Мики Спилейн
Секс капан (15)

15

Преди да стигна до Линтън смених две коли под наем. Тръгнах по предварително начертан на картата маршрут и пътувах нощем, за да мога по-лесно да видя, ако някой ме следи и да се измъкна, ако се наложи. Преди смяната ми се стори, че една кола кара след мен, но излязох от главния път и тя продължи, без да намали скоростта.

Сега първите лъчи на зората проблясваха в сградите пред мен. Спрях в някакво крайпътно заведение край града, седнах в едно сепаре в дъното и си поръчах закуска. Движението все още не беше започнало и освен един шофьор на камион край бара, в заведението нямаше никой.

Бях оставил Хобис и Сатъра там, където имах нужда от тях, двама други наблюдаваха Шарън и Лий, всички малки колелца бяха задвижени, а аз се чувствах толкова напрегнат, че едва можех да се храня.

Отново бях в играта. Не исках да стане така. Можеха да ме оставят на мира и цялата воняща помия щеше да остане в обикновеното си състояние на ферментация. Сега беше готова да експлодира. А лошото на експлозиите е, че помитат със себе си всичко — доброто, лошото и неутралното. След тях остават само развалини, докато някой не започне отново да гради върху тях и отново не се получи ферментира щата смес, готова да избухне всеки момент. Цели двайсет години около мен отекваха експлозии и вече се чувствах уморен от всички това — беше ме обзела умората, която кара костите да те болят и да ти се иска да отидеш някъде на усамотено място и да седиш, седиш, седиш завинаги.

Дом. Няма такова място. То е нещо, което си мислиш, че имаш и което си мислиш, че искаш, но когато тръгнеш да го търсиш, се оказва, че не съществува. Бях започнал да играя някаква детска игра и смешното наследство трябваше да ми послужи като билет, чрез който отново щях да открия своя дом.

Но моят билет беше продупчен преди много време.

Моят дом го нямаше никъде по маршрута.

Бръкнах в джоба си, за да извадя цигара и заедно с пакета измъкнах бележката на Лий. Беше я оставил на масичката в стаята ми и я взех без дори да я погледна. Разтворих я и я сложих на масата.

В горния край Лий беше надраскал: „Портиерът ми даде това“. Отдолу бяха написани само две думи и едно число — внимателно, с молив, със странно красив почерк. „Куче. Ферис. 655.“ Нищо не ми говореше. Обърнах листчето от другата страна, но там нямаше нищо. Хартията беше евтина, макар и с воден знак. Приличаше на лист за писма от тези, които има по хотелите. Всичко това ми се струваше някак познато, по не можех да си спомня откъде.

Някой знаеше къде се намирам. Някой го беше донесъл и очакваше да разбера какво означава. Ако го бе писал някой от старата шайка, щеше да е кодирано така, че да мога да го разбера. Сред новите лъскави физиономии, които бях срещнал откакто слязох от самолета, не можех да си представя човек, който би кореспондирал по този начин. Не можеше да са и ловците. Те не си правеха труда да пишат бележки. Просто проследяваха и убиваха, подбирайки удобно място и време.

Когато разгледах бележката внимателно и запомних всички подробности, драснах клечка кибрит и я изгорих в пепелника на масата. Барманът ме изгледа учудено, после сви рамене и се обърна в друга посока. Шофьорът допи кафето си, плати и излезе. Слънцето вече се бе показало над хоризонта и Линтън започваше да оживява. Взех сметката, подадох на бармана пет долара, изчаках рестото си и тръгнах.

На ъгъла на „Берган“ и Главната улица, пред клуба на Тод имаше много коли, а мъже с работни дрехи влизаха в заведението на групи по двама-трима. Паркирах в края, пресякох улицата и влязох заедно с двама мъже на около петдесет, които ме изгледаха с любопитство.

— Със Съюза ли си? — попита единият.

— Не. Идвам ей така. Някога живеех тук.

— Работа ли търсиш?

