Клифърд Саймък
Децата на нашите деца (20)

20.

Бентли Прайс се прибра малко объркан, но и горд, че е успял да си пробие път през блокадата на военните и през тълпите бегълци и зяпачи, задръстили района въпреки усилията на военната полиция. Отбивката беше полузапречена от автомобил, но той успя да го заобиколи, като отнесе един от розовите храсти.

Нощта вече се бе спуснала и след този напрегнат ден единственото му желание беше да се прибере и да се стовари на леглото, но преди това трябваше да пренесе от колата всички фотоапарати и другото оборудване, тъй като при толкова много непознати наоколо нямаше да е разумно да ги заключи вътре, както правеше обикновено. Заключената кола нямаше да е пречка за някой, който има намерение да я обере. Бентли провеси на шията си трите фотоапарата и тъкмо измъкваше от автомобила тежка чанта с аксесоари, когато видя какво се е случило с цветната леха на Една.

По средата й стоеше оръдие с дълбоко потънали в почвата колела. Около него тъпчеха артилеристи. Мястото беше ярко осветено от голям прожектор, закачен високо найлоните на едно от дърветата, и нямаше съмнение, че цветята са напълно опустошени.

Бентли решително закрачи към оръдието, отблъсна един изумен артилерист и се изправи наежен като боен петел пред някакъв млад мъж с офицерски пагони.

— Имали сте невероятното нахалство да дойдете тук, когато собственикът отсъства… — почна той.

— Вие ли сте собственикът? — попита капитанът.

— Не — отвърна Бентли, — не съм, но отговарям за този имот. Оставен съм тук да се грижа за него и…

— Съжаляваме, сър — каза офицерът, — но имаме заповед.

Бентли повиши глас.

— Имате заповед да поставите това нещо насред цветната леха на Една, така ли? Предполагам, че в заповедта пише да го поставите точно по средата на лехата, нито сантиметър пред или зад нея, а точно по средата на лехата, която една всеотдайна жена с робски труд е довела до съвършенство…

— Не, не точно — призна капитанът. — Получихме заповед да покрием изхода на тунела и за тази цел се нуждаехме от чиста огнева линия.

— Това е пълна глупост — каза Бентли. — Защо да покривате тунела, след като онези бедни хора продължават да излизат от него?

— Не зная — отвърна офицерът. — Никой не си направи труда да ми обясни. Просто получих заповед и ще я изпълня въпреки цветната леха и въпреки собственика.

— Нещо не ми приличате на джентълмен, а точно такъв се предполага, че трябва да сте, нали така? — рече Бентли. — Офицер и джентълмен. Никой джентълмен не би разположил оръдието си насред цветна леха и никой офицер не би насочил оръдието си срещу тълпа от бегълци, и…

Остър вик разцепи нощта и когато се обърна, Бентли видя, че в тунела става нещо страшно. От него продължаваха да излизат хора, но не по четирима-петима, както преди. Те тичаха и се блъскаха, газени от някаква ужасия, която в този момент Бентли изобщо не можа да възприеме. Зърна нещо със зловещи зъби и олигавени челюсти, дълги нокти, стърчащи от огромни космати лапи, нещо ужасно мощно и свирепо. И ръцете му по навик вдигнаха апарата пред очите му.

През обектива видя, че съществата са две, първото почти излязло от тунела, другото малко по-назад. Видя във въздуха да летят тела на хора като кукли, захвърлени от деца, и други, разкъсани от ужасните зъби на чудовището. Видя също извиващи се пипала, сякаш съществата още не бяха решили съвсем животни ли са, или октоподи.

Зад него прозвучаха резки заповеди и почти до лакътя му оръдието изригна внезапен огън, който освети всички околни къщи, дворове и градини. Придружено от гръм разтърсване го отхвърли настрани и когато падна на земята и се претърколи, той видя с периферното си зрение няколко неща. Тунелът внезапно премигна в експлозия, която беше само продължение на разтърсването, макар че бе по-поразителна и шокираща от него, и че навсякъде имаше мъртви хора и едно чудовище, също мъртво, които димяха, сякаш изпържени. Но докато едното от съществата лежеше на моравата под големия дъб, другото бе съвсем живо и някак си почти се беше сляло в едно с оръдието и артилеристите. Наоколо тичаха и крещяха ужасени хора.

Бентли се изправи, бързо се огледа и този един-единствен поглед му бе достатъчен, за да види, че артилеристите са мъртви, разкъсани и изпотъпкани. От дулото на прекатуреното оръдие продължаваше да се вие дим. От улицата се носеха пронизителни викове и той успя да зърне само за миг мъглявото петно на нещо огромно и тъмно, което се движеше ужасно бързо. То опустоши ъгъла на един от дворовете и част от оградата избухна в дъжд от бели трески, когато тъмното нещо профуча право през нея.

Бентли тичешком заобиколи къщата, хвърли се през кухненската врата, грабна телефонната слушалка и набра номера почти, без да гледа, като се молеше линията да е свободна.

— „Глобъл Нюз“ — отговори му дрезгав глас. — Манинг слуша.

— Том, обажда се Бентли.

— Да, Бентли? Какво има сега? Къде си?

— Вкъщи съм си. В дома на Джо. И имам новини.

— Трезвен ли си?

— Ами, отбих се покрай едно място и изпих една-две чашки. Днес е неделя, нали знаеш. Нормалните заведения са затворени. И когато се прибрах вкъщи, открих на двора артилерийско оръдие, точно насред цветната леха на Една…

— По дяволите — прекъсна го Манинг, — това не е никаква новина. Съобщиха ни още преди два часа. Поради неизвестна причина разполагат оръдия пред всички тунели.

— Аз зная причината.

— Виж, това вече е добре — каза Манинг.

— Да, от тунела излезе чудовище и…

— Чудовище? Какво чудовище?

— Не зная — отвърна Бентли. — Не успях да го разгледам добре. И не беше само едно. Бяха две. Оръдието унищожи едното, но другото избяга. То уби артилеристите, прекатури оръдието и всички се разкрещяха и се втурнаха да бягат. Видях го да минава право през една ограда…

— Виж сега, Бентли — каза Манинг, — престани да говориш толкова бързо. Успокой се и ми разкажи всичко. Казваш, че едното чудовище избягало. Значи се разхожда на свобода…

— Ами да. Уби артилеристите, а навярно и други хора. Тунелът е унищожен и там лежи мъртво чудовище.

— Разкажи ми сега за чудовището. Как изглежда?

— Не мога да ти го опиша — отвърна Бентли, — но успях да го снимам.

— Предполагам мъртвото, нали?

— Не, живото — презрително каза Бентли. — Не бих се занимавал с мъртво чудовище, щом наоколо има живо.

— Виж сега, Бентли. Внимателно ме изслушай. В състояние ли си да шофираш?

— Естествено, че съм в състояние. Нали шофирах до вкъщи?

— Добре. Ще пратя там някой друг. А ти искам да дойдеш тук със снимките колкото можеш по-бързо. А, Бентли…

— Да?

— Сигурен ли си, че си прав? Наистина ли имаше чудовище?

— Сигурен съм — благоговейно отвърна Бентли. — Пил съм само една-две чашки.