Джеймс Дашнър
В обгорените земи (8)

8

Следващият половин час премина като в мъгла. Томас обикаляше наоколо, както и всички останали, оглеждаше тухлените стени и търсеше други промени. Странен бе фактът, че всички койки в спалното бяха оправени, нямаше ги и дрехите, които бяха съблекли вчера, за да облекат пижамите. Гардеробчетата също бяха местени, но не толкова явно и някои от момчетата твърдяха, че са си били така. Както и да е, оказа се, че са заредени с чисти дрехи и обувки и нови електронни часовници за всеки от тях.

Но най-голямата промяна — както откри Миньо — беше табелката пред стаята, в която бяха заварили Арис. Вместо надписа „Тереза Агнес, Група А, обект А1, Предателката“, сега там бе изписано:

АРИС ДЖОНС. ГРУПА Б, ОБЕКТ Б1. ПАРТНЬОРЪТ.

Всички разгледаха новата табелка и си тръгнаха, единствено Томас остана там, неспособен да откъсне очи от нея. Имаше чувството, че това е нещо като официална санкция за промяната — бяха му отнели Тереза, за да я заменят с Арис. Във всичко това, естествено, нямаше никаква логика. Той се върна в спалното, намери койката, на която бе прекарал предната нощ, и се изтегна, като покри главата си с възглавница, за да се откъсне от света.

Какво може да е станало с нея? Какво е станало с тях? Къде се намират? Какво трябва да правят? И какви са тези татуировки?

Той стисна очи, завъртя се на една страна и се присви, сякаш го болеше коремът. После, твърдо решен да опитва отново и отново, докато я открие, започна да я вика мислено.

„Тереза? — пауза. — Тереза? — по-дълга пауза. — Тереза! — Последното беше телепатичен вик и тялото му се напрегна от усилие. — Тереза! Къде си? Моля те, отговори ми! Защо не се свързваш с мен? Тер…“

„Махни се от главата ми!“

Думите изригнаха в ума му, толкова силни, почти осезаеми, че той почувства рязка болка в слепоочията. Седна в леглото, после се надигна. Това беше тя. Със сигурност беше тя.

„Тереза? — той притисна с пръсти слепоочията си. — Тереза?“

„Който и да си, разкарай се от главата ми!“

Томас се дръпна, сякаш го бяха ударили, и тупна в леглото. Затвори очи и направи опит да се съсредоточи.

„Тереза, за какво говориш? Това съм аз, Томас. Къде си?“

„Млъквай! — Беше тя, без никакво съмнение, но гласът й бе изпълнен със страх и гняв. — Просто млъкни! Не зная кой си! Остави ме на мира!“

„Но… — поде Томас, напълно объркан. — Тереза, какво е станало?“

Тя остана смълчана, сякаш си събираше мислите, и когато най-сетне му отговори, той усети, че се старае да бъде спокойна.

„Остави ме на мира, инак ще те намеря и ще ти прережа гърлото. Кълна се.“

След което изчезна. Въпреки предупреждението й той се опита да я повика отново, но в ума му пак се появи онази празнота от сутринта, недвусмислен белег за нейното отсъствие.

Томас се отпусна на леглото, тялото му сякаш бе обхванато от невидими пламъци. Зарови глава във възглавницата и заплака — за пръв път, откакто бе скърбял за Чък. В главата му непрестанно изникваше думата, изписана на табелката отвън — „Предателката“. Всеки път се опитваше да я прогони.

Колкото и да бе странно, никой не дойде да го попита какво се е случило. Приглушените му ридания постепенно преминаха в хлипане и накрая той заспа. И отново сънува.

Този път е малко по-голям, вероятно на седем или осем. Над главата му блести странна, магична светлина.

Хора с причудливи зелени костюми и смешни очила го разглеждат внимателно, засенчвайки за кратко заслепяващата светлина. Вижда очите им, но нищо друго. Устите и носовете им са скрити зад маски. Томас сякаш е раздвоен — едновременно малко момче и по-възрастен. Но въпреки това долавя страха на момчето.

Хората разговарят с приглушени гласове. Има мъже и жени, но не може да познае кой какъв е.

Нито разбира повечето от дочутото.

Само отделни неща. Откъслечни разговори. И всичките — плашещи.

— Ще трябва да се заровим по-дълбоко в него и в момичето.

— Умовете им ще го понесат ли?

— Това е невероятно, нали? Избликът е пуснал дълбоки корени в него.

— Може да умре.

— Дори по-лошо. Да остане жив.

Когато дочу последните думи, той неволно потрепери.

— Или той и останалите да ни спасят. Да спасят всички ни.

Когато се събуди, имаше чувството, че ледени висулки пронизват ушите му. Той потрепери, вдигна ръце и разтърка очи, опитвайки се да надмогне нарастващото гадене. После си спомни ужасните неща, които му бе казала Тереза, и отново се почувства безкрайно нещастен. Кои бяха тези хора? Дали това се е случило наистина? Какво са направили с мозъка му?

— Радвам се, че поне не си забравил как се спи.

Томас се озърна и видя, че Нют е застанал до него.

