Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coco Chanel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2022)

Издание:

Автор: Анри Жидел

Заглавие: Коко Шанел

Преводач: Веселина Илиева

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Издателство „Рива“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: биография

Националност: френска

Печатница: Абагар АД - ВеликоТърново

Редактор: Илия Илиев

Художник: Росица Ячкова

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978-954-320-203-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/359

История

  1. — Добавяне

Трета глава
Навлизане в живота

През 1902 г. Габриел и Адриен най-сетне напускат пансиона. Те са почти двайсетгодишни. Но пансионът „Нотр Дам“ никога не изоставя ученичките си: той разполага с мрежа от връзки, която му позволява да им намери занятие, дори съпруг…

В случая монахините „пласират“ Габриел и Адриен като продавачки в специализиран бутик за „сватбени аксесоари и бебешки пелени“, в който се продават също фусти, воалетки, кожи, боа и други украси за шия, без да се броят „шивашките пособия“. Безупречна фирма, ако се съди по благочестивия надпис: „При Дева Мария“, предназначен да разсее у клиентите и най-малкото подозрение относно честността на търговеца. Що се отнася до Габриел, приета още на дванайсет години от конгрегацията „Сен-Кьор дьо Мари“, а след това от пансиона „Нотр Дам“, ето че за трети път е под закрилата на Божията майка. Така че тя се радва на късмета си не без известна ирония.

Това, което тя одобрява напълно, е, че е настанена от работодателите си, Грампейр (sic), в една и съща стая с младата си леля, скъпата й Адриен. Така ще могат да си бъбрят, да обменят малките си тайни. Друг повод за удовлетворение: да живее в сърцето на Мулен, на ъгъла на улица „Орлож“ и улица „Алие“, недалеч от Жакмар. Тук е самият център на търговската дейност, в най-оживения квартал на града. От години е мечтала да опознае живота, света, всичко онова, до което не се е докоснала до този момент, което вероятно са крили от нея… И сега разбира баща си, неговото непрестанно желание да пътува, да иде да гледа други места. Именно заради тази жажда той я е изоставил, а не защото не я е обичал, казва си тя… и започва да го оправдава.

У Грампейр задачата на двете девойки се състои в това да посрещат дамите, да им продават стоки от щанда, да приемат поръчки, да извършват поправки, дейности, в които те разгръщат толкова неочакван талант, че буржоазките от Мулен говорят нашироко за това. Клиентките прииждат…

Тъй като Адриен и понякога Габриел продължават да посещават шивашкото отделение в „Нотр Дам“, монахините насочват своите ученички към фирмата „Сент-Мари“, което радва нейните собственици.

Този, който посети провинция Бурбоне, е очарован от многобройните замъци, които вероятно са много повече от тези в Турен. Преобладаващата част от тях са по-стари, по-строги, но и по-порутени от тези в долината на Лоара. Най-често принадлежат на благороднически фамилии, които ги обитават непрекъснато още от времето на построяването им. В тях живеят фамилии като Бурбоните, Ла Палис или Нексон. Но преобладаващата част от тези фамилии посещават единствено фирмата „Сент-Мари“, чиито собственици са горди, че имат толкова престижни клиенти. Неуморно славословят щастието си и при всяко тяхно посещение раболепничат все повече и повече. Същевременно, за тяхна изненада, Габриел не споделя ентусиазма им. Тази клиентела не я респектира, а благоговението, което засвидетелстват работодателите й пред нея, я дразни. Тя е родена бунтарка и изключително прозорливите й възгледи за света са учудващи за едно тъй младо момиче, живяло толкова дълго изолирано от света.

Този независим дух доста бързо я подтиква към желанието да живее другаде, а не в мансардата, в която са я настанили.

— Не мога повече да остана тук…

Изплашена от подобна дързост, Адриен отказва да последва приятелката си. Но Габриел открива скромна мебелирана стая в беден квартал на Мулен, на улица „Пон-Женге“, която стига до реката.

Останала сама, Адриен скоро започва да скучае. Затова няколко седмици по-късно тя отстъпва.

Но бъдещата Коко не се задоволява само с тази първа смела постъпка. По искане на някои клиентки тя приема да работи за тях без знанието на работодателите си, по време на свободното си време. Така че тя прекарва вече по десет часа на ден в бутика. Но тъй като заплатата й е нищожна, а нуждите й нарастват, тя не се поколебава, с помощта на Адриен, да изработва рокли и поли за собствената си клиентела. Габриел има едно хубаво качество: издържа на труд и ще остане такава през целия си живот. Благодарение на допълнителните часове тя успява да направи известни спестявания.

Можем да се досетим, че вече като по-свободни в движенията си, двете девойки не се разхождат с досада по монотонните брегове на Алие, подобно на семействата в Мулен… което не би се различавало съществено от разходките на пансионерките в Обазин.

