Мики Спилейн
Секс капан (18)

18

Беше чисто и просто купчина боклук, но миришеше и изглеждайте добре, а след като се промъкнах през паяжините и закованите с дъски врати, открих стаята, в която баща ми е чукал майка ми, при което съм се родил аз. Вътре все още миришеше на връзката им, на тази луда любов, която бе закарала и двама им в голямата дупка, в която те засипват с пръст.

Тя ми беше разказвала за тази стая и някога не ми позволяваха да надникна в нея, но сега всичко беше мое, старецът го нямаше, никой не пазеше пред вратата. Беше моя и в нея баща ми беше чукал майка ми, когато никой не е можел да види, в малкото легло в стаята на горния етаж, когато луната е изгрявала над соления въздух, при непрестанния, монотонен шум на вълните.

— Здрасти, мамо — казах аз.

Нещо отговори на поздрава ми.

— Здравей, татко.

Вятърът се изсмя.

— Прибрах се у дома.

Нищо.

— Обичам ви. Беше гадно и трудно, но ви обичам.

Нищо. Дявол да го вземе, та аз не очаквах да стане каквото и да било.

— Мамо?

Нищо.

— Татко?

Нищо. Лайна. Защо се тормозя? Окей, майната им на лайната!

Такава малка стая! Това беше мястото, където съм бил заченат — любовен акт сред нищото, преди едно поколение. И сега седя на трона — потомъкът, изтърсакът, копелето. Гадният убиец и всичко останало, а аз искам да кажа само: „Мамо… татко… какво, по дяволите, мога да направя?“

Мисли, сине. Те ни отнеха всичко преди толкова много време. Сега е твой ред. Вече не останаха големи хора.

Лежах на леглото, в което баща ми е чукал майка ми и се чувствах много добре. За първи път си дадох сметка какво е представлявала тя.

Някой вън щеше да ме убие.

Може би.

Свалих си панталоните и се изпразних.

 

 

Дъждът беше пороен — един от онези потопи, които карат малките хорица да се крият вкъщи, да се суетят около мръсните чинии или да чистят с прахосмукачката…

Казах си: „Прекрасно“ и излязох навън, вдишвайки мекия солен въздух, пълен с водни капчици, който ми действаше почти сексуално. Зачудих се къде ли е Арнолд Бел с никелирания пистолет 22-и калибър и какво мисли за приятеля си, когото вече трябваше да са откарали в градската морга, пъхнат в пластмасов чувал за трупове. По дяволите! Сега вече няма да действат толкова прибързано, нали, Куче?

Дали? Почакай Тобано да провери… и ще го направи, можеш да си сигурен. Смахнати ченгета, помислих си. Честни, решителни, готово да се жертват. Какво изобщо знаеха те за хората като мен?

Може би твърде много.

Живял съм твърде дълго.

Никой експерт по балистика не разполагаше с данните на пистолета ми. Мъртвецът в града беше само един труп и когато снемат отпечатъците му, ще го свържат с едни кафяви обувки, купени в чужбина — стрелец за специални случаи, който този път не е успял да докаже класата си.

Но оставаше още един.

Големият.

Арнолд Бел.

Той беше убиец, а аз бях жертвата му. По дяволите.

 

 

След това слънцето изведнъж се показа и дъждът стана само мъгляво сиво петно далеч на север, а един тлъст, изпоцапан на вид гларус беше кацнал на стряхата на верандата пред прозореца ми и ми се прииска да му кажа здрасти. На няколко мили от къщата комините на завода „Барин“ започнаха да бълват към небето тройна струя дим и добих глупашкото чувство, че със света всичко е наред.

Имах възможност да съм Робинзон Крузо — както винаги бях мечтал — в продължение на цели три дни и се чувствах отлично до вечерта на третия, когато се спусна мрака и се загледах към звездите, а те започнаха да описват цифри. Тогава стеблото, поникнало от семенцето, пусна още една клонка и бе готово да разцъфне.

