Робърт Хауърд
Хората от Черния кръг (4)

4. Среща на прохода

Деви Жасмина не можеше да си припомни ясно нито една подробност от своето отвличане. Бързината, с която протекоха събитията, я удиви и в паметта й останаха само откъслечни моменти: парализиращите обятия на някакви могъщи ръце, горящите очи на нападателя и неговият дъх, опарил шията й. После скокът през прозореца, лудият бяг по стъпала и покриви, когато я сковаваше страхът от височината, ловкото спускане по въжето, привързано към стената — похитителят се стрелна по него като че ли само за миг, прехвърлил онемялата си жертва през рамо… Всичко това бе оставило в паметта на Деви едва смътни следи. Малко по-добре тя помнеше бързия бяг и детинската лекота, с която я носеха, сенките на дърветата наоколо, скока върху седлото на дивия планински жребец. После… после оставаха единствено бясното препускане и тропотът на копита, изсичащи искри по каменистия път, който водеше към планината.

Когато тя отново възвърна яснотата на мисълта си, първото обзело я чувство бе ярост, примесена със срам. Управниците на златните кралства на юг от Химелия се почитаха от всички почти като богове, а нали бе самата Деви на Вендия! Неудържимият й гняв взе връх над страха й. Тя ядосано викна и се опита да се измъкне. Тя, Жасмина, бе прехвърлена през седлото на коня на някакъв горски вожд като че ли е обикновена робиня, купена на тържището! В този момент Конан просто я обгърна още по-здраво и Жасмина за пръв път в живота си се подчини на нечия сила. Ръцете му държаха с железните си пръсти талията й, а той я гледаше и се усмихваше широко. На звездната светлина проблясваха ослепителните му зъби. Свободно отпуснатите поводи лежаха върху развяващата се грива на коня, който се носеше като бесен по осеяния с камъчета път. А Конан без никакво усилие, почти небрежно, стоеше като залепен за седлото, сякаш не бе човек, а кентавър.

— Куче! — кресна Жасмина, тресейки се от гняв, срам и безсилие. — Ти се осмеляваш… осмеляваш се! За това ще платиш с главата си! Къде ме водиш?

— В селцето на афгулите — отговори той, оглеждайки се през рамо.

Далеч назад по крепостните стени се мяркаха огньове на факли, а варваринът забеляза и отблясъци от светлина, които му подсказаха, че сигурно са отворили големите врати на крепостта. Конан гръмко се разсмя и смехът му екна като буен планински поток.

— Губернаторът е изпратил след нас потеря — каза той с насмешка. — О, Кром, може би трябва да им предложим малка разходка на коне! Как мислиш, Деви, ще се съгласят ли да заменят седмина планинци срещу една благородна княгиня като теб?

— По-скоро ще изпратят армия, за да те обесят заедно с целия твой дяволски род — отвърна тя убедено.

Конан весело се засмя и още по-силно я притисна към себе си, настанявайки се удобно на коня. Жасмина сметна това за поредното оскърбление и възобнови своята отчаяна борба, докато не се убеди, че опитите й да се освободи само го разсмиват. Освен всичко останало нейните леки копринени дрехи бяха в ужасен безпорядък от боричкането. Накрая тя реши, че е по-добре да запази надменно спокойствие и потъна в гневно мълчание.

Но когато навлязоха в долината Забар, гневът й се смени с удивление, защото тъмна скала, подобна на огромна дига, заграждаше пътя им. Като че ли някакъв гигантски нож бе изрязал проход в камъка. От двете страни на скалата се спускаха стръмни склонове. Дори Конан не успя да се ориентира напълно в тази тъмнина, но тъй като не беше забравил, че след тях идват войниците на губернатора, реши да се довери на коня си и поотпусна поводите му. Огромният жребец все още не показваше никакви признаци на умора. Като мълния те се стрелнаха към дъното на долината, изкатериха една височинка и се прехвърлиха по най-ниската част на гребена на друг път, който се виеше във вътрешността на странния каньон.

