато правиш секс, нали?

Тейла изхлипа и с труд преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

— Да. Дори понякога, когато съм сама. Всичко, за което мога да мисля, е…

— Прекрати. Не му давай такава власт над теб. — Пръстът му се плъзна по треперещите й устни и очерта контура им. Докосването му беше леко като перце. — Той връщал ли се е, за да те измъчва?

— Не, макар че аз го исках — яростно прошепна тя. — Щях да го разкъсам с голи ръце.

— Толкова си силна — каза Ейд. — Толкова смела. Борила си се с демоните не само на улицата, но и в душата си. И ти можеш да победиш в тази битка. — Той пресуши с целувки сълзите й. — Позволи ми да ти помогна.

— Докторе, искате да ме излекувате ли?

Той я прониза с поглед.

— Никога не съм желал нещо по-силно.

— Аз също — съгласи се тя. И — Боже, помогни ми! — това беше истина.

Събитията от недалечното минало я бяха преследвали дълги години; бяха разрушили живота й и убили шанса й на нормални отношения с мъж. Беше настъпило време да свали този товар от плещите си. Или поне да се опита да го направи.

Устните й се притиснаха към неговите в отчаяна целувка. Ейдолон все още беше в нея, набъбнал и готов и тя се изви към него, разтваряйки се в страстта, която той с такава лекота събуждаше в тялото й.

Одобрителен вибриращ звук се зароди в гърдите му, когато той започна да се движи бавно и чувствено. До този момент те правиха секс така, сякаш се състезаваха до финала, но сега… никой не бързаше заникъде. Той обхвана лицето й в ръце и я целуна. Езиците им се преплетоха. Когато Ейд започна да променя начина и дълбочината си на проникване — ту бавно и дълбоко, ту бързо и плитко — Тейла усети как напрежението в тялото й се покачва.

— Лирша, ти си прекрасна — прошепна той в устните й. — Идеална.

Думите му се озоваха като ласка в душата й и Тей усети, че разцъфтява като цвете. Не й пукаше коя беше тя, кой беше той и какво ставаше извън пределите на това легло.

Прокара ръце по бедрата му, а после и по-нагоре към кръста, като се наслаждаваше на усещанията за силните мускули под гладката му кожа. Без да спира, тя погали гърба му и ги отпусна върху широките му рамене. Ейдолон беше съвършен. Всичко в него сякаш беше създадено, за да носи наслада на жените — външният му вид, ароматът му, сексуалните му таланти. С всяко движение той я изкачваше все по-нагоре и по-нагоре на вълната на удоволствието.

— Произнеси името ми — измърка той й гласът му завибрира в тялото й.

— Хелбой…

— Не! — Той се приповдигна на лакът. Очите му блестяха като течно злато. Той продължаваше да се движи в нея и тя почти се задъхваше; не беше го осъзнала, докато той не проговори. — Когато бъдеш близо до оргазма, ме погледни, мисли само за мен и… произнеси името ми. Искам да го чуя от теб, когато свършваш.

Тези думи сякаш подляха бензин в страстта, бушуваща в нея. Сякаш самото й сърце беше свързано с пулсиращата от възбуда плът.

— Да — прошепна Тей, макар да се съмняваше, че ще успее да получи оргазъм… Не, трябваше да го получи. Миналото нямаше място в това легло.

Ейдолон изръмжа и започна да се движи по-бързо. Усещанията се изостриха, а удоволствието стана много по пронизващо, когато върхът на члена му се плъзгаше в нея и ласкаеше точка, за съществуването на която Тей дори не подозираше. Затворила очи, тя се съсредоточи върху това колко приятна беше тежестта на мъжкото тяло. Преди никога не й беше харесвало. Но сега всичко й се струваше толкова естествено и правилно и…

О, Боже, да, точно там…

Оргазмът й настъпваше все по-близо. Ейдолон наведе глава и погледа Тейла право в очите.

— Свърши за мен, моя лирша, моя любима — прошепна той и тя не можа да отмести очи; не виждаше нищо друго, освен обещанието на екстаз, който като по команда приближаваше като огромна вълна. — Свърши за мен сега!

Тресейки се от желание, Тей се притисна още по-силно към него, заби нокти в раменете му и одра кожата му. Той изсъска и се изви, и ако не беше неговото гърлено „О, Богове, да!“, тя щеше да помисли, че му е причинила болка.

Ейд я беше възпламенил така, че тя почти димеше. Той беше огънят, а тя — горивото. И когато той извърши с пръст нещо греховно между телата им, Тей най-накрая се взриви. Тя свърши, викайки името му. Той също свърши; тялото му се напрегна като струна и главата му се отметна назад, докато бедрата му яростно се блъскаха в нея. Топлата струя на семето му се разливаше в Тейла, предизвиквайки нов оргазъм, от силата на който тя отпусна краката си, стиснали кръста на Ейд, за да намери опора в леглото.

Самият Ейдолон рухна върху нея сякаш всичкият въздух от дробовете му беше изсмукан. Беше прекалено тежък, но тя нямаше нищо против. Току-що беше изпитала цели два оргазма, което не й се беше случвало никога досега.

Благодарност и още нещо — емоция, която Тей не искаше да назовава — се разливаха в душата й, докато тя поглаждаше мускулестия му гръб, оставила ръцете си да изговорят онова, което не можеше да произнесе поради недостига на въздух в дробовете си.

Изведнъж Ейдолон се отмести от нея и я обърна настрани, с лице към него. Излъчваше мъжкарско задоволство, а в тъмните му очи проблясваха златни искри.

— Това беше…

— Ш-ш-ш! — Ейд притисна с пръст устните й, а после го прокара по брадичката, гърлото между гърдите и продължи надолу. — Ти все още не си приключила.

— Но…

Той изхъмка и я накара да замълчи, като вкара двата си пръста в нея.

— Помниш ли на какво е способно семето ми?

И преди тя да успее да отговори, той разтри влагата от пръстите си върху все още потръпващия й клитор. Тейла застена и се изви към докосването му, но Ейд махна ръката си. Сложи я върху бедрото й и внимателно я погледна през полуспуснатите си клепачи. Много бавно, той притисна бедрата й едно до друго и я привлече по-близо. Тези движения едва не я възнесоха отново на върха на удоволствието. И той го знаеше, защото започна леко да масажира бедрата й, пробуждайки за живот малки спазми в мускулите й.

— Не — стисна тя китките му. — Искам с теб.

Уязвимостта й в това състояние, както и това, че Ейд я гледаше… Боже!

— Сега ти ще свършиш още веднъж. Не се бори с това.

Но тя се бореше. Струваше й се, че изглежда много глупаво и много беззащитно, но Ейдолон продължаваше да я гали, дяволски обсебен.

Той се наведе и гърдите му я докоснаха, а устните му се плъзнаха по нейните.

— Вярвай ми! Довери ми се.

— Не — простена тя, но тялото й вече се беше подчинило на обгрижванията на Ейдолон и дочуло тези думи, се подчини. Наслаждението я обля като огромна вълна, която премина по цялото й тяло. Тейла се извиваше, трепереше и дори прехапа езика си, за да не закрещи.

— Давай, почувствай го — шепнеше Ейд.

Когато Тей малко се успокои, нямаше сили да изпитва смущение. И честно казано, нямаше да може. Начинът, по който Ейд я гледаше с възхищение… еха! Най-накрая беше разбрала какво беше женска власт на мъжете.

— Толкова си красива, когато свършваш. Мога да те гледам с дни.

— Да разбирам ли, че за теб телевизията не е приоритет?

Той се разсмя силно и гръмко.

— Ти ми носиш такъв възторг, с който не може да се сравни нищо от видяното по телевизията.

По отношение на него Тей изпитваше същото, но не искаше да си го признае.

— Ейдолон?

— Да?

— Благодаря ти!

Той се приповдигна на лакът.

— Не, аз ти благодаря.

— За какво?

Той се усмихна и тя едва не се разтопи.

— За това, че ми напомни защо съм длъжен да се боря със с’генезиса си.

— Тъй като ще можеш да лекуваш жените със секс?

— Не! — отвърна той и я целуна. — Така ще мога да бъда с жена, защото го искам, а не защото ми е жизнено необходимо. — Гласът му стана по-тих и се превърна в очарователно мъркане — Давай да продължим с лечението ти. Разреши ми, да събудим твоята демоническа половина.

— Да… Не. Почакай! — Тей се опита да седне, но той я задържа с ръка.

— Не искам да умреш.

— Но всичко може да свърши точно така, нали? — Боже, явно беше изгубила ума си, след като си го помисли! — Ако се съглася, то ти ще трябва да ми обещаеш нещо. — Тя не можеше да повярва, че възнамеряваше да се довери на думата на един демон. А само преди седмица би убила всеки, който би казал, че това е възможно. — Ако се превърна в нещо наистина ужасно… ме убий.

Веждите на Ейдолон се повдигнаха нагоре. И преди да беше успял да каже нещо, Тей притисна пръст към устните му.

— Моля те! Няма да се съглася, докато не съм сигурна, че няма да бъда заплаха за никого. Можеш ли да ми се закълнеш, че ще изпълниш молбата ми?

След миг, той наведе глава и допря челото си в нейното.

— Обещавам. Още утре се обадя на Шейд и ще започнем. — Ейд сложи ръце върху хълбоците й и притисна бедрата си между краката й. От устните на Тей се отрони въздишка. — А днес имаме с какво още да се позанимаем.

Деветнайсет

Ленивата светлина на утринното слънце сякаш режеше очите му. Ейдолон не се замисли защо бяха толкова чувствителни, просто не можеше. Всичко, което трябваше да направи, беше да стигне до щорите и да ги пусне.

Краката му докоснаха пода, но отказаха да действат. Отслабналите му мускули не се справиха с тежестта на тялото му и Ейд се строполи на пода до леглото. Болката, подобно на покривало с шипове, прониза тялото му. Очите, лицето. Всичко пулсираше. Нима Тейла му беше направила нещо?

Тейла!

Желанието го прониза като горяща стрела. Той повдигна глава и долови приятния аромат на секса, който правиха цяла нощ. Да, беше се излекува. Тей свършваше отново и отново, във всяка поза и във всяка стая.

Забравил за щорите, Ейдолон се опита да се изправи на крака. Едва успя. Наложи се да се хване за края на леглото. Тей лежеше сред чаршафите с коси, разпилени върху възглавницата. Голите й гърди се набиваха на очи, а по-надолу, където чаршафът се беше насъбрал, Ейд успя да види бедрата й и възхитителното местенце между тях. Желаеше я. Имаше нужда от нея.

Дълбоко ръмжене закъркори в гърлото му, когато се отпусна на леглото и притисна устни към бедрата й.

— М-м-м, Хелбой — измърка Тей със затворени очи като се усмихваше.

Тя се пресегна. Отвори очи. И извика.

— По дяволите! — Хвърли се към горната част на леглото, но Ейдолон я хвана за крака и я издърпа обратно. Тя се опита да го изрита в лицето и почти успя. — Какво става с теб?

— С мен всичко е наред. С теб какво става?

Тей отново се измъкна от ръцете му и се изтърколи от другия край на леглото, като изящно стъпи на крака. Гола.

Сладкият и вкусен аромат на страха излизаше на топли вълни от тялото й. Той трябваше да я вземе. Точно сега.

— Не се приближавай!

— Няма да стане.

Вземи я!

Ноздрите на Ейдолон се раздуваха, докато той се опитваше да подуши всички аромати на Тейла. Страх, объркване… овулация.

Тя е готова!

В букета от аромати присъстваше още един. Демон. Тялото на Ейдолон веднага отвърна. Под кожата му премина вълна от сила, готова всеки момент да разкъса тялото му на части. Разумът му се замъгли. Болката сякаш разкъсваше вътрешностите му. Звукът на раздираща се плът достигна до него в мига, в който нещо проряза гърба му.

Когато погледът му се проясни, Ейд погледна към ръцете си. Не, не към ръцете, а към лапите си — червени, покрити с люспи лапи с назъбени нокти.

Оплоди я!

— Сега ще те изчукам.

Викът на Тейла отекна в слабините му. Звуците на ужас го възбуждаха и се превръщаха в афродизиак за съзнанието и члена му. Изпитваше необходимост да я опита, да забие зъбите си в плътта й…

Той разтърси глава. Това не бяха неговите мисли.

Оплоди я!

Ейдолон се хвърли върху нея. И двамата паднаха. Той притисна раменете й към пода с ноктите в края на крилата си, а ръцете му разтвориха бедрата й, за да я притеглят към неговия бодлив пенис. Тейла толкова силно го удари с коляно между краката, че той изрева. После бързо се претърколи, го удари с крак отзад по сгъвката на коляното и подсечката го накара да падне. Той почти успя я хване за крака, но тя се измъкна и се втурна към сака с оръжието си.

Esraladoth ep sludslo. Думите сами се отрониха от езика му, но той не знаеше значението им. Тейла се обърна с лице към него, стиснала в ръце болеадорас^[3].

— Ако това беше молба да ти надера задника, то направо ти е провървяло, изрод — след което замахна.

Звярът усети как ремъците се обвиха около врата му и светът потъна в тъмнина.

Тейла гледаше как Разкъсвачът на Души се свлича на пода, а сърцето й туптеше толкова силно, че ребрата я боляха. Ужасът, подобен на този, който не беше изпитвала от деня на смъртта на майка си, всеки момент щеше да превърне тялото й в купчина безпомощно желе. Наложи се да събере всичките си сили, за да се задържи права. Демоническата твар потръпна и замря.

Събитията от последните няколко минути преминаха през главата й подобно на филм на ужасите. Но на който и епизод да натиснеше въображаемия бутон „пауза“, не можеше да намери обяснение на случилото се. Къде беше Ейдолон? Ето, той целуваше бедрото й, а в следващия момент от гърба му вече израстваха ужасяващи криле, подобни на тези на прилеп. Нима Разкъсвачът на Души го беше убил, за да приеме неговия образ? Ако чудовището беше успяло да убие още един скъп за нея човек, Тейла се закле, че ще направи с него такива неща, че… стореното от Лори и Джагър на Юрий щеше да му се види като детска забава.

С треперещи ръце тя извади кинжала от чантата си и едва не го изтърва. Два пъти. Ако това беше най-доброто, на което беше способна, то с рязането на главата му определено щеше да се потруди. А и на кого му дремеше! Да, тя щеше да обработи чудовището. Щеше да го накара да страда дотогава, докато не признае какво беше сторило с Ейдолон.

Тейла се обърна.

Разкъсвачът на Души беше изчезнал. На негово място лежеше Ейдолон, с омотан около врата болеадорас.

О, по дяволите!

Все още стискайки кинжала, Тей извади два чифта белезници и забърза към него. В сивкавата, приглушена светлина, навлизаща през прозореца, Ейд си изглеждаше същият, ако не се смяташе огромната, извиваща се татуировка от дясната страна на лицето му.

И когато в леглото погледна към него, забеляза, че очите му пламтяха с червен пламък.

Тей много внимателно сложи белезниците на китките и на глезените му, след което махна примката от врата му.

Остана приклекнала до него, като внимателно го наблюдаваше, опитвайки се да реши какво да прави по-нататък. Освен че трябваше да се облече. Не можеше да го остави вързан, но не можеше и да го пусне на свобода, рискувайки той отново да се превърне в нещо ужасяващо. Разбира се, при условие че на пода лежеше именно Ейдолон.

Може би братята му щяха да помогнат?

Тейла бързо нахлузи дънките и черната тениска, които беше донесла от квартирата си, втурна се към телефона и набра номера на Шейд. Когато той не отговори, Тей намери в бележника до телефона номера на болницата и го набра. Отговори жена, която се представи като дежурната медсестра в Централната Подземна Болница.

— Трябва да говоря с Шейд.

— Той е недостъпен в момента.

— Тогава с Рейт. Спешно е!

— Медицинска помощ ли ви трябва?

— Трябва ми Шейд.

— Госпожо — разнесе се в слушалката раздразнен глас, който звучеше така, сякаш говорещият едва процеждаше думите през здраво стиснатите си зъби. — Шейд е зает…

— Ако можете да му занесете слушалката, направете го. Веднага! — Тейла не знаеше дали е права, но нямаше сили да бъде вежлива.

Последва дълга пауза, прищракване, няколко сигнала, след което прозвуча дълбок и раздразнен глас:

— Шейд.

— Аха, слушай, Тейла е. Ейдолон… има проблем.

— Отново? Този път Рейт не е отговорен. Държа се прилично. Така че какво, по дяволите, си му сторила? — Вибрацията от ужасното му изръмжаваме премина дори по телефонния кабел. — Ако си го наранила…

— Нищо не съм му направила, задник! Но нещо не е наред. Той направо полудя. На лицето му се появи огромна татуировка, а очите му станаха червени…

— О, по дяволите! — Дочуха се ужасни проклятия и Тей се помоли адският аналог на Федералната комисия по връзките да не подслушва. — Къде сте?

— В дома му.

— Остани там.

— Аха. Къде мога да оти…

В слушалката се чу сигнал. Демоните бяха толкова груби.

Тей не искаше да се връща в спалнята. Ами ако Ейдолон отново се превърнеше в Разкъсвача на Души? Ами ако просто си лежеше там и се чудеше защо тя го беше пребила и завързала? Не можеше да отхвърли вероятността, че той прекрасно си е давал сметка за действията си, когато се е превръщал в създанието, от което тя се страхуваше най-много.

Тревогата пробягваше по тялото й подобно на електрически заряд, докато Тейла кръстосваше кухнята, подлудена от желанието си да си хапне портокал. Беше изпила всичкия портокалов сок и тъкмо миеше чашата, когато се разнесе чукане по входната врата.

— Шейд е! Отваряй!

Тейла го направи. Влезе Шейд, облечен от главата до петите в черна кожа. Ботите на краката му бяха с железни върхове. Следваше го Рейт, който изглеждаше дори по-заплашително от брат си, макар че беше обут само с изтъркани дънки и тениска с надпис „Хутърс“. Опасността сякаш го следваше по петите… Следваше го, защото не рискуваше да пресече пътя му.

И двамата рязко спряха, когато видяха обездвижения Ейдолон на пода на спалнята.

— Не си ли прекалила малко? — попита я Шейд. Приближи се към него и постави на пода медицинската си чанта.

— Ти не го видя.

— Какво имаш предвид? — поинтересува се Рейт, застанал до Шейд.

— Той се превърна в Разкъсвач на Души.

Шейд тихо и озадачено подсвирна, а Рейт се усмихна и я погледна.

— Проклятие! Това е първото му преобразяване, а той е избрал такъв демон. Кой да знае, че му стиска?

— Това наистина ли е той?

Шейд коленичи до брат си и сложи ръка върху челото му.

— Да, това е той. Тейла, трябва да го освободиш.

Тя му хвърли ключовете, като все още не се решаваше да приближи.

— Ейд? — Рейт помогна на брат си и го обърна настрани. — Старче, чуваш ли ме?

Ейдолон простена:

— Какво се е случило?

— Наритали са ти задника — отвърна му Рейт. После клекна и подпря лакти на коленете си. — И изглежда си го заслужил.

— Къде е Тейла? С нея всичко наред ли е? — Ейд се опита да стане, но Шейд и Рейт го бутнаха обратно на пода.

— С мен всичко е наред. — Тя се приближи, привлечена от тревогата, прозвучала в гласа му. — Но не съм съвсем сигурна какво стана.

— Тя казва, че си се превърнал в Разкъсвач на Души.

Кръвта се оттегли от красивото му лице. Той седна, без да се съобразява с това, че двамата му братя се опитваха да го накарат да остане легнал.

— Аз… какво?

— Какво си спомняш? — попита Шейд и вкара иглата на системата в ръката му. Тъмните му коси бяха паднали върху лицето и скриваха изражението му, но широките му рамене бяха напрегнати.

— Не много. — Гласът на Ейд стана дрезгав, а очите му засветиха в златист цвят, когато ги спря върху Тейла. — Желаех я. В това съм сигурен.

Рейт сложи ръка върху рамото му.

— Успокой се, старче! Сега не му е времето. Никога не съм мислил, че ще го кажа аз.

Ейдолон застина, след което тръсна силно глава сякаш в опит да избистри мислите си.

Вълна от топлина обгърна тялото на Той, когато си спомни за събуждането си. Тя щеше да го приеме веднага, независимо че цяла нощ бяха правили секс без задръжки. Но Тей забеляза как Ейдолон изведнъж се промени. Държеше се по друг начин. Будеше ужас.

— Беше някак странно — каза тя. — Той сякаш беше обладан.

— Защо му отказа? — попита Шейд и Тейла веднага настръхна.

— Ей, ку-ку… Той не беше на себе си…

— Успокой се — прошепна Шейд, толкова тихо и почти нежно, че тя едва го чу. — Не исках да те обидя. Опитвам се да разбера ситуацията. Заради него.

Тейла усети как се изчервява. Да разговаря за секс с братята на Ейдолон беше доста странно.

— Да, аз отказах. И тогава той се превърна в Разкъсвач на Души. — Тя потръпна. — Миналата нощ разговаряхме за тези демони. Може би затова той първи му е дошъл на ум, когато е настъпило времето да се преобразява.

Рейт и Шейд си размениха погледи, явно помислили за едно и също. Ейдолон изглеждаше разсеян, потънал в собствените си мисли. Лицето му си оставаше все още бледо.

— Затова той не се е върнал — измърмори някаква безсмислица Ейдолон. Прокара ръце през косата си и погледна към Тейла толкова внимателно, че тя дори отстъпи назад. — Измъчваше ме въпросът, защо Разкъсвачът на Души не се е върнал да измъчва и теб, след като е убил майка ти? Те правят точно така. Връщат се и карат жертвите си да полудеят.

— А ти не мислиш ли, че спомените за това, как постъпи с майка ми, не са ме преследвали през всичките тези години? — И защо гласът й толкова силно трепереше? Миналата нощ Ейдолон й беше помогнал да приеме всичко, което се беше случило с нея. А сега се оказваше, че тя го преживяваше отново.

— Аз зная, че е било така, лирша. — Той бавно се насочи към нея. С всяка негова крачка паниката на Тей се усилваше. — Но сега всичко си идва на мястото. Той не е възнамерявал да те превръща в своя жертва. Той е убил майка ти, не за да измъчва теб. Той я е убил, но дотогава я е измъчвал с години.

