Джеймс Дашнър
В обгорените земи (18)

18

Когато излизаха, всеки от тях започваше да диша затруднено и се опитваше да се прикрие с импровизираното наметало. Сигурно почти всички се бяха надявали, че Плъха ги е излъгал. Че най-лошото е останало назад, в лабиринта. Ала ето че бе ударил часът да бъдат разбити и тези надежди.

Преди да поемат на път, направиха някои промени — прибраха храната и водата в половината от първоначалните вързопи, а останалия плат използваха, за да се увият още по-плътно. Получи се доста добре, дори за Джак и бедния Уинстън, и скоро след това вече вървяха по твърдата, покрита с камъни земя. Томас споделяше наметалото си с Арис и придържаше единия му край с дясната си ръка, а момчето държеше другия с лявата. Бяха се уговорили да си прехвърлят тежкия вързоп на всеки половин час. Стъпка по стъпка те скъсяваха разстоянието до града, а жегата бе толкова немилостива, че заплашваше да изсмуче силите им още преди края на деня. Известно време не разговаряха, но Томас пръв. Наруши мълчанието.

— Значи преди не беше чувал за Тереза?

Арис го погледна с крайчеца на окото и Томас си даде сметка, че вероятно е доловил в гласа му укор.

— Е? Беше ли?

Арис отвърна на погледа му, но в очите му се четеше нещо като подозрителност.

— Не. Никога. Не зная коя е, нито къде се е дянала. Но поне не си я видял да умира пред теб.

Това бе удар под пояса, ала кой знае защо накара Томас да харесва Арис малко повече.

— Знам, съжалявам. — Помисли малко, преди да зададе следващите въпроси: — Колко близки бяхте? Тя как се казваше?

— Рейчъл. — Арис млъкна и Томас си помисли, че не желае повече да разговарят, но след малко продължи: — Бяхме повече от близки. Имахме стари спомени. Създадохме си нови.

Томас поклати тъжно глава. Чувстваше, че трябва да каже нещо — да предложи нещо.

— Аха. Само че аз също изгубих приятел. Той умря пред очите ми. Всеки път, когато си спомня за Чък, сякаш го преживявам отново. Ако бяха направили същото с Тереза, нямаше да могат да ме спрат. Щяха да измрат всичките.

Томас се закова на място — беше шокиран колко лесно бе произнесъл последните думи. Сякаш някой друг го бе завладял за миг и ги бе казал. Истината бе, че се чувстваше точно така.

— Какво мислиш…

Ала преди да довърши, прекъсна го викът на Пържитиган. Той сочеше нещо.

Само след миг Томас осъзна какво е развълнувало толкова силно готвача.

Далеч напред, откъм града, към тях тичаха двама души и телата им приличаха на призрачни видения сред нажежените вълни, а под краката им се вдигаха пламъчета от прах.

Томас втренчи поглед в двамата бягащи през пустинята. Останалите езерни също бяха спрели и ги гледаха. Той потрепери, нещо, което изглеждаше напълно невъзможно в тази смазваща горещина. Бе настръхнал от страх. Макар езерните да имаха преобладаващо числено превъзходство, тревогата му нарастваше.

— Съберете се по-плътно — нареди Миньо. — И се пригответе за бой, ако тези типове решат да ни създават проблеми.