Емилиян Станев
Антихрист (2)

Б

Може би от тогавашните ми боледувания бяха се усъвършенствували моите душевни сетива, защото, когато телесното отпада, надделява безсмъртната душа и съществуващата у нас двойнственост изчезва. Признай, Теофиле, че ако някой вълшебник те възвърне в детските години, на драго сърце би отдал сегашната си скверна мъдрост срещу оная проникновеност, що сияеше в тебе подобно на цар във висок трон и вярно долавяше скритата за очите невещественост в земното естество. И не само я виждаше, но умееше да отделя едното от другото и да се храни с божествена храна.

Молех се, речи, всеки ден със или без повод от извършен невинен грях, най-често в „божата стаичка“ — тъй наричахме бащината иконописна. Тук молитвата ми се лееше най-вдъхновено и без словесни задръжки като бял липов мед в чист съд. Молех бога да ми прости моя грях и да ми помага да виждам с ясни очи световното съкровище — негово премъдро творение, — да му се радвам и да черпя от него нови радости; да пази взора на душевния ми гледец и му благодарях за просветлението и благочестието, които изпълваха сърцето ми с тих възторг като роза с благоухание.

Тайнство и чудо е молитвата. Отключва дверите на душата към нейните глъбини и там умът застава лице с лице с вечното и непостижимото, в друг свят, за който езикът няма достатъчно думи — свят безпространствен и страшен, дето мъчно се върви, защото телесните очи тук са слепи, а умът лукавствува, заплита се и губи като в тъмен лес, пък сърцето се облива в горест, сладко се мъчи и пречистено, заиграва с нова сила като изкъпано дете. Недостъпно за разума знание се придобива чрез нея и на края те спохожда мир и радост от очистението. Но не чакайте, братя, да разбуля тая тайна и потребност человеческа! Свойствена е тя на детински чисти души, навестява предстоящите пред гроба и е близко до изкуствата, па като такава крие и безумие…

Кому се молех и чий образ си представях? То се знае, Спасителя, защото него обичах. „Старият господ“, както баща ми наричаше Саваот, изглеждаше и стар, и недеен. Той беше създал света, но не можеше да се справи с дявола, затова бе изпратил сина си да ни спаси от него. Но въпреки възкресението и примера на Христа дяволът си стоеше невредим и непобедим, яздеше человеците, та ги правеше глупави и зли. Тъй разсъждавах в ония мои години и не съзнавах, че започвам да се съмнявам в спасителната тайна на божието въплъщение, да отделям без всякакво подобие Исуса от неговия отец и от светата троица и все повече да го човекоуподобявам. Защото не можех да си представя две естества в едно и как тъй божият син няма сила да затрие дявола от земното лице. Питах се: защо бе това душемъчие за човеците, щом лукавият си царува, както по-рано? Напусто е разпъван Христос — неразумна и невинна жертва, която самият Саваот е поднесъл на Сатаната. И как можеше да се мъчи, обругава и разпъва съвършенството, освен ако е изоставено от бога? А че Христос бе изоставен, сам го каза на кръста. Тая велика и жестока несправедливост ме гневеше и същевременно поощряваше към ангелска чистота заедно със световното съкровище, което също ми обещаваше красота и добро. Спомням си априлските и майските утра, когато долу, край реката, виждах да трепти росата по храсти и дървета, сладко да нашепват водите на Янтра, къдравогъсто да тъмнеят накичените с цвят, упоени от благоухания гори, възпяващи утрото с птичи песни и с радостния отклик на ехото. Неподвижни, сънно отразени в реката, лежаха кулите и високите бойни стени — почиваха си призрачни и вълшебни, пък във фрънския град млад венецианец пееше чуждоземната си песен и се носеше тиха глъчка. Как ти се искаше да литнеш като орлите в синия простор, а не можеше освен чрез молитвите, защото само с крилата на словото лети душата във всички светове. Търсех най-силните, най-образните слова от божествения извор на езика да облека мисли и чувства и неусетно се усъвършенствувах в звучен, сладостно следващ словоред, в сравнения на недухотворни с духотворни явления и предмети, сиреч да изразявам неизразимото, що е като неизказуемата световна тайна, която и да се изкаже, не може да се разбере.