— Години? Не. Това не може да бъде. — Тя се намръщи, защото колкото й странно да беше, думите му звучаха разумно. Всеки, който познаваше майка й, казваше, че тя е била от добро семейство, имала е перспективно бъдеше… а след това изведнъж се е пристрастила към наркотиците. Тейла си спомни как майка й мърмореше нещо за това, че така се избавя от демоните.

А те на практика са съществували. Демоните наистина се бяха появили в живота й, но никой не й беше повярвал.

— За известно време тя се отказа от наркотиците, но след това всичко започна отново — разговори за демони, нощни кошмари… Сигурно той е идвал при нея, когато тя е спирала с дрогата, за да я принуди отново да се потопи в опиянение.

— Кога е станала зависима?

— Не съм сигурна… — Баба й беше успяла да разкаже, че всичко е станало много бързо. Майка й напуснала колежа, когато се е случил първият нервен срив, който всички са мислели, че е в резултат на стреса, наркотичната зависимост и случайната бременност… — О, Боже! — Боже, не…

— Да. — Шейд сви устни в тънка линия и включи пакета с кръв към иглата във вената на Ейдолон. — Тейла, това е единствената причина, поради която Ейд се е превърнал в Разкъсвач на Души.

Ейдолон само кимна.

— Демонът, убил майка ти…

— … е бил моят баща.

Ейд потри скулата си, върху която имаше белег.

— Затова ти виждаш белезите, невидими за другите. Разкъсвачите са способни да чувстват остарелите рани, дори излекуваните. Те намират слабостта у хората и я използват за собствените си цели.

Рейт хвърли към Тейла съчувствен поглед, който тя забеляза през мрака, сгъстяващ се пред очите й.

— Приятелко, а аз си мислех, че съм в пълна дупка.

— Това си е точно така, тъпчо. — Шейд махна от дръжката на вратата системата, след като видя, че Тей иска да излезе.

Тя не знаеше накъде да тръгне. Знаеше само, че трябва да се измъкне от тази стая, която с всяка изминала секунда се свиваше и ставаше все по-малка и по-малка.

— Имам нужда от въздух.

И тя побягна по коридора, без да обръща внимание на молбите на Ейдолон да се върне. Затича се още по-бързо, щом дочу звука от стъпки зад гърба си. И само след секунда направо летеше по лабиринта от коридори на последния етаж на небостъргача.

— Тейла! — Разнесе се след нея гласът на Шейд. Не беше достатъчно далеч. Паниката я обхвана с нова сила и я стисна за гърлото. Имаше нужда да остане сама.

Хвърли се към аварийните стълби, без да забавя скорост и не спря, докато не се озова във фоайето на първия етаж. Хората я зяпаха, но на нея не й пукаше. Пиколото отвори вратата и Тейла изскочи вън сградата на мократа улица.

Хладният есенен дъжд не успя да охлади рояка от мисли в главата й, макар че тя замръзна до мозъка на костите си. Хората в делови костюми и чадъри я заобикаляха, като сигурно я мислеха за някаква луда ексцентричка: разчорлена коса, скъсани дънки, боси крака…

На Тейла не й пукаше.

Разкъсвачът на Души, убил майка ми, е мой баща!

Думите отново и отново се завъртяха в главата й. Тей затисна с ръце ушите си в опит да се избави от тях, но ехото им стана само по-силно.

Тя изхлипа и направи единственото, на което беше способна в този момент. Побягна.

Двайсет

Нервната енергия, излъчвана от Ейдолон, докато се мяташе из стаята, можеше да захрани осветлението на цял Манхатън. Рейт и Шейд бяха тръгнали да търсят Тей и досега — вече петнайсет минути — нямаше и помен от тях. Ейдолон си остана вкъщи, в случай че тя решеше да се върне. Но не знаеше за колко време още щеше да му стигне търпението. Тъпото бездействие и очакване го изнервяха още повече.

Входната врата се отвори и в апартамента му нахлу мокрият до кости Шейд.

— Изчезнала е. Рейт я търси, но аз подозирам, че ако тя не иска да бъде намерена, опитите ни ще са безполезни.

Болка, подобна на която Ейдолон никога не беше изпитвал, го прониза като внезапен удар с нож. Дори Тейла преднамерено да беше поискала да го измъчва, нямаше да успее по-добре.

— Трябва да я намеря. Ако демоническата й същност се пробуди, тя ще се окаже уязвима. И ако Егида успее да я залови… Трябва да тръгвам. — Той сграбчи якето си от закачалката. — Позвъни на Джем. Тя казваше, че усеща Тейла…

— Ейд? — Шейд се вкопчи в раменете му и го разтърси. — Дай й време. Тя току-що разбра, че баща й е от тези демони, в сравнение с които Круентусите изглеждат като невинни младенци.

— И това засяга ли те?

— Не, но засяга теб.

Настъпи напрегната тишина. Ейдолон се опитваше да осъзнае казаното. Тейла наистина не му беше безразлична; трябваше да престане да отрича очевидното.

— Толкова ли бие на очи?

— Шегуваш ли се? Тя е от вражеския лагер, взриви болницата, заради нея убиха Юрий… и ти все пак реши да я доближиш. Мисля, че това трябва да говори нещо за чувствата ти. И те са явно по-силни, отколкото би трябва да бъдат. — Отпусна ръце и мрачно го погледна. — И освен това тя можеше вече няколко пъти да се възползва от шанса си да те убие, но вместо това ме извика на помощ. Изглежда, че не е безнадеждна.

— Така си е. — Нощта, прекарана с нея, като в забавен каданс се завъртя пред очите му. Той беше имал много жени, но нито веднъж не беше правил любов.

А с Тейла прави. Отново и отново.

— По дяволите! — измърмори Шейд — Не го прави. Не се обричай с нея, Ейд? Чуваш ли ме? Тя е Унищожителка…

— Вече не е.

От устните на Шейд се откъснаха толкова сочни ругатни, че дори Ейдолон беше поразен.

— Ти знаеш, че нашата кръв е отровна за смъртните, нали?

— Тя е наполовина демон. Има шанс да преживее ритуала.

— Достатъчно опасно е да направиш ритуала с демон, особено с такъв, който може да те убие. Ами какво, ако след двайсет години тя поиска развод…

— Това ще бъде мой проблем. Не твой.

Шейд мълчаливо го гледа известно време.

— Ако аз бях решил да се свържа с някого, ти нямаше ли да се притесняваш?

— Бъди сигурен. Но само заради проклятието ти. — Проклятие, което щеше да обрече Шейд на участ, по-лоша дори от самата смърт, ако той някога се влюбеше. — Ситуацията при мен е друга. Съвсем друга.

Шейд раздразнено поклати глава.

— Чудесно! Както искаш. Ти постоянно дуднеш, че Рейт е прекален инат, но в сравнение с теб, той е просто агънце.

Телефонът зазвъня и Шейд сграбчи слушалката. Изслуша мълчаливо говорещия отсреща, след което затвори.

— Трябва да отидем в болницата. — Зловещата усмивка съответстваше на погледа му. — Пейдж току-що е дошла в съзнание.

 

 

Чудовище със стотици очи. Някои разбити, други — толкова силно изцапани, че през тях не можеше да се види нищо. И това чудовище гледаше към Тейла през мъглата и струите на дъжда и мълчаливо й се подиграваше.

Складът. Беше се родила точно тук. И се връщаше отново, защото най-удачните й дни на преследване на демони също бяха точно тук. Макар сега Тей да се съмняваше, че това беше единствената причина постоянно да се навърта насам. Може би това беше някаква присъща за демоните тяга към мястото, където се бяха родили? Осем часа след бягството й от квартирата на Ейдолон, Тей се озова точно тук, макар че не помнеше как краката й я бяха довели насам. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че ходилата й кървяха, беше мокра, а в тялото й кипеше гняв. Пресече улицата, без да обръща внимание на скърцането на спирачки и автомобилните клаксони. Няколко шофьори изкрещяха ругатните си към нея, а когато тя им показа среден пръст, потокът от ругатните им само се усили.

Влизайки в порутеното здание, тя беше обвита от зловонието му — човешки изпражнения, миризма на изгоряло, гниеща храна. Тей никога не беше обръщала внимание на мръсотията и плесента, но днес всичко това се запечатваше в съзнанието й. Тук майка й беше прекарала по-голяма част от живота си. Тук, в обкръжението на нашарените с графити стени, остатъците от спринцовки, счупените игли, плъховете и паяците.

И виновен за това беше Разкъсвачът на Души.

Тих женски вик се разнесе над одраскания и набразден като от нокти на гризачи бетонен под и Тейла предпазливо се насочи по посока на източното крило. Зад нея се чуха гласовете на няколко човека — те се смееха в западната част на сградата, където обикновено се събираха наркоманите. Там имаше много проходи, което им позволяваше бързо и лесно да изчезнат по време на полицейските акции.

— Брайс, остави ме на мира. — Малко по-напред в ъгъла седеше жена. От носа й капеше кръв, а разрошените й руси коси прикриваха засъхналите кървави следи върху бузата й.

Над нея, замахнал с тежкия си юмрук, стоеше подобен на булдог мъж. Блондинката се опитваше да изпълзи, но копелето я хвана и я закова на място с удар в главата.

Удивително спокойна, Тейла излезе от сянката, готова да стрие глупака на прах, но от противоположния ъгъл на помещението същото направи и вампира. Огромен, той обхвана мъжа зад тила, блъсна го с всичка сила в стената и заби кучешките си зъби във вената на врата му.

Жената захленчи, скочи на крака и без да се оглежда, избяга от помещението.

Влажният, премляскващ звук заглуши всички други звуци в склада. Жаждата за кръв почти проблясваше във въздуха, подобно на поток от електрически заряди и отскачаше от кожата на Тей. Тя никога не беше изпитвала такова усещане. Или може би беше изпитвала, но предполагаше, че се дължи на адреналина, който я препълва преди поредната схватка. На всичкото отгоре, усещането беше приятно. Дори омагьосващо. Наложи се да събере в юмрук целия си самоконтрол, за да не се приближи до кръвосмучещата пиявица и неговата жертва.

Само преди няколко дни тя беше убила вампир и спасила човек, което в случая беше много иронично, предвид начина, по който този изрод-човек беше пребил жената. Той можеше да я убие. Затова Тейла просто стоеше и гледаше.

— Забавно, но понякога хората се държат по-чудовищно дори от някои истински чудовища, нали?

Тейла се обърна. Първото, което видя, бяха блестящите зелени очи, на едно ниво е нейните и второто — юмрукът, врязал се в лицето й.

Главата на Тейла се отметна назад.

— Ох!

Тя веднага отвърна на удара с лакът в челюстта на брюнетката.

Девойката се олюля, но успя да се задържи на крака. Ъгълчето на устните й, червисани в черно, се изкривиха насмешливо.

— Толкова е приятно най-накрая да се срещна с теб, Тейла!

Тей притисна опакото на дланта към устните си. Върху нея остана кръв.

— Аха! Най-накрая! Коя си ти, по дяволите? — Която и да беше, момичето бе симпатично. Дълги черни мигли, високи скули, черни коси със сини кичури, вързани на две опашки. На някой друг, по-голям от седем години, те биха стояли глупаво, но на непознатата този стил страшно й отиваше. Може би защото беше облечена като ученичка от църковното училище, пристрастена към наркотици.

— Казвам се Джем.

— Е, Джем, сега, след като вече сме най-добри приятелки за цял живот, може би ще ми кажеш защо реши да ме запознаеш с юмрука си?

— Знаеш ли колко много варианти има за отговор на въпроса ти? — Джем демонстративно разглеждаше черните си нокти. — Как е животът в Егида?

— Ти сигурно си демон. — Имаше нещо познато в нея. Очите на Джем… толкова зелени. Тей ги беше виждала и преди. Но къде?

— Защо реши така?

— Защото демоните нямат чувство за самосъхранение, което да сработи, когато решат да направят някоя глупост.

— Знаех си, че имаш чувство за хумор.

— Стига с тези глупости. Откъде ме познаваш?

— Зная всичко за теб.

— Боже мили! — промърмори Тейла. — Нямам време за игрички. — Тя се обърна, като сама не знаеше в коя посока да поеме. Важното беше само едно — да се отдалечи от тази Странна Готка.

— Не ти остава много време, Унищожителке! Ти умираш. И не с толкова бавна смърт.

Тей се усмихна и продължи да върви.

— Кажи ми нещо, което да не зная.

Върху лакътя й се затвориха пръсти и Джем я обърна с лице към себе си.

— Глупачка!

Само след секунда Тейла вече седеше върху разпростряната на земята Джем.

— Какъв ти е проблемът?

— Моят проблем ли?

Дочу се тихият звук от приближаващи стъпки. Жените не им обърнаха внимание, докато ниският глас, който нарочно и бавно разтегляше думите не застави и двете да застенат.

— Това толкова възбужда. Ейд, как мислиш, дали ще успеем да ги уговорим да се съблекат и така да се сбият?

Ейдолон, заедно с Шейд и Рейт, застана до тях. Кръстосал ръце пред гърдите си, Хелбой ги гледаше така, както баща гледа към непослушните си деца. Което се доближаваше до истината. Да се бие с Джем беше неестествено… естествено.

— Тя започна — каза Джем и Тей изсумтя.

— Какви претенции имаш към мен?

Джем се измъкна от хватката й, но не я махна от себе си.

— Имам претенции към това как пускаш живота си в тоалетната чиния. Ти си способна на повече, отколкото да си Унищожителка на Егида.

— Пазителка — изръмжа Тей. — И откъде знаеш какво правя с живота си? И каква бих могла да стана?

— Отнякъде — отвърна Джем. — Ние сме сестри и можеш да видиш аз докъде съм стигнала.

Тейла присви очи и изгледа противничката си.

— От къде на къде с теб сме сестри? Какво общо имаме? Ти също ли си получовек?

— Момичета, стига сте водили безсмислен разговор — намеси се Рейт. — Хайде да се биете.

Джем отблъсна Тейла. И двете стояха в светлината на уличната лампа, навлизаща през разбития прозорец, и съскаха една срещу друга като улични котки.

— Аз съм наполовина Разкъсвач на Души. Също както теб.

Дишането на Тейла спря.

— Имаме общ баща?

Ейдолон се приближи сякаш знаеше, че тя щеше да има нужда от него. И това беше добре, защото имаше смътно подозрение, че щеше да е скоро.

Дълбоки бръчки се бяха образували върху челото на Джем, когато хвана Тейла за ръката.

— Да, ние имаме общ баща — потвърди тя и погледна Тей в очите. — И майка. Близначки сме.

Светът й рухна.

— Това е… невъзможно — прошепна Тей. Последва дълга пауза. Тя затрепери. — Моята майка…

— Не е знаела. Аз съм се родила първа. Точно тук са ме изродили демоните, докато нашата майка е била в наркотично опиянение. Взели са ме, защото са усетили демоническата ми същност. В теб, в нероденото бебе, не са усетили нищо такова.

Внезапно Тей разбра защо очите на Джем й бяха толкова познати — защото приличаха на тези на майка й.

Новината за Ейдолон беше също толкова неочаквана, колкото и за Тейла. На път към дома му, той се замисли защо всъщност беше толкова учуден; ако не се вземеха под внимание готическия грим и сините кичури, Джем имаше много силна прилика с Тейла.

Сега и случката в БМВ-то му ставаше обяснима. Той беше видял Тейла в Джем.

— Не разбирам — каза Тей, докато излизаше от Хароугейт в пресечката, близо до дома му. Както и всички останали врати и тази беше невидима за човешките очи и не се отваряше в тяхно присъствие. Но тя все пак понижи глас. — Колко отдавна го знаеш?

Джем вървеше в крак с нея и двете оглавяваха групата.

— Родителите ми го разказаха преди много години, в случай че имам възможност и желание да общувам с теб.

— Колко мило. И ти какво, през цялото време ме шпионираше ли?

— Исках да ти разкажа. — Джем забави крачка и въздъхна. — Веднъж дойдох в квартирата ти, но ти излизаше някъде. Проследих те и разбрах, че се срещаш с някакви приятели, приличащи на отрепки. Реших, че след малко ще бъдеш пияна до безсъзнание, но едва след това разбрах какво правиш в канализацията.

— Ти си тръгнала след нас?

— Аха. Видях как ловуваш. В този момент исках да ти разкажа коя съм и какво съм, но после реших, че идеята не е добра.

Влязоха в сградата и се насочиха към асансьора. Тей съсредоточи вниманието си отново към Джем, без да пуска ръката на Ейдолон.

— И твоите така наречени родители са оставили мен и майка ми да умираме на пода на този склад?

— Извикали са Бърза помощ. Не са можели да рискуват да бъдат забелязани с мен на ръце. Моля те, Тейла — тихо каза Джем, — не се бори с това. Приеми своята същност.

— На теб ти е лесно — озъби се Тей. Ейд разбираше, че няма да бъде толкова просто да я накара да свикне с новите обстоятелства. — Ти си знаела за това още от раждането си. И си нямала избор. Аз имам.

Стигнаха до етажа на Ейд. Той отвори входната врата и тихо, за да не уплаши случайно съседите, изрече:

— Тейла, ти си наполовина демон. С това не можеш да направиш нищо.

— Вярно е. — Тя дори не го удостои с поглед. — Но аз не съм задължена да активирам демоническата си половина.

— И по-добре да умреш? Защото това е единствената алтернатива, Унищожителке — влязъл вътре вмъкна и Шейд.

Рейт притисна ръка към гърдите си, като герой от някакъв пършив филм на ужасите и додаде:

— Влез в редиците ни, или умри! — Той се усмихна. — Винаги съм мечтал да го кажа.

— Рейт не е добре с главата — подсмихва се Джем. — Но е прав. Тей, позволи ни…

Тейла се обърна рязко и всички застинаха.

— Не!

— Ти се съгласи — напомни й Ейдолон, надявайки се в гласа му да не се долавя колко го плашеше възможността тя да е премислила.

— Това беше до момента, в който си изясних кой е баща ми. — Сълзите напълниха очите й и тя съсредоточено започна да разглежда ръцете си. — Той… това нещо живее в мен. То е в кръвта ми, в моята плът. — Започна да се чеше сякаш се опитваше да одере кожата си.

— Спри! — Ейдолон я хвана за раменете. — Успокой се…

— Пусни ме! — Тей яростно се опитваше да се измъкне от прегръдката му, но той само я притисна още по-силно съм тялото си.

Да я усеща в обятията си беше… толкова приятно. Съпротивлението й напрегна либидото му, но начинът, по който стоеше, прислонила се върху гърдите му и това как потъркваше скулата си в него, пробуди нещо още по-силно от примитивното му желание за секс… Искаше му се да спаси живота й и да я направи своя завинаги.

— Тей, изслушай ме! Погледни сестра си Джем. — Тя повдигна глава от гърдите му и той ласкаво прокара пръсти през косите й. — Виждаш ли татуировките около китките и врата й?

Джем отмести широкия си нашийник и показа подобните на келтски фигури под него.

— Имам и на глезените. Те задържат демона ми. Без тях той ще се измъкне на свобода, когато съм разстроена или зла. Ти можеш да си направиш същите. Ако си демон, това още не значи, че си слуга на дявола.

Тейла се освободи от обятията му и Ейд усети как тя сякаш взе със себе си частичка от душата му.

— И двамата пеете една песен. „Не всички демони са олицетворение на злото…“ „Егида търгува с нашите органи…“

— Е… хм…

Тей разтърка очи с ръка.

— Какво е… хм?

Шейд пъхна в устата си правоъгълната лентичка дъвка.

— Докато Рейт и Джем те търсиха, ние отидохме в болницата, за да си поговорим с една от нашите медсестри, която беше ранена по време на взрива. Беседата беше… опознавателна. Изглежда, Егида не е свързана с това.

— А кой тогава? — попита Тей.

При спомена за това как стоеше до леглото на Пейдж и ненавистта на предателката с всяка следваща дума ставаше все по-явна, Ейдолон беше обхванат от ярост.

— Тя не знаеше. Беше смъртна, но не и член на Егида.

— Беше?

— Избавихме се от нея.

И за съжаление, Пейдж нищо не знаеше за съдбата на родителите на Джем.

Тейла кръстоса ръце пред гърдите си и се втренчи в една точка в кухнята с отсъстващ поглед. От нея се носеше аромат на объркване, подозрение и гняв.

— Защо го е направила?

— Защото се е пристрастила към черната магия — мрачно отвърна Ейд. Тъмната страна мамеше хората, като им даваше усещане за власт и вяра в това, че са полубогове. Пейдж смяташе, че демоните са нещо като насекомите; разходен материал, който тя можеше да използва по свое усмотрение и сама се беше съгласила да участва в продажбата на демонски органи на черния пазар. И не заради парите, а за да може да оставя част от плячката основно за собствена употреба. — Видимо, тя е получавала от Немъртвите съобщения за мястото на срещата. Всеки път в нов район. Демоните са я откарвали там, където е оперирала.

— Тя е била лекар?

— Медсестра. Но е научила много, докато е работила в ЦПБ. Това приличаше на изземване на органи за трансплантация.

— И сега съм им нужна аз — каза Джем. — Хванали са родителите ми и заплашват да ги убият, ако не започна да им сътруднича.

В очите на Тейла разбирането засвети със зелен пламък.

— Ето защо си тук. Това изобщо не е свързано с желанието ти да ме опознаеш по-отблизо.

— Признавам, че похитителите не ми дадоха много време за маневри, но аз исках да се запозная с теб още преди да замесят родителите ми.

— Аха. Както кажеш. — Механизмът на самозащита на Тей и недоверието й към околните много напомняха на Ейдолон за най-малкия му брат Рейт.

— Какво става с родителите ти? Има ли новини? — Ейд погледна към Джем. — Ти свърза ли се с Немъртвите?

Джем кимна.

— Предполага се, че ще се срещна с тях утре вечер в стария зоопарк.

— В зоопарка ли? — Тейла се намръщи и се обърна към Шейд. — Ти каза, че верволфът от отделението за Бърза помощ е нападнат от Пазители?

— Копелета!

— Приемам го за „да“. — Тей започна да навива кичур коса на пръста си, след което замислена го подръпна. — И той каза, че от тях е миришело на… маймуни?

— Да, и какво от това? Хората вонят.

Ейдолон можеше да поспори с това твърдение, но разбираше, че Шейд се държи отвратително просто заради любовта си към този вид спорт.

— Просто… някой лъже. Люк казва, че са го нападнали в дома му. Пазителите, оцелели през онази битка, са разказали на Регентите ни, че са го преследвали до дома му. Дайте да се престорим, че са лъгали членовете на Егида. Но защо?

