Да продължава да живее на същите места, озарени от присъствието на Бой, да си въобразява, че продължава да чува гласа му, да очаква да го срещне зад някой ъгъл на коридора, това не е вече по силите й. Затова тя напуска „Ла Миланез“, за да се настани във вила „Бел Респиро“ в Гарш, на ъгъла на улиците „Едуар Детай“ и „Алфонс дьо Ньовил“. Актът за покупката е с дата от края на март 1920 г. В „Бел Респиро“, разбира се, тя взема със себе си своя майордом Жозеф, жена му Мари, която й служи като гувернантка, и своя шофьор Раул. Да не забравяме и кучетата: Слънце, Луна и петте им кученца, които нарича събирателно Голямата мечка, тъй като това съзвездие се състои от седем звезди. Новата резиденция на Коко е по-обширна, паркът също. Най-вече й харесва панорамната гледка към Париж, която се простира в далечината, окъпана в нещо като златна мараня. Струва й се, че на отдалечените от парижкото оживление височини на Гарш тя най-сетне ще си възвърне силите, необходими й, за да се справи с изнурителния живот, който води в столицата. Впрочем, в италианското наименование на вилата се крие двойният смисъл за място, където едновременно се диша леко и където човек „отдъхва“, тоест, възползва се от известен отдих от прекалено забързания живот. А тя желае именно това. По-късно, когато вече е напуснала и „Бел Респиро“, тя ще нарече вилата си на юг „Ла Поза“, което показва непрестанната й загриженост и търсене на необходимата почивка.

След смъртта на Бой Коко се затваря в „Ла Миланез“ и незабавно вика тапицерите, които да облекат в черно стените и таваните на спалнята й. Черни трябва да бъдат също пердетата, чаршафите и кувертюрите… Това е отражение на доведената до крайност нейна чувствителност и вероятно смътен спомен от детството й на село — за черния цвят, носен вечно от вдовиците в селските среди и по принцип от местните жени, след като са преминали определена възраст. Но не остарява ли тя самата изведнъж насред нощта на 20 декември 1919 г., макар да е само на трийсет и седем? „Тази смърт, признава по-късно тя, беше за мен ужасен удар. Губейки Кейпъл, аз губех всичко.“ Оттук й идва идеята да се затвори в тази гробница… За щастие много скоро неизчерпаемата й енергия, желанието й за живот се завръщат. Тя се задушава там. Съжалява, че се е оставила на течението, тя, която винаги е възхвалявала силата на волята. Затова нарежда да й оправят легло в друга стая, този път в розово… Не че иска непременно да забрави мъжа, когото е обичала, но занапред раната й ще остане тайна. Заклева се да не показва вече любовната си мъка.

Това не пречи, веднъж останала сама, да си припомня редица епизоди от живота си с Бой… например нали именно той открива, че някои очни дефекти, сред които силно късогледство, й пречат да вижда ясно каквото и да било, освен ако не е твърде близо. Тогава, много мило, я завежда при своя лекар. Едва сложила първите си очила, тя едва не изкрещява, толкова грозни й се струват хората. Лошото й зрение ги е идеализирало… А после колко се смеят с Бой!

Други спомени не са толкова весели. Вижда се отново в стаята си, в клиниката, където я е отвело едно помятане. Хирургът не успява да направи нищо: няма да има дете от Бой… Изглежда, че това е следствие от един аборт в Мулен, когато извършената при ужасни условия интервенция води до несъмнено непоправими последици. Доктор Фор не го е скрил от нея… А сега Даяна, законната съпруга на Кейпъл, очаква дете от него, докато Коко не е била в състояние да го дари с такова.

Няколко седмици по-късно Габриел ще научи чрез Аженор дьо Грамон, изпълнителя на завещанието на Бой, че последният не я е забравил… От състоянието си от 700 хиляди ливри Артър Кейпъл е завещал 40 000 на Габриел и същата сума на една друга жена, италианка, войнишка вдовица. Бой оставя по малко пари на сестрите си, като всичко останало отива за съпругата му Даяна. Коко не е нито изненадана, нито ревнува — посмъртно — от тази любовница, която той е държал да направи сънаследница, защото тя го познава достатъчно добре… А и това вече няма никакво значение…

В мъката си Габриел не знае към кого да се обърне, за да получи някаква утеха. Не може да разчита на семейството си. Разбира се, там е добрата Адриен, но тя е прекалено обсебена от своя „обожаем“, за да й бъде в някаква помощ. Що се отнася до приятелките й, то може ли наистина да разчита на Женевиев Викс или на Мод Мазюел? Последната е имала късмета да открие един супербогат тексасец с голяма шапка, който я отвежда със себе си отвъд Атлантика. Що се отнася до Мися, която неочаквано се е увлякла по нея, как да повярва в искреността на подобна привързаност, която има вероятност да изчезне толкова бързо, колкото се е зародила? Трябва да внимава с капризния характер на тия славяни…

Затова извън часовете, които посвещава на работата си, нейното действително убежище, в което тя се крие, е „Бел Респиро“. За голямо учудване на съседите, поръчва да боядисат капаците на прозорците на вилата в черно… също както се носи траурна лента на ревера. Освен това се стреми да избягва по възможност Бернстейнови — Анри и жена му Антоанет — чиято собственост граничи с нейната: дели ги обикновена ограда от габър…

Все пак в началото на лятото, след като многократно и под различни предлози е отклонявала поканите на Мися, тя най-сетне скланя да се видят. Приятелката й многократно й повтаря, че не постъпва правилно, уединявайки се в Гарш, където изпада в своята „неврастения“ (така наричат по онова време депресията). Но Коко не трябва да се доверява прекалено на Мися: доста пъти са я предупреждавали да внимава с полякинята: казват й, че тя привличала нещастието, както пчелата е привлечена от някои ухания. „Тя е щедра, ще каже по-късно Коко, при условие че човек страда; и готова е всичко да даде, да даде всичко — добавя — за да продължи човек да страда.“ Такава е сложната и перверзна същност на тази необикновена жена. Въпреки всичко Габриел дружи с нея, но ясно осъзнава, че може да очаква всичко, и добро, и лошо.

Поканена от Мися, при която отива по-скоро водена от разума, отколкото от чувствата, тя участва в редица приеми. В началото се ограничава с това да слуша какво се говори, без да продума и дума… Впрочем, всички я оставят на мира и не й задават никакви въпроси. И това й стига. Пред нея приятелите на домакинята говорят единствено за скорошното завръщане в столицата на установилия се още през 1914 г. в Швейцария Стравински. Композиторът на „Жар птица“, на „Петрушка“ и на „Пролетно тайнство“ — балети, поверени на Дягилев — ще работи отново с него по новата си творба „Пулчинела“, чиито декори и костюми ще бъдат нарисувани от Пикасо. Така, благодарение на Мися, Габриел навлиза в света на изкуството: творците, за които чува да се говори, както и за мнозина други след тях, ще станат нейни приятели. Със смъртта на Артър Кейпъл и с навлизането в кръга на Мися за Коко се открива нов период, през който ще се обогати чувствителността й и значително ще се разшири обсегът на нейните интереси.

През същото това лято на 1920 г. Хосе-Мария Серт и Мися Годебска продължават да съжителстват вече дванайсет години. Тя е на четирийсет и осем години, а той на четирийсет и пет. Изведнъж решават да се оженят. Защо? Не е известно. Марсел Пруст, един от многобройните приятели на Мися, й пише: „Бях много трогнат, че сте си направили труда да ми пишете, за да ме известите за това бракосъчетание, което притежава августейшата красота на приказно ненужните неща. Каква жена би намерил Серт, а вие, какъв съпруг, също предопределен от съдбата, щом сте толкова достойни единствено един за друг?“.

След сватбата им, която отпразнуват на 2 август в Сен Рош, Сертови се преместват в новото си жилище, широк апартамент в резиденция „Мьорис“, който, намирайки се на по-висок етаж, гледа към върховете на кестените в Тюйлери. Малко след това те отпътуват за сватбеното си пътешествие във Венеция, отвеждайки със себе си Коко, която искат да изскубнат от уединения живот, воден от нея след смъртта на Бой.

Във Венеция, както и в останалите италиански градове, които триото посещава, Хосе-Мария играе ролята на гид: нека си представим това брадато човече с ужасен испански акцент, което превръща френския език в една неразбираема каша. С доста жестове той разкрива пред двете жени красотите на Италия. И макар да е художник, не го интересуват толкова картините в музеите или църквите, колкото животът навън. Да похапнат лимонов сладолед на пейка в „Кафе Флориан“, да вечерят на терасата над някой канал, по който се плъзгат черни гондоли, да слушат плискането на водата, която докосва позеленелите от мъх стари стени, ето какво препоръчва той на своите придружителки.

Но това не му пречи да е сведущ по всички въпроси: каталога с картините на Болтрафио, развитието на Антонело ди Месина, житията на светците, това, което Дюрер е гравирал на четиринайсетгодишна възраст, какъв лак е използвал Анибале Карачи. В състояние е да разсъждава часове наред относно използването на червения лак у Тинторето…

По време на пътуване много обича разкоша… поръчва редки вина, ястия, от които масата им заприличва на картина на Веронезе. Габриел няма никаква възможност да плати, която и да е сметка.

— Таси вешеря е моя, мадмоашел — казва той.

— Не поръчвайте повече нищо, няма да го ям, господине — отвръща Габриел, която яде колкото птиче.

— Няма да го ядете, но аш ше поръчам оше три яйчени крема с мараскин, мадмоашел, независимо дали искате, или не!

Безчувствен към умората на своите спътници, едва пристигнали в Рим след изнурителен преход под августовското небе, той ги завлича до Колизеума, който държи да им покаже на лунна светлина, разказвайки им прекрасни неща за архитектурата му или за великолепните празненства, които биха могли да се устройват сред руините му.

— Вишдам украса с привърсани балони целите в злато, мадмоашел, нещо въздушно в сравнение със строгостта на архитектурата… Архитектурата е шкелетът на градовете. Шкелетът, мадмоашел, е всичко това тук: едно лице без кости би се разпаднало: така вие, мадмоашел, вие ще сте много красива покойница.^[1]

Има една тема, която Коко предпочита да не разисква със Серт, неговата живопис: това изобилие на злато и сребро, тези напомпани мускули, тези идиотски гримаси на неговите персонажи, всичко това я обърква и похвалите засядат в гърлото й.

— Чувствам, че те отвращава, но се преструвай, за да не го забележи — пошепва й Мися.

Един ден Габриел се моли на свети Антонио Падуански да пресуши сълзите й… ето я в църквата, пред статуята на светеца. Нека я оставим да разкаже какво й се случва тогава: „Пред мен един мъж беше коленичил и опрял чело о каменната плоча. Лицето му беше толкова тъжно и красиво и излъчваше такава твърдост и болка, а изнуреното му чело опираше земята с такова отчаяние, че с мен стана чудо. Аз съм едно нищожество, рекох си. Какъв срам! Как смея да сравнявам мъката си на изгубено дете със скръбта на този човек; аз, чийто живот едва сега започва? И ненадейно се изпълних с нови сили. Възвърнах си вярата, решена отново да живея“.