Усмихнах му се и поклатих глава.

— Аз съм в друг бизнес. Познавам Тод, това е всичко. Какво става тук?

— „Барин“ наемат още хора — обясни другият и ми намигна над очилата си. — Няма да намерят кой знае какви работници. Трябват им младежи, като теб.

— Ласкаеш ме, приятелю. Аз също не съм от младите.

— Но не си и като нас, синко. Не си.

Тод се бе отказал да обслужва клиентите сам, защото не можеше да смогне и бе сложил зад бара три момичета. Още две носеха кафе в съседното помещение, откъдето се чуваше силна шумотевица. Тод седеше на една маса в дъното пред халба бира, залепил ухо за малко радио. Когато ме видя, той вдигна вежди и ми посочи свободния стол до него.

— Здрасти, момче. Трябваше да се сетя, че нещо ще стане. Приличаш на стареца си. Винаги, щом се появеше, край на спокойствието. Или сбиване, или песни, каквото и да е.

Поех бирата, която ми донесе момичето и я оставих пред себе си.

— Не ме гледай така, Тод. Не знам какво става тук, но не е моя работа.

— Кой знае. Може би само си разбъркал супата.

— А какво става?

Кокалестите му рамене, които някога бяха натежали от мускули, едва забележимо се свиха.

— „Барин“ са сключили нови договори, ето какво. Наемат работници.

— Наличната работна ръка изглежда малко тъжно — отбелязах.

— Добри момчета, но са от старо време. Половината от тях са на социални помощи от години. Шибаният профсъюз беснее. Не могат да докарат тук никого, защото Макмилън плаща повече отколкото профсъюза, а тукашните старци са готови на всичко, само и само да получат работа отново. Знаеш ли за какво е това събрание?

— Току-що пристигам.

— „Барин“ иска да слезе под профсъюзния минимум и профсъюзните лидери се разпищяха. Тези тук смятат да им кажат да вървят на майната си. Единственото, което искат, е да работят и няма да позволят на градските момчета да им пречат.

— А как ще реагират профсъюзите?

— Можеш да се досетиш. Ще окупират портала на завода, ще докарат главорези и ще се опитат да провалят договорите. Тези момчета знаят всички възможни трикове. В момента се съвещават с колегите си от Вашингтон и готвят голямото притискане.

Избърсах с ръка запотената халба с бира и се засмях.

— Нещо бъркаш, Тод.

— Хайде де!

— Работниците се страхуват, ако описваш нещата както трябва.

— О, Боже!

— Помисли добре… Умиращ град, обеднели хора, които искат да работят и да стъпят отново на краката си, а им пречат затлъстели, богати и политически пристрастни организации, които защитават минимални заплати.

— Е, и какво?

— Фантастична история за вестниците и кошмар за работническото лоби.

Тод се вгледа в мен за миг и изключи радиото нетърпеливо. Отпи голяма глътка от бирата си и остави халбата на масата.

— Дявол да го вземе — каза той. — Може би си прав.

— Няма да окупират завода, няма да доведат никакви главорези. Не са толкова глупави. Ще оставят нещата да тръгнат. Ако се провалят, ще се провалят, ако потръгнат, ще изчакат, докато отново наберат сила и ще се намесят, за да искат реорганизация. Дотогава всички тези старци, които гласуват сега, ще бъдат накарани да замълчат от новодошлите. Играта не се променя, Тод.

— Ти каза „ако се провалят“.

— Струва ми се, че има нещо много гнило.

— Ти би трябвало да знаеш, ако е така. — Тонът му вече не беше приятелски.

— Не знам, но ще разбера със сигурност. Във всяка игра има победител.

— А кой ще победи в тази?

— В момента има двама играчи, които водят.

— Имаш предвид Алфред и Денисън Барин?

— Как биха могли да загубят?

— Така е. Богатите стават по-богати.

— Но тук нещата са малко по-различни. Струва ми се, че братовчедите ми се стремят да запазят това, което имат.