По него време вече учех „Учителното евангелие“ в килийното школо на хартофилакса, наизуст знаех и „Азбучната молитва“, и „Прогласа“. Това школо бе за царски и болярски деца на висши сановници и в него бях приет по настояване на високопоставени съседи и съседки, които често се отбиваха в къщи да ме видят и да се любуват на хубостта ми, защото бях красиво дете, „хубавото момченце“, както ме наричаха те. И сега помня тия стихове от „Прогласа“:

Вие, които търсите красотата на душите,

любете се и радвайте се;

вие, които искате да отхвърлите греховете

и да отмахнете тлението на тоя свят,

за да намерите райски живот… — И пр.

Тогава те ме поразиха, понеже и аз въжделявах тъкмо това. И като се опитвах да подражавам на великия Константин Преславски, започнах да съчинявам молитви в стихове, най-често в „божата стаичка“, и криех написаното от близки и познати. Опивах се с образи и слова, с тях разливах светлина в душата си и грозното обличах в красота. Не навик, висша потребност стана за мене това опиянение и наслада от прекрасното. Мислех си с гордост: „В тебе, Еньо, говори ангелът на светия дух, радвай се, славослови го“ — а не подозирах колко страдания, нещастия и мъки ще ме сполетят от тоя ангел…

В школото учеше и втората дъщеря на Иван-Александър. Тя пожела да седи до мене, макар че нашият учител, дякон Ангеларий, се мръщеше. Никога вече не срещнах такова благородство и такава нежна красота. Не от плът, от фарфорова чистота и благоуханна душевност бе създадена царската щерка, та когато сядаше до мене, струваше ми се, че ставам неземен, като да съм на седмото небе. И каква усмивка имаше тя! Да река снежнобяла, като пресен сняг, да река, че цъфтеше на милото й лице като кокиче, пак не ще изразя със слово нейното изящество, нито въздействието й върху душата. Сравнявах я с бял лунен лъч призори — тъй отвъдна и непостижима беше. На бузите й се появяваха две трапчинки, откриваше се равният низ на зъбчетата и оттам по цялото й лице изгряваше бялото облаче на душата й, та пълнеше сърцето ми с възторг и сила. Не харесвах името й (бе кръстена на баба си, царювата майка) и я наричах в себе си ту Зорница, ту Ралица, все й търсех имена и не успявах да намеря най-подходящото. Идваше сутрин, придружена от великана Драговол, царски вестовой, който, щом се приведеше да мине през вратата на школото, вътре ставаше тъмно. Той слагаше на масичката торбичката с позлатен пясък, кондила и си отиваше, а на тръгване й се покланяше ниско. Пък аз нагласях червената нъзглавничка за краката, помагах й да насипе позлатения пясък в сандъчето и го заглаждах с длан. И един ден написах върху него с моя прост дървен кондил:

Звезда Ралица на небето със златно рало оре,

царица Ралица със златен кондил слова реди.

Блажени са очите, що гледат тез чудеса!…

Тя го прочете, поруменя, изпод мигли ме погледна сье сладките си очи и бавно, бавно го изтри. И сега виждам как ръката й, подобно гълъбово крило, минава по златния пясък, като да съжалява, че трябва да заличи написаното. Пък аз, види се, цял съм побледнял, изплашен от дързостта си. От него ден се влюбих в царската дъщеря и за нея се молех в молитвите си, за нея ги пишех, с трепет и страх я уподобявах на царицата небесна и на земното съкровище, Исуса Христа молех да пази нейната душа и красота. Любовната радост най-силно ме обземаше вечер, когато над Царевград изгряваше медният месец и всички очи се вглеждаха в него, разтваряха се зениците им от блян и блянът се превръщаше в молитви на всичко живо, в негласен и гласен хор. Щурчетата въземаха с тъжен звън, сладко залюляваха мрака над стоплените от летния зной сгради и стени, жабите надаваха дълги, молитвени куркания, мучеше добитък, сякаш и той се мъчеше да проговори, а в черквите и параклисите със светулките мигаха и запалените кандила. Тогава търсех съзвездието Ралица и мислех за моята Ралица, какво ли ще е нейното възглавие и царствено ложе, в което посреща нощта, и нека небесното светило да й въздаде щастие и мир. През тия часове съчинявах нови молитвословия — по-светски и любовни. Любовта ме одързостяваше и все по-често се осмелявах да пиша върху моя прост пясък или върху нейния златен четиристишия за нея. Отначало се смущаваше, после сама ме подканяше с погледи, че и с думи. А един ден ми каза: „Енчо, донесла съм ти венецианска хартия от татковата, да напишеш всичко. Искам да си го чета у дома.“

Скрих хартията под дрехата си и щом си отидох в къщи, започнах да изписвам петте листа, тъй като помнех стиховете наизуст. Написах ги с красиви букви, с мастило и киновар, украсих ги с плетеница, но от стеснение и предпазливост отбрах от стихотворенията тия, в които светското бе най-малко. Три дни се трудих, а през това време Ралица нетърпеливо ме питаше докъде съм стигнал.