Именно това ще се помъчи да прави след завръщането си в Париж. На първо време решава лицето й да не издава мъката й. Поне никой няма да я съжалява, което тя въобще не понася. Така вероятно привидното й оздравяване с времето ще стане истинско…

Във Венеция тя присъства мълчаливо на множеството разговори на Сергей Дягилев с Мися. Сергей иска на всяка цена през новия сезон да представи нова версия на „Пролетно тайнство“ (поставен за пръв път през 1913 г.), платена от Масин. Но разноските по новата постановка са толкова главоломни, че тя е заплашена въобще да не се състои. Сергей и Мися разговарят почти всеки ден за различните начини за набиране на необходимите суми… Към кого да се обърнат? Към принцеса Дьо Полиняк, по баща Сингер (шивашките машини), към Мод Кюнард (големите пътнически кораби)? Не откриват никакво решение.

Завърнала се в Париж, Габриел, дребната брюнетка, на която Серж не обръща почти никакво внимание, отива в хотела, където той е отседнал, и настоява да го види… Името й нищо не му говори. Колебае се дали да приеме тази непозната, която само може да му загуби времето. Най-сетне се решава да се срещнат и разпознава в нейно лице мълчаливата приятелка на Мися: тя знае точно от каква огромна сума се нуждае Дягилев. Подава му чек, надхвърлящ всичките му очаквания; чек от 300 000 франка^[2], но свързва този баснословен подарък с едно условие: никога да не споменава за него на когото и да било. Въпреки обещанието, което й дава, няколко месеца по-късно Серж разкрива пред секретаря си Борис Кохно (бъдещ автор на множество балети и един от ръководителите на трупата) щедростта на Габриел. Именно чрез него тайната става известна. Когато Габриел настоява жестът й да не стане достояние никому, тя вероятно има предвид Мися, защото да подпомогне по този начин Дягилев, означава да навлезе в нейния периметър, да се конкурира с нея. Габриел напълно осъзнава този факт. Несъмнено жестът й е бил много щедър, но същевременно е допринесъл, като тя да се издигне до нивото на Мися и дори да я надмине, тъй като тя спасява плана за подновяването на спектакъла на „Пролетно тайнство“, за който приятелката й не е могла да стори нищо. Това е първият случай на съперничество между двете неразделни жени, което ще трае до смъртта на Мися. Независимо дали последната узнава за жеста на Коко от Серж, или се досеща кой е дарителят, сигурно е, че Мися се чувства донякъде унизена. Но изглежда, че това не води до спречквания между двете приятелки. Макар според Габриел полякинята да е напълно способна да опропасти някой проект, след като не играе главната роля в него.

Това брилянтно влизане в клуба на меценатите я издига в собствените й очи, а тя наистина се нуждае от това. Колко е хубаво да си една обикновена шивачка, която е преуспяла и печели пари! Както видяхме, според нея изработката на рокли и манта и рисуването на някоя пола не я превръща в творец, както претендират някои от нейните, надуващи се глупаво и суетно, събратя.

И тъй като нейната дейност представлява обикновено занаятчийство, най-малкото, което би могла да строи, е да способства чрез продукта на труда си за разцвета на шедьоврите. А у Дягилев тя е усетила творческия гений в най-чист вид. Тя най-добре ще запомни външността му на лаком пухкав котарак, смеха му през отворените пълни устни, увисналите му бузи, добродушния и насмешлив поглед иззад монокъла, чийто черен шнур се вее на вятъра.

Както тя разказва, той бил най-прелестния приятел. Харесвала го заради стремежа му да живее на бързи обороти, заради страстите му, заради окъсаните му дрехи, тъй отдалечен от легендата за пищния му живот, прекарващ с дни без храна, в нощни репетиции, заседнал в някое кресло, разоряващ се, за да постави някой хубав спектакъл, запознаващ най-добрите художници с най-изявените музиканти…

В крайна сметка Дягилев вероятно въвежда Коко в света на изкуствата; той е човекът, без който тя никога нямаше да достигне, независимо колко гениална модистка е била, онази допълнителна значимост, която я превръща в нещо по-друго от най-великата шивачка на своето време…

След като благодарение на Дягилев започва кариерата си на меценатка, Коко не спира дотук. Научавайки, че Стравински е изпаднал в тежки финансови затруднения, тя кани него, съпругата му и четирите им деца в „Бел Респиро“, където живеят известно време и където тя се грижи за тяхната издръжка, разбира се, при най-добри условия. Две години подред вилата ще се изпълва с мощната музика на композитора…

Щедростта на Габриел не секва с отпътуването на Игор през 1922 г. Единайсет години по-късно той продължава да фигурира в списъка на „удостоените с пенсия от Великата Мадмоазел“, както я нарича издателят Бернар Грасе. Писмо от 6 февруари 1933 г., изпратено от Игор до Мися, ни разкрива — както и мизерията, в която продължава да живее вече петдесетгодишен — един от най-великите композитори на века:

Скъпа Мися,

Ужасно съжалявам, че непрестанно искам нещо от вас или че ви досаждам с дребните си проблеми, но знаете, че от първо число Шанел не ни е пратила нищо, а ние нямаме и грош, с който да изкараме месеца. Затова ви умолявам да бъдете тъй добра да й напомните…^[3]

Биариц, септември 1920 г. Както е известно на всички, това е най-добрият период за балнеолечение, въздухът е чист, климатът е мек, от океана се носи ободряващият и йодиран дъх на водата… Едва настанила семейство Стравински в „Бел Респиро“, Габриел също се втурва там, за да си почине, но и да хвърли едно око на това, което става във филиала й. Впрочем именно тук тя осъществява своите най-добри септемврийски сделки, доста по-успешни, отколкото в Париж и Довил. Дали въобще подозира, че ще настъпи едно от онези събития, които ще преобърнат живота й? Едва ли. Става така, че там тя среща две от приятелките си от Роальо, актрисата Габриел Дорзиа и Март Давели, певицата от Опера Комик, която наскоро е триумфирала в „Мадам Бътерфлай“ и в „Кармен“. Щастливи от срещата, трите жени отиват в един нощен бар. Там Давели представя на Габриел братовчеда на руския цар, Великия княз Дмитрий Павлович, комуто понастоящем е любовница. Тя се възползва от краткото отсъствие на своя любовник, за да й прошушне на ухото: „Ако го искаш, отстъпвам ти го! Малко е скъпичък за мен!“.

Няма нищо учудващо в присъствието на Великия княз в Биариц. Брегът на баските, както и Лазурният бряг, е населен с руски аристократи, принудени да емигрират след Октомврийската революция през 1917 г. Съвсем естествено, те се връщат там, където са прекарвали щастливи дни. Междувременно мнозина от тях са загубили богатството си… но са запазили вкуса си към лукса, влечението си към разгулния живот, увековечен с твърде сполучливия израз „турнето на великите князе“. Така че връзката с подобен любовник невинаги е изгодно нещо за жените… Тези прозаични разсъждения съвсем не смущават Габриел, която намира Дмитрий за доста красив мъж и оценява високия му ръст, дългите, характерни за Романови, крака, зелените му очи и нещо необяснимо, поставило меланхоличен отпечатък върху него. Но, разбира се, и неотразимия му славянски чар… Нека добавим, че съдбата на Дмитрий е достойна за роман. Присъствал е на убийството на Распутин, начетеният и похотлив монах, спечелил симпатиите на царица Александра и внушил й, че съдбата на нейния син хемофилик зависи от него. Гневът на Александра заточава Дмитрий в Персия, където е принуден да замине заедно с верния си слуга Пьотр, добродушен двуметров гигант, който бди над него още от детството му. Именно това изгнание, далеч от Русия, го спасява от болшевиките и от смъртта. Той се изплъзва от нея, за разлика от царя и останалите членове на императорското семейство, чиято кръв обагря стените на Ипатиевия дом в Екатеринбург в злокобната юлска нощ на 1918 г., когато се извършва жестокото клане.

Това, с което Дмитрий привлича Габриел, е, че макар двамата да са живели при твърде различни условия, има известно сходство в началото на битието им. И двамата са имали безрадостни години. „Чистокръвните принцове, споделя Габриел, винаги са пораждали жалост у мен; занаятът им, когато го упражняват, е възможно най-скучният. А когато не го упражняват, става още по-лошо.“ Внук на Александър II, племенник на Александър III, братовчед на Николай II, сирак по рождение, той бива отглеждан предимно от гувернантки. Да не говорим за баща му, Великият княз Павел. Командващ царската гвардия, той се появява твърде рядко. И когато синът му Дмитрий става на единайсет години, бащата бива заточен. Тогава поверяват детето на Великия княз Сергей, губернатор на Москва, и на неговата съпруга. Но Сергей загива при атентат… Много скоро изискванията на дворцовия етикет притискат Дмитрий и му пречат да се развива свободно. Дванайсетгодишен той вече е полковник във 2-ри гренадирски полк, с блестяща униформа с ширити. Когато с удоволствие би поиграл на война с връстниците си или сам с оловните войници, едва четиринайсетгодишен го произвеждат в полковник в 4-ти пехотен лейбгвардейски полк… Облечен в парадна униформа, той трябва да го командва съобразно протокол, който е длъжен да наизусти и да повтаря непрестанно. Що се отнася до обучението и възпитанието му, то е поверено на възпитатели и протича в нескончаеми сеанси на четири очи с обграждащи го с внимание и уважение, но изключително скучни беловласи старци… Колко би му се искало да бъде чисто и просто анонимен ученик в лицей и да си играе или бъбри с другарите, които непременно би имал. За съжаление, той познава тези удоволствия единствено от приказките или от разказите на малкото писатели, които му разрешават да чете.

Именно това сиротно детство и юношество, лишени от всякакви радости, изпълват с меланхолия красивия зелен поглед на Дмитрий. И кой друг, ако не Габриел, би могъл да оцени неговото отчаяние?

Към казаното дотук би могло да се добави финансовата нищета, в която тъне в дадения момент Великият княз, за която впрочем свидетелстват опърпаната му дреха и пукнатините по обувките му, които ваксата не успява да прикрие. Едновременно привлечена и разчувствана от по-младия от нея с осем години Дмитрий (млад, едва двайсет и девет годишен мъж), през септември Коко го кани да се настани в Гарш заедно с верния му прислужник Пьотр. Така, добавя тя, там той ще бъде заедно със сънародника си Стравински и семейството му. „Бел Респиро“ е достатъчно голяма, за да приеме всички…

Но се появяват усложнения. Всъщност Стравински се влюбва страстно в Габриел. За съжаление, чувствата му съвсем не са взаимни. Макар да изпитва дълбоко възхищение към него, Коко може да му предложи единствено искреното си приятелство: с металните си очила, късия си мустак, с дългия си извит нос, вече оределите си коси и с главата си като на гризач той въобще не я привлича. И когато той й се признава в любов:

— Вие сте женен, Игор, отбелязва тя. — Когато жена ви Катрин научи…

Той отвръща типично по руски:

— Тя знае, че Ви обичам. Кому другиму, ако не на нея, бих разкрил толкова важно нещо?