Защо трябва да лъжат началниците си? Единственото, което ми идва наум, е, че нашите Наместници не са в курса на ставащото. И ако вашият верволф казва истината… ако от тях е миришело на маймуни…

Ейдолон изруга.

— Изоставеният зоопарк.

— Да. — Въпреки че почти беше убедена във вината на някои Пазители, Тейла изпита облекчение. В крайна сметка началниците й, на които тя се доверяваше, не знаеха нищо. — Идеално място за държане на заловените демони.

— Но ние знаем, че с това се занимават и демони — напомни й Шейд.

— А това вече е истински кошмар! О, я виж ти, истински хермелин! — Рейт погали Мики, който се измъкна отнякъде и се сви на кълбо в краката му.

— Трябва да се свържа с Кайнан — измърмори Тейла под носа си.

— С Кайнан? Кайнан Морган?

Тейла се обърна към пребледнялата Джем.

— Познаваш ли го? Откъде?

— Той е Пазител? — Устата на Джем просто се отваряше и затваряше, докато тя сякаш не можеше да осъзнае смисъла на собствения си въпрос. — Той е един от тях?

— Откъде го познаваш? — отново попита Тей.

— Той често идва в нашата болница. Всеки четвъртък. Посещава приятеля си. — Джем бавно си пое дъх. И Тей го правеше винаги, когато искаше да се вземе в ръце. — О, мамка му…

Тейла се обхвана с ръце, опитвайки се да спре тръпките, които я разтърсваха, независимо от топлината в стаята.

— Денис. Приятели са от много години. — Тя с благодарност погледна към Ейд и се сгуши в якето, което той наметна върху раменете й.

Джем плавно се приближи до нея. За степента на отчаянието й можеше да се съди по начина, по който сложи ръка върху рамото на Тей.

— Ти трябва да поговориш с него, Тейла. И да го питаш за родителите ми.

— Не мога. В Егида ме смятат или за мъртва, или желаят смъртта ми. Ако аз просто вляза в щабквартирата така, сякаш не се е случило нищо, това ще е равносилно на самоубийство.

— Трябва да направим нещо — настояваше Джем.

Тей отърси ръката на сестра си.

— Четвъртък… това е утре. Той ще бъде в болницата. Ако ни уредиш среща насаме, мисля, че ще успея да го изненадам. Но сам. Само така ще се получи. Аз все още не съм разбрала какво става в Егида и кой стои зад това.

— Ще измислим нещо — тихо прошепна Джем. — Проклятие, не мога да повярвам, че е от Егида.

— Не е толкова просто. Той е Регент. Глава на нюйоркската база. А ти с какво си мислеше, че се занимава?

Джем с треперещи пръсти намести нашийника си.

— На всички казваше, че се занимава с „Дом по средата“^[4].

— Това е прикритие.

— Ти… мислиш ли, че той знае какво става с родителите ми?

— Не — уверено каза Тейла. — Лидерите ни не са замесени в това. Няма начин.

— Ти сигурна ли си, че това е единственото, което можем да направим — да изчакаме до утре?

— Сто процента. — Когато Джем кимна, Тей наведе глава настрани и хвърли върху сестра си изучаващ поглед. — Между другото, как разбра къде да ме търсиш?

— Аз усещам, когато имаш неприятности. — Джем я докосна по рамото. — Което се е случвало винаги когато си била достатъчно близо.

Тей стоеше, като се опитваше да не среща погледа на сестра си. Досега, Ейдолон никога не я беше виждал толкова уязвима и се бореше с желанието си да я прегърне и огради от всичко. Което беше същинско безумие, защото не беше срещал по-способна жена, умееща да отстоява себе си.

— Ейдолон, ако ти проявиш тази активация на ДНК-то, аз също ли ще мога да усещам Джем?

Той едва не се усмихна, доловил намека на подозрителност в гласа й. Неговата малка убийца поставяше всичко под съмнение.

— Вероятно.

Тя го гледа в очите няколко секунди, докато обмисляше отговора му.

— Добре, но все пак не разбрах едно… Джем каза, че нейните родители са почувствали демона в нея. А в мен — не. Ако ние сме близначки, защо нейната демоническа същност се е развила, а моята — не.

— Ще се наложи да направя още няколко анализа, за да мога да ти отговоря. Но и сега мога да предположа следното: вие сте разнояйчни близначки, а не еднояйчни, затова имате различен генетически код. Нейната ДНК — демоническата и човешката са се слели, а твоите — не. Но това може да се поправи.

Джем прекъсна изтегналото се мълчание.

— Ти трябва да решиш. И то бързо. Измененията, които се усещат в теб, се придвижват с пълна сила. Не разполагаш с чак толкова много време.

Тей присви невярващо очи след искрените думи на Джем.

— Не мисля, че мога да ти се доверя.

— Аз също не ти вярвам — парира Джем. — И какво от това?

— Ами това, момичета, се нарича семейство — разтягайки думите, произнесе Рейт. — Просто свиквайте.

Двайсет и едно

След двучасова беседа с Джем в гостната на Ейдолон, Тей реши, че нейната новопоявила се сестра изобщо не й харесва. И това не беше, защото Джем бе израснала в дом, ходила в частно училище и живееща нормален на вид живот, макар и възпитана от демони. Мнението й не се повлия дори от обстоятелството, че Джем изглеждаше умна и образована; нали беше постъпила в колеж дори две години по-рано от връстниците си? Тейла, от своя страна, беше изключена от училище и дипломата си за средно образование беше получила благодарение на Кайнан, който настояваше всеки Пазител да притежава, макар и базово ниво знания.

Не, Тей ненавиждаше Джем, защото тя постоянно казваше нашата майка, макар че изобщо не я познаваше. Тя можеше да нарече така всеки, само не и Тереза.

— Струва ми се, че витаеш някъде — каза Джем, когато Тей се опита да свали от рафта един от медицинските трактати на Ейд и започна да го прелиства. Не можеше да прочете нищо, но картинките, макар и отвратителни, бяха занимателни.

— Може просто да ти е дошло в повече, каква щастливка си се оказала.

— Да, имала съм късмет. Трябвало е да ме убият. Така постъпват демоните, към който вид принадлежат родителите ми. Те чувстват бременни, които носят демони, и или правят така, че детето да не появи на бял свят, или убиват новороденото веднага след раждането му, ако не му намерят приемно семейство. Но родителите ми са били бездетни, така че аз съм се появила съвсем навреме.

— И ти това ли правиш в болницата? Вървиш по техните стъпки?

Джем прехвърли крак през подлакътника на дивана и под надигналата се къса пола се показа татуировката на бедрото й във вид на роза на дълго стебло, от чиито бодли капеше кръв. Тей преброи три капки по дължина на целия крак, като последната се скриваше под горната част на високата бота. И дори не се замисли дали Джем нямаше и други татуировки, или пиърсинг, освен шестте дупки в ухото и пробитите вежди и език.

— Аз работя основно с хора. Но се опитвам да прихвана всички странни случаи… инфекции след ухапване от демони, болести и рани, получени по необичаен начин — неща от този вид. Нищо страшно, ако пропусна нещо. Всичко необикновено човешките лекари причисляват към нови, неизвестни заболявания или аномалии. Смъртните притежават невероятен талант да намират обяснение на всичко, за което не искат да знаят истината.

Това Тейла го разбираше. Майка й неведнъж се беше опитала да разкаже за страданията си, причинени й от демони. Описваше и Разкъсвача на Души, но Тей не й повярва; предпочиташе да живее с мисълта, че майка й имаше психично разстройство заради пристрастяването си към наркотиците. Защото това повече приличаше на истина, отколкото самата истина. По дяволите, тя дори стана свидетелка на смъртта й от ръцете на демона. А Тейла така и не беше разбрала, че в действителност Разкъсвачът на Души беше измъчвал майка й в продължение на години.

Джем се плъзна по облегалката и се настани по-удобно. Дори прекалено удобно. Явно вече е била тук, в квартирата на Ейдолон.

— Спала ли си с него? — попита Тейла и стисна книгата толкова силно, че върху кориците сигурно бяха останали вдлъбнатини от пръстите й. Но по-добре така, отколкото да се поддаде на порива си и да удари Джем с фолианта при неправилен отговор.

— С кого? С Ейд ли? Не. — В очите на сестра й проблесна искрица. — Но ти си спала. Усетих аромата му върху теб.

Боже! Какво, всички демони ли имаха толкова развито обоняние?

— Той ми помага да разбера някои неща — каза Тейла, след което се замисли защо изобщо беше сметнала за нужно да обяснява отношенията си с Ейд.

— Аха, така си помислих и аз.

— Ти ревнуваш, сестричке.

— Ревнувам? Не. Ако искам, бих могла да го получа. — Самоувереността, с която го каза Джем, накара Тейла да настръхне. — Той отчаяно се опитва да си намери половинка преди с’генезисът да го е погълнал.

— Половинка? Аз говорех само за секс.

— Добре, ако това наистина е така. Защото инкубите стават само за секс. — Джем пусна крака на пода и сложи лакти върху голите си колене. — Ще ти дам съвет, сестричке. Не си струва да се увличаш по него. Той или ще премине през Изменението и ще те захвърли, или ще намери тази, която е предназначена за него и ще те обрече на пожизнена вярност. Във всеки случай ти ще останеш единствено да гледаш на всичко това отстрани.

— Звучи така, сякаш говориш от личен опит.

— И то повече, отколкото бих искала. — Във въздуха надвисна напрежение. А не това си представяше Тейла при възсъединяването на семейството. — Слушай, помисли си само за интегрирането на демоническата ДНК. Както виждаш, аз изобщо не съм чудовище. Нашият баща…

— Не го наричай така — прекъсна я Тейла.

— Но това е истина.

И внезапно, като удар по главата, я озари прозрението.

— Ти го познаваш. Боже мили, ти го познаваш!

Джем й хвърли студен поглед.

— Срещнах се с него.

— Срещнала си се? И как? На чаша чай и бисквити? Той е измъчвал майка ни, Джем! Много години. Изнасилвал я е Бог знае колко пъти, а след това пред очите ми я разкъса на парчета. И ти си се виждала с него?

Тейла сигурно се беше развикала, защото вратата се отвори и в рамката й застана Ейдолон, стиснал ръце в юмруци. Върху лицето му беше застинала тревога.

— Всичко тук наред ли е?

Без да му обръща внимание, Джем се приближи до Тейла.

— Онова, което той е направил, е ужасно. Но такава е същността му. Ние правим всичко, за което сме програмирани…

Думите й се разтвориха във водовъртежа на безсмислеността. От гърлото на Тей се изтръгна вопъл. Тя се нахвърли върху сестра си и протегна ръце към врата й. Ейдолон бързо я хвана за кръста и я дръпна назад.

— Как можеш да го защитаваш?! — крещеше Тейла, докато се бореше със силните му ръце. Не, два чифта силни ръце й пречеха да се добере до Джем — оказа се, че Шейд също помагаше на брат си.

— По-добре да си вървиш — каза Ейд и Джем кимна.

— Тей, ако искаш да разбереш коя си, трябва да погледнеш към този, който е взел участие във формирането на твоето ДНК. Само така можеш да узнаеш каква ще станеш.

Нещо мрачно и тъмно забълбука във вените на Тейла; мерзко черно зло, което заплашваше да погълне цялата й човечност.

— О, аз зная кой е способствал за създаването на ДНК-то ми. И не искам да имам нищо общо с него. И с теб също. Аз никога, никога няма да позволя да ми интегрират този боклук. Върви. В. Ада.

— Извинявай — прошепна Джем към сестра си, а след това погледна към Ейдолон. — Аз… Аз трябва да вървя. Толкова съжалявам…

Тей престана да се съпротивлява и Ейд отслаби захвата си. После съвсем отпусна ръце, но само за да я прегърне и притисне още по-силно към тялото си. Благодарна за малкия остров на сигурност сред морето от кошмари, в което се блъскаше, тя се отпусна в обятията му и се замисли: колко ли й оставаше, докато силите я напуснеха и тя потънеше напълно?

 

 

Дори Джем да беше наполовина демон Трила нямаше да може да избяга по-бързо от квартирата на Ейдолон. Тя наистина се прецака. Сякаш й беше малко, че родителите й имаха неприятности, а сега и това.

— Глупачка — мърмореше си тя, докато тропаше с токовете си по тротоара в търсене на такси. Беше израснала сред хората, затова избягваше порталите на Хароугейт и предпочиташе обичайните средства за придвижване. — Идиотка!

Отначало започна да притиска Ейдолон, което си беше чиста детинщина и не си струваше. Всъщност нямаше значение, защото тя ревнуваше. Не отношенията на Тейла с инкуба — е, може би съвсем малко — и не това, че не можеше да получи мъжа, който вероятно беше замесен в похищението на родителите й, а това, че Тей знаеше коя беше майка им.

Джем беше лишена от това. Тя наблюдаваше Тереза отдалеч, фотографираше я. Веднъж дори набра смелост и я заговори на една автобусна спирка. Джем беше на петнайсет, облечена като пънкарка и напълно ужасена. Гласът на Тереза, толкова тих и мелодичен, с лек южняшки акцент, обгръщащ като сладък сироп, изобщо не приличаше на резкия и дълбок глас на приемните й родители.

Да, Джем ги обичаше и винаги щеше да им бъде признателна за това, че я бяха спасили и й бяха дали шанс за нормален живот. Но в дълбините на душата си я възмущаваше факта, че Тей имаше изключителните права да се счита за дъщеря на Тереза.

Да, много мило! А като се вземеше под внимание и факта, че Джем никога не се е нуждаела от нищо, докато Тей… Тей беше страдала.

Едва след като Джем порасна достатъчно, за да се разхожда сама, тя проследи Тейла от училище и я съпроводи до една ръждясала каравана, в която живееше сестра й заедно с още три приемни деца. Когато Джем я видя на следващия ден, Тей беше облечена по същия начин.

Тя толкова често сменяше местожителството си — ту приемни семейства, ту улицата — че Джем я изгуби от поглед. Следващия път, когато видя сестра си, беше, когато Тереза приключи с наркотиците и си върна опеката над дъщерята. Тогава у Тей се появи истински дом. Разбира се, квартирката, в която живееха двете, беше същинска дупка, но майка и дъщеря бяха щастливи. Примерно, за около две години. До онази нощ.

Тогава всички медии бяха изпъстрени с ужасни подробности, снимки от местопрестъплението и разни истории за това как някакъв сериен убиец беше разкъсал Тереза на части. Дъщеря й, Тейла, беше изчезнала. В края на краищата Тей беше намерена, но тя не каза нищо. Отново я изпратиха в приемно семейство и тъкмо когато Джем успя да я намери, Тейла беше издирвана за убийството на приемния й баща. След това, тя се беше включила в Егида…

Долу-горе по това време Джем беше навестена от Разкъсвача на Души.

Тя разбра на мига, че тази твар беше баща й. Той се беше промъкнал посред нощ в стаята й, като мотивите му за това оставаха извън границата на нейното разбиране. Той възнамеряваше да й направи дете! На нея, неговата плът и кръв!

Джем цял живот се беше опитвала да сдържа демона си. Беше го постигнала с желязна дисциплина и заклинателните татуировки. Но в онази нощ, за пръв път в живота си, тя му позволи да се измъкне на свобода и употреби всички хитрости, за да убие собствения си баща.

Затова от първа ръка знаеше какво беше това: „Ние правим всичко, за което сме програмирани“. Защото без значение дали й харесваше, или не, благодарение на татенцето си, тя беше създадена, за да измъчва и убива.

Всеки ден беше битка между двете половини на същността й. И всяко утро Джем си задаваше въпроса дали точно днес нямаше да проиграе човешката й същност.

 

 

Ейдолон ходеше насам-натам из кухнята, докато Тей си вземаше душ, а Шейд се опитваше да приготви някаква вечеря. Рейт се беше изтегнал на дивана в гостната и играеше „Екс Бокс“, докато Мики се беше свил на топка под мишницата му. Беше нужен половин час и три порции уиски, за да може Тейла да се успокои. След адреналиновия взрив тя се беше превърнала в ходещо желе и сега всичко, което й беше необходимо, беше душ, легло и храна. И нямаше значение в какъв ред.

А междувременно на Ейдолон много му се искаше да настигне Джем и да я обеси на най-близкото дърво. Тя беше техният коз в опита им да уговорят Тей за интеграция на нейната ДНК. Сега всичко отиде на кино.

— Искаш ли бира? — попита Шейд, докато му слагаше чинията с макарони.

— Не.

— Ти си знаеш. — Шейд извади от хладилника бутилка „Харп“. — Ама че нощ. И досега не мога да повярвам, че Пейдж е участвала в търговията с органи. А Джем? Сестра на Унищожителката! Старче, още тръпна от гледката. Може би ще успеем да ги уговорим на още един женски бой…

Ейдолон се усмихна.

— Същия си като Рейт.

— Я стига! Признай, че той е прав. — Шейд отвори бутилката. — Искам да кажа близначки, биещи се в хлъзгавата кал… Това възбужда.

Може би, но Ейдолон нямаше нужда от две жени. Той искаше само една.

Шейд продължаваше да дудне нещо за близначки, разказвайки за собствените си победи на този фронт. Ейдолон го посъветва да се възползва от калкулатор за по-точни сметки и взе чинията, за да я отнесе на Тейла. Съжали, че не му бяха останали портокали. Сега тягата й към цитрусовите плодове беше ясна — Разкъсваните на Души първоначално живееха в тропиците и се нуждаеха от Витамин С, за да оцелеят.

На половината път към спалнята сърцето му обърка ритъма си. От гостната се носеше сладко пикантния аромат на възбудата на Тейла.

Рейт!

Ейдолон се хвърли към коридора, удари рамото си в рамката на вратата и разсипа половината паста на пода. И дори не забеляза. Всичко, което виждаше, беше собственият му гняв, който оцветяваше в червено разкрилата се картина пред очите му.

Тей стоеше в средата на стаята; халатът й беше завързан едва-едва и повече откриваше, отколкото скриваше. Рейт беше оставил дяволската си игра на пауза и я наблюдаваше. Очите му светеха. Не със златистия цвят на възбудата или гнева, а в златистосиньо — възползваше се от хипнотичния си дар.

И говореше:

— Виждаш ли как ще бъде с мен? Сигурен съм, че Ейд не е правил това с теб. И няма да го направи. Това не е много цивилизовано.

Негодникът отново се беше промъкнал в мислите й и сега проектираше в главата й кой знае какви картини.

Гневът на демона, на чиято територия бяха проникнали без разрешение, забушува в Ейдолон.

— Върви по дяволите, братко — процеди той. — Ти не се чукаш със смъртни и Пазители от Егида.

— Тя не е нито едното, нито другото. Вече не е — усмихна се Рейт и проблесна със зъби. — Всичко е честно.

Тъмнината обгърна Ейд. Той захвърли чинията с паста на пода и се спусна към брат си. Издърпа го, блъсна го в стената и го стисна за гърлото. В трезво състояние Рейт можеше да му даде да се разбере, но в момента на Ейд не му пукаше.

— Тя е моя!

Рейт притвори очи. Дори и да не можеше да диша заради хватката на брат си, не го показваше по никакъв начин.

— Погледни я, Ейд. Тя е готова. Ще се съгласи да се забавлява и с двама ни.

Картината на това как по време на секс Рейт забиваше зъбите си във врата на Тейла се вряза в мозъка му и отрови мислите му.

— Не я закачай — изръмжа Ейд. — Никога не я закачай или ще позволя на вампирите…

— Хелбой?

И двамата се обърнаха към Тейла, която стоеше забравена и галеше краищата на халата, разтворен на гърдите. Поривът на желанието, излизащ от нея, беше толкова силен, че на Ейдолон му се стори, че тя направо го хвана за члена.

— Това никога по-рано не се е случвало. Тя трябваше да каже моето име — измърмори Рейт. — И… какво казваше там за вампирите?

Игнорирал въпроса, Ейдолон го пусна и се приближи към Тейла. Тя веднага се хвърли върху врата му, вкопчи се в тялото му с ръце и крака и започна се търка в него. Възнамеряваше да го получи точно тук и точно сега.

Тази мисъл го така възбуди, че той едва не забрави за Рейт, който ги гледаше. Затова се хвърли към спалнята. В момента, в който затръшна вратата, дънките му бяха разкопчани, а на половината път до леглото беше нахлул във влажната й, копринена и гореща дълбина.

— О, Боже… Ейдолон… Боже! — Тя покриваше лицето му с целувки, като не спираше да движи бедрата си срещу неговите. — Бях тръгнала за раницата. Видях брат ти… и внезапно пред мен беше само…

— Рейт. — Мамка му! Ейд рязко спря до леглото. Сърцето му се вледени, макар че продължаваше да се движи в нея.

— Не — прошепна Тейла. — Ти. Рейт се появи за секунди, но това беше толкова неправилно, че аз се концентрирах и на негово място се появи ти.

Гърдите на Ейдолон така се присвиха, сякаш го стиснаха гигантски клещи. В него изрева първобитният инстинкт, толкова непознат и в същото време удивително приятен. Не беше от значение, че страстта на Тей беше в резултат на демоническото въздействие на брат му върху съзнанието й. Не беше от значение, че тя самата не знаеше какво иска от него. Всичко, което имаше значение, беше желанието му да я вземе. И да се обвърже с нея. Да я направи своя.

— Моя! — изръмжа той във врата й. — Ти си моя!

— Да… о, да. — Гласът й трепереше от неизказани обещания; казваше му, че тя му принадлежи, че всичките тези години, запълнени с необвързващ секс със съвършено неинтересуващи го жени са свършили и че той няма нужда да се страхува, че ще се превърне в обезумяло чудовище; казваше, че и двамата ще престанат да бъдат самотни.

Взривът от емоции задейства верижна реакция в тялото му. Огън пробяга от върха на пръстите на дясната му ръка нагоре по татуираните фигури. През потта, избила по цялото му тяло, те загоряха с червена светлина.

Ейдолон се обърна и прикова Тейла към стената. Той отново и отново нахлуваше в нея, съвършено вглъбен в това как влажната му плът се плъзгаше в нейната. Удоволствието го прониза, но това беше малко. Той беше длъжен да я обладае; да я получи цялата, без остатък.

Тласъците на телата им в стената се връщаха с вибрация в стаята, която се придвижваше право към топките му. От устните му излизаха думи, които никога не беше чувал и чието значение не знаеше, защото отдавна беше престанал да действа съзнателно. Нещо първобитно и диво го караше да проявява истинската си природа.

Той се наведе, отвори чекмеджето на нощното шкафче и започна да опипва в него, търсейки нещо.