В гъстата тъмнина никой не успя да забележи засадата, устроена от забарските планинци. Двамата с Жасмина тъкмо бяха преминали през един овраг, когато във въздуха изсвистя копие и с глух звук се впи в тялото на мятащия се кон. Огромният жребец спря, пронизително изцвили и рухна на земята, но Конан, зърнал летящото оръжие, вече бе реагирал с бързината на мълния.

Той отскочи от падащия кон, придържайки момичето в обятията си, за да не се нарани, приземи се на крака като котка, а после бързо положи пленницата си в една широка скална пукнатина и се обърна, вече с изваден кинжал.

Още не разбрала какво точно става, Жасмина видя някаква тъмна сянка и чу шум от боси крака. За миг я ослепи блясък на стомана, последва кратка размяна на удари, а сетне в тъмното се разнесе страшно хрущене, когато Конан размаза главата на противника си.

Кимериецът отскочи и се притаи в скалната пукнатина. Тъмнината отново се раздвижи и мощен глас изрева:

— Какво става, кучета? Искате да се измъкнете, а? Напред, проклетници! Хванете ги!

Конан се сепна, взря се в мрака и извика:

— Ти ли си, Яр Афзал?

Чуха се удивени възгласи, а след тях и тих въпрос:

— Конан, това ти ли си?

— Да! — засмя се кимериецът. — Ела насам, стар бандит. Убих един от твоите хора.

Между скалите нещо се размърда, мярна се огънче, което израсна в светъл пламък на факел, хвърлящ отблясъци към тях. С приближаването му в тъмнината започна все по-ясно да се откроява някакво брадато лице. Човекът, който държеше факела, го повдигна по-високо и, протегнал врата си, се опитваше да се ориентира в скалния лабиринт. В другата си ръка той държеше огромна крива сабя. Конан излезе напред и още докато прибираше в движение кинжала си, непознатият го видя и радостно се провикна:

— Ето го и самия Конан! Излезте иззад скалите, песове! Това е Конан!

В кръга светлина изплуваха и останалите: диви, брадати мъже с мрачни погледи и дълги ножове в ръце. Жасмина те не забелязаха, защото кимериецът я засланяше с едрото си тяло. Надзъртащата от своето укритие девойка за пръв път през тази нощ усети как по тялото й пролазват мравките на страха. Тези мъже приличаха повече на вълци, отколкото на хора.

— Кого гониш посред нощ, Яр Афзал? — попита Конан изпречилия се пред него здравеняк, който подобно на брадат вампир бе оголил предните си зъби в зловеща усмивка.

— Чбвек не знае на какво може да попадне в мрака… Ние, вазулите, сме нощни птици. Кажи какво става с теб, Конан?

— Водя пленница — отвърна кимериецът и отмествайки се встрани, откри настръхналата Жасмина. После пъхна дългата си ръка в цепнатината и измъкна оттам треперещата вендианка.

Жасмина бе изгубила своята предишна величава осанка.

Хвърляйки предпазливи погледи към брадатите лица, събрани в кръг наоколо, тя изпита дори нещо като благодарност към човека, който в момента я прегръщаше с жест на властелин. Някой приближи към тях двамата факел. Чуха се шумно сумтене и други странни звуци — при вида на момичето дъхът на планинците като че ли секна.

— Това е моята пленница — побърза да отбележи Конан, многозначително поглеждайки към лежащия извън светлия кръг човек, който той бе убил преди малко. — Бях тръгнал с нея в Афгулистан, но вие пронизахте коня ми, а след мен са пратили кшатрийска потеря.

— Елате в нашето село — предложи Яр Афзал. — В прохода са скрити конете ни. В тъмнината никой няма да ни види. Казваш, че преследвачите са наблизо?

— Толкова близо, че вече се чува тропотът на копитата по камъните — печално отвърна Конан.

Без да губят време, вазулите изгасиха факлите и фигурите им потънаха в мрака. Конан повдигна Деви на ръце — този път тя не оказа съпротива. Острите камъни бяха изранили нейните изнежени крака, обути единствено в меки пантофки. Тя се чувстваше слаба и беззащитна в тази дълбока тъмнина, царуваща над огромните планински върхари наоколо.