Но тази обезоръжаваща реплика въобще не променя отношението на Коко…

Въпреки дискретността й, приятелката й Мися подозира нещо. А тя мрази да е в неведение за всичко, което се случва между приятелите й. Затова пита грубо Коко:

— В края на краищата какво правите? Накъде сте тръгнали? Казват ми, че Игор разхождал кучето ти! Какво означава това?

Габриел ще си замълчи…

Всъщност Стравински работи неуморно: именно по време на пребиваването си в Гарш той композира между другото Концертино за струнен квартет, симфониите за духови инструменти, посветени на паметта на Клод Дебюси, или кратки мелодии за пиано, които също са малки шедьоври.

Един ден Габриел забелязва, че Игор изглежда изключително угрижен. В крайна сметка той разкрива причината за своето безпокойство:

— Директорът на зала „Гаво“ желае да изнеса концерт, но няма да стане. Не разполагам с достатъчно финансови гаранции…

— Ако е само това — отвръща Габриел със смях, — аз ще се погрижа за това.

Но, тъй като тя ненавижда караниците и знае колко е докачлива приятелката й, все пак се застрахова…

— А сега, Игор, ще трябва да информирате Мися.

Стравински не изглежда очарован, дори се колебае…

— Хайде! — нарежда му Габриел с безапелационен, добре познат на близките й тон.

Още на другия ден Мися я обсипва с упреци:

— Задъхвам се от мъка, когато си помисля, че Стравински е приел пари от теб!

Мися, която е царица в предизвикването на кавги, драматизира още повече нещата: въобразява си, че Стравински ще се разведе, за да се ожени за Коко. Серт, който не иска да остане по-назад, когато нещата трябва да бъдат пресилени, напада и обижда Игор:

— Мьосие, Г-н Кейпъл ми е поверил мадмоашел. Мъж като Вас, Мьосие, се нарича сводник!

Неописуемата Мися се напряга, за да усложни още повече нещата: вземайки трагична поза, тя заявява на Коко:

— Стравински е в съседната стая, иска да знае дали ще се омъжиш за него, или не. Кърши ръце.^[4]

Габриел ще съумее с доста усилия да сложи край на тези безумни сцени и да накара Стравински да подходи с повече благоразумие, търсейки единствено дружбата й. Той се успокоява. Говори й за музика, разказва и за загадъчната Русия… Тя смята, че се е излекувал… Междувременно Руският балет заминава за Испания. Игор кани Габриел да иде да го гледа в Барселона, където ще дирижира оркестъра. Тя приема без никакви предубеждения. Но след известно време, променяйки намеренията си, тя решава да иде, но не в Испания, а в Монте Карло: казва си, че за нея би било по-приятно да прекара там няколко дни с мъж, който й харесва, красивия Дмитрий от Русия. Кани го без излишни церемонии:

— Отивам в Монте Карло, за да пробвам една нова кола… Искате ли да ме придружите?

Великият княз се колебае… финансовите му възможности, обяснява той, са ограничени.

— Ще си разделим разходите — успокоява го тя. — И между другото, няма да се налага да отсядаме в най-скъпите хотели… Що се отнася до бензина, ще го плати собственикът на сервиза. Вярвайте ми, той разполага със средства!

В крайна сметка Дмитрий приема… Но Мися не се предава. Дълбоко перверзна, жадуваща за катастрофи, тя изпраща телеграма на Игор, който никога не се е отказвал да покори Габриел и я очаква трескаво в Барселона. Тя съставя следната депеша: „Коко е едно леконравно момиче, което предпочита великите князе пред творците“.

Всъщност Коко наистина е възнамерявала да отиде и в Испания след забежката си в Монте Карло. Но телеграмата на Мися поражда у Игор такъв гняв, че, уплашен, Дягилев незабавно телеграфира на Габриел следното предупреждение: „Не идвай, би те убил!“. Естествено, изправена пред силните упреци на Коко, Мися упорито отрича да е авторката на този отвратителен донос. Но жертвата й не вярва и на една нейна дума. Известно й е на какво е способна приятелката й… Ето че се скарват за няколко месеца наред…

Когато Габриел се връща от Монако, Дмитрий е вече неин любовник. По време на прекараните там няколко дни те са се забавлявали до полуда: Романови умеят да се веселят. За забавленията си могат да избират между казиното, парижкия хотел и бутиците. Тя му подарява елегантни дрехи, а от своя страна, той й дарява великолепни бижута, които е успял да вземе от Русия: колиета от перли, верижки от масивно злато, инкрустирани с рубини, диаманти, смарагди и сапфири кръстове…

Остават заедно за около година, като почти не се разделят до есента на 1921 г. Впоследствие Дмитрий ще се ожени за една супербогата американка, Одри Емъри, и ще живее в Съединените щати. До смъртта си през 1942 г. той храни дълбока привързаност към Коко, впрочем споделена и от нея, което е потвърдено по-късно и от сина на Дмитрий, Павел Романов Илински, установил се отвъд Атлантика, в Охайо.

Габриел изживява един особено щастлив период по време на връзката си с Великия княз: позволява си двумесечна ваканция. Отначало отсядат в „Отел дю Пале“ в Биариц, но тя предпочита да се усамоти с него. Затова наема в Муло, в началото на Аркашонския басейн, голяма бяла вила, наричана „Ама Тикиа“, в чиято тераса се плискат самите вълни. Там тя извиква своя майордом Жозеф Леклерк, придружен от съпругата си Мари, и верния Пьотр. Всяка сутрин една от моторните лодки, характерни за Басейна, идва да вземе любовниците, за да ги остави на някой пуст, обрамчен с борове плаж. Там те се къпят, пекат се на слънцето, устройват си пикници и се разхождат из изпълнената с аромати гора, оставяйки следи в мекия килим от борови иглички… Към три часа същият рибар с лодката идва да ги прибере… Понякога пътуват из околностите, посещават някое лозе в Медок, дори стигат до Бордо… Рядко приемат гости, с изключение на някои по-близки хора, като Кокто, който често пребивава в Пике, на Аркашонското крайбрежие, само на няколко километра от тях.^[5] През останалото време те се отдават на удоволствието да бъдат само двамата и… нищо да не правят. Впрочем това е така за първи и последен път в живота на Коко, но тя все още не го знае. На практика, всеки път, когато ще се отдава на някое удоволствие и ще напуска Париж, то ще става в обкръжението на тълпа приятели и познати.

Връзката с Дмитрий е полезна за Габриел, но тя съвсем не я кара да забрави Бой… Никога няма да го забрави и цял живот ще твърди, че той е мъжът, когото е обичала най-много. Но поне Великият княз я е накарал да преодолее мъката си, да възвърне вярата в себе си и в собствената си съдба.

Но ролята на Дмитрий не свършва дотук, тя се простира и в професионалния й живот. Всъщност тя наема в своето предприятие известен брой руски емигрантки, на първо място приятели или по-близки или далечни роднини на Великия княз. Естествено, това са жени от висшето общество, загубили цялото си богатство, които трябва непременно да се трудят, за да се прехранват. Габриел ги наема като манекенки, когато физиката им го позволява, или като продавачки. Тя взема на работа и бившия губернатор на Крим граф Кутузов, съпругата му и двете им дъщери. (Същият този Кутузов е потомък на едноименния маршал, победил Наполеон I при Красное.) Тя го подслонява с цялото му семейство във вилата „Бел Респиро“, която, побрала семейство Стравински и Дмитрий, се превръща в истинска руска колония.

Но това не е всичко; срещите й с Дмитрий подтикват Коко да черпи вдъхновение за моделите си от руснаците и от руското във всичките му аспекти… Същото явление се наблюдава по-рано и с Бой Кейпъл и с английското влияние. Но славянското влияние е много по-„ярко“. Именно тази дума подхожда на вдъхновените от руския фолклор цветни бродерии, които украсяват роклите с презрамки, блузите и ризите в народен стил. Разбира се, още през 1909 г. Руският балет на Дягилев популяризира тези художествени цветни форми. В тази насока работят също Пол Поаре през 1912 г., а по-късно и Жан Ланвен. Но никой няма да черпи с пълни шепи от този източник на вдъхновение като Коко. Тя дори не се поколебава да наеме петдесет бродирачки. Събира ги в едно ателие и поставя начело им сестрата на Дмитрий, Мария Павлова. И тук нейната оригиналност се проявява с пълна сила. „Никой не умее по-добре от Шанел да украсява своите модели с оригинални бродерии“, отбелязва „Вог“ през май 1922 г. Тя обожава да украсява роклите си от креп, блузите си и мантата си — предимно в черната и кафявата гама — с многоцветни рисунки, изработвани понякога от стъклени перли или комбинирани с пайети. Що се отнася до мотивите, използвайки всички възможни изразни средства, тя ги заимства не само от Русия, но и от Румъния, Персия, Индия и Китай…

Дали появата на тези скъпоструващи бродерии в колекцията на Шанел не слага край на „луксозната нищета“, в която Пол Поаре обвинява своята конкурентка, имайки предвид „простите“ материи, които тя използва много често? В действителност нещата са много по-сложни: надарената с богат съзидателен гений Габриел не познава забрани. Тя ще остане винаги вярна на своите принципи за простота, строгост и практичност, които е определила още с навлизането си в света на модата…

Руското влияние в творчеството й не секва с края на любовта й през есента на 1921 г. Точно обратното, например тя лансира дългата риза на мужиците, рубашката, като продължава да прави множество ревюта на кожи с руски манекенки. Сега на улица „Камбон“ езикът на Толстой се чува едва ли не по-често от този на Волтер. Граф Кутузов оглавява приемането на поръчките и при вида на толкова графини, княгини и баронеси, които се покланят почтително пред Дмитрий, целуват му ръка и го наричат „Ваше величество“, човек би помислил, че се е озовал в Зимния дворец или в Царское село…

Ако вярваме на Мися Серт, то тя била дала идеята на Коко да създаде парфюм със своето име. Под нейно въздействие, в началото Коко била пуснала на пазара една великолепна тоалетна вода, чиято тайна, ревниво пазена от Медичите, позволила на кралица Катерина ди Медичи да запази до старостта си младежкия си тен. Тази чудодейна течност позволявала на господата да избегнат ужасното парене след бръснене, което, всеки знае, трудно се потушава. След забележителния успех на тази „Вода Шанел“, според собствените си твърдения, Мися уж посъветвала Коко:

— Защо, наистина, не направиш парфюми Шанел?^[6]

Във всеки случай едно е сигурно: по време на бягството си на юг заедно с Великия княз, Габриел посещава родения в Москва от френски баща Ернест Бо, който работи в Грас като химик по парфюмите. Този мъж е прекарал по-голямата част от живота си в Санкт Петербург, където баща му бил чиновник в царския двор. Твърде вероятно е тази среща да е била уговорена от Дмитрий — комуто Габриел дължи в известна степен успеха на първия си парфюм „Шанел №5“…

Право да си кажем, през 1920 г. идеята да бъдат обединени висшата мода и парфюмерията не е нова. Например още през 1911 г. Пол Поаре пуска на пазара парфюми като „Лукреция Борджия“ или „Китайски нощи“. Но опитите му завършват с неуспех.