Тейла хлипаше, извиваше се и се впиваше в него с такава сила, че той едва не нарани гърба си в опит да се отдръпне малко назад. Въздухът около тях се сгъсти. Любовната магия, която ги беше обвила в пашкула на техния личен свят, пулсираше. Ейдолон прокара скалпела по гърдите си. Не чувстваше болка и не беше в състояние да спре. Пусна инструмента, обхвана главата на Тейла и я притегли към гърдите си; там, където от тънкия прорез потече кръв.

Тя замря нерешително и повдигна към него потъмнелите си от страст очи.

— Давай — прошепна той. — Опитай ме! Пусни ме в себе си.

Без да го изпуска от очи, което само по себе си беше дяволски еротично, Тейла докосна с езика си капчицата кръв.

О, Господи! Електрическите заряди пронизваха тялото му, разпространявайки се от езика й по цялата му нервна система. Ейд му прималяваше от екстаза, тялото му пулсираше от сила и жажда. От гърдите му се изтръгна стон, когато Тей притисна устни към раната и започна да смуче. Ейдолон отметна глава назад и изрева.

Оргазмът го погълна със силата на огнено торнадо, помитащо всичко по пътя си. Тей също извика, получила освобождение. Тя се блъскаше в тялото на Ейд, мускулите на влагалището й стискаха члена му, изцеждайки от него всичко до последната капка.

Няколко мига и двамата стояха, опитвайки се да възстановят дишането си. Наложи се Ейдолон да събере крака, за да не се строполи на пода заедно с нея. Мускулите им трепереха от пренапрежение, а вътрешностите им се бяха превърнали в желе. Реалността постепенно си пробиваше път в замъгленото му съзнание и в момента, в който разбра какво беше направил, Тейла изкрещя.

Ужасната конвулсия я разтърси с такава сила, че и двамата отхвръкнаха от стената.

— Боли — едва успя да изрече тя.

— Лирша, о, Богове, какво направих? — Леден ужас скова мислите му, когато пусна Тей върху леглото. Прилегна до нея, сложил едната си ръка върху бедрото й, докато с другата галеше косата й. Тя се извиваше, ту хващайки се за корема, ту опитвайки се да съдере собствената си кожа. — Шейд? — Проклятие! Ейд загърна двата края на халата й и го завърза. — Мамка му, Шейд! Идвай бързо!

Вратата с трясък се разтвори и във въздуха се разхвърчаха късчета дърво — Шейд не си беше направил труда да използва дръжката. Рейт стоеше зад него. И двамата моментално оцениха ситуацията.

— Нейната ДНК… — Шейд внезапно спря и подуши въздуха. — О, проклятие! Старче, кажи ми, че не си го направил!

По лицето на Тейла се стичаха сълзи и попиваха във възглавницата. Очите й бяха здраво затворени, а болката я беше накарала да се свие на кълбо върху копринената завивка на леглото.

— Направих го!

Рейт погледна иззад рамото на Шейд.

— Направил е какво?

— Започнал е процеса на обвързването — обясни Шейд.

Рейт подсвирна.

— Аз знаех, че си изпаднал в отчаяние заради настъпващия е генезис, но не подозирах, че чак толкова. Ти какво, изгубил си шибания си разсъдък ли?

Шейд протегна ръка към Тейла, но веднага я отдръпна, чул ръмженето на Ейдолон.

— Ейд, трябва да погледна какво става вътре в нея.

— Зная — озъби се брат му. Той изобщо не искаше някой — особено братята му — да докосват жената, с която беше избрал да се обвърже.

Много внимателно, Шейд я хвана за глезена.

— Ти знаеш, че нашата кръв е като отрова за смъртните, нали?

Да, знаеше, но в онзи момент не помисли за това. Беше прекалено обхванат от възбуда и действаше по гол инстинкт. Аргументът, че Тей бе наполовина демон, беше прекалено слаб. Затова Ейд просто продължи да я гали по страната и тихичко да разговаря с нея; така, както тя правеше миналата нощ, когато той се върна от визитата си при вампирите.

— Всичко ще бъде наред — шепнеше той, докато изпращаше целителна топлина в тялото й, решил, че с това няма да навреди. Но истината беше, че Тей продължаваше да стене, а понякога и да крещи. Тя не спираше да мърда и мести краката си, докато Шейд не ги хвана и не притисна двата й глезена към леглото.

— Не съм сигурен какво точно става — каза той. — Мисля, че това е реакция на отровата и последствията от химическото изменение на състава на кръвта заради обвързването.

Проклятие! Ейдолон се чувстваше напълно безпомощен.

— Дръж се, Тейла! — Той обхвана с ръце талията й и я притисна към себе си така, сякаш ако не я държеше здраво до себе си, тя можеше да умре. — Дяволите да го вземат, дръж се! Не позволявай на демона да стане причина за смъртта ти. Толкова дълго си се борила с това.

Рейт изрече поредната саркастична глупост, но Ейдолон не искаше да изпуска Тей от ръцете си дори за пет секунди, достатъчни, за да размаже главата на брат си в стената. Щеше да се разбере с него по-късно. Точно сега…

— Хелбой? — звукът на прегракналия й глас звучеше като музика за ушите му. — Какво става?

— Ш-ш-ш… Ще те измъкнем — и той хвърли към Шейд умолителен поглед. — Дай й успокоително!

— Не мога. Поне дотогава, докато… — Брат му прекъсна думите си и кимна към лявата ръка на Тейла. — Ето, получи се.

Ейдолон повдигна ръкава й почти до рамото и едва не падна върху нея от облекчение, видял нещо прекрасно — неясно копие на неговата собствена татуировка, обвита около ръката й, която временно показваше, че Тейла му принадлежи. Тя тихо започна да се успокоява. Напрежението напусна тялото й, тя се отпусна и се притисна към него.

Озова се там, където беше мястото й.

— Някой да донесе вода — каза Ейд, без да откъсва поглед от любимата си. Силата й будеше възхищение и предизвикваше уважение. В нея имаше огън, който понякога толкова не му достигаше, искрата, която да разтопи студеното му спокойствие. Ейд отметна косата от лицето й, използвайки го като поредния предлог, за да я докосне. — Как се чувстваш?

— По-добре — изхриптя тя и се приповдигна на лакът. — Това заради ДНК-то ли е? Започна ли? Умирам ли?

— Не, нищо подобно. — Ейд й подаде чашата, донесена от Шейд. — Момчета, започвайте приготовленията за утре вечер. Аз ще ви се обадя сутринта. — Когато братята му си тръгнаха, той я хвана за ръката. После внимателно я повдигна, за да може Тейла да види татуировката.

Ръката й трепереше, когато тя остави чашата на нощното шкафче и смъкна ръкава си надолу, за да види татуировката изцяло — от рамото до върха на пръстите си.

— Но… това е твоята. Какво си направил?

— Започнах процеса на обвързването ни. Той все още не е завършен — бързо добави Ейд. О, Богове, до нея се чувстваше като младок по време на първата си трансформация. — Бъди моя. — Да, много деликатно.

— Ейдолон…

— Не си длъжна да отговаряш веднага. Имаш пет дни, докато фигурите изчезнат. — След като това станеше, нямаше да могат завършат ритуала, но… дотогава имаше вероятност с’генезисът да е настъпил и на Ейдолон щеше да му бъде все едно.

— Но ти каза, че вие не се обвързвате със смъртни, защото децата се раждат мелези.

— Ние можем да се обвързваме с мелези, защото в резултат на тези съюзи се получават истинските Семинуси.

Тейла мълча известно време.

— Значи ето защо се поряза. — Тя рязко седна и бледото й лице побеля още повече. — О… Аз пих от кръвта ти. Защо го направих? И защо държиш скалпел в нощното си шкафче? — Тей присви очи. — Болшинството мъжете държат там презервативите си.

Ейдолон сподави усмивката си.

— На мен те не са ми нужни, защото аз не мога да оплодя никого. — Макар че имаше смътен спомен как искаше да я запълни със семето си, когато се беше превърнал в Разкъсвача на Души. Така че може би това вече се беше променило. При мисълта, че точно сега Тейла можеше да е забременяла от него, Ейдолон усети, че празнотата в душата му, която го измъчваше през целия му живот, изчезна. Трябваше да помоли Шейд да провери дали тя не беше бременна…

— Та, какво за скалпела?

Гореща вълна обля лицето му и сега сигурно той беше толкова червен, колкото тя — бледа.

— Аз… — Призна си, се чувстваше като пълен идиот. — Исках да бъда готов, ако внезапно срещна половинката си.

— Кажи ми, всички Семинуси ли са така сантиментални?

Сега вече Ейд не успя да се сдържи и се усмихна.

— Съмнявам се.

— Все пак май изобщо не мога да разбера демоните. — Тей затвори очи и дълбоко въздъхна. — Рейт каза нещо. Джем също. За това, че отчаяно ти трябва половинка, за да спреш с’генезиса.

— Ще говорим за това по-късно. Ти си почини. — Ейдолон искаше да я покрие със завивката, но тя го хвана за китката и го спря.

— Разкажи ми.

О, проклятие! Той изруга и се втренчи в тавана.

— Да свържеш живота си със своята половинка е единственият начин да избегнеш най-лошите последствия от с’генезиса. Семинусът получава възможност да опложда и да се преобразява, но безумната потребност да забремени всички женски наоколо изчезва.

— И ти си го искал? Дори твоят брат каза „отчаяно“…

— Да, но…

— Аз какво съм за теб? Последната надежда?

— Не, Тейла. — Той легна зад нея на леглото и придърпа гърба й към гърдите си. — Това не е така.

Последва дълго мълчание, след което Тей тихо каза:

— Колко си близо до точката на невъзврата?

Той я пристисна, обърна я с лице към себе си и се впи в устните й. Те бяха меки, топли и солени от сълзите. За кратък миг тя се притисна към него и му се откри.

Но не му позволи да я омае, а прошепна точно в устните му:

— Колко си близо?

— Много — призна Ейд и погали плоския й корем, където вече съществуваше вероятност да расте неговото дете. — Когато се преобразя следващия път, може да няма път назад. На вид ще остана същия, но няма да мога да се контролирам.

Тей го отблъсна.

— И след това ти ми казваш, че обвързването ти с мен няма нищо общо с факта, че си на границата на прераждането?

Той искаше да й отговори, но не можа. Никак не беше уверен, че ако се бяха срещнали преди една година, Тей щеше да успее толкова силно да разпали кръвта му.

— Мълчанието ти е красноречив отговор — изрече тя и се претърколи към противоположната половина на леглото. — И аз казвам „не“! Аз няма да бъда ничий последен шанс.

Мамка му стара! Да, по-лошо — нямаше накъде.

— Чуй ме само за минута, става ли?

— Казах вече — не!

Той седна и се протегна към ръката й, но Тейла се отдръпна.

— Проклятие, Тейла, не ми пука за инстинктите ми. Аз те желая.

— О, това е мечта, а не предложение на ръката и сърцето ти — озъби се тя и завърза халата си. — И извинявай, че не търча с всички сили да се договарям за празнична маса и церемония в църквата. О, я почакай! Ти сигурно и в църквата не можеш да влезеш.

— Със сигурност трябва да поработя над това, как да се изразявам…

— Ти трябва да намериш някого, който наистина няма нищо против да подпира стената в три сутринта. Може аз да нямам нищо друго, освен името си и дори да няма къде да отида, но това не означава, че ти си длъжен да ме вземеш, за да не изгубиш навиците си на лекар — и тя му хвърли злобен поглед. Гневът на Тей пронизваше гърдите му сякаш с кинжал — там, където той искаше да я притисне. — Как смееш да ме залъгваш, за да ме получиш? Аз не съм ти нужна. Ти дори не ме познаваш.

— Аз не съжалявам. Наистина те желая и зная всичко, което има значение.

— Ти не знаеш нищо за мен. Нищичко. Защо трябва да ти вярвам, че не ме смяташ за заплаха? Аз съм убийцата от Егида. Камикадзето, помниш ли?

— Сбърках, Тейла. Братята ми също.

Тя поклати глава.

— Виждаш ли, точно ти правиш грешка. Аз съм убийца. Искаш ли да ти го докажа? Да ти докажа, че нищо не знаеш за мен? — Когато гласът й затрепери, тя рязко си пое въздух. — Давай да си спомним твоя брат Роуг…

— Не казвай нищо. — Той въпросително погледна в очите й и видя там неудобната истина. — Дори. Не. Го. Казвай.

Но тя продължи, наведена напред.

— Аз бях там. В „Бримстоун“. Бях там и убивах всичко, което се движеше. Когато Джагър подпали клуба, не ми пукаше за виковете на демоните, затворени вътре.

О, проклятие! Роуг!

— Може това да не си била ти… — Отчаянието в гласа му звучеше жалко и Ейдолон се ненавиждаше за това.

— А може да съм била и аз. Не си спомням за демон, приличаш на теб, но…

— Той може да се е преобразил.

Ейдолон усещаше как светът около него се руши и как някой сякаш разпори гърдите му. Боже, колко го болеше сърцето!

Жената, с която искаше да се обвърже, беше убила брат му. Или поне беше приложила ръка към смъртта му.

— Виждаш ли, Хелбой? Разбираш ли защо не можем да бъдем заедно? Сега, когато ти е ясно коя съм, ще можеш ли да живееш с това? Ще мога ли аз да живея с теб?

Но Ейдолон вече не слушаше.

— Ти си убила моя брат?

Той рязко скочи от леглото, усещайки как гневът закипява в тялото му, комбиниран с нещо още по-ужасно — приближаващото се Изменение.

Изскочи с рев от стаята, от дома си… по-далеч от Тейла. Докато не беше направил нещо, за което после щеше да съжалява. Защото той беше бесен, обиден и… да, оставаше му съвсем малко време.

Двайсет и две

Тейла се събуди от слънцето, заляло стаята, и звука на работещ телевизор.

Погледна към часовника и разбра, че е много по-късно, отколкото смяташе. Единайсет. Беше прекарала толкова време в сън. И в сълзи.

Не се опита да догони Ейдолон. Той беше опустошен и освен това очите му светеха с червен цвят — точно така, когато се беше превърнал в Разкъсвача на Души. А тя не беше готова отново да се сблъска с него.

Избра да си поплаче до полунощ и едва след това заспа — нещо, което не се беше случвало с нея от години. Откакто попадна в щабквартирата на Егида, това се случваше за пръв път. Тя беше благодарна на Лори и Кайнан, че я взеха под крилото си и след смъртта на майка й у нея се появи някакво убежище. Те твърдяха, че Тей им е нужна. Всичките й приемни родители казваха същото, но тя бързо беше разбрала, че не можеше да им вярва.

Нейната майка също го казваше, но ако беше истина, тя щеше да захвърли наркотиците. Да, беше я измъчвал демон, който я тласкаше по пътя на саморазрушението, но Тей не можеше да се отърве от мисълта, че ако тя беше по-добра майка, щеше да се бори по-силно и по-упорито.

А сега и Ейдолон каза, че му е нужна. Ако само можеше да повярва на думите му; да повярва, че за пръв път е нещо особено в нечий живот; че струва повече, отколкото й плащаше правителството за нея; че на някого бяха нужни не само бойните й навици.

Миналата нощ Ейд я нарани, защото не можа веднага да отговори на въпроса й и Тей отвърна на удара с удар, като му разказа за смъртта на Роуг. Да, това определено беше удар под кръста нямаше нужда Ейд да знае всички подробности.

Опитвайки се отчаяно се да забави разговора, след който той най-вероятно щеше да я изхвърли от дома си, Тейла си взе душ и започна внимателно да изучава новопридобитото украшение на ръката си. То не беше толкова ясно и тъмно като това на Ейдолон, но фигурите явно бяха идентични. А Тей го знаеше, защото беше минала по всяка една от тях с език.

Каквото и да беше направил Ейдолон с нея, раната-която-не-зарастваше също се излекува. Не остана дори белег. И се наложи Тей да използва скалпела му, за да се избави от конците.

Когато горещата вода свърши, тя изплакна устата си, облече кожения си панталон и потника, украсен с дантела, и тъй като нямаше повече смисъл да отлага, влезе в гостната…

… където с Мики на ръце седеше Джем. Столът зад гърба й се клатеше; явно след като беше чула стъпките й, тя бързо се беше изправила. Върху масичката за кафе лежеше карта на изоставения зоопарк, фотографии и бележник с някакви ъгловати записки.

— Какво си забравила тук? — изръмжа Тейла.

— Ейдолон ми позвъни миналата нощ. Искаше някой да остане с теб.

Сърцето на Тейла болезнено се сви. Ейд беше толкова зъл, на границата на ненавистта и омразата, и все пак не е искал тя да остава тук сама?

— Какъв беше гласът му?

— Разстроен, напрегнат. — Погледът на Джем се насочи към ръката й, където кожата я сърбеше от появилата се татуировка. — Какво си направила с него?

И защо всички веднага си мислеха, че тя е направила нещо с него? Може би, защото този път действително беше така.

— Не е твоя работа. Изчезвай! Мислех, че съм го казала ясно — не искам да те виждам повече.

— Да, относно това… — Джем се откашля и преглътна няколко пъти. Тей обърна внимание на зачервените й и подпухнали очи. Изглежда, че и Джем не беше спала тази нощ. — Аз го убих.

— Какво? Кого?

— Нашия баща. — Тя се отпусна отново в креслото. Тъмносинята й пола изскърца при допира с кожата. Мики, сякаш в него имаше вграден емоционален барометър, скочи на пода и се пъхна под дивана. — Когато бях на шестнайсет. Той дойде при мен. Сбихме се. И аз му отрязах главата. Картината не беше от приятните.

— Боже! — прошепна Тейла. — Защо не ми разказа за това снощи?

— Ти се възпламени, преди да успея да го направя. — Тя повдигна към нея уморените си очи. — И сигурно защото исках да ти причиня болка.

— Болка? Но за какво?

— Ревнувах. Към онзи живот, който си имала. Към това, че говореше с целия си вид: „Тереза е моя майка, а не твоя!“. Ти си я познавала. Живели сте заедно. — Джем отпусна глава и завъртя между пръстите си края на един от кичурите си. — А всичко, което имам аз, са няколко неясни фотографии, заснети отдалеч и смътен спомен за това, как звучеше гласът й.

— Джем, аз също не я познавах добре. Убиха мама тъкмо когато двете започнахме да се опознаваме.

— Да, но въпреки всичко… ти все пак си имала живот, който аз не съм имала.

— Аха! Ти си имала всичко.

— Освен майка — тихо изрече Джем.

— Но ти си имала…

— Родители-демони, които винаги съм разочаровала. — Тя въздъхна. — Не ме разбирай неправилно. Аз ги обичам. И те ме обичат посвоему. Но аз така и не можах да стана онова, което те желаеха да стана. Та аз дори не исках да уча за лекар… Направих го заради тях. Ти си расла в едно измерение. Може твоят живот да е бил гаден, но все пак е бил в един свят. А аз съм плод на два свята и родителите ми никога не ми позволяваха да го забравя. Дори сега не мога да кажа на хората коя съм и каква съм, както не мога да призная на демоните, че съм наполовина човек. Само ти и „Стършелите на Злото“ знаят истината. — В отговор на повдигнатата вежда на Тейла, Джем поясни: — Ейдолон, Рейт и Шейд. Отдавна ги наричам така и най-вече защото това ги дразни.

Тейла се разсмя, благодарна за този опит за разведряване на атмосферата.

— Ти наистина си моя сестра.

Джем опъна една от новите си, тънички плитки.

— Значи всичко е окей? Между нас?

Вслушала се в инстинктите си, които казваха, че трябва да пусне сестра си в живота си, Тей кимна.

— Да. Всичко е наред. — А сега какво? Да, тя беше готова да приеме Джем, но само тази, която виждаше в човешки аспект. А какво се криеше зад красивото, окичено с пиърсинг лице? — Може ли да те помоля за нещо? Да видя какво криеш под тези татуировки?

За някакъв миг й се стори, че Джем ще откаже, но след това тя само тъжно кимна.

— Сигурно ти е необходимо. — Тя затвори очи и се съсредоточи. От гърдите й се изтръгна дълбок, нисък стон. Цялото й тяло завибрира, след което Джем… просто се взриви. Като пуканка. За секунда пред Тейла стоеше симпатична жена-гот, а в следващата…

О, Исусе!

— Е? Това е моята обратна страна.

Джем не говореше на английски, но Тей я разбираше. Краката й се подкосяваха, когато си наложи да се приближи до стоящото пред нея чудовище — странен хибрид между човек и Разкъсвач на Души. Ужасно и едновременно с това прекрасно създание с червена кожа, черни нокти и очите на Джем.

— Трябва да се преобразя отново — каза сестра й. — Всяка секунда, прекарана в тази форма, отслабва човешките ми инстинкти.

По тялото на чудовището премина вълна. Тейла отскочи назад и пред нея отново застана развълнуваната Джем.

— По дяволите, направо прогаря!

Леко потръпваща, Тейла я заобиколи, опитвайки се да намери… Какво? Рани?

— Значи ти можеш да се контролираш, когато се изменяш?

— До определена степен — отвърна Джем, докато я наблюдаваше. — Аз не мога да го контролирам, когато всичко става спонтанно и точно за това са ми нужни татуировките.

— Тоест, ако моите ДНК се обединят, аз също ще мога да го държа под контрол?

Джем се усмихна.

— Значи все пак го обмисляш?

Тейла се огледа, опитвайки се да си представи как щеше да се измени тялото й, ако се решеше на интегрирането, след което въздъхна.

— Сигурно вече е късно. Ейдолон ме ненавижда.

— Какво се е случило между вас?

— Ами в общи линии аз убих брат му.

— Но аз неотдавна видях…

— Роуг.

Джем шумно въздъхна.

— Боже, Тейла! Той беше направо разбит, когато Роуг загина.

— Ти познаваше ли го?

— Не много добре. Роуг не идваше често тук. Те с Рейт се бореха с вампирите и унищожителите… — Тя смутено се усмихна на Тей. — Извинявай, Пазителите. Ейдолон винаги се страхуваше, че братята му ще се убият един друг особено след като Роуг премина през с’генезиса.

Тейла разтърка очи. Чувстваше се уморена и не спираше да се ругае за онова, което се беше случило между нея и Ейдолон. Трябваше да си мълчи за Роуг. Ако разполагаше с повече информация за с’генезиса и обричането, може би нямаше да излезе от кожата си. Но откъде можеше да знае? В разположение на Егида имаше огромна библиотека, но всичко, с изключение на най-елементарните книги, трябваше да бъде заявявано от Главния щаб и то само с разрешение на Наместниците. А сега вече беше късно.

