Робърт Хауърд
Хората от Черния кръг (6)

7. По пътя към Имш

Мъглата в мозъка на Конан се разсея скоро. С диво проклятие на уста той възседна пръхтящия неспокоен жребец. Погледна към планината, поколеба се и потегли в същата посока, в която смяташе да пътува, преди Хемса да се изпречи насреща му. Пришпори жребеца и животното се хвърли напред като мълния, сякаш така можеше да се избави от своя непонятен страх. Пътят се виеше на зигзаг по неравна скала и след малко Конан зърна мястото, където бе паднала лавината с хилядите си разбити камъни. До края на долината беше още далеч, когато той се добра до дълго и широко скално ребро. То като естествен мостик извеждаше на другия склон на планината. Тръгна по него. От двете страни се издигаха почти вертикални стръмнини. Видя пред себе си пътечка, която се спускаше по дъното на долината, покрай коритото на пресъхнала река и после се връщаше под скалата, на чийто връх сега стоеше Конан. Трябваше да заобиколи — само птица би могла да мине оттук направо, без да си счупи врата.

Кимериецът смушка измъчения кон и изведнъж чу наблизо звън на подкови. Придържайки юздите, той внимателно пое към края на пропастта и надникна в коритото на някогашната река. По сухото й русло се движеха петстотин въоръжени до зъби брадати здравеняци на полудиви коне. Наклонил се над пропастта, Конан им извика.

При неговия възглас те поспряха, петстотин брадясали лица се обърнаха нагоре и по каньона се понесе глух ропот. Конан не се двоуми повече:

— Аз съм за Гхор! — викна той. — Не мислех, че ще ви срещна по същия път, песове такива! Бързо тръгвайте след мен! Отиваме към Имш и…

— Предател! — този дружен вик прозвуча, сякаш някой изсипа ледена вода върху главата му.

— Какво има? — успя да процеди той.

Видя изкривените от ненавист лица на другарите си, размахали саби.

— Предател! — дружно повториха те. — Къде са нашите седмина вождове, хванати в Пешкаури?

— В губернаторския зандан — отвърна Конан.

В отговор той чу вой на стотици гърла, звън на оръжие и крясъци, от които не можа да разбере какво се иска от него. Надвиквайки шума, той ревна като бивол:

— По дяволите! Нека поне един от вас да ми каже какво точно става!

Слабият стар вожд се зае да му отговори — отначало го заплаши със сабята си, после му хвърли обвинението:

— Ти ни забрани да нападнем Пешкаури и да освободим нашите братя!

— Вие сте глупаци! — кресна разяреният кимериец. — Дори да се бяхте добрали до стените, в което силно се съмнявам, пленниците щяха да намажат въжето много по-рано!

— И ти сам тръгна да търгуваш с губернатора! — изви старият афгул, кипейки от злоба.

— Е, какво от това?

— Къде са нашите вождове? — фучеше старецът и размахваше сабята. — Къде са? Не са между живите!

— Какво? — изумен Конан едва не падна от коня.

— Не са между живите! — потвърдиха петстотин жадуващи за кръв гърла. Старикът завъртя над главата си сабята и пак взе думата.

— Не са ги обесили! — крещеше той. — Вазулът в съседната клетка е видял как са загинали. Губернаторът е изпратил чернокнижник, който ги е убил с магиите си!

— Лъжете! Губернаторът не би се решил на това. Когато разговарях с него миналата нощ…

Думите му не бяха от най-сполучливите. Посипаха се проклятия до небесата.

— Да! Ти отиде при него сам! За да ни предадеш! Вярно е! Вазулът избягал през вратата, разбита от чернокнижника, и е разказал всичко на нашите разузнавачи в Забар. Ние ги пратихме да те търсят, когато ти не дойде навреме. Щом чули разказа на вазула, те се върнали в Гхор, а ние оседлахме конете и стегнахме мечовете си.

— И какво искате да правите, глупаци? — запита Конан.

— Да отмъстим за нашите братя! — завиха те. — Смърт на кшатриите! Да убием предателя!

Към Конан полетяха стрели. Той скочи на коня, после се опита да надвика шума отново, но не сполучи, обърна се и тръгна назад. Хвърлилите се подир него вазули бяха прекалено разярени, за да съобразят, че ще попаднат на същото ребро, по което се движеше Конан, само ако се изкачат от противоположната страна. Когато най-накрая съобразиха, техният бивш вожд вече достигаше онова място, където реброто преминаваше на горната скала.