Тези парфюми, подобно на всички предлагани на жените до този момент, са естествени, независимо дали са с растителен (роза, момина сълза, жасмин и др.) или с животински произход (мускус, амбра, цивета). Правят ги чрез умело смесване на съставките. Но от известно време започват да произвеждат синтетични продукти. Те не заместват естествените есенции, но засилват аромата им и ги карат да „вибрират“: така Убиган използва кумарин, за да получи „Царска папрат“, а Герлен използва ванилия, за да получи „Жики“.

Оказва се, че в този момент Ернест работи върху алдехидите, много ефективни, но нестабилни синтетични продукти, което води до големи разходи. По тази причина те все още не се използват. Но той смята, че е намерил решение на проблема. Уговаря се с Габриел да й предостави няколко смески, сред които тя да си избере. През цялата 1921 г. химикът предлага две поредици от мостри, номерирани от 1 до 5 и от 20 до 24. Той умело комбинира не по-малко от осемдесет съставки, сред които доста жасмин и огромна доза алдехиди. Твърди, че е възпроизвел прекрасното усещане, което е имал при пребиваването си в Далечния север, където го отвели превратностите на войната. Там вдишал приятната свежест, която изпускали под среднощното слънце реките и езерата… Габриел, която му вярва, го направлява в опитите му. Макар да няма познания по химия, тя притежава невероятната дарба да разпознава превъзходното във всички области, включително и в парфюмерията. Дори да не сме длъжни да й вярваме, когато претендира, че познава мириса на ръцете, брали цветята, които й поднасят… В крайна сметка тя се спира на №22, който ще пусне няколко месеца по-късно, но държи да лансира много скоро №5 за представянето на новата й колекция на 5 май 1921 г. Дали това е чисто съвпадение на цифрите или умишлено търсен резултат? Кой знае!

Известен е световният триумф на този парфюм, но как да си го обясним? На първо място би трябвало да поставим качеството и оригиналността му. Това е парфюм, който не напомня на никой познат досега аромат на цвете или на разпознаваем меланж от цветя. Това е съвсем ново, сякаш произлязло от небитието творение, чието очарование е толкова по-силно, колкото по-мистериозен е произходът му. Това е един революционен парфюм. Как да не се заговори за него?

Но още по-революционна е и презентацията му. До този момент производителите, най-известен от които е заводът за кристал „Лалик“, са създавали красиви и оригинални флакони с изключително разнообразни форми, отрупани с орнаменти, като например летяща балерина или Купидон с лък. Често пъти стените на флакона са богато гравирани. Някои любители ги колекционирали и продължават да го правят. Според мълвата в колекцията на Жорж Фейдо имало над триста екземпляра.

Точно обратното, стремящата се към простота и изчистеност Габриел налага обикновения флакон с форма на паралелепипед, който позволява човек да се наслади изключително на съдържанието му. Наскоро е започнала епохата на кубизма, въвела в модата квадратите и правоъгълниците. Твърде вероятно е тя да е повлияла на избора на Коко… Във всеки случай този флакон е много функционален. Единствените следи от някакви забележими намерения за украса са от 1924 г. и представляват известен компромис спрямо тези, които биха сметнали изделието за прекалено аскетично: става въпрос за фасетната шлифовка на капачето и скосените и окръглени стени на самия флакон. Като цяло, със своя здрав селски усет и практичен ум, които никога не я напускат, Габриел разбира отлично, за разлика от своите предшественици, че трябва да се изтъкне съдържанието, а не съдът. Дали не си спомня казаното от поета, „Какво значение има флаконът?“. Във всеки случай тя явно е осъзнала тази очевидност.

Но как да нарече новия си парфюм? По традиция предшествениците й използват псевдопоетични наименования: „Априлска усмивка“, „Царствено желание“, „Сърцето на Жанет“ или „Вечерно опиянение“. Какъв ужас! Толкова е смешно! Толкова смешно, колкото бутафорните разцъфнали градини по шапките на дамите отпреди 14-та година. „Но какво да правя?“ — пита се Габриел. Ами, тъй като нейната личност и фирмата й са вече добре известни през 1921 г., защо да не го нарече чисто и просто „Шанел“? Така парфюмът ще извлече максимална полза от известността й, която пък ще допринесе за пазарния му успех… Как проличава в случая изостреният търговски нюх на ръководителката на модна къща, в каквато се е превърнала Шанел! Пол Поаре, който пропада с опитите си да наложи свой парфюм, не се осмелява, въпреки известността си, да експлоатира своето име и се задоволява единствено да нарече един от парфюмите си на името на дъщеря си Розин. Вероятно това е една от причините за неговия неуспех.

Далновидна и уверена в щастливата си звезда — в това е силата й — Габриел съзира необходимостта, в случай че лансира други парфюми, да даде по-отчетлива характеристика на първия, така че той да се отличава от следващите… Най-добре, мисли си тя, да бъде по-просто… Тъй като е избрала флакон №5, защо да не стане „Шанел №5“?

— Но никой не е правил досега така! — заеква смаяният от тази дързост Ернест Бо.

— Именно затова — отвръща Коко, която обожава да руши традициите, — именно това ще го отличи от останалите!

Освен това трябва да подчертаем, че идеята да изтъкне даденото число е свързана с определена част от нейното минало. Още в Обазин тя си въобразява, че разчита в мозайките, които украсяват първия етаж, мистериозни числа, тайно писмо, което я кара да мечтае… Този път тя отново мечтае… Смята, че петицата ще бъде „щастливото число“, върху което ще заложи и ще подкани да заложат — в смисъла на залаганията в Монте Карло — своите почитатели. Впрочем нали именно по време на пътуването си до Монте Карло тя среща Ернест Бо? Няма никакво съмнение, че съдбата го е изпратила при нея — мисли си тя.

Същата простота, която проявява при избора на името на парфюма, откриваме и при изработката на етикета: съвсем бял правоъгълник, върху който с почти провокираща отчетливост се откроява с черни букви името „Ш А Н Е Л“. В случая откриваме контраста бяло/черно, който тя експлоатира тъй често в моделите на дрехите си и към който се е привързала в най-ранното си детство, живеейки в света на сиропиталището. Вероятно от още по-далечно време идват двете взаимно преплетени първи букви CC на имената й, които виждаме върху завързания за капачката кръгъл щемпел. Та нали именно така потомственият гостилничар от Понтие „подписвал“ мебелите, които изработвал собственоръчно? Именно тези две букви CC Габриел вижда на стъклописите в Обазин и им се любува по време на дългите църковни служби, на които е задължена да присъства. Нещо повече, случайността повелява в Мулен да я наричат Коко… Така, щом съдбата й налага тези две букви CC, защо да не ги свърже с бъдещето на своя парфюм…

Когато всичко става готово, Габриел поставя незабавно „Шанел №5“ зад витрината на улица „Камбон“. Много находчиво тя подава на всяка от своите приятелки от шикозните среди, в които се движи, един от ценните флакони, сякаш й поверява своето най-ценно съкровище:

— Не ти го продавам… Давам ти го… — прошепва тя мило.

Много скоро благодарение на мълвата се оформя нещо като тайно общество на страстните почитателки на „№5“. И когато флаконите биват пуснати в продажба (единствено на улица „Камбон“ 31), успехът идва незабавно… Парфюмеристът Франсоа Коти вероятно е умрял от яд. Говорело се, че Бо предложил първо на него това ухание, а той повдигнал рамене и казал само: „Прекалено е скъпо!“…

Всъщност въпреки това хубаво начало, Габриел много скоро започва да среща трудности при производството и разпространението на парфюма. Трябва да кажем, че завърналият се през 1919 г. във Франция Ернест Бо работи за сметка на парфюмерийното дружество „Рале“, което снабдява руския двор и което болшевишката революция принуждава да се установи в Грас. Съвсем естествено производството на парфюма се пада на това малко предприятие. Може би персоналът, натоварен с опаковането на продукта, е набран прекалено набързо? Поради което твърде често флаконът не се затваря добре или е недостатъчно пълен, или пък се оказва твърде чуплив. Още по-лошо, „Рале“ не успява да изпълни навреме поръчките, които непрестанно растат… Тогава един великолепен делови мъж, Теофил Бадер, основал тридесетина години по-рано „Галери Лафайет“, се притичва на помощ на Габриел.

— Обърнете се към известните професионалисти — съветва я той.

И й представя братята Вертхаймер, Пиер и Пол. Тя е чувала за тях в Довил като за собственици на състезателни коне, и в частност на чистокръвния „Епинар“, най-известният в света кон по онова време. Но Вертхаймерови са и собственици на основаното през 1863 г. козметично дружество „Буржоа“, насочено първоначално към производството на театрални гримове: най-добрата клиентка на фирмата е не друга, а Сара Бернар… През 1912 г. „Буржоа“ лансира „Пастел за бузи“, чиято кръгла картонена кутия, украсена с цветя, се превръща в лице на марката. Някои произвеждани по онова време цветове фигурират в каталога и днес. „Буржоа“ присъства още от 1913 г. на пазара в Ню Йорк, след това в Лондон, Барселона, Сидни, Брюксел, Буенос Айрес, Виена… Пак тази фирма лансира през 1929 г. „Парижка вечер“ от Ернест Бо, който ще сложи своя отпечатък върху цели поколения жени. Когато Габриел се обръща към Вертхаймерови, те вече са лансирали през 1923 г. своя първи парфюм „Моят парфюм“. Затова през 1924 г. бива основано Дружество за парфюми „Шанел“, асоцииращо Габриел и Пиер Вертхаймер, а Ернест Бо става негов технически директор. Вследствие от многократно променяни във времето договори Габриел ще получава през целия си живот доходи, които, без да се боим от високопарните думи, завинаги ще я избавят от нуждата.^[7]

През есента на 1921 г., когато окончателно приключват любовните взаимоотношения на Габриел с Великия княз, тя решава да напусне „Бел Респиро“ и да се установи в Париж. Причините за решението й са изцяло от прагматично естество. Къщата е прекалено малка, пътят прекалено дълъг, тя губи доста време. Тази неуморна работохоличка иска да е максимално близо до работното си място и до работата си, която се е превърнала в център на живота й. Въпреки това тя не продава вилата, тъй като това би означавало да изгони Стравински и семейството му. Композиторът, който се е примирил, че Коко не споделя чувствата му, й подарява нещо, на което държи най-много — икона, която е успял да отнесе от Русия и която тя ще държи на видно място у дома до края на живота си.