Дойде денят да й ги предам. За да не се измачкат листовете, положих ги между две дъсчици за подвързване на книги, които намерих в бащината иконописна, и ги скрих в пазвата си. Рекох й: „Тук са. На тръгване ще ти ги дам, но да не види дякон Ангеларий или кир Драговол.“ Ала отец Ангеларий имаше котешки очи. Отдавна бе забелязал що става между нас, пък сега разбирам, че тоя редкозъбест дякон е ревнувал царската дъщеря, макар да изглеждаше смешно възрастен мъж да ревнува от невръстно момче. Тая ревност, види се, и за самия него е била скрита под задължението му да бди над царското чедо. И когато се тъкмях да предам стиховете, вече ме е дебнел, понеже е забелязал опънатата на гърдите ми дреха и ожидащите погледи на Ралица. Взе ги, прочете нещо от тях и ме изгледа с дълъг, зъл поглед, който прониза като жило душата ми и за пръв път вля в нея отровата на омразата, защото човешката душа не търпи посегателства към съкровените й тайни, нито към свободата й. Искаше ми се да издърпам от ръцете му дъсчиците със стиховете, ала не посмях и стоях подъбен и блед. Тогава Ралица ме изуми и възхити. Тя протегна бялата си ръчица към дякона, усмихна се с чудната си, всепобеждаваща усмивка и сладко рече:

„Учителю, аз сама го накарах да напише това, защото татко знае, че той съчинителствува, и иска да прочете съчиненията му.“ И както ангел господен или небесната царица е властна над черния дявол, та и в ада влиза, тъй и Ралица с едно протягане на ръката и с тия думи наложи властта си над дякон Ангеларий. Той се смути, от мургав стана вишнев, подобострастно се усмихна и с поклон й подаде стиховете. А великанът Драговол, който бе дошъл да отведе царкинята, нищо не разбра — стоеше си покорен и мълчеше, както всякога.

Човешка участ е да живеем невинния си живот в забава, любопитство и всячески игри с духотворно и веществено, душата да е като лятно облаче свободна и като него да се рее из световния простор, дорде настъпи денят на първите огорчения, страдания, гняв, омраза и болка, та се опълчва или към себеподобните си, или към бога да дири отговор за несправедливостта и злото. И тогава лукавият й надява оглавника. Случва се обаче в такъв ден много събития да се сплетат във възел.

Тръгнах си с нарастващ смут и още в уличката към къщи си спомних за дявола. Завидя ми лукавият за Исусовата дружба и за моята любов към Ралица, разгневил се е, защото единствен аз в целия Търновград знам, че се е загнездил тук навсякъде.

Намразих учителя си и той ме намрази и сега се борех с омразата, тая черна мъгла за душата. Ще научи хартофилаксът за стиховете и може да ме изгонят от училището. Не е чудно самият цар да ги прочете, да разбере кому и защо съм ги писал. Ще научи баща ми и всички велможни синове, които и без това ме гледаха като бяла врана.

Щом бутнах портичката и влязох в къщи, посрещна ме грозен вик отвътре и аз се завтекох по стълбата към горния кат. Но баща ми извика зад мене да се върна. „Иди се разходи край крепостната стена, синко. Майка ти е болна, горе е врачът и баба ти Венета, дето бабува. Може бог да ни изпрати твое сестриче или братче.“

Излязох, сподирен от същия приглушен вик, отидох към южната врата до Балдуиновата кула и без да обръщам внимание на стражата, която ми подхвърляше шеги и закачки, седнах да размисля нещастията си и защо мама викаше така страшно, щом самият бог ще ми изпраща сестриче. Но да не ви занимавам с подробности. Реших, че и тук дяволът има пръст, и умът ми се изстъпи пред загадката, защо съществува лукавият. В него ден се роди сестра ми Каля, която агарянците заробиха и продадоха на венецианците в Кандия…

Силна е душата с тайната си да подслажда! Бяга от грозните спомени, търси светлината и радостта. И тогава се утеших със световното съкровище, успокои ме Исус и без да усетя, седнал на каменното стъпало на улицата, в обедната сянка, започнах да редя наум стихове и с тях да подслаждам болката си. То се знае, пак към моята Зорница бяха отправени те, защото само на нея и на Христа можех да казвам всичко.