Тогава те доста трудно се решават да посетят сърцето на града, в това число площад „Алие“, средище на забавленията в Мулен през съботните и неделните вечери. Хората започват да ги виждат заедно в Голямото кафене: това е новото шикозно заведение на Мулен, издигнато по подобие на парижкия „Максим“, което придобива огромна слава през 1899 г. благодарение на водевила на Жорж Фейдо. Стилът му ар нуво, изрязаните му по шаблон дървени облицовки, обточващи огледала с шлифован ръб, му придават псевдопарижки шик, към който двете госпожици демонстрират особена чувствителност. Друг път те прекарват часове наред в неделния следобед в „Ла Тантасион“, чаен салон в старата част на града. Дали тук, или там, те се държат изключително коректно, като бивши ученички в религиозно училище, каквито никога не забравят, че са, поне за момента…

Мулен е гарнизонен град с множество полкове, като например 10-и конен стрелкови полк. А офицерите и подофицерите от този полк често пъти принадлежат към аристокрацията или богатата буржоазия. Мнозина от тях са забелязали красотата на Габриел, възхитителната й коса с гарванов цвят, сплетена на плитка около главата й, пламенния й и срамежлив поглед, който става по-тъмен или по-светъл в зависимост от емоцията. У нея няма нищо общо с момичетата от гарнизонните градове, които се специализират в посещения на военните… Така Габриел и Адриен много бързо се превръщат в любимки на тези младежи, които виждат в тях по-достойна компания за тях… поне за времето на пребиваването им в Мулен. Защото, освен че не принадлежат към тяхната среда, те са само едни обикновени шивачки и тяхната изисканост, както и неоспоримият им чар, не са в състояние да заличат скромното им социално положение.

Няколко седмици по-късно ги виждат в компанията на напети офицери в яркочервени панталони, в ботуши и сини куртки с ширити да пият по чашка в „Ротондата“, едно от двете кабарета в малкия град другото такова заведения е „Бодар“ (кръстено на своя собственик). Това е кръгло здание, построено по време на царуването на Наполеон III, нещо като бомбе, боядисано в зелено и с остъклена будка отгоре. Около него има невзрачна градинка, засадена с няколко болнави храста. Във вътрешността има сцена, на която се изявяват „артистите“, а под рампата е разположен оркестърът: едно пиано и една-две цигулки. Публиката се е облакътила на кръгли мраморни масички, отрупани с чинийки и бирени чаши или с лимонадени чаши за дамите. Паркетът е покрит с един слой стърготини, каквато е практиката в повечето кафенета. Тук-там върху чугунените си стойки стърчат неизменните кошчета за парцали, в които келнерите бъркат, за да избършат немарливо масите на новите клиенти… Тези клиенти са „господа офицерите“ („Бодар“ е отреден за обикновените войници, бидейки определен като „кафе-шантан“ от техните началници…).

Това съвсем не означава, че певците, които се изявяват в „Ротондата“, са сред великите европейски гласове. Те са само позастарели провинциални знаменитости, злобно освиркани от столичната публика „артисти“, но и неколцина нови, чиято ужасна липса на всякакъв талант обаче младите не прощават.

Снимка от онова време показва Габриел със срамежлив и сияещ поглед редом до млад офицер от кавалерията, вероятно един от онези, които я канели в „Ротондата“. Явно девойката не е в състояние да усети баналността на тези представления и посредствеността на изпълнителите. Та нали до този момент е живяла встрани от света?

Въпреки невежеството си, това, което вижда, е достатъчно, за да разбере, че непременно трябва да се откъсне от положението, чийто заложник е тя… Не може да си се представи осъдена да шие доживотно. И тъй като обичта й към Адриен е много силна, тя държи да сподели непременно с нея вижданията си.

Но трябва да намери някакъв начин да направи желаната промяна. Тогава Габриел си спомня, че винаги е обожавала пеенето. В Обазин е била в ученическия хор, който пеел в параклиса; в пансиона „Нотр Дам“ тя пеела в хора, а сега, когато е напуснала тази институция, ще се случи игуменката да се обърне към нейните услуги, за да замести някоя пресипнала хористка…

Тогава й идва на ум една идея: … защо да не опита късмета си в „Ротондата“? Кой знае? Може да стане една Ивет Гилбер и най-сетне би се измъкнала от това посредствено съществувание, към което като че ли всичко я тласка. Тя запознава с идеята си своите „галантони“ — както наричат по онова време кавалерите. „Каква добра идея!“ — възкликват те. Перспективата да аплодират Габриел на сцената на тяхното кабаре веднага ги завладява. Те толкова набързо са се наситили на всички развлечения из Мулен, че посрещат с ентусиазъм и най-малкото ново предложение.