Новото жилище, което Габриел избира в столицата, е на петстотин метра от улица „Камбон“ и е грандиозно. Тя вече разполага с достатъчно средства, за да си го позволи. Това е резиденцията „Пийе-Вил“ на улица „Фобур-Сент-Оноре“ №29, построена през 1719 г. Коко наема партера, а след това и първия етаж, като граф Пийе-Вил си запазва втория. Стаите й се струват прекалено големи, но тя харесва високите врати-прозорци, които гледат към терасата, откъдето каменна стълба води към аранжирана по френски маниер градина. Вековни платани, кестени и липи се оглеждат в централен басейн, в който се плискат бистрите води на водоскок. Този парк се простира чак до улица „Габриел“, от която го отделя висока, боядисана в златно и черно ограда. Разположението е същото като на намиращото се в непосредствена близост английско посолство или на Елисейския дворец…

Едва пристигнала, Коко възлага на своя верен Жозеф — който е загубил жена си — да наеме многочисления персонал, необходим за поддръжката на новото й жилище. Тя няма за цел да го мебелира и декорира в съзвучие с това, което настойчиво изисква класическата му архитектура. Освен това въобще не обича лампериите, с които са покрити стените на сградата, нито бледозеления им цвят, нито позлатените кантове. Разбира се, тя не може да ги премахне, тъй като резиденцията е обявена за исторически паметник. Затова ги прикрива възможно най-добре с любимите си мебели, лакираните паравани от Коромандел. Още от самото начало сърцето на къщата се оказва огромният роял „Стейнуей“. Кандидати да свирят на него дал Господ: Стравински, Мися, Дягилев, дори пианистът на Руския балет, а понякога и Кокто. За украсата на дома понякога тя иска съвет от Хосе-Мария Серт, чието увлечение по барока я пленява, макар да не се вдъхновява от някои негови фантазии, които смята за крайни. Тя използва много повече от него черния цвят, бежовото и кафявото или по-скоро тъмнокафявото. „Навсякъде — ще каже тя по-късно, спомняйки си за това място — великолепни килими в цвят Колорадо кларо с копринени отблясъци като добрите пури и изтъкани по мой вкус, велурени пердета в кафяво със златни галони, които приличат на опасаните с жълта коприна шапки на Уинстън (Чърчил). Никога не оспорвах цените. Протестираха единствено приятелите ми, а Мися си скубеше косите…“ Тя купува за 100 000 златни франка един килим, изработен в Ла Савонри. Снабдява се с големи кресла в стил Луи XIV и Луи XV от дърво в старо злато и тапицирани с бял велур, което не изключва наличието на множество канапета. Независимо от сезона, винаги има големи букети с бели цветя. А изобилието от огромни огледала умножава до безкрайност перспективата в този декор. Постарала се е осветлението да е съвсем приглушено. Благодарение на находчивото смесване на старото и модерното и, разбира се, най-вече на нейната личност, Габриел успява да пресъздаде една очарователна атмосфера, която ще привлече около нея тълпа от художници и писатели.

Години наред резиденцията на улица „Фобур-Сент-Оноре“ се превръща в място за срещи на Серт, Пикасо, Кокто, Радиге, Дягилев, Борис Кохно, Моран, на Хуан Гри, Франсис Пуленк и на останалите музиканти от „групата на Шестимата“, на Етиен Бомон, на неколцина Ротшилд и на множество светски личности, сред които фигурират редица клиентки на Габриел. Някои от приятелите й дори ще се радват на отделена за тях стая: там прекарват една нощ или… три седмици. Например Стравински, Мися или пък Пикасо, който има страх от нощното усамотение: когато тогавашната му съпруга Олга Хохлова, една от балерините на Дягилев, ражда Пауло и отива да отдъхне във Фонтенбло, вместо да се върне в собствения си апартамент на улица „Ла Боаси“, Пабло моли Габриел да го приюти.

Габриел се запознава с художника с посредничеството на Мися по всяка вероятност още през 1917 г., когато той подготвя „Парад“ заедно с Кокто, Дягилев и Ерик Сати. Той току-що се е завърнал от Рим, където е срещнал Олга… Когато Мися Серт представя на Коко Пикасо, той вече не е онзи класически цапач с лула, когото Кокто среща през 1915 г. на улица „Шелхер“ №5, в близост до гробището Монпарнас. Сега той е по-богат: картините му се продават добре, включително в Съединените щати. А през двайсетте години, когато идва на улица „Фобур-Сент-Оноре“, той е елегантно облечен, носи вратовръзка и понякога часовник с ланец… което поражда негодуванието или подигравките на неговите събратя. Обратно, онова, което въобще не се е променило у този дребен, набит мъж, е мастиленочерният перчем, който закрива челото му и се спуска до веждата, както и черните пъргави очи, които пронизват като с нож и които карат Габриел да се чувства неудобно. Тези две свещени чудовища се наблюдават, претеглят се и… се преценяват. Намират, че са достойни един за друг…

Сред гостите на Габриел има един, който заема особено място: това е поетът Пиер Реверди. Нека си представим един нисък, набит човек с катраненочерни коси, с матов тен и с много дрезгав южняшки акцент. Физиката му щеше да е относително обикновена, ако тъмният му поглед не беше озарен от един вътрешен огън, който завладява всеки, който го доближи. Габриел го е срещнала у Мися няколко месеца след смъртта на Бой. По онова време тя е прекалено смазана от мъката си, за да му обърне каквото и да е внимание. По-млад от нея с шест години, тогава той е трийсет и една годишен. Роден в Нарбон, син на разорен от кризата през 1907 г. лозар, той идва в Париж, където живее бедно като печатарски коректор. Настанил се е в Монмартр на улица „Равинян“ и се среща с творците от сградата Бато-Лавоар, художници или писатели като Хуан Гри, Пикасо, Брак, Аполинер или Макс Жакоб. Той познава доста добре и един красив италианец от Монпарнас, който идва често в квартала и чиито нервни изблици тормозят не само компанията му, но и всички негови съседи: това е Амедео Модилиани. Живописната атмосфера, която цари в тези среди, е толкова благоприятна за творчество, че в края на войната тя вдъхновява Реверди за няколко поетични сборника като „Кръглото прозорче“ и „Плочите на покрива“, които са илюстрирани от приятелите му художници. Благодарение на щедростта на един приятел швед той основава списанието „Север-Юг“ (на името на компанията, която експлоатира линията на метрото, свързваща Монмартр и Монпарнас, които са двата полюса на културния живот по онова време). Макар да просъществува за кратко (16 броя за периода 1917–1918 г.), списанието се превръща в истинска работилница на сюрреализма, като публикува, освен Аполинер и Макс Жакоб, Цара, Арагон, Бретон и Супо. То служи и за свръзка между привлечените от новите тенденции художници и поети.

Реверди живее бедно с жена си Анриет, която работи като помощник-шивачка в една модна къща. Семейството обитава една порутена постройка в Монмартр, на улица „Коро“ №12, където живеят също художничката Сюзан Валадон и синът й Морис Утрильо, принуден от алкохолизма си често да пребивава във Вилжюиф сред опасно луди…

Макар да обожава художниците от Монмартр, Реверди твърдо отказва да приеме бохемския начин на живот, дългите и мръсни коси, зловонната лула и смачканите панталони. Точно обратното, без да е роден с ръб на панталоните, както се изразява Пикасо за Кокто, той е винаги стриктно облечен с двуредно сако и наред с безупречната риза носи грижливо вързана вратовръзка. Което не му пречи да мрази хората от висшето общество. Разбира се, в неговите очи Мися не е от тях, тъй като е заобиколена от художници, мнозина от които са негови приятели. Освен това тя му е помогнала през 1917 г., набирайки абонати за „Север-Юг“ или купувайки на висока цена луксозни екземпляри с ограничен тираж от неговите поетични сборници.

По онова време Реверди предизвиква голям ентусиазъм сред младите съвременни поети. Той вече е човекът, когото Андре Бретон сочи през 1924 г. като предвестник на сюрреализма и когото провъзгласява през 1928 г., в съгласие със Супо и Арагон, за „най-великия понастоящем жив поет“.

Така до 1921 г. Габриел и Реверди изпитват един към друг силни приятелски чувства. Но постепенно това чувство се превръща в споделена любов… Дали влечението на Коко към поета се обяснява донякъде със селското потекло на Реверди? Дали неговият баща, лозар от Миди, разорен от слабата продажба през 1907 г., не я кара да си спомня за Албер Шанел, който също е мечтал да притежава лозя и чиито въображаеми успехи е хвалела пред малките си другарки в Обазин? Освен това горкото момче е било затворено в пансион, също като нея в манастира. Всичко това допринася за нейното благоразположение към него… А и неговата нищета, робуването му през нощта край мраморната маса на вестник „Л̀Ентранзижан“. Всичко това му създава ореол на прокълнат художник, на следвоенен Рембо, който не е лишен от обаяние. Да не говорим за някои особености в поведението му: виждаме го как по време на брилянтен прием у Коко напуска неочаквано компанията, за да иде в парка да събира охлюви под дъжда… Ето една не толкова обикновена личност! Подобно на Габриел, която претендира, че е занаятчия, а не творец, Реверди също твърди, че е човек на физическия труд: обожава да поправя, да майстори… И накрая, не на последно място, между тях съществува сходство в темпераментите. Те са хора, завладени от абсолютното и логичното. Никакви компромиси. Но в това отношение у Реверди тази тенденция е толкова крайна, че се превръща в патологична…

Трябва да признаем, че поведението на поета може да ни се стори донякъде объркващо: великолепен събеседник, случва му се да остане мълчалив часове наред. Той мрази парите, но обожава лукса, мизантроп, и способен на невероятен гняв срещу „този бандитизъм“, наречен обществен живот, в други моменти той проявява почти наивно доверие към човечеството. И макар да обича да стои със седмици на улица „Фобур“, той напуска Габриел без предупреждение, за да се върне в Монмартр, където търпеливо го очаква горката Анриет. Атеист, свободомислещ и горд, че е такъв, ето го изведнъж осенен от Божията благодат и приемащ светото кръщение на 2 май 1921 г. Впрочем религиозната му пламенност не го отдалечава от Коко, поне за момента. Но у него присъства едно болезнено стремление към усамотение, към самовглъбяване, което се засилва с времето…

Ето го отдалечен и от сюрреализма. Тяхното „автоматично писане“, тяхното преклонение пред неконтролираното литературно творчество, всичко това му се струва прекалено глупаво… Към това се прибавя и неговата неприспособеност към социалния живот. Неговата груба непримиримост, безусловният отказ от това, което той нарича „компромиси“, опиянението от „чистото“ ще го принудят, въпреки усилията на Габриел, която той обожава, да я напусне. Как да не го стори? Отсъствието на това, което обича, е всъщност основният източник на неговото вдъхновение. Та нали самият той е казал: „Най-дълговечната и най-солидната връзка между съществата, това е бариерата“. Воден от някаква перверзна логика, той издига напълно съзнателно именно такава бариера. На 30 май 1926 г. тържествено изгаря пред своите приятели някои от ръкописите си. Оттегля се в Солем, недалеч от известното бенедиктинско абатство, за да живее там в бедност заедно с Анриет в една много скромна къща. Но Пиер и Габриел никога няма да се забравят и, както ще видим, техният роман не е приключил…

Дали, когато напуска Париж и Габриел, Реверди има представа за всичко, което тя е сторила за него? Така например тя тайно купува неговите ръкописи. Плаща значими суми на неговите издатели, за да му ги изплащат редовно, внушавайки му, че това са неговите месечни авторски права… (Като че ли един почти непознат поет би могъл да се издържа с тях!)

