Робърт Хауърд
Хората от Черния кръг (7)

8. Жасмина е безумно изплашена

Жасмина едва успя да извика, когато усети, че аленият водовъртеж я всмуква и с поразителна сила я откъсва от кимериеца. Задушаваше се. Страшната въздушна вълна я оглуши, ослепи и лиши от дар слово. Даваше си сметка, че лети някъде нависоко и с изумителна бързина. Започна да мисли, че е полудяла, сетне не издържа и загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, още бе жив споменът за преживяното. Тя изписка и вдигна ръце, за да се защити от падането. Пръстите й срещнаха мека тъкан и девойката с чувство на дълбоко облекчение се огледа наоколо.

Лежеше на подиум, покрит с черно кадифе, в огромна мрачна стая, чиито стени бяха обкичени с гоблени, изобразяващи хиляди тела на дракони. Високият таван се губеше в гъст полумрак, а сенките, стаени в ъглите, създаваха усещане за безименен ужас. На пръв поглед изглеждаше, че тук няма нито прозорци, нито врати, или не те са скрити зад тези кошмарни гоблени. Не се разбираше откъде все пак идва оскъдната светлина, позволяваща да се видят всички подробности. Огромната стая бе царство на тайни, сенки и мрачни ъгли, от които извираше неясен, душещ страх.

Накрая Жасмина забеляза нещо, принадлежащо към живия свят. Върху втори подиум седеше с кръстосани крака мъж, замислено взрян в нея. Дълга тога от черно кадифе, обшито със злато, го обгръщаше изцяло. На главата му имаше кадифена шапка. Лицето му беше спокойно, кротко и доста привлекателно. Очите му — блестящи и същевременно някак замъглени. С каменно изражение той разглеждаше Жасмина и въобще не реагира на нейното събуждане.

Жасмина усети как по тялото й пробягват мравките на страха. Подпря се на лакти и погледна непознатия.

— Кой си ти? — попита тя. Гласът й бе неуверен и безпомощен.

— Аз съм властелинът на Имш — отвърна човекът с дълбок и звучен глас, който напомняше спокойните удари на храмова камбана.

— Защо ме доведе тук? — попита тя.

— Нали ме търсеше?

— Ако ти си един от Черните магьосници, тогава да! — дрезгаво отвърна Деви. И без това беше убедена, че той чете мислите й.

Човекът тихо се засмя, от което отново я побиха тръпки.

— Ти искаше да хвърлиш планинците срещу мен и маговете от Имш! — усмихна се той. — Прочетох го в мислите ти, княгиньо. Твоят слаб човешки разум е препълнен от смешни мечти за мъст!

— Вие убихте моя брат! — в гласа на Деви гневът се бореше със страха. Тя стисна юмруци и се вкамени от злост. — Защо го направихте? Той не ви беше сторил нищо лошо. Жреците винаги са твърдели, че магьосниците от Имш стоят над хорските дела. Защо убихте краля на Вендия?

— Как би могъл обикновеният смъртен да схване мотивите на магьосника? — студено каза властелинът. — След като придобиха власт над жреците на Тарум, моите аколити от туранските храмове настояваха да действам в полза на крал Ездигер. По определени причини аз се съгласих. Как сега да обясня тези причини достъпно за слабия ти ум? Все едно няма да разбереш.

— Аз разбирам, че моят брат е мъртъв! — извика Жасмина с болка и ненавист. Беше се изправила на колене и го пронизваше с поглед като пантера, готова за скок.

— Така поиска Ездигер — хладно произнесе нейният събеседник. — Моят временен каприз подкрепи неговите претенции.

— Ездигер твой васал ли е? — Жасмина се опитваше да скрие обзелите я нови чувства. Под кадифеното покривало ръката й бе напипала нещо твърдо и симетрично. Незабелязано тя смени позата си и пъхна длан под покривката.

— Нима кучето, което яде огризките пред храмовите стени, може да бъде васал на бога? — отговори мъжът.

Изглеждаше, че той не вижда предпазливите движения на девойката. Ръката й хвана отдолу нещо, което напомняше дръжката на кама. Жасмина наведе глава, за да не забележат тържествуващия блясък в очите й.

— Но стига с този Ездигер — каза властелинът. — Вече си намерих по-добро развлечение… Ха!

С намерението да нанесе убийствен удар Жасмина се хвърли като котка с див вик. Изведнъж тя се спъна и се просна на пода, гледайки яростно човека, който едва не стана нейна жертва. Той все така си седеше на подиума, без да помръдва, и от лицето му не слизаше загадъчната усмивка. Деви вдигна треперещата си ръка и я изгледа с широко отворени очи. Там имаше не кама, а златно лотосово цветче с прекършено стебло и намачкани листенца.