Тод изпразни халбата си, махна да му донесат още една и ме погледна прямо, напрегнато.

— Кажи ми нещо, синко. Ще се разори ли някой от тези типове?

Нещо странно започна да лази нагоре по гърба ми и трябваше да отпия от халбата, за да не види какво мисля. Оставих я отново и го погледнах.

— Не, ако успея да го предотвратя.

— Ще има ли кървища?

Стори ми се, че го виждам пак както едно време зад бара, готов да сграбчи някой за яката с голямата си мускулеста ръка и да го запрати към стената. Гледаше лицето ми и това, което видя, върна увереността му.

— Не — отговорих аз и Тод кимна.

— Точно като баща ти.

— Благодаря.

— Жалко, че не си го виждал.

— Мога да погледна огледалото, Тод.

— Можеш, така е. И там ще видиш дори и дядо си, дъртото копеле.

— Аз съм копелето, Тод.

— Нямах предвид това. Знаеш ли, на него щеше да му хареса каквото става сега.

— Нали точно така е започнал.

Тод изпи остатъка от бирата на един дъх.

— А ти ще доведеш нещата докрай.

Ухилих се.

— И ти не си се променил — добави той.

— Не се заблуждавай.

— Само младата дама липсва.

— Тя работи. Няма да й се отрази добре, ако стои прекалено много с мен.

— Ами! — Ъгълчето на устата му се изкриви в усмивка. — Дамата е изцяло твоя, Кели. — Тод прокара ръка през устата си и погледът му зашари наоколо. — След като си тръгна, поразпитах тук-там.

— Е, какво ново?

— Майната ти, Кели! Разбери сам.

— Страшна помощ ми оказваш.

— И още как.

— Къде е телефонът?

— Навън в коридора. — Тод се отпусна назад и скръсти ръце на корема си. — Все още ли смяташ да създаваш суматоха.

— Само малко.

— Дявол да го вземе, вие, хлапетата, се забавлявате както трябва.

 

 

Нищо не можеше да извади иконома от равновесие. Държеше се хладно, професионално, дистанцирано. Той също беше наемник, готов да защитава положението си, стига да му се плащаше добре и не беше съвсем готов да прекрачи границите на разумното, когато нещата замиришеха на хазарт.

— Здравей, Харви — поздравих го аз, замириса на хазарт и Харви се усмихна с изражение, което не означаваше нищо, освен за мен. След това ми отвори.

— Мис Пам и мис Веда са тук, сър.

— А къде е Люсила?

— Пияна е, сър, ако ми простите дързостта.

— Прощавам ти дързостта, Харви. А братовчедите ми?

— На заседание са, сър.

— Отлично. Значи съм улучил подходящ момент.

— Съгласен съм, сър.

— А защо си съгласен, Харви?

Нямаше никаква усмивка, никакво повдигане на вежди, единствено безгласното признание на малкото куче пред голямото.

— Защото след последното си посещение станахте обект на множество разговори, сър.

— Надявам се, не са казали нещо хубаво по мой адрес?

— Можете да сте сигурен в това, сър.

— Боят се, че плановете на мишките и хората могат да се прецакат.

Харви почти се усмихна, но не съумя да го направи докрай.

— Доста свободно цитирате, сър, но изводът ви е верен.

Подадох му шлифера и шапката си.

— Знаеш ли, Харви, започваш да ми харесваш.

— Благодаря ви, сър. Оттук, моля. Да обявя ли пристигането ви?

— Не си прави труда.

Чух гласовете им още преди да се доближа до библиотеката. Възрастта бе променила всичко, освен гласовете им. За мен те все още бяха малките момиченца с плитчици, които се криеха зад завесата, за да се кискат, докато ми разгонваха фамилията и подсмърчащите пикли, в които се превръщаха, щом ги хванеха да бъркат в буркана със сладкото.

В момента съскаха една срещу друга като змии и въобще не чуха, че влизам.