Същата нощ сънувах и рогатия и никога не ще забравя тоя сън — предвестник, че вече съм вкусил горчивите плодове на познанието.

Обичах да спя при баща си в широкото му легло, долу в стаята зад стълбата, съседна с иконописната. Там миришеше на бои, пък и баща ми беше вдрехнат на тях и на изгорял восък, дъхтеше на черква и предразполагаше душата към мир и покаяние. Преди да си легне, опасваше в тъмното тънък вълнен пояс на кръста си и го опасваше бавно и старателно. После се прекръстваше пред иконата и ме погъделичкваше с мустаците си, като казваше, че душата ми миришела на хубаво. А нея вечер в къщи се носеше дъх на кръв, на мляко и родилка, потискаше и мъчеше ума със заплахи и съмнения, та дълго време не заспах — слушах горе плача на сестричката, стъпките на стражата и равния рев на Янтра. Към полунощ сънувах, че вървя край синора на нашето лозе, дето прекарвахме горещините и засухите. Светло беше в душата ми, понеже тук се чувствувах по-свободен и щастлив. Опивах се от птичите песни и от цветята, с невинния си поглед надничах в естеството да открия вложения във всичко смисъл. Пък и дяволът си бе в Търновград и не ме заплашваше, само пронизващата печал за Ралица ме спохождаше, но тя беше като рана, натопена в мед. Такива чувства са блуждаели, види се, в паметта ми, забулена от съня, бдели са и тревогите ми от през него ден, а в тях се е потайвал дяволът. И ТОЙ се появи изневиделица под синора — сив, космат, дребничък, — па ме повика при себе си, както злодей подмамва дете, за да го погуби. И такава гнусна лъст и увереност имаше в него, че ще ме изкуши! Душата ми затрепера от ужас и със страшен вик, който я разкъса, грабнах голям камък и с все сила го хвърлих към него…

Събудих се с плач, в пот и не казах на баща си защо съм викал насън, защо треперя и се гуша в него.

На другия ден после обед дойде десетник от царската стража — Иван-Александър повелил да се явя в двореца. В къщи настана залисия. Баща ми помогна да се измия и да облека новите си дрехи. Тръгнах след десетника, краката ми отмаляват в колената и устните ми засъхват. Мисля си: погуби ме рогатият, не току-тъй сънувах, че ме вика при себе си. Разгневил се е негово царство заради стихотворенията и ще ме накаже за дързостта.

С такива страхове и надежди стигнах южната порта на палата. През нея влизаха генуезците и венецианците със стоките си, както и пратеничествата. Стражата ни пусна и встъпих в двора ни жив, ни умрял. Зад голямото здание до черквата, в което царят приемаше пратеници от чужди царства и свикваше болярския съвет, имаше навес и лозница. По нея и навеса се гонеха и крякаха пауни, а из двора се разхождаше камилска птица и подтичваше между стражевите кули, отдето войниците й подхвърляха камъчета да се забавляват с нейната лакомия.

Като видях украсената с изображения на лъвове и двуглави орли тържествена порта на палата, благославящия Исус, нарисуван над нея, встрани победоносеца свети Георги и Архангел Михаил с огнен меч, царските покои със светли прозорци и мозаични плетеници, страхът ми порасна. Царският палат повеляваше да му се поклоня, ала душата не рачеше и възроптаваше на ума, който я скланяше да се предаде на това величие и красота. Тогава лукавият й внуши да се възгордее, като ме сравни с юнак, влязъл в пещерата на ламя да спаси царска дъщеря, прелъсти я с тая мисъл и моят страх се замени с желание за подвиг и готовност да изтърпя всякакви мъчения за Ралица…

В преддверието пред ниска маса седеше началникът на вътрешната стража — мустакат мъж в броня, — надигна се тежко, отиде да извика някого, пък аз останах да ме оглеждат войниците край входа. И тук стените бяха изписани с образи на воеводи и светци, дъхтеше на изгорели свещи и стърчаха два високи бронзови свещника, окапани с восък.