В библиотеката на Габриел се намират събраните съчинения на Реверди в оригинални и луксозно подвързани издания, както и повечето от неговите ръкописи. Прочитът на посвещенията на поета към нея сочи, че до смъртта си през 1960 г. (тогава на седемдесет и една години) той храни към нея най-нежни чувства. Така например през 1924 г.: „На моята много велика и скъпа Коко, с цялото ми сърце до последния му удар“. Дори двайсет и три години по-късно, през 1947 г., Реверди не се е променил: „Скъпа и възхитителна Коко, тъй като ми доставяте удоволствието да харесвате нещо от тези поеми, оставям ви тази книга и желая тя да ви дари с нежна и дискретна светлина, като настолната ви лампа“. Пламенността му е продиктувана от непрестанния спомен за това, което й дължи. От своя страна, Коко ще смята винаги Реверди за най-великия поет на своето време. Тя чете и препрочита творчеството му, подчертавайки с молив стиховете и фразите, които смята за особено забележителни. Когато открива, че през 1961 г. Жорж Помпиду не го е включил в своята „Антология на френската поезия“, тя ще изпадне в невиждана през живота й ярост. И когато често пъти споменават таланта на Кокто пред нея — когото, впрочем, тя цени — Коко съзнателно го омаловажава, намирайки всякаква възхвала на друг поет, освен Реверди за атака срещу него. Вбесява се, като го вижда непризнат…

10 януари 1922 г. Улица „Боаси д’Англа“. Единайсет часа вечерта. Открива се новият локал „Бик на покрива“, ръководен от Мойзес, който го е нарекъл на името на последния балет на Кокто, очевидният цар на празненството. Там се стичат множество приятели на поета, Мися и Хосе-Мария Серт, Пол Моран, граф и графиня Бомон, новият сподвижник на Кокто, двайсетгодишният Реймон Радиге. Застинал на бара с вдигната глава, завинтил монокъла си на окото, младият писател вече притежава предизвикателното и загадъчно излъчване на човек, злоупотребил с алкохола. Наскоро е завършил „В плен на дявола“. Там са Пикасо, принцеса Мюра, Макс Жакоб… Жан Юго, правнукът на поета, с жена си Валантин, Серж Лифар, карикатуристът Сем, и музикантите Сати, Орик, Пуленк, Онегер и мнозина други.

В опушената обстановка на украсения с дадаистки картини бар могат да се чуят в изпълнение на пиано от Клеман Дусе (който скоро ще заработи с Жан Винер) модерните по онова време американски мелодии: The man I Love, Black Bottom или Sometimes, I’m happy…

Атмосферата, която витае, е едновременно толкова очарователна и толкова възбуждаща за духа, че Пруст, който няма да може да прекара и една вечер там, няма да се примири: „Бих искал да бъда достатъчно добре, за да ида поне веднъж на кино и в «Бик на покрива»“.

Оказва се, че почти всички гости на „Бика“ са и тези в дома на Коко на улица „Фобур-Сент-Оноре“. Макар да не обича много да излиза, невъзможно е да пропусне тази среща с приятелите, поради което в близост до бара се чува нейният „горещ и селски“ глас, както го определя хроникьорът Морис Сакс, оставил ни поразителен спомен за Габриел от 20-те години:

„Когато се появеше, хората се учудваха на дребния й ръст. Беше слабовата. Черните й и гъсти коси бяха късо подстригани, веждите й бяха сключени, устата усмихната, очите й бяха блестящи, но строги. Тя беше почти винаги облечена по един и същ начин, много семпло и обикновено в черно. Поставяше ръце в джобовете и започваше да говори. Говореше изключително бързо и стремително.“ Не по-малко интересен е интелектуалният портрет, който Сакс прави на Коко:

„Разсъжденията й следваха темата и се развиваха до своя край. Тя не притежаваше, както често се случва при жените, склонността да фантазира, което ги кара да се вкопчват в разговора, да се спират на всички нововъзникнали сюжети и в крайна сметка да не стигнат доникъде. Мисълта й беше последователна. В нея проличаваше онова селско упорство, което е една от нейните характерни черти. Беше напълно сигурна в преценките си, много позитивна, интелигентността й беше твърда като камък и почиваше на ненарушими основи. Като че ли никога не грешеше. Инстинктът й беше непогрешим. Имаше много вярно чувство за качественото и го разпознаваше дори в области, които й бяха чужди.“^[8] Много съществена констатация, особено когато се направи списък на писателите и творците, с които, макар и необразована, е успяла да се обгради и които подпомага и закриля всеки път, когато може. Така почти не пропуска да изиска от Мойзес често пъти неплатените сметки на Кокто и неговите приятели. И ги плаща, без да го изтъква…

Освен с „Бик на покрива“ безумните години са свързани с една книга, символизираща духа и атмосферата на епохата и превърнала се, както се казва днес, в бестселър. През юли 1922 г. в повечето вестници всъщност може да се прочете следната обява:

„Ла Гарсон“ („Самостоятелната“) от Виктор Маргьорит. Прочетете тази книга, която ще остави следа в настоящия литературен период. Авторът е дързък във всяка своя сцена и изразност… Когато прочетете този интересен и увлекателен роман, „Ла Гарсон“, (изд. „Фламарион“, един том, 7 франка), който в много отношения може да ви скандализира, вие ще забележите, че сред толкоз низости прозира една чиста и вълнуваща красота.

Героинята на този роман, деветнайсетгодишната Моник Лербие, принадлежи към отбраното общество. Разочарована от изневярата на своя годеник, тя се отдава на всякакъв „разгул“, на всякаква дрога, на нормална любов и на лесбийство, на непрестанни оргии в публични домове, докато не среща най-сетне голямата любов в лицето на любовник, който вярва в равенството на половете, спасява я и се жени за нея. Той ще участва заедно с нея във феминистките сбирки…

Скандалът е огромен. Гюстав Тери пише във вестник „Йовр“: „Този мним шедьовър е чист боклук“. Виктор Маргьорит е заличен от списъка за ордена на Почетния легион. Но от книгата са продадени повече от 750 000 екземпляра…

Но точно този тип жена — къси коси, плоска гръд, моряшки панталони, 50-сантиметрово цигаре — всъщност доста се доближава до онзи, лансиран от Коко. И в елегантността, която тя препоръчва, има известно смесване на мъжкото и женското. На практика романът й прави безплатна и безподобна реклама. Ако се вгледаме в модните журнали от онова време, женската физика се доближава до мъжката, а идеалът за мъж се феминизира. Мъжът вече бръсне мустака си, остарелият символ на мъжествеността. Героят вече не е воин победител, а мъж с красиво лице, чиято мъжественост не е съществено качество. Най-накрая хомосексуалността, когато има такава, вече не се прикрива от него, както е било до войната. Обратно, известен снобизъм превръща „обратните“ в модни персонажи, като например Пруст, Жид или Кокто. И докато първият остава дискретен по отношение на вкусовете си, другите двама ги афишират без преструвки в „Коридон“ и в „Бялата книга“. Така Коко Шанел умее да надушва преди всички духа на времето и предварително да се нагоди към него. Нейният стил съчетава явната женственост и не по-малко видимото мъжко начало. Съмнението властва и хората не се стесняват да клюкарстват относно вероятните отношения между Габриел и Мися… между другото, без да представят каквото и да е доказателство. По-ясен е случаят на Колет, която се показва със „самостоятелната“ маркиза Дьо Белбьоф, без обаче да се отказва и от нормалната любов, какъвто е случаят на „амазонката“ Натали Барве и приятелката й Рене Вивиен, които застават открито под лесбийските знамена.

През цялото това време професионалният успех на Габриел се утвърждава. Още през 1920 г. най-известните списания за висша парижка мода, „Минерва“ и „Фемина“, се превръщат в антологии на модата на Шанел. Нека ги прелистим и де прочетем напосоки: „Лейди X… носеше в «Риц» муселинова рокля от сурова коприна с Марката Шанел… Шанел лансира рокля, изработена от дълги ленти от черна коприна… За вечерта тя създава рокля от червена коприна… Шанел създава нови кожи и съчетава маймунска кожа с бял астраган. Друго творение на Шанел за вечерта: тясна рокля от бял сатен, съчетана с обшито с бродерии и перли наметало…“.

Шивачката налага окончателно късите коси, за голяма радост на фризьорите, които се трудят неуморно и безмилостно из цяла Франция с ножици в ръце. Най-красивите коси, най-великолепните буйни коси лежат на земята. Съпрузите протестират. Любовниците се жалват. Напразно си губят времето. Отговарят им еднозначно: „Такава е модата!“. Впрочем, на улица „Камбон“, на няколко крачки от №31, на №5 се настанява — колко удобно! — коафьорът Антоан^[9], който предлага услугите си за новия стил. Много бързо става известен. По този повод един хроникьор нарича много находчиво новия стил модата „режи всичко“.

Тези прически се съчетават с невиждани шапки: тъй като от подстригването а ла гарсон главите на жените стават много малки, то те лесно си нахлупват шапка камбана с висока цилиндрична горна част и с тясна периферия, която стига до веждите. Тези нови артикули постигат голям успех, но не се приемат единодушно. Сем няма равен, когато ги окарикатурява доста остроумно както в прозата си, така и в своите рисунки: „Що се отнася до шапките, те вече не са нищо друго, освен безформени кофи от мек филц, в които жените навират главите си, дърпайки надолу с двете ръце… Той продължава: всичко изчезва, погълнато от този разтягащ се джоб — косите, челото, ушите, бузите чак до носа. В крайна сметка можеха да използват и обувалка, ако им бяха предложили тази идея“.