— Защо не престанете с тези лайна, уважаеми дами? — попитах.

Веда се обърна рязко, готова да се нахвърли върху мен с отровния си език, но се сепна и доби стреснат вид. Изражението на Пам беше почти същото.

— Седнете и мълчете — казах аз, отидох до бюрото и взех цигара от богато украсената табакера. Запалих я, погледнах я с отвращение, хвърлих я на килима и я размазах с пета. Моите цигари бяха по-добри. Запалих една и се усмихнах на братовчедките си — беше достатъчно, за да седнат веднага, без да свалят очи от мен. Злобата им изпълваше стаята като дим.

Сцената беше добра. Беше прекрасна. Облегнах се на бюрото и започнах да я попивам с очи, давайки им време да видят какво представлявам и когато изопнатите черти на лицата им започнаха да се отпускат отново в старчески бръчки, а месата на ръцете им отново провиснаха, аз дръпнах още веднъж от цигарата, заобиколих бюрото, седнах на стария стол на дядо си и се облегнах удобно, както правеше той. Имах чувството, че гледайки мен с малките си уплашени очички, виждаха и него.

— Последният път само се позабавлявахме, момичета.

Веда се опита да блъфира. Цял живот го бе правила и в продължение на известно време — с успех, но само докато се захвана с масите в Лас Вегас и Монте Карло, където имаше далеч по-големи специалисти от нея.

— Догрън, ние не смятаме да търпим това… — опита се да каже тя, но картите бяха у мен и я спрях.

— Остави тези глупости, Веда. Вече не сме деца. Достатъчно са шарили задника ми тогава, за да си спомням онези дни твърде добре. Ако продължаваш да се правиш на много хитра, ще ти запретна роклята и ще смъкна кожата от задника ти с колана си. Последният път ти ме гледа в това положение, сега е мой ред.

— Какво?

— От вида му може да ми се догади, Веда, но имам желание да опитам. Само отвори още веднъж голямата си уста.

Стори ми се, че се отдръпна назад, а ръцете й стиснаха облегалките на креслото. Обърнах се към Пам.

— Същото важи и за теб, само че твоят задник ще получи ритници, а не колан.

Ако Пам имаше пистолет, щеше да ме убие. По някаква причина тя не бе в състояние да мълчи и виждах как мозъкът й се мъчи да измисли нещо подходящо за казване. Когато най-накрая успя, не можа да го произнесе и аз й се ухилих.

— Къде е старият Марвин? — попитах я. — Мъжът ти — припомних й за всеки случай.

Заговори вдървено, с усилие.

— Излезе… до града.

— Не мога да го обвиня. Ако има късмет, ще начука някоя стара чанта на задната седалка на колата. Сигурен съм, че с теб не може да го направи.

Пам се сгърчи от възмущение и понечи да заговори, но я спрях.

— Мълчи, скъпа. Помня как за първи път вкуси любовта, когато беше четиринайсетгодишна и си мислеше, че никой не те гледа. Наистина я вкуси. Онова момче за поръчки беше голям жребец, нали?

Братовчедка ми едва не припадна. Лицето й почервеня до корените на боядисаната й коса. Погледна Веда безпомощно, а тя отвърна на погледа й със същото изумление, след което едва не вдигна ръка умолително, за да ме накара да престана.

Нямах такова намерение.

— Защо се притесняваш, Пам? Хареса ти, нали? Ти пробваше с всички момчета за поръчки, които влизаха през задния вход, докато не попадна на онзи, който бе готов веднага и ти го завря. В случай че си забравила, за всичките онези писъци ти обвини мен. Каза, че съм те бутнал от задната веранда и за това също го отнесох. А единственото, което направих, беше, че отидох да си взема чиста риза от пералнята в неподходящ момент. Между другото, какво направи с окървавените си гащички?

Дръпнах дълбоко от цигарата и наблюдавах Веда, която гледаше сестра си, сякаш беше от друга планета. Трябваше да спомена й нея. Човек не пропуска такива възможности.