Усещайки, че момичето потрепва от силните и хладни повеи на вятъра, Конан свали плаща от раменете си и я загърна с него, като в същото време й заповяда да мълчи. Наистина тя още не бе чула тихия тропот на копита, доловен от тренираното ухо на варварина, но бе препалено изплашена, за да не се подчини.

Деви не виждаше нищо, освен няколко бледи звездички високо горе, но по сгъстяващата се тъмнина разбра, че вече са стигнали най-тясната част на прохода. Чуха се шумове: конете на планинците пръхтяха в тъмното. След няколко къси думи, разменени с вожда, Конан оседла коня на убития планинец и внимателно настани девойката на седлото пред себе си. Тихо, като привидение, цялата банда се заизнизва от скалния проход. Мъртвият кон и убитият вазул останаха на пътя. Половин час по-късно конниците от крепостта ги откриха.

Притисната към гърдите на своя похитител, Жасмина се мъчеше да заспи. Макар че пътят бе неравен и ту се изкачваше към планински върхове, ту се спускаше в ниското, ездата създаваше някакво особено чувство за ритъм, който, в съчетание с умората и потресението от последните събития, неусетно затваряше очите й. Жасмина напълно загуби усещане за време и разстояние. Пътуваха в пълна тъмнина, в която само от време на време се открояваха зъберите на гигантски скални стени, извисяващи се като черни бастиони или като огромни бруствери, стигащи почти до звездите. Понякога тя долавяше и пустотата на зейналата под нозете им пропаст и тогава я побиваха хладни тръпки, подобни на повяващия сред недосегаемите върхове вятър. Постепенно обаче я покри мека сънна мъгла: и тропотът на конски копита, и проскърцването на сбруята вече й се струваха като нереално ехо от някакъв сън.

В един миг усети, че я свалят от коня и я носят на ръце по изкачващи се стълби. После я положиха на нещо меко и шумолящо, сложиха друго под главата й — като че ли нагънат плащ, и грижливо я завиха с нечия дреха. Тя чу смеха на Яр Афзал.

— Това е ценен улов, Конан. Достоен за вожда на афгулите.

— Не съм я взел за себе си — последва отговор. — За тази девойка аз ще освободя от плен седем от моите вождове!

Това бяха последните думи, които тя чу, преди да потъне в дълбок сън.

Докато Жасмина спеше, въоръжените конници обхождаха тъмните планини и решаваха съдбата на кралството. В тази нощ мрачните каньони и оврази бяха изпълнени със звън на подкови от препускащи коне, шлемовете и кривите саби отразяваха звездната светлина и странни създания на тъмнината оживяваха иззад скалите, без да разбират какво се случва наоколо.

Няколко такива призрачни фигури, възседнали уморени жребци, се бяха притаили в непрогледната тъмнина на един овраг в очакване да стихне конският тропот. Техният предводител, добре сложен мъж с шлем и плащ, обшит в злато, предупредително вдигна нагоре длан и я държа така, докато конниците не отминаха. После тихо се засмя.

— Сигурно са загубили следите! Или са съобразили, че Конан вече е в селото на афгулите. Ще им трябва много войска, за да го измъкнат от неговата лисича дупка. По светло тук ще пристигнат доста отряди.

— Ако има схватка, ще има и трофеи — отговори събеседникът му. — Но отначало ние трябва да достигнем долината Гурашах и да изчакаме конницата, която още преди съмване ще напусне Секундерам.

Той пришпори коня си и излезе от оврага, а хората му го последваха — подобни на тридесет раздърпани призраци.

 

 

Когато Жасмина се събуди, слънцето вече се бе изкачило високо в небето. Тя не скочи веднага от кревата, а дълго се оглежда наоколо с пуст поглед, съобразявайки къде се намира. Едва след като окончателно се разсъни, девойката си припомни събитията, случили се вчера вечерта. От дългата езда я боляха всички кости, а тялото й сякаш все още усещаше мускулестите обятия на мъжа, който бе я отвел така далеко.