Всъщност тези насърчения стряскат бедната Габриел. Тя е подхвърлила малко лекомислено тази идея, без дори да си помисли, че може да се материализира. И ето че ще я реализира, когато, дългогодишна отшелничка, тя е толкова неподготвена да излезе пред публика. За кратко се надява директорът на „Ротондата“ Шабасиер да откаже да я ангажира. Но напразно. Тъй като му е известна популярността на Габриел сред офицерите, той много добре съзнава, че не рискува особено, наемайки я не като професионална певица с изписано с големи букви име върху афиша, а като обикновена фигурантка. Отдавна, още от времето на бел епок, в кабаретата има обичай в дъното на сцената да настаняват половин дузина млади жени, които да се правят, че си говорят, дори да бродират или да плетат, докато звездата концертира. По време на антрактите идва ред на фигурантките. Тези често пъти презирани второразредни певици трябва да запълнят тишината, като една след друга изпълнят своите куплети, докато се върнат истинските изпълнители. Тъй като фигурантките не са смятани за достойни за хонорари и договори, една от тях минава между масите, за да събере пари… Въпреки гордостта си, Габриел е принудена да се подчини на тази практика. Трябва да е доста силно желанието й да се измъкне от затрудненото си финансово положение! Скоро тя увлича в тази авантюра и Адриен. Дали не възнамерява да поделя всичко с нея? Адриен се предава: невъзможно е да се съпротивлява на една толкова твърда решителност… По-късно тази страхотна воля ще накара не един да й се подчини…

Според преданието Габриел веднага постигнала истински триумф в „Ротондата“. Вярно е, че няма никакъв глас, но както е предугадил Шабасиер, тя има вече собствена предана публика, която я смята за свой талисман. А публиката е многобройна: на практика целият офицерски кавалерийски корпус от гарнизона в града. Така че много често, макар да е обикновена фигурантка, тя получава повече аплодисменти от истинските певици, което безспорно предизвиква у тях доста прояви на завист, които тя е прекалено горда, за да признае, че я нараняват. Пъхат под вратата на гримьорната й обидни или злъчни бележки. По неин адрес се носят клюки. Включително относно нравите й… Тъй като тя и леля й са неразделни, можем да си представим на какво злословие стават обект… Тъй като Габриел се проявява като свенлива и заключва вратата на гримьорната си всеки път, когато се преоблича, те набързо я обвиняват в лицемерие, като дори не изключват, че зад тази заключена врата се прикрива безсрамно разпътство…

Заяждат се и с физиката на девойката. В периода на цветущата плът нейната фина фигура е определяна като мършава. Приписват й битие на „гуляйджийка“. Предричат й съдбата на „Дамата с камелиите“. Дори й лепват прякор, зает от международната действителност: „Гладът в Индия“, алюзия за фотографиите на измършавели тела, поместени в тогавашните вестници, които поразяват въображението в най-висока степен.

Всъщност, без да знае, Габриел създава изпреварващо във времето един стил, който ще господства по-късно и който тя ще наложи на целия свят.

Какво пее тя в „Ротондата“? Репертоарът й не е твърде богат: само три-четири песни, сред които „Ко Ко Ри Ко“, предизвикала огромен успех в „Ла Скала“, най-шикозното от парижките кабарета. Габриел трябва да имитира песента на петела, което прави несравнимо добре благодарение на слабия си глас, който понякога леко потреперва. Но публиката й, съставена предимно от фанатични поклонници, й прощава това и я поощрява колкото се може повече: в края на краищата не се намират в Операта, а и тя е толкова прелестна с хубавата си, едновременно срамежлива и дръзка усмивка!

Ако е избрала тази песен, то донякъде е така, защото е създадена от Полер, чиято физика доста прилича на нейната. Последната е нейният идеал и жив пример за това, че човек може да успее, без да отговаря на каноните на красотата, характерни за неговото време.

Още не затихнали аплодисментите, и тя започва песента, която й носи най-голям успех. В „Кой видя Коко на Трокадеро?“ се разказва за премеждието на една млада жена, загубила кучето си на един площад. Тази песен отдавна се е доказала. Изборът й от страна на Габриел се оказва изключително разумен… Тя е истински триумф… Според клиентите изпълнителката притежава особен чар, нещо невиждано до този момент, което пленява веднага… Викат я на бис. Изпълнява я, след като отправя плаха усмивка към почитателите си.

Явно тя нееднократно ще повтаря тези два успеха. Впрочем звучността на думите „Коко“ от двете песни съвсем естествено кара нейните почитатели, когато я изкарват на бис, да скандират шумно тези две срички, докато тя не склони да пее. Така, пряко волята си, Габриел ще стане Коко за цял живот и дори след това. Честно да си кажем, тя въобще не харесва този прякор. Но наистина е принудена да се примири.

От своя страна, Адриен остава в сянката на племенницата си. Макар също да е красива, нейната по-често срещана красота не е толкова съблазнителна и толкова необикновена, а гласът й не е толкова приятен. Другарките й пращат именно нея да събира парите по масите. Тя го прави с усмивка и без никаква сянка на горчивина…

Трябва ли да казваме, че репутацията на Коко — тъй като вече можем да я наричаме така — много скоро прекрачва границите на „Ротондата“ и стените на казармите? Тя скоро достига до ушите на Грамиейрови, работодателите на двете шивачки. Възмутени са… би ли могла една толкова сериозна фирма като „Сент-Мари“ да приема под покрива си две певици от кабаре? Какво ще си помислят госпожа Дьо Бурбон-Бюсе, графиня Дьо Шабан или баронеса Дьо Нексон? Помислили ли са за това двете малки нещастнички?

