Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (19)

19.

„Деджа Торис“, Палуба 17, Столова на екипажа

8 часа преди да лекувам цивилни

с експериментална биотехнология

Столовата изглежда по-претъпкана от вчера, но веднага проумявам, че е заради хората по всяка повърхност наоколо, включително по стените и тавана. В безтегловност всяка стая има по шест възможни пода.

И тук предлагат храна като в бюфета за пътниците. Днешният избор е между меню „Аполо“, което наподобява тубичките за първооткривателите на космоса, и меню „Дискавъри“ с по-привични гозби на покрити с фолио подноси. След трийсет секунди в широкоспектърна фурна жълтата тухличка се превръща в порция скариди и ситно нарязани зеленчуци, които дори можеш да изядеш с лъжица като цивилизован човек.

Джемисън взема без колебания два подноса и празна колба за напитки. Загрява храната във фурна и през това време пълни колбата с кафе. Аз си избирам кесадиля с пиле и се оглеждам, докато чакам фурната да я затопли.

Екипажът явно е научил за убийствата. Сантамария не би могъл да запази всичко в тайна, след като толкова хора са участвали в обеззаразяването на каютата. А новините са твърде обезпокояващи.

Джемисън ме води към свободна маса и „сядаме“ един срещу друг. В безтегловността човешкото тяло се отпуска естествено в полуприсвита поза. Отварям предпазливо порцията си и издухвам встрани събралата се под фолиото пара.

— Нужно ни е досието на Алан Уаклин — казва ми Джемисън. — Логан рови в записите от наблюдателните камери, но ако убиецът е замислил всичко преди началото на полета, не би искал да го видят как говори с някого от семейство Уаклин. Трябва да имаме допълнителна информация, за да я свържем със сведенията за пътниците.

— Щом получа нещо от службата, ще се свържа веднага с тебе — обещавам аз. — Имате ли вече други улики? Искаш ли да участвам в нечий разпит? Мога да използвам окото си за…

— Роджърс, не си мисли, че не оценяваме помощта ти — прекъсва ме тя. — Но всички в този кораб, включително и ти, няма къде да се денем през следващите четири денонощия. И без това се изложи на риск да разкрият кой си и какъв си. Ако се обърка още нещо, няма къде да изчезнеш.

— Както научих, в този кораб има много спасителни катери.

— Не е смешно.

— О, не сме ли стигнали още до такива крайни мерки? Бих могъл и да се скрия при вас в секторите за екипажа, за да ви правя компания.

Джемисън се опитва да ми отговори с пълна уста, но аз вече задълбавам във внезапно хрумване. Пак оглеждам столовата. За разлика от пътническите сектори, където хората носят какви ли не странни премени, тук всички са облечени в някаква униформа. Никой не изпъква.

Съвършеното скривалище.

— Ами ако е някой от екипажа? — подхвърлям, без да слушам какво ми казва Джемисън.

Тя се чумери.

— За какво говориш?

— За убиеца. Ако е някой от екипажа? Никой не може да влезе в служебните сектори, ако отпечатъците му не са регистрирани в системата. Но какъв е проблемът да излезе!…

— Има допълнителни ключалки на особено важните места — възразява Джемисън. — В инженерните сектори, мостика, компютърния център, някои от снабдителните зони. И навсякъде около въздушните шлюзове. За отварянето на тези врати се изисква по-високо ниво на достъп.

— Ами асансьорите? И стълбищата? Не видях нито една камера за наблюдение на тези места. Хората от екипажа могат да минават между палубите, без никой да ги види.

— Схващам накъде биеш — казва тя и като че ли се задавя. — Що за гадост…

— Логан проверява пътниците — настоявам аз. — Но никой не проверява екипажа.

— Мога да наредя да правят и това.

— На Дани и Майк ли? А сигурна ли си, че можеш да им се довериш?

Ако се съди по гримасата на Джемисън, все едно съм я помолил да хапне лунни камъни.

— Мога да разчитам на хората си.

— А знаеш ли каква е причината за убийствата? Вие от охраната имате най-свободен достъп навсякъде в кораба с изключение на старшите офицери. Напълно убедена ли си, че твоите хора не могат да бъдат покварени?

— Да — натъртва Джемисън. — Тръгнал си по грешна следа.

— Сигурно. Никога не съм чувал за кенгуру следотърсач.

От опита ми за хумор пак няма никаква полза.

— Роджърс, не ме учи как да си върша работата — троснато казва тя.