— Тейла? Добре ли си?

Какво ти добре!

— Просто съжалявам, че зная толкова малко. За Семинусите. За Разкъсвачите на Души.

— Аха, можеш да не страдаш толкова. Аз съм израснала сред демони и също не зная повече от теб. — Джем оправи полата си, която се беше повдигнала нагоре по бедрата й. — Не си ли опитала да потърсиш нещо в библиотеката на Ейдолон?

Тейла едва се удържа да не се плесне сама по челото.

— Ти си гений!

В кабинета двете прегледаха сигурно повече от стотина книги, докато Джем не намери нещо подобно на Енциклопедия на видовете демони. Тей седна с нея в креслото и започна с раздела за инкубите, в частност — за Семинусите. Информацията не беше толкова конкретна, както тя се надяваше, но все пак позволяваше да си изгради представа за поведението на Семинусите, за брачните им ритуали и татуировки.

— Джем, ти отдавна ли познаваш Ейд и братята му?

Сестра й вдигна глава от някакъв том по медицина.

— От много години. Родителите ми ме водиха в ЦПБ на прегледи.

— А… Ейдолон през цялото време ли си е търсил половинка? Той наистина ли е в такова отчаяние?

— Господи, Тей, прости ми, че го казах…

Тейла тръсна глава и прекъсна сестра си.

— Рейт също каза нещо подобно.

— Чуй ме! — Джем затвори книгата с такава сила, че Тейла подскочи. — Ейдолон не е идиот. Той е един от най-разсъдителните и раздразнителните умни мъже, които някога съм срещала — и сред демоните, и сред хората. Но не е толкова отчаян, за да се обрече на нещастен и жалък дълъг живот с жена, която би могла да го предаде или да стане лоша майка на децата му. Да, животът му в болницата означава за него всичко, но той по-скоро би умрял, отколкото да се обвърже с някоя, която му е безразлична. Той те обича, Тейла.

— Не мисля…

— Виждам го в очите му, чувам го в гласа му. Ние сме Разкъсвачи на Души, сестричке, което означава, че можем да почувстваме слабостта и болката на другите. Слабостта на Ейдолон си ти. И ти можеш да станеш неговата сила. Той те обича, дори сам да не го признава пред себе си.

Тейла се сви в креслото, усещайки се много нещастна и ужасно виновна.

— Това няма значение. Аз го нараних и той няма да иска да има нищо общо с мен.

— Зная какво е — измърмори Джем, погледна към часовника си и се усмихна накриво. — Отлично! Трябва да тръгваме за болницата. Кайнан скоро ще бъде там.

— Той няма никакво отношение към похищението на родителите ти — каза Тей с увереност, която много й се искаше да изпитва.

Червисаните в традиционен черен цвят устни на Джем се присвиха в тънка линия.

— Дяволски се надявам, че си права. Ако с тях се случи нещо…

Джем не можа да довърши изречението. Тейла знаеше какво щеше да се случи тогава; сега вече знаеше какво се крие зад защитните й татуировки.

— Права съм — каза Тейла. — Да вървим да го докажем.

Болката, дълбоко загнездена в нея, не искаше да я пуска. Тей се терзаеше от усещането, че след срещата си с Кай, всичките й надежди, че ще успее някак си да съхрани отношенията си с Егида, щяха да приключат. Така както и връзката й с Ейдолон.

Както беше предсказала Джем, Кайнан дойде в болницата „Мърси Дженерал“ с още двама Пазители. Тейла тайно ги наблюдаваше иззад ъгъла на основното фоайе. Сърцето й гръмко се разтуптя, когато към Кайнан се приближи Джем, облечена в син халат, който изглеждаше прекалено тъмен и не се връзваше с ярките й кичури и пиърсинга. Тя каза нещо, което накара Кай да остави Тим и Йон отвън и заедно с Джем да се скрие в манипулационната.

След секунда Джем излезе от същата вратата, през която бяха влезли двамата с Кайнан. Тей я чакаше отвън.

— Казах му, че Денис иска да поговори лично с него за един от неговите хора. Той не те очаква.

— Благодаря! Пожелай ми успех.

Когато Тей минаваше покрай нея, Джем я стисна за рамото.

— Надявам се той да не е замесен в това.

— Аз също, Джем. Аз също.

Тейла въздъхна дълбоко и влезе в стаята, където, в обичайните дънки и кожено яке, опрян на перваза на прозореца, стоеше Кайнан и гледаше към скосената морава пред болницата. Тъмните му коси бяха леко щръкнали, сякаш ги беше разрошил с пръсти.

— Привет, Денис. — Той се обърна и военните му боти изскърцаха върху теракота.

— Привет, Кай!

— Тейла! Боже мили! — Пристъпи крачка напред, сякаш искаше да я прегърне, но в очите му изведнъж се появи предпазливост и той замря на една ръка разстояние. — Ти си мъртва.

Наложи се Тейла да повдигне глава, за да го погледне в очите.

— Разочарован ли си?

— Как можеш да говориш така?

— О, ами не зная! Може би защото се опита да ме убиеш? При това два пъти?

За негова чест, Кай изглеждаше поразен. През всичките години на познанството им, той винаги е бил безпощадно честен. И ако изглеждаше изненадан, значи това със сигурност беше така. В крайна сметка тя би му повярвала преди. Сега вече не беше толкова сигурна. Още повече че животът й зависеше от това.

— Не зная какво да кажа. — Ниският му глас не издаваше никакви емоции. Кайнан не беше глупак и вродената му предпазливост неведнъж му беше спасявала живота.

Гневът обхвана Тей. Дори тя можеше да измисли милион реплики като отговор.

— Ами например „Извинявай, че Егида се опита да те направи самоубийца-терористка“! Или „Ей, моля за извинение, че назначих награда за главата ти“! Да, мога да съчиня и още нещо. Но защо не започнеш с това как ти обясниха смъртта ми?

Кай дълго я оглежда от главата до петите, така че Тей неспокойно пристъпи от крак на крак.

— Лори каза, че са те изпратили в демоническата болница, за да активираш заклинанието за следене. А когато не си го направила, Джагър изпратил в квартирата ти Коул и Блик, където ги нападнали демони. Решихме, че теб също са те убили.

— Излъгали са те.

Той я погледна. Зад сините му очи прозираше активна мисловна дейност, която винаги беше омагьосвала Тейла. Той можеше да обработва информацията много по-бързо от всеки друг. За нейно облекчение, чертите на лицето му се смекчиха и той отстъпи.

— Разкажи ми.

Тя послушно му разказа всичко, пропускайки само кой беше баща й и сексуалните си отношения с Ейдолон. Кайнан просто слушаше. Лицето му си оставаше безстрастно, но кожата му, покрита със златист загар, пребледня, когато Тейла му разказа за това как Джагър й беше дал телефон с взривно устройство вместо заклинание за следене. А двамата Пазители, които бяха изпратили в дома й, бяха заявили, че заповедта за убийството й идва от него.

— Кой уби Коул? — попита Кайнан. В гласа му нямаше намек за емоция, така че Тей не можеше да разбере мислете му в момента.

— Той се опита да ме убие, Кай. — Тя не продължи. Смъртта на Коул нямаше никакво отношение към онова, което ставаше в нюйоркския отдел на Егида.

Той я измери с изпитателен поглед.

— Добре. И казваш, че Лори е била в стаята за разпити, когато Джагър ти е предал телефона?

Тейла кимна.

— Не зная дали е знаела…

— Не — отряза Кай. — Проклятие! — Той разтърка очи, отпусна се тежко на стола и обхвана главата си с ръце. — Извини ме, Тейла. Просто ми е много трудно да повярвам във всичко това.

— Искаш да кажеш, че не ми вярваш?

— Не напълно. — Той се откашля и повдигна глава. — Но нещо тук не е наред. Не се връзва едно с друго. От къде накъде Джагър ще иска да те убие?

Ето, това беше въпросът. Приближи се до вратата, просто за всеки случай, ако той все пак й се нахвърлеше. Можеше и да проработи, ако Кай не беше обърнал внимание на действията й.

— Каквото и да кажеш — тихо изрече той — няма да загубя контрол.

Искаше й се да му вярва, но двата опита за убийство от страна на хората, които смяташе за приятели, бяха свели до минимум доверието й. Не че изобщо някога се беше доверявала на някого напълно, но в Егида винаги се бяха отнасяли добре с нея и след толкова години на борба рамо до рамо с приятели, тя беше отслабила бдителността си прекалено много.

— Някой залавя демони, разрязва ги на парчета и ги продава на черния пазар за органи. Демоните смятат, че зад това стои Егида.

— Логично предположение — ние сме им врагове.

И защо той беше толкова разсъдителен? Тя на негово място би крещяла, че Егида не е способна на това и би го ругала за подобни мисли.

— Е, аз също смятах, че демоните лъжат. Но сега вече не съм много сигурна. И мисля, че във всичко е замесен нашият щаб.

— Не!

— Може това да не си ти, но другите? — Тя тръсна глава, защото всичко внезапно си застана по местата. — Разбираш ли, до този момент аз смятах, че Егида иска да ме убие по друга причина, но дори тогава това нямаше смисъл, защото ти не би избързал по този начин.

Кай се наведе напред и опря лакти на коленете си.

— Стига си говорила със загадки. Казвай направо!

Тейла погледна към вратата и сърцето й гръмко се разтуптя.

— Аз съм демон — призна тя.

Мълчанието се затягаше и ставаше все по-зловещо. Напрежението се покачваше. Погледът на Кайнан се изостри и стана предпазлив, сякаш всичките му мисли се настроиха на една-единствена вълна. Дишането му се учести. Тей разбра, че той се готвеше за битка и цялата се напрегна.

— Това шега ли е? — тихо и равномерно произнесе думите Кай. А това плашеше дори повече, отколкото ако крещеше. До този момент Тей дори не предполагаше, че той може да бъде толкова заплашителен. Защото никога досега не се беше оказвала негов противник.

— Искаше ми се.

Пръстите на дясната му ръка се свиха, после се отпуснаха и се приплъзнаха към корема, където под якето със сигурност се намираше оръжието му.

— Разбрах го преди няколко дни — продължи Тейла, като не спираше да следи за изражението на лицето му и движението на ръката му. Той беше един от немногото Пазители, които носеха пистолет със себе си. И ако сега решеше да го извади, Тейла щеше да се окаже напълно беззащитна. — Затова пък Джагър го узна пръв. Един от лекарите-демони, когото измъчваше, му е разказал всичко. И аз си мислех, че Егида е поискала смъртта ми точно заради това.

— Не бихме повярвали на думите на демон — и той презрително изсумтя, сякаш му призляваше само от подобна мисъл. — И щяхме да започнем разследване.

— Зная. Затова опитите да ме убият ми се струваха безсмислени. Защо Джагър беше казал на Коул и Блик, а не на теб? Защо точно на тях? Определено защото са работили заедно.

— Похищавали са демони?

— Да.

Стиснал зъби, Кай процеди:

— Не зная какво да мисля за всичко това, но искам да ми разкажеш всичко за себе си. Всичко! И то веднага!

Резкият, по военному заповеден тон на Кайнан я накара да настръхне, но сега не беше време да показва характер. Тейла имаше нужда той да й повярва. Държейки ръката си близо — дори според нейното мнение прекалено близо — до оръжието си, той слушаше разказа на Тейла. От момента, в който беше узнала за родствената си връзка с Джем, до този момент. И когато тя свърши, Наместникът на Егида се оказа съвсем объркан. Преди да успее да каже нещо, на вратата на стаята се почука и влезе Джем.

— Приключих с момчетата ти.

Кайнан погледна към нея. Дружелюбната, топла светлина, която винаги светваше в очите му, когато я видеше, изгасна.

— Вие сте сестри промърмори той така, сякаш все още не можеше да го осмисли. — Боже мили! Ти си една от тях. През цялото това време ти си шила мен и моите момчета. И си знаела.

Лицето на Джем внезапно посърна и в този момент Тейла разбра, че сестра й е влюбена в Кайнан.

А сега той мразеше и двете. Не му пукаше, че тя по-скоро би умряла, отколкото да се превърне в чудовище — в нейните вени течеше кръвта на един от враговете им.

— Достатъчно! — Кай се изправи с плавно движение, което й напомни за това как се сражаваше той — колкото по отпуснат изглеждаше, толкова по-опасен ставаше.

— Какво възнамеряваш да правиш? — Кайнан почти беше стигна до вратата, когато Тейла направи крачка след него.

Той спря на прага и й хвърли поглед изпълнен с такава ярост, каквато тя никога преди не беше виждала у него.

— Не зная, Тейла. Ти имаш номера ми; позвъни или остави съобщение как да се свържа с теб. Но се дръж по-далеч от щаба, ясен ли съм? Защото там не те очаква радушен прием.

Болеше много повече, отколкото тя смяташе.

— Аз съм същата, каквато си бях и по-рано, Кай.

— Нима? — Той погледна към рамото й, където под кожата пулсираше татуировката, оставена от Ейдолон. — Това е нещо ново. Демоническа глупост?

— Временна е. Ще се махне.

— Ти не можеш да измениш своята ДНК, Тейла.

Боже, колко й се повдигаше от споменаването на тази шибана ДНК. Всъщност истината беше, че й се повдигаше още от сутринта. Много дни вече не можеше да се избави от усещането за умора, а тази сутрин имаше непрекъснат световъртеж. По пътя за болницата престана да усеща дясната си ръка, но не каза нищо на Джем. Демонът на Тей се опитваше да надере задника на човешката й половина.

Тя се обгърна с ръце.

— Аз все още съм човек — изрече тя по-скоро на самата себе си, отколкото на Кай, но той поклати глава.

— Ти не може да си човек. Дори ако у теб има капка демоническа кръв. — Той отново стисна юмруци. Тялото му беше толкова напрегнато сякаш всеки момент можеше да се пръсне. — Стой по-далеч от щаба. Не се шегувам! Ако се появиш, ще назнача награда за главата ти. — После бавно се обърна и погледна към Джем. Върху лицето му се смесваха разочарование и отвращение. — Ти също. Не се приближавай до мен или до някого от моите момчета. Забележа ли, че дори само дишаш в тяхна посока…

След което тръсна глава сякаш не беше по силите му да издържи дори една секунда с тях в обща стая и изхвърча навън, като взе със себе си всичкото потискащо напрежение.

Очите на Джем бяха потъмнели.

— Май не стана така, както трябваше, а?

— Можеше да бъде и по-зле.

Джем разсеяно разтри пърдите си така, сякаш я болеше сърцето. Това чувство беше толкова познато на Тейла.

— Силно ли го притисна?

Тей сви рамене, но напрежението в тях остана.

— Не съм го притискала. Деветдесет и девет процента съм сигурна, че той не знае нищо за това.

— Ами ако знае? — попита Джем. — А родителите ми?

— Ще ги освободим.

Джем потрака с топчето на пиърсинга на езика си по предните си зъби.

— Ти каза ли му за зоопарка?

— Не, разбира се. Ако той работи за Немъртвите, не ми се искаше да го плаша. А ако не работи, не искам да го поставям в известност прекалено рано. В неговото състояние просто го виждам как се втурва към зоопарка и ни проваля операцията. Мисля, че ще му позвъня малко, преди да започнем ние, за да има шанс да дойде и да види всичко с очите си.

Джем изруга.

— Мразя това. Просто е непоносимо да седя, скръстила ръце, докато родителите ми страдат.

— Разбирам те — каза Тей и я хвана за ръката. — Но скоро всичко ще приключи. Остават ни само няколко часа. Трябва да видим какво ще направи Кайнан. Той или ще открие какво се случва в щаба, или, ако сам е замесен във всичко това, ще изпрати някого да ме убие. Във всеки случай съвсем скоро ще разберем.

Двайсет и три

Ейдолон се чувстваше пършиво. И по-пършиво нямаше накъде. Сякаш се мъчеше да изцеди от тялото си кокалест дявол след наплюскване с живо месо.

Беше нахлул в квартирата на Шейд на „Джексън Стрийт“, където брат му оставаше, когато в болницата се натрупаше много работа, и където водеше смъртните си любовници. За щастие, Шейд го нямаше цяла нощ. Ейдолон беше прекалено възбуден, за да заспи. И защото се страхуваше да затвори очи ами ако изведнъж, когато се събудеше, с’генезисът му вече беше завършил? Разбира се, това можеше да се случи и когато бодърстваше, но Ейд не искаше да изпуска нито секунда от оставащото му време.

Неприятен страничен ефект от безсъницата се оказа това, че проведе цялата нощ в размисъл за Той и ролята й в смъртта на Роуг.

— Здравей, старче!

Ейд премести поглед към Шейд и се откъсна от съзерцанието на парка, ширнал се под балкона. Брат му беше облечен в обичайните за него кожени панталони и сако и, което не беше за учудване, от него се носеше аромата на секс.

— Здравей.

— Мислех, че с Тей си в болницата. Нима тя не смяташе да се среща с боса си от Егида? — Шейд излезе на балкона и затвори след себе си плъзгащите врати. — Хей, Ейд, изглеждаш пършиво. Какво се е случило?

Как да отговори? Шейд и без това ненавиждаше Тей, а дори не знаеше какво беше направила.

— Ейд? — Шейд притегли с крак другия стол и седна срещу него. — Започвам да се безпокоя.

— Тейла е била там — най-накрая успя да проговори Ейд. — Била е там, когато е загинал брат ни Роуг.

Шейд шумно си пое въздух през здраво стиснатите си зъби. И едва след това погледна към брат си.

— Мисля, че това не трябва да ни учудва. Ние знаехме, че за онази касапница е виновна Егида. — Шейд се изправи. — И какво, цял ден смяташ да хленчиш ли? Или да изгледаме един филм, докато дойде време за вечерното ни посещение в зоопарка?

Ейдолон трепна от изненада.

— Ти чу ли какво казах току-що?

— Съществува вероятност твоята Унищожителка да е довършила Роуг. Ама че ситуация! Слушай, направо умирам за пуканки.

Ейдолон скочи от стола и му се нахвърли.

— Какво ти става?

— На мен ли какво ми става? — Шейд заби пръст в гърдите на брат си. — Ти се правеше на глупак, като не искаше да прозреш истинската същност на Роуг. А ние с Рейт… Когато видя Тейла, трябва да й благодаря.

Ейдолон заръмжа и се вкопчи във врата на брат си.

— Той беше наш брат!

— Той беше чудовище — процеди Шейд.

— Млъкни! — Ейд го блъсна Шейд към перилата на балкона и за част от секундата му се стори, че брат му ще полети от петнайсетия етаж и ще се разбие долу на улицата, но той го хвана за ризата и го дръпна обратно с такава сила, че двамата едва не паднаха на пода на балкона. Страхът надви гнева, но сега вече Шейд се взриви.

— Сляп ли си, шибано копеле? — Той блъсна Ейд в стъклените врати. — Ти какво, забрави ли, че той чукаше в пресечката някаква курва, когато ние събирахме частите на Рейт в онзи склад в Чикаго? Не помниш ли как той полудя след Изменението и започна да насилва и убива? — Шейд стисна очи и юмруци, но когато отново го погледна, изражението на лицето му беше станало по-меко, също като гласа му. — Ти нали си наясно, че всичко беше въпрос на време — демоните можеха да го убият във всяка една минута. Чист късмет е, че Егида първа се е добра до него.

Ейдолон преглътна. И се втренчи в мраморния под. Разтри тила си. Не можеше да се залъгва повече. Шейд беше прав.

— Мамка му! — въздъхна той.

— Старче, аз зная, че с него сте били близки. И че ние с Рейт малко се отдалечихме от теб заради странната ни, ментална връзка. Това го зная. — Шейд похлопа с голямата си длан Ейдолон по рамото и печално поклати глава. — Съжалявам за Роуг. Но само заради теб. Него никога не съм го оплаквал.

Ейдолон се намръщи. Да, двамата с Роуг бяха близки, но не така като Шейд и Рейт. Дори сега, гледайки към брат си, който с дългите си коси приличаше повече на Рейт, отколкото на него, Ейд усещаше стената между тях. Между Рейт и Шейд такава преграда никога не беше имало. Тази двойка не криеше нищо един от друг. Изразът „прекалено много информация“ не съществуваше в техния речник. По-сдържаният по натура Ейдолон се чувстваше добре до затворения Роуг. Затворен и… жесток. Ейдолон се олюля, но успя да се задържи благодарение на крепкото обятие на Шейд. О, Богове, той си затваряше очите за прекалено много неща.

— Къде се изгуби? — ръмжеше Шейд към Роуг, докато през това време двамата с Ейдолон сваляха от висящите от тавана подрънкващи вериги изтерзаното тяло на Рейт.

Роуг вървеше с олюляваща се походка през изоставената пивоварна като вдигаше облачета прах, останала след умъртвяването на вампирите, и с безизразен поглед гледаше към останалите две живи кръвосмучещи пиявици, лежащи в локва от собствената си кръв.

— Вие двамата сте се справили забележително добре. — Той кимна настрани към Рейт. — Изглежда, че сте намерили нашето отдавна изгубено малко братче. Да-а-а, не е останало много от него. Зарежете го! Да отидем и да намерим онази кучка, която току-що изчуках.

Когато Ейдолон и Шейд намериха двайсет и две годишния полумъртъв Рейт, познаваха Роуг от десет години и никога не бяха виждали такава жестокост от негова страна. Странната ревност на Роуг към Рейт вби клин в отношенията им. Ейдолон десетилетия се опитваше да бъде миротворец, докато Роуг не премина през с’генезиса преди десет години.

Той не се справяше добре с Изменението. Стана като зависим и не можеше да контролира поривите си. Шейд беше прав — ако Роуг не беше загинал през онзи ден, щяха да го убият другите демони или Съветът на Семинусите щеше да го подведе под отговорност. А на Ейдолон, като най-възрастен сред останалите родственици, щеше да се наложи да доведе присъдата до изпълнение.

— По дяволите! — Ейд рухна в стола и закри лицето си с ръце. — Трябва да поговоря с Тейла.

— Тя съгласи ли се да се обвърже с теб?

Ейдолон погледна към брат си.

— Не ме иска.

Шейд кръстоса ръце пред гърдите си и опря бедро в парапета на балкона.

— Значи, е глупачка.

— Не мога да я виня. Тя смята, че съм го направил от отчаяние.

— Права ли е?

Ейдолон изруга, без да е в сила да се справи с бушуващите си емоции.