Пистолетът ми беше на леглото, комфортно мушнат в кобура — мръсна, хапеща змия, която не върши никаква работа, ако някой не я настъпи по опашката. Чух шумоленето на буренаците в пясъка и долових стъпките, а когато го улових за врата, само пет секунди го деляха от смъртта. Марвин Гейтс се ядоса единствено, защото разля питието си.

— Ти и Харви — казах аз.

— Няма никаква причина да ме посрещаш така.

— Никога не се промъквай при мен по този начин.

— Стори ми се, че подсвирквам.

— Само пиеше.

— Съжалявам, старче.

— Говори — подканих го.

— Не може ли да влезем, за да си напълня чашата?

— В къщата имам само бира.

— Плебейско питие, но ще свърши работа. Отдавна не съм обикалял бедняшките квартали.

Не можах да не се засмея на този идиот. Беше пропуснал големия удар, но продължаваше да му се кани.

— Ами действай тогава — казах аз.

Дървата пращяха и горяха с мътен блясък, а ние двамата гледахме огъня и наблюдавахме как искрите изскачат и падат на непокрития под. Пиехме студена бира и не си правехме труда да разговаряме. Мина един час и огънят се превърна в купчина нажежена пепел покрай недогорелите пънове.

— Как ме намираш, момче? — попитах го най-накрая.

Той отвори нова бира и без да ме погледне, отговори:

— Нямало е къде другаде да отидеш.

— Това място е мое.

— Предположих.

— Защо?

— Някой го купи. След като те видях не можех да повярвам в канадската история, така че просто съединих отделните парчета.

— Може да те фрасна през устата.

— Защо? На кого изобщо е притрябвал един роден неудачник?

— Пам изглежда не иска да те остави.

— Тя е глупачка. — Той отпи жадно от бирата, остави кутията и ми се усмихна. — Ще ми се да можех да спечеля. Писна ми да живея в кофа помия.

— Какво искаш, Марвин?

— Не личи ли?

— Остави глупостите. Питам те какво искаш.

Нещо се случи с лицето му. Устата му се сви, а в очите му се появиха странно отблясъци.

— Може би искам да си върна мъжествеността.

— Ти си гаден измамник, Марвин.

— Не съм. — Стана, отиде до сандъка с лед и извади още една кутия бира. Този път я отвори и не си направи труда да я налее в чаша. — По-скоро съм глупав, мистър Кели. Добре ли се изразявам?

— Доста зле.

— Имам нещастието да обичам жена си дори и след като бях хванат в капана, след тази ужасна история, която ме превърна в безгласна буква.

— Сам си си виновен, приятелю.

— Но тази история е доста стара, нали?

— Разбира се. Отдавна не съм чувал нещо подобно. Говори, Марвин.

— Кое те кара да мислиш, че…

— Остави тези лайна и говори. Не си дошъл тук само за да ми изпиеш бирата, нали?

— Алфред и Денисън са хомосексуалисти.

— Нещо ново?

— Знаеше ли?

Свих рамене.

— А ти откъде знаеш за това?

— Имам… някои обратни познати, които много точно разпознават хората от своя тип. Посочиха с пръст и двамата. О, нищо определено, нищо, което може да се докаже, но уважавам мнението им. Откакто дойде, поразпитах тук-там, но ако наистина са се отдавали на порока си, правели са го много дискретно. Хората, които те наричат свои приятели, са почтени и честни, но нерядко братята са изчезвали по за ден-два уж по работа, а след това са давали дълги и тягостни служебни отчети. Поне Денисън. Алфред не обича да приказва, освен ако не го принудят.

— Малко хора биха сметнали Алфи за педи — отбелязах.

— Струва ми се, че има садистични наклонности. От злите е.

— Дени поне има оправдание.

Марвин ме погледна въпросително.

— Когато беше малък, пипна трипер от една курва и вероятно това го накарало да се страхува от жените — обясних аз.

— Разбираемо е. — Марвин отпи от бирата си и кимна. — Това може да обясни много неща. Изненадам съм, че знаеше.

— Не знаех. Просто винаги ми се е въртяло в главата като мръсен виц, който не можеш да си спомниш съвсем точно.

— Това, което казвам, не може да се твърди категорично. По-скоро е предположение, основаващо се на косвени факти. Мисля за него от доста време и реших, че би могло да се използва в… спора ти около клаузата за морала.