Лежеше на овчата кожа, покрила ложето от листа, нахвърляни върху добре измазания глинен под. Под главата й бе нагъната дреха, а за одеяло й служеше някакъв намачкан плащ. Намираше се в просторно помещение с неравни, но дебели стени от дялани камъни, скрепени помежду си с изсушена на слънце блатна кал. Могъщи греди поддържаха тежкия и масивен таван, в който тя забеляза излаз към покрива. По дебелите стени нямаше прозорци, а само тесни бойници. Видя и вратата — огромна, от бронз, несъмнено задигната от някоя вендианска стражникова кула. Срещу вратата се виждаше доста широк яхър, отделен от стаята само със здрава дървена решетка. Зад нея прекрасен черен жребец похапваше хрупкаво сено. Домът служеше едновременно за крепост, жилище и конюшня.

В другия край на стаята девойка в кафтан и торбести панталони седеше на колене до неголям огън и печеше парчета месо на желязна решетка. Над огъня в тавана се намираше опушено отверстие, през което излизаше част от дима. Останалият пълзеше из стаята на синкави нишки.

Планинката хвърли през рамо един поглед на Жасмина (лицето й беше с волеви и красиви черти), а после се върна към заниманието си. Отгоре се чуха мъжки гласове и след минута в къщата влезе Конан, отваряйки вратата с ритник. Утринна светлина открои неговата могъща фигура и Жасмина забеляза някои подробности, които не бе видяла през нощта. Дрехите му бяха чисти и незахабени. Широк бакарийски пояс, от който стърчеше кинжал в разкошен калъф — такова оръжие не би посрамило и княз! — допълваше туранската плетена ризница, която покриваше мощните му гърди.

— Твоята пленница се събуди, Конан — каза вазулката.

Кимериецът промърмори нещо под носа си, приближи се към огъня и сложи няколко парчета от овнешкото в огромна чиния. Планинката, коленичила до него, му се усмихна и пусна някаква закачка, в отговор на която той весело показа зъбите си, докосна момичето с крак и то се катурна на земята. Изглежда, че тези прости шеги доставяха удоволствие на вазулката, но Конан не й обърна повече внимание. Като отчупи голямо парче хляб и взе медно гърне с вино, той ги отнесе на Жасмина, която се бе понадигнала от ложето си и удивено се взираше в него.

— Това не е най-доброто за Деви, мила моя, но по-добро няма при нас — отбеляза той. — Все пак ще напълни стомаха ти.

Само един поглед към чинията бе достатъчен на Деви, за да се усети нечовешки гладна. Без излишни думи тя скръсти нозе, седна на пода и с чинията върху коленете започна да се храни направо с пръсти. Умението бързо да се приспособяваш — това е една от чертите на истинския аристократ… Конан стоеше с ръце на кръста и я гледаше от горе на долу — той никога не сядаше с кръстосани крака по източен маниер.

— Къде съм? — попита Жасмина.

— В дома на Яр Афзал, вожда на Курум вазулите — отговори той. — Афгулистан е на около две мили оттук. Ще почакаме още малко. Кшатриите преобръщат планините, търсят те, планинците вече изклаха два отряда.

— Какво смяташ да правиш?

— Да остана тук, докато Чундер Шан не се съгласи да пусне моите конекрадци. Жените на вазулите правят мастило от листата на шоката и ти скоро ще можеш да напишеш писмо на губернатора.

Внезапен прилив на гняв връхлетя Жасмина, когато си помисли за злия каприз на съдбата, объркал всичко така, че тя се бе оказала затворничка тъкмо на човека, когото възнамеряваше да направи изпълнител на нейните планове. Деви захвърли чинията с остатъците от храната и скочи на крака, стиснала ядно зъби.

— Няма да пиша никакво писмо! Ако не ме върнеш обратно, ще обесят твоите седем приятели, че и още хиляда отгоре!