Началникът се върна с един монах. Той ме пое, та приведе през трем с мраморен под, застлан с килими, а от него водеше амфилада към широко стълбище. От полумрака и тишината, в които тънеше тая част на палата, стълбата ни изведе на светло горе, в дълъг пруст с бял стълборед към Янтра. Отстрани се заредиха кръстообразно сковани врати в дълбоки ниши, изографисани тавани и стени — многоцветна плетеница от образи, краски и багри, що замайваха п поглъщаха очите, — някои рисувани от моя баща, понеже дворецът бе подновен от цар Александър.

Монахът се спря до преддверие с чардак отпред и каза да почакам. Погледнах през венецианските стъкла в стаята, стори ми се, че вътре виждам хора, и се обърнах към замрелия в следобедната жега зелен свят зад Янтра, дето жълтееха кулите на Девина крепост. И зашеметен от впечатления, страхове и надежди, трепнах, когато вратата зад мене се отвори и монахът ме призова да вляза.

Вътре седеше цар Иван-Александър с царицата, с трите си дъщери и възлюбения му син Иван Шишман. Пурпурни, сини, жълти и морави петна багреха лицата, дрехите и цялата просторна стая, та всичко изглеждаше вълшебно. Негово царство бе седнал в голям стол с поставки за лактите, в друг такъв стол царицата държеше на коленете си гергеф, а дъщерите и малкият цар Иван Шишман стояха прави и ме разглеждаха. Поисках да срещна погледа на Ралица, да прочета в очите й какво ме очаква, ала не посмях. И както ме научи тате, поклоних се ниско и плахо погледнах царя. Той се усмихваше приветливо, далматиката му беше разгърдена, виждаше се снежнобялата, от тънко платно риза, разкопчана край едрата бяла шия и основата на засивялата брада. Държеше седефена броеница в пълната си като на владика ръка и аз, нали свеждах очи, видях и запомних дебелия глезен на крака му, червения чехъл и хубавата китка на ръката. Целият бе от такава бяла, чиста плът, що предразполага към доверие и благодушие — с възрастта поомекнала, но още хубава и достолепна за всекиго и най-вече за жените. А щом видях и очите му как доброзрачно гледат и какви са бистри и влажни, — по-здраво залегна впечатлението, че духом и тялом е подсладен и с тая подсладеност подслажда другите. Но я кажи, как изтълкува по-късно тая душевна сладост и доброта в негово царство? Или не смееш да го изречеш, да не объркаш ума на този, който те чете, защото редът е нужен на разума да разбира…

Негово царство любезно ме разпита за името и годините ми, пък аз не можех да откъсна вниманието си от алените му устни. Похвално и радостно било, че се множат людете, които умеят да прославят с всякакви изкуства нашия господ Исус Христос и с топла обич да се отнасят към светците и светата православна църква. Царството се украсявало с делата на такива люде повече, отколкото с бисери и скъпоценни камъни. Моите стихотворения били приятни за ухото и ума, та ги прочел с удоволствие. И като говореше, извади хубав гребен, среса двойната си брада и все тъй усмихнат ме гледаше. А царицата, нежна и тънкокостна, с големи тъмни очи и розово лице, която ненавиждах, защото жалех старата царица, дъщерята на Бесараба, през всичкото време не сваляше погледа си от мене.

Щях да изляза от палата, упоен от мечти — цар Иван-Александър ми подари златно перо и се готвеше да ме пусне да си отида, — но нейно царство се намеси и каза, че е добре патриархът да ме подстриже за монах и да ме вземат писар в двореца. Тя заговори на гръцки, без да подозира, че разбирам тоя език и умея да чета и да пиша по него. Погледнах моята Ралица и тя ме погледна смутено. Техни царства спореха каква работа да ми възложат, а в това време най-голямата царюва дъщеря, която приличаше на баща си и като него беше едра и румена, незабелязано ме ущипа по лакътя и предизвикателно рече: „Ти защо уподобяваш наша Кераца ка света Богородица? Да не би наша Кераца да ти е либе?“ злъчно се изсмя и ме накара да потъна в земята. Ралица се разплака и побягна, негово царство смъмра нахалницата, обаче всички се засмяха и със смеха си показаха, че знаят моята тайна.