— Братовчедите ми явно не ти допадат, Гейтс.

Той завъртя кутията в ръката си, за да разгледа етикета.

— Онази измама не беше изцяло моя идея. Доста време ми отне, докато си възстановя всички подробности, но съм сигурен, че те нагласиха цялата работа.

— Не е трябвало да лапваш въдицата.

— Да, но я лапнах. Не е особено приятно да живееш според благоволението на вечно искаща нещо жена. Понякога човек е готов да стигне твърде далеч, за да се сдобие с независимост. Но бях надхитрен, надлъган, надигран и се пльоснах по гръб още преди да си дам сметка какво точно се е случило. Предполагам, че знаеш подробностите.

Кимнах.

Гейтс остави празната кутия от бира и стана.

— Е, желая ти приятен лов. Не исках да ти губя времето. Благодаря за пиячката.

— Винаги си добре дошъл — отвърнах аз.

След като си отиде, довърших последните провизии, които ми бяха останали, измих се и се облякох, качих се на колата и тръгнах към Линтън. Тръгнах по отбивната към къщата на Стенли Крамър.

На долния етаж всички лампи бяха запалени и през дръпнатите пердета на прозорците видях трима старци, седнали около масата, които играеха карти. Всички бяха с пластмасови козирки на главите и държаха ръцете си близо до гърдите.

Някъде от тъмното изскочи някакво кутре и започна да джафка щастливо, но още преди да отворя портата, на вратата се показа Крамър и ми махна.

— Влизай, синко, ще довършим играта и ще поговорим.

Плешивият се казваше Джук, а другият — Стони. Всички те някога бяха работили за дядо ми, докато възрастта не ги бе принудила да се откажат. Ежеседмичната им игра на карти беше ритуал, който никога не нарушаваха, но все пак присъствието ми беше нещо необичайно и се наложи доста да поприказваме за миналото и „Барин Индъстриз“, преди най-накрая Крамър да заговори по същество.

— Знаеш ли — започна той, — след като си отиде онзи ден, доста мислих за експлозията.

Запалих цигара, облегнах се удобно и зачаках.

— Отбих се при един от старите инженери химици, който работеше в завода по онова време и той ми каза, че не може да си представи какво би могло да взриви така лабораторията. Когато разследвали, той не се обадил, защото предположил, че някой може да е пипал киселините, да е оставил нещо отворено или такива работи. Понеже нямало пострадали, а щетите били малки, решил да не се бърка. Само че всички се чудят по какъв начин сейфът е успял да изхвърчи от стената.

— Ти каза, че в него не е имало нищо ценно.

Крамър погледна плешивия и го подкани:

— Кажи му, Джук.

— Имаше стари фирмени формули за метални сплави. По едно време бяха секретни, но по времето на взрива вече бяха остарели, така че едва ли са били притрябвали на някого. И те се търкаляха по пода. Аз лично си бях сложил вътре един фунт хубав тютюн. Всичко останало беше в новото хранилище.

Опитах се да схвана същността на думите му, но не успях и реших да послушам още малко. Тези старци си имаха свой начин да разказват за събитията.

— Както и да е — продължи плешивият, — дори не се бях и замислил за това нещо, докато Стан не заговори за него онзи ден. Една седмица след взрива на някой му потрябва нещо от новото хранилище и когато отидоха да го отворят, механизмът заяде и се наложи да викат човек от фирмата производителка. Той спомена, че някой се е опитвал да го отваря. Нещо такова. Алфред тогава предположи, че без да искат са го ударили с повдигача, когато предния ден с него вкарвали вътре някакви мебели.

— Възможно ли е това?

— Момчето, което караше повдигача, беше много внимателно и не се съмнявам, че щеше да каже, ако беше направило такова нещо. То каза, че не е станало така, но Алфред му изсумтя нещо и го изгони. Когато най-накрая отвориха вратата, Алфред и Дени прекараха половин ден в хранилището. Когато излязоха, изглеждаха по-зли от змия, която се опитва да глътне желязно яйце.