И ето че чисто и просто ги уволняват…

За други това би означавало катастрофа. За Габриел трудностите са възможност да приключи с един етап, за да продължи напред. Видно е, че не би желала да остане обикновена шивачка през целия си живот. Тази случка ще я принуди да търси начини да промени положението си.

Дотогава, трябва да се яде. За щастие, следващите седмици й доказват, че частните й клиенти й остават верни. Нещо повече, те довеждат при нея своите приятелки, доволни да открият в лицето на двете млади жени забележителни шивачки, чиито цени са доста умерени. Впрочем те ценят това, че търговията се извършва в най-голяма дискретност: една празна улица, една анонимна врата в края на лъсната стълба, една мансарда с изглед към двора…

Скоро доходите, които Габриел и Адриен получават от дейността си, им позволяват да заживеят почти както дотогава. Те са добили, или по-скоро спечелили една независимост, за която са жадували отдавна. Дължат я на волята си и на труда си. Такъв е първият урок, който им дава животът и който Габриел няма да забрави до последния си миг…

Безсмислено е да казваме, че в крайна сметка леля Костие от Варен научава какво става в Мулен. Отначало озадачена и недоверчива, тя изпада в силен гняв, кълнейки се да затвори вратата си за двете скандалджийки. Стига дотам, че да заговори за „изправителен дом“! Но времето ще свърши своето… бащините родители, Адриен и Анжелина, се заемат да оправят нещата. Впрочем не са ли пълнолетни вече двете девойки и напълно свободни да изберат начина си на живот, който им харесва?

Изправен пред успеха, постигнат от Коко в „Ротондата“, директорът Шабасиер й предлага годишен ангажимент, който тя бърза да приеме. Адриен, която не се ползва със същото благоволение, не изпитва и ни най-малка завист. Тя знае, че не е толкова талантлива и че нейната племенница притежава особен чар, една много силна индивидуалност, от която тя самата е лишена. Обича я и й се възхищава! Според нея е съвсем заслужено достойнствата й да бъдат възнаградени.

След няколкомесечна еуфория, когато Габриел се чувства на прага на голямата кариера, тя започва да се отегчава. Границите на успеха й се открояват с отчайваща яснота. Разбира се, тя е известна в Мулен, вероятно прекалено, дори… но в края на краищата с какъв имидж? А между другото да си известен в Мулен…

Тогава тя опитва късмета си във Виши, който в годините на бел епок и по време на успешния сезон представлява филиал на Париж и понякога етап по пътя към столицата. „Царицата на курортите с минерални извори“, както го наричат тогава, привлича космополитна и богата клиентела. Човек би помислил, че е край морето, а не на бреговете на Алие, както отбелязва един хроникьор на „Фигаро“. Тази публика изглежда зажадняла за удоволствия, вечерно време, след задължителното лечение и чакането по опашките на извора, където раздавачките на вода в бели престилки и шапчици пълнят градуираните чаши, които им подават хепатитно болните. Черният им дроб не ги възпрепятства никога да отидат, за да аплодират комедиите, оперетите, спектаклите на мюзикхола и ревютата… в този град, където няма по-малко от четири вариететни театри, като „Алказар“ или „Елизе-Палас“, чиято екстравагантна фасада, освен че е в стил ар нуво, контрастира приятно с изцяло класическия стил на заобикалящите ги буржоазни сгради.

Би било невероятно Габриел да не получи ангажимент като вариететна или оперетна певица. Естествено, тя ще вземе със себе си и Адриен. Когато през зимата на 1905 г. тя съобщава на почитателите си решението си да напусне „Ротондата“ и Мулен, настъпва униние. За тези младежи малката Коко е солта на нощния Мулен, едно странно и красиво лице, което не се забравя, глътка поезия, която ги докосва при всяка нейна поява… Колко тъжни ще станат вечерите им!

— Ще дойдете да ме гледате във Виши! — отвръща тя.

На практика делят ги само шейсет километра. Те обещават… и ще спазят обещанието си.

 

 

Габриел и Адриен се настаняват в скромна стая в стария град, в близост до църквата „Сен Блез“. Веднага след пристигането си те изваждат от куфарите си роклите, които са си ушили и направените от тях шапки, след което излизат да обиколят местата, които са обект на амбицията им: първоначално ги виждат из алеите на парка покрай Алие, с неговите английски градини и претрупаните със скулптурни елементи вили, обитавани от Наполеон III и неговите приближени. След това се отправят към Парка с изворите, потънал в сянката на платаните, буковете и огромните кестени. Обхождат покритите галерии, чийто покрив се придържа от чугунени колони. Гордост на кметството, те са пристигнали тук направо след демонтирането им от Световното изложение през 1900 г., за чийто блясък напомнят. Да могат да се разходят — и да се покажат — в дъждовните дни, без да повредят големите, модерни по онова време шапки, „на разстояние от един километър“, както уточняват пътеводителите на Виши, кой друг град би могъл да предложи подобно удобство?