Не помня как съм поел кутийката със златното перо, как съм се поклонил и дали съм благодарил. Дойдох на себе си, когато монахът, който чакаше в пруста, ме поведе към двора. Там прегракнал, ала повелителен глас се караше и щом излязох от преддверието, видях висок, тънък в кръста младеж с пурпурни ботуши и къса далматика да ругае войниците, задето дразнят камилската птица. Той беше Иван Срацимир, най-големият царюв син. Обърна се и ме изгледа сърдито. Лицето му беше тъмно, брадичката изострена, а челото голямо, като бащиното му.

Вървя към къщи, а в ушите ми ечи: „Да не би наша Кераца да ти е либе?“ — дълбае ума и разранява моето честолюбие, та и Ралица взе да ми се струва чужда. Сърдех й се, задето беше издала нашата тайна. Излизаше, че не ме обича, само се ласкае и забавлява с моите стихотворения. Напразно съм я възпявал, напразно съм се уповавал на чистото й сърце, напразно съм я сравнявал със земните и небесни красоти. Тя си е царско чедо, пък аз син на образописец, какво си въобразявам? Оскърбена беше душата ми, вгорчена прекрасната тайна на обичта. И тъй изтълкувах моя сън: дяволът се е явил да ми каже, че отсега нататък ще му служа чрез царска воля… Отчая ме тая мисъл, покруси ме, че между мене и Христа е застанал нечестивият. Тежка печал ме притисна в този разделен ден.

Баща ми се зарадва на царския дар, майка, ми поиска да ме целуне, пък аз поиграх с перото и щом останах сам, необоримо ме споходи изкушението да надникна в някоя черква, когато вътре няма никой. Толкова жив беше пред очите ми дяволът, там, под синора на нашето лозе, та не се съмнявах, че непременно ще ми се покаже в черквата. Ала защо тъй страстно исках да го видя, дали измъчената мн душа не се надяваше да я освободи от властта си, като му се помоли? Или защото беше оскърбена, го търсеше? И досега не мога да проумея тая тайна, но после пак ще се върна към нея.

Промъкнах се скришом в болярската черква зад двореца, скрих се зад един стълб и зачаках. Стоя зад стълбата, със страх очаквам да ми се яви било в някой тъмен ъгъл, било под кандилата в олтара, а страхът преминава в дързост и богоборство, в бунт и предизвикателство към богове, светци, царе и властници, към живот и смърт. Косите ми се изправят и гърдите ми се изпъват, сякаш расте у мене чутовна мощ и заплашва да разруши божия дом, както някога Самсон бе разрушил филистимското капище. Тогава се сепнах, завтекох се към Пантократоса и коленичих да се моля. Помня тая икона и сега. Върху златножълта основа с тъмни бои беше нарисуван Спасителят — кротък, смирен, с алени устни между къса, черна брада, която се съединяваше с гъстата коса, — а зад образа — червен кръст. И толкова земен и умъчнен беше той, тъй безпомощно гледаше и така безнадеждно благославяше, че съвсем го оприличих на Косьо, болярския отрок и водоносец, винаги тъжен и благозамислен. Исках да се моля, но от устата ми не излизаше молитва, а ропот и обвинения към господа защо е оставил дявола да властвува, и съмнения, че допуща това, понеже е безсилен. И като че не аз изричах възхвали на злия дух, а друг, непознат, вселен в душата ми.

Щом разбрах, че не мога да се моля и като Йова диря сметка от бога, избягах от тъмната черква в белия свят с надежда, че там ще се отърва от гордия бяс, но вместо покаяние изпитах облекчение, че съм се освободил от нещо си. Човешката ми гордост порасна още повече и ме изпълни с дяволска сила: „Ето на, Еньо, малък си, ала си властен, на всичко можеш да гледаш без страх и даже със смях.“ И, помня, срещнах царския чашник, монаха Силвестър, и тъй го погледнах, че той се изуми, поспря се да ме изгледа и нещо измърмори. А след това ме налегна смътна тъга и ми се искаше да плача. Тогава ми стана ясно защо не казах на баща си за съня.

Не само в Търновград, не само във възрастните, но и в мене беше дяволът. Обръщах се към душата си, питах я: „Какво очакваш от него, окаяна, та си весела и безсрамна?“ Пък някой като да отвръщаше вместо нея: „Ами така, да видим какво ще стане.“ И недоумявах кой тъгуваше, кой ликуваше, къде се дяна предишният Еньо, възлюбеното на Христа чедо, чистото шестнадесетгодишно момче. Ала от ония часове узнах, че човекът обича дявола не по-малко от бога и не може да живее без него, защото всяко божество сломява гордостта му…