— Веда, скъпа, не бъди лоша с нея. Помня, че по едно време беше с гувернантката от имението на Форбс, после с онова хубаво чернокосо момиче от училище, което канеше вкъщи за празниците, онази мацка от фирмата за вътрешно обзавеждане, която старецът нае, за да оправи Мондо Бийч… Така че не гледай Пам. Ти обичаше мадами докато беше на седемнайсет. Сега как си?

Двете седяха като вкаменени, ръцете им нервно се свиваха в скутовете и се мъчеха да приличат на благочестиви дами, принудени да слушат ужасни приказки. Само че и двете знаеха, че говоря истината.

— Ако това ви тревожи, мога да кажа, че и Люсила не е по-добра стока. Тя поне се чукаше направо и винаги я хващаха. Най-накрая се ожени за един смахнат, с когото прояви разума да се разведе. Лошо. Все още е достатъчно млада, за да се наслади на малко секс. Е, поне има как да се напива, за да потушава мераците си с добър, здрав сън.

Цигарата ми беше догоряла до филтъра и я угасих в пепелника от нефрит. Старецът правеше същото с пурите си. Този пепелник струваше най-малко десет хилядарки, но той обичаше да живее на едро. Погледнах снимката му на стената — тази, на която е намръщен и държи два фазана, а пушката му е празна и отворена в другата му ръка. Фазаните приличаха на препарирани. Трябва да са били, иначе преди да направят снимката, щяха да се вмиришат.

Но мръщенето на стария Камърън Барин не беше толкова зло, колкото си мислех. Сега, когато се вгледах внимателно, ми се стори, че изражението му е по-скоро разтревожено. Намигнах на снимката и мислено му казах да не се тревожи. Семето беше покълнало и макар и копеле, все пак носеше неговите гени, от неговите собствени топки, а не от тези на глупавия му брат.

— Мили дами — продължих след малко. — Вие сте разорени.

Първа реагира Пам. Тя стана от стола си, сякаш за да се защити — жестът изглеждаше почти истински. Гласът й беше овладян, като че ли искаше да се справи с разбеснял се човек в клуб по бридж.

— Не можеш да идваш така и да…

— Аз съм тук, така че, както казах, престанете с глупостите. И двете.

Свалих краката си от бюрото и придърпах стола напред, за да мога да се облегна с лакти. Не си дадох сметка да го правя, преди да видя, че лицата им се променят. Точно така правеше старецът, преди да се развилнее.

— Акциите ви са отишли — казах. — Погледнете ме.

Вниманието им беше изцяло насочено към мен.

Нямаше нужда да им го казвам, защото долавяха, че ще се случи нещо, но исках да съм сигурен, че веднъж завинаги ще им го набия в главите и ще сложа край на всичко. Дори не подозираха каква точно ще бъде върховата сцена.

— Знам всичко. И още нещо. Имам намерение да поема контрола на „Барин Индъстриз“.

Устните на Веда побеляха. Пам продължаваше да дърпа ръкава си.

— Алфи и Дени не са научили още за това, нали?

Устата на Веда се превърна в тънка, безцветна ивица. Пам седеше неподвижно.

— Играете играта с празни портмонета, уважаеми дами. Добре е, че всичко около завода е ясно. Акциите вече не струват почти нищо, а момчетата все още си мислят, че яздят жребец. Притежавате малко имоти, допотопен завод и договори, които не сте сигурни, че ще изпълните. Седите на прогнил пън и се носите надолу по течението, а над главите ви се вият лешояди.

— Догрън… — обади се Пам.

Не й обърнах внимание.

— И знаете ли кои са тези лешояди? Макмилън, аз и комисията по акциите, която много скоро ще се намеси. Ако аз не ви купя, ако Макмилън не ви глътне, то комисията ще ви схруска на парченца.

— Догрън…

— Какво?