Какво от това? Модата на клошираните шапки и на калпаците е неустоима и въпреки съпротивата, те постепенно се появяват и в най-дълбоката провинция…

Що се отнася до дрехите, тенденциите у Шанел са свързани с талията: коланът постепенно слиза надолу и се спира нейде под ханша, който изчезва като по чудо. Линията на новите рокли е вертикална, обикновено формата е тръбовидна и женските закръглени форми са прикрити, при нужда с помощта на ленти Велпо, които притискат непокорните гърди. Вижда се до каква степен, като че ли случайно, новият стил подобава на физиката на шивачката, която го създава. Известно е, че тя отказва да продава дрехи, които не би искала или не би могла да носи: тя е първата клиентка на собствения си стил… Сред хората върви следният анекдот: един шивач шегобиец, който впрочем бил верен привърженик на препоръчваната от нея тенденция, по време на едно ревю заменил младите жени, които обикновено били наемани, с двама-трима красавци, без никой да забележи каквото и да било…

Въпреки успеха на Габриел, Пол Поаре не се признава за победен. Решен да се бори срещу Коко, която според него е превърнала жените в „малки недохранени телеграфистки“, той създава множество пищни модели, използвайки тежки тъкани в ярки цветове, украсени с рисунки и бродерии от източен, така наричания „ориенталски“ тип…

Една вечер, по време на премиера в Операта, наведена над тъмночервения велурен парапет на своята ложа, Габриел разглежда тоалетите на зрителките. Установява, че оттам е минал нейният съперник: в партера прекалено много рокли носят клеймото на възторжените му шарении. А жените, които ги носят, тя нарича „дегизирани“… Тогава, обзета от негодувание, тя възкликва: „Повече не може да продължава така, ще им сложа отново черното!“.

Още на другия ден се захваща с изпълнението на този нов проект. Именно тогава ще създаде онази вездесъща черна рокля, обикновен калъф от крепдешин, с много тесни ръкави, която ще нарекат „фордът на Шанел“ и която ще има същия успех като популярната кола, слязла от конвейера на Детройт.^[10] Така се конкретизира нейното най-свидно желание: да изведе модата на улицата.

Тази простота на тоалетите на Шанел ще ускори залеза на впрочем великолепните тоалети на Поаре, които вече са непригодни за условията на живот на съвременната жена. Името на Поаре ще грее все още през пролетта на 1925 г. по време на Експозицията на ар деко. Именно той е нарисувал големия светещ фонтан на входа. Неговите три баржи „Любов“, „Наслаждение“ и „Оргии“, украсени с огромни платна на Дюфи и закотвени на кейовете на Сена покрай Експозицията, блестят вечерно време с ярки светлини и лично Поаре, облечен с великолепно наметало и с адмиралска фуражка на глава, посреща вечерящите на стълбичката на един от своите съдове.

За съжаление дванайсет години по-късно, през 1937 г., мъжът, организирал най-хубавите вечери в Париж и поставял истински перли в мидите на своите гости, е напълно разорен. Публиката не разбира вече модите, които се опитва да лансира, а и самият той вече не разбира своето време. Неговите „приятели“ от щастливите години са го изоставили. Изпада в такава мизерия, че е принуден да си скрои и ушие сам пардесю от стара хавлия за баня. Умира през 1944 г. Една от последните му прехрани се състои в рецитиране на басните на Лафонтен в невзрачно кабаре в Кан: коя е любимата му? „Щурец и мравка“…^[11]

Декември 1922 г. В началото на месеца на стълбовете за обяви се появява жълт афиш, съобщаващ за предстояща премиера на „Антигона“ в театър „Ателие“ — бившият „Театр Монмартр“. Тази зала се намира в края на малък сенчест площад, опасан с платани и скамейки, който е на средата между базиликата на Монмартр и баровете с леки момичета от площад „Пигал“. Шарл Дюлен, спътникът на балерината Кариатис, е поел театъра и се оказва негов директор. Този път няма да играят точно шедьовъра на Софокъл, а свободната адаптация, направена от Жан Кокто, като за музиката прибягват до Онегер, член на „Групата на Шестимата“, и до Пикасо за декора. Що се отнася до костюмите, авторът се обръща към Шанел. Защо? Ще даде обяснение в печата: „Защото, казва той, тя е най-голямата модна шивачка на нашето време и защото не си представям момичетата на Едип зле облечени“. Именно Габриел е предизвикала възхищение с последната си колекция, в която представя множество драпирани рокли в античен стил. Наскоро е купила за салона си на улица „Фобур-Сент-Оноре“ красив мрамор от елинистическата епоха. Тя приема с удоволствие предложението на Кокто. Дюлен изпълнява ролята на цар Креон, строгия пазител на законите на страната си. Гръцката актриса Геника Атанасиу пък се превъплъщава в ролята на Антигона, бунтарката, която защитава ценностите на съвестта. Тирезий се изпълнява от партньора на Геника, който е не друг, а Антонен Арто…

Съветвайки се с приятеля си Кокто, Габриел избира груб вълнен плат от Шотландия и жарсе в кафяво и брик. Костюмът на героинята е изключително семпъл: драпирана дреха, която Коко измисля, мятайки собственото си манто на раменете на актрисата. За да опаше челото на царя, Коко създава златен метален обръч, украсен с изкуствени камъни — вероятно първото бижу, замислено от нея. Пак тя предлага на Кокто да окачи на стената в дъното карнавални маски, които той боядисва собственоръчно в бяло…

Така между поета и моделиерката започва дълго сътрудничество.

По време на генералната репетиция на 20 декември 1922 г. Андре Бретон и приятелите му, които мразят Кокто, вкарват свои хора в залата. Те вдигат голяма врява. Поетът, който с мегафон играе сам ролята на античния хор зад кулисите, е принуден да спира възвишените си слова на равномерни интервали, за да заяви с невъзмутим тон следното предупреждение: „Излезте, господин Бретон… ще продължим едва когато напуснете залата“.

В крайна сметка все пак ще успеят да изиграят пиесата стотина пъти. Тя ще се радва на едно забавно недоразумение: не особено начетената публика приписва на адаптиралия пиесата Кокто най-красивите сентенции на Софокъл и ги аплодира непрекъснато, тъй като ги намира за много „модерни“… Това е вечната правда на класиците!

Публиката се възхищава на рисувания от Пикасо декор: огромно ултрамариново небе, бели дорийски колони, силно стилизираните рисунки на кръглите щитове — по-късно ще използва същите теми във Валори. Освен изпълнението на Дюлен публиката харесва гръцкия акцент на Геника, която прави френския език по-звучен, отколкото е. Що се отнася до поразителната игра на Антонен Арто в ролята на гадателя Тирезий, то тя впечатлява силно зрителите.

Относително малкото на брой статии в печата, независимо от качеството на спектакъла, са триумф за Коко: именно тя извлича най-голяма полза в тази афера, много повече от Кокто, Дюлен, Пикасо и Артур Онегер. Хвалят особено много мантията от грубо тъкана вълна, на фона, на която великолепно изпъква чистото лице на късо подстриганата Антигона, гримирана в бяло и с черни кръгове около очите. И не е случайно, че най-големите фотографи от епохата са там, като сред тях е Ман Рей, който прави снимка след снимка.

Нека разлистим списанието „Вог“ от февруари 1923 г., авторитетно издание за света на изкуството по онова време. В него четем: „Тези рокли от вълна в неутрални тоналности създават впечатлението на антични дрехи, открити след векове…“ както и: „Това е хубава реконструкция на един архаизъм, озарен от ума“.

Тази статия дава главния тон на отклика в пресата. Тя показва на какво ниво се намира в този момент Шанел не само спрямо своите събратя от висшата мода, но и като цяло в културното общество. Там тя се превръща в безспорен авторитет.

Дали защото успехът на Габриел като художник на костюмите е толкова блестящ, та Кокто, със съгласието на Дягилев, отново се обръща към нейния талант за поставянето на „Синият влак“? Този път вече става въпрос не за пиеса, а за балет или по-скоро за нещо като оперета без думи, много весела и в духа на Офенбах, сюжетът на която е измислен от Кокто, а постановката е на Дягилев.

Защо „Синият влак“? Това е името на луксозния бърз влак, свързващ Париж и Лазурния бряг, където той отвежда елегантните си пътници. Сред тях Кокто, желаещ да нахвърли един сатиричен и забавен портрет на нравите на епохата, е избрал да представи специално атлетичните жигола и движещите се в тяхната орбита жени; описва ги такива, каквито могат да се наблюдават по плажовете на брега, който той познава добре и където през последните години е в добрия тон да се прекарва лятото. Кокто вероятно е имал предвид Жюан ле Пен, лансиран наскоро от Франк Джей-Гулд, син на царя на американските железници, построил там казино, великолепни хотели и нощни барове. В тях скоро се стича една богата, жадна за удоволствия клиентела, която си припява последния хит на годината:

Жюан ле Пен,

Жюан ле Пен

Искаш ли да останеш

В мъжки род?

За музиката Дягилев се е обърнал към Дариюс Мило, за хореографията към сестрата на Нижински, Бронислава, а за декора към скулптора кубист Анри Лоранс, който никога не е виждал морето, но все пак ще успее да измисли интересни плажни кабинки, непривично оформени и раирани диагонално. Освен това, благодарение на уголемяването на една картина на Пикасо се сдобиват с известната сценична завеса, представяща две разчорлени гигантки, тичащи по брега на фона на небето и морето във великолепно наситено синьо.

На Габриел се пада задачата да облече в костюми персонажите — над трийсетина — които оживяват в този балет от нов тип.

Става въпрос за спортни дрехи, тъй като в сцените с пантомима има изобилие от акробатични номера и гимнастически фантазии. Припомняйки си довилското си минало, Коко ще използва огромни количества от своето жарсе. Тя облича „Хубавеца“, изпълняван от балетиста Антон Долин — загладени с брилянтин коси, път по средата и премрежен поглед — с гимнастическо трико: той е съвършеният образец на жиголото от безумните години в курортите. Що се отнася до „играча на голф“, роля, поверена на Войзиковски, с цел да го доближи до героя му, Коко му показва снимка на уелския принц, известен по онова време с елегантността си. Тя го кара да обуе панталон за голф от туид, както и пуловер и чорапи асорти, раирани хоризонтално. Той облича бяла риза, стегната на врата с вратовръзка. Това е голямо попадение…

Що се отнася до „шампионката на тенис“, Коко съвсем естествено се е сетила да вземе за модел известната Сюзан Ланглен, шампион по тенис още на петнайсет години и постоянна участничка в Уимбълдън. Изключителните скокове, които прави, за да хване топката, са я направили известна не само във Франция, но и отвъд Ламанша. Освен с хореографията, Нижинска се нагърбва и с тази роля: ниска и набита, фигурата й съвсем не приляга на нейната роля, а и лентата за глава още по-малко й помага… Но, макар и с ограничени възможности, тя се справя отлично.

Банският костюм на Лидия Соколова, „Красивата къпеща се“, е толкова елегантно скроен от Шанел, че в наши дни е изложен в Лондон, в музея „Виктория и Албърт“.

Сред танцьорите Габриел е забелязала таланта на деветнайсетгодишен младеж с великолепно тяло и безспорна дарба. Той идва право от Киев и се нарича Серж Лифар. Тя го представя на вниманието на Дягилев и приема ролята на негова кръстница. Известно е каква брилянтна кариера има той. Лифар остава един от най-верните приятели на Коко до края на живота й.

