Робърт Хауърд
Хората от Черния кръг (1)

1. Смъртта на краля

Кралят на Вендия умираше. В душната жарка нощ звънът на свещените гонгове и ревът на раковините се чуваше надалече. Слаби звуци проникваха и в стаята със златистите сводове, където на своето кадифено ложе се мяташе Бунда Чанд. Смуглата кожа на краля блестеше от пот, докато пръстите му отчаяно се впиваха в златотъканата покривка. Беше още млад и не с копие поразен, а още по-невероятно бе отрова да е навестила трапезата му. И все пак слепоочията на краля бяха набъбнали от синкави възлести жили, в очите му се стелеше мъглата на приближаващата смърт. На пода до кралското ложе коленопреклонно тръпнеха робините му, а над възглавницата беше свела глава родната му сестра Деви Жасмина, която разменяше тревожни погледи с вазана — вече възрастен мъж, дълги години служил вярно и достойно на краля на Вендия.

Когато бързият тропот на барабаните настигна слуха й, Жасмина рязко вдигна глава.

— О, пак жреците и тяхната суматоха! — провикна се едновременно гневно и отчаяно тя. — Те са толкова безпомощни, колкото и лекарите! Бунда умира и никой не знае защо. Той умира, а аз безпомощна стоя тук, аз, която бих изгорила целия този град и проляла кръвта на хиляди, за да го спася!

— Не познавам нито един човек в Айодия, който да не е готов да загине вместо него, ако бе възможно, Деви — промълви вазанът. — Тая отрова…

— Казах ти вече, не е отрова! — кресна му тя. — Още от дете го охраняваха така строго, че и най-ловките отровители на Изтока не биха могли да се доберат до него. Петте черепа, белеещи се на Кулата на хвърчилата, са достатъчно доказателство, че който е опитал, не е постигнал целта си. Прекрасно знаеш, че тук държим десетина мъже и още толкоз жени, които пробват виното и храната, а кралските покои винаги се пазят от петдесет стражници. Не, това не е отрова, ами магия. Страхотно проклятие…

Тя млъкна, защото в този миг кралят открехна посинели устни и макар че в стъклените му очи не светна дори проблясък на съзнание, до нея дойде странен, ужасяващо тих звук, изплувал сякаш от бездънни, обветрени дълбини:

— Жасмина! Жасмина! Къде си, сестро? Не мога да стигна до теб — усещам само тъмнина и вихрен вой!

— Братче! — закрещя Жасмина, трескаво хващайки отпуснатата му ръка. — Тук съм! Не ме ли познаваш?

И спря, понеже видя пълното безразличие, полазило и разляло се върху лицето на краля. От устните му се плъзна слаб, нечленоразделен шепот. Робините на подиума до леглото побеляха от страх, Жасмина вече разкъсваше дрехите си.

В друга част на града един аристократ надничаше зад ажурната решетка на верандата към дългата улица, осветена от слабата светлина на димящи факли. Те огряваха вдигнати към небето тъмни лица със святкащи очи. От хиляди уста се лееха погребални оплаквания.

Аристократът размърда широките си плещи и се върна в стаята, чиито стени бяха покрити с арабески. Той бе висок, добре сложен, облечен в скъпи дрехи.

— Кралят още не е умрял, а вече се носят траурните песни — каза той на другия мъж, който седеше с кръстосани крака на рогозката в ъгъла на стаята. Седналият беше облечен в кафява тога от камилска вълна, сандали и зелен тюрбан. Той равнодушно изгледа говорещия:

— Просто хората знаят, че кралят няма да доживее до разсъмване — изрече бавно в отговор и млъкна.

Първият мъж му хвърли дълъг изпитателен поглед.

— Не разбирам — каза той — защо трябваше да чакам толкова много, докато твоите хора почнат да действат. Ако сега успяха да убият краля, не можеха ли да го сторят няколко месеца по-рано?

— Даже и изкуството, което ти наричаш магия, се управлява от вселенски закони — отвърна човекът със зеления тюрбан. — Даже то зависи от звездите, както всичко на тая земя. Не е по силите на моите господари да пренебрегнат този факт. Докато звездите не се оказаха в нужната комбинация, заклинанията не действаха.

Говорейки, той чертаеше с дълъг, мръсен нокът нещо като съзвездия по пода.

— Положението на Луната предвещава нещастие на краля на Вендия, бъркотия между звездите, змия в Дома на слона. При такова разположение на светилата незримите пазачи напускат душата на Бунда Чанд. Пътят към невидимите кралства е открит и щом ни се отдаде възможност да намерим точката на съприкосновение с тях, изпратихме могъщи сили.

— Точката на съприкосновение? — повтори аристократът. — Имаш предвид същия този кичур от косите на Бунда Чанд?