Същевременно първоначалният ентусиазъм доста бързо се изпарява. Тъй като сезонът вече е започнал и договорите на изпълнителите са надлежно подписани, двете девойки могат да разчитат единствено на малко вероятни замествания. Навсякъде, където се представят, импресарии, режисьори или директори се оказват неотстъпчиви, отказвайки брутално техните предложения и подмятайки лицемерно: „Ще ви пишем!“.

Що се отнася до Габриел, не харесват нейната така наречена финост. Неприкрито й казват, че е тънка като върлина, че й се броят ребрата…

— Хранете се, госпожице! — казват й съчувствено.

Освен това тя не танцува добре, скована е и гласецът й е тънък… няма да спечели и стотинка!

Тогава, без да губи кураж, тя решава да взема уроци по танци и пеене. Спестяванията й се стопяват… Но всичките й усилия остават напразни. Въпреки съветите на разсъдливата Адриен, тя упорства. Що се отнася до последната, твърде красива, висока и стройна, видът й на принцеса е смятан за много по-изискан за публиката, с която ще си има работа. Тя бързо е разбрала, че е безсмислено да се упорства и, силно разочарована, се завръща в Мулен въпреки молбите на Коко…

Една снимка от онова време показва добре една от страните в личността на Габриел в този период от живота й… Виждаме я със сестра й Антония, облегната на терасата на „Ла Кремери“, едно от шикозните тогавашни кафенета в Парка с изворите, седнала кротко пред чашата си, с много мек, срамежлив и изпълнен с меланхолия поглед… Тук се вижда вече не амбициозната Коко, а една замечтана млада жена, не особено сигурна какво ще й отреди бъдещето…

Сред почитателите на Габриел, които идват да я видят във Виши, има един, който за разлика от останалите не я подтиква да се надява на ангажимент, да се хване за тази идея. Казва се Етиен Балзан…

Етиен Балзан не притежава нито осанката, нито елегантността на красивите офицери кавалеристи от 10-и стрелкови полк. И няма титла както повечето от своите другари. Нещо повече, той е обикновен подофицер от пехотата… Среден на ръст, кестеняв, с кръгло, доста грубовато лице, украсено от малък мустак, който въпреки това не го прави по-малко обикновен… Но притежава доста приятели сред офицерите. Добър момък, голям любител на пиенето и яденето, прям и щедър, той обожава живота, от който черпи с пълни шепи. Луд е по състезателните коне и мечтата му е да ги пусне да се състезават от негово име по най-известните хиподруми в парижка област.

Етиен Балзан произлиза от много богата фамилия от Шатору, собственици на тъкачница, наела 1500 работници и произвеждаща предимно за френската армия. По време на юношеството си върши безобразия и е твърдо решен да продължи в тази обичайна посока, още повече че наскоро е наследил родителите си. Зачислен в 90-и пехотен полк на гарнизон в Шатору, но тъй като се опасява, че там няма да действа спокойно, той успява да се премести в Мулен, измисляйки находчив претекст: оказва се, че в този град съществува военна секция за изучаване на източни езици. Така че, ако един хубав ден родината се нуждае от експерти в тази област… в този ден Етиен ще може да отвърне „Тук!“. Всъщност обучението в индуски диалект, на което той твърди, че се е отдал, съществува само на хартия и не успяват да открият някой, който да го знае. Разбира се, младежът нарочно е избрал такъв рядък диалект, почти сигурен, че никой във Франция не го знае. Тази находчива маневра, би трябвало да кажем този фарс, му спечелва незабавна популярност сред неговите приятели…

Въпреки съветите на Етиен и грубия отказ, който среща, Габриел упорства в желанието си да продължи своята кариера на певица. Но какъв вид певица? Тъй като „длъжностите“ на изпълнителите по онова време са строго определени в тази област (както са и в театъра). Има изпълнителки на сантиментални романси. Нейният преподавател — виждаме, че тя не се бои да харчи пари — я съветва да се представи като „гомьоз“. Същата, облечена обичайно със силно разкроена рокля с пайети, също пее, но може би това не е основното й занятие. Едновременно с това тя трябва да танцува, да се кълчи и да се върти. При тези условия публиката вероятно няма да забележи, че тя почти няма глас. Тогава Габриел наема или купува скъпи тоалети. Но прослушванията, на които минава, включително в „Алказар“, не са убедителни: нейната „хилавост“ смразява и най-благосклонните въпреки странния чар, който се излъчва от нея.