— Не зная!

— Какво има толкова в нея, че се кахъриш така?

Тъпа болка запулсира в гърдите му.

— Тя е смела. Силна. Толкова е преживяла… — Той поклати глава, удивен от силата на духа й. — Тя прави всичко със страст, с каквато аз не съм могъл никога… Докато не я срещнах. — Ейд разтри гърдите си, опитвайки се да облекчи болезнената пустота в сърцето си. — Да ме вземат… Обичам я.

— Е, според мен, ти отговори на въпроса ми. Явно не я искаш от отчаяние.

— Тя никога няма да ми повярва. А и аз не разполагам с време, за да й го докажа. — Погледна брат си в очите. — Шейд, усещам настъпващото Изменение. То ще се случи не по-късно от следващата нощ.

В очите на Шейд пробяга болка.

— Може…

— Няма нужда. Аз вече имах възможност да разбера какво ще се случи и какъв ще стана. Искам да ми обещаеш нещо.

— Всичко, което пожелаеш. — Гласът на Шейд трепна.

— Искам Тейла да е обезпечена. Тя трябва да има достъп до банковите ми сметки и своя собствена квартира.

— Добре. Какво друго?

— Искам да я прегледаш. Колкото се може по-бързо.

Шейд се намръщи.

— В каква връзка? О… Старче, нима мислиш, че си я забременил?

— Ти отново си вземал уроци по тактичност от Рейт, а? — измънка Ейдолон. — Съмнявам се, че е забременяла, но ако все пак се е случило, тя трябва да знае, че само интеграцията с демоническата й ДНК ще помогне и на нея, и на бебето.

Шейд поклати глава.

— Няма да мога да го направя без теб.

— За това също съм помислил. И вярвам, че ще успееш. Макар че ще ти потрябва помощта на Джем. Използвай своя дар и нейната кръв. Ако не го направиш, тя при всички случаи ще умре. И още нещо. — Ейдолон дълбоко си пое въздух. — Ако стана същия като Роуг…

— Няма да станеш — изхриптя Шейд. — Ти няма да станеш такъв.

— … убий ме!

— Ейд…

— Обещай ми! Аз не искам такъв живот. Ти трябва да се закълнеш!

Шейд нервно преглътна, но кимна. След което се обърна и влезе в стаята. Ейдолон го последва.

— Какво правиш?

Шейд спря насред хола. Главата му остана наведена. Нещо падна на пода в краката му. Беше сълза.

— Смятам да позвъня на Рейт — каза той с безжизнен глас. — И да прекараме този ден заедно, става ли?

— Да — дрезгаво отвърна Ейд. — Звучи прекрасно.

 

 

Вече пет часа Кайнан все още не можеше да дойде на себе си след срещата си с Тейла. И все още не можеше да реши кое е по-лошо — това, че човекът, на когото си се доверявал, се е превърнал в демон, или вероятността да те лъжат Пазителите от собствения ти отряд. А като се вземеше под внимание и факта, че не можеше да открие Джагър и още пет човека… Дори Лори, след като я попита дали не е забелязвала нещо подозрително в щабквартирата, побърза да го съблазни… Не, това никога не е било проблем за него — в края на краищата той беше нормален мъж — но след това тя настоя да отидат на лов, макар че обикновено след дозата дневен секс, Лори предпочиташе да се занимава с домакинстване. Пазителите дори се шегуваха, че за тяхната сексуална активност можеше да се съди по това, колко печива изпичаше Лори за седмица.

Половин час, след като слънцето залезе, тъкмо когато Кай възнамеряваше да вдигне слушалката и да се обади на Лори, за да разбере как са нещата при нея, телефонът му иззвъня.

— Кай.

— Тей е.

— Какво искаш?

Отсреща се чу тиха въздишка.

— Мисля, че не си изяснил нищо. — Когато Кайнан не отговори, защото не смяташе да признава, че самият той е започнал да подозира нещо нередно, Тейла отново въздъхна. — Ние смятаме, че заловените демони ги държат в стария зоопарк. Ако в това са замесени Пазители, то сега те са там.

Нещо неприятно се размърда в душата му. Колкото и да му се искаше да се добере до истината и да докаже, че хората му са чисти, започваше да се страхува, че Тейла ще се окаже права.

Но това би могло да бъде и капан. Той не искаше да вярва на думите й. Определено не искаше.

— Кайнан? Чу ли ме?

— Отчетливо и ясно.

— Добре. Хм… Ще се видим.

Той затвори и погледна часовника си. Тази вечер. А вечерта беше започнала. Кайнан бързо се преоблече в бойните си дрехи — тениска, кожени панталони, кобур, яке и всичкото оръжие, което можеше да скрие по себе си. Ако това беше капан, нямаше да се даде лесно. Но трябваше да отиде сам. Ако Тейла беше права, той не можеше да се довери на нито един Пазител. А ако това беше капан, не можеше да рискува живота им.

Така или иначе всичко щеше да се изясни още тази нощ.

Двайсет и четири

В тъмнината изоставеният зоопарк живееше свой живот. Тейла долови с крайчеца на очите си някакви движещи се сенки, които изчезнаха веднага след като насочи погледа си натам. Щурците се обаждаха от безопасно разстояние, сякаш се страхуваха, че ще бъдат изядени, ако узнаеха къде са скривалищата им.

Тей, Ейдолон, Шейд и Рейт се бяха изкачили през стената в задната част на зоопарка. По план трябваше да открият родителите на Джем и другите затворници-демони до момента, в който Джем щеше да влезе през главния вход. А ако им провървеше и успееха да освободят всички, то нямаше да има нужда Джем да влиза в зоопарка. Но ако не успееха, с нея трябваше да влезе и Люк. Тей не беше срещала никого, който така нетърпеливо да се стреми да влезе в схватка, както този парамедик от Бърза помощ. И макар че той не можеше да пусне на свобода вътрешния си звяр преди настъпването на пълнолунието, Рейт я увери, че това нямаше да бъде пречка за Люк. Каза го Рейт, защото Ейдолон дори отказваше да я погледне. И тя не можеше да го вини.

След като се срещнаха до оградата на зоопарка, на Тейла й се прииска да се хвърли на врата му и да го помоли за прошка за участието си в смъртта на Роуг, но той избягваше погледа й, а ръцете му си останаха стиснати в юмруци. Изглежда, Ейдолон не искаше да общува с нея. А и с братята му наоколо, разговорът определено щеше да се получи доста скован.

Решиха да се разделят, след като бяха претърсили половина зоопарк. Опасността се излъчваше на вълни от Рейт, когато той безшумно се придвижи към волиерите с хищните котки. Само след миг, Шейд също се разтвори в тъмното. Ейд явно не се шегуваше, когато казваше, че брат му може да се слива със сенките.

— Струва ми се, че пред нас са клетките с мечките — тихо изрече Ейдолон с толкова дрезгав глас, сякаш предната вечер изобщо не беше спал. — Бъди нащрек.

— Ти също. — По план тя трябваше да се насочи към огражденията на хищните птици, а после към мястото на срещата на Джем с изнудвачите. Тей трябваше да се притаи, за да види кой ще се появи. — Хелбой? — Тя го хвана за ръката и усети как се напрегнаха мускулите му под пръстите й. — Слушай, аз разбирам, че нямам право да те моля за това, но все пак… Моля те, не убивай Пазителите.

— Ти ги защитаваш след всичко, което ти сториха?

— Аз искам те да застанат пред съда на Егида.

— Те са изпълнявали заповеди на Егида, Тейла. Ти наистина ли мислиш, че ще ги накажат?

— Ако те са действали в разрез с указанията на Наместниците, то да.

Ейдолон се загледа някъде над рамото й. Погледът му се замъгли и тя не успя да разбере за какво си мисли. Най-накрая той кимна.

— Ще видя какво може да се направи.

След което се обърна и тръгна.

За пръв път в нейния живот самотата не й се понрави.

Клетките на хищните птици се оказаха счупени. Никакви демони, подхождащи на тези на описанието на Джем там нямаше. В една от волиерите седеше крилат демон, но тъй като Тейла не знаеше дали не е опасен, предпочете да не го освобождава.

Разочарована, тя се придвижи към клетката на коалите, като използваше постройките и дърветата за прикритие. Бързо и уверено се плъзгаше зад храстите и избуялата жива ограда, като увеличаваше скоростта си според приближаването си до загражденията и клетките на очилатите мечки. Шумоленето и тихото проскърцване на дървени стърготини й подсказаха, че наоколо има някой, още преди да разтвори бодливите клони.

Това, което видя, почти я парализира.

В центъра на клетката на колене и с наведена глава стоеше Джем, а Лори завързваше ръцете зад гърба й. Къде беше Люк?

— Кога ще видя родителите си? — попита Джем.

— Не съм ти разрешавал да говориш. — Джагър я удари с такава сила през лицето, че от носа на Джем потече кръв. Наложи се Тейла да стисне с железен юмрук цялата си воля, за да не се втурне през храстите и да го разкъса на части.

Очите на Джем блестяха яростно и непокорно, но когато тя премести поглед към храста, зад който се криеше Тейла, устните й потрепнаха в доволна усмивка. Чувството на облекчение едва не лиши Тей от силите й, когато осъзна, че сестра й изобщо не се страхуваше. Джем не се вълнуваше въпреки ситуацията, която изглеждаше безизходна. Тя знаеше, че не я заплашва нищо. Помощта беше близо. Джем имаше Тей, Ейдолон и неговите братя. Имаше семейство.

Да, те всички бяха едно голямо, щастливо, демоническо семейство. Но засега, Тей трябваше да потисне тази мисъл, защото все още не бяха изпълнили замисленото. Беше дошло време да сложи маската на невъзмутимостта, а за цялата тази сополива глупост щеше да мисли после.

Лори най-накрая завърза китките на Джем. Джагър провери възела, а след това с едно ловко движение, шокирало Тейла до дълбините на душата й, сграбчи Лори за косата и я привлече към себе си.

— Как искам да я довършим.

— Имаме ясни инструкции.

— Да — прошепна той и прокара пръст по устните на жената на Кайнан. — Но аз така искам да те любя в кръвта на нашите жертви.

Боже мили! Те бяха любовници. Копелета, твари! Тей забеляза, че Лори явно не гореше от желание да се поотъркаля гола в демонска кръв. И когато Джагър се пробва да пъхне езика си чак до сливиците й, тя се опита да се отдръпне.

— Какво, по дяволите…

О, проклятие! В далечния край на волиерата на козлите стоеше Кайнан. Върху лицето му беше застинала смес от емоции — изненада, опустошение, ярост. Лори ахна, а след това отскочи от Джагър така, сякаш съпругът й можеше да не е забелязал как целуваше друг мъж.

— Кайнан… — започна тя, но той не погледна към нея. Цялото му внимание беше съсредоточено върху Джагър. В очите му беше застинала решителност за убийство. Мъжете стояха неподвижно, но от тях се излъчваше смъртоносна опасност. Само след секунда двамата се вкопчиха в схватка, в която можеше да има само един победител и локва кръв.

— Проклятие! — Тей изскочи от укритието си и се спусна към Джем.

Ридаещата Лори се отдръпваше заднешком от биещите се, затиснала уста с ръка. Сякаш искаше да потисне вика си. После се обърна се и хукна без посока в тъмнината.

Тейла хвана Джем и я измъкна по далече от мъжете, които явно не виждаха никой около себе си. Обикновено Кай и Джагър — и двамата опитни бойци — се движеха с премерена грация и бяха красива гледка. Но не и тази вечер. Днес основното беше как да си причинят повече болка. В това нямаше нищо изящно или прекрасно, а грозна битка до смърт на един от противниците.

— Сестричке?

Тей с труд откъсна погледа си от схватката.

— Сестричке? — Към нея се обръщаха по този начин за пръв път. Странно чувство. Но приятно.

— Да, сестричке — повтори Джем. — А виж, аз май съм вързана.

— А, да. — Тей извади стенга си и преряза въжето, обвито около китките на Джем. — Къде е Люк?

— Накарах го да остане на входа, когато разбрах, че родителите ми така и не дойдоха на уговорената среща.

— Намери ги — каза Тейла. — Аз отивам след Лори.

— Но Кай…

— Той може да се погрижи за себе си. Върви!

Хвърлила развълнуван поглед към Кайнан, Джем хукна в тъмнината, а Тейла се хвърли натам, накъдето побягна Лори.

Макар че родителите на Джем бяха страшно раздразнени, общуването с тях беше лесно. Ейдолон ги беше освободил от клетката на полярната мечка като им каза да намерят Люк, който ги чакаше на входа на зоопарка. След това пусна на свобода демон-мършояд и уби друг демон — мамми, който се хранеше с хора. Такъв като него нямаше защо да се шляе на свобода из Ню Йорк.

Излязъл от волиерата, Ейд долови странен звук, последван от тъпи удари. Обърна се и едва не се сблъска с тримата Пазители, прехвърлили се през каменната стена. Единият от тях позна веднага — беше го видял в квартирата на Тейла… Това беше мъжът, когото не уби, но по дяволите, по-добре да го беше направил, защото мерзавецът също го позна.

— Това е демон — каза Блик и троицата моментално го обкръжи. — Той уби Коул.

Тъмнокосият младеж в очила огледа Ейдолон с преценяващ поглед, след което направи ловко замятане с „утринна звезда“. Едновременно с това Блик замахна с мачетето си. Ейдолон блокира ножа, но звездата се заби право в гърдите му. Нещо тъпо се вряза в бъбреците му и болката избухна в раните му. Ейд заръмжа и изтръгна мачетето от ръцете на Блик.

В следващите няколко секунди на мястото на схватката можеше да се види само кълбото от юмруци, крака и проблясващото оръжие.

Когато се отдръпнаха, Ейдолон все още стоеше в средата на кръга; левият му крак почти не действаше, а едното му око беше в кръв. Пазителите също се опитваха да си отдъхнат, също облени в кръв, а в битката той досега не беше използвал всичката си сила. В главата му звучеше гласът на Тейла, която го молеше да пощади живота им. От друга страна, противникът го превъзхождаше по численост и по количество оръжие. Ако той не ги убиеше, щяха да го направят те.

Дясната страна на лицето му запулсира. Раната…

Ейдолон застина. Не, не беше рана. Лицето му гореше така, сякаш го бяха заклеймили. Зрението му се обостри и пред очите му затанцува червена мъгла. Той сякаш не само можеше да види агресията, сгъстила се около него, но и да усети мириса й.

Изменението.

Времето беше настъпило. Играта приключи.

Той простена от желание да се преобрази в нещо огромно и страшно. Искаше му се да разкъса Пазителите на парчета, да почувства как костите им се чупят под натиска на зъбите му. А след това да започне да преследва жените им и…

Не! О, Богове, не! Студена пот изби по цялото му тяло. Нямаше да стане същия като Роуг. Нямаше да принуди родните си братя да го убият или още по-лошо — да принуди Тейла да го направи.

Тейла!

Болката прониза гърдите му. Болка, която нямаше нищо общо с раните, нанесени му от Пазителите. На двамата с Тейла им беше отредено прекалено малко време и той не беше успял да й открие сърцето си. А сега, никога повече нямаше да усети нежното й докосване. Когато тя го видеше следващия път, той вече щеше да бъде чудовището, за което Тей го смяташе още от самото начало.

Безмълвната молба „По дяволите, не!“ като вик се разнесе в главата му. Трябваше да убият Роуг още в момента на трансформацията му. Както щеше да стане с Ейдолон.

Той издърпа от гърдите си забитата в тях „утринна звезда“ и се усмихна.

— Е, Пазители, изглежда, че днес е щастливият ви ден.

 

 

Джем изтича през главния вход на зоопарка и едва не се блъсна в Шейд, който бързаше да се върне в изоставената територия.

— С твоите родители всичко е наред. Намерих ги недалеч от тук, докато се оглеждаха в търсене на Люк — и той посочи с палец зад гърба си. — Те са там. И дяволски се безпокоят за теб.

— Благодаря. — Тя го хвана за ръката, преди да е изчезнал. — Убеди се, че с Тей всичко е наред. Става ли?

— И Ейдолон ме помоли за това — беше отговорът му. И подобно на привидение, той се разтвори в мрака.

— Джем! — разнесе се гласът на баща й от тъмнината. Тя никога преди не го беше чувала да звучи толкова разтревожено. Само след миг родителите й я прегръщаха с всичка сила, а този жест беше толкова рядък, колкото орхидеите, които колекционираше майка й.

Джем отвърна на обятията им.

— Толкова се радвам, че не сте пострадали.

— Какво става тук? — попита майка й, когато най-накрая се откъснаха един от друг. — Може ли вече да си отидем вкъщи?

Джем конвулсивно въздъхна.

— Искам да тръгнете без мен. Аз се налага да остана. Трябва да се убедя, че с Тейла всичко е наред.

— Тейла? — хорово попитаха родителите й.

— Ще ви обясня по-късно. Имайте ми доверие. — Тя погледна към Люк. — Можеш ли да ги съпроводиш, за да нямат повече приключения до вкъщи?

— Аз какво, приличам ти на таксиметров шофьор ли? — изръмжа върколакът, очевидно разстроен, че му отнемаха възможността да срита няколко задника. — Добре! Както кажеш.

— Джем, недей! Ти си лекар. Ти си наполовина човек. Ти не трябва…

— Мамо. — Джем протегна ръка и я погали по бузата. Никога преди не си беше позволявала подобна проява на подобна нежност. — Освен това съм и Разкъсвач на Души. Аз зная, че вие се опитвате да мислите за мен като за Сензор, но трябва да погледнете истината в очите. Аз мога да се грижа за себе си. И непременно ще се върна.

Демоните, които я бяха взели под крилото си и я бяха отгледали, макар че трябваше да я убият, изглеждаха безсилни, развълнувани и… изпълнени с гордост.

Двайсет и пет

Тейла изпусна Лори, но намери Ейдолон.

Сиг, Уорън и Блик кръжаха около него, държейки оръжията си в готовност. Блик накуцваше, от носа на Уорън течеше кръв, но Ейд също беше получил наранявания. Дълбоки прорези разсичаха гърба и ръцете му, а оголените му зъби бяха червени от кръвта на враговете му.

Ама че копелета!

Ейдолон каза нещо, но Тей не го чу. Мачетето и „утринната звезда“ от ръцете му със звън паднаха на земята. Какво беше намислил?

Мъжете отстъпиха. Върху мрачните им лица беше застинало недоверие, но след като Ейдолон дори не помръдна, те започнаха да се смеят и да си подхвърлят реплики, докато отново се приближаваха до него. Подигравките им пронизваха Тейла подобно кинжали — това бяха същите думи, които тя с такава лекота захвърляше в лицето му. Затова се затича към тях. В този момент Уорън се завъртя и ритна с крак Ейдолон в гърба. Той падна на колене.

— Не! — изкрещя Тей и четиримата мъже се обърнаха към нея. — Бий се, Ейдолон! Забрави за молбата ми!

Но той остана на земята, принасяйки се в жертва.

— Махай се! Изчезвай оттук!

Боже мили, ама той какво?

Да не би да беше полудял?

— Това е мое решение. — Гласът му трепереше от нещо зловещо и необяснимо, а спираловидните фигури по лицето му засветиха и започнаха да се придвижват под кожата. — По-добре те, отколкото ти!

Тейла почувства студена тръпка и застина на място. Пазителите също спряха — явно любопитството им заглуши бойните инстинкти.

— Аз няма да те принуждавам да ме убиеш, лирша.

— Колко мило, мамка му! — каза Уорън. — Сега можем да убием и двамата.

О, Боже! Не трябваше да го казва. Върху лицето на Ейдолон се изписа едва сдържаната ярост. Въздухът около него сякаш започна да проблясва и пулсира от изригващата от тялото му заплаха.

— Само я докосни и си мъртвец!

Ейдолон мълниеносно се изправи на крака. Очите му светеха с червен пламък и осветяваха нощта. В същата секунда Блик отлетя назад, блъсна се с гръб в оградата, след което рухна на земята и остана да лежи неподвижно.

Тей също се включи в битката. Тя удари Сиг с юмрук в лицето и го довърши с още един удар в корема. Болката от удара с кинжал в рамото я накара да извика и да се олюлее. Веднага след това тя дочу такъв нечовешки рев, че тъпанчетата й едва не се спукаха.

Ейдолон се беше превърнал в рогато чудовище, каквото тя не беше виждала никога. Разкъсани дрехи висяха от фигура, която беше два пъти по-висока и два пъти по-широка. Звярът стисна Уорън с огромните си зъби и го вдигна над земята. Сиг се хвърли към него. Блик скочи на крака, хвърли се към Тей и я удари е всичка сила с юмрук в корема. Нощта беше прорязана от викове и хриптящи звуци, след което Блик полетя във въздуха. Ейд го държеше в зъбите си така, както малко преди зова Уорън, който сега лежеше на земята в кървава купчина. Тей с радост би изживяла живота си, без да има нужда да става свидетел на подобно зрелище. Сиг лежеше в някаква неестествена поза до ствола на близкия дъб.

— Хелбой! — внимателна изрече тя. Чудовището се обърна към нея — ама че вид имаше! — на дебелите си мускулести крака. — Остави човека. Той не е опасен.

Демонът повдигна глава и подуши. Очите му се спряха на прореза на рамото й. Заплашително ръмжене се изтръгна от гърдите му и челюстите му стиснаха по-здраво. Блик закрещя.

— Аз съм добре. — Тей се придвижи към него. Тя много внимателно протегна ръка и положи длан върху мощния бицепс. — Моля те! Пусни го!

Много неохотно чудовището разтвори челюсти и Блик падна на земята. Ейдолон обгърна Тейла и горещото му дихание опари кожата на врата й. Зад гърба му Блик помръдна, но не се реши да направи нещо глупаво.

— Слава Богу, Ейдолон! Толкова се радвам, че не си пострадал. — Тя започна да го гали по силния гръб със спокойни, умиротворяващи движения. Беше зашеметена до дълбините на душата си, че успокояваше чудовище; демон, който по-рано би убила с най-голямо удоволствие. Тя обичаше това чудовище. Нямаше значение кой беше той, коя беше тя и какво бяха извършили в миналото.

Слабостта на Ейдолон — това си ти. И ти би могла да станеш неговата сила. Прозвучаха в главата й думите на Джем. Той те обича.

Да, той беше готов да умре, за да не й причини болка. А това доказваше, че той наистина я обичаше. Сълзите замъглиха очите й, докато тръпките разтърсваха тялото й.