Вазулката едва успя да прикрие усмивката си, Конан страховито сбърчи вежди и в същия миг вратата се отвори и влезе Яр Афзал. Вождът на вазулите бе на ръст колкото Конан и дори с по-мощно телосложение, но редом с мускулестия кимериец изглеждаше тромав.

Той поглади своята рижа брада и многозначително изгледа планинката, която веднага стана и излезе навън. Яр Афзал се обърна към приятеля си:

— Тия проклетници роптаят, Конан — каза той. — Искат да те убия, а за момичето да поискам откуп. Казват, че е благородница и това се вижда по дрехите й. Питат защо афгулските кучета трябва да получават всичко, щом ние рискуваме, като я крием в нашето село.

— Заеми ми кон — отговори Конан. — И ние ще си отидем.

Яр Афзал се изсмя:

— Ти мислиш, че не мога да изисквам от хората си послушание? Те не те обичат, така както не обичат и другите чуждоземци — това е вярно, но аз прекрасно помня, че ти някога ми спаси живота. Да вървим, Конан, току-що се е върнал разузнавачът.

Конан пристегна пояса си и излезе с вожда навън, като затвори вратата след себе си. Жасмина погледна през бойницата. Видя открито пространство, а малко по-нататък цяла редица от къщи, направени от камък и блатна кал, голи деца, играещи наоколо, и високи стройни планинки, заети със своята работа.

Съвсем близо до дома на вожда забеляза и опърлени от слънцето мъже, седнали на земята в полукръг, с лица към вратата. На няколко крачки от тях стояха Конан и Яр Афзал и слушаха мъжа, седящ с кръстосани крака направо на земята. С хрипкавия си глас воинът говореше на вазулски диалект, който Жасмина разбираше слабо, макар че част от образованието й бе науката за езиците на Иранистан и родствените гулистански диалекти.

— Говорих с дагозанеца, който миналата нощ видял голям конен отряд — разказваше разузнавачът. — Намирал се близо до мястото, където вождът Конан се натъкнал на нашата засада. Дагозанецът чул за какво говорят конниците. Сред тях бил и Чундер Шан. Те намерили убития жребец и един от войниците познал, че е на Конан. Освен това открили и трупа на вазулския воин. Решили, че вазулите са убили Конан и са отвлекли девойката и затова прекратили гонитбата. Но не са знаели от кое село е мъртвият воин, защото ние не сме оставили следи, от които биха могли да се възползват. Тръгнали към най-близкото вазулско село Югра, изгорили го и убили много хора. Ала воините на Коюра ги нападнали в тъмнината, нанесли им голямо поражение и ранили губернатора. Останалите кшатрии отстъпили към долината Забар, но още преди изгрева на слънцето се върнали с подкрепления и от сутринта в планините се водят битки. Говори се, че вендийците събират голяма армия, за да очистят местността около Забар. Воините на тамошните племена острят ножове и устройват засади на всеки проход до самата долина Гурашах. Керим Шах е тръгнал нагоре в планината…

Наоколо се разнесоха тихи възклицания и Жасмина по-плътно се притисна към пролуката, когато чу името на човека, отдавна възбуждащ нейното подозрение.

— Накъде се е насочил той? — попита Яр Афзал.

— Дагозанецът не знаеше. С него са и триста иракзаи от равнинните села.

— Иракзаите са чакали, които обират остатъците от лъвската паст — забоботи Яр Афзал. — Хвърлят се към парите, които Керим Шах с бали разхвърля сред пограничните племена, купувайки хората като коне. Не го обичам, макар че е наш родственик от Иранистан.

— Не — каза Конан. — Познавам го отдавна. Той е хирканец, шпионин на Ездигер. Ако го хвана, ще му просна кожата да съхне.

— А кшатриите? — викна един от стоящите в полукръга воини. — Нима сме длъжни да пазим дворовете си, докато ни издухат оттук? В края на краищата те ще разберат в кое село е момичето. Забарците не ни обичат и ще им помогнат.