— А Полер? — възразява тя.

— Да, но Полер имаше глас!

Габриел не се предава.

 

 

Виши. Октомври 1906 г. Доста от лекуващите се са напуснали курорта. Някои от пансионите са затворили, а големите кестени в парка са придобили ръждив, донякъде меланхоличен цвят. При Гранд Грий, един от най-посещаваните извори, сред рояка раздаващи вода се забелязва дребният силует на Коко. Тя пълни с усмивка стъклените чашки на клиентите, които уточняват предписаната доза: 40, 25, 30 грама… Забелязали са срамежливата й и оригинална усмивка и естествената елегантност, с която носи зачислената й бяла престилка — облекло, за което не бихме могли да кажем, че разкрасява всички, които го носят, както свидетелстват яките и червендалести селянки, другарки на Габриел.

Такъв занаят е принудена да практикува Коко, след като е изчерпала малката сума, спестена от нея с много усилия предвид пребиваването й във Виши.

В края на сезона, когато затварят павилионите на изворите, разочарована, но без да е загубила напълно надежда да стане певица, тя е принудена да се завърне в Мулен.

Междувременно Адриен е напуснала този град. Сега тя живее близо до Совини, на дванайсетина километра от Мулен, при някоя си Мод Мазюел. Странна личност е тази Мод: едра, придвижваща се величаво и тромаво, подобно на навлизащ в пристанище многотонажен съд, поради липса на дух широкото й лице отразява нещо като невъзмутимо достойнство, подчертано от начина й на обличане с широки рединготи. Тя обича да си слага дръзки шапки по мускетарски. Със скромно потекло и не особено облагодетелствана от природата, въпреки това тя е успяла да намери някакъв не особено заможен покровител, но издръжлив на всякакви изпитания. Откъдето идва тази вила, в която тя едновременно живее и приема гости, офицерите от Мулен, младежите от сой, дребните благородници в съседство и съблазнителни млади жени, които невинаги принадлежат към най-добрите среди… Но именно те осигуряват успеха на следобедните закуски, които тя организира в големия салон на своето жилище или в съседния малък, опасан със стени парк. И ако чаровната Адриен живее у Мод, то е, защото тя е най-доброто украшение на тези срещи, които тя умее да изпипа. Провинциална сватовница, придружителка и наставница на млади момичета, изповедница, Мод е всичко това наведнъж или поотделно. Представяме си я не особено скрупульозна. Притежаваща непоклатим цинизъм, тя го прикрива умело с привидността си на жена, която може да покаже снизходителност към чуждите слабости. Не забравяйки никога интереса си, тя умее да припомни на хората, които е сближила, решителната роля, която е изиграла за щастието им, и компенсацията, която има право да очаква.

От своя страна, завърналата се в Мулен Габриел преоткрива своите клиенти и живее скромно от шивашката си работа. Приема често и поканите на Мод, което й позволява да вижда отново скъпата й Адриен. Дали храни надежда, подобно на младите жени, които среща там, да се установи и да се задоми, след като не може да започне кариера на певица? Изглежда, че не се решава на това. Едва двайсет и четири годишна е и не е от тези, които лесно се отказват. Естествено, тя продължава да посещава младите офицери, които са я посрещнали радушно. Често пъти може да бъде видяна следобед, точно в пет часа, да яде сладкиши и да пие чай или какао с малката си групичка от почитатели в „Делис“, отворената наскоро чайна в центъра на града. Сред заобикалящите я са Етиен Балзан, чието пребиваване в Мулен все още не е приключило. Въпреки настояването на Коко, Етиен отказва да я придружи на закуските у Мод. Смятайки тази жена за лишена както от ум, така и от чар, той я оприличава на голяма пуйка, съвсем готова за вечерята на Бъдни вечер. За всеобща радост имитира перфектно походката й и нейните гротескни превземки… Накрая, той намира, че у Мод цари една напълно скучна атмосфера, изцяло в съзвучие с надутия стил на господарката на дома.

— Там ще умреш от скука! — твърди той.

Всичко това съвсем не обезкуражава Коко, която държи да срещне там своята Адриен и смята, че Етиен преувеличава… Впрочем Мод често пъти води малката си групичка от гости на хиподрума в Мулен или на този във Виши, където тя може да срещне Етиен, който е почти маниак на тема коне…

Има доста фотографии от онова време, на които са изобразени Мод, Адриен и Габриел на конните състезания. Импозантна, с величественото си жабо, както изискват почти официалните функции, които си приписва, Мод е застанала авторитетно между двете млади жени, над които се извисява с целия си ръст и които превъзхожда още по-видимо на ширина. Ролята й на опекун като че ли се налага още повече заради широтата на собствената й персона… Чаровните й протежета имат видимо по-деликатна красота. И двете са със собственоръчно изработени костюми и украшения. Но изборът им на дрехи издава видимо различната им природа. Докато Адриен се облича съвсем съобразно тогавашната мода и носи широко дантелено жабо, от своя страна Габриел носи вече онази бяла яка, която по-късно ще стане типична за стила на улица „Камбон“ и с откровената си простота контрастира с вкуса на бел епок. Също така няма никакво съответствие между смело килнатата настрана широкопола бяла шапка на Коко и претрупаната с украса шапка, с която се докарва Адриен.