Поставен на 13 юни 1924 г. в „Театр де Шанз-Елизе“ — една от най-елегантните сцени в Париж, „Синият влак“ има огромен успех. Творци, аристократи, едри буржоа от Франция, Англия и Италия се стичат масово там. Още от самото начало те изразяват гръмко ентусиазма си, когато се появява голямата завеса на Пикасо, придружена от фанфарна музика, композирана специално от Жорж Орик. Към залата бързат най-добрите клиентки на Габриел, както свидетелства „светската хроника“ в големите парижки ежедневници: там са почти всички баронеси Ротшилд, като се почне от баронесата Анри, отказала се от Поаре заради Коко, но и цялото предградие Сен Жермен с неговата клиентела, сякаш слязла от страниците на Прустовите романи, моделите от плът и кръв на всички героини — Германт, Норпоа и Шарлю; меценатки от Англия или Съединените щати, като Нанси Кюнард или принцеса Дьо Полиняк, по баща Сингер, без да броим спасилите се от клането руски графини, наети на работа от Шанел, или испанските благороднички, нейни клиентки в Биариц… И дори господата от Роальо, дори от Мулен, които са я познавали от едно отминало време, което тя предпочита да изтрие от паметта си.

Когато през 1926 г. Кокто поставя в „Театр дез-Ар“^[12], на булевард „Батиньол“ своя „Орфей“, той отново поверява на Шанел грижата да облече персонажите му, като например много красивата жена, представляваща Смъртта. Постъпва така и за своя „Аполон Музагет“ през 1929 г. с участието на Дягилев, Стравински и Баланчин, както и за „Рицарите на кръглата маса“ (1937), където Габриел създава, наред с други, костюма на Жан Маре — използва брокат, от който се прави дори дрехата на папата. Забавно съвпадение, един млад стилист на име Кристиан Диор изрисува трикото на актьора. Но пиесата, по повод на която ще се говори най-много за Шанел, предхожда „Рицарите“ и е „Едип цар“ по Софокъл. Тя трябва да облече двайсет и три годишния Жан Маре, който се изявява в първата си роля. Той е толкова красив, смята Коко, че би било непростимо, ако публиката не му се порадва. Тогава, съгласувано с него, Габриел решава да подчертае изваяното тяло на почти голия младеж с помощта на ленти от бял плат, опасващи крайниците и торса му.

Една част от пресата осъжда това безсрамие, докато друга намира за много изобретателен начина, по който Габриел облича — или по-скоро съблича — красивия актьор.

Означава ли това, че взаимоотношенията между Кокто и Габриел са винаги безоблачни? Наистина е така за доста време, още повече че в случая всеки намира изгода от това начинание. Разбира се, Коко не извлича от сътрудничеството им никаква материална изгода и плаща със собствени средства големите разходи, направени заради изработката на сценичните костюми и покупката на скъпоструващи платове, които тя използва. Но участвайки в създаването на качествени творби, които парижкият хайлайф, както и интелектуалните и артистичните среди оценяват високо, тя достига до такова обществено равнище, за което не би могъл и да мечтае нито един от нейните събратя.

Освен това тя дава множество доказателства за безкористната си привързаност към Кокто. На два пъти му подарява безкрайното лечение от наркомания, налагащо се заради състоянието му на опиоман. Та нали в определени етапи той пуши до шейсет лули на ден с тази дрога, която парализира творческите му сили? А и той не би могъл да плати от джоба си ужасно скъпите грижи. Така, когато през 1937 г. той се настанява на улица „Камбон“ в хотел „Кастилия“ и се храни там, Габриел дава инструкции да не „безпокоят г-н Кокто“ с фактури и да ги изпращат директно на финансовата й служба. Когато поетът й се стори потиснат, тя му подарява две-три седмици отдих в „Риц“…

Същевременно тя беснее, когато сравнява известността му с почти анонимното състояние, в което тъне обожавания от нея Реверди. От своя страна, Реверди ненавижда Жан… Между другото, докато Коко обича да подарява и лесно плаща чекове, тя много мрази да й искат пари. Смята, че ако се поддаде на подобен вид молби, нейната проява на щедрост би се превърнала в акт на слабост. Така през 1938 г. Жан Кокто констатира, че нито един директор на зала не желае да постави творбата, която е написал — „Ужасните родители“. За сметка на това, 32 000 франка^[13] биха му позволили да наеме за своя сметка театър „Едуард VII“ и да покаже там новата си пиеса, но той не разполага с тях. Тогава заплашва да се самоубие — също като баща си. В уплахата си приятелят му Жан Маре, без да му каже, телефонира посред нощ на Коко и й обяснява положението. Бясна, че са я събудили в подобен час, тя посреща много зле тази постъпка: тя работела! Ставала рано. А що се отнася за тези трийсет и две хиляди франка, и дума да не става да ги даде… За щастие Роже Капгра, директор на театър „Амбасадор“ и неговата приятелка, актрисата Алис Косеа, приемат да поставят пиесата. Известно е какъв успех постига тя.

Освен това Габриел не обича да злоупотребяват с нейната щедрост. Така например, когато предлага на Кокто едно лечение, започнало на 16 декември 1928 г. в луксозна болница в Сен Клу, след повече от три месеца поетът продължава да е там. При това не е толкова болен, колкото твърди, щом се връща в Париж, за да чете пред актьорите акционери в трупата на „Театр Франсе“ своята пиеса „Човешкият глас“ — най-играната пиеса в репертоара му. След това той спокойно се прибира в Сен Клу, сякаш възнамерява да прекара там остатъка от живота си. На връщане от едно пътуване Коко отскача в Сен Клу, за да види своето протеже и го заварва в много добър вид. Подават й дискретно фактурата с разходите от клиниката: колосални са… А Жан приема редица посетители, като тогавашния си любовник Деборд, Жуандо, Кристиан Берар, Андре Жид и работи с лекота, накратко, води нормален живот…

— Сега може би ще се върнете вече вкъщи — намеква му тя.

Но Жан отказва да последва съвета й: вкъщи! Вкъщи! Какво означава това в неговия случай? При майка му на улица „Анжу“, когато отдавна е навършил четирийсетте? Или сред самотата на някоя отвратителна хотелска стая, както се изразява той, в „стая на обесник“? Трудно е за един оздравяващ човек да пише при подобни условия. Още по-жалко би било, при положение че Жак Шардон, му е предложил от името на издателство „Сток“ да се захване, след „Двоен шпагат“, с нов роман.

Разнежена, Коко разрешава няколкоседмична отсрочка на своето протеже. И не греши. Още на другия ден Жан пише: „Квартал Монтие се оказва притиснат между улица «Амстердам» и улица «Клиши»…“. Впрочем това са първите редове от бъдещия роман „Ужасните деца“. По-късно той ще признае, че романът бил основната облага от неговото лекуване… тъй като не бил истински излекуван…

Явно меценатството не е лесна работа. То дори може да бъде неблагодарно.

Така например, когато през декември 1923 г. двайсетгодишният Реймон Радиге се залежава болен в хотел „Файо“ на улица „Турнон“, Кокто, който го боготвори, изпада в паника. Вика на помощ Коко: не може ли да уреди да го прегледа професор Далимие? Последният изпраща асистента си, който много бързо открива напреднал коремен тиф, който лекарят на Жан лекувал с грог! За нещастие е твърде късно и младежът умира съвсем сам в утрото на 12 декември. Съсипан, Жан не е в състояние, не пожелава да види трупа, остава да ридае при майка си, на малкото си медно легло. Няма да е в състояние да присъства и на погребението, както това правят Пикасо, Мися, Габриел или черните музиканти от оркестъра на „Бик на покрива“. Те толкова често са виждали „малкия“, както го наричали…

Коко ще упреква много Жан Кокто за отсъствието му. Много строга към самата себе си, притежаваща желязна воля, тя не е в състояние да разбере и най-малката слабост у другия. В църквата „Сент-Оноре д’Ело“ ковчегът на автора на „В плен на дявола“ е там, в трансепта, изцяло драпиран в бял плат (той е малолетен), над който се откроява букет червени рози. Бели са също и цветята, които покриват катафалката, бели са чуловете на конете и колата, която следва процесията до гробището Пер-Лашез.

Габриел е тази, която поема огромните разходи за това вълнуващо погребение, съвсем дискретно, вероятно прекалено…

Тъй като благодарят на Мися…

Но Кокто знае много добре на кого се дължи тази щедрост. Верен в приятелството си, той умее да помни това. Така през 1934 г., когато настава мигът да поставят „Адската машина“ в „Комеди де Шанз-Елизе“, Луи Жуве упорства в желанието си да повери изработката на костюмите и на бижутата на госпожа Ланвен, която е работила много за него. Дори я кара да започне да работи. Но този път Кокто няма да прояви и най-малката слабост; той настоява за Коко Шанел:

— Виждате ли ме — казва той на постановчика — да заявявам на Шанел, която ми предлага разкошни платове и бижута за хиляди франкове: „Не се нуждая повече от услугите ви“.

Но едва след трудни преговори с Жуве, чийто характер е много тежък, ще възложат на Габриел изработката на костюмите, след като моделите са вече нарисувани от Кристиан Берар.

Като цяло именно тъй чувствителният и интуитивен Кокто, който познава много добре Коко, оставя един от най-точните й портрети с „… нейните изблици на гняв, нейните лошотии, нейните баснословни бижута, нейните модели, нейните прищевки, нейните крайности, нейната любезност, както нейният хумор и нейната щедрост, които изграждат една уникална личност, привлекателна, притегателна, отблъскваща, крайна… в крайна сметка, човечна“.

Бележки

[1] Paul Morand, op. cit. — Б.а. ↑

[2] 1 500 000 нови франка. — Б.а. ↑

[3] Arthur Gold et Robert Fizdale, op. cit. — Б.а. ↑

[4] Paul Morand, op. cit. — Б.а. ↑

[5] Henry Gidel, Cocteau, Flammarion, 1998. — Б.а. ↑

[6] Arthur Gold et Robert Fizdale, op.cit. — Б.а. ↑

[7] Според списание „Таймс“ (25 януари 1971 г.) след смъртта си Габриел оставя петнайсет милиона тогавашни долара, или 260 милиона нови франка. — Б.а. ↑

[8] La Décade de Ìillusion, Gallimard, 1950. — Б.а. ↑

[9] С истинското си име Антак (1884–1977), роден в Полша, създателят на подстрижката „а ла гарсон“ е, заедно с Йожен Шюлер, изобретател на оцветяващите шампоани. — Б.а. ↑

[10] Вж. Vogue, американското издание, 1926 г. — Б.а. ↑

[11] Вж. Paul Poiret, En habillant Ì èpoque, Grasset, 1974. — Б.а. ↑

[12] Който ще стане театър „Еберто“. — Б.а. ↑

[13] Около 90 000 нови франка. — Б.а. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Анри Жидел Коко Шанел (7)

Метаданни

Данни

Коко Шанел

Информация

История

Сваляне / Връзки

Шеста главаБезумните години

Анри Жидел
Коко Шанел (7)

Шеста глава
Безумните години