— Нека само дойдат — закани се Яр Афзал. — Ние ще удържим прохода срещу конницата.

Един от мъжете скочи на крака и размаха юмрук към Конан:

— Значи ние сме длъжни да рискуваме, а всички плодове ще обере той? Трябва да се сражаваме за него, така ли?!

Бавно, с достойнство Конан се обърна и погледна право в очите небръснатото лице срещу себе си. Кинжалът си не извади, но държеше лявата ръка върху ножницата, леко оголил ръкохватката.

— Никого не моля да се сражава за мен — отговори спокойно варваринът. — Изкарай оръжието си, ако ти стиска, пършиво куче!

Вазулът отскочи и изсъска като котарак.

— Опитай да се докоснеш до мен и тези петдесет човека ще те разкъсат на части! — изкрещя той.

— Какво? — кресна и Яр Афзал, почервенял от гняв, наострил мустаци и изпъчил корема си. — Нима ти си вожд на Курум? Излиза, че вазулите се подчиняват на заповедите на някакво си нищожество, а не на мен?

Воинът се наежи, а непобедимият вожд подскочи към него, сграбчи го за гърлото и започна да го души, докато лицето на жертвата не стана виолетово-синьо.

После яростно го запокити на земята и застина над главата му със сабя в ръка.

— Някой друг да има съмнения? — викна вождът и обходи всички с войнствен взор, докато съплеменниците му не забодоха очи в земята.

Яр Афзал презрително подсмръкна и прибра оръжието си в канията с жест, който прибави към надменния му поглед още по-силно достолепие. После злобно се изплю върху лежащия на земята подстрекател и го срита няколко пъти, изтръгвайки от него рев на болка.

— Иди да обходиш постовете на скалите и разбери дали не са забелязали нещо подозрително — заповяда той.

Мъжът се надигна треперещ от страх, без да престава ядно да скърца със зъби.

Яр Афзал тежко се отпусна на един камък, като си мърмореше под носа. Конан стоеше до него, широко разкрачил крака, с ръце на кръста, гледайки с присвити очи стълпилите се наоколо воини. Те мрачно святкаха с погледи, без да се осмелят да противоречат на Яр Афзал, ала ненавиждайки чужденеца така силно, както могат само планинците.

Мъжът отмина редицата къщи, сподирен от злите подмятания и смехове на жените, свидетелки на неговото поражение, после бързо тръгна нагоре по пътя, виещ се между скалите.

Едва стигнал до първия завой и оставил зад гърба си присмехулните погледи, той се спря като вкопан в земята и зина от удивление. Не можеше да повярва, че някой от чужденците е успял да проникне незабелязано от соколооките наблюдатели по върховете в долината Курум. И все пак на един камък до пътя седеше непознат мъж в тога от камилска вълна и зелен тюрбан.

Вазулът пак отвори уста, само че този път с намерението да извика, а ръката му се вкопчи в дръжката на ножа. Но когато очите му срещнаха погледа на чужденеца, викът замря още нероден в гърлото му, а ръката безсилно се отпусна. Той остана вкаменен като статуя, взираща се напосоки в далечината.

Няколко мига те стояха неподвижни, после човекът със зеления тюрбан начерта с пръст някакъв тайнствен знак върху камъка. Вазулът не забеляза непознатият да е положил каквото и да е в близост до символа, но изведнъж на скалата нещо заблестя — появи се тъмно светещо кълбо, подобно на шлифован абанос. Човекът с тюрбана го вдигна и го хвърли на вазула, който ловко го улови.

— Отнеси това на Яр Афзал — каза непознатият.

Вазулският воин машинално се обърна и закрачи назад по пътя, държейки черното кълбо в протегнатата си ръка. На края на оврага се появи главата на млада жена, която с почуда и страх гледаше към него.

— Защо направи това? — попита тя.

Хемса ласкаво погали черните й коси.