Преди да изтърся нещо, с което да я изнервя още повече, екранът в окото ме известява за съобщение от службата. Има видео и приложени данни. Пропускам записа и проверявам какво съдържат данните.

— Имам пълното военно досие на Алан Уаклин — казвам на Джемисън.

— Добре. — Джемисън бърка в джобче на колана си и вади инфокарта. — Копирай го на това.

Вземам правоъгълничето от полупрозрачен кристал.

— Ясно ти е, че данните са секретни, нали?

— Да, тип „изгори след прочитане“. Знам процедурите. — Гледа ме неприветливо. — Занимавам се с това доста по-дълго от тебе.

Кимам.

— Ей сега ще е готово.

Отпускам едната си ръка под масата, представям си зелен молив и отварям джоба; преградата спира въздушния поток. Бъркам и вадя полевия си транслатор.

— Ти какво… — Джемисън наднича под масата. — Що за дивотии! Да не си слабоумен?!

— Успокой се. — Дърпам ръката си, затварям джоба и слагам транслатора на масата. — Готово. Никой не забеляза. — Рискувам да й се усмихна. — Аз пък се занимавам с това доста по-дълго от тебе.

— Роджърс, просто ми дай досието.

— А вълшебната думичка?

Не ми се вярваше, че Джемисън може да се разяри още повече.

— Веднага!

Транслаторът е готов за работа след секунди, телефонът в рамото ми предава информацията за половин минута, а транслаторът я записва на инфокартата за още петнайсетина секунди. Джемисън измъква кристалчето от ръката ми, щом го вадя от слота.

— Ти започна разговора кой тук бил риск за сигурността — подхваща тя. — А моето мнение като професионалист е, че ти си най-уязвимото звено в момента. Роджърс, знам колко си уникален. Можеш да правиш неща, които са немислими за всеки друг в този кораб. Но това не означава, че не можеш и да се оплескаш. Всъщност дори опасността е по-голяма при тебе. Разбра ли?

Не понасям да ми говорят снизходително.

— Не съм идиот.

— Ние ще се заемем с анализа на тези данни. Смятай се за свободен от задължения, докато не ти се обадя. Не прави нищо, свързано с работата ни. Иди да се веселиш. И гледай да не се забъркваш в неприятности.

„Май няма шанс някога да се опазя от това“.

— Ще се постарая.

— Приятен обяд.

Джемисън си прибира подносите и се отблъсква от масата. Аз решавам да си доям кесадилята, която е изстинала и втвърдена в някакво подобие на солена пластмаса.

Поне да видя съобщението, което получих с досието на Уаклин. Едва ли ще е по-зле от тези поучения пред очите на всички.

Мърдам пръсти, за да пусна записа. Появява се Пол. Страхотно.

— Камшик до Кенгуру. — Очите му са кървясали и не носи вратовръзка. Май никога не съм го виждал без вратовръзка. — Изпращам данните, които поиска. Ти не уточни достатъчно защо проявяваш интерес към това лице, но допускам, че го подозираш в нещо злонамерено. Прегледах досието и те съветвам да си много предпазлив. Предпочитам да прекратиш контактите с нас засега, но ако положението се влоши, уведоми ме незабавно. — Посяга към нещо извън обсега на камерата, но се отказва. — Ако по каквато и да е причина положението се влоши, но нямаш контакт със службата, искам да се свържеш с капитана и началника на охраната на „Деджа Торис“. И двамата работят за нашата служба. Използвай паролите за пряко предаване на данни. Каквото и да се случи при вас, капитан Сантамария и неговият екипаж могат да преодолеят проблемите. Не си търси белята, Кенгуру. Не се набивай на очи. Точка.

Записът свършва. И май вече не съм гладен.

Всички са страшно загрижени да не се издъня. Вярно е, по опит и умения не мога да се меря почти в нищо със Сантамария или Джемисън. Така да бъде. Няма да им се пречкам. Но има и неща, които мога да направя само аз.

Отварям в окото си досието на Алан Уаклин и го преглеждам набързо. Постъпил в армията, минал през обучение за специалните части, изпратили го на Марс, уволнен позорно, дрън-дрън.

Ето го. „Имплант в гръдния кош: емисионно енергийно ядро. Източник на радиация. Препоръчва се медицински преглед всяко тримесечие“.

Никой друг на кораба няма в кръвта си наноботи, лекуващи последствията от облъчване. И винаги е по-лесно да помолиш за прошка по-късно, отколкото да искаш разрешение.