 

 

От прекалено присъствие по надбягванията Габриел, която първоначално проявява слаб интерес към конния спорт, в крайна сметка започва да нюансира мнението си под въздействието на Етиен, като накрая променя напълно виждането си. Дотогава конете са били за нея само средство за придвижване, което тя не е ценяла особено. Спомняме си, че баща й я отвежда с коня си в Обазин. Сега, точно обратно, тя харесва у конете царствената елегантност на тяхната походка, начина на изхвърляне напред на краката им при галопиране, гордата им стойка, финеса на глезените им, нежната тъга в погледа им. Вярно е, че тези чистокръвни коне нямат нищо общо с першероните за оран, които уморени и подбити се прибирали вечерно време в оборите в Курпиер, или с нещастното животно, което по всяко време, често пъти шибано безмилостно, теглело бащината талига.

Ето защо тя не смята за толкова смешен онзи маркиз дьо Б., чиято любопитна история й е разказвал Етиен. Този мъж, когото в крайна сметка семейството му интернирало, бил искрено влюбен в кобилата си и й шепнел на ухото безброй любовни думи.

От този момент нататък Коко вече се възхищава на великолепните малки жокеи с бели панталони и с копринени каскети, които възсядат седлата. Освен това има встъпителен ритуал, който драматизира и опоетизира спектакъла: камбаната, меренето, съдбовната бариера за 55-те кила, флагчето на стартовия съдия, след това жокеите, залегнали върху конете си, странни, почти нереални двойки заради скоростта… напрежението, което се покачва сред публиката… за Коко това е един истински празник, който я откъсва от посредственото й битие.

Има само една сянка в тази картина: не е възможно да отиде на претеглянето, на което присъстват собствениците, съпругите им и техните приятели. Пречи й нейното социално положение. И дума да не става семейството на някой от тези господа да види потомъка си в компанията на някоя от тези девойки, за които не трябва да се женят, но които, както се твърди, правят всичко възможно да се докопат до сватба със сина на богата или титулувана фамилия, ако не и двете. Страшилища за майките, дори битието им да е напълно безупречно, те много бързо биват квалифицирани като непостоянни, уличници, леки момичета, проститутки… Богатството и изразността на епитетите, които им отреждат, са съразмерни с ужаса, който всява възможността за подобен неравен брак.

Въпреки всичко младите аристократи не се колебаят да си поиграят с огъня. Предупрежденията на семействата им само разгарят желанието им и ги тласкат неустоимо да опитат от забранения плод. Така Адриен е обсаждана едновременно от екстравагантния граф Дьо Бейнак, неговия приятел маркиз Дьо Жамилак и от един от техните млади протежета. Тя няма да се омъжи за никого от тези господа, но години по-късно ще стане законна съпруга на барон Дьо Нексон, в когото е влюбена още от 1908 г.

Не такава ще бъде съдбата на Габриел, която, както е известно, ще остане неомъжена за цял живот. При това не й липсват възможности. С нейната необяснима същност, издаваща зле прикрита пламенност, тя е донякъде „необикновена“… Странна е и заради остроумието и хапливостта, които извират съвсем непредвидимо и които хората не са свикнали да виждат у останалите жени. Докато при последните това вдъхва увереност, обратно, при Габриел то е в състояние да всее объркване, дори смут…

Етиен Балзан цени именно тази необикновеност на личността на Габриел. Впрочем той го демонстрира по време на престоя й във Виши: макар да се противопоставя на нейните планове, той й прави редица малки услуги…

Но много скоро Балзан ще напусне Мулен: завършва срокът на службата му. Две-три години по-рано умира баща му, после майка му. Ето че с братята си Робер и Жак става наследник на огромно богатство, в това число фабриките в Шатору. Кой ще ги ръководи? Тъй като Робер държи най-вече да участва в управлението им, Етиен няма да е принуден да се намесва в това, което нарича „ангария“. Жак също се радва на това положение на нещата. По подобие на Етиен той е истински спортсмен: влюбен във въздухоплаването, той поставя през 1900 г. рекорд, прекарвайки в коша на своя балон „Сен Луи“ трийсет и пет часа. През същата година той участва в надпреварата Париж — Санкт Петербург. Подобно на мнозина синове на състоятелни родители, той проявява жив интерес към зараждащата се авиация: става известен пилот. Накрая можем да кажем без преувеличение, че на него се дължи победата при Марна. Именно той, няколко години по-късно, през септември 1914 г., патрулирайки сам на своя „Моран“ северно от Париж, става свидетел на необмислената маневра на армията на Фон Клук: вместо да се насочи право към Париж, от който е само на 17 километра, тя се отправя на изток и по този начин открива фланга си за евентуална френска контраатака. Едва стъпил на земята, Жак Балзан се втурва право при военния комендант на столицата, Галиени, когото познава лично, и го уведомява за положението. Останалото е известно, червените таксита, неочакваната победа, Париж и Франция са спасени…