— Те не са ли знаели комбинацията на това хранилище?

— Не. Научиха я едва след като завещанието на стареца влезе в сила и те поеха нещата в свои ръце. Преди това само дядо ти и Джими Мур знаеха числата. И двамата са мъртви отдавна.

— Ами комбинацията на стария сейф?

— А, с него нямаше проблеми. Стони я нагласи на десет, двайсет, трийсет, така че всички да можем да я запомним. Знаехме я може би десетина души, но, както казах, вътре нямаше нищо ценно, а ако имаше, щеше да е много по-лесно просто да се отключи.

— Има над какво да се замислиш, нали? — обади се Крамър.

— Втория път правиха ли ревизия?

— И още как. Заплатите бяха на място. В брой. Нищо не липсваше. Провериха всичко по книга. Старата секретарка Торп, тя също почина отдавна, провери всичко според документите и всичко беше наред. Джими Мур също беше вътре с братовчедите ти, когато брояха парите за заплатите. Алфред се интересувал повече от документите, но пък какво толкова? И без това след време всичко щеше да падне в неговите ръце, така че Джими не го питал нищо.

— Странно — казах аз и дръпнах от цигарата. — Изглежда някой е търсел нещо.

Крамър кимна бавно.

— Но не го е намерил.

— Какво би могло да е то? — попитах.

Той се усмихна особено.

— Това се чудим и ние. Старите пръдни като нас забравят доста неща, но ако мислим достатъчно дълго, може и да се сетим нещо. Имаме и други приятели, които си спомнят това-онова, така че няма да е зле, ако поразпитаме малко. Ще останеш ли в Линтън повече време?

— Знаете ли старата къща на плажа?

И тримата кимнаха едновременно.

— Там съм се сврял, но между нас да си остане.

След това им разказах какво ще се случи, когато дойде снимачният екип и сбръчканите им лица се оживиха.

— Дявол да го вземе! Ще се напълни с мадами! Мислиш ли, че ще успеем да видим някоя от ония голотии, дето ги снимат напоследък?

Плешивият му приятел го изгледа и изсумтя.

— Че защо ти са? И без това вече не ти става.

— Ти ще кажеш! Миналия месец…

Когато си тръгнах, той още разказваше историята.

Бени Сакс не обичаше да говори по работа у дома си. Все още беше с униформата си и само коланът с пистолета висеше на облегалката на един стол. Имаше уморен вид. Жена му в кухнята подрънкваше с приборите, а двете му деца спяха. Той прокара ръка през косата си и ме погледна с особените си очи.

— Ти наистина си се захванал с това, така ли?

— Още не — отговорих.

— Слушай, в наши дни не можеш да тръгнеш и да хвърляш недоказани обвинения ей така. Никога не знаеш чий крак ще настъпиш.

— Просто искам да знам дали си чул нещо да се приказва в тази връзка.

— Чувам всякакви приказки, Кели. Но работата ми не е да съдя за морала на този и онзи. Работата ми е да налагам спазването на законите.

— Патил ли си от някоя разправия с Барин?

— Ни най-малко, приятел. Ако кривнат от правия път ще им се случи същото, каквото и на всеки друг. И нека ти кажа още нещо. Да, към някои местни жители, които оправдават това, се отнасяме малко по-различно, защото не искаме да си счупим главите в стената. Нищо лошо няма и да излезеш малко от релсите, за да направиш услуга на някого, стига да го правиш с всички. Това не е толкова голям град, че ченгето да може да си позволи да е абсолютно безпристрастно. Аз живея тук. Познавам хората. Те също ме познават. Ако някой е чужденец, това си ти.

— Да се върнем на първия въпрос, като добавим още нещо.

— Слушай…

— Знаеш за филма, който ще се снима тук, нали?

Сакс престана да се люлее на стола си и ме погледна.

— Да, вече поискаха разрешение.

— Това не е защото на братовчедите ми идеята им харесва особено. Аз ги натискам. Ако всичко мине както трябва, в града ще влязат пари, но не е само това. Линтън няма да оцелее, ако не продължа да ги притискам.