— Да. През цялото време отделните части на тялото са неотлъчно свързани. Жреците на Ашура отдавна подозираха това — ето защо отрязаните нокти, коси и всичко останало от членовете на кралското семейство предвидливо се изгаряше, а пепелта старателно се криеше. Но в отговор на княгиня Косала, която беше безнадеждно влюбена в Бунда Чанд, той й подари за спомен кичур от своите хубави черни коси. Когато моите господари решиха съдбата на краля, този кичур бе откраднат от златния талисман, който княгинята държеше нощем под възглавницата си, а вместо него беше оставен друг подобен. Така подмяната не бе забелязана. После истинският кичур направи дълго пътешествие с камилски керван до Пешкаури и след прохода Забар, докато не попадна в ръцете на тези, които трябваше да го получат.

— Обикновен кичур коса — произнесе аристократът. — Благодарение на който може да се извлече много от тялото, за да се запокити в безграничните бездни на мрака — каза гостът, седнал на пода.

Аристократът го наблюдаваше с интерес.

— Не знам дали си човек или демон, Хемса — рече той накрая. — Малцина от нас се представят за такива, каквито са в действителност. Мен кшатриите ме знаят като Керим Шах, принц от Иранистан, но аз съм само едно подставено лице, както и останалите. Така или иначе всички са предатели, а половината от тях даже не знаят за кого работят. Аз поне съм избавен от съмнения, защото служа на краля на Туран, Ездигер.

— А пък аз — на Черните магьосници от Имш — каза Хемса, — и моите господари са много по-могъщи от твоя крал. С изкуството си те постигат онова, което той не може да спечели дори със своите хиляди воини.

Жалните стонове на вендианците от улицата се носеха към звездното небе, пресекливият вой на музикалните раковини прорязваше тежката тъмнина на нощта.

В дворцовите паркове светлината на факлите се отразяваше в блестящите шлемове, оголените мечове и украсените със злато нагръдници на ризниците. Всички воини на Айодия от благороден произход се тълпяха в огромния дворец и около него. Край овалните арки и всяка врата стояха на стража по петдесет стрелци с опънати тетива на лъковете. Ала Смъртта крачеше из кралските покои и вече никой не можеше да спре нейното беззвучно шествие.

В стаята със златистите сводове кралят, измъчван от спазмите на страшната болка, извика още веднъж. Гласът му бе все така слаб и далечен. Деви се наклони над него, потръпвайки от ужас, предизвикан сякаш от нещо друго, а не от страх пред смъртта.

— Жасмина! — раздаде се отново онзи приглушен, пълен със страдание вик. — Помогни ми! Аз съм толкова далече от къщи! Магьосници завлякоха моята душа в нападната от вихри тъмница. Те искат да прекъснат сребърната нишка, която ме свързва с умиращото тяло. Трупат се наоколо. Ръцете им са като нокти, очите — червени като огньове, тлеещи в мрака. Спаси ме, сестричке! Техният допир ме изгаря! Те унищожават тялото ми и погубват душата ми! Какво ли ги е довело при мен? Ох!

Усетила безграничен кошмар в гласа му, Жасмина пронизително изписка и в отчаяние се притисна към гърдите му. Кралят потрепери в страшен гърч, от устата му изскочи пяна, а спазматично свитите му палци оставиха следи по рамото на девойката. Но очите на Чанд изведнъж загубиха стъкления си израз, като че ли вятър за миг разсея мъглата в тях, и монархът погледна сестра си.

— Братко! Братче… — заплака тя.

— Побързай! — викна й той и глъхнещият му глас внезапно прозвуча съвсем смислено. — Аз вече знам причината за своята гибел. Изминах дълъг път и разбрах всичко. Магьосниците от Химелия ми изпратиха прокоба. Те извлякоха душата от тялото ми и я отнесоха надалече, в една каменна стая. Там смятат да прекъснат сребърната нишка на живота и да заключат моята клета душа в тялото на ужасно чудовище, което са измъкнали от ада. О, аз чувствам силата им! Твоите сълзи и пръсти ме върнаха за миг при теб, но само за миг. Душата ми все още се крепи в тялото, ала тази връзка все повече изтънява. По-бързо, убий ме, преди те завинаги да ме преместят в оная твар!

— Не мога! — ридаеше тя в унес.

— По-скоро, заповядвам ти! — в отслабналия шепот Деви дочу предишните повелителни интонации. — Ти винаги си ме слушала, чуй и последната ми заповед! Изпрати чистата ми душа в лоното на Ашура! Побързай, иначе ще ме обречеш на вечни мъки в тялото на чудовището! Убий ме, заповядвам ти! Убий…

Със смразяващ вик Деви Жасмина измъкна от пояса си украсена със скъпоценни камъни кама и я заби до дръжката в гърдите на своя брат. Кралят изхърка, после тялото му се отпусна и печална усмивка изкриви безжизнените му устни. Жасмина се хвърли на застлания със скъпи рогозки под, удряйки с юмруци. Зад прозорците виеха раковини и гърмяха гонгове, а жреците си нанасяха рани с медни ножове.