— Как… как можеш да правиш това?…

— Никакъв проблем, Пам. Както казах, наслаждавахте се на разкървавения ми задник прекалено често. Обичам да съм квит.

— Семейното име…

— Името ми е Кели, не помниш ли?

— Всичко това беше толкова отдавна…

— Погледни часовника. Погледни календара. Живеем сега, скъпа. Играта свърши. Загубихте я още в съблекалните.

— Куче — Веда се бе облегнала назад и ме гледаше с нетрепващи очи, — не беше нужно да идваш, за да ни обиждаш. — Ухилих й се, тя разбра защо и какво чакам, така че кимна и добави: — Или да ни припомняш истината.

— Права си.

— Тогава защо си тук?

— Чудех се кога ще попитате това.

И на двете им се искаше да се погледнат, да установят контакт помежду си и да се подкрепят взаимно, но не смееха.

— Освен ако не искате да научите какво значи да се окажете изхвърлени на улицата, ще правите точно каквото ви кажа.

— Какво… ще бъде то? — успя да попита Пам.

— Най-напред за Алфред и Дени. Вие все още притежавате акциите си. Първото условие е да гласувате с тях така, както ви кажа аз, независимо какво смятат те. Нямате никакъв избор, така че това е лесно условие. Дръжте се прилично и мога да върна част от тези ценни хартийки на „Барин“ в ръцете ви. Опитайте се да извъртите някакъв номер и лайното ще отиде право във вентилатора. Аз нямам какво да губя, а вашите дамски прелести могат да бъдат обявени за разпродажба. Ясен ли съм?

Не бяха глупави. Не беше нужно да се споглеждат, за да разберат отговора. Знаеха, че всичко е в ръцете ми и не държаха особено да получат допълнителни разяснения. Тежкият труд на целия поколения се бе изплъзнал от мазните пръсти на алчността им и започваха да си дават сметка, че човек не бива да сере в розова градина, защото лайната му не се свързват така добре с почвата, както оборския тор и вонята се познава отдалеч. Още по-лошо, ако разровиш горния слой, за да се покажат.

Истински дами. Седяха пред мен, сякаш бях някакъв лъжец и се мъчеха да съберат у себе си цялата викторианска царственост, на която бяха способни, за да гледат от високо натрапника. Разбрах, че Веда ще се улови в капана. Падна право в него.

— А второто условие? — попита тя със същата нелепа надменност.

Смазването. Върховната реплика. Не трябваше да пита и го разбра. Запалих нова цигара и пак качих краката си на бюрото.

— Станете. И двете.

Този път размениха погледа, за който толкова копнееха, но се изправиха.

— Съблечете се.

Ужасът трябва да се види, за да ти достави удоволствие и на мен ми достави. Минаха само няколко секунди, а по лицата им се изписа най-напред възмущение, после гняв, молба за пощада и най-накрая примирение, защото ги изгледах с присвити очи, което изглежда им напомни за момчетата за поръчки, гувернантките и другите неща, които дори и не подозираха, че знам.

Струпаха дрехите си на купчина на пода, както им наредих, след това ги накарах да се обърнат с лице към мен. Пуснах фаса си в старинната мастилница, станах и извиках:

— Харви, донеси ми нещата.

Когато икономът влезе с шлифера и шапката ми, спря за част от секундата на прага и моментално се ориентира в обстановката. Метнах шлифера на ръката си, сложих си шапката и отбелязах:

— Лошо. Пам, трябва да се обръснеш. Ти си най-косматата жена, която съм виждал през живота си.

Харви отвори вратата, за да изляза и този път не можа да сдържи усмивката си.

— Има ли още нещо, сър?

Стиснах леко рамото му.

— Мисля, че не.

— Много добре, сър.

Направих две крачки и го чух да се киска.

— Много добре, сър.