— Колко време съм спал? — попита, като се мъчеше да прогони спомена за Тереза и за онзи сън в някое тъмно ъгълче на съзнанието си.

Нют погледна часовника си.

— Няколко часа. Когато останалите видяха, че си лягаш, решиха да последват примера ти. И без това няма какво да правим. Затворени сме тук без изход.

— Поне храна имаме ли? — попита Томас.

— Не. Но съм сигурен, че тези, които ни докараха тук, едва ли искат да умрем от глад. Все нещо ще стане. Спомням си първата група в Езерото. Бяхме аз, Миньо, Алби и още момчета. Първите езерни. — Той произнесе тези думи не с гордост, а със сарказъм.

Томас бе заинтригуван. Никога досега не бяха говорили за тези неща.

— И с какво ти го напомни?

Нют бе втренчил поглед в тухлената стена зад прозореца отсреща.

— Ами… всички се събудихме посред бял ден, излегнати на тревата около капаците на Кутията. Бяха затворени. Спомените ни бяха изтрити, също както твоите, когато дойде. Нямаш престава колко бързо се взехме в ръце и не позволихме на паниката да ни завладее. Трябва да сме били към трийсетина. Естествено, нямахме никаква идея какво се случва, как сме се озовали там или какво трябва да правим. Бяхме изплашени, объркани. Но успяхме да се организираме. След няколко дни вече строяхме фермата и всеки си знаеше мястото.

Томас с облекчение установи, че болката в главата му е намаляла. Беше заинтригуван от създаването на Езерото.

— Всичко ли беше подготвено за пристигането ви? Семена, животни, инструменти?

Нют кимна, все така загледан в стената.

— Да, но пак трябваше да свършим страшно много работа. Доста грешки допуснахме, но пък се учехме от тях.

— Та… да се върнем на въпроса. Кое те накара да си спомниш за онези дни?

Най-сетне Нют извърна очи към него.

— Предполагам, усещането, че трябва да има някаква причина всички ние да сме тук. Ако някой е искал да ни убие, просто щеше да го направи, нали? Защо ще ни пращат на онова място, с животни и земеделски сечива? И тъй като нямаше какво друго да се прави, захванахме се за работа. И да изследваме мястото.

— Но ние вече изследвахме това място — посочи Томас. — Няма животни, храна, нито лабиринт.

— Да, но помисли си. Не намираш ли сходство? Очевидно сме тук с някаква цел. С течение на времето ще разберем причината.

— Ако преди това не пукнем от глад.

Нют посочи към банята.

— Имаме достатъчно вода, така че ще издържим поне няколко дена. Все нещо ще стане.

Дълбоко в себе си Томас бе склонен да му повярва.

— А какво ще кажеш за мъртъвците, които видяхме? Може наистина да са ни спасили, а после да са ги избили, така че ние сме обречени. Може би е трябвало да направим нещо, но работата се е объркала и сега сме изоставени да умрем тук.

Нют избухна в смях.

— Ама и ти си един депресиран цопльо. Не, тези изчезващи трупове и тухлени стени — тук не е като в лабиринта. Странни и необясними неща. Последната, или по-точно поредната, велика мистерия. Може би следващото ни изпитание, кой знае? Каквото и да става, ще имаме шанс, както го имахме в проклетия лабиринт. Гарантирам.

— Аха — промърмори Томас, чудейки се дали не трябва да му разкаже за съня си. Но реши да го остави за по-късно. Дано да си прав. Стига внезапно да не се появят скръбниците мисля, че ще се справим.

Нют вече клатеше глава.

— Моля те, човече. Внимавай какво си пожелаваш. Може би ще ни пратят нещо по-лошо.

Томас отново се сети за Тереза и изгуби желание за разговора.

— Ще ида да поговоря и с останалите — заяви Нют. — Нека са готови, защото каквото ще става, вероятно ще е съвсем скоро. Да знаеш колко съм гладен само.

— Внимавай какво си пожелаваш.

— Добре казано.

Нют се отдалечи, а Томас отново се изтегна по гръб и се загледа в горната койка. После затвори очи, но когато в мрака изплува лицето на Тереза, пак ги отвори. Ако иска да оцелее, ще трябва да се научи да владее мислите си.

Глад.

„Като затворено в теб диво животно“ — помисли си Томас След три дни без храна имаше чувството, че някакво зверче го изяжда отвътре. Секундите се разтеглиха и станаха дълги като часове. Опитваше се да утоли глада си с вода, но това не прогони животното. Напротив, сякаш дори му даваше сили.

Останалите вероятно изпитваха същото, но засега спотайваха терзанията в себе си. Томас ги гледаше как обикалят наоколо със сведени глави. Всяка крачка изгаряше безценни калории. Хората често облизваха устни. Притискаха коремите си, като че се опитваха да задушат животното вътре. Постепенно движението замря. Момчетата все по-дълго лежаха неподвижно в койките си, отпуснати и бледи, с хлътнали очи.

На Томас всичко това му приличаше на някаква странна епидемия, а смъртта дебнеше зад ъгъла.