Тя захвърли лотоса като отровна змия и на колене изпълзя по-далеч от магьосника. Върна се на своя подиум, досетила се не без основание, че на една кралица това подхожда много повече, отколкото коленопреклонните молби пред някакъв чернокнижник. Наблюдаваше го с ужас и очакваше неговата реакция.

Властелинът все така не помръдваше.

— За този, който разполага с ключовете от вратите на Космоса, цялата материя е еднаква — тайнствено обясни той. — За посветените в Изкуството няма неизменни неща. По тяхна воля в неземните градини разцъфва стоманата и дръжката на цвете проблясва като меч под лунната светлина.

— Ти си дявол! — изхлипа тя.

— Не! — засмя се мъжът. — Роден съм на тази планета, макар и твърде отдавна. Някога бях обикновен човек и дори след дългите години в служба на Изкуството не загубих всички човешки черти. А потопеният в Черното изкуство е по-силен от дявола. Аз съм човек, но царувам над демоните. Ти видя господарите на Черния кръг и ако ти разкажех от какви далечни кралства съм ги повикал и от каква участ ги пазят моят омагьосан кристал и златните ми змии, щеше да се побъркаш от ужас. И единствен аз мога да бъда техен владетел! Моят глупав Хемса мечтаеше за величие — беден нещастник, разбивач на врати, способен само да влачи своята любовница по въздуха от връх на връх! Ако не го бях убил, някой прекрасен ден той щеше да стане могъщ като мен.

Той отново се разсмя:

— А ти, клето създание, кроеше планове да хвърлиш твоя космат планински вожд срещу Имш! Това би било прекрасна шега, ако ми беше хрумнало по-рано сам да те тласна в неговите ръце. Чета в мислите ти, че даже когато той те отвлече, ти не се отказа да го превърнеш в свое оръдие с женските си номерца. Ако не взема предвид глупостта ти, ще кажа, че все пак си жена, която радва окото. Смятам да те направя моя наложница.

Щом чу това, наследничката на хиляди горди императори изкрещя от злост и обида:

— Няма да посмееш!

Издевателският му смях я шибна като камшик:

— Кралят няма да посмее да сгази червей по пътя си? Глупавичката ми, не разбираш ли, че твоята гордост за мен означава не повече от сламка срещу вятъра?! Та аз съм целувал царицата на ада! Нали видя как се разправям с онези, които ми се противопоставят?

Настръхнала от страх, девойката стоеше на колене върху кадифеното покривало. Светлината помръкна, в стаята притъмня. Лицето на властелина стана ужасно. В гласа му избуяха повелителни нотки.

— Никога няма да ти се подчиня! — каза тя с треперещ, но решителен глас.

— Ще се покориш — отвърна магьосникът с твърда самоувереност. — Страхът и болката ще те научат на покорство. Ще те шибам с ужаси и кошмари до границата на твоята издръжливост. Докато се превърнеш във восък, податлив на всяко желание. Ще опиташ страдания, които не е издържал никой смъртен, докато всяка моя заповед не стане за теб воля на боговете. Като начало, за да смиря твоята гордост, ще те върна в собственото ти забравено минало, в твоите предишни прераждания. Айе!

При тези думи мрачната стая започна да се огъва пред очите на уплашената Жасмина. Косите й настръхнаха, а езикът й се срасна с небцето. Отнякъде долетя дълбок, зловещ удар на гонг. Драконите върху гоблените изригнаха син пламък и изчезнаха. Седящият на подиума властелин се стопи в безформена сянка. Сивият полумрак се смени с гъста, мека, почти осезаема тъмнина, пулсираща със странен ритъм. Жасмина вече не виждаше нищо. Само неясно усещаше, че таванът и подът се отдалечават от нея и чезнат.

После някъде в мрака се появи огънче, ту припламващо, ту гаснещо като светулка. То се увеличи до размерите на топка, просветля, стана ослепително бяло. След това се разлетя в дъжд искри, които не успяха да разсеят мъглата. Но имаше достатъчно светлина, за да се види, че в стаята расте черен гъвкав пън. Пред смаяните очи на Жасмина пънът прие съвсем реални очертания, пусна филизи, от клоните му се пръкнаха листа. Огромни, черни, отровни цветове се поклониха на свитата от ужас девойка. Във въздуха бликна едва доловим аромат. Това бе страшният черен лотос, който за миг израсна от каменния под така, както някога е пониквал в тайнствените джунгли на Хитай.