Оказал се горе, Конан не тръгна по пътя, по който се бе добрал дотук, ами се насочи по едва забележима пътечка, покрита със зеленина. Скоро жребецът спря и отстъпи встрани. Конан видя някакво страшно накълцано кърваво подобие на човек, който се мъчеше да каже нещо през избитите си зъби.

Само боговете на тъмнината, управляващи съдбата на чернокнижниците, можеха да обяснят как изпод огромната купчина камъни Хемса се е озовал на този път.

По силата на някакъв чудноват импулс кимериецът слезе от коня и спря над смазания мъж. Знаеше, че сега става свидетел на необичайно, противоестествено явление. Хемса вдигна окървавена глава, а в странните му очи, пълни с мъка и мрак, белязани от знака на приближаващата смърт, се появи искрица съзнание.

— Къде са те? — проскърца той с глас, в който нямаше нищо човешко.

— Върнаха се в своя проклет замък на Имш — измърмори Конан. — Взеха със себе си Деви.

— Ще отида! — забъбри нещастникът. — Ще отида там. Те убиха Гитара, аз пък ще убия тях… аколитите, Четиримата от Черния кръг, и самия властелин! Ще убия… всички!

Той се опита да раздвижи разбитото си тяло, но даже неговата непоколебима воля не успя да оживи тези пукащи кости и кървави меса, държащи се само на прокъсани тъкани.

— Върви след тях! — бълнуваше Хемса, а от устата му струеше алена пяна. — Върви!

— Точно това мисля да направя — каза Конан. — Исках да привикам моите афгули, ала те се обърнаха срещу мен. Ще отида сам в Имш. Ще си взема Деви, дори ако трябва на парчета да строша тоя прокълнат връх. Не вярвах, че губернаторът ще се осмели да избие моите вождове, но съм сгрешил. Той ще ми плати за това с главата си. Сега Деви не ми е нужна като заложница, обаче…

— Нека ги настигне проклятието на Изил! Върви! Аз, Хемса, умирам. Почакай… вземи моя пояс.

Със счупената си ръка той започна да рови из тогата и Конан, разбрал неговите намерения, се наведе и му помогна да снеме окървавения пояс със странен вид.

— В пропастта следвай златната жила — бърбореше Хемса. — Сложи моя пояс. Даде ми го един стигийски жрец. Ще ти помогне, макар че мен ме подведе. Разбий кристалното кълбо с четирите нара. Пази се от превъплъщенията на властелина… Отивам при Гитара… Тя ме чака в ада…

С тези думи той умря.

Конан погледна пояса, сплетен от косми, които не приличаха на конски. По-скоро бяха черни женски коси. В плътните възелчета блестяха малки скъпоценни камъни — такива той още не беше виждал. Плетката бе необичайна: във форма на клиновидна змийска глава, покрита със златисти люспи.

Докато Конан разглеждаше пояса, хладни тръпки побиха тялото му. Той замахна, за да го запрати в пропастта, но после размисли и го усука под своя широк бакарийски пояс, който носеше винаги. Седна на коня и потегли.

Слънцето се беше скрило зад върха. Конан се прокрадваше в планината по дългите сенки, покрили като раздиплени плащове долините в ниското. Наблюдаваше върха, когато отпред чу тропот на конски копита. Не се колеба нито миг. Пътечката, по която вървеше, бе толкова тясна, че конят не би могъл да се обърне.

Кимериецът заобиколи скалата и се озова на по-широко пътче. Раздаде се цял хор от викове, но Конановият жребец вече притискаше чуждия кон до скалата, а самият Конан с желязна хватка сграбчи ръката на ездача, който се нахвърли отгоре му с нож.

— Керим Шах! — произнесе Конан и в зениците му блеснаха ярки огънчета.

Туранецът не се съпротивява дълго. Захватът на варварина беше блокирал рамото му. След Керим Шах яздеха отряд иракзаи на слаби коне. Те гледаха с горящи очи непознатия, преградил пътя им, и държаха готови лъковете и кинжалите си, обаче не бързаха да ги използват поради опасната близост на зейналата в краката им пропаст.

— Къде е Деви? — попита Керим Шах.

— Тебе пък какво те интересува, хиркански шпионино?