— Моля те, Хелбой! — прошепна тя. — Върни се при мен.

Когато се преобразя следващия път, връщане назад може и да няма.

Усети под пръстите си как кожата на Ейд става по-мека, а тялото му приема предишните си очертания.

— Тейла…

Тя почувства как той обхвана дупето й с ръце и го притисна към прекалено възбудения си член. Ейдолон се беше върнал, но очите му все още светеха с червен цвят, а пулсиращата и извиваща се татуировка върху лицето му си оставаше. Той дръпна тениската й с една ръка, но тя не започна да се съпротивлява, запомнила горчивия урок с Разкъсвача на Души от миналия път. Беше й останал един последен шанс, за да го спаси. Както и себе си.

— Ейд, тук е опасно! Нужно ни е уединение.

Той тихо заръмжа и я повлече към най-близката сграда. Тейла я оприличи на ветеринарната клиника. Вратата беше заключена, но Ейд я разби с един мощен удар и двете крила се врязаха в стената. Постройката още не беше спряла да вибрира от нахлуването им, а Ейдолон вече я беше сложил да седне върху дългата маса. После се притисна между бедрата й и нейните крака сякаш сами се обвиха около кръста му.

— Желая те! — изрече той с неподлежащ на съмнение тон. Тялото й отвърна с плъзналата в него топлина, а лоното й се навлажни като по команда.

— Да, няма как да не се забележи. — Тя се вкопчи в остатъците на тениската му и го притисна към себе си.

— Точно така, Тейла. — Той толкова бързаше да свали панталоните й, че ги скъса. — Покажи ми какво искаш.

А тя искаше него. На всяка цена.

Гласът й трепереше, когато изтърси:

— Обвържи се с мен!

Той се дръпна назад и едва не се измъкна от прегръдката й.

— Да се обвържа? Не! — Червените му очи светеха в тъмнината. На Тей й се стори, че видя проблесналите в тях златни искрици, но те моментално угаснаха и до нея се донесе само хрипливото: — Да те изчукам? Да!

Проклятие! Той я предупреждаваше, че ако отлага прекалено много, съществуваше вероятност да стане прекалено късно. Отчаянието я обгърна. Не, тя не можеше да допусне да го загуби.

Спомни си какво беше прочела за Семинусите и брачните им обреди. Тей доразкъса тениската си, напипа ножницата на глезена си и извади сгенга. Преди Ейд да успее да разбере какво става, тя разразя сутиена си и прокара острието по гърдите си. Болката я обзе, усилена от горещината на желанието и любовта.

— Опитай ме!

Той отмести поглед към гърдите й и задиша тежко. Тейла зарови пръсти в косите му и придърпа главата му към гърдите си. Но горещото му дишане едва беше опарило кожата й, когато той извърна глава и се олюля. Положи длан върху прореза и познатата вибрация премина през тялото й. Раната се затвори. Всичките й наранявания, получени тази нощ, започнаха да зарастват, преди Тей да успее да се отдръпне.

— Моля те, Ейдолон — прошепна тя. — През целия си живот си искал точно това. Жена. Деца. Да бъдеш лекар. Вземи ме! Направи ме своя!

Той заръмжа, но когато повдигна очи, те светеха с цвета на разтопеното злато.

— Ти… сигурна ли си? — едва можа да изрече той. — Не мога… дълго да се… сдържа…

— Сигурна съм! — Тя събу маратонките си, привлече го към себе си и отново обви крака около него. — Побързай!

Но вместо да побърза, Ейдолон я целуна. Нежно и бавно, сякаш цялото време на света беше тяхно. След което си спомни за изтичащите секунди, издърпа Тей от масата и смъкна панталона й. Докато тя прекрачваше през дрехите си, Ейд вече лежеше по гръб върху масата. С едната си ръка се държеше за ръба й толкова силно, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели, а с другата — изваждаше от дънките си възбудения си член.

— Качвай се! — Дрезгавият му глас беше напрегнат и думите едва се разбираха. Тей беше наясно, че всяка секунда беше ценна. — Трябва да го направиш по собствена воля. Ти трябва ти да задействаш процеса така, както аз го направих тогава в спалнята.

Докато тя се качваше върху него, очакването караше корема й ниско долу да се присвива. Тей застана на колене и надвисна над потръпващия му член. Ейдолон свиваше и отпускаше юмруци така, сякаш едва се удържаше да не я сграбчи. С едно бързо движение тя седна върху него и го пое целия, до основата. Той извика и потръпна. Върху лицето му беше застинало изражение, което можеше да бъде както екстаз, така и дълбоко отчаяние.

Борейки се да остане неподвижен, той прехапа устните си толкова силно, че върху тях се появи кръв.

— По-бързо, лирша, по-бързо — проскърца той. — Китката ти. Дай ми да пия.

Тя беше оставила стенга и другите си оръжия на пода, когато се качи върху масата. По дяволите! А знаеше, че трябва да има оръжие под ръка. Вината беше на Ейдолон — той я караше да забрави за всичко от любов и желание; до него, цялата й омраза и бойни навици оставаха на заден план.

Тейла го погледна и видя, че той не отместваше очи от нея. В тях отново започваше да проблясва червен пламък и тя осъзна, че бяха достигнали критичната точка. Дръпна кадуцея от врата му и заби миниатюрния кинжал в дясната си китка. Беше болезнено. Медальонът беше тъп, но се получи. Тейла веднага притисна раната към устните му. Ейдолон обхвана с татуираната си ръка нейната лява и сплете пръсти с нейните. Получи се така, че от неговото до нейното рамо кожата им стана като едно цяло произведение на изкуството. Свързването уста към китка, ръка към ръка и лоно към лоно създаде затворена верига, по която преминаваха електрически разряди, които караха Тейла да вика от нагнетяването на страстта.

Тя го яздеше, без ритъм или закономерност на движенията. Тялото й сякаш действаше само. Всяко нервно окончание си имаше свой собствен живот. Главата й се въртеше, а Ейдолон се извиваше под нея. Мисълта, че беше изгубила контрол над ситуацията проблесна някъде в края на съзнанието й, но това не я уплаши. Никога през живота си не беше изпитвала нещо толкова значимо и правилно. Сякаш падаше от високо, но знаеше, че Ейдолон ще я хване със сигурност.

Усещанията галеха тялото й, преминаваха по кожата и по вените й, а когато Ейд засмука по-силно китката й сякаш дръпна някаква невидима струна, опъната между китката и лоното й. Тя изхлипа от удоволствие и усети как той започна да пие все по-жадно и по-жадно, докато плътта й започна да се присвива при всяка глътка.

— Усещам те в себе си, Тейла… О, Богове, обичам те! — Пръстите му се впиха по-силно в бедрото й. — О… по дяволите! — Той отметна глава и извика. И толкова силно изви бедрата си към нея, че тя едва не падна от масата. Татуировките им горяха с червен огън, а когато Ейд свърши в Тейла, оргазмът, сякаш в нескончаеми вълни, продължаваше да разтърсва тялото й.

Горещината опари кожата и дробовете й и кръвта сякаш засъска във вените й, когато тя се отпусна без сили върху него.

— Не мърдай — изхриптя той и лека вибрация погъделичка китката й — Ейдолон лекуваше раната й.

— Това ли беше всичко? — попита тя.

— Да. Усещаш ли?

— Да.

С кожата, с тялото, е душата си. Тя почти чуваше мислите му и усещаше чувствата му.

Умиротворение.

Знаеше, защото сама изпитваше същото.

Но двамата не се наслаждаваха дълго на спокойствието си. До тях се прокрадваха раздиращите нощта звуци на борба и викове на болка. Тей дори не успя да разгледа по-добре отпечаталия се върху ръката й рисунък, който все още проблясваше в тъмното. Двамата бързо се облякоха и забързаха към вратата. Ейд спря за момент и сложи ръка върху рамото й.

— Ти никога не си била моят последен шанс за нормален живот.

Тей едва не се задуши от нахлулите чувства. Тя повдигна ръка и го погали по скулата, където не беше останала никаква следа от татуировката. Но все пак върху Хелбой се беше появил нов рисунък — два преплетени кръга обвиваха врата му.

— Зная. И макар че това няма да промени нищо, съжалявам, че се получи така с Роуг.

— Ш-ш-ш — почти измърка той и сложи ръката си върху нейната. Този жест беше пълен с толкова нежност и любов, че сърцето на Тей едва не спря. — Сега само бъдещето има значение. А благодарение на теб, сега вече го имам. Благодарение на теб, аз най-накрая намерих мястото си.

Ейд я притегли в прегръдките си и притисна устни към нейните в настоятелна целувка и Тей едва не забрави къде се намираха. Обятията на Ейдолон — топла завивка от грижа и безопасност — бяха превзели сърцето й. Тя най-накрая разбра какво означава да се чувстваш обичана и желана.

— Трябва да тръгваме — прошепна той в устните й и Тей кимна.

С неохота се насочиха към главния вход на зоопарка, където се надяваха да се срещнат с Джем и нейните родители. Но вместо тях, откриха Лори, която беше обвила ръце около себе си и стоеше под арката с вид на изгубено дете. Забелязала двойката, тя пребледня и Тейла видя как жената, някога неин лидер и наставник, отстъпи към изоставения магазин за сувенири.

— Оставете ме — промърмори тя. — Вие не разбирате…

Тейла изсумтя.

— Права си. Наистина не мога да разбера как можа да мамиш и лъжеш Ки.

В очите на Лори проблесна срам.

— Не исках да му причиня болка… — Тя премигна изненадано, сякаш едва сега беше разгледала Ейдолон по-добре. — Ти… ти толкова приличаш на Рейт.

Ейдолон я закова с тежък поглед към стената.

— Откъде познаваш Рейт?

Лори сякаш не го чу.

— Ти също ли си Старейшина?

— Старейшина? — повтори Тейла. — Ти имаш предвид всемогъщите Старейшини на Егида? Членовете на Сиджил? Мислиш, че Рейт е един от тях?

— Той заповяда да организирам отряд за залавяне на демони. Инструкциите идваха направо от Сиджил. Всичко трябваше да остане в тайна… — Червени петна от засъхнала кръв покриваха бледата й кожа. — Защо ти разказвам всичко това? — Тя се обърна към Ейдолон. — Тя е демон. Предателка. Проникнала е с лъжа в Егида. — Лори отново погледна към Тейла. — Знаеш, че ще те убият заради това, нали?

Въздухът видимо заискри от напрежение около Ейдолон.

— Какво те кара да мислиш, че Рейт е Старейшина?

Лори раздразнено въздъхна.

— Той сам ми го каза.

Ейдолон и Тейла се спогледаха и тя разбра, че и двамата си мислеха за едно и също — Рейт може да се е възползвал от дара си, за да накара Лори да повярва във всичко, което иска.

— А има ли други причини? — попита Тейла.

— Не смей да разговаряш с мен, демоническа кучко.

— Както кажеш — озъби й се Тей. — На мен това ми е достатъчно. Ейдолон, в болницата има ли нещо, наподобяващо на еликсир на истината?

— Има дори нещо по-добро — изръмжа той. Но не успя да довърши, защото от храстите се появи Рейт — изглежда, придвижването по пътеката му се беше сторило прекалено лесно.

— Рейт — прошепна Лори. — Слава Богу! — И тя се хвърли към него, като преди това прониза Тейла с изпепеляващ поглед. — Те, изглежда, не разбират. И някой е освободил всички демони. Ти наясно ли си, че Тейла също е демон?

Рейт недоумяващо я гледаше.

— За какво дърдориш, смъртна?

Устните на Лори се извиха в благоговейна усмивка. Тя протегна ръце към него, но той изсъска и отскочи назад. Намръщена, Лори отново опита. Рейт отново се отдръпна.

— Разреши й да те докосне — каза Ейдолон.

— Какво? Не, по дяволите!

— Рейт! Направи го!

Той изруга цветисто, но се подчини и застина като камък, позволявайки на Лори да се притисне към гърдите му. Тя изглеждаше така сякаш се намираше под въздействието на наркотици; толкова забавени и плавни бяха движенията й.

Което беше много странно.

— Той ли е? — тихо попита Ейдолон и — ах! — благодарение на връзката им, Тей усети страха му, който като с нож прониза и нея. Той беше ужасен от факта, че брат му можеше да се окаже замесен в търговията с демонски органи на черния пазар. — Той ли поиска подкрепата ти за залавянето на демоните?

Лори потърка скула в гърдите на Рейт. После прокара ръце нагоре-надолу по тялото му, като с това го накара да се напрегне още повече.

— Докосни ме както преди… — Създаваше се впечатление, че Лори беше опиянена. Тей подозираше, че тя се намира под влиянието на магията на инкубите, която кръжеше във въздуха. А Тейла знаеше колко силна беше тя.

— Ейд… — прошепна Рейт. В гласа му се усещаше молба.

— Дръж се, братле. Още минута. Лори, това той ли е?

Боже, Тей се надяваше на отрицателен отговор. Ако братът на Ейдолон беше замесен във всичко това…

— Боже мили! Един любовник не ти ли е достатъчен? — Зад гърба на Ейд се появи Кай — целият в прорези и кръв. Той наблюдаваше ужасен Лори и Рейт, но в очите му гореше жажда за кръв. Можеше само да се гадае какво се беше случило с Джагър. Кай явно беше загубил способността си да мисли рационално и беше оставил да го управлява само голата ярост. Той се хвърли към Рейт, но Ейдолон успя да го спре — хвана го с една ръка през кръста, а другата обви около гърлото му.

Двамата паднаха на земята. Кайнан бълваше ругатни, докато Ейдолон се опитваше с всички сили да го удържи и да не му позволи да се изправи.

— Трябва да разберем какво знае тя! — няколко пъти повтори той и най-накрая Кайнан престана да буйства. Ноздрите му все още гневно потрепваха, но зъбите му бяха оголени, сякаш гореше от нетърпение да откъсне с тях парче от Ейд.

Тейла дишаше тежко, докато наблюдаваше схватката им, но когато се обърна към Лори и Рейт… извика. Зъбите на Рейт се бяха впили в шията на Лори и тя омекна в ръцете му. С една ръка я прегръщаше през кръста, а с другата — разкопчаваше дънките й.

— Хм… Това ли беше замислил?

Ейдолон рязко премести поглед върху двойката и изруга.

— Рейт! По дяволите! — Той отслаби захвата си върху гърлото на Кайнан и го погледна в очите. — Ще ти разреша да се изправиш. Но не ме карай да съжалявам, че не те убих.

— Кайнан, трябва да му вярваш — допълни Тейла.

Агресията беше изпълнила въздуха и странно, но Тейла можеше да я усети дори с кожата си; сякаш яростта на двамата мъже беше повишила температурата… Недостатъчно силно, за да се отбележи от термометъра, но достатъчно, за да разгорещи кръвта й. А това… възбуждаше. Тейла нямаше търпение да се усамоти с Ейдолон и да разбере какви други преимущества носеше със себе си обвързването.

Единственият отговор на Кай беше изръмжаването и едва забележимото поклащане на главата. Но и това беше достатъчно. Ейдолон се изправи и след като се убеди, че Кайнан няма намерение да го напада, се насочи към брат си.

— Пусни смъртната, Рейт!

Рейт погледна към горящия златен пламък в очите на Ейдолон, но когато той го приближи още повече, брат му също отстъпи назад, увличайки и Лори след себе си; като диво животно, което пазеше плячката си от съперници.

— Рейт — каза тихо Ейдолон. — Успокой се! Пусни смъртната жена!

Това сработи. Очите на Рейт се разшириха, той се откъсна от гърлото й и се олюля назад. Ейдолон успя да поеме Лори, преди тя да падне на земята.

Когато опря гръб на вратата, Рейт дишаше тежко. Кайнан се втурна напред. Ейд му предаде Лори и после се насочи към брат си. Тейла беше нащрек, докато пред нея се разиграваше непонятната драма между хора и демони, защото в нощта все още се чуваха викове и необичайни звуци.

Кайнан сложи Лори на земята до едно дърво, при това много по-нежно, отколкото можеше да се очаква при така стеклите се обстоятелства. Той каза нещо и Тей се отдалечи, за да не ги чува. Освен това искаше да разбере какво става с Рейт.

— Всичко е наред, братле — говореше Ейдолон. — Всички е наред. Ти не я нарани.

Не я нарани ли? Нещо не беше наред. Рейт беше готов да я убие, без да се колебае, но не е искал да навреди на Лори?

Рейт трепереше и се олюляваше напред-назад, докато върху лицето му беше застинало изражение на изненада и ужас.

Тей дочу странни звуци и се обърна с изваден кинжал. Кайнан също скочи на крака със стенг в ръка. Както в добрите стари времена, те синхронно се насочиха към шума. Когато Тей видя бягащия по пътеката срещу тях демон, въздъхна с облекчение. Кайнан обаче се приготви за атака.

— Не! — Тейла хвана ръката му. — Пусни го!

— Какво? — Кай я погледна като полудяла. — Боже, в теб не е останало нищо човешко, нали?

— Всъщност мисля, че сега съм дори много по-човечна, отколкото бях преди — отвърна тя. Да бе, каква ирония! Обвързала се с демон, самата тя наполовина демон, Тей можеше да почувства нещо много повече, освен просто една сляпа ненавист… — Този демон няма да обиди никого. Той не е зъл. Освен това е вегетарианец. Те са нещо като символи на Хелоуин…

— Дори и да си права, демоните са зло…

Боже, тя говореше същото на Ейдолон!

— Трябва да поговорим. Трябва да узнаеш много…

Пръстите на Кайнан се свиха около дръжката на оръжието му, но той не помръдна. Демонът се скри. Двамата се обърнаха отново към Лори… която беше изчезнала.

— Проклятие! — Болката прозираше от всяка пора на Кайнан и Тей с труд пребори желанието си да му каже нещо утешително. В този момент думите не означаваха нищо; не и тогава, когато жена му го беше предала по всички възможни начини. И не тогава, когато бяха изречени от демон.

Кайнан отново се върна в зоопарка. Тейла не тръгна след него, а просто мислено му пожела успех.

Ейдолон все още беше в неведение какво, по дяволите, се беше случило между Рейт и смъртната. Интуицията му подсказваше, че брат му не е въвлечен в аферата с черния пазар на органи, но — проклето да е! — жената беше уверена в думите си.

— Хайде, братле — каза Ейд, докато му помагаше да се задържи на краката си. — Ще те заведа вкъщи.

Рейт се опита да се отдръпне, въпреки треперещите си крака.

— Не — изхриптя той. — Аз трябва…

— Не трябва — прекъсна го Ейдолон. Хвана Рейт за лакътя и застана лице в лице с него. — По дяволите, не го прави! Ти ще дойдеш с мен вкъщи, разбра ли? Трябва да поговорим за това, което се случи. И ако не дойдеш на себе си, няма да разберем много. Искам да зная какво те свързва с Немъртвите.

— Нищо — изсъска Рейт.

— И от къде на къде трябва да ти вярвам?

— Защото аз го казвам.

Ейдолон сграбчи в юмрук тениската на гърдите му и придърпа брат си толкова близо, че носовете им се допряха.

— Ах да, а ти никога не лъжеш, нали?

Ейдолон отдавна беше изгубил бройката на лъжите му. Рейт го правеше постоянно, а после твърдеше, че не е превишил месечната си квота за убийства. Само че доказателството стоеше върху гърба на Ейд и той можеше да покаже белезите. И все пак това, с което се занимаваха Немъртвите, изобщо не се връзваше с Рейт. Особено след мъченията, през които беше преминал брат му. Да, Рейт убиваше с лекота, но го правеше бързо и ефективно.

Гърдите на брат му завибрираха от тихо ръмжене. Тей се приближи, в случай че той решеше да нападне Ейдолон.

— И какво възнамеряваш да направиш с мен, братко? Да ме нашляпаш за лъжата? Не мисля. Днес не ми пука, че ти си моят по-голям брат. — Той се измъкна от захвата му. — Щастлив шибан меден месец.

След което се отдалечи.

— Остави наркоманите на мира — извика му Ейд, но преди да се разтвори в тъмнината, Рейт му показа среден пръст.

Ейдолон вдигна глава към небето и преброи бавно до десет, опитвайки се да се изолира от всичко наоколо. Докосването на Тейла го върна на земята.

— Какво беше това?

Той я прегърна и я притисна към себе си. Стисна очи и се отдаде на порива на чувствата си, които забушуваха, когато прегърна мекото й тяло и докосна копринените й коси.

— Ако не си забелязала, с Рейт няма нищо лесно — започна той. — Той ненавижда себе си и прави всичко, за да забрави. Помниш ли какъв беше в болницата?

— Трудно мога да го забравя. — Тей прокара длани по гърба му и Ейд усети как напрежението му намалява. — Какво стана между тях с Лори? Защо той не искаше да я докосва? И защо едва не откачи, когато разбра, че я е ухапал?

— Рейт никога не се храни от смъртни жени.

— Защо?

Ейдолон притисна устни към тила й, мислейки си, че иска да остане така завинаги; да се наслаждава на връзката им и да не мисли за това дали Рейт беше, или не беше предал своя вид.

— Защото не може да контролира поривите си. Ухапването води до секс, а той по-скоро би умрял, отколкото да изчука смъртна.

— А… Защо тогава Лори е решила, че са преспали?

— Мисля, че е заради дара му. Ако трябва да накара някого да повярва в нещо, той ще го направи. И някой при всички случаи е искал точно това.

— Както се опита да повлияе на моите мисли в гостната ти… — прошепна Тей и на него отново му се прииска да нарита задника на брат си заради случилото се. — Мислиш ли, че той е свързан по някакъв начин с търговията с органи?

— Не. Но дори това да не е така, все пак е достатъчно зле. — Някой, който ненавиждаше Рейт, се опитваше да разтърси Подземния свят.

Двамата се отдръпнаха един от друг, след като чуха тихото покашляне. Но Ейдолон не пусна ръката на Тейла, когато към тях се приближиха Шейд и Джем.

Мрачният Шейд изглеждаше смутен.

— Старче, изглежда съм пропуснал цялото веселие. — Погледът му попадна върху обвързващия знак върху врата на Ейдолон, след което се премести върху татуираната ръка на Тейла. — Проклет да съм! Яко!

— Моите поздравления. — Лицето на Джем се освети от усмивка и Тейла едва не забрави да диша.

— Толкова приличаш на мама — каза тя на сестра си. — Родителите ти в безопасност ли са? Къде изчезнахте?

— С тях всичко е наред. Изпратих ги вкъщи с Люк. После срещнах Шейд, който ви търсеше. — Джем се огледа. — И къде е Рейт? А Кайнан?