Широките листа се люлееха със зловещ шепот. Цветовете се свеждаха над Жасмина като разумни създания и със змийски движения танцуваха върху бледните си стебла. Почти неразличими на фона на гъстата непроницаема тъма, те се издигаха над Деви като гигантски пеперуди, издавайки по непонятен начин присъствието си. Хипнотизиращата им миризма опияняваше и Жасмина се опита да слезе от подиума, ала само се вкопчи в него, когато го видя да се накланя под невероятен ъгъл. Деви извика и стисна ръце, но ужасна сила разтвори палците й. Имаше усещане, че е загубила разсъдъка си, а целият свят рухва из основи. В черната, ревяща, ледена пустиня тя бе един треперещ атом разум, понесен от вятъра, който заплашваше да духне крехкия пламък на живота й, както диханието на бурята гаси свещ.

После усети внезапен импулс и движение, когато атомът, в който се бе превърнала, се сля с милиарди други атоми, пораждайки тръпка във ферментиращото блато на прото-живота. Моделирана в съзидаващите длани на природата, тя отново се превърна в мислеща единица, бавно кръжаща по безкрайната спирала на своето съществуване.

Обхваната от ужас, Жасмина видя и узна предишните си прераждания и отново се въплъти във всички тела, където бе обитавало нейното „аз“. Пак разкървавяваше ходила по дългия изнурителен път на своите метаморфози, пропадайки в забравеното минало. Пак трепетно се свиваше в първобитните джунгли на Пред-началното време, догонваха я кръвожадни същества. Облечена в кожи, бродеше до коляно във вода из оризови полета, воюваше за драгоценните зърна с налитащи птици. Ореше неподатливата земя с чифт мулета и дървено рало, денонощно се навеждаше над тъкачен стан в селска колиба.

Тя виждаше пламтящи градове и с вик се спасяваше от убийци. Бягаше гола и окървавена, влачеха я по горещ пясък, ловяха я с примка роботърговци, усещаше груби ръце по тялото си, срама и мъката на внезапното желание.

Не някой друг, а тя викаше под ударите на камшик, стенеше като набита на кол, мъчеше се да се отскубне от палача, който неумолимо накланяше главата й към окървавения пън под нея. Така узна родилните мъки и горчивината на преданата любов. Понесе всички страдания, обиди и нещастия, които мъжът причинява на жената. Понесе и презрението, и злобата, каквито само една жена може да подари на друга жена. И през цялото време съзнаваше коя е, макар това да я пареше като камшичен удар.

В кожата на всички тези създания, в които е била в миналото, тя не забравяше, че е именно Жасмина. И нито за секунда не загуби това знание. Бе едновременно гола робиня, гърчеща се под ударите на бича, и горда господарка на Вендия. Страдаше не само като робиня, но и като Деви Жасмина, чийто горд характер усещаше бича подобно допир с нагорещено желязо.

Единият живот се срасна с другия в парлив хаос, а всеки от следващите носеше своето бреме от нещастия, срам и страдания и тъй продължи, докато не чу сякаш отдалеч своя пронизителен вик като болезнен стон, като ехо, носещо се през вековете.

Тогава се събуди върху кадифената постеля в тъмната стая.

В кошмарна полумъгла тя отново съзря подиума и седящата там фигура в черни одежди. Леко склонената глава на домакина бе прикрита от капюшон, а тесните му плещи едва се различаваха в царствения сумрак. Жасмина не улавяше детайли, но видът на капюшона вместо кадифената шапка пробуди в нея неясна тревога. Тя напрегна зрение и усети странен, секващ дъха страх. Помисли си, че това не може да бъде властелин — така ненатрапчиво седеше той в ъгъла.

Изведнъж фигурата се размърда и стана, като я изгледа от горе на долу. Наклони се и я обгърна с дълги ръце, скрити от широките ръкави на черната тога. Жасмина с мълчалива ярост се съпротивяваше, изумена и наплашена от удивителната слабост на натрапените й обятия. Главата в капюшон се наведе към извърнатото лице на девойката. Жасмина пронизително изкрещя, обзета от ужас и отвращение. Костеливи ръце опипваха гъвкавото й тяло, а под капюшона тя видя въплъщението на смъртта и разложението — страховит череп с обтегната върху него, изгнила като древен пергамент кожа.

Извика още веднъж. Сетне, когато тракащите озъбени челюсти се доближиха към нейните устни, загуби съзнание.