— Знам, че съм в ръцете ти — рече Керим Шах. — Пътувах с планинците на север, когато попаднахме на засада при прохода Шализах. Много мои хора бяха убити, а останалите преследвани като стадо чакали. Щом се избавихме от преследвачите, ние се насочихме на запад, към прохода Амир Жехун. Днес сутринта се натъкнахме на бродещ вазул. Той не беше на себе си, ала преди да издъхне, ни каза доста неща. Съобщи ни, че е единственият оцелял от тази ужасна банда, която е гонила афгулския вожд и пленена кшатрийка в прохода до село Курум. През цялото време той говореше за човек със зелен тюрбан, който бил прегазен от коня на афгула и който погубил нападналите го вазули така, както огнен език унищожава скакалци. Как е оцелял, не се знае, но разбрах, че Конан от Гхор е бил в Курум със своята кралска пленница. А на минаване през планината срещнахме гола галзайка с мех вода. Тя ни каза, че я е ограбил огромен воин в дрехите на афгулския вожд и я заставил да даде облеклото си на съпровождащата го вендианка. От момичето научихме, че ти си тръгнал на запад.

Керим Шах не сметна за нужно да разказва, че когато враждебно настроените планинци са го спрели, той е отивал на среща с туранската конница. Пътят към долината Гурашах беше по-дълъг от пътя през прохода! Амир Жехун, но последният пресичаше земите на афгулите, които Керим Шах предпочиташе да избягва, поне докато не се съедини с армията. Сетне, с надеждата да се види с кимериеца, беше свърнал на юг в пазвите на планината.

— По-добре кажи къде е Деви? — предложи Керим Шах. — Имам военно превъзходство…

— Ако само един от твоите песове се докосне до тетивата, ще те хвърля в пропастта! — обеща му Конан. — Освен това не е в твой интерес да ме убиваш. Преследват ме петстотин афгули и ако видят, че си ги избавил от удоволствието да ме хванат, жив ще те одерат. Пък и Деви не е с мен. Тя е в ръцете на Черните магьосници от Имш.

— При Тарум! — тихо изруга Керим Шах, за пръв път изгубил своята невъзмутимост. — Хемса…

— Хемса е мъртъв — произнесе Конан. — Неговите предишни господари го спуснаха с каменна лавина в ада. А сега се махай. С радост бих те убил, но нямам време, бързам към Имш.

— Идвам с теб — отговори туранецът.

Конан му се изсмя в лицето:

— Ти мислиш, че аз ти се доверявам, хирканско куче?!

— Не те моля за това — рече Керим Шах. — И на двамата ни е нужна Деви. Знаеш моите подбуди: крал Ездигер иска да присъедини нейното кралство към своята империя. Познавам те още от времето, когато беше вожд на степните разбойници, и помня какво те интересува — грабежи на широк друм. Ти искаш да опустошиш Вендия и да вземеш голям откуп за Жасмина. Какво ни пречи, без да храним илюзии един за друг, временно да се обединим и се опитаме да измъкнем Деви от ръцете на маговете? Ако успеем и останем живи, ще решим чия да бъде тя.

Кимериецът известно време го наблюдава, присвил очи, после кимна и пусна ръката му:

— Съгласен съм. Ами твоите хора?

Керим Шах се обърна към смълчаните иракзаи и късо рече:

— Ние двамата смятаме да отидем в Имш и да се сражаваме с чернокнижниците. Ще дойдете ли с нас, или ще дадете възможност на афгулите, които следват своя вожд, да ви одерат живи?

Те гледаха Керим Шах с мрачно покорство. Че са пропаднали, знаеха още от момента, когато свистящите стрели на дагозаите ги принудиха да се спасяват с бягство от прохода Шализах. Прекалено често избухваха кървави разпри между хората от долината Забар и жителите на планините. Техният отряд бе твърде малък, за да могат без помощта на ловкия туранец да стигнат до пограничните селища. Те смятаха себе си вече за мъртъвци, затова му отговориха като обречени хора:

— Ще дойдем с теб, за да умрем на Имш.

— Тогава на път, в името на Кром! — викна Конан, неспокойно оглеждайки се в сумрака. Афгулските вълци бяха на два часа път езда подир него, но сега той загуби много време.

Керим Шах прибра меча в ножницата си и пришпори коня. След минута всички напредваха бързо, доколкото това бе възможно. Накрая излязоха на хребета, недалеч от мястото, където Хемса задържа Конан и Жасмина. Даже Конан въздъхна с облекчение, когато конете минаха последния завой по тежкия и опасен път. Те препускаха като призраци, озовали се в омагьосаното кралство на сенките. Само тихото скърцане на сбруите и звънтежът на метала напомняха за присъствието им. Скоро мрачните горски склонове отново опустяха, неми под светлината на ярките звезди.