— Ти навярно си все още омаяна от ездата на въздушен кон, която предприехме, или може би се съмняваш в мъдростта ми? — засмя се той. — Докато е жив Яр Афзал, Конан е в безопасност сред вазулите. Те са много и ножовете им са остри. Аз обаче съм замислил нещо по-умно, за да убия кимериеца и да отнема от вазулите Деви. Не трябва да бъда чародей, за да отгатна какво ще направят вазулските воини с Конан, когато моята жертва подаде в ръцете на вожда им кълбото на Езуд…

В същото време Яр Афзал, застанал пред своя дом, прекъсна тирадата си, когато с удивление видя, че човекът, когото той прати да обходи постовете, сега си пробива път през тълпата към него.

— Нали ти заповядах нещо! — закрещя вождът. — Не би могъл да свършиш толкова бързо!

Воинът не отговори, той стоеше неподвижно, гледаше вожда с невиждащи очи и му подаваше лежащо в шепата му черно кълбо. Конан надничаше зад рамото на Афзал, даже понечи да му прошепне нещо, но преди да успее да го стори, вазулът в пристъп на гняв удари воина с юмрук и го повали на земята като добиче. Черното кълбо падна от ръката на поваления и се търкулна под краката на Яр Афзал, който едва сега го забеляза. Той се наведе и го вдигна. Останалите воини изненадано се спогледаха, но не разбраха що за предмет взе от земята техният предводител.

Афзал се изправи, хвърли бегъл поглед на кълбото и понечи да го скрие в пояса си.

— Отнесете тоя глупак вкъщи — нареди той. — Прилича на човек, преял с лотоси… Гледа с такива пусти очи… Аз… А-ау!

В дясната си длан вождът почувства някакво странно потреперване. Замълча, сякаш се вслушваше в себе си, а в ръката му нещото продължаваше да шава; то се менеше, движеше се, живееше. Пръстите му вече не можеха да стискат блестящото кълбо. Той дори се боеше да погледне към него, езикът му залепна за небцето, а дланта не искаше да се разтвори. Изумените воини видяха как очите на Яр Афзал ужасно се уголемиха и лицето му пребеля. Изневиделица от неговите устни, скрити в гъстата рижа брада, се разнесе смразяващ кръвта вик, вождът залитна и рухна като поразен от гръм, протегнал напред дясната си ръка. Падна с лице към земята, а между разтворените му пръсти изпълзя паяк — страховито черно създание с космати крайници и блестящо туловище, подобно на шлифован абанос. Мъжете изреваха и отскочиха назад. Свършил пъкленото си дело, паякът припълзя до най-близката скална пукнатина и изчезна.

Воините се спогледаха в недоумение. Изведнъж сред неясния и неразбираем шум се открои висок, сякаш прозвучал свише повелителен глас. По-късно всеки от мъжете, останали живи свидетели на чудото, щеше да твърди, че викът не е бил негов.

— Яр Афзал е мъртъв! Смърт на чужденеца!

Този зов сплоти планинците — съмненията, недоверието в собствените им сили, техният страх се разтвориха във всепоглъщащия прилив на неутолимата жажда за кръв. Към небесата полетя яростен вик — всички вазули вляха своите гласове в него. С горящи от ненавист очи те се хвърлиха напред, препъвайки се в полите на плащовете си, с извадени и готови за удар ножове.

Рефлексът на Конан бе не по-малко бърз. За един-единствен миг той се озова до вратата на временното си убежище, но планинците бяха приближили и вече на прага кимериецът бе принуден да влезе в близък бой, за да отбие удара на едно половинметрово острие. Приключил с първия нападател, отклонил удара и на нечий друг нож, разпорил корема на притежателя му и междувременно повалил с лявата си ръка поредния противник, Конан с все сила натисна затворената врата на къщата с рамото си. Летящ нож отцепи треска от дървената рамка точно над ухото му, вратата се оказа по-слаба от могъщите му плещи и той влетя гърбом в къщата. В същия миг брадат планинец, нанасяйки удар в празното пространство, загуби равновесие и се просна на прага. Конан го сграбчи за плаща и, захвърлил го в дъното на стаята, тласна портата към лицата на следващите нападатели. Раздаде се хрущене на изпотрошени кости. А варваринът вече се бореше с пленения враг, който бе успял да скочи от пода и като бесен да се нахвърли отгоре му.