— Зарежи това, Кели, заводът ще…

— Това са глупости. Водят се подмолни битки, които ще изпратят по дяволите всичко тук, ако нещата тръгнат зле. Слушай, не искам да ми даваш информация. Искам да чуя мнението ти. Лесно бих могъл да се справя и без теб, но нямам достатъчно време, а и ти си най-прекият път.

Нещо изглежда му се стори смешно и той се усмихна мрачно.

— Каквито са приятелите ти, такъв си и ти — каза той.

— Какво?

— Това е стара мъдрост, Кели. Като тази, че принцесата не трябва да ходи с клоуна. Театралният грим може да се отрие не в ръкава, в който трябва.

— Зарежи философиите.

Сакс разтри ръцете си и се вгледа в тях.

— Преди време един от нашите граждани, обикновен човек, но малко женствен, беше обвинен в нарушаване на морала. Беше пуснат под гаранция, защитаван и освободен благодарение на анонимен благодетел. Година след това същото се случи с друг, но само толкова.

— Имена?

— Сам си прави заключения. — Той остана замислен известно време и след това отново се обърна към мен. — За пет години имахме четири случая на удивителна жестокост. Почти еднакви… млада курва, пребита до смърт, но не желае да обвини никого. Всичките пробутваха някакви смахнати приказки за падане през прозорец и не знам какво още. И при четирите някой плащаше огромните сметки за лечение в брой, а след това мадамите напускаха града да търсят нови пасища добре натъпкани с пари. Последният случай беше преди две години.

— Само четири?

— За тях сме получили сигнал. Да намериш пребита курва не е нещо чак толкова необикновено. Но да намериш четири, при това почти на една и съща възраст, вече е. — Той се вгледа в лицето ми и попита: — Какво те притеснява?

— Че е отзад напред, ето какво.

— Кое е отзад напред?

— Нищо, което те интересува. Просто си мисля, че направи една моя блестяща идея на пух и прах.

— Може би това е добре.

 

 

Гласът на Лийлънд Хънтър звучеше уморено и ми обясни, че един възрастен човек има нужда от сън повече, отколкото младите жребци, но лошото му настроение го напусна, когато го попитах дали има някакви новини за убийството на улицата отпреди няколко дни.

— Куче, вестниците гръмнаха с това!

— Не съм чел вестници.

— А мога ли да попитам защо…

— Успяха ли да идентифицират трупа? — прекъснах го.

— Да. Изглежда убитият е имал връзки с подземния свят в Европа. Между другото, май е пребивавал в страната нелегално. Френски гражданин, с доста дълго криминално досие.

— Само това ли?

— Убиецът… не е открит. Куче… ако имаш някакви неприятности…

— Нямам.

Гласът му не прозвуча особено уверено.

— Надявам се да е така.

— Слушай, какво ще кажеш да ме представляваш на събранието на акционерите?

— Очаквах да го поискаш, но не мисля, че ще има особена полза. Нищо не се е променило, освен че Макмилън си осигури малко по-голяма подкрепа. Пак ще имат повече гласове от теб. Ако искаш, ще имаш осигурено място в борда на директорите, но той ще дърпа юздите. Най-напред ще чупи братовчедите ти, а ти, както и останалите, ще останеш собственик на купчина ненужна хартия.

— Ами ако успея да го принудя?

— Куче, никой не може да принуждава Крос Макмилън. Той не е приятел на никого и е враг на повечето. Захванал си се с обречена игра.

— Знаеш ли какво ще стане в завода?

— Това са глупости, Куче. Филмът, който ще се снима там, ще събуди само временен интерес, плюс частичното оживление в завода, но след това всичко ще свърши. Понякога съжалявам, че изобщо си направи труда да си дойдеш у дома.

— Още не съм си у дома, съветнико.

— Какво искаш да кажеш?

— Че ми остава още малко до финала.

Той изсумтя. Представях си го как клати глава.

— Тогава мога да ти кажа, че пред теб тича отличен състезател, при това с много добра преднина.

— В такъв случай отговорът е един.

— Така ли?

— Разбира се. Ще трябва да бягам по пряк път.

— Невъзможно.

— Но е единственият ми шанс.