Тей и Ейд се спогледаха. Тишината се обтегна. Усмивката от лицето на Джем изчезна, а Шейд се напрегна.

Ейдолон прокара ръка през лицето си и се наслади на топлината на дланта си, която отстрани умората му.

— Имаме проблем. Пазителите на Егида твърдят, че Рейт е свързан с Немъртвите.

— Не е вярно — веднага отсече Шейд.

— Зная. — И Ейдолон наистина го знаеше. — Но някой се старае с всички сили да направи така, че да бъде обвинен именно Рейт. Изглежда, че те са убедили местните Пазители, че лидерите на Егида също са замесени в това.

— Ад и шибани дяволи!

— Повтаряш мислите ми. — Но в действителност той не мислеше само за това. До него стоеше Тейла и държеше ръката му, затова всичко, което искаше Ейд, беше да остане насаме с нея.

С проблемите на Рейт можеше да се заеме и по-късно.

Сега Тейла беше неговата вселена и Ейдолон искаше тя да го узнае.

 

 

Джем тичаше през зоопарка. Тейла, Ейдолон и Шейд бяха останали, за да се убедят, че всички демони са пуснати на свобода, опасните — унищожени, а оцелелите Пазители — заловени.

На Джем не й пукаше нито за демоните, нито за Пазителите на Егида.

Когато Тей й разказа какво се беше случило между Лори и Рейт, Джем не се забави. Всичко, за което можеше да мисли беше как да намери Кайнан и да се убеди, че с него всичко е наред. Че неговата жена-кучка не го беше наранила и че Джагър не беше му сторил нещо ужасно.

Стигна до старите волиери на тигрите и рязко спря, когато видя лидера на Егида да стои до тях; раменете му бяха отпуснати, а главата — наведена. Болката излизаше от него на вълни сякаш Кай беше в епицентъра на страданията по деветобалната скала на мъченията.

— Кайнан?

Той сякаш не я чу, но въпреки това Джем се приближи.

— Тя си тръгна — каза Кай, когато тя застана до него. — И аз не мога да я намеря. А дори и да бих могъл…

Джем не губи време в размишления, а просто обви ръцете си около него. Нещо в Кайнан се пречупи, когато тя го направи; краката му се подкосиха и двамата паднаха на колене. След това той плачеше, а тя го държеше в ръцете си. И макар Джем да знаеше, че той я ненавижда заради демонската й същност, не й пукаше.

Любимият й мъж се намираше в обятията й и тя, незнайно защо, не се чувстваше виновна за това, че се радва.

Двайсет и шест

Всички се бяха събрали в ЦПБ.

Шейд беше приключил с прочистването на територията на зоопарка заедно с Тей и Ейд, след което ги изпрати в болницата, за да може брат му да има време да излекува напълно всичките им рани, получени в схватката с Пазителите. Самият той остана, за да потърси Рейт и Джем.

Рейт беше изчезнал без следа, но той намери сестрата на Тей, която стоеше до стария фонтан и гледаше как мъжа, когото тя наричаше Кайнан, се отдалечава. Джем изглеждаше разстроена и Шейд не можеше да разбере защо. Не, че му пукаше. Цялата тази сополиво сълзлива история не му беше по вкуса.

Възползваха се от Хароугейт, за да се озоват в болницата, където Ейд и Тейла седяха прегърнати на дивана в стаята за почивка на персонала и ги чакаха. И относно въпроса за сополиво сълзливата история… От двойката излизаше такова сияние сякаш след ритуала на обвързването върху тях се беше изсипала цялата благодат на света. Новата татуировка ясно се забелязваше върху бледата кожа на лявата ръка на Тейла. Ейд, облечен в работно лекарско облекло, галеше своя нов рисунък — обреченият Семинус, преминал през с’генезиса, загубваше символите върху лицето си, но придобиваше друг около гърлото си. Шейд нямаше представа кога бяха успели да завършат ритуала, но това явно беше станало в зоопарка — някъде между волиерата на маймуните и ограждението на хипопотама? Когато наоколо са се сражавали демони и Пазители? Всъщност, Шейд се радваше за брат си. Той и досега не се доверяваше на Унищожителката на сто процента, но тя беше спасила Ейдолон от участ, която той не желаеше и с това му беше върнала брата.

Между другото, за братята…

— Рейт не се ли е появявал? — попита той и си взе кутийка Кока-Кола от хладилника. Ейд поклати глава.

— Той беше в пълна дупка. Звънях му на мобилния, но…

— Ясно! — Вероятно Рейт беше изпил напълно някой наркоман и се беше притаил. Ако се напрегнеше, може би би могъл да усети енергията на по-малкия им брат, но тогава и Рейт щеше да го усети и да се скрие още по-добре. — Надявам се всичко с него да е наред.

Само от мисълта, че някакво копеле се представяше за Рейт, му се искаше да разкъса някого на части. Колко жалко, че нито един от откритите Пазители не беше оцелял. Шейд искаше да получи отговори. И то бързо. Не беше от търпеливите.

— Хей — каза Тейла и се освободи от обятията на Ейдолон. — Мисля, че е време да се заемем с моята ДНК.

Опитът й да отвлече вниманието им беше прекалено явен, но Ейдолон все пак се усмихна.

— Какво ще кажете да е точно сега?

— Позабави малко. — Шейд се приближи към дивана. — Подай ми ръката си.

Ейд се напрегна. Изглежда беше сработил някакъв инстинкт на свързания самец, но Шейд не беше сигурен. Намерилите половинката си Семинуси бяха редки и той през целия си живот не беше срещал нито един. Затова не знаеше как биха се държали, ако до половинката им се приближеше друг инкуб. А като се вземеше под внимание факта, че инкубите бяха побъркани на тема секс, собственическият им инстинкт не беше чак толкова лоша идея. Все пак не трябваше да забравя и че обвързаните женски никога нямаше да пожелаят някого другиго, освен собствената си половинка.

Тейла протегна ръка и Шейд я пое. Топлината се плъзна по тялото й, когато той се опита да я сканира в областта на матката. Беше добър в това — можеше да манипулира женските полови органи, като например да ускори процеса на овулация, за да се извърши зачатието, макар самият той да оставаше засега безплоден. Сърцето на Шейд заби по-силно, инстинктите разгорещиха кръвта му… Да, Тей беше жена на брат му, но освен това беше и жена в процес на овулация, макар засега семето на Ейдолон да не беше покълнало в нея.

— Е, и? — Гласът на брат му трепна от препълващите го емоции.

— Съжалявам, но малки ейдолончета засега там няма.

Тейла издърпа ръката си и Шейд трепна от рязкото прекъсване на връзката му с тялото й.

— А трябваше ли да ги има?

— Лошо ли щеше да бъде, ако бяха там? — тихо попита Ейдолон.

Шейд се отдалечи от двойката и видя, че Джем направи същото. Този разговор беше прекалено личен.

— Не — отвърна Тейла със сияеща усмивка и Шейд я видя за пръв път през очите на брат си. — Аз просто… ами… аз дори не зная, колко дълго ще живея. Колко време имаме?

— Разкъсвачите на Души живеят около две хиляди години. Тъй като ти си наполовина такава, най-вероятно ще разполагаш с по-малко. Навярно с половината.

— Добре — каза Тейла и погледна към Джем. — Имам много да наваксвам в плановете си за семейно общуване.

Джем се усмихна, а Шейд едва не се задави — по-скоро само на вид, отколкото от истинско отвращение. Защото до болка желаеше същото. Но нямаше да го признае за нищо на света, дори само пред себе си.

— По дяволите! — промърмори той. — Може ли да го направим, докато все още не съм повърнал? От толкова усмивки, обожание и доброта, стаята скоро ще да замирише на парфюм.

Вратата се отвори и влезе Скалк. Тя наклони глава настрани и тъмните й очи и с любопитство се втренчиха в Тейла.

— Ти си добре. Аурата ти. Ярка е.

Тейла захапа долната си устна и Ейд отново се притисна към нея. За усилилото се желание можеше да се съди по разнеслия се във въздуха сладък аромат. Скоро щяха да имат нужда от уединение и Шейд с радост щеше им го предостави.

Малката разходка по репродуктивните органи на Тейла беше възбудила и него.

— Нима преди е била тъмна? — поинтересува се Тейла.

— О, да! Много. Но сега нещата явно са наред. — Скалк сложи ръце на кръста си и намръщено погледна към Шейд. — Сега трябва да се заема с теб.

— Аз съм безнадежден, сестричке!

— Няма да се откажа — тихо каза тя. — Ние ще прогоним този мрак. — И тихо излезе, като сякаш се разтвори в тъмнината.

Джем хвана Шейд под ръка.

— Давай, деверче! Време е да направиш от моята сестра пълноценен демон. А след това ще излезем и ще отпразнуваме тази работа с по една маргарита.

Да, в този момент солта и текилата биха били съвсем на място — и едното, и другото пареха, когато попаднеха в открита рана. Шейд се радваше за Ейдолон. Но това, че брат му беше намерил половинката си и можеше да започне да живее живота си така, както винаги беше мечтал, само му напомняше, че неговото Изменение изобщо не беше толкова далеч.

А освен това го имаше и проклятието…

 

 

Лори намери Джагър точно там, където предполагаше, че ще бъде, ако оцелее — в двустайната къщичка, в която бяха спали преди година. Само Пазителите, избрани да работят с тях, знаеха за нейното съществуване. И винаги го бяха смятали за тайно убежище — в случай че станеше нещо ужасно или непредвидено.

А ужасното вече се беше случило.

— Джагър! — Тя се хвърли в обятията му. Той изглеждаше така, сякаш беше направил десет обиколки на Ада, състезавайки се с Адските псета. И явно беше загубил в битката с Кайнан. Как беше успял да се измъкне жив и почти невредим… Лори се съмняваше, че Джагър щеше някога да й отговори.

— Ей, мила — каза той, обхвана врата й с ръка и я придърпа към себе си. — Дяволски съжалявам.

— Зная, но аз ще отида при Кайнан и ще му обясня…

Джагър направи крачка назад и в този миг Лори едва не рухна на земята от болката, пронизала корема й. Тя притисна ръка към него и… върху пръстите й остана нещо топло и влажно. Объркана, тя погледна надолу и от това просто движение усети силно главозамайване. Едва след това видя дръжката на кинжала, стърчащ от корема й.

— Както вече казах, съжалявам. Ти не можеш да отидеш при Кайнан. — Джагър я пое, когато тя се олюля.

— Кучи… син — изрече Лори с труд.

— Да, моята майчица беше истинска кучка. Курва. — Той я отпусна на пода и коленичи до нея. — До срещата си с теб, смятах всички жени за курви. — Пред очите на Лори всичко се размаза, когато той повдигна главата й за брадичката, докато с другата я придържаше. — Не, разбира се! Ти се чукаше с мен зад гърба на Кайнан, но кой, по дяволите, би устоял?

Физическите и душевни страдания просто я опустошиха. Тя изневеряваше на мъжа си, който я обичаше дори повече от живота си. Предаде го, и то заради какво? За да умре в тази жалка дупка, където се чукаше с мъжа, който я и уби?

Ако само беше послушала Кайнан през онази нощ, преди година, когато все още беше болна, но въпреки всичко излезе, за да търси и преследва демони… Той я убеждаваше, че не трябва да го прави и че в това състояние е уязвима за демонските магии, но тя само се засмя, целуна го и след това се отправи да защитава сама спящия град от чудовищата.

 

 

Рейт се приближи към Лори в Централния парк, където тя преследваше демон Небулос, който беше изсмукал душата на таксиметров шофьор само на няколко квартала от мястото. Рейт едва я погледна, а тя изпита какъв прилив на желание, че коленете й се разтрепериха.

Мъжът не носеше пръстен на Егида, но заяви, че е Старейшина, един от членовете на Сиджил, които обикаляха по целия свят и инспектираха местните клонове на организацията. Когато тя попита за татуировката, обвиваща цялата му ръка, той отвърна, че с такива са белязани всички Старейшини. А тъй като никой не знаеше дори име на някого от дванайсетте Старейшини, тя нямаше как да поиска потвърждение. Затова пък Рейт знаеше много за Егида и за Лори. Например как обичаше да я докосват. Как да я облизват по-добре. На другия ден двамата се срещнаха в хотела, където той й демонстрира няколко нови похвата, които й станаха любими.

Лори никога не беше изневерявала на мъжа си — нито веднъж през осемте години брак. Но по някаква причина, тя не можа да се възпротиви на този мъж, който я помоли да го нарича Рейт.

Той й направи изгодно предложение и тя се съгласи. Би направила всичко, за да изпита още един оргазъм в обятията му.

Аз зная за какво си мислиш.

Лори уплашено отвори очи. Някъде в периферията на съзнанието й тъмата се сгъстяваше, но болката си беше отишла. Беше изгубила прекалено много кръв. Джагър прокара пръсти по ръката й.

— Мислиш си за секса. С мен. Как започна всичко. Животът преминава пред очите ти — прошепна той. Единствено Джагър, със своето самораздуто самочувствие можеше да реши, че в последните си минути тя ще си припомня времето, прекарано с него.

Не, тя мислеше за това, как беше предала мъжа си. Как сексът с Рейт се беше превърнал за нея в наркотик и как след втората им среща, когато се връщаше вкъщи, цялото й тяло пулсираше. Кожата й беше свръхчувствителна и от най-малкото докосване, всичко ниско долу в корема й се присвиваше и дори най-леката вибрация предизвикваше у нея оргазъм. На път за вкъщи, свърши три пъти в таксито.

Джагър започна да флиртува с нея и тя, в състояние на опиянение, му отвърна с взаимност, като му разреши да я вземе направо на пода на библиотеката. Докато Кайнан преследваше демони.

Чувството на вина направо я разяждаше. Тя обичаше Кайнан, но през последната година тялото й сякаш не беше нейното. Беше се превърнало в ходещ хормон. Лори се гърчеше от желание само при мисълта за Рейт, но не можеше да се вижда толкова често с него, колкото й се искаше. Проклятие, за година се бяха виждали само около пет-шест пъти. Кайнан й помагаше да се справи с обзелата я възбуда, но той невинаги беше под ръка.

А когато Кайнан го нямаше, Джагър го заместваше.

— Не се притеснявай, Лори. Аз ще продължа делото ни. Макар че ще ми се наложи да остана, докато не довърша Кай.

— Не — едва чуто прошепна тя.

— Ще ми се наложи. Аз ще поема местното управление…

Събрала всичките си сили, Лори извади кинжала от корема си и го заби в Джагър.

Той извика и падна, а след това внезапно полетя към другия ъгъл на стаята.

Кайнан.

Лори дочу приглушените стонове и викове, изпълнени с ярост, придружени от тъпите звуци на удари. Тя вече почти не виждаше, но по трясъка и пукането на кости разбра, че някой беше умрял.

— Лори! — Силните ръце на Кайнан я обърнаха по гръб. — Дръж се! Дръж се, моля те!

— Не — Тя почти успя да го хване за китката. — Всичко свърши. Просто, знай… — Тя въздъхна и чу някакво бълбукане. — Направих го заради организацията. Заради парите.

— Ти си се захванала с демоните заради парите?

С демоните ли? Тя тръсна глава.

— Заповедите идваха от Старейшините. Ние залавяхме демоните, оставяхме ги в зоопарка, а парите постъпваха по сметката.

Кайнан изруга.

— Заповедите и парите са идвали не от Старейшините, а от… демоните. Ти си се подчинявала на шибаните демони.

— Не — прошепна ужасено Лори. — Не…

О, Боже, какво беше направила… Тя беше предала Егида, местната организация, Кайнан… и то заради демоните.

Лори затрепери.

— Студено… Толкова е… студено…

Кай я притегли в прегръдките си и я задържа така, докато животът бавно я напускаше. Когато идваше насам, следвайки сигнала на датчика, който успя да прикрепи към Джагър в зоопарка, си мислеше, че я ненавижда. Мислеше си, че ще я убие. Но когато я видя в локвата кръв, на прага на смъртта, всичко, за което можеше да мисли, беше как да я спаси.

Като военен лекар беше видял много. Беше се надишал на кръв, зашивайки войници, за които знаеше със сигурност, че няма да преживеят дори десет минути. Като Пазител беше кърпил рани, по-ужасни от онези, оставени от самоделни взривни устройства. Но нищо не го беше подготвило за зрелището, как неговата собствена жена придържаше с треперещи пръсти раната на корема си.

Тя се отпусна и погледът й стана стъклен. Проклето да е всичко, но му се искаше да се разплаче като малко дете. Само че вместо това, Кайнан внимателно положи Лори на пода, като дори не си направи труд да погледне към неподвижното тяло на Джагър в ъгъла на кухнята. Извади от джоба си мобилния си телефон и с ловко движение отвори капака му.

Трийсет и девет, трийсет и осем, трийсет и седем…

Кайнан пусна телефона до тялото на съпругата си и излезе от къщата.

Двайсет и седем

Три месеца по-късно…

Колкото и да беше странно, демоническата същност на Тейла не й попречи да продължи работата си в Егида. Разбира се, никой, освен Кайнан не знаеше, че тя беше наполовина демон. Опитите за убийството й също приключиха. Сега задачата й в Нюйоркската организация на Егида се свеждаше до това да научи пазителите да виждат разликата между опасните и безобидните демони. И засега всичко вървеше нормално.

Кайнан се отнасяше към нея с предпазливост, но нейната помощ му беше необходима, за да се оправи с онова, което бяха забъркали Лори и Джагър. И колкото по-надълбоко се ровеше, толкова повече се отдалечаваше от всички.

Той намери банковата сметка, където двойката беше крила парите, получени от залавянето на демоните. Беше разпитал и Блик, който си призна, че Джагър беше говорил с него и още няколко други Пазители под претекст, че било необходимо да участват в свръхсекретна мисия. Всички били абсолютно убедени, че заповедите идват от шапката на Егида — Сиджил… включително и смъртната присъда на Тейла.

Оттогава Кайнан имаше само едно желание — а според Тейла по-скоро натрапчива идея — да намери онези, които стояха зад похищенията и търговията с органи; онези, които бяха съблазнили Лори и му я бяха отнели. Само че без успех — Пазителите на Егида вече не участваха в залавянето на демони и търговията на черния пазар замря. Никакви подозрителни рани или трупове. Да, работата на черния пазар беше нарушена, но нито Тейла, нито Ейдолон вярваха, че всичко беше приключило.

Търсене на демонически органи винаги щеше да има, което означаваше, че такива винаги щяха да се продават.

Освен това съществуваше и Рейт. След зоопарка, той беше изчезнал за два месеца, а когато се върна, се държеше така сякаш не се беше случило нищо. И за всички си остана тайна кой би могъл да се представя за него и защо?

Брат му все още продължаваше да превишава месечната си квота на убийствата на смъртни, макар че Ейдолон започна да обръща внимание на Съвета на вампирите да вземат под внимание кои се оказваха жертвите — всички бяха смъртни мъже, гангстери и убийци от цял свят. Изглежда, Рейт обичаше предизвикателствата, а на Тейла се наложи още три пъти да гледа как Ейдолон се гърчи от болка на пода в дома им. И ако някой от враговете на Рейт в най-близко време не го довършеше, то тя се изкушаваше собственоръчно да го направи.

Тей все още не беше опитвала да се преобрази в демоническата си форма — нито веднъж за трите месеца, откакто Шейд беше направил сливането и беше вплел защитните татуировки на врата, китките и глезените й. Но тъй като Рейт сам си търсеше белята, тя можеше да му покаже какво означаваше да бъдеш измъчван от Разкъсвач на Души.

Със сигурност щеше да се опита да се измени с помощта на Джем, но засега все още се наслаждаваше на нараснала си сила, зрение и слух, които след интегрирането се бяха обострили още повече.

Преимуществата от обвързването с Ейдолон се оказаха още по-приятни. Тя го усещаше с всяка своя клетка — това беше успокояващо и едновременно сгряващо присъствие. Всяка емоция и всяко усещане се усилваше, когато двамата бяха заедно. Дори възбуждането им ставаше едновременно. Сексът и преди обвързването беше страхотен, но сега стана…

Неудържим.

Горещ.

Невероятен.

Тейла чу как се отвори външната врата и колкото до възбудата… Затича се от кухнята към коридора. Би било добре, ако Ейд се прибираше в лекарските си дрехи, както го помоли.

Погледна в хола и възкликна от изненада. Да, той беше дошъл с лекарските си дрехи, но беше довел със себе си и Джем, чиито очи се закръглиха при вида на Тейла само в една болнична риза.

— Ъ-ъ-ъ… твоята сестра беше пред вратата…

Лицето на Джем стана също толкова червено, колкото дупето на демон Сора.

— Ще намина по-късно. Можете да продължите да си играете на доктори. — Тя се намръщи. — Нямам нужда емоционална травма за цял живот.

И тя се измъкна навън. Тейла се разсмя. Двете с Джем се бяха сближили много през тези три месеца; особено след като сестра й започна да работи в ЦПБ вместо Юрий. Джем изглеждаше доволна, но Тей знаеше, че тя беше влюбена до уши в Кайнан, който сега и към двете се отнасяше доста подозрително и предпазливо.

Ейдолон се усмихна.

— А аз се чудех защо ме помоли да се върна от болницата в работно облекло.

Тейла направи сериозна гримаса.

— Ами… Аз не исках да идвам в болницата, но се налага да ти покажа нещо.

Усмивката на Ейдолон мигновено изчезна от лицето му.

— Какво?

— Изглежда, че имам още една татуировка. — Тя се обърна и повдигна ризата си.

— Моят кадуцей — прошепна той и леко обходи с пръсти, контурите на рисунъка точно над дупето й. — Ти имаш татуировка с моя кадуцей?

Тей игриво го погледна през рамо.

— Кожата ми все още е чувствителна, докторе… Може би ще я целунете, за да не боли толкова?

В очите на Ейд припламна закачлив пламък. Той наведе глава и започна да шепне на ухото й неприлични предложения, докато Тей не започна да се задъхва от желание.

— О, докторе! — прошепна тя. — Нима вие наистина искате да направя това за вас?

Ейд я взе на ръце и я понесе към спалнята.

— О, да! Смятай това за малка предплата за лечението.

— О-о-о, ама тази сметка е направо огромна…

— Аха — съгласи се той и потърка върха на носа си във врата й. — Ще са нужни поне шестстотин години, докато не изплатиш всичко. Готова ли си?

О, да! Беше готова. Без всякакви съмнения. И съдейки по всичко, той също.