Жасмина, сгушена в ъгъла, с ужас наблюдаваше биещите се, които ту влитаха в къщата, ту изхвърчаха от нея. Стаята се изпълни от звън и блясък на стомана, а отвън тълпата виеше със стаден вълчи вой, накъсван единствено от удари на кинжали и падащи върху медната врата камъни. Някой довлече нещо тежко и вратата се разтресе от силния напор.

Девойката притисна ушите си с ръце и впери обезумели очи в бъркотията. Борбата не на живот, а на смърт, безумният вой отвън я бяха довели до състояние на полулудост. Жребецът цвилеше и удряше с копита стената на своя затвор. Един такъв удар между прътите на решетката съвпадна с мига, в който планинецът, отскочил назад при поредното нападение на кимериеца, опря гръб в преградата. Гръбнакът на вазула изпращя и се пречупи като изсъхнало клонче, а воинът се стовари върху Конан, така че двамата едновременно рухнаха на глинения под.

Жасмина извика и се втурна напред. Събитията се развиха пред очите й с трескава бързина и на нея й се стори, че и двамата са мъртви. Тя вече бе съвсем близо до телата им, когато Конан отблъсна трупа и се изправи на крака. Девойката го дръпна за рамото, олюляваща се като в треска:

— Ох, ти си жив! Мислех… мислех, че те е убил!

Варваринът я погледна и видя нейното бледо лице с широко отворени черни очи.

— Защо трепериш? — попита той. — Какво те интересува жив ли съм или не?

В отговор Жасмина направи надменна гримаса и се отдръпна, опитвайки се да се превърне в предишната Деви.

— Предпочитам теб пред това стадо вълци отвън — отвърна тя и посочи с пръст към вратата, която вече бе започнала да се троши.

— Дълго няма да издържи — отбеляза Конан, после бързо се обърна и тръгна към решетката, зад която буйстваше жребецът.

Жасмина стисна ръце и притаи дъх, докато той отместваше встрани счупените прътове и влизаше при побеснялото животно. Конят се изправи на задни крака, оголи зъби, заби копита в пода и пронизително изцвили, но Конан скочи и с нечовешка сила го сграбчи за гривата. Жребецът продължаваше да се тресе от нервни тръпки, но позволи на новия си господар да му надене юздите и украсеното със злато седло с широки сребристи стремена.

Кимериецът оседла коня и повика Жасмина. Тя предпазливо се доближи, вперила поглед в грамадните копита. Конан се запъти към каменната стена зад решетката и тихо промълви:

— Тук има тайна врата, за която даже вазулите не знаят нищо. Яр Афзал ми я показа веднъж, когато беше пиян. Излиза направо в прохода.

Той напъна непоклатимата наглед каменна стена и тя послушно се отмести по смазани железни релси. В отвора Жасмина видя тясна скална цепнатина, издигаща се вертикално на няколко метра от задната стена на дома. Конан скочи на коня, повдигна девойката и я настани на седлото пред себе си. Зад гърба им дебелата врата изохка като живо същество, падна с трясък и отстъпи пред тълпата подивели воини с кинжали в ръце. Огромният жребец излетя от конюшнята, сякаш изстрелян от катапулт, и препусна в процепа, изопнат като струна, с мехури от пяна по бърните си.

Този обрат завари неподготвени както вазулите, така и онези, които се криеха в цепнатината. Всичко стана толкова бързо, че човекът със зеления тюрбан не успя да отстъпи и падна прегазен от буйния кон. Неговата спътница пронизително изкрещя. Конан я мярна само за миг: стройна, тъмнокоса красавица в копринени шалвари и нагръдник, обшит със скъпоценности, долепена до стената на прохода. Черният жребец се носеше като лист, подет от вятъра, и отвеждаше кимериеца и неговата пленница, а кръвожадният вой на планинците бе сменен от викове на изумление и отчаяние.