Но нека се върнем към Етиен, решен да живее според собствените си разбирания. Той изцяло се отдава на страстта си към конете. Посещава вече в Оаз тренировъчния терен на Лакроа-Сент-Уен, в западните покрайнини на Компиенската гора, който има преимуществото да бъде в близост до Шантийи, известен в целия свят с надбягванията си и отглеждането на чистокръвни едногодишни жребци. През 1904 г. той научава, че недалеч от Компиен вдовицата на един треньор предлага за продан хубаво имение, наречено Роальо. То разполага с много хектари ливади и гори — всичко необходимо за конете му. Купува го незабавно. Първоначално това бил манастир, основан през 1303 г., където идвал да се моли Филип Хубави — откъдето идва и името му. По-късно, през XVII в. там, се настанили монасите бенедиктинци от ордена „Сен-Жан дю Боа“, прогонени по време на Революцията.

Най-старата част на манастира през 1907 г. представлява великолепното преддверие с романски свод, затворено от масивна дъбова врата и оградено от сгради, обрасли с дива лоза. Отзад се разкрива огромният, засаден с вековни дървета парк, в дъното, на който се намира главното манастирско здание. Преустроено през XVII в., то е увенчано с покрив а ла Мансар, а покривната чупка от плочи му придава особена елегантност. Много високи прозорци с малки стъкла в стил Луи XIII осветляват многобройните стаи, запазили всичките си дървени ламперии. Роальо не е в особено добро състояние, когато го придобива Етиен, но решен да остане там до края на живота си, той не скъпи средства. Десетки занаятчии и работници се захващат да реставрират имението и да му придадат комфорт, който ужасно липсва. Инсталират множество и луксозни бани по време, когато хигиената не е основна грижа дори сред висшите слоеве на обществото, ако повярваме на известната фраза на графиня Дьо Панж: „Те никога не се миеха“[1].

Разбира се, Етиен не забравя най-същественото за него: разширяването на конюшните, увеличението на броя на боксовете. Всъщност той възнамерява да отгледа няколко десетки коне и дори да основе конезавод. Избира грижливо и наема най-добрите коняри, най-опитните помощници в конюшнята.

Сега вече може да храни всякакви надежди: може да участва в ливърпулския Гранд Нешънъл или в надбягването в По.

 

 

Един ден във Виши Етиен кани Коко на една тренировка. Нека я оставим да разкаже сама за получените там впечатления:

Уговорихме се да се видим на следващия ден. Отвъд мостчето над Алие се спуснах сред ливадите и се озовах пред боксовете. Вдишвах хубавата миризма на течаща вода. Чуваше се бученето на яза. Прясно окосената ивица се простираше успоредно на реката; пясък, бели бариери и в дъното върховете на провинция Бурбоне. Слънцето позлатяваше брега на Ганна. Жокеите и помощниците от конюшнята се движеха един зад друг ходом, опрели колене о брадичките си.

— Какъв хубав живот — въздъхнах аз.

— Аз водя такъв живот целогодишно — отвръща Етиен. — Би могъл да бъде и Ваш.

Габриел се прави, че не чува, но мисълта да приключи окончателно с посредственото си съществувание, което е принудена да води, малко по малко си проправя път… Разбира се, тя не е влюбена в Етиен. Той по нищо не прилича на героите от популярните подлистници, които са се запечатали в младежкото й съзнание, на тези неудържими прелъстители, чиито оцветени портрети украсяват обложката на романите по четири су, които тя упорито продължава да чете. Но това съвсем не означава, че той е обикновен. Веселяк, винаги в добро настроение, обожаван от приятелите си, той е и великолепен другар. Също като нея, той е самобитна личност… Тогава, защо не?

Един ден тя се хвърля в дълбокото.

— Нямаш ли нужда от ученичка? — подхвърля му тя направо и сякаш вече съжалява за смелите си думи.

Но тази спонтанност не само не шокира Етиен, но го очарова. Той избухва в смях… Ще я превърне в истинска ездачка… Уверен е в таланта й. Тези неща се виждат от пръв поглед!

Перспективата да заживее в Роальо с една толкова красива, толкова забавна, толкова необикновена приятелка като Коко, да я въведе сред интимния си кръг от приятели веднага го завладява. Тя ще допринесе за одухотворяването на донякъде суровия живот, който той води там, ще взема участие в шегите, които обича да устройва. И тъй като тя харесва конете, няма да внесе никакъв дисонанс сред тесния кръг, който е събрал около себе си в името на една и съща страст.

Бележки

[1] Comment j̀ai vu 1900, Éditions Grasset — Б.а.