 

 

Светлосиният пикап се появи зад мен за четвърти път. Спрях пред пощата и купих марки за въздушна поща. Шофьорът на камиончето изпращаше някакъв пакет на гишето за колети. Беше около шейсетгодишен, носеше вехт пуловер и избелели джинси. Когато излизах, той получаваше разписката си. Изчаках в колата, докато се показа на входа, подкарах и завих по първата пряка вдясно. Той зави наляво и в огледалото го видях как спира пред малък магазин за домашни потреби.

Отново ставах нервен и дори мисълта за голите ми братовчедки не можеше да намали напрежението. Продължавах да си мисля какво ли значи Куче. Ферис 655.

 

Беше млад, русокос и не му стигна време, за да вземе шлема си. Млад, усмихнат шваба, който едва не ме свали, след като изпрати на земята Бертрам. Успях да зърна само русата му глава и името Хелгурт под стъклото на кабината. Видях и петте знаменца — три американски и две английски, малко зад витлото на месершмита му. Вдигна крилото си в момента, в който и аз и за миг полетяхме като влюбени, които всеки момент ще се съединят в страхотна целувка от пламъци, но машините и въздушното налягане спомогнаха устните да се отдалечат. Овладяхме машините след остро пикиране, от което главата ти остава без кръв, а след това той застана на мерника ми преди аз да се появя в неговия. Натиснах спусъка и петте снаряда полетяха напред като огнено острие, което сряза витлото и превърна красивата летателна машина в купчина боклук на четиристотин фута височина, а младият русокос германец остана без шлем, без глава, дори и без тяло, за да може някой да го разпознае. Беше свалил пет самолета, а аз много повече. Спомнях си името му, откъснатото витло, а защо но можех да си спомня КУЧЕ. ФЕРИС 655?

 

На бюрото някой беше оставил рекламна брошура, на която се виждаше самолет на „Фарнсуърт Авиейшън“, полетял над планините под голям масив облаци.

— Хубав самолет — отбелязах.

— За кого да предам, сър? — попита ме служителката.

— Кажете, че съм член на семейството — отговорих. — Ще намина пак.

Жената улови писалката си и ме изгледа с раздразнение.

— Бих се радвала, ако…

— Знам, котенце, само че аз няма да се зарадвам. Не се безпокой, пак ще се видим.

Някакъв едър мъж с костюм на тънки райета се прокашля зад ръката си и аз се махнах. Каза, че името му е Мийхъм и че го очакват на конференцията. Жената натисна някакво копче, попита нещо, след това го пусна да влезе с широка, отработена усмивка. Качих се в колата и потеглих от паркинга. От другата страна на сградата имаше опашка от мъже, дълга поне стотина метра. Двама други записваха данните им на големи бележници и ги пускаха един по един да влязат.

Беше два и шестнайсет след обяд и „Барин Индъстриз“ приличаше на процъфтяващо предприятие. Обиколих заводския комплекс, тръгнах по една малка уличка към стария град и влязох в една кръчма. Поръчах си бира, взех рестото си и преди да я допия се обадих по телефона в дъното на помещението.

Когато й казах кой съм и че я каня на обяд, Шийла Макмилън се разсмя. Казах й още да се качи на нещо и да ме чака в заведението на Тод — ако наистина иска да научи как мъжът й е получил белега на главата си. Тя се съгласи, аз допих бирата и подкарах към Тод. Паркирах колата и минах покрай препарираните животински глави, които все още осигуряваха прехрана на молците.

 

 

Старците ги нямаше. Слънцето се бе преместило от другата страна на сградата и хвърляше розови отблясъци през мръсните прозорци. Тежките звуци на някаква симфония от радиото на Тод бяха смълчали тримата мъже край бара. Не оставих Тод да смени станцията и музиката бе превърнала разговорите за бейзбол в носталгия и тъжни размисли за това, какво би могло да се случи с големия източник на пушек на брега на реката. Самият Тод не знаеше дали да пукне или да си извади очите.

Познаваше Шийла много добре. Познаваше Камърън Барин и баща ми. Спомняше си майка ми, знаеше и Крос. Сега вече познаваше и мен и се опитваше да се ориентира в обстановката, но някак си не успяваше, като ни гледаше как седим двамата в дъното и може би си представяше как жиците се допират и бомбата избухва под краката му, докато всички останали — дебели и щастливи, се занимават със собствените си работи.

Не беше нужно да идва с голи крака под кожената пола. Би могла да си сложи чорапи, вместо да показва плътта си. Коженото яке можеше и да не е завързано точно така, че отгоре да се показват почти целите й гърди и загорялата от слънцето кожа на корема й. Но го беше направила.

— Защо Тод ме гледа така? — попита тя.

— Защото си крачещ оргазъм, кукличке — отговорих.

— За него или за теб?

— И друг път съм виждал кожа, скъпа — погледнах Тод и той се обърна към клиентите си. — Но съм сигурен, че го вадиш от релси.

— С бедра или цици?

— С всичко, а той едва ли може да понесе прекалено големи дози.

— А кое повече?

— Само направи нещо на Тод и ще видиш какво ще ти се случи.

— Тогава ще се захвана с теб.

— Мога да правя и лоши неща.

— Говори.

— Погледни ме — казах.

— Гледам те.

— Още ли не си разбрала?

— Сигурно се шегуваш.

— Съжалявам, истина е. Само гледай.

Усмивката й се появи много бавно, както изгрява слънцето. Наблюдавах я докато вдига чашата към устните си и отпива. Очите й бяха толкова дълбоки и сини, че сякаш ме заливаше някакъв невъзможен, смеещ се водопад.

— Тигър?

— Нещо такова. Но внимавай. И тигрите могат да мъркат.

— Зъл си.

— Не е нужно да полагаш усилия, за да го разбереш.

— Някой ти е наговорил куп лъжи, Куче.

— Не мислиш ли, че са си губили времето?

— Така ли е?

Кимнах.

— А как наистина Крос получи белега на главата си?

— Вероятно не те е излъгал. Ударих го с тухла. Бях прекалено млад, за да мога да направя нещо друго. За момент надвиха низшите ми инстинкти.

— Как те мрази!

— Ами! Мрази семейство Барин.

— Но ти не си Барин.

— Но аз съм този с тухлата, нали?

Шийла вдигна чашата си и се загледа в слънчевите отблясъци в леда и течността. За миг по лицето й заиграха цветове.

— Знаеш ли какво се кани да ти направи?

— Да се опита — поправих я.

— Ще се опитва докрай.

— Не е достатъчно. — Питието ми свърши и махнах на Тод да ми донесе още едно. — Питам се дали гола си също толкова красива, колкото и с дрехи.

Видях как очите й променят формата си и после чух смеха й.

— По-хубава.

— Косата ти същия цвят ли е?

— Съвсем.

— Бедра?

— Дълги.

— Гърди чувствителни?

— Не виждаш ли как сочат към теб? — усмихна се.

— Бързо ли свършваш?

— О, да.

— Често ли?

— Разбира се.

— Но като го правиш сама?

Шийла взе чашата си и я разклати. Слънцето се бе преместило и сега не се появиха никакви цветни отблясъци.

— Ти наистина си тигър, нали?

— Искаш ли да се убедиш лично?

— Не.

— Предпочиташ само да говорим за това, така ли?

— Да.

— Тогава има много за какво да говорим, нали?

Тя изпразни чашата си и я остави на маста пред себе си. Вдигна очи и ми се усмихна.

— И аз мисля така.

— Можем ли да отидем някъде, за да говорим?

Оставих пари на бара и й подадох ръка. Тод ме гледаше, като че ли съм в клетка и клатеше глава. След това махна с ръка, сякаш бе изгубил всяка надежда и ми се ухили така, както само един мъж може да се ухили на друг. Аз също му се ухилих и тръгнах след Шийла. Когато се качихме в колата, тя остана загледана напред няколко секунди и каза:

— Някой ще трябва да загуби.

— Винаги е така — отвърнах.